355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Бездна » Текст книги (страница 9)
Бездна
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 00:06

Текст книги "Бездна"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 29 страниц)

–  Ca suffit 2222
  Достатъчно, (фр.). – Б.пр.


[Закрыть]
! – рече тя и извърна глава. – Вие какво, да не сте френолог 2323
  Френология – учение за съществуване на зависимост между психичните способности на човека и формата на черепа, създадено от австрийския лекар Ф. Гал (1758 – 1828). – Б.пр.


[Закрыть]
?

– Стрийтър, докладвай! – изстреля по радиото Найдълман.

– На борда са, сър – отвърна Стрийтър. – Бонтер изглежда добре.

– Наистина щях да съм добре, ако не беше този досаден лекар! – извика тя, съпротивлявайки се.

– Само един миг, да видя стомаха ви – възпря я отново Хач.

– Тези камъни… сякаш представляваха основа на нещо – продължи тя, легнала по гръб. – Серджо, видя ли ги? Какво би могло да бъде?

С рязко движение Хач дръпна ципа на неопрена до пъпа й.

– Ей! – извика Бонтер.

Без да обръща внимание на възмущението й, Хач прегледа раната. Беше неприятно нараняване под ребрата, но изглеждаше повърхностно по цялата си дължина.

– Това е само драскотина – извика Бонтер, извила врат, за да види какво прави Хач.

Той отдръпна рязко ръката си от корема й; съвсем непрофесионално усещане премина през слабините му.

– Може би сте права – рече той по-саркастично, отколкото възнамеряваше и зарови из чантата си, за да намери подходящ антибиотичен мехлем. – Следващия път ме оставете аз да се плацикам във водата, а вие ще бъде докторът. Междувременно въпреки всичко ще ви сложа малко от това, за да не се инфектира раната. Извадили сте късмет.

Той втри мехлема върху раната.

Скопати бе свалил костюма си до кръста и стоеше със скръстени ръце; загорялото му силно тяло блестеше на слънцето, а той се усмихваше нежно. До него стоеше Ранкин, космат и масивен, и гледаше Бонтер с ясно изразено пламъче в очите. „Всички са влюбени в тази жена“, помисли си Малин.

– Озовах се в голяма подводна пещера – рече тя. – В един момент не можех да намеря стените й и си помислих, че това е краят. Fin.

– Пещера ли? – попита с нотка на съмнение Найдълман по открития канал.

– Ами да Голяма пещера. Ала радиото ми замлъкна. Какво ли би могло да представлява?

– Тунелът сигурно е блокирал връзката – рече Найдълман.

– А откъде се взе това контратечение? – попита Бонтер. – Потокът бе в обратна посока.

Последва кратко мълчание. Най-сетне Найдълман отговори:

– Не знам. Може би след като осушим Шахтата и тунелите й, ще разберем. Очаквам пълен доклад. Междувременно защо не си починеш? Край на връзката от „Грампъс“.

Стрийтър се включи.

– Маркерите са поставени. Връщаме се в базата.

Катерът забръмча и се плъзна по водата, яхнал леките вълнички. Хач прибра нещата си и се заслуша в разменяните по радиото реплики. Найдълман на „Грампъс“ говореше с „Остров–1“.

– Казвам ви, имаме кибергайст – долетя гласът на Уопнър. – Тъкмо бях прехвърлил един ROM 2424
  ROM – read-only memory – постоянна памет, която не може да бъде променяна. – Б.пр.


[Закрыть]
на „Харибда“ и го проверявах със „Сцила.“ Всичко се обърна с главата надолу. Но това е запечатан код, капитане. Тази дяволска система е прокълната. Дори един хакер не може да пренапише ROM…

– Не ми говори за проклятия – отвърна рязко Найдълман.

Докато наблюдаваха понтона, Бонтер свали неопреновия си костюм и го прибра в шкафчето на борда, върза косата си на опашка и се обърна към Хач.

– Е, докторе, моят кошмар се сбъдна. Наистина, в крайна сметка, се наложи да прибегна до услугите ви.

– Дребна работа – рече Хач и се изчерви, бесен на себе си, че го допусна.

– О, но беше и много приятно.

16.

Каменните руини на Форт Блаклок се намираха в една ливада, която гледаше към входа на стормхейвънското пристанище. Кръглият форт бе заобиколен от обширна, осеяна с бял бор ливада, която се спускаше към нивите на фермерите и към „сладкия храсталак“ – гъста китка от сладък клен. Отвъд ливадата на стария форт бе издигнат жълтобял павилион, украсен с ленти и знаменца, които плющяха весело на бриза.

Едно знаме над павилиона обявяваше с ръчно изписани букви:

71-ВИ ПРАЗНИК НА ПЕЧЕНИЯ ОМАР В СТОРМХЕЙВЪН!!!

Изпълнен с опасения, Хач се насочи нагоре по полегатия затревен хълм. Празникът на омара бе първата истинска възможност за него да се срещне с кажи-речи целия град, ала не бе сигурен какво посрещане можеше да очаква. Малко се съмняваше обаче как щеше да бъде посрещната самата експедиция.

Макар „Таласа“ да присъстваше в Стормхейвън отпреди малко повече от седмица, въздействието на компанията бе значително. Членовете й бяха заели повечето от къщите под наем и свободните стаи и понякога плащаха най-високите цени. Бяха напълнили и малкия пансион. Двата ресторанта в града – „Котви – отдадени“ и „Приземяването“ бяха препълнени всяка вечер. Бензиностанцията на кея бе принудена да увеличи трикратно доставките си, а бизнесът в супермаркетчето – макар че Бъд никога нямаше да го признае – се бе увеличил поне двойно. Настроението в града към търсачите на съкровището бе толкова добронамерено, че кметът веднага обяви екипа на „Таласа“ за почетен гост на празника на омара.

С приближаването си към павилиона Хач забеляза почетната маса, вече заета от видните граждани и ръководния екип на „Таласа.“ Зад масата бе издигнат малък подиум, върху който имаше поставен микрофон. По-нататък жителите на града и членовете на експедицията щъкаха напред-назад, пиеха лимонов сок или бира, или пък чакаха на опашка, за да получат омарите си.

Приведе се и влезе и чу познат носов вик. Кери Уопнър носеше хартиен поднос и пъшкаше под тежестта на два омара, картофена салата и кочан царевица. В другата си ръка стискаше огромна халба бира. Криптоанализаторът мина покрай него с протегнати напред ръце, опитвайки да не окапе с храната или бирата типичната за него хавайска риза; обут бе пак в бермудки, с три четвърти бели чорапи и черни маратонки.

– Как се ядат тези неща? – извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.

– За какво става дума? – рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.

– Там, където съм пораснал, нямахме омари.

– Нямали сте омари ли? – рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.

– Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. – Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. – Искам да кажа, как се отваря черупката?

Ловецът на омари отговори флегматично:

– Сядаш върху него с все сила.

Събралите се наоколо хора от града избухнаха в смях.

Хач отведе Уопнър до една от масите, накара го да седне и му обясни как да отвори черупката, какво да яде и какво не. След това отиде сам да си вземе малко от храната, като пътьом се спря да си налее половинлитрова халба от огромното буре. Бирата от една малка пивоварна в Камдън бе студена и дъхаше на малц; той я обърна и усети как тежестта в гърдите му изчезва, след това напълни отново халбата си и се подреди на опашката.

Омарите и царевицата димяха върху купчини водорасли на скарите, под които горяха дъбови цепеници, а към синьото небе се виеха облаци благоуханен дим. Зад купищата водорасли се трудеха трима готвачи, гледаха огъня, изваждаха розовите омари и ги хвърляха върху хартиени подноси.

– Доктор Хач! – дочу той глас.

Обърна се и видя Дорис Боудич, зад нея като розов парашут се вееше друг великолепен шал. Мъжът й бе застанал до нея – нисък, избръснат до синьо и мълчалив.

– Как намирате къщата?

– Великолепна е – рече Хач. – Благодаря, че сте акордирали пианото.

– Няма защо. Предполагам, че няма проблеми и с електричеството и водопровода? Добре. Нали разбирате, питах се дали сте имали време да помислите за онази приятна двойка от Манчестър…

– Да – отвърна веднага Хач, този път подготвен. – Няма да продавам.

– О, така ли – рече Дорис и лицето й помръкна. – Те толкова разчитаха на…

– Да, Дорис, но това е къщата, в която съм израснал – прекъсна я благо, ала твърдо Хач.

Жената се сепна, сякаш си припомни обстоятелствата около детството на Хач и отпътуването им от града.

– Разбира се – рече тя, направи опит да се усмихне и го хвана за лакътя. – Разбирам ви. Трудно е човек да се раздели с фамилната къща. Повече няма да говорим за това. – Засега.

Хач наближи до скарите и вниманието му се насочи към огромните, изпускащи пара купища водорасли. Най-близкият до него готвач отхвърли една от купчината и разкри подредени в редица червени омари, няколко кочана царевица и разпръснати яйца. Взе едно яйце с облечената си в ръкавица ръка, разряза го на две с ножа и провери дали е твърдо сварено. Хач си спомни, че така проверяваха дали омарите са готови.

– Перфектно! – рече готвачът.

Гласът му се стори далечно познат и Хач изведнъж разпозна стария си съученик от гимназията Дони Труит. Напрегна се.

– Ха, и това ако не е Малин Хач! – произнесе в този момент Труит. – Питах се кога ли ще те видя отново. Брей, дявол да го вземе, как си?

– Дони – извика Хач и сграбчи ръката му. – Не съм зле. А ти?

– Също. Имам четири деца. Търся си нова работа, след като „Мартин марин“ фалира.

– Четири деца ли? – подсвирна Хач. – Доста зает си бил.

– По-зает, отколкото си мислиш. Освен това два пъти се развеждах. Майната му. Ти вързан ли си?

– Още не – отвърна Хач.

Дони се ухили самодоволно.

– Видя ли се вече с Клеър?

Докато Дони плъзгаше един омар върху чинията му, Хач огледа стария си съученик. Беше пуснал корем, движенията му бяха по-бавни. Ала инак все едно нищо не се бе променило отпреди двайсет и пет години. Бъбривото глуповато момче очевидно се бе превърнало в също тъй бъбрив и добродушен мъжага.

– Хайде, хайде, Дони – рече Хач. – Клеър и аз бяхме само приятели.

– О, да. Приятели… Не знаех, че приятелите ги хващат да се целуват в Скърцащата долинка. Наистина ли бяха само целувки, Мал…, а?

– Това беше много отдавна. Не помня всяка подробност от всяка любовна история.

– Да, ама нищо не може да се сравни с първата любов, нали, Мал? – изхихика Дони и му намигна изпод спуснатата до очите рижава коса. – Тя е още тук. Но както и да е, ще трябва да се поогледаш другаде, щото тя се…

Изведнъж на Хач му дойде твърде много да слуша за Клеър.

– Задържам опашката – прекъсна го той.

– Ами да. Ще се видим по-късно.

Дони размаха вилицата си, отново ухилен, и сръчно отхвърли слой водорасли, за да разкрие нов ред блестящи червени омари.

„Значи Дони се нуждае от работа“ – помисли си Хач, докато се отправяше към масата с почетните гости. „На «Таласа» няма да й навреди да наеме неколцина от местните“.

Намери си място между Бил Банс, редакторът на местния вестник, и Бъд Роуел. Капитан Найдълман седеше през два стола до кмета Джаспър Фицджералд и местния свещеник Уди Клей. По-нататък до Клей се бе разположил Лайл Стрийтър.

Хач погледна с любопитство към двамата местни жители. Бащата на Джаспър Фицджералд бе собственик на погребалното бюро и синът му несъмнено го бе наследил. Фицджералд, едва надхвърлил петдесетте, бе румен мъж с извити мустаци, с тиранти със закопчалки тип „крокодил“ и дълбок баритон, който се носеше като тътен от контрабас.

Погледът на Хач се отмести към Уди Клей. „Очевидно е външен“, помисли си Малин. Клей бе почти пълен антипод на Фицджералд. Имаше мършавата фигура на аскет, а това впечатление се засилваше от хлътналото му, одухотворено лице на светец, току-що излязъл от пустинята. Ала в погледа му се съдържаше свадлива, силна напрегнатост. Хач забеляза, че не се чувстваше удобно на почетната маса; бе човек, който би ви говорил с тих тон, сякаш не иска другите да ви чуят – това бе очевидно от тихия му разговор със Стрийтър. Хач се питаше какво ли говореше свещеникът, та шефът на екипа да се чувства толкова неудобно.

– Видя ли вестника, Малин?

Бил Банс прекъсна мислите на Хач с характерния си мързелив и провлачен глас. Като младеж Банс бе гледал в местното кино „Първа страница“ 2525
  Съществуват три екранизации на пиесата на Хехт Макартър – 1931 г., 1974 г. (американски) и 1954 (британска). Може би най-известна е тази от 1974 г., режисирана от Били Уайлдър, с Джак Лемън в главната роля. – Б.пр.


[Закрыть]
. И оттогава възгледите му как би трябвало да изглежда един вестникар не се бяха променили.

Ръкавите му винаги бяха навити, дори и в най-студените дни, а толкова дълго бе носил зелена козирка, че днес челото му изглеждаше сякаш лишено от нея.

– Не, не съм – отвърна Хач. – Не знаех, че е излязъл.

– Излезе тази сутрин – каза Банс. – Уф, мисля, че ще ти хареса. Лично аз написах уводната статия. С твоя помощ, разбира се.

Той докосна с показалец носа си, сякаш искаше да каже: „Дръж ме в течение и аз ще осигурявам появяването на добрите новини.“ Хач си отбеляза вечерта да мине през супермаркетчето да си вземе един брой.

Погледът му се отмести по-нататък и забеляза Кай Естенсън, собственик на железарския магазин, Тайра Томпсън, директорката на свободната библиотека – не беше остаряла и с един ден от времето, когато ги гонеше с Джони от сградата за това, че разправят вицове и се хилят прекалено високо. „Май ще излезе вярно твърдението, че оцетът действа запазващо“, помисли си той. Сетне в един миг позна бялата глава и увисналите рамене на доктор Хорн, неговия стар учител по биология, който стоеше досами входа на павилиона. Хач бе изненадан и изпита облекчение, че го вижда още жив.

Хач се извърна към Бъд, който изсмукваше една омарова щипка.

– Разкажи ми за Уди Клей – рече Хач.

Бъд хвърли щипката в най-близката купа.

– За преподобния Клей ли? Той е свещеникът ни. Чух, че някога бил хипи.

– Откъде е? – попита Хач.

– Някъде около Бостън. Дойде преди двайсетина години да проповядва и реши да остане. Говори се, че когато облякъл расото, изоставил голямо наследство.

Бъд разряза сръчно опашката на рака и измъкна месото цяло. В тона му прозвуча колебание, което озадачи Хач.

– И защо е решил да остане тук? – попита Хач.

– О, навярно мястото му се е харесало. Нали знаеш как става?

Бъд замлъкна и очисти докрай месото от опашката.

Хач хвърли поглед към Клей, който вече не разговаряше със Стрийтър. Докато изучаваше напрегнатото му лице, мъжът изведнъж се извърна, обърна се към Бъд Роуел, но видя, че бакалинът бе тръгнал да търси още омари. С периферното си зрение видя, че свещеникът се изправя от масата и приближава.

– Малин Хач? – рече мъжът и протегна ръка. – Аз съм преподобният Клей.

– Приятно ми е да се запознаем, преподобни.

Хач се изправи и стисна студената ръка.

Клей се поколеба за миг, сетне посочи празния стол.

– Може ли?

– Ако Бъд не възразява, нямам нищо против – рече Хач.

Свещеникът отпусна неудобно ъгловатата си фигура върху малкия стол, костеливите му колене щръкнаха почти до ръба на масата, след което обърна големите си внимателни очи към Хач.

– Видях цялата тази работа на остров Рагид – започна той с тих глас. – Пък се и чуваше. Цялото това чукане и блъскане – денем и нощем.

– Май си приличаме с пощите – отвърна Хач, като се опита тонът му да прозвучи безгрижно, а и не знаеше накъде бие пасторът. – Никога не спим.

Ако думите му развеселиха Клей, той не го показа.

– Тази операция сигурно струва на някого много пари – рече той и повдигна вежди, за да стане ясно, че това бе въпрос.

– Имаме инвеститори – отвърна Хач.

– Инвеститори – повтори Клей. – Това е когато някой ти дава десет долара и се надява да му върнеш двайсет.

– Може и така да се каже.

Клей кимна.

– Моят баща също обичаше парите. Само че това нито го направи по-щастлив, нито увеличи живота му и с един час. Когато почина, аз наследих всичките му акции и ценни книги. Счетоводителят ги наричаше „портфейл.“ Когато надникнах в него, намерих тютюневи, минни компании, които са разкопавали цели планини, дърводобивни фирми, които са изсичали до голо девствени гори.

Докато говореше, той не сваляше очи от Хач.

– Разбирам – произнесе неуверено Малин след кратко мълчание.

– Баща ми е давал на тези хора пари с надеждата, че ще му върнат двойно повече. И тъкмо това е ставало. Те са връщали два, три или четири пъти повече. И после всичките тези неморални печалби станаха мои.

Хач кимна.

Клей сведе глава и сниши още тона си.

– Мога ли да попитам какво точно богатство вие и вашите инвеститори се надявате да спечелите от всичко това?

Нещо в начина, по който свещеникът произнесе думата „богатство“, накара Хач да стане още по-предпазлив.

– Нека просто да речем, че става дума за седемцифрена сума – отвърна той.

Клей бавно кимна.

– Аз съм прям човек – започна той. – И не ме бива по празните приказки. Не можах да се науча как да поднасям любезно нещата, затова ги изричам по най-добрия начин, по който мога. Това търсене на съкровище не ми харесва.

– Съжалявам да го чуя – отвърна Хач.

Клей примигна и отново го погледна напрегнато.

– Не ми харесва, че всичките тези хора се изсипаха в града и хвърлят купища пари.

Още от началото Хач се бе подготвил за възможността от подобен обрат в разговора. И сега, когато го чу, усети необичайно облекчение.

– Не съм убеден, че другите жители на града споделят вашето презрение към парите – рече спокойно той. – Много от тези хора са били бедни през целия си живот. Те не са разполагали като вас с лукса да изберат сами бедността.

Лицето на Клей се изопна и Хач забеляза, че бе засегнал болно място.

– Парите не са онази панацея, за която хората ги смятат – продължи свещеникът. – Знаете го не по-зле от мен. Тези хора имат свое достойнство. Парите ще съсипят този град. Ще съсипят лова на омари, ще съсипят спокойствието, ще съсипят всичко. А и във всеки случай най-бедните няма да видят и петак от тези пари. Те ще бъдат изтласкани от разрастването на града. От „прогреса“.

Хач не отговори. От една страна, той разбираше какво има предвид Клей. Щеше да бъде тъжно, ако Стормхейвън се превърнеше в поредния свръхзастроен, прекалено скъп летен курорт. Но това бе малко вероятно, независимо дали „Таласа“ щеше да успее, или не.

– Няма какво повече да кажа – рече Хач. – Операцията ще свърши за броени седмици.

– Няма значение колко ще продължи – рече Клей и в тона му прозвуча рязка нотка. – Въпросът е в мотивацията й. Това търсене на съкровището е продиктувано от алчността – чиста, гола алчност. Един човек вече изгуби краката си. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Не съм суеверен, ала Бог си има начини да накаже онези, чиито мотиви са нечисти.

Спокойствието на Хач изведнъж се стопи и отстъпи място на вълна от гняв. „Нашият град? Нечисти мотиви?“

– Ако бяхте израсли в този град, щяхте да знаете защо съм се заел с това – сопна се той. – Не си позволявайте да сте толкова сигурен какви са мотивите ми.

– Не си позволявам нищо – рече Клей и мършавото му тяло се стегна като пружина. – Аз знам. Може и да не съм израсъл в този град, но най-малкото знам какво е най-добро за него. Всички тук са изкушени от това търсене на съкровището, от обещанието за лесни пари. Но не и аз, слава Богу, но не и аз. Аз ще защитя този град. Ще го защитя от вас и от самия него.

– Преподобни Клей, мисля, че би трябвало да прочетете Библията, преди да отправяте подобни обвинения: Не съди, за да не бъдеш съден.

Хач се усети, че крещеше, че гласът му трепери от яд. Хората на съседните маси бяха замлъкнали, вторачили се в чиниите си. Той рязко се изправи, мина покрай пребледнелия Клей и пое през ливадата към тъмните развалини на форта.

17.

Фортът бе мрачен и хладен от падналата влага. Във вътрешността на гранитната кула прелитаха лястовици, мятаха се напред назад като куршуми в слънчевите снопове, които нахлуваха през старинните амбразури.

Хач влезе през каменната сводеста врата, спря, тежко задъхан, и се опита да се успокои. Въпреки нежеланието си бе допуснал свещеникът да го провокира. Половината град бе видял, а останалата половина щеше скоро да научи за случката.

Седна на един оголен камък в основата на сградата. Нямаше съмнение, че Клей бе разговарял и с други. Хач не вярваше, че много хора ще се вслушат в думите му, освен ловците на омари. Те бяха суеверни и приказките за тегнещото проклятие можеха да им повлияят силно. А и това подхвърляне, че разкопките ще съсипят лова на омари… Хач можеше само да се надява сезонът на омарите да бъде добър.

Полека-лека се успокои, остави се тишината на форта да отмие гнева му. Заслуша се в едва доловимия глъч на празника отвъд ливадата. Наистина трябваше да се владее по-добре. Онзи бе противен педант, ала не си струваше заради него да изпуска нервите си.

Тук бе СПОКОЙНО като в майчина утроба и Хач почувства, че можеше да остане и да се наслаждава с часове на хладината. Ала знаеше, че трябва да се върне на празненството, да приеме безгрижен вид, да успокои нещата. Във всеки случай трябваше да се върне, преди да са започнали неизменните речи. Изправи се и понечи да тръгне, когато изненадан видя някаква прегърбена фигура, която чакаше под свода на вратата. Тя пристъпи напред и попадна под сноп светлина.

– Професор Хорн! – извика Хач.

Дяволитото лице се сбръчка от радост.

– Питах се кога ще ме забележиш – рече той и закуцука, облегнат на бастуна си. Разтърси сърдечно десницата на Хач. – Хубава сценка се получи там долу.

Хач поклати глава.

– Не се сдържах, досущ като идиот. Какво у този човек ме накара да се вбеся така?

– Няма никаква тайна. Клей е несръчен, не умее да се държи, неотстъпчив е в морално отношение. Ала под тази ядна фасада бие благородно и голямо колкото океана сърце. И, обзалагам се – също тъй буйно и непредвидимо. Той е сложна личност, Малин; не го подценявай. – Професорът хвана Хач за рамото. – Но стига толкоз за преподобния. Бог ми е свидетел, изглеждаш добре, Малин. Безкрайно се гордея с теб. Медицинският факултет в Харвард, изследователски пост в „Маунт обърн“. Винаги си бил умно момче. Жалко, че това не винаги означаваше и добър ученик.

– Дължа много от постигнатото на вас – рече Хач.

Спомни си следобедите в обширната викторианска къща на професора, разположена от другата страна на ливадите – надвесен съсредоточено над колекциите му от минерали, бръмбари и пеперуди – в последните няколко години преди да замине от Стормхейвън.

– Глупости. Между другото още пазя твоята колекция от птичи гнезда. Не знаех къде да я изпратя, след като замина.

Хач усети как го бодна чувството за вина. Никога не му бе хрумвало, че старият професор би искал да му пише.

– Учуден съм, че не сте изхвърлили онези боклуци.

– Всъщност това бе една много добра сбирка. – Той отмести ръката си към лакътя на Хач и го стисна с костеливи пръсти. – Би ли ме съпроводил надолу по ливадата? Напоследък нещо не ме държат краката.

– Щях да ви се обадя… – понечи да каже Хач, но млъкна.

– Нито дума, дори не бе оставил адрес – рече с горчивина професорът. – Едва миналата година прочетох за теб в „Глоуб“.

Хач се извърна, усети как лицето му пламна от срам.

Професорът навъсено изсумтя.

– Няма значение. Според статистическите таблици, трябваше да съм вече умрял. Следващият четвъртък ставам на осемдесет и девет и, дяволите ще те вземат, ако не ми донесеш подарък.

Излязоха на обляната от слънцето ливада. Бризът довя до тях висок смях.

– Сигурно сте разбрали защо се върнах – попита предпазливо Хач.

– Че кой не знае – последва язвителният отговор.

Професорът не рече нищо друго и известно време продължиха пътя си мълчешком.

– Е и? – не издържа Хач накрая.

Старецът го погледна въпросително.

– Хайде, изплюйте камъчето – продължи Хач. – Какво мислите за търсенето на съкровището?

Професорът продължи да крачи мълчаливо още минута, след което спря, обърна се към Малин и пусна ръката си.

– Но не забравяй, че ти сампопита – рече той.

Хач кимна.

– Мисля, че си пълен глупак.

Последва миг на зашеметяващо мълчание. Бе подготвен за Клей, но не и за това.

– Какво ви кара да мислите така?

– От всички хора на света точно ти би трябвало да знаеш най-добре. Каквото и да е заровено там, няма да го извадите.

– Вижте, доктор Хорн, ние разполагаме с технологии, за каквито старите търсачи на съкровища не са и сънували. Сонар за твърди предмети, протонови магнитометри, връзка с разузнавателни спътници с фотографираща техника. И с двайсет милиона долара… Дори с личния дневник на човека, който е проектирал Шахтата.

Хач бе повишил тон. Изведнъж осъзна, че за него бе много важно да получи одобрението на този мъж.

Доктор Хорн поклати глава.

– Малин, почти цял век ги гледам как идват и си отиват. И всички разполагаха с най-последен модел екипировка. Всички имаха торби с пари. Всички владееха някаква жизненоважна информация, някакво блестящо хрумване. И всеки път уж щеше да бъде по-различно. Ала всички свършиха еднакво. Банкрути, нищета, дори смърт. – Той погледна Хач. – Намерихте ли вече нещо от съкровището?

– Е, още не – отвърна Хач. – Има един малък проблем. Знаем, че Шахтата има подземен наводнителен тунел, който води до морето, ето защо е винаги пълна с вода. Използвахме боя, за да открием изхода на тунела към дъното на морето. Само че, както изглежда, тунелът не е един, а са пет и…

– Разбирам – прекъсна го доктор Хорн. – Само един малък проблем. Това съм го чувал и преди. Може би ще решите проблема си. Само че после ще се появи нов проблем, после трети, докато накрая фалирате. Или загинете. Или и двете.

– Но този път наистинаще бъде различно – извика Хач. – Не можете да твърдите, че е невъзможно да се извади съкровището. Онова, което е създадено от хора, може да бъде разгадано от хора.

Професорът изведнъж стисна отново ръката на Хач. Имаше учудващо здрави ръце, с изпъкнали жили като стари дървесни корени, мускулести и сухи.

– Аз познавах дядо ти, Малин. Той много приличаше на теб: млад, дяволски умен, с обещаваща кариера пред себе си, със страхотна жажда за живот. Точно това, което сега ми казваш, ми го каза и той – дума по дума преди петдесет години. – Той сниши тона си до свиреп шепот. – Виж какво наследство остави той на семейството ти. Ти попита за мнението ми. Ето го, изразено в няколко думи: върни се в Бостън, преди историята да се е повторила отново.

Той се обърна рязко и накуцвайки пое нагоре, размахал ядно бастуна си из тревата, докато най-накрая не се скри зад хребета на хълма.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю