Текст книги "Бездна"

Автор книги: Линкълн Чайлд

Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 29 страниц)

Вече седемнайсети ден не съм свободен. Сигурен съм, че Окъм възнамерява да ме очисти, както с лекота очисти мнозина други, след като престанаха да бъдат от полза за отвратителното му начинание. И така, след като наранената ми душа тъй страда в часовете на нощта, реших да предприема курс на действия. Това непочтено съкровище е толкова проклето, колкото самия пират Окъм, и причини такива страдания на този изоставен остров; и взе толкова много животи. Това е съкровището на самия дявол и за такова ще го смятам…

Сейнт Джон направи пауза, чу се шумоленето на листите от разпечатката.

– И искате да прекратим изпълнението на задачата си, само заради това?

Раздразнението в тона на Найдълман бе очевидно.

– Капитане, има още. Ето го:

Сега, след като Шахтата на съкровището е построена, знам, че дните ми са преброени. Душата ми е успокоена. Под мое ръководство пиратът Окъм и неговата банда без да подозират, създадоха постоянен гроб за тези нечестиви печалби, придобити с толкова страдания и мъки. Това съкровище няма да може да стане притежание на смъртен човек. Така се потрудих, че посредством различни стратегеми и хитрини да скрия съкровището и то така, че нито Окъм, нито някой друг човек някога да може да го вземе. Шахтата е непобедима, неуязвима. Окъм мисли, че държи ключа, и поради тази си вяра ще умре. Казвам ти сега, на теб, който ще дешифрираш този дневник, вслушай се в предупреждението ми: слизането в шахтата е опасно за живота и ще доведе до осакатяването ти; да се вземе съкровището означава сигурна Смърт. Ти, който жадуваш да намериш ключа към Шахтата на съкровището, ще откриеш вместо него ключа към онзи свят, а трупът ти ще гние в Ада, където ще е отишла и душата ти.

Гласът на Сейнт Джон секна, а групата потъна в мълчание. Хач погледна Найдълман: брадичката му леко трепереше, бе присвил очи.

– Както виждате – заговори отново Сейнт Джон, – по всичко личи, че ключът към Шахтата е в това, че няма ключ. Това сигурно е било последното отмъщение на Макалън срещу пирата, който го е отвлякъл: да погребе съкровището му по такъв начин, че никога да не може да бъде извадено. Не и от Окъм. Не и от когото и да било.

– Въпросът е – намеси се гласът на Стрийтър, – че не е безопасно който и да е да влиза в Шахтата, преди да сме разшифровали и анализирали и останалата част от дневника. Изглежда Макалън е заложил някакъв капан за всеки, който…

– Глупости – прекъсна го Найдълман. – Опасността, за която пише, е капанът, който е убил Саймън Рътър преди двеста години и е наводнил Шахтата.

Последва ново дълго мълчание. Хач погледна първо Бонтер, а после – Найдълман. Лицето на капитана си оставаше каменно, с присвити, неподвижни устни.

– Капитане? – долетя отново гласът на Стрийтър. – Сейнт Джон не го тълкува точно така…

– Това е уловка – сопна се капитанът. – Ние вече почти свършихме тук, остава ни да монтираме и да калибрираме още няколко сензора, след което излизаме.

– Мисля, че Сейнт Джон има право – рече Хач. – Трябва да прекратим, поне докато не разберем за какво говори Макалън.

– Съгласна съм – подкрепи го Бонтер.

Найдълман заби поглед между двамата.

– В никакъв случай – отсече безцеремонно той. Затвори торбата си и погледна нагоре. – Мистър Уопнър?

Пограмистът не бе на стълбата и по интеркома не последва отговор.

– Сигурно е влязъл в тунела да калибрира сензорите, които монтирахме в сводестото помещение – предположи Бонтер.

– Тогава трябва да го повикаме да излезе. Господи, той сигурно е изключил предавателя си.

Капитанът тръгна нагоре по стълбата, мина покрай тях и продължи. Стълбата леко потрепери под тежестта му.

„Един момент – помисли си Хач – тук нещо не е наред.“ Преди стълбата беше стабилна.

Сетне това се повтори: леко потрепване, едва доловимо под пръстите на ръцете и под краката му. Той погледна въпросително Бонтер, а в очите й прочете, че и тя го бе усетила.

– Доктор Магнусен, докладвайте! – рече остро Найдълман. – Какво става?

– Всичко е нормално, капитане.

– Ранкин? – извика го по радиото Найдълман.

– Уредите показват сеизмична активност, но е далеч под опасното ниво. Има ли някакъв проблем?

– Ние усетихме… – започна капитанът.

Изведнъж мощно разтърсване усука стълбата и захвата на Хач. Единият му крак се хлъзна от стъпалото и той стисна отчаяно перилата, за да запази равновесие. С периферното си зрение зърна Бонтер, която се държеше здраво. Последва нов трус, сетне друг. Хач чу над главата си далечен тътен, сякаш се свличаше земна маса, както и тихо, едва доловимо бучене.

– Какво, по дяволите, става? – извика капитанът.

– Сър! – долетя гласът на Магнусен. – Засичаме разместване на земни пластове някъде около вас.

– Добре, вие печелите. Да открием Уопнър и да се махаме бързо от тук.

Те се изкатериха по стълбата до площадката на трийсет и третия метър, входът на сводестия тунел бе над тях, зееща паст от изгнило дърво и пръст. Найдълман надникна вътре и лъчът на лампата на шлема му прониза влажния мрак.

– Уопнър? Хайде, размърдай се. Прекратяваме мисията.

Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.

Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.

Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.

Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й стени. До единия бе палмтопът на Уопнър с изкривена под невъзможен ъгъл антена. В камерата се носеха вълма мъгла, пронизвани от лампите на шлемовете им.

– Уопнър? – извика Найдълман и завъртя лампата си. – Къде, по дяволите, се е дянал?

Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода – там, където основата на падналия камък бе притисната към стената – той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.

– О, Господи – рече зад гърба му Найдълман.

Уопнър бе притиснат здраво между двете гранитни плочи, едната му ръка бе прикована до тялото, а другата – вдигната нагоре под невероятен ъгъл. Главата му с шлема бе обърната на една страна и гледаше към Хач. Очите му бяха широко отворени и пълни със сълзи.

Уопнър отвори беззвучно уста. Моля те…

– Кери, опитай се да се успокоиш – рече Хач и освети с фенера си тясната цепнатина нагоре и надолу, като в същото време се суетеше около интеркома си. „Боже мой, учудващо е, че е още жив.“

– Стрийтър! – извика той по интеркома. – Тук имаме човек, затиснат между две каменни плочи. Спусни ни няколко хидравлични крика. Искам кислород, кръв и физиологичен разтвор.

Обърна се към Уопнър.

– Кери, ще отместим тези камъни с крикове и ще те извадим скоро, много скоро. А сега искам да разбера къде си ранен.

Устните му отново се размърдаха.

– Не знам – дойде отговорът с шумно издишване. – Усещам се… като изцяло натрошен вътрешно.

Думите му бяха необичайно размазани и Хач осъзна, че програмистът едва можеше да мръдне челюстта си, за да говори. Хач отстъпи от скалата, отвори чантата си, извади спринцовка и я напълни с два кубика морфин. Промъкна ръка през неравните камъни и заби иглата в рамото на Уопнър. Той не потрепна, нямаше никаква реакция, нищо.

– Как е той? – попита надвесилият се над него Найдълман и с думите му излетя облак пара.

– Отдръпнете се, за Бога! – рече Хач. – Той се нуждае от въздух.

Сега самият той почувства, че се задъхва, че диша все по-дълбоко и по-учестено, усетил недостига на въздух.

– Внимавай! – рече Бонтер зад гърба му. – Може да има и още капани.

„Капан ли?“ На Хач не му бе дошло на ума, че това би могло да бъде капан. Ала как иначе този огромен камък от покрива ще се срути толкова точно… Опита се да се добере до ръката на Уопнър, за да измери пулса му, ала тя бе изкривена и отместена встрани и не можа да я достигне.

– Криковете, кислородът и плазмата идват – чу се гласът на Стрийтър по интеркома.

– Добре. Спуснете до платформата на трийсет и третия метър сгъваема носилка с надуваеми шини и ортопедична яка.

– Вода… – прошепна Уопнър.

Бонтер пристъпи и подаде манерката на Хач. Той бръкна в процепа и наклони тънката струйка вода от манерката да потече по шлема на Уопнър. Когато той изплези език, за да улови водата, Хач забеляза, че бе синьочерен и по цялата му дължина блестяха капчици кръв. „Иисусе Христе, къде са тези крикове…“

– Помогни ми, моля те! – избъбри Уопнър и тихо се закашля. На брадата му се появиха няколко петънца кръв.

„Пробит бял дроб“, помисли си Хач.

– Дръж се, Кери, само още няколко минути – произнесе той колкото можеше по-успокояващо, а сетне се обърна и натисна зверски интеркома си.

– Стрийтър! – просъска той – Криковете, по дяволите, къде са криковете?

– Данните за качеството на въздуха наближават червеното деление – каза тихо Найдълман.

– Спускаме – чу се гласът сред пукота на статично електричество.

Хач се обърна към Найдълман и видя, че той вече бе тръгнал да поеме нещата.

– Усещаш ли ръцете и краката си? – попита той Уопнър.

– Не знам. – Последва пауза, в която програмистът опитваше да поеме дъх. – Усещам единия си крак. Но като че ли костта му е извадена.

Хач наведе лъча на фенера си надолу, но не можа да види нищо друго, освен усукания в тясното пространство крачол; докът бе пропит в тъмночервен цвят.

– Кери, гледам лявата ти ръка. Опитай се да мръднеш пръстите си.

Ръката му, необичайно синкава и подута на вид, си остана неподвижна дълго време. Сетне показалецът и средният му пръст потрепнаха леко. Хач усети вълна на облекчение. „Гръбначно-мозъчната дейност все още не е спряла. Ако можем да отместим тази скала от него, все още имаме шанс.“ Той разтърси глава, опита се да проясни мислите си.

Подът отново се разтресе, изсипа се порой от пръст и Уопнър изпищя: висок, нечовешки писък.

– Господи, какво бе това? – попита Бонтер и хвърли бърз поглед към тавана.

– Мисля, че ще е най-добре да излезеш – рече тихо Хач.

– В никакъв случай.

– Кери? – разтревожен, Хач се взря отново през цепнатината. – Кери, можеш ли да ми отговориш?

Уопнър го гледаше втренчено, а от устните му се откърти нисък, дрезгав стон. Дишането му сега бе хриптящо, гърлото му клокочеше.

Хач чу тупването и изтракването на машинарията отвън: Найдълман бе изтеглил въжето, с което ги бяха спуснали от повърхността. Задиша отчаяно учестено, след като усети странно леко бръмчене в главата си.

– Не мога да дишам – успя да изрече Уопнър, а очите му бяха избледнели и сякаш бяха станали стъклени.

– Кери? Справяш се чудесно. Само се дръж още малко.

Кери се задъха отново и се закашля. От устните му към брадичката се процеди тънка струйка кръв.

Чуха се стъпки на бягащ човек и Найдълман се появи. Той тръшна на земята два хидравлични крика, след тях – преносима бутилка кислород. Хач грабна маската и започна да навива накрайника й към регулатора. След това завъртя крана на бутилката и чу успокояващия съсък на кислорода.

Найдълман и Бонтер заработиха трескаво зад гърба му, разкъсаха пластмасовите опаковки, освободиха криковете от железните пръти и започнаха да ги сглобяват. Последва нов трус и Хач усети как високата скала се отмества от ръката му и бавно, но неумолимо се притиска към стената.

– Побързайте! – извика той.

Главата му бе силно замаяна. Разви крана до максимум и пъхна кислородната маска в тесния процеп между камъните.

– Кери – рече той, – сега ще сложа маската на лицето ти. – Задъха се, не му стигаше въздухът да говори. – Искам да дишаш бавно и на малки глътки. Става ли? Само след няколко секунди ще отместим с криковете тази скала от теб.

Наложи маската върху лицето на Кери, опита се да я мушне под уродливо смачкания шлем на програмиста. Наложи се да оформи с пръсти маската, за да я направи достатъчно тясна, та да пасне на смазания нос и уста на програмиста; едва сега разбра колко силно бе притиснат младият мъж. Влажните, изплашени очи го гледаха умоляващо.

Найдълман и Бонтер мълчаливо и съсредоточено работеха по монтирането на криковете.

Хач проточи врат, за да погледне по-добре през цепнатината, и видя опасно стеснилото се лице на Уопнър, долната му челюст вече не можеше да се затвори поради натиска. Кръвта бликаше от бузите му – там, където ръбовете на шлема се бяха впили в плътта. Не можеше повече да говори, нито да вика. Лявата му ръка потрепна конвулсивно и сякаш погали скалата с моравите си пръсти. От устата и ноздрите му излезе слабо дихание. Хач знаеше, че натискът правеше дишането му почти невъзможно.

– Ето – изсъска Найдълман и подаде крика на Хач. Хач се опита да го пъхне в процепа.

– Много е разтворен! – рече задъхано той и го хвърли обратно. – Свий го!

Обърна се към Уопнър.

– А сега, Кери, искам да дишаш заедно с мен. Ще броим заедно, става ли? Едно… две…

След силен трус и остър стържещ звук каменният къс се притисна още по-близо; Хач усети как собствената му ръка и китка изведнъж се оказаха между скалите. Уопнър потрепери силно, след което изохка. Хач с ужас гледаше как лъчът на фенера му се насочва в тясното пространство с безмилостна яснота и видя как очите на програмиста изпъкват, първо порозовяха, после станаха червени и накрая – черни. Разнесе се раздиращ звук и шлемът се пръсна по шевовете си. Потта върху бузите и носа се смесиха с розово при последвалото сближаване на скалите. От едното ухо, а и изпод ноктите на Уопнър рукна кръв. Челюстта се откачи и увисна настрани.

– Скалата продължава да се плъзга! – изкрещя Хач. – Дайте ми нещо, каквото и да е, за да…

Ала още преди да довърши, усети как главата на програмиста се изплъзва от ръката му. Кислородната маска заклокочи, след като пътят на въздуха се задръсти от рукналите течности. Хач почувства някакво странно потреперване между пръстите си и за свой ужас осъзна, че това бе езикът на Уопнър, който вибрираше конвулсивно при разкъсването на нервите, които командват мускулите.

– Не! – изкрещя отчаян Хач. – Моля те, господи, не!

Пред очите му заиграха черни петна и той залитна към камъка, не можеше да поеме дъх в тежкия въздух, опитваше се да измъкне ръката си от засилващия се натиск.

– Доктор Хач, отдръпни се! – предупреди го Найдълман.

– Малин! – изпищя Бонтер.

–  Хей, Мал! – Хач чу гласа на брат си Джони да шепне от нахлуващата тъма. – Хей, Мал! Насам!

Мракът го погълна напълно и той изгуби съзнание.

30.

Към полунощ в океана се разви онзи вид мазно, бавно вълнение, което често се появява след лятна буря. Хач се изправи иззад писалището си и с бавни крачки отиде до прозореца на затъмнения си кабинет в сглобяемата къщичка. Загледа се отвъд тъмните фургони на базовия лагер, търсеше светлинки, които да подсказват, че съдебният лекар най-сетне пристига. По тъмната вода се носеха призрачни ивици от пяна. Лошото време изглежда бе издухало мъглата от острова и на хоризонта се виждаше сушата – неясен бряг, който фосфоресцираше под обсипаното със звезди небе.

Въздъхна, извърна се от прозореца и машинално масажира бинтованата си ръка. Бе останал в кабинета си през цялото време, докато вечерта премина в нощ, не му се искаше да помръдне дори да запали осветлението. В тъмнината сякаш бе по-лесно да избегне да гледа към количката с покритата с бял чаршаф и с неправилни форми фигура. Беше му по-лесно да отхвърли всички мисли и тихия шепот, които продължаваха да нахлуват от дълбините на съзнанието му.

Чу се леко почукване и дръжката на вратата се завъртя. Лунната светлина очерта слабия силует на застаналия на прага капитан Найдълман. Той влезе във фургона и изчезна в тъмната сянка на един стол. Чу се подраскване и стаята за миг се освети в жълто – палеше лулата си; тихият шум от всмукването стигна до ушите на Хач миг преди мирисът на турския тютюн „Латакия“.

– Значи още го няма съдебният лекар, така ли? – попита Найдълман.

Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.

Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.

– Малин? – рече тихо той.

– Да – отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.

– Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.

– Да – съгласи се отново Хач.

– Спомням си – продължи капитанът, – веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.

Хач го чу как се размърда на стола си.

– Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.

Хач не отвърна нищо.

– Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.

– Съжалявам много – рече той. – Нямах и представа, че…

Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.

– Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми – Аделаид – ами, тя просто не можа да ми го прости.

Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.

– Господи, колко съм уморен.

Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.

– Тези неща се случват в този бизнес – рече той. – Неизбежни са.

– Неизбежни – повтори Хач.

– Не се опитвам да оправдая случилото се. Кери бе наясно с рисковете и той направи избора си. Като всички нас.

Въпреки нежеланието си, Хач се улови, че погледът му неволно се плъзга към обезобразения труп под чаршафа. По него се бяха появили тъмни петна и на лунната светлина те приличаха на груби черни дупки. Запита се дали Уопнър наистина бе направил сам избора си.

– Въпросът е – капитанът сниши тон – да не позволим това да ни нанесе поражение.

Хач с усилие отмести поглед. Въздъхна дълбоко.

– Мисля, че и аз съм на същото мнение. Стигнахме толкова далеч. А и смъртта на Кери ще стане още по-безсмислена, ако напълно изоставим проекта. Ще преразгледаме процедурите за безопасност, колкото и време да ни потрябва. Тогава ще можем…

Найдълман се поизправи и се наведе напред на стола си.

– Колкото време ни потрябва ли? Ти не ме разбра, Малин. Ние трябва да продължим още утре.

Хач се намръщи.

– Как бихме могли, след всичко това, което се случи? Първо, духът на хората е паднал до дъното. Този следобед дочух разговор на двамина от работниците под прозореца ми: те твърдяха, че цялото начинание е прокълнато, че никой никога няма да извади съкровището.

– Тъкмо за това трябвада продължим – поде отново капитанът, вече с настойчив тон. – Да прекратим симулациите, да ги накараме да се забравят в работата. Не е учудващо, че хората са разтърсени. Какво друго може да се очаква след такава трагедия? Приказките за проклятия и старите припеви за свръхестественото са изкусителна, подкопаваща сила. И тъкмо за това дойдох тук да поговорим.

Той премести стола си по-близо.

– Всичките тези неприятности, които имаме с техниката. Всичко работи просто безпогрешно, докато не бъде инсталирано на острова, след което се появяват необясними проблеми. Това ни докара забавяния и преразходи. Да не говорим за падането на духа. – Той пак взе лулата си. – Мислил ли си за евентуалната причина?

– Всъщност не. Не знам много за компютрите. Кери не можа да разбере причината. Той все повтаряше, че действала някаква зла сила.

Найдълман издаде тих подигравателен звук.

– Да, дори той. Странно е един компютърен специалист да бъде толкова суеверен. – Обърна се и дори в тъмното Малин усети силата на погледа му. – Е, аз мислих много по въпроса и стигнах до заключение. И то не е в полза на някакво проклятие.

– А какво е тогава?

Лицето на капитана се освети за кратко, докато палеше отново лулата си.

– Саботаж.

– Саботаж ли? – прошепна изумен Хач. – Но кой? И защо?

– Не знам. Все още не знам. Ала е очевидно, че е някой от нашия вътрешен кръг, някой който има пълен достъп до компютърната система и екипировката. Това са Ранкин, Магнусен, Сейнт Джон, Бонтер. Дори Уопнър, който сам попада в клопката си.

Хач се изненада, че Найдълман можеше да говори толкова пресметливо за Уопнър, след като натрошеният труп на програмиста лежеше само на два метра от него.

– Ами Стрийтър? – попита той.

Капитанът поклати глава.

– Стрийтър и аз сме заедно от Виетнам насам. Той бе старшина на моята канонерка. Знам, че много-много не се имате с него, знам, че той е малко чешит, но няма как да бъде саботьорът. Няма. Всичко, което притежава, го е вложил в това начинание. Ала има и по-дълбоки причини. Някога, преди време, му спасих живота. След като си бил на война и си водил битки рамо до рамо с някого, между вас никога не може да съществува лъжа.

– Добре – отвърна Хач. – Но можеш ли да посочиш причина защо някой ще иска да саботира разкопките?

– Мога да посоча няколко – каза Найдълман. – Ето една: индустриален шпионаж. Не забравяй, че „Таласа“ не е единствената компания за търсене на съкровища в света. Ако се провалим или банкрутираме, ще се отвори вратата за някой друг.

– Не и без моето сътрудничество.

– Те не знаят това.

Найдълман направи пауза.

– А дори и да знаят, едно решение винаги може да се промени.

– Не знам – каза Хач. – Трудно ми е да повярвам, че…

Гласът му заглъхна като си спомни как предишния ден се натъкна на Магнусен в зоната, където се каталогизираха намерените предмети. Тя разглеждаше златния дублон, намерен от Бонтер. Тогава това го учуди: инженерката, обикновено толкова спокойна и лишена от индивидуалност, се взираше изпитателно в монетата, а върху лицето й бе изписано изражение на грубо, разголено желание. Когато той влезе, тя бързо остави монетата с плах, едва ли не гузен жест.

– Не забравяй – продължи капитанът, – че тук чака да бъде извадено съкровище за два милиарда долара. Много хора на този свят са готови да застрелят продавача в някое магазинче за алкохол и за двайсет долара. А колцина биха извършили каквото и да е престъпление, включително и убийство, за два милиарда?

Въпросът увисна във въздуха. Найдълман се изправи и закрачи неспокойно пред прозореца, като подръпваше дълбоко от лулата си.

– Сега, след като Шахтата е осушена, можем да съкратим работната ръка наполовина. Вече изпратих баржата и плаващия кран обратно в Портланд. Така задачите ни по безопасността стават по-лесни. Ала нека бъдем наясно с едно. Саботьорът също няма да спи. Той или тя може би са повредили компютрите, за да принудят Кери да се включи в екипа ни сутринта. Ала всъщност не друг, а Макалънуби Кери Уопнър. – Той се извърна рязко от прозореца. – Точно така, както е убил и брат ти. Този човек прекрачи три столетия, за да ни удари. Но за Бога, Малин, не можем да се оставим той да ни победи. Ние ще разрушим Шахтата му и ще вземе златото. Както и меча.

Множество противоречиви чувства бушуваха у седящия в мрака Хач. Никога не бе мислил за Шахтата от такава гледна точка. Но беше вярно: Макалън в известен смисъл наистина бе убил брат му и почти толкова невинния компютърен програмист. В основата си Наводнената шахта бе жестока, хладнокръвна машина за убиване.

– Не знам дали има саботьор – каза бавно той, – но мисля, че за Макалън си прав. Виж какво пише той в последния си запис в дневника. Че е проектирал Шахтата да убие всекиго, който се опита да я ограби. Ето още една причина да вземем таймаут, да проучим дневника, да преосмислим подхода си. Действаме твърде бързо, прекалено бързо.

– Малин, но именно това е погрешниятподход – гласът на Найдълман изведнъж прозвуча високо в малкия кабинет. – Не разбираш ли, че това ще бъде от полза за саботьора? Ние трябва да продължим напред с възможно най-голяма бързина, да картираме вътрешността, да монтираме укрепващата конструкция. Освен това всеки ден забавяне означава нови усложнения, нови пречки. А „Таласа“ плаща на „Лойдс“ по 300 000 долара на седмица за застраховки. Този нещастен случай ще удвои вноските ни. Вече надхвърляме бюджета и инвеститорите ни не са доволни. Малин, ние сме толкова близо до целта. Как можеш да предлагаш да намалим темпото точно сега?

– Всъщност – отвърна твърдо Хач – аз предлагах да приключим за този сезон и да възобновим работата през пролетта.

Когато Найдълман пое дълбоко въздух, се чу силно изсъскване.

– Слушай, какво говориш? Ще трябва да демонтираме водонепроницаемата камера, да наводним отново шахтите, да разглобим Ортанк и „Остров–1“. Не, не говориш сериозно.

– Слушай – рече Хач. – През цялото време досега приемахме, че съществува някакъв ключ към камерата със съкровището. Сега разбрахме, че такъв ключ няма. Дори напротив. Тук сме вече три седмици. Август почти си отива. С всеки ден се увеличава възможността да ни връхлети буря.

Найдълман отхвърли с жест думите му.

– Не сме строили тук с детски конструктор. Можем да издържим на всяка буря, дори и на ураган, ако се наложи.

– Не говоря за урагани или за южняка. Подобни бури се предсказват три-четири дни напред – достатъчно време, за да се напусне острова. Говоря за североизточните бури. Те могат да връхлетят тези брегове ненадейно – без предупреждение, в рамките на едно денонощие. И ако това стане, ще извадим голям късмет само да се качим на корабите си и да се скрием в пристанището.

Найдълман се намръщи.

– Знам какво е североизточна буря.

– Тогава сигурно знаеш, че тя може да предизвика насрещни ветрове и много стръмни вълни, по-опасни от вълнението, породено от ураган. И без значение колко добре е укрепена, камерата ти ще бъде разбита като детска играчка.

Найдълман повдигна агресивно брадичка; на Хач му стана ясно, че нито един от доводите му не можеше да пробие.

– Виж – продължи той, – претърпяхме неуспех. Но това не означава, че се отказваме. Апендиксът може и да е възпален, но още не се е спукал. Единственото, което казвам, е, че ни е необходимо време наистина да проучим Шахтата, да изследваме други строежи на Макалън, да се опитаме да разберем начина му на мислене. Да се хвърлим сляпо напред просто е прекалено опасно.

– Аз ти казвам, че може би сред нас има саботьор, че не можем да си позволим забавяне, а ти ми говориш, на мен, за слепота? – рече сурово Найдълман. – Това е точно онзи малодушен подход, на който Макалън е залагал. Не бързай, не прави нищо рисковано, харчи парите си, докато не ти остане и грош. Не, Малин. Изследванията са хубава работа, но – капитанът изведнъж сниши глас, ала решителността в тона му бе смайваща, – сега е моментът да го хванем за гушата.

Никога досега не бе наричал Хач малодушен – той дори не бе чувал думата да се използва често, освен в книгите – и това не му хареса много. Усети как старият, кипнал гняв се надига, но успя да го овладее с усилие. „Ако избухнеш сега, ще разрушиш всичко“, помисли си той. „Може би капитанът е прав. Може би смъртта на Уопнър ме е объркала. В крайна сметка стигнахме толкова далеч. И сега сме близо, съвсем близо до целта.“

– Това трябва да е лодката на съдебния лекар – каза Найдълман. – Беше се обърнал към прозореца и Хач не можеше повече да вижда лицето му. – Смятам да оставя тази работа в твои ръце.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата.

– Капитан Найдълман? – обади се Хач.

Капитанът спря, извърна се с ръка върху дръжката. Макар Хач да не виждаше лицето му в тъмнината, можеше да усети изключителната сила във въпросителния му поглед.

– Онази подводница, пълна с нацистко злато – продължи Хач. – Какво направихте? Имам предвид след смъртта на сина ти?

– Продължихме операцията, разбира се – отвърна сухо Найдълман. – Той сам би искал да постъпим така.

В следващия миг него вече го нямаше и единствената следа от посещението му бе слабият аромат на тютюневия дим, който се носеше в нощния въздух.

Назад к карточке книги "Бездна"