Текст книги "Бездна"

51.

Мократа кал по лицето му върна Хач към черната реалност на тунела. Главата му туптеше болезнено от удара на Стрийтър и нещо го притискаше безмилостно в гърба. Хач усещаше, че дулото на пистолет се бе забило в разкъсаното му ухо. Разбра, че не бе улучен от куршум, а бе ударен по главата.

– Слушай, Хач – дочу шепота на Стрийтър. – Поиграхме си хубаво на гоненица, но играта вече свърши. – Дулото се заби още по-силно в ухото му. – И ти също. Ясно ли е?

Хач се опита да кимне, но Стрийтър дръпна жестоко косата му назад.

– Да или не?

– Да – изхриптя Хач и се задави от калта.

– Не мърдай, не подскачай, дори не кихай, ако не ти кажа, иначе ще превърна мозъка ти в розова пихтия.

– Добре – отвърна Хач и се опита да събере малко сили. Чувстваше се като пълен глупак, беше му студено.

– А сега ще станем – кротко и бавно. Подхлъзнеш ли се в калта и си мъртъв.

Натискът върху гърба му изчезна. Хач се изправи на колене, сетне и на крака, бавно, внимателно, опитваше се да се пребори с огъня, който пулсираше в главата му.

– Ето какво ще направим – долетя гласът на Стрийтър. – Ще се върнем там, където тунелът се разклонява. След това ще продължим направо по Бостънската шахта. Тъй че тръгвай. Бавно.

Хач пристъпи с единия си крак напред колкото можеше по-внимателно, гледаше да не се препъне в мрака. Стигнаха до разклонението и продължиха по главния тунел, придържайки се към стената.

На Хач му се струваше, че би трябвало да може да избяга. Беше тъмно като в рог и той трябваше само да се освободи по някакъв начин. Ала при съчетанието от забитото в раненото му ухо дуло на пистолета и замътения му мозък бе невъзможно да се мисли трезво. Почуди се за миг защо ли Стрийтър просто не го бе убил.

Продължиха да се придвижват предпазливо напред и той се запита доколко добре Стрийтър познаваше Бостънската шахта. На острова имаше няколко хоризонтални тунела и почти всички те бяха осеяни с пресичащи ги вертикални тунели.

– Тук има ли шахти? – попита най-накрая той.

В отговор чу дрезгав смях.

– Ако има, ти пръв ще разбереш.

След като се тътреха в мрака, както му се стори цяла кошмарна вечност, в очакване следващата му стъпка да е в празното пространство, Хач забеляза пред себе си слабо сияние. Тунелът леко зави и той мярна неравните очертания на изхода, обрамчени в светлина. Чуваше се лекото бръмчене на някакви машини. Стрийтър го сбута да ускори крачка.

Хач спря там, където тунелът излизаше към Наводнената шахта. Мигновено заслепен след дългото преследване, му потрябва известно време, за да разбере, че стълбищното устройство бе осветено само от гирлянда на аварийните лампи. Ново болезнено смушкване в ухото и Стрийтър го принуди да поеме по металното мостче, което свързваше Бостънската шахта със стълбата. Следващият го Стрийтър натисна бутона на таблото, прикрепено към страничната релса на асансьора. Отдолу се дочу леко бръмчене и след малко в полезрението им се появи самият асансьор. Той намали хода си, след това спря досами мостчето. Стрийтър избута Хач на платформата и застана зад него.

Докато се спускаха към дъното на шахтата, Хач усети, че миризмата на влага и гнилоч в Наводнената шахта се бе смесила с нещо друго: вонята от дим и нагорещен метал.

Стълбата свършваше на дъното. Тук беше по-тясно, а въздухът – по-тежък, въпреки вентилационната система. В средата бе наскоро прокопаната тясна шахта към камерата на самото съкровище. Стрийтър даде знак на Хач да слезе по стълбата. Стиснал здраво перилата, Хач полека се спусна покрай сложната конструкция от титанови подпори и скоби. Отдолу се чуваше пукането и съскането на ацетиленова горелка.

В следващия миг вече бе на дъното на шахтата, в самото сърце на острова и едва се удържаше прав на омекналите си нозе. Стрийтър скочи на земята до него. Хач видя, че пръстта отпред бе разчистена от повърхността на масивна, ръждясала желязна плоча. Гледаше я и усещаше как угасва и последната му искрица надежда. Джерард Найдълман бе коленичил пред плочата и насочваше ацетиленовата горелка по среза с размер метър на метър. Върху плочата бе заварен болт, а от него металната проволка водеше към голямата кофа. В далечния ъгъл стоеше Магнусен със скръстени ръце и гледаше Хач със смесица от ледена омраза и презрение.

Чу се ядно съскане и Найдълман угаси пламъка на горелката. Остави я настрани, изправи се, вдигна защитната козирка и се вторачи безизразно в Хач.

– Тъжна картинка си – рече просто той.

Обърна се към Стрийтър.

– Къде го намери?

– Той и Бонтер се опитваха да се върнат на острова, капитане. Застигнах го в Бостънската шахта.

– А Бонтер?

– Дингито им се разби на рифа. Има известна вероятност тя също да е оцеляла, ала е твърде малка.

– Ясно. Жалко, че се е замесила в тая работа. И все пак, справил си се добре.

Стрийтър се изчерви от похвалата.

– Мога ли да заема пистолета ви за малко, капитане?

Найдъман измъкна оръжието от колана си и го подаде на Стрийтър с въпросително изражение. Той го насочи срещу Хач и даде собствения си пистолет на Найдълман.

– Бихте ли го презаредили, капитане? Свършиха ми патроните.

След това се усмихна криво.

– Пропусна възможността си, докторе. А друга няма да има.

Хач се обърна към Найдълман.

– Джерард, моля те. Изслушай ме.

Капитанът вкара нов пълнител в пистолета и го мушна в колана си.

– Да те изслушам ли? Слушах те в продължение на седмици и взе да ми става доста досадно. – Той свали защитната козирка от главата си и я подаде на Магнусен. – Сандра, поеми горелката, моля те. Акумулаторната система на острова ще издържи само два часа, може би три, и не можем да губим никакво време.

–  Трябва да ме изслушаш – рече Хач. – Мечът на Архангел Михаил е радиоактивен. Да се отваря касетката е равно на самоубийство.

По лицето на Найдълман пробяга сянка на умора.

– Не се отказваш лесно, а? Не ти ли стигаха един милиард долара?

– Помисли – продължи бързо Хач. – Забрави за миг съкровището и помисли какво се случваше на острова. То обяснява всичко. Проблемите с компютрите – системата действаше като побъркана. Блуждаещата радиация от камерата на съкровището е причината за аномалиите, за които Уопнър говореше. И напливът на болни. Радиацията потиска имунната система, намалява броя на белите кръвни телца. Обзалагам се, че ще открием най-тежките случаи сред онези, които са прекарали най-дълго в Шахтата – ден подир ден, да копаят и да укрепват.

Капитанът се вторачи в него, изражението му бе непроницаемо.

– Радиационното отравяне причинява опадване на косата и на зъбите. Досущ както при скелетите на пиратите. Каква друга би могла да бъде причината за масовия гроб? По скелетите няма следи от насилие. Защо пиратите са избягали тъй панически? Те са бягали от невидим убиец, когото не са разбирали. И защо, мислиш, корабът на Окъм е бил намерен изоставен, а екипажът му е бил мъртъв? Защото в течение на времето са получили смъртоносна доза радиация, изтичала от касетката, в която е бил мечът.

Стрийтър завря болезнено дулото на пистолета в ухото на Хач и той напразно се опита да се освободи.

– Не разбираш ли? Един Господ само знае колко радиоактивен е този меч. Би трябвало да е адски горещ. Ако го отвориш, ще убиеш не само себе си, но и кой знае още колко души. Ти…

– Чух достатъчно – рече Найдълман. Погледна Хач. – Странно. Никога не си помислих, че може да си ти. Когато предлагах идеята за тези разкопки на нашите спомоществователи, ти беше единственото известно в уравнението. Ти ненавиждаше съкровището. Никога не би позволил някому да копае на твоя остров. По дяволите, ти дори не се бе връщал в Стормхейвън. Ако можех да си осигуря сътрудничеството ти, знаех, че нямаше защо да се безпокоя за алчността. – Той поклати глава. – Болно ми е да мисля колко съм сбъркал в преценката си за теб.

Чу се последното изсъскване на горелката и Магнусен се изправи.

– Готово, капитане – рече тя, махна козирката и протегна ръка към таблото, от което се командваше винчът. Чу се тих вой и проволката се обтегна. С леко проскърцване на метал изрязаното парче се повдигна от желязната плоча. Магнусен го насочи към далечния край на дъното на шахтата, спусна го на земята и след това откачи проволката от дъното на голямата кофа.

Погледът на Хач се отмести пряко волята му към неравния квадрат, изрязан в металната плоча. От тъмния отвор в камерата на съкровището се понесе лекият мирис на амбра, тамян и сандалово дърво.

– Приближете по-ниско светлината – нареди капитанът.

С разтреперено от едва потискана възбуда тяло Магнусен откачи една водоустойчива лампа от стълбата и я спусна в дупката. След това Найдълман коленичи. Бавно и предпазливо надникна вътре.

Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от капещата вода, от тихото просъскване на вентилационната система и далечния тътен на гърмовете. Най-сетне капитанът се изправи на крака. Залитна леко, но се овладя. Лицето му бе строго, почти като неповдижна маска, а влажната му кожа бе почти бяла. Пребори се с потисканата емоция, избърса лицето си с носна кърпа и кимна на Магнусен.

Тя коленичи бързо и наведе лице в дупката. Хач я чу как неволно ахна, ехото поде възгласа й и той прозвуча някак кухо в камерата под нея. Тя остана няколко дълги минути неподвижна и надвесена над дупката. Най-накрая се изправи и се отдръпна настрани.

Найдълман се обърна към Хач.

– Сега е твоят ред.

– Моят ред ли?

– Точно така. Не съм лишен от чувства. Половината от тези богатства можеше да бъде твоя. Получихме възможността да копаем тук благодарение на теб. Затова съм ти благодарен, въпреки всичките неприятности, които ни причини. Сигурно ще поискаш да видиш за какво работихме толкова усилено.

Хач пое дълбоко дъх.

– Капитане, в кабинета ми има гайгеров брояч. Не те карам да ми повярваш, без да се убедиш сам…

Найдълман го зашлеви по бузата. Плесникът не беше силен, ала болката, която прониза Хач от устата до ухото, бе тъй непоносима, че той се свлече на колене. Смътно забеляза, че чертите на капитана бяха придобили тъмночервен цвят и се бяха изкривили от силен гняв.

Без да продума, Найдълман посочи желязната плоча. Стрийтър сграбчи Хач за косата и изви главата му надолу към отвора.

Хач примигна веднъж, дваж, опитвайки се да осъзнае видяното. Лампата се люлееше напред назад и изпъстряше със сенки стените. Металната камера бе с площ около осем и половина квадратни метра, железните стени бяха поръждавели, но все още цели. Докато се взираше, Хач забрави за болката в главата си; забрави за ръцете на Стрийтър, които садистично дърпаха косата му; забрави Найдълман; забрави всичко.

Някога, като момче, бе видял снимка на преддверието в гробницата на фараона Тутанкамон. И сега, като гледаше бъчвите, сандъците, кутиите, щайгите и кошовете, подредени покрай стените на камерата под него, споменът за онази снимка го връхлетя отново.

Видя, че съкровището някога е било грижливо опаковано и складирано от Окъм и хората му. Ала времето си бе взело своето. Кожените торби бяха изгнили и съдържанието им се бе разсипало – потоци от златни и сребърни монети се смесваха в обща река. От проядените дъги на бъчвите се бяха разпилели големи необработени смарагди, тъмни рубини с цвят на бича кръв, сапфири, които намигаха на трепкащата светлина, топази, гравирани аметисти, перли и навсякъде – искрящите дъги на диамантите, шлифовани и необработени, големи и малки. До една от стените лежеше сноп слонски бивни, рогове от нарвали, глиги на диви прасета – всичките пожълтели и напукани. А до другата стена бяха опрени огромни топове от някаква материя, която вероятно някога е била коприна; сега бе изгнила и се бе превърнала в купчини разлагаща се черна пепел, изпъстрена със снопчета златни нишки.

До една от стените се издигаха малки дървени сандъчета. Капаците на най-горните бяха паднали и Хач можа да види краищата на груби златни слитъци – стотици, може би хиляди, подредени един до друг. Покрай четвъртата стена имаше сандъчета и торби с най-различни форми и размери, някои от които се бяха преобърнали и се бяха отворили, за да разкрият съдържанието си от църковна утвар: златни кръстове, инкрустирани с перли и бисери, златни потири със сложна украса. До тях зееше отворена друга торба, в която се виждаха сплетените златни еполети, заграбени от нещастните морски капитани.

Най-отгоре в средата на това фантастично съкровище имаше дълго оловно ковчеже, украсено по ръбовете със злато, прикрепено с метални ленти към дъното на трезора. Върху горния му капак бе прикрепена масивна бронзова ключалка, която отчасти закриваше гравираното върху капака златно изображение на гол меч.

Докато Хач гледаше, останал без дъх, се чу подрънкване, след това порой и една прогнила торба се пръсна, а от нея се изля поток от златни дублони, който потече сред струпаните съкровища.

След това го дръпнаха да се изправи на крака и чудната гледка изчезна.

– Подгответе всичко на повърхността – нареждаше Найдълман. – Сандра ще изтегли съкровището с кофата и винча. Двата трейлера вече са закачени за влекача, нали? Ще успеем да прехвърлим по-голямата част от съкровището на „Грифин“ на пет-шест курса. Това е всичко, което можем да си позволим.

– А аз какво да правя с този? – попита Стрийтър.

Найдълман само кимна. Лицето на Стрийтър се сбърчи в усмивка и той вдигна пистолета към главата на Хач.

– Не тук – прошепна Найдълман.

Яростният му изблик бе отминал и той отново бе спокоен, гледаше към камерата на съкровището с отнесено изражение.

– Трябва да изглежда като нещастен случай. Не бих искал да си представя разложения му труп да се носи с прилива с дупка от куршум в черепа. Отведи го в някой страничен тунел или…

Той замълча за миг.

– Изпрати го при брат му – рече той и погледът му за миг пробяга по лицето на Стрийтър, преди да се върне отново към блещукащата дупка в краката му.

– И още нещо, мистър Стрийтър.

Стрийтър спря да избутва Хач към стълбата.

– Каза, че имало вероятност Изабел да е оцеляла. Елиминирай тази възможност, ако обичаш.