355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Бездна » Текст книги (страница 25)
Бездна
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 00:06

Текст книги "Бездна"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 25 (всего у книги 29 страниц)

53.

Найдълман стоеше неподвижен на дъното на Наводнената шахта. Над главата му се чуваше бръмченето на асансьора, който отнасяше Стрийтър и Хач нагоре по стълбищното устройство, където те се изгубиха в гората от греди и подпори.

Найдълман не чу лифта да спира. Погледна към Магнусен, която бе долепила лице до отвора в желязната плоча; дишаше учестено и задъхано. Без да й казва нищо, той я отмести встрани – тя се движеше мудно, сякаш бе изтощена или полузаспала – след това взе осигурителното си въже, закопча го за стълбата и се спусна през отвора.

Приземи се до касетката с меча, като междуврменно предизвика няколко подрънкващи потока от скъпоценни метали. Стоеше там, вторачен в касетката, сляп за богатството, изпълнило камерата. След това коленичи почти благоговейно; погледът му галеше всеки детайл от ковчежето.

Беше около метър и половина дълго и шейсет сантиметра широко, страниците му бяха от гравирано със сребро олово, ъглите и ръбовете бяха украсени със сложни златни орнаменти. Самото ковчеже бе прикрепено към пода на криптата със съкровището с четири кръстосани железни ленти: необичайно груба клетка за такъв великолепен затворник.

Вгледа се по-отблизо. Ковчежето стоеше на четири подобни на лапи крака от чисто злато. Всяко краче бе с формата на орлови нокти, впити в очна ябълка; очевидно произходът им бе бароков и са били добавени много по-късно. И наистина – изглежда цялата касетка бе някаква амалгама от стилове, които можеха да се датират от тринайсети век до ранния испански барок. Очевидно украсата на оловното ковчеже е била добявана през вековете, като всяка следваща е била по-разкошна от предишната.

Найдълман докосна фината изработка и с учудване откри, че бе почти топла. Той мушна ръката си под металната клетка и прокара тънки пръсти по гравировката. Нито един ден през последните години не бе минал без да си представи този миг. Често си бе мислил какво ли щеше да изпита като види това ковчеже, като го докосне и го отвори – и когато най-сетне извади съдържанието му.

Бе прекарал часове в размисъл за вида на меча. Понякога си го представяше като голям римски меч от електрон 3333
  Електрон – сплав от злато и сребро. – Б.пр.


[Закрыть]
, а дори и като самия Дамоклев меч.

Друг път го виждаше като варварско сарацинско оръжие, украсено със злато и със сребърно острие, или като грамаден византийски плосък меч, инкрустиран със скъпоценни камъни, който човек трудно може дори да повдигне. А кой знае, дали това не бе мечът на Саладин 3434
  Сала-ед-дин-Юсуф ибн Аюб (1137–1193) става султан на Египет през 1174-а година, нахлува в Палестина и завладява Йерусалим. Атакуван е от кръстоносците на Ричард Лъвското сърце и френския крал Филип II. Сър Уолтър Скот му отделя доста място в „Талисманът“ (от поредицата „Кръстоносците“ – 1825 г.). – Б.пр.


[Закрыть]
, отнесен от някой рицар-кръстоносец, изкован от най-фина дамаска стомана, украсена със злато и диаманти от мините на цар Соломон.

Тези размишления го изпълваха със силни чувства, по-изумителни от всичко друго, което бе изпитал. „Така навярно би трябвало да се почувства човек, когато се възправи пред лицето на Бог“, мислеше си той.

Спомни се, че не разполагаха с много време. Отдръпна ръце от гладкия метал на ковчежето и ги положи върху един от стоманените обръчи, които го опасваха. Подръпна отначало предпазливо, а после – по-силно. Клетката, която обгръщаше ковчежето, бе солидна и не помръдна. Странно е, помисли си той, че лентите минаваха през отворив пода и изглежда бяха закрепени за нещо под него. Изключителните мерки за сигурност само потвърждаваха безценната му стойност.

Бръкна в джоба си, извади малко ножче и изстърга ръждата от най-близката лента. Паднаха няколко люспи и под тях се показа блестящата стомана. Щеше да се наложи да използва горелката и да среже лентите, за да освободи ковчежето.

Ходът на мислите му се наруши, когато долови учестено дишане. Вдигна глава и видя Магнусен да се взира през отвора. На светлината на окачената лампа очите й изглеждаха тъмни и трескави.

– Донеси горелката – рече той. – Ще срежа лентите, за да освободя ковчежето.

След по-малко от минута тя се приземи тежко до него. Коленичила и забравила за горелката, тя се взираше в морето от богатства. Вдигна шепа златни дублони и дебели луидори и ги остави да изтекат през пръстите й. След това взе още една шепа, този път по-бързо, след това отново и отново. Удари с лакът едно дървено сандъче, то се разпадна на прах и от него се пръснаха диаманти и камъчета червен халцедон. Паникьосана за миг, тя се залови да ги събира, тъпчеше блещукащите камъчета безразборно в джобовете си; залитна напред и в бързането си разкъса още торби. После зарови лице върху безценната маса, с ръце в разпиляното злато, като истерично се смееше, а може би ридаеше, или и двете едновременно.

Докато вземаше ацетиленовата бутилка, Найдълман я загледа, помисли си, че е време тя да спусне с винча кофата в камерата и да започне да изтегля съкровището на повърхността. Ала след това очите му отново се спряха върху ковчежето и той мигновено забрави за Магнусен.

Обхвана с ръка дебелата бронзова ключалка. Бе грозна изработка, тежка на вид и щампована с херцогски печати, някои от които Найдълман успя да датира към четиринайсети век. Печатите бяха непокътнати. „Значи Окъм никога не е отварял най-голямото си съкровище“, помисли си той. „Странно.“

Тази чест бе запазена за него.

Въпреки размера си ключалката не затваряше касетката съвсем плътно; той успя да повдигне с острието на джобното ножче капака с няколко милиметра. Извади острието, спусна капака и отново огледа металните ленти, които минаваха през ключалката: обмисляше кои са най-подходящите места да направи разрезите.

След това отвъртя крана на бутилката и щракна запалката: последва леко изпукване и в края на дюзата се появи силно бяло пламъче. Всичко сякаш се случваше безкрайно бавно и това го изпълваше с доволство. Всеки миг, всяко движение му доставяха изключително удовлетворение. Щеше да му отнеме известно време – може би петнайсет, може би двайсет минути – да освободи ковчежето от лентите и да стисне меча в ръце. Ала той знаеше, че щеше да помни всяка от тези секунди, докато е жив.

Внимателно приближи пламъчето към метала.

54.

Хач лежеше на дъното на малък каменен кладенец в полусъзнание, сякаш се събуждаше след някакъв сън. Чуваше над себе си трополене – Стрийтър изтегляше нагоре сгъваемата стълба. Мъждивият лъч на фенерче освети за кратко кръстовидния свод на тавана: беше на камерата, в която загина Уопнър и се намираше на дванайсет метра височина. После дочу тропота от тежките ботуши на Стрийтър, който се отдалечаваше обратно по тесния тунел към стълбищното устройство; той постепенно утихна, светлината изчезна и връз него се възцари тишина и мрак.

Полежа няколко минути върху студения и влажен камък. Може би в крайна сметка това не бе сън, един от онези клаустрофобични кошмари, от които човек се събужда с чувството на безкрайно облекчение. Сега вече бе тъмно като в рог, без ни най-малък проблясък на светлинка.

Стрийтър го бе оставил без да изрече и дума. Шефът на екипа дори не си направи труда да му завърже ръцете. Навярно – за да не изглежда смъртта му подозрителна. Ала дълбоко в себе си Хач знаеше, че нямаше нужда Стрийтър да го завързва. Нямаше начин да изкатери десет метра по хлъзгавите стени на кладенеца до сводестата камера. След два, най-много три часа съкровището щеше да бъде извлечено от шахтата и прехвърлено на сигурно място на борда на „Грифин“. Тогава Найдълман щеше просто да срути и без това отслабената водонепроницаема камера. Водата щеше да наводни Шахтата и камерите… Кладенецът…

Хач изведнъж усети как мускулите му се свиват в спазъм и се опита да не допусне паниката да затъмни разума му. Това усилие го изтощи и той се опита да забави ускореното си сърцебиене. Въздухът в дупката бе лош и ставаше все по-лош.

Претърколи се изпод козирката към основата на кладенеца, където можеше да седне и да се облегне на студения камък. Погледна отново нагоре, опитваше се да зърне и най-малка искрица светлина. Ала там цареше пълен мрак. Помисли си да се изправи, но усети как умората плъзва по вените му и той легна отново. Тогава ръката му се плъзна в тясна кухина под тежка каменна плоча, която затискаше нещо студено, влажно и твърдо.

Сетне пълният ужас от това, къде щеше да бъде удавен, го стресна и събуди напълно съзнанието му. Той пусна костта на Джони и изхлипа неволно.

Въздухът бе студен, задушлив и лепкав, проникваше през мокрите му дрехи и той усещаше влагата и плътността му в гърлото си. Спомни си, че по-тежките газове като въглеродния двуокис, се спускат ниско. Може би въздухът щеше да бъде по-добър, ако се изправеше.

Застави се да се изправи, опрял ръце о стените на кладенеца, за да запази равновесие. Постепенно бръмченето в главата му намаля. Опита се да си самовнуши, че няма безнадеждни ситуации. Ще изследва систематично кухината с ръце – всеки квадратен сантиметър. Костите на Джони се бяха озовали тук, жертва на демоничната машина на смъртта на Макалън. Това означаваше, че тунелът към брега трябва да е наблизо. Ако можеше да разгадае как действа капанът на Макалън, може би щеше да намери начин да избяга.

Опрял лице о слузестата каменна стена, той протегна колкото можеше по-нагоре ръцете си. Ето оттук щеше да започне: да изследва систематично камъните надолу, сектор по сектор, докато опипа всеки квадратен сантиметър на камерата, който бе в обсега му. Леко, досущ като на слепец, пръстите му изследваха всяка цепнатинка, всеки израстък, проучваха, почукваха, а той се вслушваше да чуе кънтене на кухо.

Първият сектор не разкри нищо, освен гладки камъни, добре припаснати в сглобка на длаб. Той спусна ръце, за да продължи със следващия сектор.

Беше изследвал всяко достъпно местенце в кладенеца – освен тясната пукнатина по пода, в която бяха притиснати костите на брат му – и не намери нищо, нищичко, което да подскаже за някакъв изход.

Като дишаше на пресекулки и пръхтейки поемаше застоялия въздух през ноздрите си, Хач промуши ръка под тежкия камък. Напипа изгнилата бейзболна шапка върху черепа на брат си. Отдръпна се бързо, сърцето му щеше да се пръсне.

Отново се изправи с лице нагоре, бореше се за глътка по-свеж въздух. Джони би очаквал от него да направи и невъзможното, за да оцелее.

Той извика за помощ; отначало плахо, а сетне по-високо. Опита се да забрави колко безлюден бе островът; опита се да забрави за Найдълман, който се готвеше да отвори ковчежето; опита се да забрави всичко, освен собствените си викове за помощ.

Докато викаше, поспирайки от време на време да поеме дъх, някаква последна брънка от вътрешната му броня се разкъса. Лошият въздух, мракът, особеният мирис на Шахтата, близостта до Джони, всичко това се сбра в едно, за да разкъса и последното було, обгърнало онзи ужасен ден отпреди трийсет и една години. Погребаните спомени изведнъж си проправиха път и ето го, той отново пълзи на четири крака, в ръката му пращи кибритена клечка, а странният всмукващ звук му отнема Джони завинаги.

И там, в най-гъстия мрак, виковете на Хач преминаха в писъци.

55.

– Какво има? – попита Бонтер, положила неподвижно ръка върху радметъра.

Ранкин й направи знак да замълчи.

– Минутка само. Нека компенсирам евентуални следи от радиация.

Главата му бе само на няколко сантиметра от екрана, окъпана в кехлибарена светлина.

– Господи – поклати глава изумен той. – Ето, всичко е наред. Няма грешка, не и този път. И двете системи са в синхрон.

– Роджър.

Той се отдръпна от екрана и прокара пръсти през косата си.

– Погледни това.

Бонтер се взря в екрана – назъбена плетеница от линии, подпряна от голяма черна ивица.

Ранкин се обърна към нея.

– Това, черното, е кухина под Наводнената шахта.

– Кухина ли?

– Огромна пещера, може би пълна с вода. Един Господ знае само колко е дълбока.

– Но…

– Преди не можех да получа ясни сигнали поради всичката тази вода в Шахтата. А после все не успявах да накарам тези сензори да действат в серии. Досега.

Бонтер се намръщи.

– Не разбираш ли? Това е пещера!Ние изобщо не си направихме труда да погледнем по-надълбокоот Наводнената шахта. Камерата на съкровището, самата Шахта – ние също, за Бога! – всички седим върху купола на тази проклета каверна. Това обяснява пропадането, разместванията на пластове, всичко.

– И това ли е построено от Макалън?

– Не, то е естествено. Макалън го е използвал.Подобна куполообразна пещера е геологично образувание – антиклинал в земната кора.

Той сбра длани като за молитва, след което вдигна едната си ръка към тавана.

– Тя разцепва скалата над нея и създава огромна мрежа от цепнатини и обикновено вертикална пукнатина – тръба – която навлиза дълбоко в земята, понякога на хиляда и повече метра. Тези Р-вълни, вибрациите по-рано… очевидно нещо се е случило в купола и е предизвикало резонанс. Това трябва да е част от същата подземна структура, която е създала естествените тунели, а Макалън…

Бонтер трепна изведнъж, защото радметърът в ръцете й изписука. Тя се вгледа в екранчето и синьото му трептене постепенно придоби жълт цвят.

– Дай да видя.

Ранкин набра серия от команди. Под едрите му пръсти клавишите изглеждаха съвсем малки. Горната половина на екранчето се изчисти, сетне се появи съобщение, изписано с ярки черни букви:

Засечени опасни равнища на радиация.

Посочете желаните измервания:

(йонизация/ джаули/ радове)

и степен:

(на секунди/ минути/ часове)

Ранкин натисна още няколко клавиша.

240,8 рада/час

Засечен бърз неутронен поток.

Възможно е общо радиационно замърсяване.

Препоръка: незабавна евакуация!

– По дяволите! Твърде късно е.

– Твърде късно за какво? – попита Ранкин.

– Той е отворил ковчежето.

Видяха как съобщението на екранчето се промени:

33.144 Рада/час

Общ фон – опасен!

Препоръки: стандартни обезопасяващи процедури.

– Какво е станало? – попита Ранкин.

– Не знам. Може би отново го е затворил.

– Да видим дали ще мога да установя вида на източника.

Геологът отново започна да натиска клавишите. След това се поизправи, но без да откъсва поглед от екранчето.

– О, Господи – прошепна той. – Няма да повярваш.

Прекъсна го удар с юмрук откъм наблюдателната площадка. Вратата се отвори с трясък и в залата влезе Стрийтър.

– Здрасти, Лайл! – рече Ранкин, преди да забележи пистолета.

Стрийтър погледна първо Ранкин, след това – Бонтер, после повтори същото в обратен ред.

– Хайде – рече той и посочи с пистолета към вратата.

– Хайде накъде? – попита Ранкин. – И защо с този пистолет?

– Ще предприемем кратко пътуване, само ние тримата – отвърна Стрийтър и кимна по посока на стъкления наблюдателен люк.

Бонтер мушна радметъра под пуловера си.

– Искаш да кажеш в Шахтата ли? – попита го изуменият Ранкин. – Там е адски опасно! Цялата конструкция виси върху…

Стрийтър опря пистолета о дясната ръка на Ранкин и натисна спусъка.

Трясъкът от изстрела бе шокиращо силен в затвореното пространство на Ортанк. Бонтер инстинктивно се извърна. После погледа назад и видя, че Ранкин бе паднал на колене и стискаше дясната си ръка. Между пръстите му се процеждаха тънки струйки кръв и капеха с тихо почукване на пода.

– Така ти остана една ръка, с която да се държиш – рече Стрийтър. – Ако искаш да я запазиш, си затваряй шибаната космата уста.

Той отново им даде знак да вървят към вратата и към платформата зад нея.

Ранкин изохка и се изправи на крака, погледна Стрийтър, после пистолета и бавно пое към вратата.

– А сега – ти! – обърна се шефът на екипа и кимна на Бонтер.

Бавно, за да е сигурна, че радметърът ще остане на мястото си под пуловерите й, тя се изправи и тръгна подир Ранкин.

– Внимавайте много – просъска Стрийтър и прибра пистолета. – Пътят надолу е дълъг.

56.

Хач се облегна на стената на кладенеца: и страхът, и надеждата му се бяха изпарили, гърлото му пламтеше от викането. Споменът за случилото се в същия този тунел, погребан толкова време, отново бе негов, ала бе прекалено изтощен дори да изследва липсващите му елементи. Въздухът бе като задушливо, с отвратителна миризма одеяло и той разтърси глава, опитвайки да чуе по-ясно слабия, но настоятелен глас на брат си: „Къде си? Къде си?“

Изстена, свлече се на колене и отърка буза по грубия камък в опит да проясни ума си. Гласът продължаваше да упорства.

Хач отдръпна лице от стената и се заслуша.

Дочу отново гласа.

– Ало? – извика плахо в отговор той.

– Къде си? – долетя приглушеният глас.

Хач се обърна, опипа стените, опита се да се ориентира. Гласът изглежда идваше изпод плочата, която притискаше костите на брат му към каменния под.

– Добре ли си? – попита гласът.

– Не! – извика Хач. – Не! В капан съм!

Гласът ту заглъхваше, ту се чуваше. Може би, помисли си Хач, това бе самият той – който ту изпада в безсъзнание, ту идва на себе си.

– Как мога да помогна? – долетя до съзнанието му тайнственият глас.

Хач се замисли какво да отговори.

– Къде се намираш? – попита най-сетне той.

Приливът на адреналин му бе възвърнал донякъде пъргавината на мисълта; това обаче нямаше да трае дълго.

– В тунел – отвърна гласът.

– В кой тунел?

– Не знам. Води откъм брега. Лодката ми се разби, но аз се спасих. Спасих се по чудо.

Хач се замисли за миг, опитваше се да поеме малкото въздух, който беше останал. Имаше само един възможен тунел, за който можеше да става дума: тунелът на Джони.

– Ти къде си заседнал? – продължи гласът.

– Почакай! – извика Хач.

Дишаше тежко, заставяше се да съживи старите спомени. „Какво бе видял?“

… Имаше врата, запечатана отпред врата. Джони строши печата и пристъпи вътре. От тунела подухна и угаси клечката… Джони извика от изненада и болка… чу се само шум като че се влачеше нещо тежко… той потърси нова клечка кибрит, запали я и видя неумолимата стена пред себе си, с широки ивици кръв по основата й и там където се съединяваше с лявата стена. Кръвта сякаш извираше от цепнатините, бликаше навън, стичаше се надолу като челната стена на вълна, пълзеше по коленете и по гуменките му.

Хач изтри с трепереща ръка лицето си, смазан от силата на спомените.

Когато Джони отвори вратата, откъм тунела подухна ветрец. Ала когато Хач запали нова клечка, видя пред себе си само каменна стена, а и Джони бе изчезнал. Значи тунелът би трябвало да продължава отвъдстената. Като пристъпи в помещението, или като отвори вратата, или като разчупи печата – нещо бе задействало капана на Макалън. Масивна каменна плоча се бе придвижила по тунела, бе повлякла Джони и го бе смазала под себе си, натикала бе тялото му в това празно пространство и бе запечатала останалата част от водонепроницаемия тунел. Нямаше друго обяснение. Кладенецът, камерата, в която Хач бе затворен, сводестата стая горе – всичко това бе част от поддържащия механизъм на капана. А Макалън – или може би Ред Нед Окъм – не са искали някой да прониква в капана. Затова и самата сводеста стая бе зареден капан. Както бе разбрал Уопнър с цената на живота си.

– Там ли си още? – долетя гласът.

– Моля те, почакай.

Хач задиша тежко, опитваше се да следва хода на мислите си към това заключение. Тунелът, който той и Джони бяха открили, трябва да е бил тайният вход на Ред Нед Окъм, построен от Макалън за него – задната врата към съкровището. Ала ако някой търсач на съкровища би открил тунела откъм брега, Макалън е трябвало да намери начин да го спре. Отговорът му очевидно е бил капанът, който бе убил Джони. Масивно парче дялан камък, което се изтъркулва от единия край и смазва всеки натрапник, който не знае как да го обезвреди. Камъкът бе толкова изкусно измайсторен, че след като се върне на мястото си да изглежда като край на тунела и да предотврати по-нататъшни проучвания…

Хач се стараеше да не се разсейва. Значи, след като Шахтата бъде веднъж осушена, Окъм е трябвало да може да презареди капана, да изтъркаля камъка обратно и да продължи по тунела, за да си прибере плячката. Макалън, разбира се, е имал свои планове за Окъм, след като онзи стигне до самата Шахта. Ала пиратът е трябвало да повярва,че е предвидена за него задна врата към съкровището.

Тъй че е бил нужен прост лостов механизъм, а камъкът е трябвало да бъде тъй фино уравновесен, че и най-малкият натиск да причини придвижването му… натискът от тежестта на едно дете…

… Но защо тогава никой не се бе натъкнал на механизма за презареждане на капана по време на онова отчаяно търсене на Джони преди трийсет и една години…?

– Ей! – извика неочаквано той. – Там ли си още?

– Тук съм. Как мога да помогна?

– Имаш ли осветление? – извика Хач.

– Да, имам фенерче.

– Огледай наоколо. Кажи ми какво виждаш.

Последва пауза.

– Намирам се в края на тунел. От трите му страни има масивни камъни.

Хач отвори уста, закашля се и задиша учестено.

– Кажи ми за камъните.

Нова пауза.

– Големи плочи.

– От всичките три страни?

– Да.

– Има ли пукнатини или вдлъбнатини?

– Не, няма нищо.

Хач се опита да мисли.

– Ами тавана? – попита той.

– Има голям каменен трегер, някакви стари дъбови греди.

– Опитай гредите. Солидни ли са?

– Така мисля.

Последва мълчание, Хач се опита да поеме повече въздух.

– А пода?

– Покрит е с кал. Не мога да го разгледам много добре.

– Почисти го.

Хач изчака, повтаряше си на ум да не изпадне отново в безсъзнание.

– Той е настлан с камъни – долетя гласът.

У Хач припламна искрица надежда.

– Малки камъни ли?

– Да.

Искрицата се разгоря по-силно.

– Погледни по-внимателно. Някой от камъните не изглежда ли по-различен от другите?

– Не.

Надеждата угасна. Хач стисна с ръце главата си, отворил широко челюсти в борба за глътка въздух.

– Почакай. Има нещо. Ето тук в средата има един камък, който не е квадратен. Изострен е леко, прилича на ключалка. Поне така си мисля. Не е много по-различен.

Хач вдигна глава.

– Можеш ли да го отместиш?

– Чакай да опитам. – След кратка пауза онзи се обади: – Не, заклинен е здраво, а земята около него е твърда като бетон.

– Имаш ли нож?

– Не, но чакай… почакай един момент, ще опитам нещо друго.

Хач осъзна с мъка, че му се счува някакво дращене.

– Окей! – рече гласът и през преграждащата ги стена се понесе някаква нотка на възбуда. – Вдигам го вече. – Пауза. – В кухина под него има някакъв механизъм, дървен прът, досущ като лост или нещо подобно.

„Това трябва да е дръжката на лоста“, помисли си замаян Хач.

– Можеш ли да я изтеглиш? Да презаредиш?

– Не – долетя след малко гласът. – Здраво е забита.

– Опитай пак! – извика с последен дъх Хач. В мълчанието, което последва, бръмченето се появи отново – все по-силно и по-силно в ушите му; той се облегна на студения камък, опита се да се изправи, но най-накрая изгуби съзнание.


… След това се появи светлина и глас, а Хач се почувства така, сякаш се връщаше от някъде много далеч. Вдигна ръка към светлината, подхлъзна се и падна. Задиша въздуха, който вече не беше гъст и отровен, а леко ухаеше на море. Изглежда бе паднал в по-голям тунел, след като плочата, която бе смазала брат му, се бе изтъркаляла обратно.

Хач се опита да каже нещо, но само изграчи. Взря се отново в светлината, опитваше се да фокусира замъглените си очи и да познае кой бе зад нея. Повдигна се на треперещите си колене и видя, че в него се бе вторачил преподобният Клей, със спечена кръв около носа и с фенерче в ръка.

– Ти! – рече Клей и в тона му прозвуча огромно разочарование.

На врата му висеше голям тънък кръст от блестящ метал, единият му остър край бе изцапан с кал.

Хач се олюля, все още вдишваше възхитителния въздух. Силата му се възвръщаше, ала още не можеше да събере достатъчно енергия, за да говори.

Клей прибра кръста под ризата си и пристъпи по-близо, застана до ниския вход, където Хач бе стоял някога, преди повече от трийсет и една години.

– Намерих подслон близо до входа на тунела и чух виковете ти – рече проповедникът. – Успях да преместя лоста при третия си опит, стената в дъното се отмести и отвори тази дупка. Какво е това място? И какво търсиш тук?

Той се взря по-отблизо, освети с фенерчето си камерата.

– И какви са тези кости, които паднаха заедно с теб?

Хач вдигна ръка вместо отговор. След миг колебание Клей му подаде ръка и Хач се изправи, олюлявайки се.

– Благодаря ти – рече задъхано той. – Ти ми спаси живота.

Клей махна с ръка – жест на раздразнение.

– Това е тунелът, в който бе убит брат ми. А онези кости са неговите.

Клей широко отвори очи.

– О – рече той и бързо отмести лъча на фенерчето. – Много съжалявам.

– Видя ли някого другиго на острова? – попита бързо Хач. – Млада жена с гумирано яке? С тъмна коса?

Клей поклати отрицателно глава.

Хач затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. След това посочи към новооткрития тунел.

– Той води към основата на Наводнената шахта. Капитан Найдълман е в камерата на съкровището. Трябва да го спрем.

Клей се намръщи.

– Да го спрем да направи какво?

– Той е на път да отвори ковчежето с Мечът на Архангел Михаил.

По лицето на проповедника пробяга сянка на съмнение.

Хач изпадна в пристъп на мъчително кашляне.

– Разбрах, че мечът е смъртоносен. Радиоактивен е.

Клей кръстоса ръце.

– Ако бъде изваден, той ще е в състояние да ни избие всички, а може би и половината от Стормхейвън.

Клей стоеше вторачен и мълчалив.

– Виж – рече Хач и преглътна трудно. – Ти беше прав. Не биваше изобщо да копаем за това съкровище. Ала сега вече е твърде късно. Не мога да го спра сам.

Лицето на проповедника придоби ново изражение; изражение, което Хач трудно можеше да определи. Лицето му започна да се променя, да светва, сякаш бе огряно от някаква вътрешна светлина.

– Мисля, че започвам да разбирам – рече той сякаш на себе си.

– Найдълман изпрати човек да ме убие – рече Хач. – Станал е неудържим.

– Да – отвърна Клей с неочакван плам. – Да, разбира се, че е станал неудържим.

– Можем само да се надяваме, че вече не е твърде късно.

Хач заобиколи внимателно пръснатите кости. „Спи спокойно, Джони“, рече едва доловимо той. След което поведе надолу по тесния, наклонен тунел. Уди Клей го следваше отблизо.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю