Текст книги "Бездна"

44.

Дони Труит лежеше на дивана и дишаше вече по-спокойно, след като започна да действа инжектираният му един милиграм лоразепам. Беше забил поглед в тавана и премигваше търпеливо, докато Хач го преглеждаше. Бонтер и професорът се бяха оттеглили в кухнята, където разговаряха шепнешком.

– Дони, чуй ме – рече Хач. – Кога започнаха да се проявяват тези симптоми?

– Преди около седмица – отвърна жално Труит. – Не мислех, че е нещо сериозно. Започнах да се събуждам с гадене. На няколко пъти пропуснах закуската. След това на гърдите ми се появиха тези обриви.

– Как изглеждаха?

– Отначало като червени петна. След това взеха леко да се подуват. Започна да ме боли и вратът. Сякаш отстрани. И взех да забелязвам косми по гребена си. Отначало малко, но сега като че мога да сваля цялата си коса наведнъж. В семейството ми почти нямаме плешиви; винаги сме били с цели купи коси по главите. Честно ти казвам, Малин, не знам как ще го понесе жена ми, ако оплешивея.

– Не се безпокой. Това не е типичното за мъжете оплешивяване. След като разберем какво не е наред и се погрижим за него, косата ти отново ще порасне.

– Страшно се надявам да стане така – рече Труит. – Снощи смяната ми свърши в полунощ и си легнах веднага, но на сутринта се почувствах още по-зле. Никога досега не съм ходил на лекар. Но си помислих: нали си приятел, а? Не е същото като да ходиш в поликлиниката или нещо от сорта.

– Има ли още нещо, което не си ми казал? – попита Хач.

Дони изведнъж се притесни.

– Ами, моя… абе, боли ме и отзад. И там имам рани или нещо подобно.

– Обърни се на една страна – рече Хач. – Ще хвърля едно око.

Няколко минути по-късно Хач вече седеше сам в трапезарията. Бе повикал линейка от болницата, но тя щеше да пристигне най-рано след петнайсет минути. Тогава пък щеше да възникне проблем да качат Дони в нея. Като селски жител на Мейн, Труит изпитваше ужас от ходенето на лекар и още по-голям ужас от болницата.

Някои от симптомите бяха подобни на онези, от които се оплакваха и други членове на екипа: апатия, гадене. Ала както и при останалите, при Дони имаше симптоми, които бяха влудяващо уникални. Хач посегна и взе оръфания си екземпляр от наръчника на Мерк. Няколкото минути проучване му бяха достатъчни, за да определи работната диагноза: Дони страдаше от хронично грануломатулозно заболяване. Множеството грануларни поражения по кожата, гноясалите лимфни възли, прекалено очевидният болезнен перианален абсцес правеха диагнозата почти категорична. „Ала ХГЗ обикновено е наследствено“, помисли си Хач. „Неспособност на белите кръвни телца да убиват бактериите. Защо ще се прояви едва сега?“

Той остави книгата и се върна във всекидневната.

– Дони – подзе той, – дай да погледна още веднъж скалпа ти. Искам да видя дали след като опада косата, остава гладка повърхност.

– Още малко и ще се превърна в Юл Брюнер. – Труит докосна внимателно главата си с ръка и докато го правеше, Хач забеляза грозна рана, която не бе видял досега.

– Свали ръката си за малко. – Той нави ръкава на Труит и огледа китката му. – Какво е това?

– Нищо. Одрасках се леко в Шахтата.

– Трябва да се почисти.

Хач взе чантата си, разрови се из нея и обля раната с физиологичен разтвор и бетадин, след това я намаза с малко антибактериален мехлем.

– Как стана?

– Порязах се на острия титанов ръб, докато нагласяхме онази модерна стълба в Шахтата.

Хач вдигна сепнат глава.

– Но това беше преди седмица. А раната изглежда съвсем прясна.

– Аз ли не знам? Проклетата рана се отваря непрекъснато. Жена ми я превързва всяка вечер, кълна се.

Хач я погледна по-внимателно.

– Не е инфектирана – рече той. И додаде: – А как си със зъбите?

– Странно е, че го споменаваш. Онзи ден забелязах, че един от стърчащите ми резци се е поразклатил. Предполагам, че вече остарявам.

Хач поклати глава. Това бяха всички класически симптоми на скорбут. Ала останалите уникални сипмтоми отхвърляха възможността за скорбут. И все пак нещо във всичко това му бе дяволски познато. „Както каза професорът, забрави останалите болести, махни ги настрани и виж какво ще остане. Анормален брой на белите кръвни телца. Окапване на косата, разклащане на зъбите, спиране на оздравителния процес, гадене, слабост, апатия…“

Изведнъж всичко му се проясни.

Хач бързо се изправи.

– О, Боже мой… – започна той.

След като различните парченца на пъзела си дойдоха на мястото, той бе като поразен – ужасен от изводите.

– Извини ме за минутка – рече на Труит, зави го с одеялото и се извърна.

Погледна часовника си: беше седем. Само след два часа Найдълман щеше да достигне до камерата на съкровището.

Хач пое дълбоко въздух на няколко пъти и изчака да се успокои и да усети отново твърдата земя под краката си. След това отиде до телефона и набра автоматичната клетъчна телефонна централа на острова.

Беше изключена.

– Мамка му! – промърмори на себе си.

Бръкна в докторската си чанта и извади радиотелефона за спешна връзка. Всички канали на „Таласа“ бяха залети от статично електричество.

Изчака минута, мислеше трескаво, опитваше се да прецени какви възможности му оставаха. И почти веднага осъзна, че му бе останала само една.

Влезе в кухнята. Професорът бе разпръснал стрелки по кухненската маса и обясняваше на Бонтер разположението на индиански селища по крайбрежието. Тя го гледаше възбудена, ала лицето й помръкна като видя Хач.

– Изабел – рече тихо той. – Трябва да отида до острова. Ще помогнеш ли Дони да се качи на линейката и да отиде в болницата?

– Да отидеш до острова ли? – извика Бонтер. – Да не си полудял?

– Няма време за обяснения – рече Хач, вече запътил се към дрешника в коридора.

Чу зад гърба си шумоленето от разместените столове – Бонтер и професорът скочиха да го последват. Той отвори вратата на дрешника, извади два вълнени пуловера и започна да ги навлича.

– Извинявай, Изабел. Ще ти обясня по-късно.

– Ще дойда с теб.

– Забрави за това – каза й Хач. – Прекалено опасно е. А и трябва да останеш тук, за да отпратиш Дони в болницата.

– Няма да ходя в никаква болница – долетя гласът откъм дивана.

– Разбра ли сега какво имах предвид? – Хач облече непромокаемото облекло и напъха в единия му джоб шапката с широка периферия.

– Не. Аз познавам морето. Знаеш много добре, че са необходими двама души, за да доплават до острова в такова време.

Бонтер започна да изважда от шкафа още дрехи – дебели пуловери, старата мушама на баща му.

– Съжалявам – рече Хач и нахлузи чифт ботуши.

После усети как върху рамото му ляга нечия ръка.

– Дамата е права – рече професорът. – Не знам за какво точно става дума. Но знам много добре, че не можеш да стоиш на руля, да определяш местоположението си и да пристанеш сам с лодката си в такова време. Аз ще кача Дони на линейката за болницата.

– Не ме ли чухте? – извика Дони. – Няма да се качвам на никаква линейка.

Професорът се обърна и го фиксира със строг поглед.

– Още една дума и ще те вържат на носилката като луд за връзване. Така или иначе ти щеотидеш.

Последва кратка пауза.

– Добре, сър – отвърна Труит.

Хач грабна фенерче и се обърна да погледне Бонтер; изпълнените й с решителност очи надничаха изпод прекалено голямата жълта гумена шапка.

– Тя е толкова способна, колкото си и ти – рече професорът. – Дори повече, ако трябва да бъда откровен.

– Защо ти е да се заемаш с това? – попита Хач.

В отговор Бонтер плъзна ръка под лакътя му.

– Защото за мен ти си нещо специално, мосю доктор. Нещо много специално за мен. И никога няма да си простя, ако остана тук, а с теб се случи нещо лошо.

Хач се поспря да прошепне на професора наставленията си за лечението на Труит, след което изтичаха под проливния дъжд. През последния час бурята се бе засилила значително и на фона на виещия вятър и плющящите клони на дърветата Хач можеше да чуе грохота на разбиващите се атлантически вълни, които се стоварваха върху брега – ревът бе тъй басов и мощен, че го усещаше по-скоро като свиване в стомаха, отколкото с ушите си.

Втурнаха се по залетите улици, покрай къщите със затворени с капаци прозорци; поради преждевременно настъпилия мрак лампите вече бяха запалени. Само за минута Хач се измокри до кости въпреки гумираното яке. Когато наближиха кея, блесна огромна синкава светкавица, последвана от гръмовен тътен. Веднага след това Хач чу изпращяването на трансформатора при входа на пристанището. Градът мигновено потъна в мрак.

Проправиха си път по кея и внимателно слязоха на хлъзгавото мостче, което водеше към понтона. Всички дингита бяха привързани към тресящата се конструкция. Хач извади нож от джоба си, отряза въжето на дингито на „Плейн Мери“ и с помощта на Бонтер го спусна във водата.

– Ако се качим двамата, водата може да го залее – рече Хач, докато се качваше. – Ще се върна да те взема.

– Само посмей да не го направиш – отвърна Бонтер; изглеждаше комично в прекалено големите й пуловер и яке.

Без да си прави труда да пали двигателя, Хач прекара греблата през ключовете и загреба към „Плейн Джейн“. Водите в пристанището бяха все още относително спокойни, ала вятърът бе вдигнал къса остра вълничка. Дингито подскачаше нагоре-надолу, стоварваше се в падините между две вълни и опасно потреперваше. Докато гребеше с гръб към морето, Хач виждаше смътните очертанията на града на фона на тъмното небе. Погледът му бе привлечен от тясната и висока сграда на жилището на пастора – досущ като дървен показалец в мрака. Последва проблясък от мъртвешка светлина и в този кратък миг на ослепителна светлина Хач видя, а може би му се стори, че вижда Клеър – облечена в жълта пола, с ръка, подпряна на дървената каса на отворената врата, взряна в морето към него. След това мракът отново погълна всичко.

Дингито се допря с глух удар о лодката му. Той го привърза към кърмовия кнехт, изкачи се на борда, провери двигателя, след това изрече една къса молитва и натисна стартера. „Плейн Джейн“ оживя веднага. Докато изтегляше котвената верига през клюза, Хач още веднъж изпита облекчение, че си бе осигурил толкова добър мореходен съд.

Включи муфата и даде ход, след което направи голям кръг и мина покрай кея. Със задоволство видя как Бонтер скача на борда със завидно моряшко умение, въпреки несъразмерните й дрехи. Тя навлече спасителната жилетка, която Хач й хвърли, след това напъха косата си под шапката с голяма периферия. Хач погледна компаса и отправи взор към морето – към двата светещи буя и входния буй с камбанката на входа на залива.

– Когато излезем в открито море – рече той – ще поддържам курс диагонално на вълните с половин газ. Ще ни подхвърля адски, тъй че се дръж здраво. Стой наблизо, в случай, че ми потрябва помощ на щурвала.

– Ти си глупчо – отвърна Бонтер, нервността й бе превърнала чувството й за хумор в сприхавост. – Да не мислиш, че бури има само около Мейн? Това, което искам да узная, е за какво е нужно това налудничаво пътешествие?

– Ще ти кажа – рече Хач, взрян в морето. – Но никак няма да ти хареса.