Текст книги "Бездна"

Автор книги: Линкълн Чайлд

Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 29 страниц)

Той машинално поправи папийонката си, а лицето му лъсна от удоволствие след този речитатив.

– Извинявай, но наистина ли каза четиринайсет тоназлато? – попита смаяният Хач.

– Точно така – отвърна Сейнт Джон.

– Нещо като плаващ Форт Нокс 1313
  Форт Нокс – хранилището на златните запаси на Съединените щати. – Б.пр.


[Закрыть] – кимна Уопнър и облиза устни.

– Освен това там е бил Мечът на Архангел Михаил – добави Сейнт Джоунс. – Тук си имаме работа с най-голямото пиратско съкровище, събирано някога. Окъм е бил умен и надарен, образован мъж, от което следва, че е бил и толкова по-опасен.

Той извади тънка пластмасова папка от лавицата и я подаде на Хач.

– Тук е кратката му биографична справка, която един от учените ни подготви. Мисля, че за първи път ще видите, че легендите не преувеличават. Репутацията му е била толкова ужасяваща, че е било достатъчно само да влезе в някое пристанище с флагманския си кораб, да развее „Веселия Роджър“, да гръмне веднъж и всички граждани, воглаве със свещеника, да се втурнат да му носят скъпоценностите си.

– А девствениците? – извика Уопнър с широко отворени, блеснали очи. – Какво е ставало с тях?

Сейнт Джон замълча, после се подсмихна.

– Кери, наистина ли те интересува?

– Всъщност не – отвърна Кери невинно. – Просто исках да узная.

– Знаеш много добре какво е ставало с девойките – сопна му се Сейнт Джон и се обърна отново към Хач. – Окъм е имал на бордовете на деветте си кораба около две хиляди мъже. Големите екипажи са му били необходими за абордажите и за обслужването на топовете. На тези хора са им били давани двайсет и четири часа – тъй да се каже „градски отпуск“ – в нещастния град. Резултатите от това са били доста ужасни.

– Не само корабите са разполагали с дванайсетинчови стволове, ако разбираш какво имам предвид – рече похотливо Уопнър.

– Виждаш какво трябва да понасям – кимна Сейнт Джон на Хач.

– Ужасно, ужасносъжалявам за това, старче – отвърна Уопнър с нарочно изопачен английски акцент. – Някои хора нямат чувство за хумор – подхвърли той на Хач.

– Успехът на Окъм – продължи веднага Сейнт Джон, – е бил задължителен. Той не е знаел обаче какда зарови такова огромно съкровище. Това не са ти сто фунта златни монети, които да заровиш тихомълком под някой камък. И точно тук на сцената се появява Макалън. А индиректно точно тук се появяваме и ние. Защото Макалън е писал тайните си дневници с шифър.

Той потупа книгите, които държеше под мишница.

– Това са текстове по криптография – обясни той. – Ето тази е „Полиграфия“ от Йоханес Тритемиус, публикувана към края на шестнайсети век. Това е първият трактат в Западния свят по въпроса на шифрите. А тази е „De Furtivius Literarum Notis“ от Порта – текст, който всички шпиони от елизабетинската епоха са знаели наизуст. Разполагам с още половин дузина, които обхващат криптографското изкуство до времето на Макалън.

– Често ли са шифровали записките си по онова време? – попита обзетият от любопитство Хач.

Сейнт Джоунс се разсмя – смехът му приличаше по-скоро на закашлянето на тюлен – и бузите му се разтресоха за кратко.

– Често ли? На практика е било повсеместно, било е задължително изкуство в дипломацията и войните. Така например, в едно съобщение думата „орел“ може да бъде заместител за „крал Джордж“, а „жълт нарцис“ за „дублони“ – нещо от този сорт. Понякога са използвали просто азбучно заместване, където буква, число или символ са били замествани от буква в азбуката – едно към едно.

– А шифърът на Макалън?

– Първата част от дневника е написана с доста хитър монофоничен заместващ код. Втората… – е, още работим върху нея.

– Това е вече моятаобласт – рече Уопнър и в тона му се прокраднаха нотки на гордост и ревност. – Всичко е в компютъра.

Той натисна някакъв клавиш и на екрана се появи дълга и безсмислена поредица:

АВЗ RQB7 E503LA W IEW D8P QL QS9MN WX 4JR 2К WN 18N7 WPDO EKS N2T YX ER9 W DEI FK IE DF9F DFS K DK F6RE DF3 V3E IE4DI EF 9GE DF W FEIB5 MLER BLK BV6 FI PET BOP IBSDF K2IJ BVF EIO PUOER WB3 OPDJK LBL JKF

– Тук е шифровият текст на първия код – обясни той.

– Как го разгада?

– О, моля те. Буквите в английската азбука се използват с определима повторяемост, „Е“ е най-използваната, „X“ – най-малко употребяваната. Създаваме нещо, което наричаме контактна диаграма на кодовите символи и чифтовете букви. И бам! Компютърът свършва всичко останало.

Сейнт Джон махна с ръка да го възпре.

– Кери съставя компютърните програми за атакуване на шифъра, но аз предоставям историческите данни. Без старите шифрови таблици компютърът ще е безпомощен. Той може да върши само онова, за което е програмиран.

Уопнър се обърна на място и се вторачи в Сейнт Джон.

– Безпомощен ли? Мога да докажа, че тази „голяма мама“ тук щеше да разгадае шифъра и без твоите безценни таблици. Само че щеше да й потрябва повече време, това е.

Уопнър се обърна към Хач:

– Е, за да съкратим цялата тази история, ето каква е дешифровката.

В светкавична последователност той набра няколко клавиша, екранът се раздели на две, като в едната му половина се показваше шифърът, а в другата – истинският текст. Хач с нетърпение се взря в него.

Втори юни, година 1696-а. Пиратът Окъм завзе флотилията ни, потопи корабите и изкла всички. Екскортиращият ни боен кораб най-скандално свали флага си, без да влезе в битка и капитанът се прости с живота си, ридаещ като хлапе. Единствено аз бях пощаден; окован във вериги ме отведоха в кабината на Окъм, където негодникът насочи сабята си срещу мен и рече: „Нека Бог сам си строи проклетите черкви, за теб имам друга задача. И след това сложи пред мен договора. Нека този дневник бъде свидетел пред Бога, че отказах да подпиша…“

– Удивително – въздъхна Хач, след като стигна до края на текста. – Мога ли да прочета още нещо?

– Ще ти го принтирам – рече Уопнър и натисна един клавиш.

Принтерът забръмча тихо някъде в затъмнената кабина.

– В основата си – рече Сейнт Джон – дешифрираната част от дневника се отнася до пленяването на Макалън и до съгласието му под заплаха от смъртно наказание да проектира Наводнената шахта, след като намери подходящ остров. За съжаление след това, когато се заемат със строителството, Макалън преминава към нов шифър. Ние смятаме, че останалата част на дневника съдържа описание на проекта и строителството на самата шахта. И разбира се – тайната как да се проникне в помещението със съкровището.

– Найдълман каза, че в дневника се споменавало за Меча на Архангел Михаил.

– Има си хас! – прекъсна го Уопнър и натисна още няколко клавиша. Появи се нов текст:

Окъм излезе в морето с три от корабите си с надеждата да завладее някаква плячка покрай брега. Днес на брега стовариха един дълъг оловен ковчег, украсен със злато, ведно с няколко бурета, пълни със скъпоценни камъни. Корсарите казват, че в ковчега се съхранявал Мечът на Архангел Михаил, завзет от испански галеон и високо ценен от капитана, който го плячкосал най-безсрамно. Капитанът бе забранил ковчегът да се отваря и той е охраняван денем и нощем. Хората му се подозират един другиго и непрекъснато се карат. Ако не е строгата дисциплина, наложена от капитана, боя се, че всички скоро ще свършат лошо…

– А ето сега как изглежда вторият шифър.

Уопнър пак набра няколко клавиша и екранът отново се изпълни:

347194383739482932834740558278092847462564950488274826402982181872094820294820942867295762176109282762962923074204718021701027742057232832535395676178461265158194037303908210975025103498124921057325640497475607858058075070289357276518277248

– Старчето е захитряло – рече Уопнър. – Вече няма интервали, тъй че не можем да съпоставим буквите. И целият текст е само от цифри, няма нито една буква. Погледни го само, старият мръсник!

Сейнт Джон потрепна.

– Кери, необходимоли е да използваш такъв език?

– О, необходимо е, старче, необходимо е.

Сейнт Джон погледна Хач така, сякаш искаше да му се извини.

– Дотук – продължи Уопнър – моето „животинче“ не приема нито една от красивите шифровални таблички на Крис. Затова взех нещата в собствените си ръце и предприех мощна фронтална атака. Докато тук си говорим, програмата си работи.

– Мощна фронтална атака ли? – попита Хач.

– Нали разбираш. Алгоритъм, който проверява целия шифрован текст и опитва всички възможни варианти за разшифровка по реда на вероятността им. Всичко е само въпрос на време.

– Въпрос на загуба на време – прекъсна го Сейнт Джон. – Аз работя върху нов комплект шифрови таблици от една холандска шифровална книга. Онова, което ни е необходимо тук, са повече исторически изследвания, а не допълнително компютърно време. Макалън е бил човек на своето време. Той не е измислил шифъра си от нищото; би трябвало да има исторически прецедент. Вече знаем, че това не е вариант на шекспировия или на розенкранцовия шифър, но съм убеден, че някой по-малко известен код в тези книги ще ни даде ключа към разшифроването.

– Я си затваряй устата! – прекъсна го безцеремонно Уопнър. – Погледни реално на нещата, Крис, никакви стари книги няма да разгадаят този шифър. Той е само за компютъра. – И той потупа гальовно най-близката от машините си.

После се завъртя със стола и отвори вратата на нещо, което Хач определи като медицински фризер с лавици, върху които обикновено се съхраняват проби от тъкани. Извади оттам сандвич със сладолед.

– Някой да иска един „Голям“? – попита той и го размаха.

– По-скоро бих изял някой буламач от крайпътна кръчма на магистралата М–1 – отвърна с отвращение Сейнт Джон.

– Ама и вас британците си ви бива в приказките – рече с пълна уста Уопнър. – Та вие слагате месо и в тортите си, за Бога. – Той размаха сандвича си като оръжие. – Това, което виждаш тук, е идеалната храна. Мазнини, протеин, захар и въглехидрати. Споменах ли мазнини? Човек може да живее вечно с това нещо.

– И той сигурно ще го направи – рече Сейнт Джон, обръщайки се към Хач. – Трябва да видиш колко кашона е складирал в кухнята на кораба.

Уопнър се намръщи.

– Какво, да не смяташ, че ще намеря достатъчно „Големи“ в това шибано градче, за да задоволя вкуса си? Едва ли. Петната по оцапаните ми гащи са по-дълги от главната му улица.

Хач си помисли, че навярно бе добре, дето Уопнър с неговия бруклински акцент и шарени ризи, имаше малко причини да посещава града. В мига, в който стъпеше в Стормхейвън, той щеше да се превърне в обект на удивление. Реши, че е време да смени темата.

– Следващият ми въпрос може да прозвучи глупаво. Но какво точно представлява Мечът на Архангел Михаил?

Последва неловко мълчание.

– Ами, нека видим какво знаем – рече Сейнт Джон и сви устни. – Винаги съм смятал, че има украсена със скъпоценни камъни дръжка, разбира се, с гравиран сребърен и донякъде позлатен ефес, може би е с многогранно острие – в общи линии нещо такова.

– Но защо Окъм ще твърди, че това е най-ценният трофей на Карибите?

Сейнт Джон изглеждаше леко объркан.

– Не съм се замислял по този въпрос. Струва ми се, че не знам със сигурност. Навярно има някакво духовно или митично значение. Нали разбирате, нещо като испански Ескалибур 1414
  Ескалибур – погрешно изписваното и произнасяно име „Калибурн“ на митичния меч на крал Артур, който той или изтръгнал от скалата, в която бил забит, или му бил предаден от Дамата от езерото. – Б.пр.


[Закрыть].

– Но ако Окъм е притежавал такова голямо съкровище, защо ще оценява толкова високо самия меч?

Сейнт Джон погледна Хач с воднистите си очи.

– Истината е, доктор Хач, че нищо в моята документация не сочи какво точное представлявал Мечът на Архангел Михаил. Споменава се единствено, че е бил грижливо пазен и дълбоко почитан предмет. Затова се боя, че не мога да отговоря на въпроса.

–  Аззнам какво е представлявал мечът – рече ухилен Уопнър.

– Какво? – попита Сейнт Джон, усетил се като паднал в капан.

– Нали знаете как се чувстват мъжете след толкова време, прекарано в морето, без наоколо да има жени. Мечът на Архангел Михаил е бил…

Фразата му затихна в последвалото пикантно мълчание, а лицето на Сейнт Джон разцъфна в шокирано и възмутено изражение.

12.

Хач отвори вратата в дъното на спалнята на родителите си и излезе на малката веранда пред нея. Едва минаваше девет и половина, ала Стормхейвън спеше вече дълбок сън. Приятният късен летен бриз рошеше дърветата, които обграждаха старата къща, галеше с прохладата си бузите му, караше косъмчетата на врата му да настръхват. Той остави две черни папки върху очукания люлеещ стол и пристъпи напред към перилата.

Отвъд пристанището, по хълма, се спускаше градът – досущ като гривна от светлини, които се носеха надолу по улици и площади към водата. Беше толкова тихо, че можеше да чуе как камъчетата стържат едно о друго в прибоя, чуваше и потракването на вантите по мачтите на корабчетата на пирса. По улиците камъните от калдъръма блестяха на лунната светлина. По-далеч високата и тясна кула на фара на Бърнт хед присветваше предупредително откъм ръба на скалата.

Почти бе забравил тясната веранда на втория етаж, скътана под триъгълния покрив на старата, построена в британски имперски стил, къща. Ала сега, докато надничаше от перилата, в съзнанието му се върнаха множество спомени. Как играеха покер с Джони посред нощ, докато родителите им бяха на някакво честване, как внимаваха дали няма да се появят светлините на фаровете от завръщащата се кола, как се чувстваха и палави, и вече пораснали. А по-късно, като погледна надолу към къщата на Нордкътови, сякаш очакваше да зърне Клеър на прозореца на спалнята й.

Клеър…

Чу се смях, кратко бъбрене на някакви гласове. Погледът на Хач се върна към настоящето и се насочи към навопостроения пансион в града. Двамина служители на „Таласа“ влязоха в него, вратата към антрето се затвори и всичко утихна.

Погледът му пробяга лениво по редицата сгради. Замъглените очертания на червената тухлена фасада на библиотеката се издигаха в розово на хладната, нощна светлина.

Той погледа още известно време морето и забулената в мъгла тъмнина, където би трябвало да бъде остров Рагид. След това въздъхна и се върна на стола си, седна и взе двете черни папки.

В първата бе разпечатка на дешифрираната част от дневника на Макалън. Както бе казал Сейнт Джон, в нея се съдържаше лаконичен разказ за пленяването на архитекта и за принудителния му труд.

Дневникът бе кратък и той скоро го остави настрани, ала изгаряше от любопитство да прочете и втората му част и се питаше колко ли скоро Уопнър щеше да успее да го разшифрова. Преди Хач да напусне кабината, програмистът му се бе оплакал с горчивина, че трябвало да съчетава основната си дейност с тази на компютърен техник.

– Това проклето свързване на мрежата е работа за водопроводчици, а не за програмисти. Ала капитанът няма да е никога доволен, ако не изтощи хората си докрай, както самия себе си и Стрийтър. Съображения за безопасност, хайде де! Никой няма да открадне съкровището. Ала ти само гледай. Още утре, когато техниката бъде на брега и пусната в действие, всички сървейъри и помощник-техници вече ще са духнали. Край.

– Има логика – отвърна Хач. – Защо да държиш излишен персонал? Освен това аз лично бих предпочел да отсека някой и друг затиснат крак, вместо да седя в кабина като тази и да зяпам колонки от букви.

Хач си спомни как устните на Уопнър се бяха свили укоризнено.

– Това показва колко си наясно. За теб това са може би колонки от букви. Но чуй ме: от другата страна на тази може би безсмислена бъркотия от букви стои човек, който ги е шифровал, и който може би ти посочва среден пръст. Това е крайната цел. Узнаваш алгоритъма му и получаваш кралските бижута. А може би това означава достъп и до някаква база данни за кредитни карти. Или пък последователността, по която може да бъде задействано ядрено нападение. При разшифроването не бива да се бърза. Криптоанализът е единствената игра, която си струва, за наистина интелигентното същество. Което ме прави още по-самотен в сегашната компания, повярвай ми.

Хач въздъхна и отново насочи вниманието си към черните папки. Втората съдържаше кратка биография на Окъм, написана от Сейнт Джон. Той се облегна отново назад, за да може лунната светлина да освети страниците, и се зачете.

13.

Номер на документа: Т14-А–41298

Диск: 14049

Логична част: LU–48

Изследовател: Т. Т. Феръл

Извадката е поискана от: К. Сейнт Джон

КОПИЕ 001 от 003

Този документ е защитен с авторски права и търговска тайна от „Таласа холдингс, Инк.“ Неоторизираното му използване се наказва от закона и е в нарушение на Наказателния кодекс на щата Вирджиния.

НЕ КОПИРАЙТЕ!

РЕЗЮМЕ ОТ БИОГРАФИЯТА НА ЕДУАРД ОКЪМ

Т. Т. Феръл, „Таласа“ – Шрийвпорт

Едуард Окъм е роден през 1662-а година в Корнуол, Англия в семейството на дребен благородник. Учил е в „Хароу“ 1515
  Хароу – един от най-реномираните колежи в Англия. – Б.пр.


[Закрыть]и е продължил две години да слепва в колежа „Балиол“, Кеймбридж, след което бил изключен от ректорското ръководство за неизвестни нарушения.

Семейството му поискало да започне морска кариера и през 1682-а година Окъм получил назначение като лейтенант в Средиземноморския флот под командването на адмирал Поинтън. Издигайки се бързо и отличавайки се в няколко битки срещу испанците, той напуснал флота, за да стане капитан на прайвътиър, след като получил съответното разрешително от Британското адмиралтейство.

След няколко сполучливи нападения Окъм очевидно решил, че повече не желае да дели плячката си с короната. В началото на 1695-а се заел с търговия на роби, които превозвал от африканския бряг на Гвинея до Гваделупа в Карибите. След две години печеливши рейсове, Окъм попаднал в капан в пристанище, блокирано от два линейни бойни кораба. За да отвлече вниманието им, Окъм подпалил кораба си и се измъкнал с малък скутер. Преди обаче да избяга, изклал всичките роби, които били на палубата. Останалите четиристотин роби, приковани в трюмовете, загинали в огъня. Документални свидетелства приписват прякора „Ред Нед“ (Червения Нед) на това деяние на Окъм.

Петима членове от екипажа на Окъм били заловени и изпратени в Лондон, където били обесени в Дока за екзекуции в Уопинг. Окъм обаче успял да избяга в печално известната пиратска столица Порт Роял в Карибите, където през 1687-а се присъединил към „Крайбрежното братство“ 1616
  Крайбрежното братство – неформално обединение на голяма част от пиратите, които действали срещу испанската флота. Сред тях били сър Хенри Моргън, Бартоломю Шарп, Уилям Дампиер, Бейзил Рингроуз, Лайънъл Уейфър и дори прословутият прототип на Даниел Дефо за „Робинзон Крузо“ Александър Селкърк. – Б.пр.


[Закрыть]. (Документи на „Таласа Р6-В19–110292 – Пиратските съкровища на Порт Роял“).

През следващите десет години Окъм придобива славата на най-безпощадния, продажен и амбициозен пират, действал във водите на Новия свят. Сред нововъведенията му могат да бъдат проследени множество печално известни пиратски техники – като прекарването с въже под кила на кораба, издигането на флаг с череп и кости, който да хвърли в паника противниците му и искането на откуп за цивилни пътници. Когато нападал градове или кораби, използвал мъчения, за да разбере къде може да е скрита плячката. Внушителен и физически, и интелектуално, Окъм е бил един от малкото капитани-пирати, които са изисквали – и са получавали – далеч по-голям дял от екипажите си.

С нарастването на жаждата му за още и още плячка, растяло и безочието му. През 1691-а година опитал наземна обсада на Панама, която обаче в крайна сметка се провалила. Докато се оттеглял по река Чагрес, забелязал в близкия залив един галеон, който отплавал в открито море към Испания. Като научил, че на кораба били натоварени три милиона испански долара (монета на стойност осем реала), както се твърди, Окъм се заклел, че никога повече няма пусне и един галеон да му се измъкне. През следващите години Окъм обърнал още повече вниманието си към испанското злато – към градовете, в които се събирало, и към корабите, които го пренасяли. Станал толкова вещ в предвижданията си за отправяните товари, че някои учени смятат, че е успял да разгадае шифрите, използвани от испанските капитани и дипломати (документи за служебно ползване на „Таласа“ Z-A4–050997). Само за месец нападения срещу испански селища през есента на 1693-а, всеки от осемстотинте членове на екипажите на Окъм получил по шестстотин испански долара като дял от завзетата плячка.

Колкото по-могъщ и по-страховит ставал Окъм, Толкова повече изглежда се засилвали садистичните му наклонности. Новините за варварската му жестокост били безбройни. Често, след като завземел някой кораб, отрязвал ушите на офицерите му, поръсвал ги със сол и оцет и карал жертвите си да ги изядат. Вместо да държи хората си под контрол когато ограбвали някой град, той, напротив, поощрявал похотливата им ярост и ги оставял да правят каквото си поискат с беззащитното население, като се опивал от гледките на насилия и опустошение. Ако жертвите му не можели да съберат откупа, който изисквал, нареждал да ги пекат на шиш на бавен огън или да ги изтърбушват с нагорещени канджи.

Най-голямото самостоятелно изпълнение на Окъм станало през 1695-а година, когато малката му армада успешно завладяла, ограбила и потопила испанската „Сребърна флотилия“, която се била отправила към Кадис. Чистата стойност на съкровището, което придобил – в златни и сребърни слитъци и отливки, непробити перли и други скъпоценни камъни – се оценява по номинал на около милиард долара.

Гибелта на Окъм е обвита в тайнственост. През 1697-а година флагманският му кораб бил открит да дрейфува край Азорите, всички от екипажа на борда били мъртви по неизвестна причина. На борда не било открито никакво съкровище и учените от онова време са единодушни, че малко преди смъртта си той го е скрил някъде по бреговете на Новия свят. Макар да са възникнали множество легенди с различна достоверност, най-силните доказателства сочат три възможни места: Ил а Ваче в Испаньола (Хаити); южнокаролинския Остров на палмите или остров Рагид край бреговете на Мейн, на седемдесет мили северно от Монхигън.

КРАЙ НА РАЗПЕЧАТКАТА

ВРЕМЕ НА ДОСТЪП: 001:02

БРОЙ СИМВОЛИ 15 425

Назад к карточке книги "Бездна"