Текст книги "Бездна"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 29 страниц)
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Бездна
Какъв ден, ромът свърши! Нашият екипаж е поразително трезв; страхотен смут сред всички ни! Мошениците заговорничат; оживено се говори да делим и кой откъдето е, затова аз трябваше бързичко да се огледам за някаква награда. И този ден я донесе – с голямо количество алкохол на борда, тъй че екипажът бе доволен, дяволски доволен; след това всичко отново потръгна добре.
Из дневника на Едуард Тийч 11
Едуард Тийч, роден през 1680 г. в Бристъл английски пират. По време на т.нар. война за испанското наследство (1702–1713 г.) действал като „прайвътиър“ – разрешени пиратски нападения с частен кораб срещу търговски кораби на неприятелските държави. След края на войната се превърнал в откровен пират. През 1717 г. завзема голям френски търговски кораб, преименува го в „Отмъщението на кралица Ана“, въоръжава го с 40 оръдия, а екипаж събира от кол и въже из Карибието. Вероятно е делял плячката с губернатора на Северна Каролина, който със сигурност му е съдействал за ремонта и снабдяването на кораба. Но през 1718 г. необузданите грабежи на Тийч дотолкова вбесили губернатора на съседна Вирджиния, че той поставил два кораба под командването на лейтенант Робърт Мейнърд и му заповядал да открие и унищожи пирата. На 22 ноември 1718 г. Мейнърд спипал Тийч, атакувал го и след кратка, но жестока схватка го убил. Главата на Тийч била отрязана и окачена на бушприта, а петнайсет заловени пирати веднага били обесени на реите. Прозвището „Черната брада“ Тийч получил заради обичая си да завързва краищата на дългата си черна брада с панделки и да я опъва чак зад ушите. (По данни от английската енциклопедия The Oxford Companion to Ships and the Sea). – Б.пр.
[Закрыть]по прякор Черната брада 1718 г.
Прилагането на решения от XX век към проблеми от XVII век предполага или пълен успех, или пълен хаос; средно положение няма.
Д-р Орвил Хорн
Пролог
В един юнски следобед на 1790-а година Саймън Рътър – ловуващ треска рибар, попаднал в щорм и бурен прилив. Неговата лодка тип „дори“ 22
Дори – плоскодънна безпалубна лодка, използвана най-много по бреговете на Ню Ингланд и за риболов в богатите на риба води по плитчините около Нюфаундленд. – Б.пр.
[Закрыть]била претоварена с риба, той не можел да поддържа курса и бил принуден да се насочи към обвития в мъгла остров Рагид 33
Дрипав, оръфан, груб (англ.). – Б.пр.
[Закрыть]на около шест мили разстояние от брега.
Докато чакал да се оправи времето, рибарят решил да огледа пустинния остров. Във вътрешността му, далеч от скалите, дали името на острова, той открил голям дъб, на чийто най-нисък дебел клон били привързани старинна макара и въжета. Право под него земята се разтваряла в падина. Макар да се знаело, че островът е необитаем, Рътър открил ясни свидетелства, че някой го е посещавал години преди самия него.
Тъй като любопитството му се възбудило, Ритър привлякъл на помощ един от братята си и се завърнал след няколко седмици, натоварен с кирки и лопати. Двамата мъже намерили падината и започнали да копаят. На метър и половина дълбочина открили платформа от дъбови греди. Измъкнали ги и продължили да копаят, още по-възбудени. В края на деня били прокопали почти седем метра, минали през слой дървени въглища и глина и стигнали до нова дъбова платформа. След това братята се върнали у дома, решени да продължат разкопките, след като мине ежегодният пасаж от скумрия. Ала седмица по-късно братът на Рътър се удавил, след като дорито му се преобърнало при нещастен случай. Шахтата била временно изоставена.
Две години по-късно Рътър и група местни търговци решили да обединят усилията си и да се върнат към загадъчното място на остров Рагид. След като започнали отново разкопките, те скоро стигнали до редица вертикални дъбови греди и хоризонтални дъбови свръзки, които изглеждали като крепеж на засипана шахта. Не е известно до каква дълбочина е успяла да копае групата – повечето предположения се свеждат до около трийсет и три метра. На тази дълбочина те стигнали до плосък камък, върху който бил издълбан следният текст:
Най-първо – ще Излъжеш
И прокълнат – ще Плачеш
Най-лошо – трябва да Умреш
Камъкът бил разкъртен и извлечен на повърхността. Заговорило се, че изваждането му е разкъсало някаква пломба, защото мигове по-късно, без всякакво предупреждение, в шахтата нахлул силен поток морска вода. Всички копачи избягали – с изключение на Саймън Рътър. Наводнената шахта – както била наименована тя – взела първата си жертва.
Около Наводнената шахта се породили множество легенди. Но най-правдоподобната твърдяла, че около 1695-а година, малко преди мистериозната си смърт, английският пират Едуард Окъм заровил огромното си съкровище някъде по бреговете на щата Мейн. Шахтата на остров Рагид изглеждала като подходяща кандидатка за това място. Малко след смъртта на Рътър се понесли слухове, че съкровщето е прокълнато и че всеки, който се опита да го вземе, ще бъде сполетян от прокобата, изписана върху камъка.
Направени били множество несполучливи опити Наводнената шахта да бъде осушена. През 1890-а година двамина от бившите съдружници на Рътър създали нова компания и събрали средства, за да финансират прокопаването на втори тунел, на около четири метра южно от самата шахта. Всичко вървяло добре до прокопаването на първите трийсетина метра, след което решили да опитат и да прокарат хоризонтален проход под самата Наводнена шахта. Планът им бил да пробият отдолу към съкровището, ала веднага щом поели нагоре към шахтата, проходът бързо започнал да се наводнява. Хората едва се спасили с бягство.
В продължение на трийсет години Шахтата си останала непокътната. Тогава, през 1831-а година, минният инженер от щата, Ричард Пакхърст, основал Спасителната експедиционна компания „Бат“. Тъй като бил приятел на един от търговците – съдружници на Рътър, Пакхърст успял да събере ценна информация за предишните разкопки. Той установил своя платформа над входа на Наводнената шахта и монтирал голяма парна помпа. Скоро разбрал, че не може да пресуши шахтата. Без да губи самообладание, той докарал примитивна въглекопачна техника, която установил върху самия вход на Шахтата. Сондата преминала под първоначално установеното дъно и се натъкнала на гредоред на дълбочина около петдесет и седем метра, където резецът й бил спрян от нещо, което не можел да преодолее. След като изтеглили разкъсаната сондажна тръба, в нея намерили останки от белезници и везни. В ядката имало още маджун, цимент и голямо количество влакна. Те били анализирани и се установило, че са от т.нар. „манилова трева“, или кокосови тъкани. Това растение, което расте само в тропиците, често се използвало като укрепващ материал в корабите, който да предпазва товара от разместване. Малко след това откритие Спасителната експедиционна компания „Бат“ фалирала и Пакхърст бил принуден да напусне острова.
През 1840-а година била създадена Бостънската спасителна компания, която предприела прокопаването на трета шахта в близост до Наводнената. След като прокопали едва двайсет и два метра, неочаквано попаднали на стар страничен тунел, който изглежда водел към Наводнената шахта. А прокопаната от компанията шахта се напълнила моментално с вода и се срутила.
Без да се плашат от случилото се, предприемачите изкопали нова, много голяма шахта на десетина метра разстояние, която станала известна като Бостънската шахта. За разлика от по-ранните тунели, Бостънската шахта не била вертикална, а прокарана косо в склона. След като на около двайсетина метра се натъкнали на скалист хребет, те продължили надолу още петнайсет метра, при това на много висока цена – като използвали скъпи свредла и взривове. После прекарали хоризонтална галерия под предполагаемото дъно на Наводнената шахта, където намерили крепежен материал и продължение на първоначалната затрупана шахта. Въодушевени, продължили да копаят надолу, за да разкрият стария забой. На около четирийсет и три метра се натъкнали на друга платформа, която оставили временно непокътната, като междувременно завързали спор дали да я вдигнат. Ала същата нощ лагерът бил разбуден от силен тътен. Копачите изскочили и видели, че дъното на Наводнената шахта било пропаднало в новия тунел с такава сила, че кал и вода изригвали на десетина метра височина от гърлото на Бостънската шахта. В тинята намерили метално резе, каквото би могло да се използва в обкован морски сандък.
Още десетина шахти били прокопани през следващите двайсет години при опит да се достигне до помещението на съкровището; всички те или били наводнени, или се срутвали. Още четири компании, основани за търсене на съкровища, банкрутирали. В няколко случая след излизането си работниците се кълнели, че наводняването не било случайно, че строителите на Наводнената шахта били създали дяволски механизъм за наводняване на евентуално прокопани странични тунели.
Гражданската война донесла кратък отдих в копането. Но през 1869-а година новосъздадена компания за търсене на съкровища получила правата да копае на острова. Майсторът-сондьор Ф.К.Ренч забелязал, че равнището на водата се повдигало и спадало съобразно приливите и предположил, че Шахтата и водните й капани би трябвало да са свързани с морето посредством прокопан наводнителен канал. Ако този тунел можел да бъде открит и затворен, Шахтата би могла да бъде осушена и съкровището да бъде безопасно прибрано. Ренч прокарал общо повече от дузина проучвателни галерии на различна дълбочина в близост до Наводнената шахта. Много от тях се натъкнали на хоризонтални тунели и каменни „тръби“, които били взривени в опит да се спре водата. Ала така и не бил намерен тунел към морето и Шахтата си останала наводнена. Компанията свършила парите и като всички свои предходнички оставила машинарията си кротко да ръждясва на соления въздух.
В началото на осемдесетте години на миналия век консорциум от индустриалци от Канада и Англия основали „Златотърсачи“ ООД. На острова били доставени мощни помпи и нова сондажна техника, ведно с парните котли, които да ги задвижват. От компанията опитали да пробият няколко отвора в Наводнената шахта и най-накрая, на 23 август 1883-а година стигнали дъното. Резецът на сондата се натъкнал на желязната плоча, която петдесет години по-рано сломила Паркхърст. В резеца били монтирани още няколко диамантени елемента, а парата в котлите била вдигната до максимум. Този път сондата минала през желязото и се врязала в блок от по-мек метал. След като била извадена ядката, в нея била открита дълга, тежка спирала от чисто злато, както и изгнило парче пергамент, върху което могли да прочетат две полуразбираеми фрази: „коприна, южно вино, слонова кост“ и „Джон Хайд гние на бесилката в Дептфорд.“ 44
Дептфорд – сега лондонски район, разположен на южния бряг на Темза, граничещ с Гринуич – една от първите военноморски бази на Великобритания. Там е бил посветен в рицарско звание Франсис Дрейк, там е учил корабостроителното изкуство и руският цар Петър Велики. – Б.пр.
[Закрыть]
Половин час след това откритие един от най-големите парни котли експлодирал, при което загинал един ирландец-огняр, а повечето от издигнатите от компанията постройки били изравнени със земята. Тринайсет души били ранени, а един от собствениците – Езикиъл Харис ослепял. „Златотърсачи“ ООД било сполетяно от съдбата на предшествениците, т.е. от банкрут.
Годините малко преди и след 1900-а са свидетели на още три компании, опитали късмета си с Наводнената шахта. Тъй като не успели да повторят откритието на „Златотърсачи“ ООД, тези компании използвали новоконструирани помпи в комбинация с произволно поставени подводни заряди, в опит да запечатат и да осушат наводнения остров. При най-големия си капацитет помпите били в състояние да намалят водното равнище в някои от централните шахти до около 20 фута при отлив. Копачите, изпратени долу да изследват състоянието на шахтите се оплаквали от наличието на вредни газове; неколцина припаднали и трябвало да бъдат изтеглени на повърхността. В началото на септември 1907-а година, когато още работела последната от трите компании, един човек изгубил едната си ръка и двата си крака в резултат на преждевременно взривил се заряд. Два дни по-късно свиреп североизточен вятър помел острова и разбил основната помпа. Работата била изоставена.
Въпреки че не се появили повече компании, отделни копачи и ентусиасти от време на време опитвали късмета си в проучвателните тунели. По това време първоначалното местоположение на Наводнената шахта било изгубено измежду безбройните наводнени странични шахти, дупки и тунели, които просичали сърцевината на острова. Най-сетне островът бил изоставен във владение на орлите-рибари и храстите диви череши, като самата му повърхност била неустойчива и опасна, отбягвана от жителите на градовете от материка. През 1940 година Алфред Уестгейт Хач старши – млад, заможен нюйоркски финансист, довел семейството си на лятна почивка в Мейн. Научил за острова и, заинтригуван, проучил историята му. Документацията била непълна; нито една от предишните компании не си била направила труда да води точни архиви. Шест години по-късно Хач купил острова от търговец на недвижими имоти и се преместил със семейството си в Стормхейвън.
Както и мнозина преди него, А.У.Хач старши, бил обсебен от Наводнената шахта и бил разорен от нея. Само за две години финансите на семейството били източени и Хач се принудил да обяви личен банкрут; той се пропил и починал малко след това, като оставил А.У.Хач младши, тогава деветнайсетгодишен, като единствена опора на семейството.
1.
Юли 1971-а
На Малин Хач му бе скучно това лято. Той и Джони през цялата сутрин замеряха с камъни гнездо на стършели в старата колиба на кладенеца. Беше забавно. Ала сега вече нямаше какво друго да се прави. Минаваше единайсет, но той вече бе изял двата сандвича с фъстъчено масло и банани, които майка му бе направила за обяд. Седеше с кръстосани крака на понтона пред къщата им и гледаше към морето с надеждата някой боен кораб да се появи на хоризонта. Дори голям танкер би свършил работа. Би могъл да се насочи към някой от външните острови, да заседне и да се взриви. Е, това вече би било нещо интересно.
Брат му излезе от колибата и затрополи по дървеното мостче към понтона. Беше наложил парче лед върху врата си.
– Е, пада ти се – рече Малин, тайничко зарадван, че той бе избегнал ужилването, докато по-големият му и ужким по-умен брат не бе успял.
– Ти просто не приближи достатъчно – отвърна Джони с уста, пълна с последната хапка сандвич. – Страхопъзльо.
– Приближих колкото и ти.
– Да, как ли не! Онези пчели можаха да видят само как кльощавият ти задник се носи с все сила.
Той изсумтя и метна парчето лед във водата.
– А, не, господине. Бях точно там.
Джони се тръшна на понтона до него и пусна раницата-еднодневка до себе си.
– Ама пък добре им дадохме да се разберат на тези пчели, а, Мал? – рече той и опипа с показалец зачервеното място на врата си.
– Уха!
Двамата се смълчаха. Малин отправи поглед отвъд малката бухта към островите в залива: Хърмит, Рек, Оулд хъмп, Килик стоун. А зад тях – синкавите очертания на остров Рагид, които ту се появяваха, ту изчезваха в упоритата мъгла, която не искаше да се вдигне дори в този хубав летен ден. Отвъд островите откритото море бе, както баща им често казваше, тихо като воденичен вир 55
Воденичен вир, локвата, барата на херингите – така (незаслужено) иронично наричат понякога Северния Атлантик. – Б.пр.
[Закрыть].
Той лениво хвърли камък във водата и без особен интерес загледа как се разпростират концентричните вълнички. Почти съжали, че не бе отишъл в града с родителите си. Искаше му се да е където и да е другаде по света – в Бостън, в Ню Йорк, само не и в Мейн.
– Ходил ли си в Ню Йорк, Джони?
Джони важно кимна.
– Веднъж. Преди да се родиш.
„Каква лъжа!“, помисли си Малин. Като че Джони можеше да помни какво се е случило, когато е бил на по-малко от две години. Ала ако го бе изрекъл на глас, щеше да рискува бърз юмрук по ръката.
Погледът на Малин спря върху малката лодка с извънбордов мотор, привързана в края на понтона. И изведнъж му хрумна една идея. Една наистина добра идея.
– Хайде да излезем с нея – рече той шепнешком и кимна към скифа 66
В случая става дума за малка лодка, обикновено с клинкерна обшивка, в повечето случаи използвана като работна лодка на по-голям кораб. Да не се бърка със спортните гребни лодки, наричани скиф. – Б.пр.
[Закрыть].
– Ти си луд – извика ужасен Джони. – Татко ще ни напердаши яката.
– Хайде – подкани го Малин. – След като напазаруват, те ще обядват в „Хейстингс“. Няма да се върнат преди три, а може би и преди четири часа. Кой ще разбере?
– Целият град ще разбере, след като ни видят да излизаме.
– Да не мислиш, че всички нас гледат? – рече Малин и добави безразсъдно: – Е, сега кой е страхопъзльото?
Джони обаче изглежда не обърна внимание на допуснатата от него волност. Погледът му бе вперен в лодката.
– Къде толкова искаш да отидеш? – попита той.
Въпреки че бяха сами, Малин още повече сниши гласа си:
– До остров Рагид.
Джони се обърна към него.
– Татко ще ни убие – прошепна той.
– Няма да ни убие, ако намерим съкровището.
– Няма никакво съкровище – рече презрително Джони, ала без да е много убеден в думите си. – А и във всеки случай там е опасно с всичките онези шахти.
Малин познаваше твърде добре брат си, за да усети промяната в тона му. Джони бе заинтригуван. Малин замълча и остави монотонната им сутрешна усамотеност да довърши убеждаването вместо самия него.
Джони рязко се изправи и отиде до края на понтона. Малин зачака, обзет от вълнение. Брат му се върна с по една спасителна жилетка във всяка ръка.
– След като стигнем брега, няма да навлизаме по-навътре от скалите покрай него.
Тонът на Джони бе нарочно груб, сякаш искаше да напомни на Малин, че подхвърлянето на една добра идея не променя съотношението на силите помежду им.
– Ясно ли е?
Малин кимна и задържа планшира на лодката, докато Джони прехвърли в нея чантата и спасителните жилетки. Запита се защо досега не им бе хрумнало да сторят това. И двете момчета никога не бяха стъпвали на остров Рагид. Малин не знаеше и някое друго момче от Стормхейвън да е ходило на острова. Щеше да бъде страхотно да разказват на приятелите си за приключението.
– Седни на носа – нареди Джони, – аз ще карам.
Малин наблюдаваше как Джони се занимава с лоста за управление, как отваря ауспуха, как напомпва гориво, след което дръпна стартовата корда. Двигателят се закашля и изгасна. Джони дръпна отново, после – трети път. Остров Рагид се намираше на шест мили навътре в морето, ала Малин пресметна, че в такова тихо море можеха да стигнат до него за половин час. Наближаваше приливът, когато силните течения, които миеха острова щяха да намалеят почти до минимум, преди да обърнат посоката си.
Зачервен от усилието, Джони пое дъх, след което дръпна с все сила. Двигателят забръмча.
– Отдай въжето – извика той.
Отвързаха се, Джони бутна напред ръчката за газта и малкият двигател от осемнайсет конски сили зави от напрежение. Лодката се отдели от понтона и се насочи покрай нос Брийдс към залива; вятърът и пръските приятно галеха лицето на Малин.
Подир лодката, която се плъзгаше в океана, оставаше разпенена диря. Седмица преди това бе имало силна буря, ала както обикновено тя изглежда бе изгладила повърхността и водата бе като стъкло. Откъм десния борд се появи остров Оулд хъмп, нисък, гол, гранитен купол, нашарен от „варта“ на чайките, поръбен с тъмни водорасли. Докато минаваха през канала безброй чайки, дремещи на един крак върху скалата, вдигнаха глави и се вторачиха в лодката с яркожълтите си очи. Само една двойка излетя, зави покрай тях и изкряка.
– Това е една страхотна идея – рече Малин. – Нали, Джони?
– Може би – отвърна брат му. – Но ако ни хванат, предложението е било твое.
Въпреки че баща им бе собственик на остров Рагид, на тях досега им бе абсолютно забранено да ходят до него. Татко им мразеше това място и никога не говореше за него. В училището се носеха легенди за безброй загинали хора, които търсели съкровище; че мястото било прокълнато; че в него витаели духове. Във вътрешността на острова имало страшно много шахти и ями, прокопани през изминалите години – напълно разрушени, готови да погълнат някой непредпазлив посетител. Той дори бе чувал за Камъка на проклятието. Бил намерен в Шахтата преди много години и сега, по всеобщо мнение, се съхранявал в специално помещение дълбоко в избата на църквата, заключен яко, защото бил дяволско творение. Веднъж Джони му бе казал, че децата, които се държали лошо на неделното училище, били затваряни в криптата с Камъка на проклятието. Малин усети как отново потръпва от вълнение.
Островът сега се намираше точно пред тях, обвит от парцаливи ивици мъгла. През зимата или в дъждовно време мъглата се превръщаше в задушлива пелена, гъста като грахова супа. А в ясните летни дни повече приличаше на прозрачен захарен памук. Джони бе опитвал да му обясни местните бурни приливи, които я причиняват, ала Малин не можа да го разбере, а се съмняваше, че и Джони го разбира.
Мъглата наближаваше носа на лодката и те изведнъж се озоваха в някакъв странен полумрак, в който и шумът на двигателя звучеше приглушено. Джони почти несъзнателно намали хода. Сетне вече се озоваха в най-гъстата мъгла и пред себе си Малин можа да види рифовете на остров Рагид, очертанията на злокобните им хълбоци, обвити във водорасли, се смекчаваха от мъглата.
Прекараха скифа през отвор в рифовете. Мъглата се повдигна от равнището на морето и Малин успя да види зелените върхове на назъбените подводни скали, покрити с поклащащи се водорасли; бяха тъкмо такива скали, от които толкова се бояха ловците на омари при отлив или при гъста мъгла. Ала сега водата бе висока и малката моторница се плъзна без усилие покрай тях. Докато спореха кой да си намокри пръв краката, лодката опря дъно о чакълестия бряг. Малин скочи с вързалното въженце в ръка и изтегли лодката; водата джапаше в маратонките му.
Джони скочи на суха земя.
– Доста добре – рече уклончиво той, нарами чантата и погледна към вътрешността.
Малко над каменния бряг започваха високи треви и диви черешови храсти. Пейзажът бе осветен от призрачна сребриста светлина, която се процеждаше през тавана на мъглата, който още висеше над главите им. Огромен парен котел, висок най-малко три метра, се издигаше от близките треви, виждаха се масивните му нитове и тъмнооранжевата ръжда, с която бе покрит. От едната му страна имаше дълбок прорез – назъбен и обрасъл с цветчета. Горната му част чезнеше наполовина обвита от ниските вълма на мъглата.
– Обзалагам се, че котелът се е пръснал – рече Джони.
– Аз пък бас ловя, че е убил някого – отвърна с наслада Малин.
– Ха на бас, че е убил двамина.
Каменистият плаж завършваше към морето с хребети от полирани от морските вълни гранитни скали. Малин знаеше, че рибарите, които минават през канала на остров Рагид наричаха тези скали „уейлбакс“ (гърбове на китове). Той се покатери на най-близката от тях и се изправи, като се опита да надникне над тях към острова.
– Слез долу! – изкрещя Джони. – Какво си въобразяваш, че ще видиш в такава мъгла, идиот такъв!
– Не се знае кой е идиотът – понечи да каже Малин, докато слизаше, и получи братско почукване по главата заради стореното.
– Стой зад мен – рече Джони. – Ще обиколим брега, след това се връщаме.
Той закрачи бързо покрай подножията на скалите; загорелите му крака изглеждаха шоколадови на мъждивата светлина. Малин го последва огорчен. Идеята да дойдат тук бе негова, но Джони винаги поемаше водачеството.
– Ей! – извика Джони. – Погледни! – Той се наведе и взе нещо бяло и дълго. – Това е кост.
– Не, не е – отвърна Малин, все още ядосан.
Идването до острова бе негова идея. Тойтрябваше да я намери.
– Кост е и още как. И се обзалагам, че е човешка. – Джони развъртя предмета напред-назад като бейзболна бухалка. – Това е кост от крак на някой, който се е опитвал да намери съкровището. Или пък, може би, на пират. Ще я отнеса в къщи и ще я държа под леглото си.
Любопитството надви над гнева на Малин.
– Я да я видя – рече той.
Джони му подаде костта. Тя бе учудващо тежка и студена и миришеше лошо.
– Пфу! – рече Малин и веднага му я върна.
– Може би и черепът е някъде наоколо – поклати глава Джони.
Те се поразровиха сред скалите, но не намериха нищо друго освен умряла риба-куче с изпъкнали очи. След като заобиколиха носа, пред погледите им се появи потънала баржа, изоставена от някоя отдавна забравена спасителна операция. Явно заседнала при отлив, усукана и блъскана върху скалите, брулена от щормовете в продължение на десетилетия.
– Погледни това – рече Джони и в тона му прозвуча нарастващ интерес.
Той се покатери върху накренената, усукана палуба. Навсякъде върху нея бяха разхвърляни ръждясали метални парчета, тръби, потрошена машинария, както и опасни витки от въжета и кабели. Малин започна да оглежда вехториите, като внимаваше да не пропусне проблясването на някой пиратски дублон. Предполагаше, че пиратът – Ред (Червения) Нед Окъм, след като е бил толкова богат, навярно е разхвърлил сума дублони из целия остров. Същият Ред Нед, който сигурно бе заровил милиони и милиони в злато на острова, както и украсения със скъпоценни камъни Меч на Архангел Михаил – толкова могъщ, че би могъл да убие всеки, който погледне към него.
Разправяха, че Ред Нед веднъж отрязъл ушите на някакъв и ги използвал за залог при игра на зарове. Една шестокласничка на име Синди му бе казала, че Ред Нед всъщност отрязъл тестисите на онзи, но Малин не й повярва. Друг път Ред Нед се напил и разпорил някакъв мъж, след това го хвърлил зад борда и го влачил за червата, докато акулите не го изяли. Децата в училище знаеха много истории за Ред Нед.
След като баржата му омръзна, Джони даде знак на Малин да го последва към скалите, които лежаха на дъното на почти отвесните скатове откъм наветрената страна на острова. Високо над тях, на фона на небето, се издигаше черен път, от почвата досущ като чворести, изкривени пръсти стърчаха корените на отдавна изгнили смърчове. Краят на пътя се губеше във вездесъщата мъгла. Тук-там скатът бе подкопан и се бе срутил – жертва на бурите, които връхлитаха острова всяка есен.
В сянката на ската бе хладно и Малин закрачи по-бързо. Джони, развълнуван от находките си, бързаше напред, размахал костта, забравил за собствените си предупреждения. Малин знаеше, че майка му щеше да изхвърли костта в океана в мига, в който я намереше.
Джони се спря за малко да разрови боклуците, изхвърлени от океана на брега: стари буйове и разкъсани кошове за омари, натрошени дървени парчета от корабна обшивка. След това пое към наскоро образувала се пукнатина по-нататък в склона. Явно брегът се бе срутил неотдавна и бе разхвърлял чакъл и камъни по скалистия бряг. Той прескочи лесно един от балваните и изчезна от погледа на Малин.
Малин ускори крачка. Не му харесваше, че не вижда Джони. Във въздуха се усети някакво раздвижване. Преди да изчезнат в мъглата на остров Рагид денят бе слънчев, но тук можеше да се очаква всичко. Вятърът бе студен, сякаш времето щеше да се разваля, а вълните започнаха да се разбиват по-силно о рифовете на острова. Приливът скоро щеше да обърне. Може би беше най-добре да се връщат.
Чу се рязък, неочакван вик и в един ужасен миг Малин почувства страх, че Джони се бе ударил някъде по хлъзгавите камъни. Ала викът прозвуча отново – спешно повикване – и Малин се закатери напред по падналите скали около една извивка на брега. Пред него се разкри огромен гранитен балван, паднал под невероятен ъгъл, прясно откъртен от брега при неотдавнашна буря. В далечния му край стоеше Джони и сочеше нещо, а върху лицето му бе изписано удивление.
Отначало Малин не може да изрече и думица. С откъртването си балванът бе открил входа на тунел в подножието на брега – тясна пролука, колкото да се промъкне човек. От входа на тунела струеше поток от студен, застоял въздух.
– Леле Боже! – прошепна той и изтича нагоре по склона към пътя.
– Открих го! – извика Джони, останал без дъх от вълнение. – Залагам всичко, че съкровището е там. Погледни, Малин!
Малин се извърна.
– Идеята беше моя.
Джони му отвърна със самодоволна усмивка.
– Може би – рече той и свали от рамо чантата. – Но аз го намерих. И азвзех кибрит.
Малин се наведе любопитен към отвора на тунела. Дълбоко в себе си той вярваше на думите на баща си, който твърдеше, че на остров Рагид никога не е имало съкровище. Ала сега вече не бе толкова сигурен. Нима не бе възможно татко му да бе сбъркал?
Бързо се отдръпна, сбърчил нос от застоялия въздух, който се носеше от тунела.
– Какво има? – попита Джони. – Страх ли те е?
– Не – отвърна тихичко Малин.
Отворът на тунела изглеждаше твърде тъмен.
– Аз ще вляза пръв – рече Джони. – Ти ме следвай. И внимавай,само да ми се загубиш.
Той захвърли намерената кост, коленичи и пропълзя през отвора. Малин също клекна, но се поколеба. Земята бе корава и студена. Ала Джони вече бе изчезнал от полезрението му и Малин не искаше да остане сам на пустия, обвит в мъгла бряг. Той също пропълзя в отвора подир брат си.
Чу се изсъскването на кибритена клечка и Малин без да ще затаи дъх, докато се изправяше. Намираше се в малко преддверие, чиито покрив и стени бяха укрепени със старинни греди. Тесен тунел пред него водеше някъде в мрака.
– Ще разделим съкровището наполовина.
Джони говореше с много сериозен тон, тон, който Малин дотогава не бе чувал. След това той стори нещо още по-изненадващо. Обърна се и се ръкува с Малин с детинска официалност.
– Ти и аз, Мал, сме равностойни съдружници.
Малин преглътна, почувства се по-добре.
Клечката изгасна и те направиха още крачка напред. Джони се спря и Малин чу издраскването на нова клечка, последвано от лумването на слабо огънче. Видя бейзболната шапка на брат си в ореола на трепкащото пламъче. Неочаквано през гредите изтрополи поток от пръст и камъчета, които отскочиха от каменния под.
– Не пипай стените – прошепна Джони – и не вдигай никакъв шум. Иначе ще срутиш всичко.
Малин не отвърна нищо, но инстинктивно се приближи към брат си.
– Не ме следвай много отблизо! – просъска Джони.
Поеха напред и надолу, после Джони извика и разтърси изгорената си ръка. Светлинката изгасна и те потънаха в пълен мрак.
– Джони? – извика Малин, почувствал как паниката го обзема, и посегна да улови ръката на брат си. – Ами проклятието?
– Хайде, хайде, няма никакво проклятие – прошепна му презрително Джони.
Чу се ново издраскване и кибритената клечка пламна.
– Не се безпокой, тук имам най-малко четирийсет клечки. И виж сега…
Той бръкна в джоба си, после се обърна към Малин и му показа хартиена щипка, която държеше.
– Какво ще кажеш, а? Край на изгорените пръсти.
Тунелът завиваше леко наляво и Малин забеляза, че вдъхващите кураж отблясъци светлина от входа на тунела вече бяха изчезнали.
– Може би е най-добре да се върнем и да вземем фенерче – предложи той.
Изведнъж долови злокобен шум: някакво отекващо стенание, което сякаш извираше от дълбините на острова, изпълни помещението.
– Джони! – извика той и отново се улови за брат си.
Шумът се разсея в дълбока въздишка, последвана от ново поточе пръст, което рукна от гредите над главите им. Джони изтръгна ръката си.
– Господи, Малин! Просто приливът обръща. Той винаги издава такива звуци в Наводнената шахта. И нали ти казах – говори тихо!
– Откъде го знаеш? – попита Малин.
– Всичкиго знаят.
Последва нов стон, клокочене, а сетне – силно проскърцвате на гредите, което бавно утихна. Малин прехапа устна, за да не й позволи да трепери.
След още няколко изгорени клечки тунелът сви в широка дъга и започна да се спуска по-стръмно надолу, стесни се и стените му станаха по-груби.
Джони бе вдигнал запалената клечка към прохода.
– Това е – отсече той. – Помещението със съкровището трябва да е на дъното.
– Не знам – колебливо произнесе Малин. – Май най-добре е да се върнем и да извикаме татко.
– Да не се майтапиш? – просъска Джони. – Татко ненавиждатова място. Ще му кажем, следкато открием съкровището.
Той запали нова клечка, след това мушна глава в тесния тунел. Малин успя да види, че проходът не бе по-висок от метър и двайсет. Напукани греди, укрепени от проядени от червеи подпори, поддържаха тавана. Тук мирисът на мухъл бе още по-силен, примесен с миризмата на водорасли и загатване за нещо по-лошо.
– Ще се наложи да пълзим – прошепна Джони и в тона му се прокрадна неувереност.
Той поспря и в един миг на надежда Малин си помисли, че щяха да се връщат. След това Джони изправи единия край на хартиената щипка и я захапа. Трепкащите сенки, хвърляни от светлината, придаваха на чертите на лицето му таласъмски, хлътнал вид.