Текст книги "Бездна"

38.

Хач изви дингито на „Плейн Джейн“ покрай Кранбъри нек към широко разлелите се бавни води на река Пасабек. Погледна през рамо и насочи лодката към брега: носът Бърнт хед бе на три мили зад него – червеникаво петно на фона на южния хоризонт. Въздухът в късната лятна утрин бе хладен и сякаш бременен с очакването на зимата.

Караше на пълен ход и се опитваше да не мисли за нищо.

След като руслото на реката се стесни и вече не бе така повлияно от прилива, водата стана тиха и зелена. Сега плаваше покрай онова, което на времето като деца наричаха „Милионерската улица“: поредица от величествени, строени през деветнайсети век „вили“, украсени с кулички, триъгълни и мансардни покриви. Едно малко дете, облечено във фантастично анахроничен костюм с престилка и с жълт чадър, му помаха от верандата, докато минаваше покрай него.

Във вътрешността пейзажът вече се посмекчаваше. Каменистите брегове отстъпваха място на ниски, покрити с камъчета плажове, а смърчовете бяха заместени от обрасли с мъх дъбове и малки брезови горички. Мина покрай един разрушен пирс, след това покрай рибарска наколна колиба. Не му оставаше да плава още много – до следващия завой. И ето го мястото: плажът с едър пясък и камъчета, който си спомняше толкова добре, и масивният, невероятен пласт омарови черупки, висок седем метра. Както и очакваше, той беше пуст. Повечето от местните жители на Стормхейвън и Блек харбър не проявяваха интерес към праисторическите индиански лагери или към черупките, които бяха оставили подире си. Повечето, но не и всички: точно тук ги бе довел професор Хорн с брат му един топъл, безоблачен следобед – в деня преди Джони да умре.

Хач изтегли дингито на брега, след това извади очуканата си кутия с бои и сгъваемото столче от носа на лодката. Огледа се за миг и си избра място под една самотна бреза. Беше защитено от ослепителните слънчеви лъчи и боите му нямаше да изсъхнат от жегата. Постави кутията и столчето на сянката под дървото, след което се върна до дингито да вземе сгъваемия статив и папката си.

След като се настани, се огледа да избере темата и гледната си точка, да аранжира елементите от пейзажа. Седна и се вторачи към гледката през „екранчето“, което оформи с пръсти, присвил очи, за да схване по-добре разпределението на формите и цветовете.

Отвори папката и внимателно извади голям лист плътна, студено пресована хартия. Окачи я на статива, след това прокара одобрително пръсти по чистата ленена материя. Скъпо удоволствие, но си струваше всяко пени: хартията имаше пори, които щяха да задържат боята и да улеснят нанасянето на подробностите, дори и при метода „мокро върху мокро“, който използваше.

Отви картончетата, с които бе обвил четките си, след това огледа онези, които бе избрал: една с квадратен край, няколко с остри като саби върхове, една „баданарка“ от козя козина и плоска, едносантиметрова четка, с която нанасяше облаците в дъното на картината. След това напълни наполовина с вода кладенчето на палитрата си. После бръкна в кутията с бои и извади тубичка с небесносиня боя, изстиска я в кладенчето и я разбърка, като за миг се ядоса, че наранената му ръка не зарастваше толкова бързо, колкото би трябвало. Намокри хартията с тампон памук, след това се вгледа задълго в пейзажа. Най-накрая пое дълбоко дъх, бръкна с четката в кладенчето и постави широк слой синя боя върху горните две трети на платното.

Докато четката пробягваше по листа с плътни, широки мазки, Хач усети как започва да се освобождава от нещо, което се бе свило като змия в сърцето му. Да рисуваш пейзажи бе оздравителна, пречистваща дейност. И му се струваше добро решение, че се бе завърнал към това място. В годините след смъртта на Джони не можа да намери сили да се върне към купищата черупки на индианците. Ала все пак, след като се бе завърнал четвърт век по-късно в Стормхейвън – и особено сега, след като бе открил скелета на брат си, – Хач се почувства като натикан в ъгъла. Изпитваше болка, но нямаше и край на тази болка. Бяха открили костите на брат му. Може би – ако се решеше на подходяща възпоменателна церемония, – костите му щяха да бъдат извадени изпод земята, където бяха пролежали толкова дълго. А може би щеше да има време и да разгадае дяволския механизъм, който бе причинил смъртта му. Но дори това вече не беше толкова важно. Той можеше да затвори тази глава и да продължи нататък.

Върна се към картината си. Време бе да се заеме с предния план. Блестящите камъчета на брега отговаряха почти напълно на жълтата му охра. А можеше да смеси охрата с тубичка сиво, за да наподоби цвета на купчините от черупки.

Посегна към следващата четка, но чу шума на извънбордов двигател, който приближаваше нагоре по реката. Вдигна глава и забеляза позната фигура – оглеждаше бреговете на реката; загорялата й кожа бе тъмна под сламената шапка с широка периферия. Бонтер го видя, усмихна се и помаха, след това насочи работната лодка на „Таласа“ към брега и угаси мотора.

– Изабел! – извика той.

Тя привърза лодката към брега, след това приближи, като същевременно махна шапката и разтърси дългата си черна коса.

– Проследих те от пощата. Видях те как влезе с лодчицата си в реката и ми стана любопитно.

„Значи такава игра е замислила“, помисли си той: както винаги делова, без сълзливо съчувствие, без сладникави реминисценции за случилото се предишния ден. Изпита огромно облекчение.

Тя посочи с палец надолу, към реката.

– Там има много впечатляващи къщи.

– Група богати нюйоркски фамилии идваха в Блек харбър да прекарат известна част от лятото – отговори й той. – И построиха всичките тези къщи. Рузвелт също е прекарвал лятото на остров Кампобело, на десетина мили северно от тук.

– Аха. – Очите й се разтвориха широко. – Ама я чакай, какво правиш ти? Рисуваш? Мосю доктор, никога не съм очаквала такава артистична дълбочина.

– По-добре да изчакаш със заключенията, когато свърша работата си – отвърна той и нанесе няколко петна върху каменистия бряг с отсечени движения на четката. – Запалих се в медицинския факултет. Рисуването ми помагаше да се отпусна. Открих, че най-много ми допадат акварелите. Особено на пейзажи като този.

– И то какъв пейзаж! – рече Бонтер и посочи купчините черупки. – Боже мой, огромни са!

– Да. Черупките в основата им са навярно отпреди три хиляди години, а онези най-отгоре са от началото на седемнайсети век, когато са били прогонени индианците. – Хач посочи нагоре срещу течението на реката. – По бреговете й има няколко доисторически индиански селища. А и на остров Ракиташ има много интересно поселище на мисмаките.

Бонтер тръгна встрани, изкатери се по покрития с черупки бряг до основата на най-близката могила.

– Но защо са оставяли черупките си точно тук? – извика тя.

– Никой не знае. Сигурно не им е било лесно да го правят. Спомням си, че прочетох някъде, че било свързано с някакви религиозни причини.

Бонтер избухна в смях.

– Аха. Религиозни причини. Археолозите винаги ги изтъкват, когато не могат да разберат нещо.

Хач взе друга четка.

– Кажи ми, Изабел, на какво дължа това посещение? Сигурно има и по-добър начин да прекараш неделите си, вместо да преследваш един застаряващ доктор-ерген.

Бонтер се усмихна палаво.

– Исках да разбера защо още не си ме поканил да излезем за втори път.

– Предположих, че си ме сметнала за слаба ракия. Спомни си какво каза за нас, северняците – че мозъкът е изсмукан от костите ни.

– Това си е съвсем вярно. Но не бих те нарекла слаба ракия, ако добре разбирам термина. Може би повече ще подхожда непреварена ракия. Нуждаеш се единствено от жена, която би могла да те възпламени. – Тя небрежно взе една черупка от омар и я захвърли във водата. – Единственият проблем ще е да се направи така, че да не прегориш твърде бързо.

Хач се обърна отново към картината си. Бонтер винаги излизаше победителка в подобни словесни спаринг-двубои.

Бонтер отново приближи.

– Освен това се боях, че се срещаш с онази, другата жена.

Хач вдигна глава.

– Да, не знам какво е името й: съпругата на проповедника. Твоята стара, стараприятелка.

– И тя е само това – отвърна Хач по-остро, отколкото възнамеряваше. – Приятелка.

Бонтер го изгледа изпитателно и с любопитство и той въздъхна.

– Даде ми ясно да разбера това.

Бонтер сви вежди.

– И ти си разочарован.

Хач отпусна четката си.

– Да ти кажа истината, не знаех какво да очаквам след завръщането си у дома. Ала тя ми даде да разбера недвусмислено, че нашата връзка принадлежи на миналото, а не на настоящето. Всъщност ми написа и писъмце. А от това боли. Но знаеш ли какво? Тя е напълно права.

Бонтер го погледна, устните й бавно се разтеглиха в усмивка.

– На какво се смееш? – попита Хач. – На доктора и на любовните му проблеми? И ти сигурно си имаш своите малки прегрешения.

Бонтер се разсмя силно, но не се поддаде на уловката.

– Смея се с облекчение, мосю доктор. Но сигурно си ме разбирал погрешно през цялото време. – Тя поглади с показалец гърба на китката му. – Аз обичам да играя тази игра, comprends?Но бих си позволила да падна в капана само на най-подходящия мъж. Майка ми ме е възпитала като една добра католичка.

Хач я изгледа за миг, напълно изненадан. След това вдигна отново четката си.

– Предполагах, че днес ще се затворите с Найдълман, наведени над карти и диаграми.

При тази смяна на темата по лицето й пробяга сянка.

– Не – отвърна тя и веселото й настроение изведнъж се изпари. – Капитанът вече няма търпение за внимателни археологични проучвания. Иска единствено темпо, темпо, vitement 3232
  Бързина, (фр.). – Б.пр.


[Закрыть], и по дяволите всичко друго. Той сега е на дъното на Шахтата и подготвя разкопките там. Никакво търсене на артефакти, никакви стратиграфски анализи. Не мога да се примиря с това.

Хач я погледна изненадан.

– Значи той работи и днес, така ли?

Да се работи в неделя без функциониращ медицински пункт бе нарушение на правилата.

Бонтер кимна.

– След като бе направено откритието за обърнатата наопаки катедрална кула, той сякаш бе обсебен от идеята. Мисля, че през последната седмица изобщо не е мигнал, толкова е зает. Но знаеш ли, въпреки нетърпението му, все пак му потрябваха два дни преди да помоли за съдействие моя най-мил копач. Повтарях му непрекъснато, че Кристоф с познанията си по архитектура е точно човекът, който му е необходим, за да възстанови крепежа. Ала той не ме послуша. – Тя поклати глава. – Никога не съм могла да го разбера напълно. А сега, струва ми се, го разбирам още по-малко.

В един миг Хач се замисли дали да не й каже за опасенията на Найдълман, че има предател, но реши да не го прави. Помисли да й съобщи и за намерените от него документи, ала пак прецени, че и това може да почака. Остави Найдълман да се спуква през гърба от работа в неделя, след като иска да е така. Това бе почивният ден на Хач и той искаше да завърши картината си.

– Време е вече да добавя и връх Ловъл – рече той и кимна към тъмните очертания в далечината.

Под погледа на Бонтер бръкна в сивата боя, смеси я с кобалтово синьо, след което очерта дебела линия, която се проточи до мястото, където земята се сливаше с небето. След това свали платното от статива, обърна го наопаки и изчака току-що нанесената боя да се стече към хоризонта. След това я обърна отново и го постави на статива.

–  Mon dieu!Откъде си научил този номер?

– Във всеки занаят си има номера – отвърна Хач, изчисти четките и прибра тубичките с боя в кутията. Изправи се. – Трябва малко да поизсъхне. Искаш ли да се покатерим?

Поеха по склона на най-близката могила; омаровите черупки хрущяха под краката им. Вече на върха, Хач погледна отвъд лодките им – към реката. В разперилите се дъбове пърхаха птички. Въздухът бе топъл и ясен: ако някъде се зараждаше буря, то тук нямаше никакви признаци за това. Нагоре по течението на реката нямаше никакви следи от човешка дейност – виждаха се само сините криволици на водата и върховете на дърветата, разкъсвани тук-таме от ливади, които се простираха докъдето поглед стига.

– Великолепно – прошепна Бонтер. – Това е магическо място.

– Идвахме с Джони – каза Хач. – Един мой стар учител от гимназията от време на време ни водеше тук в неделя следобед. Бяхме тук и в деня, преди Джони да почине.

– Разкажи ми за него – рече простичко Бонтер.

Хач кротко се отпусна на земята, а черупките изхрущяха под тежестта му.

– Ами, той бе много властен. В Стормхейвън нямаше чак толкова много деца, затова вършехме всичко заедно. Предполагам, че сме били най-близки приятели – поне дотогава, докато не се заемеше да ме натупа.

Бонтер се разсмя.

– Обичаше всичко, свързано с науката – дори повече от мен. Имаше невероятна колекция от пеперуди, скали и вкаменелости. Знаеше имената на всички съзвездия. Дори си направи сам телескоп.

Хач се излегна назад, опря се на лакти и се вгледа през дърветата.

– Джони щеше да постигне нещо изумително през живота си. Мисля си, че една от причините да се потрудя толкова много, за да вляза в медицинския факултет на Харвард, бе да компенсирам случилото се.

– И какво е трябвало да компенсираш? – попита благодушно Бонтер.

– Предложението да отидем онзи ден до остров Рагид беше мое – отвърна Хач.

Бонтер не изрече нито една от обичайните за подобен случай баналности и Хач отново изпита благодарност към нея. Пое дълбоко дъх, после още веднъж и издиша бавно. Струваше му се, че с всяко издишване изхвърляше и натрупаните през всичките тези години отрови.

– След като Джони изчезна в тунела – продължи той, – ми бе необходимо известно време, за да намеря изход. Не помня колко дълго беше. Истината е, че не помня много неща от тогава. Опитвал съм се, но има отрязъци от време, които си остават за мен абсолютно празни. Пълзяхме надолу по шахтата, Джони запали нова клечка кибрит… След това първото нещо, което си спомням ясно, е как пристигам до понтона на родителите ми. Те току-що се връщаха у дома от обяд или нещо подобно и веднага се втурнаха към остров Рагид ведно с половината град. Никога няма да забравя лицето на баща си, когато той се появи от входа на тунела. Беше целият оплескан с кръвта на Джони. Крещеше ми, блъскаше с юмруци по гредите, плачеше.

Замълча за миг, сякаш за да огледа още веднъж сцената в съзнанието си.

– Не можаха да открият тялото. Търсиха, копаха дупки в стените и таваните на шахтите. Дойдоха хора от Бреговата охрана, минен инженер с подслушвателно устройство. Закараха багер с обратен кош, но почвата бе толкова нестабилна, че не можаха да го закрепят.

Бонтер слушаше без да го прекъсва.

– Прекараха там цялата нощ, следващия ден и по-следващия. Сетне, когато стана ясно, че Джони не би могъл да е вече жив, хората започнаха да се оттеглят един по един. Лекарите казаха, че, съдейки по количеството кръв в тунела, Джони би трябвало да е починал, ала татко продължи да търси. Не искаше да се прибере. След като измина седмица хората се отказаха, дори и мама, ала татко остана. Трагедията направи нещо с ума му. Бродеше наоколо, слизаше в шахтите, копаеше дупки с кирка и лопата, крещеше, докато пресипне дотолкова, че да не може да говори. Не искаше да напусне острова. Господи, минаха цели седмици. Мама го молеше да се прибере, ала той не искаше. Сетне един ден тя отиде да му занесе храна и не го намери. Последва ново търсене и този път намериха трупа. Татко плуваше в една от шахтите. Удавен. Никой не ни каза нищо тогава. Но тръгнаха приказки за самоубийство.

Хач продължаваше да гледа играта на листата на фона на синьото небе. Никога не бе разказвал историята с такива подробности никому и не си бе представял какво голямо облекчение представляваше самото говорене: да отхвърли товара, който бе носил толкова дълго, че чак бе забравил за него.

– Останахме в Стормхейвън още шест години. Смятам, че мама си е мислела как всичко някакси ще отмине. Ала това не стана. Малко градче като това никога не забравя. Всички бяха толкова… мили.Ала приказките изобщо не престанаха. И това продължаваше и продължаваше. В това, че тялото не бе намерено, имаше нещо, което смущаваше мислите на хората. И нали знаеш, някои от рибарските семейства вярват в проклятието. По-късно узнах, че някои от родителите не разрешавали на децата си да играят с мен. Най-накрая, когато навърших шестнайсет години, мама вече не издържаше. Отведе ме за лятото в Бостън. Възнамерявахме да останем само няколко месеца, но дойде септември, трябваше да започна училище. Мина година, после втора. И след това постъпих в колежа. И никога повече не се върнах. Досега.

Голяма синя чапла се спусна по течението на реката и кацна в очакване на изсъхнал клон.

– А после?

– Медицинският факултет, Корпусът на мира, „Лекари без граница“, болницата „Маунт Обърн.“ А един ден в кабинета ми влезе вашият капитан. И ето ме тук. – Хач замълча. – Знаеш ли, след като Шахтата бе отводнена и намериха мястото, откъдето в нея навлиза тунелът откъм брега, аз си замълчах. Не настоях да го изследват веднага. Може би си очаквала, че ще настоявам непрестанно пред капитана. Ала фактът е, че след като бяхме стигнали толкова близо, аз се изплаших. Не бях сигурен, че искам да разбера какво всъщност се е случило.

– Значи съжаляваш, че подписа споразумение с капитана? – попита Бонтер.

– Всъщност той подписа моето споразумение – отвърна Хач след кратко мълчание. – Но не, не съжалявам. Ако съм съжалявал, то вчерашният ден промени всичко.

– А след седмица-две ще можеш да се оттеглиш като един от най-богатите хора в Америка.

Хач се засмя.

– Изабел – рече той, – решил съм да вложа парите във фондация на името на брат си.

– Всичките ли?

– Да. – Той се поколеба. – Е, още обмислям въпроса.

Бонтер се излегна на черупките и го изгледа скептично с присвити очи.

– Аз добре познавам хората, мосю доктор. Може и да вложиш повечето пари в тази фондация. Но да ме одерат жива, ако не запазиш една тлъста сумичка за себе си. Инак няма да постъпиш по човешки. И съм сигурна, че нямаше да ми харесваш толкова, ако не постъпваше по човешки.

Хач машинално отвори уста да възрази, ала отново се отпусна.

– И в двата случая ти си светец – рече Бонтер. – Аз планирам да постъпя далеч по-меркантилно с моя дял. Като например да си купя много бърза кола и, разбира се, да изпратя една голяма сума на семейството си в Мартиника.

Тя го погледна и той с изненада забеляза, че тя търсеше одобрението му.

– Това е хубаво – рече той. – За теб това е професия, а за мен – нещо лично.

– За теб и за Джерард Найдълман – отговори му Бонтер. – Ти може и да си прогонил демоните си, но мисля, че той още събира своите, не е ли така? За него съкровището на остров Рагид винаги е било особено притегателно. Ала тази му обсебеност от Макалън е невероятна! Всичко вече заприличва на личен, на пряк двубой. Не мисля, че ще се успокои, докато не свие врата на стария архитект.

– Докато не го извие – поправи я лениво Хач.

– Както и да е. – Бонтер се размърда и се настани по-удобно. – Напаст и за двама ви.

Замълчаха, излегнали се по гръб на утринното слънце. Катеричка се залюля на клонче над главите им – събираше жълъди и цвъртеше тихо. Хач затвори очи. Напомни си разсеяно да съобщи на Бил Банс във вестника за намерения скелет на Джони. Бонтер говореше нещо, ала той бе твърде отнесен, за да я слуша. След което изпадна в спокоен, несмущаван от видения сън.