Текст книги "Бездна"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 29 страниц)
На вратата спря и се обърна. Вгледа се в Хач без да мигне и попита:
– Кажи ми, Малин, каква е преобладаващата флора на остров Рагид? Никога не съм ходил там.
– Ами – отвърна Хач – той е типичен остров извън залива, няма дървета, за които си заслужава да се спомене, покрит е с груба трева, има храсти дива череша, репеи и шипки.
– Ах, пай с диви череши – вкусотия. А знаеш ли колко вкусен е шипковият чай?
– Разбира се – рече Малин. – Майка ми пиеше много шипков чай, но аз самият го ненавиждах.
Професор Хорн се изкашля в юмрук – Хач си спомни, че това бе жест на неодобрение.
– И какво? – попита той, заел отбранителна позиция.
– Дивите череши и шипките – отговори професорът – са били важна съставка от храната на хората по този бряг през миналите векове. И двете са много полезни, с изключително високо съдържание на витамин С.
Последва кратка пауза.
– О! – рече Хач, – разбирам накъде биете.
– Моряците от седемнайсети век може и да не са знаели какво причинява скорбута, но те са знаели,че почти всички диви плодове, корени и зеленчуци го лекуват. – Професорът изгледа изпитателно Хач. – А има и още един проблем в твоята прибързана диагноза.
– Какъв?
– Начинът, по който са погребани труповете. – Старикът потропа с бастуна си по пода, за да подчертае думите си. – Малин, скорбутът не може да те принуди да нахвърляш труповете по четири един връз друг в общ гроб и да офейкаш с такава бързина, че да изоставиш подире си злато и изумруди.
Някъде проблесна, след това се чу гръм далеч на юг.
– А какво би те накарало да го сториш?
Единственият отговор на доктор Хорн бе нежното потупване по рамото му. След това се обърна, куцукайки слезе по стъпалата и пое бавно, а потропването на бастуна му остана да се чува дълго след като силуетът му се стопи в топлия мрак, обгърнал „Оушън лейн“.
28.
Рано на следващата сутрин Хач влезе в „Остров–1“ и завари малкия командно-контролен център претъпкан с необикновено много хора. Бонтер, Кери Уопнър и Сейнт Джон говореха едновременно. Само Магнусен и капитан Найдълман мълчаха: Магнусен мълком си вършеше диагностиката, а Найдълман стоеше по средата и палеше лулата си, спокоен, като окото на урагана.
– Да не сте се смахнали нещо? – тъкмо казваше Уопнър. – Трябваше да съм на „Серберъс“ и да дешифрирам онзи дневник, а не да се правя на шибан пещерняк. Аз съм програмист, а не каналджия.
– Нямаме друг избор – каза Найдълман, извади лулата от устата си и погледна Уопнър. – Видя данните.
– Да, да. И какво очаквахте? Нищо не работи както трябва на този шибан остров.
– Пропуснах ли нещо? – рече Хач и пристъпи напред.
– А, добро утро, Малин – поздрави го Найдълман с бърза усмивка. – Нищо важно. Имаме някои проблеми с електрониката на стълбищното устройство.
– „Някои“ – присмя се Уопнър.
– Заключението е, че ще трябва да вземем Кери с нас тази сутрин при проучването на Шахтата.
– По дяволите тази работа! – рече сприхаво Уопнър. – За кой път ви повтарям, че последната плочка на доминото падна. Онзи шифър ми е в ръцете, повярвайте ми. „Сцила“ ще разшифрова напълно гаднярчето за броени часове.
– Щом последното домино е паднало, Кристофър може тук да се заеме с мониторинга – рече Найдълман, този път по-рязко.
– Това е вярно – отвърна леко задъханият Сейнт Джон. – Всичко се свежда само до това да се прегледат изходните данни и да се направят някои буквени замествания.
Уопнър погледна единия, после другия.
– Въпросът е къде си по-необходим – каза Найдълман. – А си по-необходим в нашия екип. – Обърна се към Хач. – Задължително е да монтираме на място тези пиезоелектрични сензори из цялата Шахта. След като бъдат свързани с компютърната мрежа, те ще действат като система за ранно предупреждение в случай на структурно пропадане някъде под земята. Ала засега Кери не може да калибрира дистанционно сензорите от „Остров–1“. – Той погледна към Уопнър. – Тъй като мрежата е неустойчива, се налага той да дойде с нас и да ги калибрира ръчно, с помощта на компютър палмтоп. След това ще може да прехвърли информацията в паметта на компютъра. Неприятно е, но нямаме друг избор.
– Неприятно ли? – рече Уопнър. – По-точно е да се каже, че си е направо трън в задника.
– Повечето от екипа биха се отказали от половината си дялове, само да могат да проникнат първи – рече Сейнт Джон.
– Проникни си в… – измърмори Уопнър и се извърна.
Бонтер се изкикоти.
Найдълман се обърна към историка.
– Кажи на доктор Хач за изречението, което току-що дешифрирахте от втората част на дневника.
Сейнт Джон се прокашля важно-важно.
– Всъщност не е цяло изречение, а част от изречение: „Ти, който жадуваш ключа към – тук липсва дума или думи – Шахтата, ще намериш…“
Хач погледна смаян капитана.
– Значи наистинаима секретен ключ към Наводнената шахта.
Найдълман се усмихна и потърка нетърпеливо ръце.
– Вече е почти осем – рече той. – Събирайте си екипировката и да започваме.
Хач се върна в кабинета да си вземе полевата медицинска чанта, след това се срещна с групата, която се бе отправила нагоре по склона към Ортанк.
– По дяволите, студено е – рече Бонтер, духна на ръцете си и се обгърна сама. – И това ми било лятна утрин!
– Лятна утрин в Мейн – отвърна Хач. – Наслади й се. От нея ще ти пораснат косми на гърдите.
– Тъкмо от това най-малко имам нужда, мосю доктор.
Тя се затича напред, за да се стопли, и Хач я последва, след като усети, че също потреперва; не беше сигурен дали бе от студа или от предстоящото слизане в Шахтата. Дрипавият ръб на атмосферния фронт най-сетне започна да хвърля дълга сянка над острова, последван бързо от редиците трупащи се буреносни облаци.
Изкачиха се до хребета и Хач видя високата кула на Ортанк, от чийто тъмен търбух в пастта на Наводнената шахта се спускаха снопове многоцветни кабели. Само че това вече не бе Наводнената шахта: сега тя вече бе осушена, достъпна, а най-съкровените й тайни очакваха да бъдат разкрити.
Хач потрепери отново и продължи напред. От тази позиция виждаше сивия полумесец на водонепроницаемата камера, който описваше дъга в морето около южния край на острова. Беше чудата гледка. Откъм външната страна на камерата беше тъмносиният простор на океана, който чезнеше в постоянното було на мъглата; от близката страна – каменистото дъно бе почти неприлично оголено, само тук-там се мяркаха локви застояла вода. Тук, на сухото океанско дъно, се забелязваха маркерите, поставени върху купчини камъни: входовете на наводнителните тунели, белязани за по-сетнешни изследвания и анализи. На брега до камерата имаше няколко купчини ръждясал метал, просмукани от водата дървета и други отломки, изгребани от недрата на Шахтата, за да се разчисти пътят на тяхната експедиция.
Стрийтър и екипът му стояха на платформата до входа на Шахтата, изтегляха някакви кабели, спускаха други. Като приближи, Хач забеляза нещо, което му заприлича на края на масивна стълба, която надничаше над входа на Шахтата. Страничните перила на стълбата бяха изработени от дебели, блестящи метални тръби, а между тях имаше два реда покрити с гума стъпала. Хач знаеше, че екипът бе работил през по-голямата част от нощта, за да съедини секциите й и да ги спусне надолу. Бяха се старали да избегнат невидимите препятствия и оцелелите назъбени отломки, увиснали върху крепежните греди, монтирани навремето на кръст в шахтата.
– Бих рекъл, че това е стълба, натъпкана с анаболни стероиди – подсвирна той.
– Това е нещо повече от стълба – отвърна Найдълман. – Това е стълбищно устройство. Тези тръбни перила са от титанова сплав. Устройството ще бъде гръбнакът на укрепващата шахтата конструкция. След време ще построим радиална мрежа от титанови подпори от стълбата, които ще укрепят стените и гредите и ще стабилизират Шахтата, докато копаем. А към стълбата ще монтираме и лифт-платформа, нещо като асансьор.
Той посочи подпорите на стълбата.
– Във всяка тръба има прокарани фиброоптични, коаксиални и електрически кабели, а всяко стъпало е с осветление. В крайна сметка всяка част от конструкцията ще се управлява от компютър – от сервомоторите до наблюдателните камери. Но засега нашият приятел Уопнър не успява напълно да направи инсталацията дистанционно управляема. Затова е и поканата да се присъедини към нас. – Той чукна с крак горната част на стълбата. – Направена е по поръчка на „Таласа“ и е на стойност почти двеста хиляди долара.
Уопнър, който дочу последните му думи, приближи ухилен и каза:
– Ей, капитане, аз знам откъде можеш да си купиш и наистина готини седалки за тоалетни чинии по 600 долара парчето.
Найдълман се усмихна.
– Радвам се, че настроението ти се подобрява, мистър Уопнър. Хайде да се приготвяме.
Обърна се към групата:
– Нашата най-важна задача днес е да прикрепим тези пиезоелектрични сензори за натиск върху крепежните и подпорните греди в Шахтата.
Той извади един сензор от раницата си и го подаде да го разгледат. Беше малка метална лента с компютърен чип в средата, залята с твърда, прозрачна пластмаса. Във всеки край под прав ъгъл стърчаха дълги сантиметър и половина шипове.
– Просто го чуквате или го натискате в дървото. Мистър Уопнър ще го калибрира и ще го регистрира в базата данни на своя палмтоп.
Докато Найдълман говореше, един от техниците приближи Хач и му помогна да надене осигурителния колан. След това му подаде шлем и му показа как да използва интеркомната връзка и халогенната лампа на челото. После му подаде чанта с пиезокристални сензори.
Хач се зае да подреди полевата си медицинска екипировка, но Найдълман го викна. Той пристъпи напред, а капитанът произнесе в микрофона, прикрепен към шлема му:
– Магнусен, включете захранването на устройството.
Хач видя как изведнъж светна наниз от лампи по цялото протежение на стълбата и освети в ярка жълта светлина цялата ужасяваща дълбочина на Наводнената шахта. Тройният ред от светещи греди се спускаше в земята като някакъв път към ада.
Хач за пръв път виждаше какво представлява Шахтата – груб квадрат с дължина на стената около три метра, укрепена изцяло с дебели дървени греди, в които бяха врязани и сглобени на длаб масивни вертикални дървени колони на всеки ъгъл. През всеки три метра имаше монтирани на кръст по-малки греди, които се срещаха в средата на Шахтата: очевидно укрепваха облицовката и възпрепятстваха срутването й навътре. Хач бе поразен колко преосигурена изглеждаше Шахтата в инженерно отношение: сякаш Макалън я бе строил да издържи хиляда години, а не няколкото, необходими на Окъм да се върне и да прибере съкровището си.
Вторачен в спускащите се надолу светлини, Хач най-сетне осъзна, при това със спазмите в корема си, колко дълбока бе Шахтата. Светлините сякаш се превръщаха в глави на топлийки в тъмнината, а далеч долу перилата на стълбата почти се сливаха в мрачната дълбина. Шахтата бе като жива, шумолеше, капеше и поскърцваше, а и неясните по произхода си стенания и въздишки не секваха.
Далечен тътен на гръм премина над острова и внезапно появил се вятър слегна тревата около рова. След това заваля силен дъжд, който удави във вода и машините, и папратта. Хач остана на мястото си, защитен донякъде от масивния корпус на Ортанк. След броени минути, помисли си той, щяха да поемат по стълбата и да слязат на дъното. И още веднъж го връхлетя тревожещата мисъл, че всичко ставаше прекалено лесно – докато не усети как Шахтата издишва студения мирис на тинесто дъно: силна смесица от миризмите на морска вода, на загнило, на отдавна умряла риба и гниещи водорасли. И внезапно в съзнанието му връхлетя мисълта: „Някъде в тази плетеница от тунели е тялото на Джони.“ Еднакво силно желаеше и се боеше да го открият.
Един техник подаде на Найдълман малък газометър и той го окачи на врата си.
– Не забравяйте, че не слизаме на разходка – напомни Найдълман и огледа екипа си. – Можете да се откачвате от стълбата единствено за да прикрепите сензор. Ще ги поставим, ще ги калибрираме и излизаме по най-бързия начин. Но докато сме вътре, искам всеки да направи колкото е възможно повече наблюдения: за състоянието на обшивката, за размерите и броя на тунелите, за всичко, което му се стори уместно. Самото дъно е все още в дълбока тиня, тъй че ще се съсредоточим върху стените и входовете на страничните тунели. – Той замлъкна и нагласи шлема си. – Окей. Закачете осигурителните въжета към спасителните си колани и да тръгваме.
– Чувствам се като някой шибан телефонен техник – оплака се Уопнър.
Хач хвърли поглед към програмиста, на чийто колан освен торбичката с пиезокристали се люлееха и два компютъра палмтоп.
– Ами, Кери – подразни го Бонтер. – За пръв път приличаш на мъж.
Междувременно голяма част от екипа, който още бе на острова, се бе събрал около платформата. Чуха се поздравителни възгласи. Хач огледа радостните лица: това беше критичният момент, който те – а и той – бяха очаквали с нетърпение. Бонтер се усмихваше широко. Дори на Уопнър изглежда му подейства нарастващото вълнение: той пооправи екипировката си и подръпна важно-важно спасителния си колан.
Найдълман се огледа за последен път и махна на събралата се група. След това стъпи на края на платформата, закачи осигурителното въже към стълбищното устройство и започна да се спуска.
29.
Хач стъпи последен на стълбата. Другите вече бяха на седем-осем метра под него. Светлинките на шлемовете им играеха в мрака, докато слизаха стъпало по стъпало. Усетил леко замайване, той вдигна глава и сграбчи горното стъпало. Знаеше, че стълбата бе здрава като скала; дори и да паднеше, осигурителното въже нямаше да му позволи да стигне далеч.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-пълна ставаше тишината, овладяла екипа и хората на Ортанк, които следяха на живо екипа по открития канал. Непрестанните шумове, издавани от наместващата се шахта, тихото проскърцване и изтракване изпълваха въздуха сякаш с шепота на сбиращи се невидими морски създания. Хач премина през първия сноп от терминални хъбове, електрически изходи и кабелни жакове, монтирани на стълбата на всеки пет метра.
– Добре ли са всички? – чу се тихият глас на Найдълман по интеркома.
Утвърдителните отговори последваха един по един.
– Доктор Магнусен? – повика Найдълман.
– Показанията на уредите са нормални – долетя гласът от Ортанк. – Всичко свети в зелено.
– Доктор Ранкин?
– Уредите не помръдват, капитане. Няма признаци на сеизмични отклонения или на магнитни аномалии.
– Мистър Стрийтър?
– Всички системи на стълбищното устройство работят нормално – отвърна лаконично гласът.
– Много добре – рече Найдълман. – Ще продължим слизането си до платформата на шестнайсет метра и половина, като монтираме по пътя си сензори на местата, където е необходимо, а там ще спрем за почивка. Внимавайте да не закачите осигурителните си въжета за някоя греда. Доктор Бонтер, доктор Хач, мистър Уопнър, дръжте очите си отворени на четири. Ако видите нещо необичайно, искам веднага да ми съобщите.
– Да не се майтапите? – чу се гласът на Уопнър. – Че то цялото място си е необичайно.
Хач следваше групата и все по-силно го обземаше чувството, че потъва в дълбок басейн със солена вода. Въздухът бе студен и влажен, миришеше на гнило. Всяко издишване се кондензираше в облак пара, който висваше в свръхвлажния въздух и не искаше да се разсее. Той се огледа и лъчът на шлема се завъртя ведно с главата му. Вече бяха стигнали до приливно-отливната зона на Шахтата, където водата преди се бе издигала и спадала два пъти в денонощието. Изненада се като забеляза същите животински видове, които бе наблюдавал безброй пъти по скалите и отливните локви на брега на морето: отпървом ракушки, после морски жълъди, сетне различни видове миди; след тях идваха няколко породи морски звезди; после – морски краставици, морски таралежи, анемонии и морски охлюви. Продължи да слиза и мина слой от корали и водорасли. Стотици спираловидни мидички все още се бяха прилепили към стените и гредите с напразната надежда приливът отново да се върне. От време на време някоя от тях се отлепяше и падаше в отекващата бездна.
Макар от осушената Шахта да бяха извадени огромни количества боклуци, пътят минаваше през препятствия от доста стари отломки. Стълбата бе изкусно провряна през загнилите греди, оплетени метални пръти, изоставени части от сондажна техника. Екипът спря и Найдълман прикова сензор към малък отвор в едната стена на Шахтата. Докато очакваха Уопнър да калибрира сензора, Хач усети, че духът му започва да спада. Питаше се дали и останалите от екипа изпитваха подобно чувство или той просто се бореше да преодолее допълнителния товар от това, че някъде тук, в този студен, капещ лабиринт лежеше трупът на брат му.
– Човече, ама че вони тук долу – рече Уопнър, приведен над малкия си компютър.
– Показанията за състоянието на въздуха са нормални – отвърна Найдълман. – През следващите няколко дни ще монтираме вентилационна система.
Продължиха да слизат и по-надолу крепежната обшивка на Шахтата стана по-ясно изразена, след като гъстите слоеве дребни водорасли отстъпиха място на нанизите от по-дълги техни събратя. Отгоре се чу приглушен тътен: гръм. Хач вдигна глава и видя отвора на Шахтата, сякаш изрязан в небето; тъмният корпус на Ортанк се издигаше в зеленикав ореол. Още по-нагоре ниските облаци бяха оцветили небето в стоманеносиво. Светкавица хвърли мигновена, ужасяваща светлина в Шахтата.
Групата под него неочаквано спря. Хач погледна надолу и видя Найдълман да насочва лъча си към два назъбени отвора в срещуположните стени на шахтата – тунели, които водеха в мрака.
– Какво мислите? – попита Найдълман и заби нов сензор.
– Не са от оригиналната шахта – каза Бонтер, която внимателно се наведе да прикрепи сензор към другия отвор и да погледне по-отблизо. – Вижте крепежа – рязан е с трион, а не е дялан с брадва или тесла. Може би е от експедицията на Паркхърст от 1830-а, а?
Тя се изправи и погледна нагоре към Хач, лъчът на шлема й освети краката му.
– Снимка без пари – ухили се тя.
– Ако искаш да си сменим местата – отвърна й Хач.
Продължиха надолу по пътя си, като поставяха сензори върху гредите и крепежа, докато не стигнаха платформата на шестнайсет метра и половина. На светлината на своя прожектор Хач можа да види, че лицето на капитана бе пребледняло от вълнение. Кожата му лъщеше от пот, въпреки студения въздух.
Последва нов отблясък от светкавица и далечен тътен на гръм. Ручейчетата по стените сякаш зацърцориха по-бързо и Хач предположи, че на повърхността дъждът сигурно се бе засилил. Погледна нагоре, ала отворът вече беше почти закрит от кръстосаните греди, които бяха подминали; капчиците вода прелитаха през лъча на лампата му. Запита се дали вълнението не се бе засилило, надяваше се камерата да издържи; представи си за миг как морето нахлува през кофердама, навлиза с рев в Шахтата и мигом ги издавя.
– Замръзвам – оплака се Уопнър. – Защо не ме предупредихте да си взема електрическо одеало? А и вони по-лошо, отколкото преди.
– Леко завишени равнища на метан и въглероден двуокис – каза Найдълман, след като погледна датчика на газометъра. – Не са обезпокояващи.
– Той е прав, обаче – намеси се Бонтер, докато наместваше манерката на колана си. – Наистина е студено.
– Около осем градуса – отвърна отсечено Найдълман. – Някакви други наблюдения?
Последва мълчание.
– Тогава да продължаваме. Оттук надолу е много вероятно да започнем да намираме повече странични тунели. Ще се редуваме в поставянето на сензорите. Тъй като мистър Уопнър трябва да калибрира всеки от тях ръчно, той ще изостане. Ще го изчакаме на платформата на трийсет и три метра.
На тази дълбочина кръстосаните опорни греди бяха насъбрали невероятно разнообразие от боклуци. По тях висяха стари въжета, вериги, механични части, шлангове, дори изгнили гумени ръкавици. Зачестиха допълнителните отвори в крепежа на стените, където тунелите се разклоняваха или вторични шахти пресичаха основната. Найдълман се зае с първия и постави сензора на седем метра навътре; Бонтер пое втория. Сега вече дойде неговият ред.
Хач внимателно отпусна по-голяма дължина на осигурителното си въже и пристъпи от стълбата в напречната шахта. Усети как кракът му потъва в поддаващата тиня. Тунелът бе тесен и нисък и се издигаше нагоре под остър ъгъл. Бе грубо изсечен в следледникова глина, пълна противоположност на елегантната Наводнена шахта и очевидно бе от по-скорошно време. Той измина приведен седем метра навътре в тунела, след това извади един сензор от торбата си и го заби във втвърдената почва. Върна се в централната Шахта и постави флуоресцентно флагче на входа на тунела, за да предупреди Уопнър.
Още докато стъпваше на стълбата, Хач чу силно, агонизиращо тъжно изскърцване от близката греда, последвано от поредица изпуквания и скърцания, които се понесоха отгоре и отдолу в Шахтата. Той замръзна на място, сграбчил здраво стълбата и затаил дъха си.
– Шахтата просто се намества – долетя гласът на Найдълман.
Той вече бе монтирал сензора си и продължи надолу по стълбата към следващата напречна шахта. Думите му още не бяха отлетели, когато се чу нов крясък – остър и поразително човешки – той отекна от страничен тунел.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита Уопнър зад тях и гласът му прозвуча малко силно в затвореното пространство.
– Същото – отвърна Найдълман. – Старото дърво протестира.
Последва нов писък, после някакво тихо ломотене.
– Това изобщо не беше шибано дърво – каза Уопнър. – Беше човешки вик.
Хач вдигна глава. Програмистът бе замръзнал на място, тъкмо когато калибрираше един от сензорите: държеше палмтопа в протегнатата си ръка, а показалецът на другата бе върху някакъв клавиш; изглеждаше смешно, сякаш сочеше собствената си длан.
– Махни тази светлина от очите ми, бе! – рече Уопнър. – Колкото по-бързо калибрирам тези скапанячета, толкова по-бързо ще се измъкна от този кенеф.
– Ти просто бързаш да се върнеш на „Серберъс“ преди Кристоф да е откраднал славата ти – закачи го добродушно Бонтер.
Тя излезе от страничната шахта и вече слизаше по стълбата.
С приближаването им към платформата на трийсет и третия метър пред тях се появи нова гледка. Дотогава отворите на хоризонталните тунели бяха груби и назъбени, лошо укрепени, някои от тях – пропаднали. Ала тук забелязаха отвора на тунел, който очевидно бе грижливо оформен.
Бонтер насочи лъча си към квадратния отвор.
– Това определено е част от оригиналната Шахта – рече тя.
– Какво ли е предназначението му? – попита Найдълман и извади от торбата си един сензор.
Бонтер се наведе да надникне в тунела.
– Не мога да преценя със сигурност. Но се вижда, че Макалън е използвал за строежа му естествените пукнатини в скалата.
– Мистър Уопнър?
Последва кратко мълчание. След това Хач чу Уопнър да отговаря:
– Да?
Гласът му бе тих, необичайно покорен. Погледна нагоре и видя младия мъж облегнат на стълбата на седем-осем метра над себе си, до флагчето, което Хач бе поставил – калибрираше сензора. По бузите му бяха полепнали мокри кичури коса; програмистът трепереше.
– Кери, добре ли си? – попита го Хач.
– Добре съм.
Найдълман погледна първо към Бонтер, после към Хач. В очите му се четеше странно нетърпение.
– Ще му е необходимо известно време да калибрира всички сензори, които поставихме дотук – рече той. – Защо не огледаме по-отблизо този страничен тунел?
Капитанът прекрачи от стълбата в шахтата, след това помогна и на другите да прескочат. Озоваха се в дълъг, тесен тунел, може би метър и половина висок и метър широк, укрепен с масивни греди, подобни на тези в основната Шахта. Найдълман извади от джоба си малък нож и го заби в една от тях.
– Мека е около сантиметър и половина, после става твърда – каза той и прибра ножчето. – Изглежда безопасно.
Тръгнаха предпазливо напред, приведени в ниския тунел. Найдълман често спираше да провери твърдостта на гредите. Тунелът вървеше право напред в продължение на петдесетина метра. Капитанът внезапно спря и подсвирна тихо.
Хач погледна напред и видя странно каменно помещение около пет метра в диаметър. Имаше осем стени, всяка завършваше с арка, която се издигаше до сводестия таван. В средата на пода се виждаше грапава от ръжда желязна решетка, която закриваше неизвестно колко дълбока дупка. Стояха пред входа на тази камера и всяко издишване добавяше допълнителна мъгла към надигащата се миазма. Качеството на въздуха рязко се бе влошило и Хач усети леко замайване. Изпод решетката се чуваха слаби звуци: ромон на вода, може би, или наместване на земни пластове.
Бонтер освети с фенера си тавана.
– Боже мой – прошепна тя, – класически пример на английски барок. Малко грубоват, може би, но не може да се сбърка.
Найдълман се взря в тавана.
– Да – съгласи се той. – Всъщност тук може да се познае почеркът на сър Уилям. Вижте този тирсерон и лиерн – забележително!
– Забележително е като си помисли човек, че е бил през всичкото това време тук, на трийсет метра под земята – обади се Хач. – Но какво е предназначението му?
– Ако трябва да отгатвам – каза Бонтер, – бих рекла, че това помещение е изпълнявало някакви хидравлични функции, нали?
Тя издуха продълговат облак пара към средата на камерата. Всички видяха как той се плъзна към решетката и след това изведнъж бе всмукан през нея в дълбините.
– Ще разберем, след като картираме всичко това – каза Найдълман. – Засега нека поставим два сензора, тук и тук.
Той прикрепи сензорите в процепите между камъните в две противоположни стени на камерата, сетне се изправи и погледна показанията на газометъра.
– Равнището на въглероден двуокис се повишава – рече той – Мисля, че е време да прекратим посещението си тук.
Върнаха се в централната шахта и видяха, че Уопнър почти ги беше застигнал.
– Има два сензора в помещението в края на този тунел – каза му Найдълман и постави второ флагче до отвора на шахтата.
Над него Уопнър измърмори нещо неразбрано; беше гърбом към тях и работеше с ръчния си компютър. Хач откри, че ако се застоеше продължително време на едно място, около главата му се образува облак пара, който му пречеше да вижда.
– Доктор Магнусен, статусът моля – каза по радиостанцията Найдълман.
– Доктор Ранкин засича някои сеизмични аномалии на мониторите си, капитане, но нищо опасно. Може да се дължи на времето.
Сякаш в потвърждение на думите й басово избумтя гръм и отекна тихо надолу по шахтата.
– Ясно. – Найдълман се обърна към Бонтер и Хач. – Хайде да слизаме до дъното и да маркираме останалите тунели.
И те отново заслизаха. След като прекрачи трийсет и три метровата платформа и пое към основата на Наводнената шахта, Хач усети че ръцете и краката му започнаха да треперят от умората и студа.
– Погледнете това – рече Найдълман и извъртя в кръг лъча си. – Още един добре построен тунел, точно под първия. Няма съмнение, че също е от оригиналната конструкция.
Бонтер постави сензор върху близката греда и продължиха надолу.
Изведнъж под Хач се чу ахване и той чу как Бонтер темпераментно изруга. Погледна надолу и сърцето му моментално отиде в петите.
Под него, оплетен в боклуци, лежеше скелет, обгърнат с вериги и ръждясали железа. Празните очни ябълки на черепа му проблесваха лудо на светлината от шлема на Бонтер. От раменете и бедрата висяха ивици плат от облеклото, челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееше на весела шега. Хач изпита някакво необикновено чувство на отнесеност, отчуждение, макар част от съзнанието му да разбираше, че този скелет бе твърде голям, за да е на брат му. Той извърна поглед и силно разтреперан се облегна на стълбата, опитваше се да успокои дишането и пулса си, съсредоточи се изцяло върху вдишването и издишването.
– Малин! – чу разтревожения глас на Бонтер. – Малин!Този скелет е много стар. Разбра ли?На двеста години е най-малко.
Хач изчака още един дълъг миг, вдишва и издишва, докато не се увери, че може да отговори.
– Разбирам – рече той.
След това бавно разтвори ръката си, стиснала здраво титановото стъпало. После, все така бавно, спусна първо единия, а после и другия си крак, докато не се изравни с Бонтер и Найдълман.
Капитанът осветяваше скелета като омаян, без изобщо да си дава сметка за реакцията на Хач.
– Вижте кройката на ризата му – рече той. – От домашно платно, реглан ръкав – обичайна дреха за рибарите от началото на деветнайсети век. Мисля, че открихме трупа на Саймън Рътър, първата жертва на Шахтата.
Гледаха вторачени скелета, докато далечния грохот на гръм не ги извади от унеса им.
Капитанът безмълвно насочи лъч надолу, под краката си. Следвайки посоката на светлината, Хач вече виждаше крайната им цел: дъното на самата Наводнена шахта. Там имаше огромна купчина от строшени греди, ръждясали железа, шлангове, машинни части, лостове и всякакви други машинарии, които стърчаха от локвата кал и тиня на седем-осем метра под тях. Хач забеляза точно над тази купчина входовете на няколко големи шахти към главната; около отворите им висяха като бради влажни водорасли. Найдълман обходи с фенера си наоколо, сетне се обърна към Бонтер и Хач, слабата му фигура бе обвита сякаш в ореол от студената мъгла на собствения му дъх.
– Може би на петнайсетина метра под тези останки – рече тихо той – лежи съкровище за два милиарда долара.
Макар погледът му да се спираше ту върху Хач, ту върху Бонтер, той сякаш гледаше някъде далеч отвъд тях. Сетне се разсмя – тих, мек, необикновен смях.
– Петнайсет метра – повтори той. – И единственото, което ни остава сега, е да копаем.
Радиото неочаквано изпука.
– Капитане, тук е Стрийтър.
Хач усети някаква тревожна нотка в тона му.
– Имаме проблем.
– Какъв? – попита капитанът с твърд глас, замечтаният му тон бе изчезнал мигновено.
Последва пауза, после Стрийтър отново се обади:
– Капитане, ние – една минутка, моля – препоръчваме ви да прекратите спускането си и да излезете веднага на повърхността.
– Защо? – попита Найдълман. – Някакъв проблем с екипировката ли?
– Не, не е това. – Стрийтър не бе сигурен как да продължи. – Ще ви прехвърля на Сейнт Джон, той ще ви обясни.
Найдълман хвърли бърз, въпросителен поглед към Бонтер, която в отговор само сви рамене.
По радиото зазвучаха отсечените думи на историка.
– Капитан Найдълман, тук е Кристофър Сейнт Джон. Намирам се на борда на „Серберъс“. „Сцила“ току-що разшифрова няколко части от дневника.
– Чудесно – рече капитанът. – Но какви са непредвидените обстоятелства?
– Става въпрос за написаното от Макалън в тази втора част. Нека ви го прочета.
Хач стоеше на стълбищното устройство – в очакване във влажния и студен мрак, в сърцето на Наводнената шахта – и му се стори, че гласът на англичанина, който четеше дневника на Макалън, сякаш идваше от някакъв съвсем различен свят:
