Текст книги "Бездна"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 29 страниц)
25.
Докато се изкачваха към върха на острова, Хач погледна на юг. Херметичната камера бе завършена и хората на Стрийтър сега работеха по масивните помпи, подредени по западния бряг, настройваха ги след скорошното им натоварване и ги подготвяха за следващия ден. Ортанк се издигаше висок и размазан, осветената наблюдателна кула хвърляше зеленикава неонова светлина в обгръщащата я мъгла. Хач забеляза смътната фигура на някой, който се движеше в нея.
Изкачиха върха и се заспускаха на изток по калната пътечка, която се виеше из район, осеян с особено много стари шахти. Самият терен на разкопките се намираше на равна ливада зад стръмния склон на източния бряг. В далечния край на ливадата бе издигната сглобяема барака върху бетонни блокчета. Гъстата трева пред нея бе утъпкана и бе монтирана подобна на шахматна дъска мрежа от бял канап върху площ от около четири декара. Няколко големи брезента лежаха в безформена купчина. Хач забеляза, че тук там някои от квадратите със страна по един метър бяха разкопани, разкритата тлъста, червеникава от наличието на желязо, пръст контрастираше рязко на мократа трева. Бонтер и неколцина от копачите се бяха събрали върху насита до един от квадратите, лъскавите мушами на гърбовете им блестяха, а друг копач изваждаше чимовете трева от съседен квадрат. Отвъд мрежата стърчаха няколко оранжеви маркера. „Отлично място за пиратски лагер“, помисли си Хач. „Скрито и откъм морето, и откъм сушата.“
На стотина метра от терена на разкопките високопроходимият влекач бе паркиран под странен ъгъл на неравната земя, а зад него бе голямо сиво ремарке-контейнер. До него бяха монтирани върху триколки няколко обемисти уреда. Ранкин бе приклекнал до една от тях и се готвеше да я издигне с винча обратно в ремаркето.
– Откъде дойдоха тези играчки? – попита го Хач и кимна към апаратурата.
Ранкин се ухили.
– От „Серберъс“, човече, откъде другаде? Томографски детектори.
– Я повтори пак!
Усмивката на геолога стана още по-широка.
– Нали разбираш, сензори, които проникват през почвата. – Той започна да показва различните колички. – Ето тук имаме проникващ в почвата радар. С добра различителна способност на трупове и мини докъм четири метра, в зависимост от дължината на вълната. До него е инфрачервеният рефлектор, който е добър при пясъчна почва с ниска степен на влажност. А там накрая е…
– Добре, добре, схванах – засмя се Хач. – Всичкото това е за търсене на неметални предмети, нали?
– Схванал си. Никога не предполагах, че ще имам възможността да ги използвам на онзи параход. Изабел едва не си присвои цялата слава. – Ранкин посочи оранжевите маркери. – Както виждаш, намерих някои останки тук там, но тя вече бе открила основната рудна жила.
Хач му махна за довиждане и се затича да настигне Сейнт Джон. Когато наближиха мястото на разкопките, Бонтер се отдели от групата, мушна малката кирка в пояса и избърса калните си ръце в панталона. Косата й бе пристегната назад, а лицето и мургавите й ръце бяха отново потънали в мръсотия.
– Намерих доктор Хач – рече ненужно Сейнт Джон с глуповата усмивка.
– Благодаря ти, Кристоф.
Хач се зачуди на глупавата му усмивка. Да не би Сейнт Джон да е станал последната жертва на обаянието на Бонтер? Нищо друго, осъзна той, не би могло да измъкне този човек от книгите му и да го накара да рови под дъжда в калта.
– Ела – рече тя, хвана Хач за ръката и го потегли към ръба на изкопа. – Отдръпнете се – изкомандва чаровно работниците, – докторът дойде.
– Какво е това? – попита удивен Хач, вгледан в подаващия се от пръстта на дъното мръснокафяв череп, край който лежаха кости от крака и купчина от други човешки кости.
– Пиратски гроб – рече победоносно тя. – Скачай вътре. Но гледай да не настъпиш нещо.
– Значи това е пациентът.
Хач слезе в изкопания квадрат. Разгледа с интерес черепа, след това насочи вниманието си към другите кости.
– Или по-скоро бих рекъл „пациенти“.
– Пардон?
Хач вдигна глава.
– Ако този пират не е бил с два десни крака, значи тук имаш два скелета.
– Двама ли? Ами това е дяволски хубаво! – извика Бонтер и плесна с ръце.
– Убити ли са били?
– Мосю доктор, това е ваша територия.
Хач се наведе и разгледа по-внимателно костите. До единия таз лежеше бронзова катарама, а няколко бронзови копчета бяха пръснати върху онова, което бе останало от гръдния кош, до който лежеше разнищен златен ширит. Той почука леко черепа, като внимаваше да не го размести от окръжаващите го останки. Беше обърнат на една страна, а отворената му уста зееше. Нямаше очевидни патологични изменения: дупки от мускетни сачми, строшени кости, следи от саблени удари или други признаци на насилие. Не можеше да бъде сигурен от какво бе загинал пиратът, докато разкопките не приключат и костите не бъдат извадени. От друга страна, бе ясно, че трупът е бил погребан набързо, дори е бил хвърлен в гроба: ръцете бяха разперени, главата обърната на една страна, краката подгънати. Запита се за миг дали останалата част от втория скелет бе под първия. Сетне погледът му изведнъж бе привлечен от златистия блясък до едно от ходилата.
– Какво е това? – попита той.
Компактна маса от златни монети и голям, шлифован скъпоценен камък бяха зарити в земята близо до долната част на пищяла. Беше почистена съвсем малка част от пръстта, за да се запазят монетите на място.
Откъм Бонтер долетя звънък смях.
– Питах се кога ще го забележиш. Мисля, че този господин е криел кесия в ботуша си. Аз и Кристоф ги идентифицирахме всичките. Златен мохур от Индия, две английски гвинеи, един френски луидор и четири португалски крузадос. Всичките отпреди 1694-а година. Камъкът е изумруд, навярно от инките в Перу, вграден в главата на ягуар. Сигурно е направил пришка на пирата.
– Е, това е, най-после! – въздъхна Хач. – Първите предмети от съкровището на Окъм.
– Да – отвърна малко по-трезво тя. – Сега то е факт.
Докато гледаше компактната маса злато – сама по себе си малко нумизматично съкровище – по гърба на Хач пролазиха странни тръпки. Онова, което винаги досега бе изглеждало само теоретично, изведнъж се бе превърнало в реалност.
– Капитанът знае ли за това? – попита той.
– Още не. Ела, има още неща за гледане.
Ала Хач не можеше да откъсне очи от ясния, плътен блясък на метала. „Какво прави подобна гледка тъй непреодолима“, запита се той. В отношението на хората към златото имаше нещо почти атавистично.
Той прогони тези мисли от главата си и се изкатери от изкопа.
– А сега да ти покажа самия пиратски лагер! – рече Бонтер и го хвана под ръка. – Защото той е още по-необичайна гледка.
Хач я последва към друг участък от разкопките, на няколко десетки метра встрани. Не изглеждаше кой знае какво: тревата и горният слой от почвата бяха отнети от площ от около сто квадратни метра – отдолу се виждаше кафява, твърда основа. Забеляза няколко почернели места с въглища, където очевидно са палели огньове и многобройни кръгли хлътнатини, разпръснати безредно. Безброй малки пластмасови флагчета бяха набучени в земята и върху всяко от тях с черен маркер бе изписан номер.
– Върху тези кръгли хлътнатини вероятно са били издигнати палатките им – рече Бонтер. – Тук са живеели работниците, построили Наводнената шахта. Ала погледни всичките артефакти, които са оставили подире си! Всяко флагче показва място на откритие, а сме работили тук по-малко от два дни.
Тя отведе Хач до навеса, където бе прострян голям брезент. Отметна го и Хач погледна удивен надолу. Десетки предмети бяха положени в равни редове, всеки с номер и етикетче.
– Два пистолета кремъклии – рече, сочейки тя. – Три ками, две абордажни брадви, сабя и широкоцевна пушка. Дузина испански долара, няколко сребърни съдини, квадрант и дузина десетинчови оръдейни шомпола.
Тя вдигна глава.
– Никога досега не съм намирала толкова много неща за толкова кратко време. А и това. – Тя вдигна от земята златна монета и я подаде на Хач. – Няма значение колко е богат човек, но той не би загубил дублон като този я.
Хач взе монетата. Бе масивен испански дублон, студен и удивително тежък. Златото блестеше тъй силно, сякаш монетата бе изсечена преди седмица, тежкият Йерусалимски кръст бе изместен малко встрани, обгърнал лъва и замъка, които символизираха Леон и Кастилия. По ръба на монетата бе изписано PHILIPPUS+IV+DEI+GRAT. Златото се стопли в ръката му и сърцето му затуптя неволно.
– Ето ти още една загадка – рече Бонтер. – През седемнайсети век моряците никога не са погребвали мъртъвците с дрехите. Защото, нали разбираш, на корабите дрехите са били изключително ценни. Но щом ще ги погребваш с дрехите, би трябвало най-малкото да ги претърсиш, нали? Онова пакетче злато в ботуша е било равно на съкровище, дори и за един пират. Нещо повече, защо са изоставили всичките тези неща? Пистолетът, саби, оръдия, шомполи – това са най-важните вещи за пирата. А квадрантът – най-важното средство да намериш пътя към дома. Никой не би изоставил доброволно такива предмети.
В този момент се появи Сейнт Джон.
– Излизат още кости, Изабел – рече той и я докосна леко по лакътя.
– Още ли? В друг квадрат? Кристоф, колко вълнуващо!
Хач ги последва към терена. Докато гледаше новите разкопки, вълнението му отстъпи място на безпокойство. Във втория квадрат бяха открити още три черепа, както и безразборно разпилени кости. Той се обърна и видя работниците на третия квадрат да измитат влажната пръст с китка бодливи храсти. Показа се първо един, а после втори череп. Те продължиха да работят и от девствената почва се появиха нови потъмнели кости: бедрена кост, кости от глезен, от пета, които стърчаха нагоре, сякаш трупът е бил поставен в гроба по очи.
– И с приковани в земята зъби – промърмори Хач.
– Какво? – сепна се Сейнт Джон.
– Нищо. Стих от „Илиадата“.
Никой не погребва мъртвите по очи, поне не и когато става дума за погребение. „Масов гроб“, помисли си Хач. „Труповете са били хвърляни в него както дойде.“ Това му напомни за нещо, което някога го бяха извикали да изследва в Централна Америка – селяни, разстреляни от военен наказателен отряд.
Дори Бонтер се бе смълчала, въодушевлението й бързо чезнеше.
– Какво ли би могло да се е случило тук? – попита тя и се огледа.
– Не знам – рече Хач, но усети как стомахът му се свива.
– По костите не личат следи от насилие.
– Насилието понякога оставя незабележими следи – отвърна Хач. – А може да са умрели от болест или от глад. Едно изследване от типа на съдебномедицинските би могло да помогне.
Той погледна отново страховитата гледка. Цели купища кости сега излизаха наяве, на места скелетите бяха проснати по три един връз друг, а парчетата изгнила кожа бързо потъмняваха на дъждеца.
– Можеш ли да направиш такова изследване? – попита Бонтер.
Хач стоеше на края на гроба и в първия миг не отговори. Наближаваше краят на деня и се смрачаваше. Под дъжда, в мъглата и в сгъстяващия се сумрак, на фона на тъжния рев на далечния прибой, всичко стана сиво и безжизнено, сякаш самият живот бе изсмукан от пейзажа.
– Да – отвърна след миг той.
Последва ново дълго мълчание.
– Какво ли би могло да се случи тук? – прошепна сякаш сама на себе си Бонтер.
26.
Сутринта на следващия ден старшият екип на експедицията се събра на мостика на „Грифин.“ Атмосферата бе далеч по-различна от потиснатата, деморализирана атмосфера, която Хач бе усетил след злополуката с Кен Фийлд. Този ден във въздуха витаеше висок електрически заряд, своего рода изпълнено с надежди очакване. В единия край на масата Бонтер говореше на Стрийтър, в другия край вечно разчорленият и мърляв Уопнър си шепнеше оживено със Сейнт Джон, като наблягаше на всяко изречение с отсечени жестове. Както винаги Найдълман още го нямаше, стоеше в кабината, докато не се съберат всички. Хач си взе чаша горещо кафе и огромна мазна поничка, след което се настани на стола до Ранкин.
Вратата се отвори и Найдълман влезе. Още като чу шума на стъпките му по стълбицата, Хач бе наясно, че настроението на капитана бе сходно на това, което витаеше на мостика. Той извика Хач при вратата на кабината.
– Бих искал да вземеш това, Малин – рече тихо той и мушна нещо тежко в ръката на Хач.
Хач с изненада видя, че бе масивният златен дублон, който Бонтер бе открила предишния ден. Погледна към капитана и върху лицето му се изписа негласен въпрос.
– Не е много – каза Найдълман с лека усмивка. – Една мизерна част от евентуалния ти дял. Но това е първият плод на нашите усилия. Искам да го получиш като символичен знак на нашата благодарност. За това, че направи такъв труден избор.
Хач измърмори благодарностите си и мушна монетата в джоба си. Изпита неудобство, докато се връщаше да заеме мястото си край масата. Почувства и някаква неохота да отнесе дублона от острова, сякаш това щеше да донесе нещастие преди да бъде открита останалата част от съкровището. „Нима и аз ставам суеверен“, запита се той почти на шега и реши да заключи монетата в медицинския пункт.
Излъчващият забележителна нервна енергия Найдълман отиде до челото на масата и огледа екипа. Изглеждаше безупречно: току-що взел душ, избръснат, облечен в изгладени дрехи в защитен цвят, с опъната гладка кожа.
– Мисля, че тази сутрин има какво да се докладва – рече той и огледа събралите се. – Доктор Магнусен, нека започнем с вас.
– Помпите са проверени и готови, капитане – отвърна инженерката. – Поставили сме допълнителни сензори в някои от второстепенните шахти, както и в херметичната камера, за да отчитат дълбочината на водата по време на осушаването.
Найдълман кимна и острият му поглед се отмести встрани.
– Мистър Стрийтър?
– Камерата е завършена. Всички тестове за устойчивост и структурна цялост са положителни. Допълнителното укрепване е направено, екипът за разкопаването е в готовност на „Серберъс“ и очаква нареждания.
– Отлично. – Найдълман погледна към историка и програмиста. – Господа, надявам се, че вие имате новини от доста по-различен характер.
– Наистина имаме – започна Сейнт Джон. – Както…
– Нека аз да отговоря, Крис, момчето ми – прекъсна го Уопнър. – Разгадахме втория шифър.
Чу се ясно доловимото ахване на всички около масата. Хач се приведе напред и без да ще стисна силно дръжките на стола си.
– И какво пише там? – не се сдържа Бонтер.
Уопнър вдигна ръце.
– Казах, че сме го разгадали.Не съм казал, че сме дешифрирали текста. Открихме някои повтарящи се комбинации от букви, съставихме електронна контактна таблица и дешифрирахме достатъчно думи, които да съвпадат с първата част на дневника, за да сме сигурни, че сме на прав път.
– И това е всичко? – Разочарованата Бонтер се отпусна на стола.
– К’во искаш да речеш с „това е всичко“? – Уопнър изглеждаше потресен. – Че това е целият номер! Знаем вече какъв е видът на кода: многоазбучен; че се използват средно между пет и петнайсет шифрови азбуки. След като разберем точния им брой, остава само компютърът да си свърши работата. Като използваме анализа от типа „вероятна дума“, ще узнаем това за броени часове.
– Многоазбучен шифър – повтори Хач. – Това бе хипотезата на Кристофър още от началото, нали?
Думите му предизвикаха благодарен поглед от страна на Сейнт Джон и мрачен и свиреп – от страна на Уопнър.
Найдълман кимна.
– А програмите за стълбищното устройство?
– Тествах симулацията му на компютъра на „Серберъс“ – отвърна Уопнър и отметна дълъг кичур от лицето си. – Върви като по масло. Разбира се, то още не е спуснато в шахтата – добави многозначително той.
– Много добре.
Найдълман стана и отиде до оформените в дъга прозорци, след което се обърна с лице към групата.
– Мисля, че няма какво друго да добавя. Всичко е готово. В десет часа ще пуснем помпите и ще започнем осушаването на Шахтата. Мистър Стрийтър, бих искал да наблюдавате внимателно камерата. Да ни съобщите моментално, ако възникнат каквито и да било проблеми. Дръжте „Наяд“ и „Грампъс“ наблизо, просто за всеки случай. Мистър Уопнър, вие ще наблюдавате ситуацията от „Остров–1“ и едновременно ще направите последните изпитания на стълбата. Доктор Магнусен ще поеме общото ръководство на изпомпването от Ортанк.
Той пристъпи към масата.
– Ако всичко върви по план, Шахтата ще бъде осушена утре до пладне. Конструкцията ще бъде наблюдавана внимателно, докато се стабилизира. Следобед нашите екипи ще разчистят по-големите препятствия в Шахтата и ще спуснат стълбищното устройство. А на следващата сутрин ще направим първото спускане в нея.
Тонът му се сниши, а погледът му пробяга от човек на човек.
– Няма нужда да ви припомням, че дори и осушена, Шахтата ще си остане много опасно място. Всъщност изпомпването на водата ще увеличи доста товара върху дървените й елементи. Докато не я обезопасим с титанови подпори, са възможни пропадания и срутвания. Ще спуснем малък екип, който ще направи първоначалния оглед и ще монтира пиезоелектрични сензори за напрежение върху основните дървени греди. След като сензорите бъдат монтирани, Кери ще ги калибрира дистанционно от „Остров–1“. Ако напрежението неочаквано се увеличи – което може да подскаже евентуално срутване – тези сензори ще ни дадат ранно предупреждение. Сензорите ще бъдат дистанционно свързани с радиомрежа, тъй че ще реагираме мигновено. След като бъдат монтирани, ще можем да спуснем екипи, които да се заемат с цялостния процес на картиране.
Найдълман положи длани върху масата.
– Мислих много внимателно по състава на този първи екип, но в крайна сметка се оказа, че всъщност няма варианти кой трябва да слезе. Ще бъдем трима души: доктор Бонтер, доктор Хач и аз самият. Опитът на доктор Бонтер в археологията, анализа на почвите и пиратските конструкции ще бъде решаващ за този пръв оглед на Шахтата. Доктор Хач трябва да ни придружи в случай на непредвидена необходимост от спешна медицинска намеса. А що се отнася до третия човек, аз се възползвам от привилегията си на капитан.
В очите му проблеснаха пламъчета.
– Знам, че повечето от вас, ако не и всички, горите от нетърпение да видите какво ни очаква. Напълно ви разбирам. Но нека ви уверя, че в следващите дни всички ще получите възможността да се запознаете – при това, не ще и дума, да се запознаете много добре – с творението на Макалън.
Той пое дълбоко дъх и изчака няколко минути.
– Има ли въпроси?
На мостика цареше тишина.
Капитанът кимна.
– В такъв случай – на работа, господа.
27.
Следващият следобед Хач напусна острова с висок дух. Помпите пухтяха в тандем целия предишен ден и през нощта, изсмукваха милиони литри кафеникава морска вода от шахтата и я изхвърляха обратно в океана. Най-сетне, след трийсет часа, входните краища на шланговете се натъкнаха на тиня по дъното – на четирийсет и три метра дълбочина.
Хач чакаше в напрежение в своя медицински пункт, но към пет часа получи съобщение, че високият прилив е настанал без да причини видимо просмукване на вода в Шахтата. Наблюдаваха много внимателно как масивният дървен крепеж стенеше, скърцаше и се наместваше под по-тежкия си товар. Сеизмографските сензори регистрираха малки пропадания, но те бяха в съседните тунели и шахти, не и в главната. След няколко часа този процес на стабилизиране изглежда приключи. Водонепроницаемата камера бе издържала. А сега екип работеше с намагнетизирана четирирожка да разчисти отломките, които се бяха изсипвали в Наводнената шахта в продължение на векове и стърчаха по различни напречни и вертикални греди.
След като завърза лодката си в Стормхейвън, Хач, следвайки някакъв импулс, подкара колата си към Саутпорт, отстоящ на осем мили надолу по брега. Докато шофираше по старата крайбрежна магистрала, той забеляза, че проблясват светкавици, назъбени на четирийсет градуса по хоризонта над морето – изглеждаха светложълти на фона на синьото и розовото върху вечерното небе. Масивен буреносен фронт се бе оформил на около десет хиляди метра височина отвъд остров Монхигън далеч на юг, стоманеносивият му търбух освобождаваше натрупания електрически заряд: типична лятна буря, която обещаваше силен дъжд и може би някоя и друга мълния, но без изгледи да предизвика опасно вълнение в морето.
Бакалията на Саутпорт, макар и с твърде беден асортимент, в сравнение с магазините в Кеймбридж, предлагаше редица продукти, които не можеха да се намерят в супермаркетчето на Бъд. Хач излезе от ягуара си и се огледа: не искаше някой да забележи, че извършва предателски акт спрямо Бъд. Усмихна се вътрешно, като си помисли колко чужда би изглеждала за един бостънчанин тази логика на малкото градче.
Като се върна у дома Хач си свари кана кафе, сложи да се вари сьомга с лимон, копър и аспержи, след това разби сос от подправена с хрян и къри майонеза. По-голямата част от масата в трапезарията бе покрита с голямо зелено платно, затова той си разчисти едно местенце в края й и най-сетне седна да вечеря със „Стормхейвън газет“. Почувства се донякъде доволен, но и разочарован, че новините за експедицията на остров Рагид са минали вече на втора страница. В статията за експедицията се споменаваше за „отличен напредък, въпреки някои неочаквани несполуки“ и продължаваше с информацията, че раненият при нещастния случай миналата седмица вече се възстановявал у дома си. Както бе пожелал Хач, името му не се споменаваше.
След като се навечеря, Хач се зае да огледа два от скелетите, открити предишния ден. Беше подбрал по свое усмотрение най-добре запазените и представителни екземпляри от смайващо големия масов гроб и бе докарал останките у дома си, където можеше да ги изследва на спокойствие.
Костите бяха чисти и твърди, оцветени в светлокафяво от богатата на желязо почва на острова. Излъчваха слаб мирис на стара пръст. Един от скелетите имаше пръстен – златен пръстен с грубо шлифован гранат, ценен повече с историческата си стойност, отколкото с нещо друго. Хач го взе от редичката грижливо подредени предмети. Пробва го на кутрето си, стана му и го остави.
Привечерния сумрак се бе спуснал над ливадата пред прозорците му, а жабите във воденичния вир в края на нивите започнаха вечерните си молитви. Хач извади малък бележник, написа „Пират А“ на лявата страница и „Пират Б“ на дясната. След това ги зачеркна и ги замести с „Черната брада“ и „Капитан Кид.“ Стори му се, че така е малко по-човешко. Започна да записва първите си впечатления под всяко заглавие.
Първо Хач установи пола им: знаеше, че около 1700-а година в морето са бродели повече пирати-жени, отколкото мнозина предполагаха. Почти липсваха зъби – нещо характерно и за останалите скелети от масовия гроб. Хач взе една откачена от черепа челюст и я огледа с лупа. Виждаха се белези, дължащи се на поражения по венците и места, където костта бе изтънена и дори изядена. Малкото останали зъби показваха поразителна патология: отделяне на слоя дентални клетки от дентина. Хач остави челюстта на масата и се запита дали това се дължеше на болест, глад или просто на лоша хигиена.
Взе черепа на пирата, когото бе кръстил Черната брада и го заразглежда.
Единственият останал горен резец върху челюстта му бе притъпен: това предполагаше или източноазиатски или индоамерикански произход. Остави черепа и продължи нататък. Другият пират – Кид – изглежда бе чупил крака си: краищата на костта около счупването бяха износени и калцирани и не бяха зараснали добре. Навярно е накуцвал и го е боляло много като върви. Кид едва ли е бил добродушен. Имаше и стара рана на ключицата; в костта личеше дълбока нащърбена резка. „Дали е от саблен удар?“ – запита се Хач.
И двамата мъже изглежда са били под четирийсетте. Ако Черната брада е бил с азиатски произход, то капитан Кид е бил най-вероятно бял. Хач си напомни да попита Сейнт Джон дали знае нещо за расовия състав на екипажа на Окъм.
Замислен заобиколи масата, след което взе една бедрена кост. Видя му се лека, сякаш невеществена. Огъна я и за негова изненада тя се строши като суха клечка в ръцете му. Взря се в краищата на счупеното. Определено бе случай на остеопороза – изтъняване на костта, – а не просто резултат от разлагане. Костите на другия скелет показаха същите симптоми.
Пиратите бяха твърде млади за такова заболяване.
Отиде до библиотечната етажерка и измъкна многократно разлиствания том на харисъновите „Принципи на вътрешните болести.“ Прокара пръст по индекса, докато не намери онова, което търсеше. „Скорбут, пишеше там: Scorbutus (недостиг на витамин С).“ Да, ето ги симптомите: опадване на зъбите, остеопороза, прекъсване на оздравителния процес.
Загадката бе разкрита. Хач знаеше, че скорбутът сега е рядко заболяване в по-голямата част на света. Дори и в най-бедните страни от Третия свят, където бе практикувал, се отглеждаха пресни плодове и зеленчуци, и той не бе попадал на случай на скорбут в цялата си кариера. Досега. Отдръпна се от масата, обзет от необичайно задоволство от самия себе си.
На вратата се позвъни. „По дяволите“, помисли си той и бързо закри скелетите с платното, преди да излезе във всекидневната. Едно от неудобствата да живееш в малко градче бе, че никому не минаваше и през ум да телефонира, преди да намине. Нямаше да е никак приятно да видят върху масата в трапезарията му скелети, вместо семейните сребърни прибори.
Приближи входната врата, погледна през прозорчето и с изненада видя прегърбената фигура на професор Орвил Хорн. Старикът се бе подпрял на бастуна си, кичури бяла коса стърчаха право нагоре, сякаш наелектризирани от генератора на Ван де Грааф.
– А, ненавистният доктор Хач! – рече професорът, след като вратата се отвори. – Просто минавах оттук и видях, че лампите в този твой стар мавзолей светят. – Малките му очички щъкаха непрекъснато, докато говореше. – Помислих си, че сигурно си в подземната тъмница и разчленяваш трупове. Знаеш ли, от селото са изчезнали няколко млади момичета и хората са разтревожени. – Погледът му се спря върху купчината върху масата, покрита с голямо платно. – Ха сега де! Какво е това?
– Пиратски скелети – рече усмихнат Хач. – Нали искахте подарък? Е, честит рожден ден.
Очите на професора блеснаха от любопитството и той пристъпи неканен във всекидневната.
– Великолепно! – извика той. – Виждам, че подозренията ми са били оправдани. Откъде ги взе?
– Преди няколко дни археоложката на „Таласа“ откри мястото на пиратския лагер на остров Рагид – отвърна Хач и отведе стареца в трапезарията. – Разкриха масов гроб. Исках да установя причината за смъртта им.
Професорът повдигна рошавите си вежди, като чу тази информация. Хач дръпна платното и гостът му се наведе заинтригуван.
– Мисля, че разбрах от какво са умрели – не се сдръжа Хач.
Професорът вдигна ръка.
– Ш-ш-т. Нека да се пробвам сам.
Хач се усмихна, спомни си колко много обичаше професорът научните предизвикателства. Това беше игра, която бяха играли много следобеди: професорът подаваше на Хач някой чудат екземпляр или научна гатанка и го караше да си блъска главата с нея.
Доктор Хорн взе черепа на Черната брада, завъртя го и погледна зъбите му.
– Източноазиатец – произнесе се той и го остави обратно.
– Много добре.
– Не е кой знае колко учудващо – отвърна професорът. – Пиратите са били първите работодатели без расови предразсъдъци. Мисля си, че този е или бирманец или от Борнео. Може да е и от Ласкар.
– Дълбоко съм впечатлен – вдигна вежди Хач.
– Колко бързо забравят младите.
Професорът обиколи скелетите със светнали очи, досущ като котка, която обикаля мишка. Взе костта, която Хач бе строшил.
– Остеопороза – рече той и вдигна поглед към Хач.
Хач се усмихна, но не каза нищо.
Доктор Хорн взе челюстта.
– Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.
Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.
– Всички индикации сочат скорбут.
Хач усети как лицето му посърва.
– Вие установихте това много по-бързо от мен.
– Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.
– Може би беше прекалено очевидно – рече разочаровано Хач.
Професорът го изгледа многозначително, но не каза нищо.
– Хайде, елате да седнем в салона – предложи младият човек. – Ще ви налея чаша кафе.
Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина – напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия – толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.
– Малин – рече старикът и се прокашля. – Дължа ти извинение.
– Моля ви – отвърна Хач, – дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.
– Да върви по дяволите моята откровеност. Онзи ден изговорих прибързани приказки. Все още мисля, че за Стормхейвън ще е по-добре без онзи проклет остров на съкровищата, но това не зависи от мен. Нямам право да осъждам мотивите ти. Ти трябва да правиш онова, което смяташ за необходимо.
– Благодаря.
– Като изкупление съм ти донесъл нещо за играта „погледни и познай“ – рече той с добре познатотото пламъче в очите. Извади една кутийка от джоба си и я отвори: в нея имаше странна двугърба раковина, чиято повърхност бе осеяна с точки и бразди. – Какво е това? Разполагаш с пет минути.
– Сиамски морски таралеж – отвърна Хач и му върна раковината. – Много добър екземпляр при това.
– По дяволите. Е, щом не мога да те затрудня, то поне свърши една работа – обясни обстоятелствата около оноватам. – Професорът посочи с палец към трапезарията. – Искам всички подробности, независимо колко са незначителни. Всеки пропуск ще бъде наказан най-строго.
Хач протегна крака, кръстоса ги върху килима и разказа как Бонтер бе открила лагера; за първите разкопки; за разкрития масов гроб; за наблъсканите в него трупове. Професорът слушаше, кимаше енергично, като ту повдигаше, ту сбърчваше вежди.
– Онова, което ме изненадва най-много – заключи Хач, – е броят на труповете. До този следобед екипът идентифицира осемдесет, а теренът още не е разкопан напълно.
– Наистина.
Професорът потъна в мълчание, погледът му се рееше някъде надалеч. След това сякаш се стресна, остави чашката, избръска реверите на сакото си с учудващо изтънчен жест и се изправи.
– Скорбут – повтори той и изсумтя подигравателно. – Изпрати ме, моля те, до вратата. Отнех ти достатъчно време за една вечер.
