Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 24 страниц)

Винс Флин

Денят на Апокалипсиса

A>

Няколко дни преди откриването на монумент в памет на загиналите във Втората световна война ЦРУ получава тревожен сигнал. Специален агент Мич Рап спешно се заема със задачата да неутрализира заплаха от терористичен акт, който застрашава да изтрие Ню Йорк и Вашингтон от лицето на земята.

Заловени са част от терористите… прекалено бързо… съмнително лесно.

В този миг борбата между бюрократите и бойците на „тихия фронт“ достига връхната си точка. Докато администрацията и президентът обсъждат дали акцията е успешна, Мич настоява за по-решителни мерки, с което си навлича гнева на политическия елит.

Винс Флин, наричан „краля на големите политически интриги“, отново е актуален, безмилостно точно уловил пулса на времето.

„Денят на Апокалипсиса“ е като утрешен вестник, история, в която границата между художествена измислица и реалност е едва забележима.

C>

– Признавам, че това е жестока страна… Племенни вождове, наркодилъри, талибани, хора, които желаят демокрация… Както и обикновени мъже и жени, дето просто искат да си живеят живота, и много задници, които им пречат да го направят. С една дума – голяма бъркотия. Но нима не си чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как твоите „учители“ извличат омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Мислиш ли, че Аллах ще прости на някой, който убие толкова много хора?

C$

A$

> Предговор

Мич Рап гледаше през стъклото-огледало на влажното бетонно помещение, което се намираше под земята. Полуголият мъж седеше, окован с белезници, на малък и неудобен стол. Гола електрическа крушка висеше само на трийсетина сантиметра от лицето му. Ярката светлина, съчетана със състоянието на почти пълно изтощение, караше мъжа да клюма с глава. Подпрял брадичка на гърдите си, той всеки миг щеше да загуби равновесие и да се преобърне. Точно това искаха те.

Рап погледна часовника си. Вече започваше да губи търпение, а и нямаше повече време. В друг случай би застрелял този човешки отпадък, без да се церемони много, но сегашната ситуация беше по-сложна. Налагаше се да го накарат да говори. Всички те проговаряха рано или късно – не в това се състоеше проблемът. Номерът беше да ги накараш да кажат истината. Този не беше изключение. До момента се придържаше към историята си, която беше чиста лъжа и Рап го знаеше.

Експертът на ЦРУ по борбата с тероризма мразеше да идва тук. От това място му настръхваше кожата. Приличаше на лечебница за душевно болни. Само дето нямаше прозорци с решетки и яки санитари в бели униформи. Нарочно всичко беше така безлично и сиво. Толкова тайно беше, че дори си нямаше име. Шепата хора, които знаеха за съществуването му, го наричаха само Обектът.

За него не пишеше в нито един документ, не беше споменат дори в тайния бюджет на разузнаването, който се предоставяше всяка година в конгреса. Обектът беше остатък от Студената война. Намираше се в Лийсбърг, щата Вирджиния, и външно с нищо не се отличаваше от другите ферми за коне, осеяли околността. Разположено върху площ от 250 декара красива местност, мястото беше купено от Управлението в началото на петдесетте години. По онова време на ЦРУ се предоставяше много по-голяма свобода и секретност на действие, отколкото днес.

Обектът беше едно от няколкото места, където ЦРУ разпитваше навремето предателите от Източния блок, звено в мрежата на Джеймс Енгълтън – печално известният с параноята си гений от ЦРУ, който се занимаваше с разкриването на шпиони в разгара на Студената война. В тези подземия с хората вършеха много неприятни неща. Най-вероятно тук ЦРУ щеше да доведе Олдрич Еймс, ако се беше докопало до него преди ФБР. Мъжете и жените, отговорни за пазенето на тайните на Ленгли, биха дали всичко за удоволствието да набият чивиите на копелето-предател. За тяхно нещастие тази възможност им беше отнета.

Обектът не беше никак приятно място, но бе необходимо зло в свят, изпълнен със садистична жестокост и брутални индивиди. Рап много добре го съзнаваше, което обаче не означаваше, че го харесва. Мич не беше нито много чувствителен, нито гнуслив. Отнел бе живота на много хора, дори не знаеше бройката им. Убивал беше при най-различни обстоятелства и по най-различен начин, което само потвърждаваше майсторството му в неговата професия.

Превърнал се бе в съвременен и опитен ликвидатор, гражданин на цивилизована страна, в която дори думата „ликвидатор“ никъде не се използваше открито. Неговият народ обичаше да се откроява от другите, по-западналите. Демокрация, в която правата и свободите на човека бяха издигнати в култ. Държава, която би осъдила откритото вербуване, обучение и използване на нейни граждани за тайното ликвидиране на граждани на други държави. Но точно това беше Рап. Съвременен ликвидатор-убиец, когото за по-голямо удобство наричаха „оператор“ – не биваше да засягат чувствата на по-фините господа сред властващите във Вашингтон.

Ако тези хора знаеха за съществуването на Обекта, щяха да избухнат в небивала ярост, която в крайна сметка щеше да доведе до частичното или пълното унищожаване на ЦРУ. Тези противници на империалистическия навик на Америка да показва и използва мускули се питаха какво ли е сторила страната им, за да предизвика гнева и омразата на терористите. Винаги им убягваше, че през последните години Вашингтон действа на международната сцена като адвокат на изнасилвач в съда: жената е носела къса пола, сексапилно горнище и обувки с високи токчета – направо си го е търсела. Америка беше груба и арогантна страна, управлявана от егоистични мъже с колониално мислене, които с удоволствие експлоатираха ресурсите на по-малките страни. Америка направо си го търсеше.

Ръководен от собствените си тесногръди разбирания, елитът от Вашингтон би нарекъл това място „камера за изтезания“. Рап обаче много добре знаеше какво означава думичката „изтезания“, тя нямаше нищо общо с процедурите в Обекта. Тук се практикуваше принуда, лишаване на сетивата от дейност, разпити, но не и истински изтезания.

Истинско изтезание беше да причиниш на човек толкова много болка, че да те моли да го убиеш. Да прикрепиш щипки-клеми на тестисите на измъчвания и да пуснеш електричество през тялото му. Да изнасилваш брутално жена всеки ден, докато накрая не изпадне в кома. Да принудиш мъж да гледа как шайка престъпници изнасилват и се гаврят с жена му и децата му. Да накараш човек да яде собствените си изпражнения. Това беше чудовищно, варварско, но също така – и крайно неефективно. Отново и отново подобни методи доказваха, че повечето пленници признават каквото и да е само за да спрат болката. Разкриват всякакви терористични заговори, макар и такива да не съществуват, готови са дори майките си да продадат.

Рап беше практичен човек обаче, а и мъжът с белезниците, прикован към стола, знаеше какво означава истинско изтезание от личен опит. Организацията, за която работеше, беше прочута именно с жестоките мъчения на политически затворници. Ако някой заслужаваше един хубав бой, то това беше именно голото безскрупулното копеле зад стъклото, но все пак трябваше да се вземат под внимание и други неща.

Рап не обичаше изтезанията. Не само заради минималния ефект върху измъчвания, но и заради психологическите последици за извършителя. Нямаше никакво желание да се впуска в тези дълбини на човешката жестокост, освен в краен случай. За съжаление в момента бързо се приближаваха към подобна развръзка. На карта беше поставен животът на много хора. Двама агенти на ЦРУ вече бяха мъртви по вина на боклука отсреща. Нещо се мътеше тук и ако Рап не откриеше какво е то, щяха да загинат стотици, дори хиляди невинни граждани.

Вратата на стаята за наблюдение се отвори и вътре влезе мъж на възрастта на Рап. Той се приближи до прозореца-огледало и погледна към окования. В поведението му имаше някакво лабораторно спокойствие. Косата му беше елегантно подстригана, както и добре поддържаната му брада. Носеше черен, скроен по поръчка костюм, бяла риза с френски ръкавели и скъпа копринена вратовръзка. Имаше още два такива костюма и за да обърка тотално пленника, той се появяваше пред него само в това си облекло. Така беше от докарването му преди три дни. Костюмът беше подбран специално, за да внушава превъзходство и авторитет.

Боби Акрам беше един от най-добрите специалисти по разпит на ЦРУ. Бе имигрант от Пакистан, мюсюлманин, който перфектно владееше урду, пущу, арабски, персийски и, разбира се, английски. Акрам контролираше всяка една подробност, всяка секунда от пленничеството на мъжа с белезниците. Всеки шум, промяна в стайната температура, в храната и пиенето – всичко беше внимателно режисирано.

Целта беше мъжът да проговори. Първата стъпка бе да го изолират и лишат от всякакво чувство за време и пространство до момента, в който пленникът не издържи. Тогава Акрам щеше да му предложи спасение – да започнат диалог. Щеше да го накара да говори, не непременно да разкрие тайните си, поне не веднага. Тайните щяха да дойдат по-късно. За да се свърши добре работата, се изискваше много търпение и време, с каквито обаче Мич не разполагаше. Получената разузнавателна информация диктуваше да ускорят процеса.

Акрам се обърна към Рап:

– Всеки момент трябва да се пречупи.

– Надявам се наистина да е така. – Търпението не беше една от силните страни на Рап.

Акрам се усмихна. Той хранеше дълбоко уважение към легендарния офицер от ЦРУ. Двамата бяха на фронтовата линия на войната с тероризма, съюзници с общ враг. За Рап нещата се свеждаха до защитата на невинни хора срещу задаващата се заплаха. За Акрам пък въпросът беше да се спаси религията, която обичаше и изповядваше, от група фанатици, изопачили думите на Великия пророк, за да подклаждат омраза и страх.

Акрам погледна часовника си.

– Готов ли си? – попита.

Рап кимна и отново погледна към завързания изтощен мъж. Измърмори няколко ругатни по негов адрес. Ако този случай се разчуеше, нямаше да го спасят нито подвизите му, нито връзките му във висшите етажи на властта. Устремен в лова си, той отдавна беше минал всякакви граници, но се нуждаеше от отговори. А ако се опиташе да ги получи по каналния ред, със сигурност щеше да затъне в блатото на политиката и дипломацията.

Тук бяха заложени твърде много интереси и дума не можеше да става за изтичане на информация. Мъжът, който беше окован и на когото бяха инжектирали специален серум, беше полковник Масуд Хак от страховитата пакистанска разузнавателна служба – Междуведомственото разузнаване ИСИ. Без да уведоми никого от Ленгли, Рап беше прибягнал до услугите на екип от наемници, за да го заловят и доведат тук. Жестоките убийства на двама служители на ЦРУ и нарастващият страх, че „Ал Кайда“ се е възстановила след удара, накараха Мич да действа без официално одобрение.

Хан посочи към пленника, след като онзи за пореден път клюмна на стола.

– Всеки момент ще падне. Сигурен ли си, че искаш да продължиш с плана? – Хан скръсти ръце. – Ако изчакаме още ден-два, съм убеден, че ще го накарам да проговори.

Рап поклати глава.

– Търпението ми се изчерпа. Ако ти не го накараш да говори, аз ще го сторя.

Акрам замислено кимна. Той нямаше нищо против използването на метода „доброто ченге/лошото ченге“ при разпита. При подходящ човек резултатите можеха да са доста успешни. Самият Акрам обаче никога не прибягваше до насилие и обикновено предоставяше ролята на „лошото ченге“ на другите.

– Добре тогава. Щом стана и изляза, ти си наред.

Мич беше съгласен с плана. Той не отклони поглед от пленника и когато Акрам излезе. Заловеният не знаеше колко време е прекарал в ръцете на „домакините“ си, нито кои са те. Нямаше представа къде се намира, в коя страна, на кой континент. Разговаряше само с един човек, но той беше Акрам – роден пакистанец като самия него.

Би могъл, разбира се, да предположи, че е в собствената си страна, заловен от съперничещата на ИСИ служба – Разузнавателното бюро. И поради това навярно полагаше усилия да издържи колкото се може по-дълго с надеждата, че от ИСИ ще дойдат и ще го спасят. Бяха го наблъскали с опиати и лишили от усещане за време и ритъм. Бе един изтощен човек, завладян от несигурност и неведение. Готов беше да се пречупи. Когато Рап влезеше, щяха да се изпарят всичките му надежди.

Както беше прогнозирал Акрам, мъжът накрая до такава степен се унесе, че се наклони напред и падна. Удари се силно в пода, но не направи усилие да се изправи. Прекарал в тази безнадеждна ситуация бог знае колко време, той бе наясно, че няма сили да стане.

Акрам влезе при него с няколко помощници. Докато двамата мъже изправяха пленника, Акрам придърпа стол и им нареди да му свалят белезниците. След като пакистанецът беше развързан и свободен да движи ръцете и краката си, Акрам му подаде чаша вода. Двамата помощници се отдалечиха и застанаха до вратата в случай, че отново потрябват.

– А сега, Масуд – Акрам заговори мъжа на родния му език, – искаш ли да ми кажеш истината?

Онзи гневно изгледа разпитващия с кървясалите си очи.

– Аз ви казах истината. Не подкрепям нито талибаните, нито „Ал Кайда“. Занимавам се с тях само защото такава е работата ми.

– Нали знаеш, че генерал Мушараф строго забрани да подкрепяме талибаните и „Ал Кайда“. – Акрам беше създал у Хак впечатлението, че е приятелски настроен към него сънародник, още от момента, в който се бяха срещнали за пръв път.

– Вече ви казах – сопна се пленникът. – Единствената причина все още да се срещам с агентите си е, че трябва да ги държа под око.

– Но продължаваш да симпатизираш на каузата им, нали?

– Да, аз… Не! Не симпатизирам на каузата им! – Той наклони глава настрани.

– Ти не си ли праведен мюсюлманин?

Въпросът прозвуча като шамар в лицето на офицера от разузнаването.

– Разбира се, че съм праведен мюсюлманин – изрече той, – но аз… аз съм офицер от ИСИ. Такава е моята принадлежност.

– Сигурен съм, че е така – отвърна скептично Акрам. – Проблемът е, че не съм сигурен в твоята принадлежност и лоялност и че вече ми свършва търпението. – В гласа му нямаше никаква злоба, само лека нотка на съжаление за пленника.

Онзи закри лицето си с длани и поклати глава.

– Не знам какво да кажа. Не съм такъв, за какъвто ме смятате. – Той вдигна глава и впери умоляващ поглед в Акрам. – Питайте началниците ми. Питайте генерал Шариф. Той ще ви каже, че само изпълнявах заповеди.

Акрам поклати глава.

– Твоите началници се отрекоха от теб. За тях ти си само бреме. Казват, че не знаят каква игра играеш.

– Лъжец! – с пяна на устата отвърна Хак.

Точно към подобен развой се стремеше Акрам. Неконтролируемо поведение и рязка промяна в настроението. В първия момент – отчаян и умоляващ, а в следващия – ядосан и гневен. Акрам вдигна примирено ръце и с тъга и съжаление в гласа си продължи да играе ролята:

– Бях доста търпелив с теб, а за отплата какво ми даваш? Лъжи и обиди.

– Казах ти истината!

Акрам го удостои с почти бащински поглед.

– Не бях ли достатъчно добър с теб?

От будуването и серумите на Хак му се спеше. Той разпери ръце и се огледа из помещението.

– Има какво да се желае още от твоето гостоприемство. – После с предизвикателен тон добави: – Искам да говоря с генерал Шариф веднага!

– Нека те питам нещо, Масуд. Как се отнасяте вие към пленниците си?

Офицерът от пакистанското разузнаване наведе глава и реши, че е по-добре да премълчи.

– Докоснах ли те, пипнах ли те с пръст, докато беше тук?

Хак колебливо поклати глава.

– Е… Всичко това обаче ще се промени. – За пръв път Акрам го заплаши с насилие, пък било то и само с намек. Разговорите им досега се въртяха около това как Хак се среща с информаторите си. Той не преставаше да повтаря отново и отново добре репетираната легенда. От време на време се изпускаше за някоя дребна подробност, но като цяло се придържаше към историята си.

Акрам се вгледа в задържания.

– Един човек иска да те види.

Хак вдигна очи, изпълнени с надежда.

– Не. – Акрам поклати глава и зловещо се изсмя. – Не мисля, че би искал да се срещнеш с него. Всъщност… – Акрам стана. – Той е последният човек на света, когото би желал да видиш. Него аз не мога да го контролирам, нито да му нареждам. И на всичкото отгоре знае, че си лъжец.

– Истината казвам – изхленчи пленникът и посегна към ръката на разпитващия.

Акрам навреме хвана китката му и я извъртя достатъчно, за да покаже на Хак, че не бива да го докосва. Погледна в широко отворените умоляващи очи и отговори:

– Имаше достатъчно възможности да ни кажеш истината, но не го стори. Сега вече нищо не мога да направя за теб. – След тези думи Акрам пусна китката на пленника и излезе.

Рап не влезе веднага. Акрам предложи да оставят напрежението у Хак да се натрупа. Двамата наблюдаваха през стъклото-огледало как пленникът закрачи нервно напред-назад. С всяка следваща минута той ставаше по-развълнуван. Изведнъж ярките лампи на тавана се включиха и при него влезе Рап.

На лицето на Хак първо се изписа неверие, после – панически ужас. Появата на знаменития офицер от американското разузнаване промени всичко. Нещата започнаха да си идват на мястото, Хак разбра, че е затънал в много по-големи неприятности, отколкото предполагаше.

Рап посочи неудобния стол и извика:

– Сядай!

Пленникът се подчини без никакво колебание. Рап грабна малката четвъртита масичка и я придърпа пред пакистанеца. После се обърна към двамата пазачи на английски:

– Мога и сам да се оправя.

След като пазачите излязоха, Рап сложи на масата плик, подобен на пощенските, и бавно свали сакото си, за да покаже деветмилиметровата берета в раменния кобур. Окачи сакото на облегалката на стола и се зае да развързва вратовръзката си.

– Знаеш ли кой съм аз? – Сложи вратовръзката върху сакото.

Хак кимна и преглътна тежко.

Рап извади две фотографии от плика и ги постави пред пленника.

– А тези хора не ти ли се струват познати? – Започна да навива ръкавите си.

Офицерът от пакистанското разузнаване с нежелание погледна фотографиите. Много добре познаваше двамата мъже, но също така съзнаваше колко е рисковано да признае подобно нещо. Самият Хак беше участвал в достатъчно разпити, даваше си сметка, че е най-добре да продължи да се придържа към легендата. Бавно поклати глава.

– Не.

Макар че Рап очакваше такъв отговор, това не му спести гневната реакция. Направо побесня. Подпря дясната си ръка на масата, а с лявата удари Хак толкова неочаквано и силно, че той излетя от стола и се просна на пода.

– Грешен отговор! – извика Мич и се закани отново да стовари юмрука си върху Хак, подобно на чук.

Хак остана да лежи зашеметен на пода. За пръв път някой от похитителите му го удряше. Обзе го паника и той вдигна ръце, за да блокира удара.

– Добре, добре! Знам кои са, но нямам нищо общо със смъртта им!

Рап го сграбчи за гърлото и макар Хак да беше с десетина килограма по-тежък, го повдигна от пода и го блъсна в стената като парцалена кукла.

– Кое избираш – да живееш или да умреш?

Пакистанецът го погледна, искрено объркан. Рап повтори въпроса, но този път изкрещя в ухото му:

– Кое искаш – да живееш или да умреш?

Хак запелтечи:

– Да ж-живея.

– Тогава почвай да поумняваш, и то бързо. – Рап го хвърли обратно към бюрото и извика: – Седни на стола и погледни снимките! – Мич застана зад него, със стиснати юмруци и почервеняло от гняв лице. – Сега, Масуд – извика той, – ще те питам само още веднъж! Знам за теб повече, отколкото предполагаш. – Рап посочи към двете черно-бели фотографии. – Имаш ли пръст в убийството на тези двама служители на ЦРУ?

– Не. – Този път Хак вдигна ръце, преди да отговори. Очите му бяха изпълнени със страх. Беше готов на всичко само за да укроти това животно срещу себе си. – Не мисля така.

„Не мисля така“ беше по-приемлив отговор, отколкото пълното отричане.

– Не мислиш така – подигравателно повтори Рап. – Масуд, сигурен съм, че ме разиграваш.

– Не знам… – изнервено отвърна той. – Тази част от света е опасна. Там непрекъснато изчезват хора.

– Да… както ще се случи с теб, глупак такъв. – Рап погледна към тавана и извика: – Пуснете първия запис!

Секунда по-късно от говорителите се разнесе гласът на Хак. Макар че Рап владееше перфектно и арабски, и персийски, той не говореше урду толкова добре, за да разбере казаното. Беше чел обаче превода достатъчно пъти, че да го запомни наизуст. Записът беше на телефонен разговор, в който Хак настояваше да се срещне с неизвестен човек. Когато записът свърши, Рап нареди да пуснат втория. Именно вторият запис и думите за някакво голямо събитие в близкото бъдеще бяха ужасили Мич.

Рап взе друга фотография от плика и я пусна в скута на Хак.

– Този позна ли го?

На фотографията Хак пиеше кафе с Ахтар Джилани, високопоставен член на талибаните. Пакистанецът си спомняше много добре срещата. Когато прослуша записа, в един момент му се догади.

Докато от високоговорителите се чуваха гласове, Рап продължи:

– Доста калпава работа за човек, който се занимава с шпиониране. – После подреди на масата три малки фотографии. На едната имаше дете, а другите две бяха на пеленачета. – Имаш ли представа кои са те?

Хак нервно поклати глава.

– Това са децата на двамата мъже, които уби. – Думите му увиснаха във въздуха, за да може пакистанецът да осъзнае напълно извършеното от него. После по същия начин постави още пет фотографии. Черно-бели кадри от тайно наблюдение – симпатичните личица на петте деца на Хак. Рап погледна мъжа застрашително и онзи тихо захлипа.

– Моля ви… умолявам ви, оставете децата ми на мира – през подсмърчане и сълзи пророни Хак. – Аз съм виновен… не те.

Рап демонстрира отвращение.

– Не убивам деца, скапаняк такъв. – Потупа по трите фотографии на американските деца и продължи: – Те никога вече няма да видят бащите си. – Рап започна да обикаля в кръг масата. – Погледни лицата им! Кажи ми защо твоите деца трябва да те видят отново?!

Хак взе фотографиите на децата си и се разплака. През това време Рап извади беретата и завинти дебел черен заглушител на цевта на пистолета. После протегна ръка и издърпа назад добре смазания затвор на оръжието. Патронът с кух връх на куршума влезе в цевта с отчетливо металическо изщракване.

Рап насочи цевта към главата на пакистанеца и каза:

– Аз си държа на думата, Масуд. Ако искаш отново да видиш децата си, докажи ми го. Искам да знам всичко, което и ти знаеш за талибаните и „Ал Кайда“. Искам да знам в какво се състои дръзкият план, за който говорехте с Джилани. Ако отново те хвана да лъжеш, сделката пропада и мозъкът ти ще залее целия под.

Рап свали предпазителя на пистолета, пръстът му легна на спусъка.

– Та какво избираш, Масуд? Съгласен ли си да работиш за мен и да видиш как порастват децата ти? Или предпочиташ да умреш?

> 1

# Край брега на Флорида, международни води

Тринайсетметровата моторна яхта „Рива Риварама“, произведена в Италия, пореше спокойните утринни вълни със скорост двайсет и пет възела. Яхтата беше излязла от пристанището на Хавана при изгрев-слънце и плаваше към Гранд Бахама. Североизточният курс минаваше предимно покрай американски води. Капитан на съда беше Томас Скот. Още от времето си в кралските ВМС на Великобритания той ходеше облечен в бели шорти и бяла униформена риза. Скот се отнасяше към задълженията си много сериозно, особено когато ставаше дума за управление на скъпа яхта като тази. Стоеше зад руля и гледаше през стъклото към разкрилата се пред него синя морска шир.

Предният ден беше излязъл от пристанището в Джорджтаун на остров Гранд Кайман. Едва за втори път управляваше този съд, отзовал се бе с готовност, когато го потърсиха. Произведената в Италия яхта беше истински шедьовър на корабостроенето. Очертанията и материалите връщаха назад във времето, когато корабите се правеха на ръка, а не от машини. Формата на корпуса и двата дизелови двигателя с мощност седемстотин конски сили всеки караха съда да изглежда повече като голям бързоходен скутер, отколкото като луксозна яхта. „Рива Риварама“ дори се движеше като скутер. Развиваше максимална скорост от четирийсет възела, което бе впечатляващо за съд с такива размери и газене.

По време на пътуването от Гранд Кайман до Куба водата беше малко бурна и не позволи на Скот да използва докрай мощта на двата дизелови двигателя. А тази сутрин, макар морето да бе спокойно, той не искаше да насилва двигателите без знанието на пътника. Дори в спокойни води четирийсет възела си беше голяма скорост и човек, несвикнал с нея, щеше да хване морска болест. Достатъчно беше да налети на една малка вълна и новакът щеше да изхвръкне зад борда.

Скот хранеше дълбоко уважение към водата. По своята природа всички катастрофи бяха неочаквани. В колата си закопчаваш колан и имаш въздушна възглавница, шансовете ти за оцеляване са големи. На борда на кораб обаче, ако стане катастрофа и не си със спасителна жилетка, шансовете ти да оживееш са изключително ниски. Няма значение колко добър плувец си, ако се удариш и изпаднеш в безсъзнание, отиваш право на дъното.

Затова Скот носеше малка жилетка, завързана около врата и гърдите му. Личното надуваемо спасително средство не бе по-дебело от вътрешната гума на велосипед. Толкова беше малко, че Скот често забравяше за него. Но ако се окажеше зад борда, за по-малко от секунда то автоматично щеше да се напълни с въздух и да се превърне в истинска спасителна жилетка. Освен това устройството съдържаше и малък авариен радиомаяк, който в известно отношение беше също толкова важен, колкото и самата жилетка. На непосветените приспособлението изобщо не напомняше за спасителна жилетка.

Скот никога не пропускаше да покаже на пътниците си къде се намират техните спасителни жилетки, но те рядко си ги слагаха. Тъмнокосият мъж, когото возеше днес, беше толкова груб, че изобщо не пожела да чуе кратката лекция за безопасността. Появи се при изгрев-слънце само с една чанта и на лаконичен английски му каза да потегля. Нямаше нито поздрави, нито запознанство. Дори отказа Скот да му помогне с чантата.

Мъжът веднага се беше затворил в каютата си. Сега, час и половина след като бяха излезли от пристанището, Скот започна да се пита дали непознатият ще остане в каютата през цялото пътуване. Пътникът или беше невероятен сноб, нещо обичайно в света на луксозните яхти, или бе препил до такава степен, че не можеше да се държи учтиво.

Скот огледа светлия хоризонт. Денят беше доста приятен, а и управлението на яхтата му вървеше твърде добре, за да остави грубостта на пътника да му развали настроението. Британецът хвана двойния хромиран дросел и с отмерено движение го бутна докрай напред. Дизелите зареваха с пълна мощ и вятърът забрули избелялата му от слънцето коса. Усмихна се на себе си, стиснал руля, и си каза, че ако пътникът остане долу в каютата, пътуването ще мине още по-добре.

Мустафа ал Ямани беше навел глава, протегнал пред себе си ръце в поза за молитва. Намираше се в подобно на транс състояние, молеше се на Създателя за напътствие и смелост. От последната му молитва беше минала повече от седмица, а за ал Ямани, който общуваше с Бога поне пет пъти на ден, това самоналожено отчуждение от Аллах беше най-трудната част от пътуването. И тъй като в момента двигателите на яхтата бръмчаха и вратата на неговата каюта беше заключена, подобен шанс като днешния едва ли щеше да му се удаде, преди да стане „шахид“ – смъртник-мъченик в името на народа си.

Ал Ямани беше положил доста усилия, за да не попадне в антитерористичната мрежа на американското разузнаване и неговите съюзници. Първо беше пристигнал със самолет в Йоханесбург, Южна Африка, а оттам – в Буенос Айрес, Аржентина. След еднодневен престой в Буенос Айрес промени самоличността си и провери дали някой не го следи. После се премести в Каракас, а накрая – в близката на една ръка разстояние Хавана. Именно там го чакаше яхтата заедно с провизии и капитан, който беше инструктиран да закара пътника в Гранд Бахама. Що се отнася до самата яхта, един състоятелен спонсор я беше уредил за делото. Собственикът не знаеше истинското намерение на групата, на която я даде назаем, но със сигурност се беше досетил, че не е само за приятна разходка в океана. Благодарение на този човек планът засега вървеше добре.

Физическото пътуване до тази част на света беше отнело само пет дни, но в метафизичен смисъл – цял живот. Четирийсет и една годишният гражданин на Саудитска Арабия се беше готвил за тази мисия още от деветгодишен, когато го бяха пратили да учи Корана в медресе в Мека. Петнайсетгодишен той вече се сражаваше в Афганистан срещу безбожните руснаци и усъвършенстваше уменията си като муджахидин – воин на исляма. Всяка кауза се нуждаеше от бойци, муджахидини, а за ал Ямани нямаше по-благородна кауза от тази на исляма.

Приключи молитвата си и зае седнала поза, с ръце на бедрата си. С глас, близък до шепот, той изрече „Аллах Акбар“. Бог е велик. Повтори го още два пъти и стана на крака. Време беше. Отиде до леглото и извади от страничния джоб на чантата си някакъв предмет. Повдигна долния край на широката си копринена риза и прикрепи предмета на кръста си. Приличаше на типичен богат летовник – с шарената риза, бежови панталони и сандали. Дори си беше набавил за пътуването брачна халка и фалшив часовник Ролекс. Но най-трудното за него беше… да обръсне брадата си за пръв път от пубертета.

Ал Ямани за последно се огледа в огледалото, за да се увери, че с нищо няма да се издаде пред капитана. Вдиша и издиша дълбоко, след което изправи рамене и се насочи към вратата. Бързо щеше да стане. Без никакви игри. Капитанът е неверник, следователно животът му не означаваше нищо. Ал Ямани отключи малката врата и излезе на открито. В същия миг беше посрещнат от ослепителното слънце на Карибско море.

Спря се за секунда, закри очите си с длан. Поколеба се дали да не си даде малко време, за да свикне с ярката дневна светлина. Накрая обаче реши да не се бави и бързо изкачи трите стъпала. Силуетът на капитана се виждаше зад щурвала.

Ал Ямани чу, че британецът си говори нещо сам, но не можа да разбере какво точно. Движеха се много по-бързо от обикновеното и вятърът виеше при носа на яхтата. Арабинът не си направи труда да разбере капитана. Елементът на изненадата беше на негова страна и всичко щеше да свърши само след няколко секунди. Ал Ямани се приближи до щурвала, бръкна с дясната ръка под ризата, а лявата сложи на рамото на капитана. Наведе се, сякаш искаше да го пита нещо. В мига, в който отвори уста, стисна мъжа силно за рамото. Дясната му ръка се изстреля напред и заби петнайсетсантиметровото острие в гърба на жертвата.