Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 24 страниц)

– Айрини, има ли някаква пряка връзка между тези мъже и финансовите тенденции, за които ми говори?

– Не… не пряка връзка, сър, но ние мислим, че тези сметки се контролират от симпатизанти или поддръжници на „Ал Кайда“.

– Саудитци?

– Повечето от тях.

Хейс свъси вежди. Саудитците далеч не бяха добри съюзници на Америка, но публично не можеше да ги обвини. А дискретно не можеше да стори достатъчно, за да накара правителството им да накаже членовете на кралската фамилия, които финансираха тероризма.

– Значи искате да отидете на място и да ги спипате?

– Тъй вярно.

– За колко време ще се оправите?

– Мич вече отлетя за там и поддържа връзка с командира на оперативния отряд, който е на терена. Планът е да ударят селото до трийсет и шест часа.

Президентът остана замислен, сякаш мозъкът му подробно смилаше казаното.

– Не знам, Айрини. Много е рисковано. Мнозина в този град ще побеснеят, ако разберат, че са били изключени от процеса за вземане на решението.

Кенеди нарочно беше пазила коза си до последния момент.

– Има и нещо друго, сър. Мич има доказателства, че тези мъже се срещат, за да обсъдят действията си след като взривят бомбата.

Хейс остана неподвижен. Думата „бомба“ можеше да има много значения.

– Каква бомба?

Тя поклати глава.

– Не знаем. Затова Мич иска да отиде с оперативния отряд и да разбере.

Хейс си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

– Значи искаш одобрението ми веднага?

– Най-добре ще е така, сър.

– Не за пръв път ми казваш, че нападението е неизбежно.

– Знам, но този път имам чувството, че може да се случи нещо много сериозно. И каквото и да е то, ще е достатъчно разрушително, за да предизвика голяма рецесия в икономиката ни. – Тя нарочно избра да наблегне върху икономическия аспект. – Мисля, че трябва да предприемем нещо решително. И то бързо.

Кампанията по преизбирането на Хейс започваше след няколко месеца. Затова подобни събития бяха меко казано нежелани. Ако малко се спречкаше с пакистанците заради рейда през границата, щеше да оцелее. Ако обаче мащабна терористична атака пратеше американската икономика в девета глуха, нямаше да му простят. И въпреки това от трите години, през които Хейс познаваше Кенеди, той никога не я беше виждал толкова разтревожена.

Пое си дълбоко въздух и каза:

– Имате одобрението ми. Кажи на Мич да отиде и да се върне колкото е възможно по-бързо. Предпочитам да се оправдавам за граничен сблъсък, а не за пълномащабна военна операция.

> 5

# Лос Анджелис

Боинг 747–400 на австралийската авиокомпания „Куантас“ кръжеше над града със спуснати задкрилки и ревящи двигатели. Пистата на летището на Лос Анджелис блестеше от майската горещина. Самолетите маневрираха, едни се долепяха, а други отлепяха от коридорите-ръкави, за да свалят или качат потоците от пътници. От въздуха всичко изглеждаше като пълен хаос. Имтаз Зубаир пътуваше на втория етаж, в бизнес класата, в отделна каюта. Той непрекъснато си повтаряше полушепнешком „Алхумдулилах“. Думата означаваше „Горд съм да отида при Бог“ и беше част от тасбихите – мюсюлманските молитви. Бяха му взели броеницата и затова потъркваше палеца в показалеца, сякаш държеше добре познатия си наниз с дървени мъниста. Бяха му наредили да не показва наяве никакви признаци на религиозната си принадлежност, докато не изпълни мисията. Но той не можеше да се сдържи.

Зубаир се беше превърнал в развалина, кълбо от опънати нерви. Имаше киселини в стомаха, от които получаваше колики. Макар и да беше учен, той мразеше да лети. Неговото образование се коренеше в утешителната и желязна логика на математиката и физиката, но тук тя не му помагаше. Площта на крилете създаваше подемна сила, двигателите осигуряваха тяга и самолетите летяха. Теорията отдавна беше доказана на практика и всеки ден се прилагаше хиляди пъти по целия свят. Ученият обаче си оставаше неспокоен. Не можеше да го приеме, а дълбоко в душата си освен тази хранеше и други фобии.

Веднъж шефовете му намекнаха, че се нуждае от психотерапия. Зубаир се обиди и избухна. Той беше гений, знаеше много работи, усещаше неща, които другите хора не можеха дори да схванат. Което обясняваше, че фобиите му са просто резултат от повишеното чувство на бдителност, от дълбокото разбиране на вселената и връзката с Аллах. Зубаир предусещаше събитието, говореше с Аллах и гледаше в бъдещето. Ролята му в битката за неговата вяра беше от огромно значение. Никога не го беше споделял с колегите си учени, защото те бяха прекалено тесногръди. За тях религията беше отживелица, фарс, начин простите хорица да се оправят със скучния си, банален живот. Но не и за Зубаир. За него науката беше доказателство, че Бог съществува. Подобен великолепен феномен можеше да бъде създаден само от Бог.

Кацането мина толкова леко, че Зубаир дори не разбра кога са докоснали земята, докато самолетът не забави скоростта си. Отвори очи и погледна през прозореца. Отдъхна си, небето вече се намираше горе, а те – на земята. С усмивка на лицето той бързо прошепна една благодарствена молитва. Веднага след това обаче усмивката му се изпари и мислите му се върнаха към следващото препятствие.

Родината на Имтаз Зубаир се беше отрекла от него. Гениален математик от малък, Зубаир беше получил образование в най-добрите училища на Пакистан, след което специализира в Канада и Китай. Поел бе по пътя към славата и величието. А доктор А. К. Хан, човекът създал и изпитал първата пакистанска ядрена бомба, веднъж го бе нарекъл „най-ярката звезда от новото поколение пакистански учени“. Зубаир си мислеше, че само с помощта на уменията си ще си извоюва място в научната област, която го интересуваше, но уви…

С времето той разбра, че политиката и връзките със семейството са по-важни. И че дълбоката му отдаденост на вярата караше връстниците му да завиждат. Той не отричаше факта, че му липсват най-елементарни умения за общуване, но повече ценеше своя гениален ум, а не някакви си там любезности и превземки. В крайна сметка всички се обърнаха срещу него и организираха заговор, за да не се сбъдне мечтата му – съвместната работа с доктор Хан.

Продължи да храни надежда, че личните му взаимоотношения с д-р Хан ще надделеят, но тази надежда умря, когато генерал Мушараф и неговата шайка военни взеха властта чрез безкръвен преврат. Мушараф беше свиня, привърженик на светската държава и подмазвач на американците. Кланяше се до земята на покровителите си и се зае да прочисти общността на пакистанските ядрени учени от истински вярващите мюсюлмани.

Зубаир беше един от първите изгонени – заточиха го в ужасния ядрен завод Часнуп в Централен Пакистан. Там работеше като куче по седемдесет-осемдесет часа на седмица. Беше на крачка от пълния срив, когато провидението се намеси в съдбата му. Посланик на Аллах пропътува дългото разстояние до отдалечения район с единствената цел да установи връзка с него. В един петъчен ден той тъкмо излизаше от разнебитената джамия, когато загърнатият с халат пратеник му се яви като самия ангел Гавраил. От него научи, че Аллах има задача от изключителна важност за Зубаир, затова ученият веднага последва непознатия.

Така започна неговото поклонническо пътешествие към Иран, Каспийско море, Казахстан и отровната пустиня, Югоизточна Азия, Австралия и сега Америка. Той не беше космополит, но всичките трудности в живота и стресът от пътуването го бяха приближили още повече до Аллах. Беше станал непосредствен очевидец на упадъка на светската цивилизация. Мисълта, че неговата кауза е справедлива, му даваше необходимата утеха и спокойствие.

Самолетът спря напълно, в същия миг Зубаир усети гадене. По челото и горната му устна изби пот. Ученият попи потта с кърпичка. Без мустаците се чувстваше като гол, но така му бяха наредили – да се обръсне. Искаха от него да се адаптира и слее със средата. За пръв път в живота му подстригаха косата късо. Вместо очилата си сложи контактни лещи. В Австралия му бяха купили скъпи дрехи и пътна чанта.

Пътниците започнаха да стават, да отварят багажните отделения над седалките и да си взимат нещата. Зубаир се притесняваше да не се издаде чрез прекалената си изнервеност и затова реши да изчака. Нямаше за къде да бърза. Когато мнозинството от пътниците слязоха, той извади чантата с лаптопа и се насочи към тесните стълби, а оттам – към първия етаж на самолета и изхода. Беше подготвен за всичко, огледа се за мъже в черни костюми. За щастие такива нямаше. Бяха го предупредили, че американците са майстори в залавянето на хора, които се опитват да влязат нелегално в страната.

Две стюардеси с грим, подходящ повече за проститутки, и прекалено къси поли, стояха на вратата на изхода. Те му благодариха, че е пътувал с „Куантас“. Въпреки заръките на неговите инструктори, Зубаир изобщо не ги удостои с внимание и дори отказа да ги погледне. За щастие това му поведение се възприе по-скоро като срамежливо, отколкото като враждебно. Зубаир беше висок само метър и шейсет и тежеше шейсет и четири килограма. Тъй като си беше обръснал мустаците, спокойно можеха да го вземат за пет-десет години по-млад. В действителност бе на двайсет и девет.

Присъедини се към тълпата върху транспортната платформа в очакване на багажа и митническия контрол. Пътниците от различните класи го притискаха от всички страни, а стресът и жегата на задушното помещение отново предизвикаха обилно потене у него. Само след броени секунди солената течност покри всеки сантиметър от кожата му.

Зубаир се почувства като притиснато в капан животно. Сякаш платформата го караше към собственото му заколение. Връщане назад нямаше. Самолетът продължи да бълва пътници, които се редяха на опашка и минаваха през тесните тунели към митническите служители. Зубаир съжали, че не е взел успокоителното, което му бяха дали, за да отпусне нервите си. Беше изхвърлил хапчетата на летището в Сидни. Аллах никога не би одобрил използването на психотропни вещества. Сега отчаяно му се искаше да е запазил хапчетата само за да мине през този етап.

Излязоха от ръкава и за миг му се стори, че неприятното е свършило. По-обширното пространство и прохладният въздух на терминала не му действаха така потискащо на психиката. Тълпата продължи надолу по едни стълби към подобна на гигантска кутия зала, където отново се наредиха на опашки, за да преминат паспортния контрол. Зубаир застана на една от опашките. Митническият служител беше мъж. Не искаше да си има работа с жена.

Когато дойде редът му, той застана пред гишето с черната си чанта на колелца и подаде на служителя паспорта и формулярите за влизане в страната. Мъжът прегледа паспорта, прелисти няколко страници, за да види къде е бил пътникът през последните години.

– За пръв път ли сте в Америка?

– Да – отвърна Зубаир на английски с лек акцент.

– От колко време сте австралийски гражданин?

– От три години.

– А каква е професията ви? – митничарят прелисти формулярите, за да сравни информацията.

– Компютърен програмист съм.

– Цел на посещението ви?

Зубаир не можеше да повярва на късмета си. Дотук мъжът дори не си беше направил труда да го погледне.

– Тук съм по бизнес.

– Сам ли пътувате?

– Да.

Служителят подпечата паспорта и му го върна, като за пръв път го удостои с поглед и забеляза едрите капки пот по лицето му.

– Добре ли сте?

– Ъ-ъ, да – отвърна Зубаир и попи с кърпичка потта от челото си. – Просто не обичам да пътувам.

Митническият служител го изгледа продължително. После му подаде паспорта и формулярите с дясната ръка, а с лявата натисна определен бутон от вътрешната страна на гишето. Така даде сигнал на колегите си в наблюдателната стая, че трябва да проверят това лице чрез системата за физиономично разпознаване. Нищо тревожно, просто стандартна превантивна процедура.

Зубаир взе документите си и продължи към въртящата се гумена лента за багажа. Там го чакаше другата му чанта, с ярко оранжев етикет от бизнес класата. Взе я и отиде на следващия контролен пункт. Там го посрещна жена с десетина сантиметра по-висока от него.

Тя му направи жест да мине и каза:

– Моля, поставете багажа си на масата и го отключете.

Зубаир се подчини. Обзе го неприятното чувство, че всеки момент ще го разкрият. Бяха му казали, че е много вероятно да го накарат да отвори чантите, но пък другите пътници минаха през контролния пункт необезпокоявани, без изобщо да ги проверяват. Защо и него не го пуснаха?

Чакаше изнервен, докато служителката се зае да проверява всяко едно кътче на двете чанти. За да се успокои, си каза, че така или иначе няма какво да намери там. Единствените неща, които биха могли да го издадат, бяха няколко закодирани компютърни файла на лаптопа му. За да ги дешифрират обаче, щеше да им е необходима компетентността на прословутата Агенция за национална сигурност. След няколко минути жената затвори чантите и разреши на Зубаир да продължи.

Изненадан, Зубаир взе багажа си и подаде формулярите на следващия служител. Мъжът му направи жест, че може да излезе навън. Ученият прибра паспорта в джоба си и погледна към дългия коридор пред него. Някъде там се виждаше дневната светлина. Теглеше чантите на колелца и все още не можеше да повярва, че е минал през митническия контрол. Развълнуван, той ускори крачка. Беше се изплъзнал от желязната хватка на американската машина за сигурност и вече не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Беше свободен да броди из Америка и да изпълни задачата си. „Ямуд Дийн“, денят на страшния съд, наближаваше и Зубаир щеше да помогне за идването му. Ислямът щеше да нанесе своя унищожителен удар.

> 6

# Пакистан

Четири свръхтихи хеликоптера MH-6 „Литъл бърд“ летяха към назъбения планински каньон със скорост сто и петнайсет километра в час. Летяха в пълен мрак. Шестнайсет от най-опитните и обучени бойци, които светът познаваше, бяха седнали от двете страни на малките, но пъргави, винтокрили машини. Техните износени кубинки висяха във въздуха, в студеното планинско небе. На очите си имаха защитни очила. Униформите им леко се различаваха: някои носеха зелени пилотски комбинезони, докато други бяха предпочели стандартните пустинни камуфлажни екипи на американската армия. Всички без изключение бяха с бронежилетки, наколенки и налакътници, както и специални шлемове с прикрепени очила за нощно виждане.

Арсеналът им се състоеше от пистолети, пушки-помпи, снайперски пушки до леки, тежки картечници и автомати. Нито едно от оръжията нямаше заглушител. Присъствието им щеше да стане известно само секунди след пристигането им. Кацнеха ли на вражеска територия, всеки патрон и ръчна граната, които носеха със себе си, щеше да им е от полза. Защото щеше да стане доста напечено.

Леките хеликоптери се гмурнаха надолу и започнаха да лавират между върховете. Пътуването приличаше на някакъв садистичен развлекателен атракцион, но мъжете, прикрепени на специалните платформи, бяха свикнали с подобни неща. Намираха се на десетки километри от цивилизацията, на чужда територия, която беше едно от най-враждебните и пустинни места на Земята. Всеки мислено се подготвяше за битката, която предстоеше.

В слушалките им един глас съобщи, че са на минута път от целта. Веднага на борда на хеликоптерите се разви трескава дейност – проверяваха се оптичните и лазерните мерници, очилата за нощно виждане бяха включени. Всички елементи на екипировката бяха закрепени по униформите, а тези, които още не бяха заредили оръжията си, го сториха.

На последния инструктаж пилотите ги бяха предупредили какво ще последва сега. Хеликоптерите направиха рязък завой в планинския проход и започнаха стремглаво да се спускат надолу, следвайки плътно релефа. Планината се смени с долина, разпростряла се на около хиляда метра под тях.

Изолираното село бързо се приближаваше към тях, за да ги посрещне. В този ранен час никъде не се виждаха признаци на живот. Пилотът на водещата машина маркира целта и намали скоростта, докато останалите три се разпръснаха, за да стоварят смъртоносните си воини, преди врагът да реагира и да открие огън по тях.

Генерал Кевин Харли се вгледа съсредоточено в екрана пред себе си. Можеше да избира между три, но засега вниманието му беше приковано към средния екран. На другите два в близките минути нямаше да има нищо важно. Четирите хеликоптера се появиха в полезрението му точно в уречения миг. Наблюдаваше как „малките птички“ намалиха скоростта и се разпръснаха. Три от тях продължиха напред, докато четвъртият набра височина. На екрана трудно се виждаше, тъй като картината се предаваше от безпилотен разузнавателен самолет, кръжащ на височина три хиляди метра над селото, но засега всичко вървеше по плана, разработен от Харли и той знаеше наизуст всяка една подробност от него.

Генерал Харли носеше на главата си обемист шлем със слушалки, за да поддържа връзка с хората си въпреки оглушителното бръмчене на двигателите „Дженерал Илектрик“, които се намираха само на метри над него. В разредения планински въздух двигателите трябваше да работят по-усилено, в противен случай тежащият шест тона хеликоптер за управление и контрол щеше да падне като камък. Във вътрешността на UH-60 „Блекхоук“ модерната електроника и плоските екрани на мониторите излъчваха мека светлина. Подът на хеликоптера беше покрит с непробиваеми от куршуми панели от кевлар. Освен това всеки на борда носеше бронежилетка, макар че възнамеряваха да стоят настрани от истинското действие, за да дирижират съвременния военен балет отгоре. Усъвършенстваната въздушна машина за управление и контрол в момента се беше превърнала във втори дом за петима от шестимата мъже, привързани с ремъци в пътническия отсек.

Част от тях бяха в Афганистан вече близо две години. В своите въздушни електронни пунктове те прекарваха безкрайни часове и дебнеха членовете на „Ал Кайда“, талибаните, наркотърговците и бандитите. С една дума, всички, които се опитваха да подкопаят властта на новото, подкрепяно от САЩ, правителство. Действията им обаче бяха съсредоточени основно срещу „Ал Кайда“.

Членовете на терористичната организация бяха на първо място в списъка на тези воини. Бойците бяха ръководени от желание за разплата и омраза. Мотивите им бяха както лични, така и патриотични. Докато техните сънародници продължаваха да водят нормален скучен живот, членовете на Специалните сили се намираха в другата част на света и стоически понасяха несгодите, за да изпълнят задачите си. Да ги назовеш просто войници или отряд отмъстители беше обида за тяхното съвършено обучение и подготовка. Но дори самите те биха признали, че са дошли да търсят реванш. Бяха тук, за да изпратят ясно послание, че Америка няма да се примири с убийството на три хиляди нейни граждани.

Шестият мъж в пътническия отсек на хеликоптера беше страничен човек, но командирите го приемаха радушно и го уважаваха като професионалист. Мич Рап беше чувал и преди за това подразделение. Когато хората от Дирекцията по операциите на ЦРУ се връщаха от Афганистан, те разказваха какви ли не истории за Оперативен отряд 11 – смесена група командоси от специалните части на всичките родове войски от американските въоръжени сили. Те бяха добре финансирани и екипирани, перфектно тренирани, високо мотивирани. Врагът се страхуваше от тях, защото знаеше, че срещу него стоят членовете на възможно най-опитната и високо мобилна бойна сила в наши дни.

Офицерите от Дирекцията по операциите, които също не бяха безобидни новобранци, се прекланяха пред куража и уменията на тази група. Техният боен дух се подкрепяше от увереността, че по способности те нямат равни на себе си. Не се бояха от никого и нямаха задръжки. Защото противникът разбираше само един език – този на бруталната сила. Списъкът на ликвидираните от тях беше огромен. От назначението си в този район те бяха изгубили само неколцина души, а в същото време бяха нанесли сериозни щети на врага. Жертвите сред талибаните възлизаха на хиляди.

Оперативният отряд беше функционирал в почти пълна анонимност, докато някой във Вашингтон не реши, че имиджът на подразделението трябва да се повиши. Подвизите им бяха официално огласени, след което работата на командосите стана по-трудна. Наоколо започнаха да се въртят журналисти, които искаха да знаят как точно действа секретната група. Политиците и военните от Пентагона искаха да организират брифинги за медиите. Някои дори се осмелиха да заминат в Афганистан.

Всичко това отклоняваше вниманието на Оперативен отряд 11 от основната им мисия. За щастие на отряда скоро всички обърнаха погледи към Ирак. Малко след като там започна войната, Пентагонът направи странно изявление, че Оперативен отряд 11 е разформирован. Част от неговите членове всъщност бяха прехвърлени на новия театър на военните действия, колкото да се придаде известна правдивост на историята, но да не се засегне боеготовността на подразделението. И тъй като вниманието на света беше приковано към друга точка на земното кълбо, Афганистан се превърна в перфектен полигон за специалните части да шлифоват уменията си. А генерал Харли и хората му правеха именно това.

Рап никога не беше срещал генерала, но двамата си паснаха веднага. Веднага щом Кенеди му даде разрешение да започне операцията, Рап се обади по телефона на Обединеното командване за специални операции и изреди какво му е необходимо. Когато кацна в Афганистан, Харли и момчетата му вече бяха готови за акция. Първоначално генералът се отнесе скептично към плановете на Рап. Той беше прекарал почти две години в Югозападна Азия. За този период му беше отказвано многократно да пресече границата и да навлезе в Пакистан. Шефовете във военновъздушната база Макдил го заплашваха, че ако не спре и не се върне, ще бъде свален от командването на отряда.

Рап подозираше, че Харли в крайна сметка е осъзнал едно – това ще е единственият му шанс да стъпи на пакистанска земя. Оперативният план, който генералът състави, беше прост. Щурм от типа „нахлуй с гръм и трясък и грабни обекта“. Рап беше участвал в достатъчно подобни операции, за да е наясно, че никой не може да състави плана по-добре от военния командир. Само че Мич очакваше нещо по-умерено – светкавична операция, която няма да се набива на очи.

А планът на Харли не беше такъв. Той включваше пет пъти по-многочислени сили от необходимите и се отличаваше с безразсъдна дързост.

Членовете на Специалните сили повече от всеки друг в американската армия бяха принудени непрекъснато да усъвършенстват способностите и тактиката си. Те гледаха да не повтарят стари грешки и да намалят до минимум загубите при ситуация, излязла от контрол. Усърдието на участвалите в предишни битки да не повтарят грешките си се състоеше в непрекъснато анализиране. Никое съвременно сражение не беше разнищено така подробно, както инцидентът в Сомалия през 1993 г. Тогава деветнайсет рейнджъри от сухопътните сили и членове на отряда „Делта“ загинаха посред бял ден, по време на щурмова операция, която се превърна в ужасна трагедия. Нямаше командир от специалните части, който да не беше научил наизуст всеки един детайл от операцията в Могадишу. Изводът беше един и същ: никога не действай през деня, ако не си принуден. А ако не знаеш точно срещу кого се изправяш, не отивай без въздушна подкрепа, броня или и двете едновременно.

Поради причини от политическо естество въздушната подкрепа, за която настояваше Харли, не можеше да се осъществи. Трябваше да проникнат и да се измъкнат, без да бъдат забелязани от пакистанците. А ако Харли повикаше въоръжен с оръдия самолет AC-130U „Спууки“, той веднага щеше да бъде засечен от радарите. Планинският терен и краткостта на мисията почти изключваха подкрепа от танкове. Това поставяше генерала в трудна позиция. Трябваше да се опита да осъществи хеликоптерна атака във враждебно село, наброяващо около 1000 души, без броня и без въздушна поддръжка. Това не беше просто някакво си селце. Според разузнавателните доклади на ЦРУ и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната тук ставаше дума за истинска крепост на „Ал Кайда“. Така че жителите едва ли щяха просто да се изпокрият в колибите си и да изчакат американците да си отидат. Най-вероятно те щяха да открият огън по тях и да влязат в ожесточено сражение.

Решението на генерала беше малко пресилено според Рап, но след като Харли го посвети подробно във всеки детайл на плана, Рап разпозна тактически гениалния замисъл. Кенеди беше получила от президента разрешението да се проведе таен удар през границата. Генерал Харли тълкуваше думата „удар“ в най-широкото й значение, тъй като хранеше надежди този път наистина да прочисти гнездото на пепелянките. Рап пък не възнамеряваше да застава на пътя му.

> 7

Али Саи ал Хури си спеше мирно и спокойно. Беше едва в средата на петдесетте години, но животът му беше минал в големи трудности и изпитания. Заради прегърбената си стойка и прошарена брада хората често го мислеха за по-възрастен. По рождение беше египтянин, но отдавна беше надмогнал народността си. Ал Хури бе мюсюлманин, а Аллах нямаше граници. Народността беше за езичниците, а ал Хури беше правоверен.

Един от първите членове на египетските Мюсюлмански братя, ал Хури беше пращан в затвора два пъти и жестоко измъчван от Мухабарат, египетската тайна полиция. Оттам идваха куцането и кошмарите му. Ал Хури беше участвал в убийството на египетския президент Ануар Садат. В последвалия реванш на правителството беше арестуван заедно със стотици други членове на Мюсюлмански братя, след което – безмилостно изтезаван.

Всички те в крайна сметка се пречупиха. Някои от тях казаха истината, други излъгаха само за да спрат болката. Неколцина щастливци умряха от ръцете на престаралите се мъчители. Част от заловените му приятели полудяха, а един-двама се оказаха слаби духом и предадоха каузата. Но повечето както и ал Хури тогава се приближиха до Аллах.

Седнал сам в мръсната си килия, без легло, чаршафи и възглавница, той мъчително преживя онези дни, прекалено уморен да прогони мухите, които бяха накацали отеклото му от бой тяло. Нощите бяха студени и той се тресеше от студ. Благодарение на преживяната физическа и духовна болка ал Хури беше дораснал до степен да разбере Бог и неговите мистични аспекти. Аллах му беше проговорил и заръчал какво трябва да стори.

Ислямът отново беше нападнат. Този път не от конвенционални армии. Западът като истински страхливец беше започнал война с помощта на технологиите и търговията, за да прояде до кокал тъканта на ислямската вяра. Те тровеха умовете на мюсюлманските деца и ги повеждаха по пътя на покварата. Арабските народи водеха нова свещена война, без дори да го знаят. Мисията на ал Хури беше да разпространи словото, идеите, да вдигне меча в защита на своя народ, на религията и начина си на живот. Да опази всичките мюсюлмани от неверника.

Мъченията, трудностите и изгнанието от родината му, последните две години бягство – всичко това си струваше заради крайната цел. Ал Хури и хората му бяха на път да нанесат мощен удар в името на Исляма. Тази мисъл го утешаваше, докато спеше. Аллах му беше дал велик дар. Много скоро Америка щеше да плати за своя колониализъм и за покваряването на децата на Аллаха.

Ал Хури обикновено заспиваше трудно, но сега отдалечеността и чистият въздух в това планинско селце му действаха освежаващо. Често беше пътувал до тук през последната половин година. Тихото селце се беше превърнало в негова основна оперативна база за това, което може би щеше да се превърне в най-мащабната атака срещу Америка. Ал Хури редуваше посещенията си в селцето с пребиваването в мръсния и пренаселен град Кета – столицата на югозападната пакистанска провинция Балуджистан. Винаги когато идваше в селото, той сънуваше градския шум. В далечината се чу глухо тракане. В съня си ал Хури не можеше да определи откъде идва то. Дали не беше влак? Шумът продължи да се усилва, придружи го ясно доловим пукот.

Ал Хури веднага отвори очи и се разсъни. Изправи се и седна. Тялото му още беше вкочанено от съня. Навън вятърът виеше, блъскаше се в стените на колибата, вдигаше прах във въздуха и дрънкаше по малкото прозорче на спалнята. Дали не наближаваше буря? Чу се друг шум, странно познат, но не достатъчно силен, за да оправдае най-лошите му страхове.

Последва звук, който познаваше много добре – отчетливото се тракане на автомат „Калашников“ АК-47. След откоса се чуха няколко по-тихи изстрела. Докато минаваха ценни секунди, ал Хури се разсъни напълно и осъзна какво става. Погледна към вратата на спалнята и повика по име телохранителя си Ахмед. Афганистанецът му беше верен в продължение на няколко години. Бяха му дадени конкретни заповеди. Ал Хури знаеше прекалено много. Не биваше да го пленяват.

Отвън прогърмя приглушена експлозия, последвана от силен гърмеж от съседната стая. Под процепа на вратата просветна и в престрелката се включиха още оръжия. Ал Хури се наруга, задето се е оставил да го овладее измамното чувство за сигурност в изолираното село. Как можа да се случи това? В пакистанското правителство и сред военните имаше много истински вярващи в Аллах. Те биха рискували живота си, за да го предупредят за подобно коварство. Продължи да гледа към вратата, молейки се бодигардът му да влети при него всеки миг. Но къде е Ахмед?

Накрая вратата се отвори с трясък. Сякаш Аллах се беше отзовал на всичките му молитви – влезе Ахмед, а не някой от американските наемници. Ахмед държеше в ръцете си своя стар верен „Калашников“, цевта сочеше към ал Хури. На лицето му беше изписана болка, очите му бяха изпълнени със страх и нежелание да изпълни заръката.

Ал Хури се усмихна с облекчение на мъжа, който му беше станал като роден син. Затвори очи и приветства смъртта и съдбата си с мисълта, че американците ще понесат унищожителен удар.

> 8

Четирите хеликоптера бяха останали да кръжат над заспалото село като хищни ястреби. Шумът от двигателите им беше толкова слаб, че почти не се чуваше на фона на свирещия вятър. Шестнайсет чифта кубинки висяха във въздуха, нетърпеливи да докоснат земята. Докато минаваха над плоските покриви на къщите, всеки от мъжете се зае да търси потенциални мишени през очилата си за нощно виждане. Липсата на активност долу означаваше, че са изненадали противника.

Приблизително на стотина метра от целта те попаднаха под обстрел. Командос от „Делта“, увиснал на първата „птичка“, свали часовия с два бързи изстрела на късия си автомат M4A1. Секунди по-късно други два хеликоптера се приземиха пред основната цел. Гъвкавите им опори направиха бразди върху калния път. Третата машина се приземи зад целта, а четвъртата увисна над покрива, за да стовари бойците си на него.