Текст книги "Бездна"

Автор книги: Линкълн Чайлд

Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 29 страниц)

Хач усети как го облива гневна вълна.

– Радвам се, че имате такова голямо доверие в мен.

– Можете да ни влезете в положението… – започна Найдълман.

– Разбира се. Вие се боите, че мога да ви отнема онова, което сте открили, да изкопая сам съкровището и да ви бия дузпата.

– Не е много изискано казано – усмихна се Найдълман, – но е вярно.

Последва кратко мълчание.

– Оценявам прямотата ви – рече Хач. – Е, какво ще кажете за подобен отговор?

Той завъртя щурвала и лодката рязко се накрени на десния си борд.

Найдълман се улови за перилата и го погледна озадачен.

След като направи поворот на 180 градуса, Хач насочи „Плейн Джейн“ обратно към пристанището и даде газ.

– Доктор Хач? – рече Найдълман.

– Работата е ясна – отвърна Хач. – Или ми обяснявате всичко за тази загадъчна ваша находка, за да ме убедите, че не сте поредните ненормалници, или нашето малко пътешествие завършва веднага.

– Може би ако подпишете нашето съглашение…

– За Бога! – извика Хач. – Освен че е капитан, ами е и скапан адвокат по морско право. Ако ще бъдем съдружници – възможност, която все повече намалява – ще трябва да се доверяваме един другиму. Аз ще стисна ръката ви и ще ви дам думата си, а това ще бъде достатъчно, инак ще изгубите всяка надежда да копаете на острова.

Найдълман никога не губеше самообладание и сега се усмихна.

– Едно ръкостискане. Колко старомодно.

Хач поддържаше устойчив курса на лодката, която се носеше напред и ореше предишната си килватерна следа. Постепенно се появи отново тъмната скала на Бърнт хед, а след нея – и покривите на града.

– Добре тогава – произнесе благо Найдълман. – Обърнете лодката, ако обичате. Подавам ви ръка.

Ръкуваха се. Хач изключи предния ход и остави известно време „Плейн Джейн“ на дрейф. След това даде отново газ и я насочи към морето, като постепенно увеличаваше отново скоростта към невидимите скали на остров Рагид.

Мина известно време, през което Найдълман се взираше на изток, пуфтеше с лулата си и изглеждаше изпаднал в дълбок размисъл. Хач хвърли поглед към капитана, питаше се дали това не бе някаква тактика на отлагане.

– Били сте в Англия, нали, доктор Хач? – рече най-сетне Найдълман.

Хач кимна.

– Хубава страна – продължи спокойно Найдълман, сякаш се отдаваше на приятни спомени. – Особено ми допада севера. Били ли сте в Хаундсбъри? Очарователно градче, което би било доста неизвестно, ако не беше изящната му катедрала. А посещавали ли сте Уайтстоун хил в Пенайнс? Фамилното имение на херцог Уесекс?

– А, онова прочутото, построено като манастир, нали? – попита Хач.

– Точно така. И двете са възхитителни примери на църковната архитектура от седемнайсети век.

– Възхитителни – повтори думата Хач с известна доза сарказъм. – И какво?

– И двете са проектирани от сър Уилям Макалън. Човекът, който е проектирал и Наводнената шахта.

– Проектирал?

– Да. Макалън е бил велик архитект, може би най-великият в Англия след сър Кристофър Рен. Ала далеч по-интересна личност. – Найдълман продължаваше да се взира на изток. – Освен тези сгради и работата си по моста в Олд Батърсий той е оставил след себе си монументален труд върху църковната архитектура. Светът е изгубил истински гений, когато той изчезнал в морето през 1696 година.

– Изчезнал в морето ли? Сюжетът се сгъстява.

Найдълман сви устни, а Хач се запита дали най-сетне не бе попаднал в мрежата.

– Да. Било е ужасна трагедия. Освен… – Той се обърна към Хач: – Освен, разбира се, ако не еизчезнал в морето. Миналата година открихме копие от трактата му. В полетата имаше нещо като петна и обезцветявания. Лабораторията ни успя да потвърди, че обезцветените места са били всъщност бележки, написани със симпатично мастило, които стават видими едва след изминаването на известно време. Химическият анализ показа, че мастилото е било органично съединение, получено от оцет и бял лук. По-нататъшният анализ датира тези „петна“ – както са били известни симпатичните мастила по онова време – около 1700-а година.

– Симпатично мастило? Чели сте твърде много книжки от серията „Харди бойс“…

– Симпатичните мастила са били много разпространени през седемнайсети и осемнайсети век – продължи спокойно Найдълман. – Джордж Вашингтон е използвал такова мастило при тайните си съобщения. Колонистите са го наричали „писмо с бяло мастило“.

Хач се опита да състави следващата си саркастична реплика, ала не бе в състояние да отговори нищо. Против волята си се усети, че донякъде вярва на историята на Найдълман. Бе прекалено невероятна, за да е лъжа.

– Нашата лаборатория успя да възстанови тайнописа, благодарение на химична обработка. Оказа се, че е документ от около десет хиляди знака, написан собственоръчно от Макалън в полето на книгата. Документът е бил кодиран, ала специалист от „Таласа“ дешифрира сравнително успешно първата му част. След като прочетохме разшифровката, узнахме, че сър Уилям Макалън е бил дори по-знаменит архитект, отколкото се е смятало преди това.

Хач преглътна.

– Съжалявам, но цялата тази история ми звучи абсурдно.

– Не, доктор Хач, тя не е абсурдна. Макалън наистинае проектирал Наводнената шахта. Шифрованите записки са представлявали таен дневник, който той е водел при последното си пътуване. – Найдълман замлъкна, за да смукне от лулата си. – Виждате ли, Макалън е бил шотландец и таен католик. След победата на Уилям III в битката при Боин, отвратеният Макалън заминал за Испания. Там испанският кралски двор му възложил да построи катедрала – най-голямата в Новия свят. През 1696-а година той отплавал от Кадис с двумачтов бриг, ескортиран от испански боен кораб. Корабите изчезнали и повече не се чуло нищо за Макалън. Приело се, че всички са загинали в морето. Този дневник обаче ни съобщава какво всъщност се случило. Корабите им били нападнати от Едуард Окъм. Испанският капитан свалил флага си, след което го измъчвали, за да съобщи целта на пътуването си. После Окъм изклал всички. Пощадил единствено Макалън. Пиратът опрял острието на сабята си в гърлото му и рекъл – тук вече ще цитирам от дневника: „Нека Бог сам си построи проклетата църква, аз имам за теб друга задача“.

Хач усети странен прилив на възбуда.

Капитанът отново се облегна на планшира.

– Разбирате ли, Ред Нед е искал Макалън да проектира шахта, в която да складира огромното си съкровище. Непроницаемашахта, чиято тайна ще знае единствен Окъм. Поели покрай брега на Мейн, избрали остров Рагид, шахтата била построена и съкровището – погребано в нея. Ала, разбира се, малко подир това Окъм и екипажът му загинали. А Макалън, не ще и дума, бил убит, малко след като завършило строителството на шахтата. Със смъртта им е умряла и тайната на Наводнената шахта.

Найдълман замълча, очите му бяха почти побелели от светлината, която струеше от водата.

– Това, естествено, вече не е вярно. Защото тайната не езагинала ведно с Макалън.

– Обяснете, моля.

– Някъде по средата на дневника си Макалън сменя шифъра. Ние мислим, че го е направил специално, за да запише тайния ключ към Наводнената шахта. Разбира се, нито един шифър от седемнайсети век не може да се опре на високоскоростните компютри и нашите специалисти би трябвало да го разгадаят всеки миг.

– И колко се предполага, че е скрито там, долу? – успя да попита Хач.

– Добър въпрос. Известна ни е товаровместимостта на корабите на Окъм, знаем, че са били натоварени догоре и разполагам с манифестите на корабите, които е нападнал. Знаете ли, че той е бил единственият пират, който успешно е нападнал испанската „Сребърна флотилия“?

– Не – отвърна Хач.

– Като се събере едно връз друго, при най-минималистични преценки предполагаемата стойност на съкровището е – тук Найдълман замълча и устните му се изкривиха в нещо като усмивка – между 1,8 и 2 милиарда долара.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, монотонните писъци на чайките и шума на плъзгащата се във водата лодка.

Найдълман сниши тона си.

– Сумата не включва стойността на Меча на Архангел Михаил, най-голямата ценност на Окъм.

В следващия миг магията бе разрушена.

– Хайде, хайде, капитане – извика през смях Хач. – Не ме убеждавайте, че вярвате в такива брадясали стари легенди.

– Не и преди да прочета дневника на Макалън. Доктор Хач, то наистинае там. Макалън ги е наблюдавал как са стоварили съкровището в шахтата.

Хач гледаше с невиждащ поглед към палубата, мислите му бяха в пълен хаос. „Това е невероятно, просто отвъд всякаква правдоподобност…“

Вдигна глава и усети как мускулите на корема му неволно се стягат. Безбройните въпроси, които бяха възникнали у него, изведнъж се изпариха. Далеч в морето вече можеше да види разпрострялата се надалеч мъгла, която скриваше остров Рагид, същата мъгла, която го беше обвила и преди повече от двайсет и пет години.

Дочу, че застаналият до него Найдълман казва нещо. Обърна се, задъхан, опитваше се да успокои разтуптялото се сърце.

– Извинете?

– Казах, че знам за това, че малко се интересувате от парите. Но исках да сте наясно, че според споразумението, което предлагам, вие ще получите половината от съкровището, без да се броят разходите. В замяна на това, че поемам целия финансов риск, аз ще получа Меча на Архангел Михаил. Това означава, че вашият дял ще е някъде в рамките на милиард долара.

Хач преглътна.

– Прав сте. Наистина не давам пет пари.

Пак последва пауза, след която Найдълман вдигна бинокъла си да огледа обвития от мъглата остров.

– Защо е винаги в мъгла?

– Има достатъчно причини – отвърна Хач, доволен от смяната на темата. – Мощният прилив около острова отклонява студеното Лабрадорско течение към топлото течение откъм нос Код и когато те се срещнат, се получава гъста мъгла. Понякога островът е обвит от тънка мъглица, а понякога мъглата изцяло го всмуква в себе си.

– Какво повече би искал един пират? – промърмори Найдълман.

„Няма да продължи дълго“, помисли си Хач. Опита се да отклони вниманието си към съскащата покрай борда вода, към соления мирис на въздуха, към студената медна обшивка на щурвала, който стискаше. Погледна към Найдълман и забеляза, че на бузата му потрепва някакъв мускул. Той самият също изпитваше силно вълнение – от друг характер, не по-малко съкровено.

Вълмата мъгла наближиха. Хач запази мълчание, опитваше се да насочи лодката към плъзналите към тях пръсти на мъглата, тъй неправдоподобна на хоризонта, който бе напълно ясен. Намали газта, след като носът на лодката заби в полумрака. Лепкавата влага ги обгърна сякаш изведнъж. Малин усети как капчиците кондензат започват да се стичат по кокалчетата на свитите му ръце и по врата му.

Напрегна се да прогледне през мъглата. Далечни, тъмни очертания се появяваха и веднага се стопяваха. Намали още хода. Можеше да дочуе в тишината шума на прибоя, звъна на буя, който предупреждаваше моряците да се държат настрани от опасните рифове. Обърна лодката малко по на север, за да излезе откъм подветрения бряг на острова. Най-неочаквано се появи очертанието на желязна товарна стрела, която се мержелееше на около двеста метра откъм левия борд – изкривена от бурите и проядена от ръжда.

Найдълман пое дълбоко въздух и вдигна бинокъла към очите си, ала лодката пак навлезе във вълмо мъгла и островът отново изчезна. Засили се студеният вятър, забръска ситен дъждец.

– Можем ли да приближим още?

Хач насочи лодката към рифовете. След като преминаха откъм подветрената страна на острова, прибоят намаля и вятърът постихна. Изведнъж излязоха от кръга на мъглата и островът се възправи пред тях с цялото си великолепие.

Хач насочи лодката успоредно на рифовете. Найдълман стоеше на кърмата и не откъсваше очи от бинокъла, стиснал отдавна забравената лула между зъби; раменете му потъмняваха от дъжда. След като насочи носа на лодката към морето, Хач даде ръчката на газта в неутрално положение и я остави на дрейф. Едва тогава се обърна към острова, за да го види сам.

4.

Тъмните, ужасни очертания на острова, които тъй неизменно присъстваха в паметта и в кошмарите му, сега отново се издигаха пред него на живо. Беше само черен силует на фона на сивото море и небе: с форма на някаква необикновена, килната маса, с постепенен наклон, който се издигаше от подветрената страна до високия скалист наветрен склон, а по средата сушата се издигаше като гърбица. Прибоят се разбиваше в ската и вреше около подводните рифове, които обрамчваха острова и вдигаха ситна мъглица от пръски и пяна, сякаш диря, оставена от минаваща лодка. Беше дори по-мрачен, отколкото го помнеше – гол, премитан от вятъра, дълъг километър и осемстотин и широк около осемстотин метра. Един-единствен деформиран смърч се издигаше на каменистия бряг от подветрената страна; върхът му – поразен от някогашна светкавица, а разперените клони – като протегнатите към небето пръсти на стара вещица.

Навсякъде бяха пръснати едрите корпуси на дяволски машинарии – издигаха се сред високите треви и шипките: старинни парни компресори, винчове, вериги, парни котли. От едната страна на стария смърч имаше няколко очукани бараки – килнати и без покриви. Хач видя в далечния край на плажа гладките и заоблени форми на скалите, наричани „китовите гърбове“, по които той и Джони се бяха катерили преди повече от двайсет и пет години. До най-близките скали лежаха разпръснати потрошените скелети на няколко големи лодки, облъскани и разбити от безбройните бури, палубите и ребрата им бяха начупени и пръснати по гранитните балвани. На излъсканите от времето табели, разположени на всеки трийсетина метра над отметката за нивото на най-високия прилив, се четеше:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО!

СЛИЗАНЕТО НА БРЕГА – ЗАБРАНЕНО!

В първия миг Найдълман остана безмълвен.

– Най-сетне – рече с въздишка той.

Минаха няколко минути, през които лодката оставаше в дрейф. Найдълман свали бинокъла си и се обърна към Хач:

– Докторе?

Хач се бе подпрял на щурвала и се опитваше да надделее над спомена. Ужасът го обземаше като морска болест. Дъждецът барабанеше по прозорците на ходовата рубка, жално биеше камбаната на буя. Ала и нещо друго бе примесено с ужаса, нещо ново: съзнанието, че там, долу, наистинаимаше съкровище – че дядо му не е бил пълен глупак, като е съсипал три поколения от семейството си за нищо. В един миг той разбра какво щеше да бъде решението му: последният отговор, който дължеше на дядо си, на баща си и на брат си.

– Доктор Хач? – повика го отново Найдълман.

Хлътнатините по лицето му блестяха от влагата.

Хач пое на няколко пъти дълбоко дъх и си наложи да отпусне яката хватка на щурвала.

– Да обиколим ли острова? – рече той като с усилие поддържаше равен тона си.

Найдълман пак го погледна. След това кимна и вдигна отново бинокъла.

Хач даде газ, зави към морето, излезе от подветрената страна и пое срещу вятъра. Караше на малък ход, с три възела скорост, избягваше „китовите гърбове“ и другите скали – ужасяващите пътни знаци, които бяха току до тях.

– Изглежда доста непристъпно място – рече Найдълман. – По-непристъпно, отколкото си го бях представял.

– Тук няма естествено пристанище – отвърна Хач. – Островът е заобиколен от рифове и има ужасен висок прилив. Подложен е на въздействието на открития океан и всяка есен го връхлитат жестоки щормове. Прокопани са толкова много тунели и шахти, че голяма част от острова е наводнена и неустойчива. Дори по-лошо – някои от фирмите са използвали експлозиви. Под земята има неизбухнал динамит, детонационни капсули и Бог знае още какво, което само чака да гръмне.

– Какъв е онзи потънал кораб? – попита Найдълман и посочи масивната усукана метална конструкция, която се надигаше над хлъзгавите, покрити с водорасли скали.

– Баржа от времето на дядо ми. Била е закотвена в морето с плаващ кран, североизточният вятър я връхлетял и я изхвърлил на камъните. След като океанът най-после я хванал, нямало повече какво да се спасява. Това е бил краят на усилията на дядо ми.

– Дядо ви оставил ли е някакви архиви? – попита Найдълман.

– Баща ми ги унищожи. – Хач преглътна трудно. – Дядо ми е банкрутирал заради този остров и баща ми цял живот мразеше всичко, свързано с него. Дори преди нещастния случай.

Гласът му потрепери и той стисна щурвала, вторачен напред.

– Извинете – рече Найдълман и чертите на лицето му се посмекчиха. – Дотолкова съм погълнат от всичко това, че понякога забравям за личната ви трагедия. Простете ме, ако задавам нетактични въпроси.

Хач продължи да се взира пред носа на лодката.

– Няма нищо.

Найдълман замълча и Хач му бе благодарен за това. Нямаше нищо по-болезнено от туй да слушаш обичайните баналности от добронамерени люде, особено пък онези, които започваха с „Не се самобичувай, вината не е била твоя“.

„Плейн Джейн“ заобиколи южния край на острова и застана на борд към мъртвото вълнение. Хач подаде още малко газ и лодката пое напред.

– Удивително – рече тихо Найдълман. – Само като си помисли човек, че този малък остров от пясък и камъни ни дели от най-голямото заровено съкровище.

– Внимавайте, капитане – отвърна Хач с игрив, по неговото собствено мнение, тон. – Подобно възторжено мислене е разорило десетина фирми. Най-добре да си спомним старото стихотворение:

 
Защото, макар да съм далеч от двора,
този Храм държи мощите й,
свещени за Небето; защото, ясно е,
че никога не е и няма да е моя.
 

Найдълман са обърна към него.

– Виждам, че сте си дали труда да прочетете и нещо извън учебния материал – „Анатомия“ на Грей и наръчника на Мерк. Не са много касапите, които могат да цитират Ковънтри Патмор 1010
  Ковънтри Кърси Дайтън Патмор (1823–1896) – британски поет, приятел на Тенисън и Ръскин, участник в групата на т.нар. „прерафаелити“. Най-прочутата му стихосбирка е „Непознатият Ерос.“ – Б.пр.


[Закрыть].

Хач сви рамене.

– От време на време попрочитам поезия. Отпивам от нея на малки глътки като от хубаво порто. А какво е вашето извинение?

Найдълман се усмихна.

– Прекарал съм повече от десет години от живота си на море. Понякога там няма какво друго да се прави, освен да се чете.

Откъм острова изведнъж се чу някакъв звук като от прокашляне. Той се засили, превърна се в тихо бучене и най-сетне изригна в гърлен стон, все едно умираше някакво дълбоководно чудовище. Хач усети как кожата му настръхва.

– Що за шум е това, по дяволите? – попита остро Найдълман.

– Смяната на отлива с прилива – отвърна Хач и потрепери леко на студения и влажен въздух. – Наводнената шахта несъмнено е свързана с морето чрез скрит тунел. Когато силният прилив се сменя и течението в тунела се обърне, се чува този шум. Най-малкото така поне се говори.

Стонът продължаваше, после бавно затихна в клокочене преди да изчезне напълно.

– От местните рибари ще чуете и друга теория – рече Хач. – Може би сте забелязали, че около острова няма хвърлени кошове за омари. Не си мислете, че това е поради липса на омари.

– Проклятието на остров Рагид – рече Найдълман и кимна, а в погледа му проблесна язвително пламъче. – Чувал съм за това.

Последва дълго мълчание, през което Найдълман гледаше към палубата. След това бавно вдигна глава.

– Не мога да върна живота на брат ви – рече той. – Но мога да ви обещая: ще разберем какво се е случило с него.

Хач махна с ръка, изведнъж останал безмълвен от вълнение. Обърна лице към стъклата на ходовата рубка, доволен, че дъждът го прикриваше. Най-неочаквано осъзна, че не може да понесе повече да бъде на този остров. Насочи лодката на запад без да дава никакви обяснения и даде пълна газ, щом отново навлязоха в окръжаващата го мантия на мъглата. Искаше да се прибере в мотелската си стая, да поръча ранен обяд и да го изгълта с каничка „Блъди Мери“.

Излязоха от мъглата на яркото слънце. Вятърът се бе усилил и Хач усети как капчиците влага се изпаряват от лицето и ръцете му. Не се обърна назад. Ала от самата мисъл, че обвитият в мъгла остров бързо се смалява на хоризонта, стягането в гърдите му намаля.

– Трябва да знаете, че ще работим с първокласен археолог и историк – обади се Найдълман. – Информацията, която ще получим за инженерните науки от седемнайсети век за пиратството в открито море, за морските технологии – а може би дори за мистериозната смърт на Ред Нед Окъм – ще бъде с неоценима стойност. Това ще е колкото търсене на съкровище, толкова и археологическа експедиция.

Последва кратко мълчание.

– Искам да си запазя правото да прекратя цялото шоу, ако почувствам, че условията стават прекалено опасни – рече Хач.

– Напълно ви разбирам. В нашия железен договор за заем-наем на земята има осемнайсет условия. Просто ще добавим деветнайсето.

– И ако се включа в тази работа – каза още по-бавно Хач, – не бих искал да съм безгласен съдружник, който да наднича иззад нечие рамо.

Найдълман разбърка изгасналата пепел в лулата си.

– Спасяване на имущество от този род е изключително рискована работа, особено за неспециалист. Каква роля предлагате за себе си?

Хач сви рамене.

– Споменахте, че сте наели лекар за експедицията.

Найдълман спря да човърка лулата си и вдигна вежди.

– Както се изисква по законите на щата Мейн. А вие предлагате промяна в персонала, така ли?

– Да.

Найдълман се усмихна.

– И няма да имате проблеми да напуснете болницата „Маунт обърн“ при такова кратко предизвестие?

– Моите изследвания могат да почакат. Освен това не става дума за особено дълъг период. Вече е краят на юли. Ако възнамерявате да се заемете с всичко това, трябва да приключите за четири седмици – независимо от резултата. Разкопките не могат да продължат през щормовия сезон.

Найдълман се надвеси над перилата и изчука угарта от лулата си с бърз и силен удар. Изправи се, а зад гърба му се очерта дългата тъмна ивица на Бърнт хед.

– След четири седмици всичко ще бъде свършено – рече той. – С вашите и с моите усилия.

Назад к карточке книги "Бездна"