355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Бездна » Текст книги (страница 21)
Бездна
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 00:06

Текст книги "Бездна"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 29 страниц)

42.

Хач стоеше на широката стара веранда на къщата на „Оушън лейн.“ Онова, което предишния ден бе просто предупреждение на метеоролозите, бързо се превръщаше в реалност. От изток се носеше тежко мъртво вълнение и създаваше начупена линия от разпукващи се гребени върху рифовете на Брийдс пойнт. От другата страна на пристанището, зад буйовете на канала, прибоят биеше здраво отново и отново върху гранитните скали зад фара на Бърнт хед, а грохотът на разбиващите се вълни се носеше над залива с отмерен ритъм. Небето бе просечено от грозния търбух на масивен атмосферен фронт, който вещаеше лошо време, облаците бяха разбъркани и се виеха в бързия си полет над водата. Далеч навътре в морето, около Олд Хъмп, се бе оформила зловеща прибойна ивица. Хач поклати глава; щом вълните вече заливаха плешивата скала, то ударът щеше да бъде ужасен.

Той погледна към пристанището, в което вече се завръщаха няколко от съдовете на протестната флотилия: по-малките лодки и струващите по милион долара съдове на по-предпазливите капитани на траулери.

Някакво движение привлече погледа му към къщата: обърна се и видя познатата тъпа муцуна на камионетката на „Федерал експрес“, която се насочи по уличката: изглеждаше съвсем не на място, докато подскачаше по калдъръма. Тя спря пред дома му и Хач слезе по стъпалата, за да се подпише за пратката.

Върна се в къщата, разкъса опаковката на кутията и възбуден извади дебелия пакет, който бе вътре в нея. Когато видяха пакета, професор Хорн и Бонтер, застанали до пиратските скелети, прекъснаха разговора си.

– Направо от физико-антроположката лаборатория на Смитсъновия институт – обясни Хач, докато разкъсваше пластмасовия печат.

Той извади дебела компютърна разпечатка, постави я на масата и започна да я прелиства. Възцари се тежко мълчание, пропито с почти осезаемо разочарование, когато се приведоха над доклада с резултатите. Най-накрая Хач въздъхна и се отпусна върху близкия стол. Професорът се затътри по-нататък и се настани срещу Хач, облегна брада на бастуна си и се вгледа замислен в бившия си ученик.

– Доколкото разбирам, не е онова, което си очаквал? – попита той.

– Не е – отвърна Хач и поклати глава. – Изобщо не е.

Професорът сбърчи вежди.

– Малин, ти винаги си приемал прекалено бързо поражението.

Бонтер взе разпечатката и я разлисти.

– Не мога да му хвана ни края, ни началото на този медицински жаргон – рече тя. – Какви са всичките тези ужасно звучащи имена на болести?

Хач въздъхна.

– Преди няколко дни изпратих парчета кости от тези два скелета в Смитсъновия институт. Включих и произволно взети проби от дузина скелети, открити от теб при разкопките.

– За да бъдат проверени за заболявания – добави професор Хорн.

– Да. След като все повече и повече от нашите хора се разболяваха, запитах се какво всъщност подсказва този масов пиратски гроб. Надявах се, че скелетите могат да ми бъдат от полза в изследванията. Ако човек умре от някаква болест, той обикновено умира с голямо количество антитела на тази болест в организма си.

– Става интересно – погледна го Бонтер.

– Големите лаборатории като Смитсъновата могат да тестват стари кости за наличие на малки количества от тези антитела и да разберат точно каква болест е причинила смъртта. – Хач замлъкна за миг, после продължи: – Нещо, свързано с остров Рагид – и преди, и сега – разболява хората. Най-вероятният кандидат за това „нещо“ на мен ми изглежда мечът. Стигнах до извода, че той по някакъв начин е причинителят на болестта. Където е минал, там са умирали хора. – Той взе разпечатката. – Но според тези тестове няма двама пирати, които да са починали от една и съща болест. Клебсиела, Болестта на Бруниер, дентритична микоза, Таитянска кърлежна треска – починали са от какви ли не болести, някои от които – изключително редки. А при почти половината от случаите, причините за смъртта остават неизвестни.

Той грабна наръч листи от масичката в дъното.

– Толкова е загадъчно, колкото и кръвните изследвания на пациентите, които прегледах през последните два дни.

Той подаде на професор Хорн горното листче, върху което бе изписана пълна кръвна картина.

– Резултатите от кръвните изследвания винаги са аномални, но по различен начин у всеки човек. Единственото сходство е ниското количество на бели кръвни телца. Вижте този. Две хиляди и петстотин клетки на кубичен милиметър. Нормата е от пет до десет хиляди. А и лимфоцити, моноцити, базофили – всички са с намалена бройка. Господи!

Той пусна листчето, отдалечи се и въздъхна мрачно.

– Това бе последната ми възможност да спра Найдълман. Ако имаше очевидно избухване на епидемия или на някакво вирусно заболяване на острова, може би щях да успея да го убедя или да използвам медицинските си връзки да наложа карантина над мястото. Но сред заболяванията няма епидемиологичен модел – нито при предишните, нито при сегашните.

Последва дълга пауза.

– Ами по законов път? – попита Бонтер.

– Говорих с адвоката си. Каза ми, че би било просто нарушаване на договора. За да спра Найдълман, ще трябва да се сдобия със съдебно запрещение. – Хач погледна часовника си. – А ние не разполагаме със седмици. При темпото, с което копаят, имаме на разположение броени часове.

– Не може ли да бъде арестуван за нахлуване в чужда собственост? – попита Бонтер.

– Практически погледнато, той не нахлува. Договорът му дава, на него и на „Таласа“, разрешение да пребивават на острова.

– Разбирам тревогите ти – рече професорът, – но не и заключенията ти. Как би могъл мечът да бъде опасен сам по себе си? Имам предвид освен ако не те разпори острието му.

Хач го погледна.

– Трудно е да се обясни. Като диагностик понякога развиваш шесто чувство. Точно това изпитвам сега. Някакво чувство, убеденост,че този меч е някакъв преносител. Непрекъснато слушаме за проклятието върху остров Рагид. Може би той е нещо такова, само че обяснено с понятията от реалния свят на двайсети век.

– Защо отхвърляш идеята наистина да е проклятие?

Хач го погледна смаян.

– Шегувате се, нали?

– Живеем в една странна вселена, Малин.

– Не е чак толковастранна.

– Единственото, което искам, е да помислиш и за немислимото. Да потърсиш връзката.

Хач отиде до прозореца на всекидневната. Вятърът гонеше окапалите листа на дъба по моравата. Затупкаха едри капки дъжд. Още лодки се тълпяха при входа на пристанището; няколко от по-малките бяха до хелинга и очакваха да бъдат изтеглени на брега. Белите зайчета на вълните вече покриваха целия залив – докъдето ти стига погледът, а с началото на отлива започваше да се образува неприятно объркано вълнение.

Той въздъхна и се обърна.

– Не я виждам. Какво общо може да има една стрептококова пневмония с кандидиазиса, например?

Професорът сви устни.

– Спомням си, че на времето, през 1981-а или 82-а, прочетох подобен коментар на епидемиолог от Националния здравен институт.

– И какво точно пишеше той?

– Питаше се какво общо би могло да има между саркомата на Капоши и пневмоцистис каринии?

Хач се обърна рязко.

– Вижте какво, това не би могло да е HIV-вирус.

Но веднага след това – преди професорът да е успял да подготви жлъчния си отговор – Хач осъзна накъде биеше старикът.

– HIV убива като изтощава човешката имунна система – продължи той. – Като допуска развитието на множество злокачествени заболявания.

– Точно така. Сега ще трябва да филтрираш, така да се каже, заразния шум и да видиш какво ще остане.

– Значи може би търсим нещо, което деградира човешката имунна система.

– Не знаех, че на острова има толкова болни – рече Бонтер. – Никой от моите хора не се оплаква.

Хач се обърна към нея.

– Никой ли?

Бонтер поклати глава.

– Ето, виждаш ли? – доктор Хорн се усмихна и почука с бастуна си по пода. – Ти питаше за обща тенденция. А сега можеш да проследиш няколко нишки.

Той се изправи и разтърси ръката на Бонтер.

– Беше ми много приятно да се запозная с вас, мадмоазел, и би ми се искало да остана още. Но ще връхлети буря и бих искал да съм си у дома при своите шери, чехли, куче и огън в камината.

Когато професорът приближи вратата, се чуха тежки стъпки, които бързо прекосиха верандата. Вратата се отвори с порива на вятъра и на прага й застана разгърден Дони Труит. Дъждът се стичаше по лицето му на широки ручейчета.

Светкавица раздра небето и над залива отекна силният тътен на гърма.

– Дони? – изгледа го въпросително Хач.

Труит посегна към мократа си риза и я раздра с две ръце. Хач и професорът ахнаха.

–  Господи! – прошепна Бонтер.

Подмишниците на Труит бяха нашарени с големи напукани плюски. Дъждовната вода се стичаше от тях и ги обагряше в розово-зелено. Очите на Труит бяха подпухнали, торбичките под тях – синьочерни. Просветна нова светкавица и в затихващия гръм се чу викът на Труит. Той залитна напред и свали рибарската си шапка с широка периферия.

В първия миг всички в къщата останаха като парализирани. След това Хач и Бонтер хванаха Труит за ръцете и го настаниха на дивана във всекидневната.

– Помогни ми, Мал – рече задъхан Труит и улови главата си с две ръце. – Досега не съм боледувал никога – и един ден през живота си.

– Ще ти помогна – отвърна Хач. – Но трябва да легнеш и да прегледам гърдите ти.

– Забрави за проклетите ми гърди – рече Дони. – Говоря за това!

И като отдръпна в конвулсивен жест ръцете от главата си, Хач видя ужасен, че между пръстите му бе останал дебел кичур морковеночервена коса.

43.

Клей стоеше на кърмовия релинг на своето корабче, което имаше само един дизелов двигател. Мегафонът висеше в кабинката, мокър и безполезен, поради късото съединение, причинено от дъжда. Той и останалите шестима протестиращи бяха намерили временно убежище от подветрената страна на големия кораб на „Таласа“ – корабът, който първоначално се опитаха да блокират.

Клей бе мокър до кости, ала чувството за загуба – горчивото чувство за празнота – се пропиваше по-надълбоко от влагата. Големият кораб, „Серберъс“, бе необяснимо защо пуст. Или бе празен, или на хората на борда им бе наредено да не се показват: въпреки сирените и виковете на палубата не се появи и един човек. Може би сгрешиха, помисли си нещастен той, че си поставиха като цел най-големия кораб. Може би трябваше да се насочат към острова и да блокират пирсовете. Те поне бяха населени: два часа по-рано група катери напусна острова, натоварени с пътници, отклониха се от флотилията на протестиращите и поеха с голяма скорост към Стормхейвън.

Той погледна към останките на протестната флотилия. Когато напускаха пристанището сутринта, той се чувстваше духовно силен: така убеден в правотата си, както беше на млади години, а може би и повече. Беше сигурен, че най-накрая за него нещата в града щяха да се променят. Че можеше най-сетне да стори нещо, да помогне на тези добри хора. Ала докато гледаше шестте облени от дъжда лодки, които се люлееха на вълните, призна пред себе си, че протестът, като всичко останало, което бе начевал в Стормхейвън, бе обречен на провал.

Председателят на кооперацията на ловците на омари Лемюъл Смит, спусна кранци и застана с лодката си до борда на Клей. Двете лодки се издигаха и се блъскаха една о друга в шибаното от дъжда море край тях. Клей се наведе на планшира. Косата му се бе слепнала по ъгловатия череп и целият му вид внушаваше чувство на обреченост.

– Време е да се връщаме, преподобни – извика ловецът на омари, стиснал здраво борда на лодката си. – Тази буря ще бъде чудничка. Може след като преминат пасажите със скумрия да опитаме отново.

– Тогава ще е вече твърде късно – опита се да надвика вятъра и дъжда Клей. – Белята ще е сторена.

– Ние изразихме своето становище – рече ловецът.

– Лем, работата не е да изразиш становище – каза Клей. – И аз съм мокър и ми е студено, както на теб. Но ние трябва да направим тази жертва. Трябва да ги спрем.

Ловецът на омари поклати глава.

– Няма да можем да ги спрем в това време, преподобни. Във всеки случай това щормче от североизток може и да свърши работата вместо нас.

Смит погледна с око на познавач нагоре, огледа небето, след това се обърна към сушата в далечината – призрачна синкава линия, която изчезваше в проливния дъжд.

– Не мога да си позволя да загубя лодката си.

Клей замълча. „Не мога да си позволя да загубя лодката си.“ Това бе всичко, изразено по най-лаконичния начин. Те не разбираха, че има и по-важни неща от лодки и пари. И навярно никога нямаше да разберат. Усети някакво странно присвиване около очите и установи изненадан, че плачеше. Няма значение: още две сълзи в безкрайния океан.

– Не бих искал да съм отговорен, ако някой загуби лодката си – успя да рече той, докато се извръщаше. – Прибирайте се, Лем. Аз ще остана.

Ловецът на омари се поколеба.

– Ще се чувствам по-спокоен, ако дойдеш и ти. Можеш да се бориш срещу тях някой друг ден, но не можеш да се бориш с океана.

Клей махна с ръка.

– Може би ще сляза на острова, ще поговоря лично с Найдълман…

Думите му секнаха и той скри лице, преструвайки се, че е зает с нещо по лодката.

Смит го погледна за миг с разтревожените си, потънали в бръчки очи. Клей не го биваше много като моряк. Ала да кажеш на някой мъж какво да прави с лодката си бе непростима обида. Освен това Смит успя да зърне нещо, изписано по лицето на преподобния – някакво неочаквано, изпълнено с безразличие безразсъдство, което му даде да разбере, че каквото и да кажеше, щеше да е безполезно.

Той плесна планшира на лодката на Клей с ръка.

– Ами тогава най-добре да тръгваме. Ще слушам на канал 10.5, в случай, че се нуждаеш от помощ.


Клей остана в подветрената сянка на „Серберъс“ с работещ на празен ход двигател и загледа как последните лодки се насочиха към развълнуваното море. Шумът от двигателите им ту се усилваше, ту стихваше с поривите на вятъра. Загърна се по-добре с мушаменото яке и се опита да се задържи стабилно върху мократа палуба. На седем-осем метра от него плавно извитите форми на белия корпус на „Серберъс“ се издигаха и спадаха – корабът беше устойчив като скала във водата и вълните безшумно отминаваха под него.

Клей машинално огледа корабчето си. Трюмните помпи работеха равномерно и изхвърляха струи вода зад борда; двигателят мъркаше приятно, а му бе останало и достатъчно гориво. Сега, след като бе стигнал до тук – сега, след като бе останал сам и единствен Всемогъщият му бе другар – той изпита странно чувство на покой. Може би бе грях да очаква толкова много от хората на Стормхейвън. Не можеше да разчита на тях, но можеше да разчита на себе си.

Щеше да изчака малко, преди да се насочи към остров Рагид. Разполагаше с лодка и с предостатъчно време. С всичкото време на света.

Стиснал здраво щурвала той гледаше как останките от флотилията се насочиха обратно към Стормхейвън. Скоро щяха да се превърнат в далечни, призрачни очертания на фона на прогизналото сиво небе.

Той не забеляза работния катер, който се отдели от острова и като се клатеше силно надлъжно и напречно, с виещ извънбордов мотор, когато винтът му изскачаше над водата, си запробива с мъка път към входния люк от другата страна на „Серберъс“.

44.

Дони Труит лежеше на дивана и дишаше вече по-спокойно, след като започна да действа инжектираният му един милиграм лоразепам. Беше забил поглед в тавана и премигваше търпеливо, докато Хач го преглеждаше. Бонтер и професорът се бяха оттеглили в кухнята, където разговаряха шепнешком.

– Дони, чуй ме – рече Хач. – Кога започнаха да се проявяват тези симптоми?

– Преди около седмица – отвърна жално Труит. – Не мислех, че е нещо сериозно. Започнах да се събуждам с гадене. На няколко пъти пропуснах закуската. След това на гърдите ми се появиха тези обриви.

– Как изглеждаха?

– Отначало като червени петна. След това взеха леко да се подуват. Започна да ме боли и вратът. Сякаш отстрани. И взех да забелязвам косми по гребена си. Отначало малко, но сега като че мога да сваля цялата си коса наведнъж. В семейството ми почти нямаме плешиви; винаги сме били с цели купи коси по главите. Честно ти казвам, Малин, не знам как ще го понесе жена ми, ако оплешивея.

– Не се безпокой. Това не е типичното за мъжете оплешивяване. След като разберем какво не е наред и се погрижим за него, косата ти отново ще порасне.

– Страшно се надявам да стане така – рече Труит. – Снощи смяната ми свърши в полунощ и си легнах веднага, но на сутринта се почувствах още по-зле. Никога досега не съм ходил на лекар. Но си помислих: нали си приятел, а? Не е същото като да ходиш в поликлиниката или нещо от сорта.

– Има ли още нещо, което не си ми казал? – попита Хач.

Дони изведнъж се притесни.

– Ами, моя… абе, боли ме и отзад. И там имам рани или нещо подобно.

– Обърни се на една страна – рече Хач. – Ще хвърля едно око.

Няколко минути по-късно Хач вече седеше сам в трапезарията. Бе повикал линейка от болницата, но тя щеше да пристигне най-рано след петнайсет минути. Тогава пък щеше да възникне проблем да качат Дони в нея. Като селски жител на Мейн, Труит изпитваше ужас от ходенето на лекар и още по-голям ужас от болницата.

Някои от симптомите бяха подобни на онези, от които се оплакваха и други членове на екипа: апатия, гадене. Ала както и при останалите, при Дони имаше симптоми, които бяха влудяващо уникални. Хач посегна и взе оръфания си екземпляр от наръчника на Мерк. Няколкото минути проучване му бяха достатъчни, за да определи работната диагноза: Дони страдаше от хронично грануломатулозно заболяване. Множеството грануларни поражения по кожата, гноясалите лимфни възли, прекалено очевидният болезнен перианален абсцес правеха диагнозата почти категорична. „Ала ХГЗ обикновено е наследствено“, помисли си Хач. „Неспособност на белите кръвни телца да убиват бактериите. Защо ще се прояви едва сега?“

Той остави книгата и се върна във всекидневната.

– Дони – подзе той, – дай да погледна още веднъж скалпа ти. Искам да видя дали след като опада косата, остава гладка повърхност.

– Още малко и ще се превърна в Юл Брюнер. – Труит докосна внимателно главата си с ръка и докато го правеше, Хач забеляза грозна рана, която не бе видял досега.

– Свали ръката си за малко. – Той нави ръкава на Труит и огледа китката му. – Какво е това?

– Нищо. Одрасках се леко в Шахтата.

– Трябва да се почисти.

Хач взе чантата си, разрови се из нея и обля раната с физиологичен разтвор и бетадин, след това я намаза с малко антибактериален мехлем.

– Как стана?

– Порязах се на острия титанов ръб, докато нагласяхме онази модерна стълба в Шахтата.

Хач вдигна сепнат глава.

– Но това беше преди седмица. А раната изглежда съвсем прясна.

– Аз ли не знам? Проклетата рана се отваря непрекъснато. Жена ми я превързва всяка вечер, кълна се.

Хач я погледна по-внимателно.

– Не е инфектирана – рече той. И додаде: – А как си със зъбите?

– Странно е, че го споменаваш. Онзи ден забелязах, че един от стърчащите ми резци се е поразклатил. Предполагам, че вече остарявам.

Хач поклати глава. Това бяха всички класически симптоми на скорбут. Ала останалите уникални сипмтоми отхвърляха възможността за скорбут. И все пак нещо във всичко това му бе дяволски познато. „Както каза професорът, забрави останалите болести, махни ги настрани и виж какво ще остане. Анормален брой на белите кръвни телца. Окапване на косата, разклащане на зъбите, спиране на оздравителния процес, гадене, слабост, апатия…“

Изведнъж всичко му се проясни.

Хач бързо се изправи.

– О, Боже мой… – започна той.

След като различните парченца на пъзела си дойдоха на мястото, той бе като поразен – ужасен от изводите.

– Извини ме за минутка – рече на Труит, зави го с одеялото и се извърна.

Погледна часовника си: беше седем. Само след два часа Найдълман щеше да достигне до камерата на съкровището.

Хач пое дълбоко въздух на няколко пъти и изчака да се успокои и да усети отново твърдата земя под краката си. След това отиде до телефона и набра автоматичната клетъчна телефонна централа на острова.

Беше изключена.

– Мамка му! – промърмори на себе си.

Бръкна в докторската си чанта и извади радиотелефона за спешна връзка. Всички канали на „Таласа“ бяха залети от статично електричество.

Изчака минута, мислеше трескаво, опитваше се да прецени какви възможности му оставаха. И почти веднага осъзна, че му бе останала само една.

Влезе в кухнята. Професорът бе разпръснал стрелки по кухненската маса и обясняваше на Бонтер разположението на индиански селища по крайбрежието. Тя го гледаше възбудена, ала лицето й помръкна като видя Хач.

– Изабел – рече тихо той. – Трябва да отида до острова. Ще помогнеш ли Дони да се качи на линейката и да отиде в болницата?

– Да отидеш до острова ли? – извика Бонтер. – Да не си полудял?

– Няма време за обяснения – рече Хач, вече запътил се към дрешника в коридора.

Чу зад гърба си шумоленето от разместените столове – Бонтер и професорът скочиха да го последват. Той отвори вратата на дрешника, извади два вълнени пуловера и започна да ги навлича.

– Извинявай, Изабел. Ще ти обясня по-късно.

– Ще дойда с теб.

– Забрави за това – каза й Хач. – Прекалено опасно е. А и трябва да останеш тук, за да отпратиш Дони в болницата.

– Няма да ходя в никаква болница – долетя гласът откъм дивана.

– Разбра ли сега какво имах предвид? – Хач облече непромокаемото облекло и напъха в единия му джоб шапката с широка периферия.

– Не. Аз познавам морето. Знаеш много добре, че са необходими двама души, за да доплават до острова в такова време.

Бонтер започна да изважда от шкафа още дрехи – дебели пуловери, старата мушама на баща му.

– Съжалявам – рече Хач и нахлузи чифт ботуши.

После усети как върху рамото му ляга нечия ръка.

– Дамата е права – рече професорът. – Не знам за какво точно става дума. Но знам много добре, че не можеш да стоиш на руля, да определяш местоположението си и да пристанеш сам с лодката си в такова време. Аз ще кача Дони на линейката за болницата.

– Не ме ли чухте? – извика Дони. – Няма да се качвам на никаква линейка.

Професорът се обърна и го фиксира със строг поглед.

– Още една дума и ще те вържат на носилката като луд за връзване. Така или иначе ти щеотидеш.

Последва кратка пауза.

– Добре, сър – отвърна Труит.

Хач грабна фенерче и се обърна да погледне Бонтер; изпълнените й с решителност очи надничаха изпод прекалено голямата жълта гумена шапка.

– Тя е толкова способна, колкото си и ти – рече професорът. – Дори повече, ако трябва да бъда откровен.

– Защо ти е да се заемаш с това? – попита Хач.

В отговор Бонтер плъзна ръка под лакътя му.

– Защото за мен ти си нещо специално, мосю доктор. Нещо много специално за мен. И никога няма да си простя, ако остана тук, а с теб се случи нещо лошо.

Хач се поспря да прошепне на професора наставленията си за лечението на Труит, след което изтичаха под проливния дъжд. През последния час бурята се бе засилила значително и на фона на виещия вятър и плющящите клони на дърветата Хач можеше да чуе грохота на разбиващите се атлантически вълни, които се стоварваха върху брега – ревът бе тъй басов и мощен, че го усещаше по-скоро като свиване в стомаха, отколкото с ушите си.

Втурнаха се по залетите улици, покрай къщите със затворени с капаци прозорци; поради преждевременно настъпилия мрак лампите вече бяха запалени. Само за минута Хач се измокри до кости въпреки гумираното яке. Когато наближиха кея, блесна огромна синкава светкавица, последвана от гръмовен тътен. Веднага след това Хач чу изпращяването на трансформатора при входа на пристанището. Градът мигновено потъна в мрак.

Проправиха си път по кея и внимателно слязоха на хлъзгавото мостче, което водеше към понтона. Всички дингита бяха привързани към тресящата се конструкция. Хач извади нож от джоба си, отряза въжето на дингито на „Плейн Мери“ и с помощта на Бонтер го спусна във водата.

– Ако се качим двамата, водата може да го залее – рече Хач, докато се качваше. – Ще се върна да те взема.

– Само посмей да не го направиш – отвърна Бонтер; изглеждаше комично в прекалено големите й пуловер и яке.

Без да си прави труда да пали двигателя, Хач прекара греблата през ключовете и загреба към „Плейн Джейн“. Водите в пристанището бяха все още относително спокойни, ала вятърът бе вдигнал къса остра вълничка. Дингито подскачаше нагоре-надолу, стоварваше се в падините между две вълни и опасно потреперваше. Докато гребеше с гръб към морето, Хач виждаше смътните очертанията на града на фона на тъмното небе. Погледът му бе привлечен от тясната и висока сграда на жилището на пастора – досущ като дървен показалец в мрака. Последва проблясък от мъртвешка светлина и в този кратък миг на ослепителна светлина Хач видя, а може би му се стори, че вижда Клеър – облечена в жълта пола, с ръка, подпряна на дървената каса на отворената врата, взряна в морето към него. След това мракът отново погълна всичко.

Дингито се допря с глух удар о лодката му. Той го привърза към кърмовия кнехт, изкачи се на борда, провери двигателя, след това изрече една къса молитва и натисна стартера. „Плейн Джейн“ оживя веднага. Докато изтегляше котвената верига през клюза, Хач още веднъж изпита облекчение, че си бе осигурил толкова добър мореходен съд.

Включи муфата и даде ход, след което направи голям кръг и мина покрай кея. Със задоволство видя как Бонтер скача на борда със завидно моряшко умение, въпреки несъразмерните й дрехи. Тя навлече спасителната жилетка, която Хач й хвърли, след това напъха косата си под шапката с голяма периферия. Хач погледна компаса и отправи взор към морето – към двата светещи буя и входния буй с камбанката на входа на залива.

– Когато излезем в открито море – рече той – ще поддържам курс диагонално на вълните с половин газ. Ще ни подхвърля адски, тъй че се дръж здраво. Стой наблизо, в случай, че ми потрябва помощ на щурвала.

– Ти си глупчо – отвърна Бонтер, нервността й бе превърнала чувството й за хумор в сприхавост. – Да не мислиш, че бури има само около Мейн? Това, което искам да узная, е за какво е нужно това налудничаво пътешествие?

– Ще ти кажа – рече Хач, взрян в морето. – Но никак няма да ти хареса.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю