Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 24 страниц)

– Някакви неприятности?

– Не, но изглежда имаме още път.

– Къде се намира реката?

– Според сателита трябва да стигнем след около километър и половина, пада се вляво.

Ал Ямани не виждаше нищо от дъжда, но имаше пълно доверие на бойния си другар.

– Ако видиш нещо тревожно, ще минем покрай устието, после ще решим дали да отидем в Балтимор или да опитаме отново.

– Ясно. Може би е хубаво да накараме учения да сглоби оръжието сега.

Ал Ямани също го бе обмислял, но още се колебаеше – не искаше да прибързва. Възможно бе лошото време да отложи церемонията по откриването на мемориала. Докато не разбереше със сигурност, щеше да чака.

– Каква е метеорологичната прогноза?

Хасан не отделяше поглед от водата, но посочи към таблото на радиото.

– И те не знаят дали скоро ще се оправи или не. Според тях вероятността днес следобед да се проясни е петдесет процента.

По-малко от минута след това те забелязаха воден знак, указващ устието на Потомак. През нощта се бяха движили по-бавно от очакваното, наложи се Хасан да компенсира с по-висока скорост, докато се намираха във водите на залива. Сега обаче издърпа назад дроселите и моторницата свали скоростта си рязко от петдесет на около десет километра в час. На хоризонта не се виждаха други съдове.

Двамата се усмихнаха доволно.

– Колко време ще ни е необходимо да доближим града? – попита ал Ямани.

– Би трябвало да стигнем до обяд. Цял час преди началото на церемонията.

Саудитецът се ухили.

– Добре, много добре.

> 83

# Вашингтон, окръг Колумбия

Нощта беше дълга и напрегната. На сутринта обаче въпросите бяха повече от отговорите. Президентът се бе качил на хеликоптера заедно с държавните глави и съпругите им и заминаха за Кемп Дейвид. Айрини Кенеди, съветникът по националната сигурност Хейк, държавният секретар Бърг и началничката на кабинета Джоунс излетяха с друг хеликоптер от площадката на Пентагона и се срещнаха с президента в секретния обект „Р“, близо до Кемп Дейвид. Там се намираха в безопасност и имаха възможност да наблюдават ситуацията. Преди обаче всичките да излязат от Ситуационната зала, Рап принудително отне мобилния телефон на Джоунс.

В средата на деня Мич командирова министъра на отбраната Кълбъртсън в обект „Р“, за да се присъедини към Кенеди и Хейк. Така мнението на тримата щеше да натежи пред президента Хейс, а съветите на Джоунс и Бърг – да останат на заден план. Макар Джоунс да беше сериозно унижена на среднощното съвещание, тя не беше от хората, които се предават толкова лесно. На Рап мира не му даваше мисълта, че съвсем скоро тя отново ще шушне на ухото на президента и ще повлияе погрешно на неговата преценка. Мич сподели опасенията си с министъра на отбраната и Кълбъртсън му даде дума, че няма да се церемони много с Джоунс, ако тя се опита да търси реванш. Също така му обеща, че военните ще следят всички разговори от и към обект „Р“.

Останалите участници в среднощното съвещание в Ситуационната зала – директорът на ФБР Роуч, главният прокурор Стоукс, Пеги Стийли, Макмахън и Рап – се преместиха в Обединения център за борба с тероризма. Мич даде на всички ясно да разберат, че всякакви лични разговори са абсолютно забранени. Никой извън тяхната малобройна група не биваше да узнава истинската причина за евакуацията на президента и гостите му. Ако журналистите разберяха, щяха отново да се повторят събитията от началото на седмицата. Само че този път терористите можеха да взривят преждевременно бомбата. Затова Рап конфискува мобилния телефон и на Стийли.

Когато президентът стигна в Кемп Дейвид, Рап изпълни обещанието си и му обясни по телефона последните разкрития. Терористът, който бяха заловили в Чарлстън, си беше признал, че бомбата трябва да бъде взривена този вторник на обед. Планираха обаче да я взривят в Ню Йорк, а не във Вашингтон. Това щеше да е вторият акт, който да предизвика шок и ужас в психиката и икономиката на американците. Първият беше насрочен за един следобед днес, по време на церемонията по откриването на мемориала. Планът беше не само да се унищожи града, но и да се обезглави цялото федерално правителство, като бъдат избити президента и останалите висши държавници и политици. Държавните глави, поканени за тържеството, бяха допълнителна плячка, но второстепенна. Втората атака, която трябваше да последва във вторник, целеше окончателно да вкара американската икономика в дълбока рецесия. Колкото и изумително да беше, терористите изобщо не бяха предвидили възможността, че може да последва ответна ядрена бомбардировка от страна на Америка. Толкова едностранно беше мисленето на смъртниците камикадзе.

Рап, Макмахън и Раймър ревностно защитаваха мнението, че всякаква масова евакуация на единия или на другия град само ще възпрепятства издирването на бомбата и най-вероятно ще ускори атаката. С идването на утрото дойдоха и новините. Руснаците бяха открили втора разкопана яма на полигона. Според документацията там бяха тествани ядрени бойни глави за съветските военноморски сили. Конкретно, на въпросното място била изпитвана петнайсеткилотонна бойна глава, предназначена за торпедо. Близо до изкопа бяха открили плитък гроб с най-малко петнайсет трупа.

Съдейки по нивото на радиацията в полигона в Казахстан и в открития камион и ремаркето, Раймър смяташе, че си имат работа с много нестабилен радиоактивен материал. Бойна глава, излъчваща големи дози радиация. За екипите НЕСТ щеше да е много по-лесно да ги открият, отколкото предполагаха. Такава беше оценката на ситуацията в три през нощта, но сега, когато стрелката на часовника приближаваше десет, притесненията на Рап се засилиха.

Над града беше вдигнат въздушен боен патрул, в Пентагона и на Капитолия бяха задействани зенитните батареи с ракети земя-въздух. Зоната, забранена за полети, около града беше разширена до радиус шейсет и пет километра. Всяко летище в радиус от триста километра се контролираше от самолетите, снабдени с въздушнопреносими системи за ранно предупреждение, известни повече като АУАКС. До момента претърсването на къщите в Ричмънд една по една от местните власти не беше дало резултат. Екипите НЕСТ, противно на надеждите си, не се бяха натъкнали на издайническите сигнали от въпросното устройство. Раймър се оправда, че е виновен дъждът, който влияе на сензорите, монтирани на кръжащия над Ричмънд хеликоптер.

Добре, че дъждът възпрепятстваше доста хора да пристигнат в града за церемонията по откриването. Кулминацията на празненствата щеше да е голям рок концерт със зрелищни фойерверки. Предварителните оценки бяха за петстотин хиляди души. По план събитията трябваше да започнат в единайсет часа, но досега в района се бяха появили само собствениците на магазините, служителите от охраната на церемонията и шепа упорити зяпачи, които искаха да заемат първите места за предстоящите събития.

Всеки един полицай по източното крайбрежие имаше в себе си фоторобота на ал Ямани, паспортната фотография на Зубаир, фотографията на таксиметровия шофьор и копие от фалшивата шофьорска книжка, открита на паркинга за камиони в Ричмънд. След щателно претърсване на базата данни на ЦРУ, експертите бяха убедени, че на книжката е залепена фотографията на Хасан Абдул Азиз, саудитец, роден и израснал в прословутата провинция ал Баха.

Районът между Ричмънд и Норфолк беше буквално наводнен с ченгета. Всички търсеха бегълците. Никъде в заповедите обаче не се споменаваха думите „ядрена бомба“ или „оръжие за масово поразяване“. Това беше просто акция за издирване на опасни престъпници. Фактът, че са терористи, не биваше да се споменава пред пресата. На медиите беше обяснено само, че дадените лица се издирват, за да бъдат разпитани за опит за убийство на служител на реда. Записът, на който беше заснето как таксито блъска заместник-шерифа, се превърна във водещ материал на всички емисии новини.

Въпреки подробното медийно отразяване и хвърлената от полицията широка мрежа, в нея не се хвана никой. Никакъв напредък от вчерашната вечер. Макмахън се придържаше към показанията на двамата свидетели, видели таксито и пикапа, но Рап не им се доверяваше много-много. Или те грешаха, или полицията. Макмахън се уповаваше на мнението на местния шериф, че бандитите вероятно се крият в околните гори.

Рап се съмняваше и в тази версия. С всяка изминала секунда той ставаше все по-изнервен. Президентът му беше дал краен срок до пладне. Ако дотогава не откриеха бомбата, щеше отново да се задейства операция Ноев ковчег, за да се осигури Продължаването на управлението дори и в случай на ядрена атака. Ако това се случеше, джинът щеше да излезе от бутилката. Просто бе невъзможно толкова много хора да пазят тайна.

Мич седеше в конферентната зала, съседна на контролната, вдигнал крака върху масата. След като си взе душ и се преоблече, малко се посъвзе. Беше захвърлил костюма и в момента носеше широк панталон цвят каки, тъмносиня тениска и тактическа жилетка, съдържаща два мобилни телефона, резервни батерии, слушалка с микрофон и всичко най-необходимо. Отдавна бе свикнал с недоспиването, но умората определено му се отразяваше на мисленето. На всеки кръгъл час пиеше кафе, което обаче все по-силно дразнеше стомаха му.

Стараеше се да преодолее изнервеността. Така или иначе всичко щеше да приключи до шест часа. Почеса гъстата си, черна няколкодневна брада и впери поглед в тестето нови документи в другата си ръка. Доктор Акрам му беше изпратил по факса стенографските записи от разпита на ал Адел. Онзи очевидно казваше истината и съдействаше. Акрам го беше изпробвал с детектора на лъжата и досега го беше хванал в лъжа само веднъж. Добрият доктор го бе предупредил, че ако не иска отново да го даде на Рап, е добре да не го лъже повече. Оттук нататък господин ал Адел категорично беше избрал да говори само истината.

Мич тъкмо четеше пасажа, в който се говореше за атаката срещу Ню Йорк, когато на вратата се появиха Макмахън и Стийли. Двамата бяха странна двойка. Макмахън – с разкопчана бяла риза с къси ръкави, разхлабена вратовръзка; Стийли – с лъскава вечерна рокля. Пеги искаше да мине през дома си, за да се преоблече, но Рап й забрани. Центърът за борба с тероризма беше под ключ, никой не трябваше да влиза или излиза оттук. Вече й беше взел мобилния телефон и гледаше да не я изпуска от поглед. Преди час най-накрая склони да изпрати човек до дома на юристката, за да й вземе багажа.

– Имаме проблем – каза Макмахън.

Рап остави листовете на масата.

– Какъв?

– Тони Джаксън – намеси се Стийли, със скръстени отпред ръце, които караха гърдите й да се издуват, докато говори. – Адвокатът на господин ал Адел предизвика голям шум.

Рап нямаше как да не забележи, че нафуканата юристка явно обича да показва бюста си.

– В момента за мен е по-важно да намерим ядрената бомба. Джаксън не ме интересува изобщо и не представлява проблем.

– Напротив, представлява – отвърна войнствено Стийли. – Снощи три пъти се наложи да го уверявам, че клиентът му е жив и здрав и е на сигурно място. Нали е жив и здрав?

Рап сви рамене.

– Няколко пръста му липсват, но иначе си е добре.

Стийли се ококори.

– Сериозно ли говорите?

– Не, разбира се. Добре е. Косъм не е паднал от главата му.

Тя тропна с крак и го изгледа възмутена.

– Кабинетът на главния прокурор е буквално бомбардиран от обаждания за местонахождението на ал Адел. Освен това не позволяваме на Тони Джаксън да се срещна с клиента си.

– Пеги, дай да се разберем веднъж завинаги. Изобщо не ми пука. – В гласа на Рап се улавяше раздразнение. – Кажи на този адвокат да върви на майната си. В момента имам по-важни дела.

– Иди и му го кажи сам, господин Голямата работа. Казах му, че ти командваш парада. Върви. – Тя посочи телефона. – Чака на телефона.

Рап се поколеба само секунда и грабна слушалката.

– Господин Джаксън, с вас говори Мич Рап.

Стийли се ухили. Личеше си, че Джаксън бълва огън и жупел върху Рап. Гледаше с нетърпение, искаше да види как знаменитият ликвидатор от ЦРУ ще се справи с един от най-добрите адвокати в страната.

– Господин Джаксън, ако обичате затворете си устата, за да ви обясня. Този разговор записва ли се? Добре. Ето какъв е случаят. Вашият клиент е виновен. Във вторник сутринта ще изнесем публично информация и когато това стане, обещавам ви, че ще се молите никога да не сте срещали Ахмед ал Адел… Не, господин Джаксън, това не е заплаха. Ако наистина ви смятах за пречка, нямаше да си губя времето със заплахи… чисто и просто щяхте да изчезнете.

Рап затвори слушалката и погледна към Стийли.

– Ето, доволна ли си?

В този сюблимен миг Пеги реши, че изгаря от желание да преспи с него. Никога досега не бе виждала човек, който е толкова уверен във възможностите си и в същото време – така безцеремонен. В него имаше някаква мистерия, загадъчен сексапил. Изобщо не го интересуваше какво мислят другите. Обстоятелството, че е женен, не я притесняваше ни най-малко. В известна степен това правеше аферата още по-вълнуваща, по-опасна. Преди обаче да й хрумне някоя подходяща реплика, в стаята влезе един от агентите на Макмахън.

– Току-що се обадиха от шерифския отдел на окръг Ню Кент – съобщи младата агентка. – Открили са таксито и пикапа.

> 84

# Вирджиния

Хеликоптерът се появи над гаража, увисна неподвижно за десетина секунди и отлетя. На автомобилната алея, водеща към къщата, стоеше полицай и наблюдаваше ставащото. Близо минута по-късно пристигна втори полицай, после трети. Скоро се оформи цяла тълпа. След десетина минути на пътя паркира колона от патрулни коли, правителствени седани, джипове и микробуси.

Деби Ханусек и нейният Екип за търсене и реагиране вече беше на път, когато от хеликоптера им съобщиха, че в района на къщата е засечена радиация. Пристигнаха с два събърбъна и си пробиха път между колите, почти задръстили алеята. Паркираха право пред гаража.

Ханусек отвори своята врата още преди микробусът да спре. Грабна бейзболната шапка от колата и се втурна напред. Подмина набързо събралите се служители на реда и видя ремаркето.

– Всички да се отдръпнат на най-малко трийсет метра – нареди тя.

Никой от събралите си не знаеше коя е тя. Затова се втренчиха в нея, без да я послушат.

– Аз съм федерален агент, подозираме, че ремаркето съдържа токсичен материал. Ако изобщо искате да имате потомство, отдръпнете се веднага.

Думите й постигнаха светкавичен ефект. Всички мъже с изключение на един послушно се оттеглиха. Тя предположи, че е собственикът, тъй като беше обут с шорти.

– Сър, вие ли сте собственикът на имота?

– Не, родителите ми.

– Съжалявам, но се налага да мръднете по-далеч. – Към тях се затича един от техниците. Носеше на гърба си раницата с чувствителния гама-неутронен детектор. Ханусек му посочи ремаркето. – Отивай направо там.

Непознатият мъж продължаваше невъзмутимо да си стои на мястото.

– Искам да знам какво става.

– Не мога да ви кажа, защото и аз самата не знам точно. Но за ваше собствено добро е да се отдръпнете незабавно.

– Идвам тук тази сутрин със семейството си. Мама и татко не са си вкъщи, но колите им са в гаража. На всичкото отгоре намирам такси и ремарке. – Той се приближи. – Вътре се намират трите ми малки деца, които искат да знаят къде са баба им и дядо им. Всичките тези ченгета ги плашат до смърт.

Ханусек разбра, че този няма да се отдръпне лесно. Хвана го за лакътя и го заведе при първия човек с яке на ФБР, който й се изпречи. Посочи му агента.

– Кажете му всичко, което току-що ми разказахте и отговорете на въпросите му. – После се обърна към агента: – Искам да предадете информацията, която ще чуете от този човек, на заместник-директора Макмахън в Центъра за борба с тероризма.

Ханусек с ускорени крачки се върна обратно при ремаркето, включи слушалката и микрофона към мобилния си телефон. Набра номера на шефа си и секунда по-късно той й отвърна в типичния си лаконичен стил на бивш командос от „тюлените“:

– Докладвай обстановката.

– Изглежда това е ремаркето. Правим бърза проверка с гама-неутронния детектор.

Техникът-инженер приключи и каза:

– Гама-излъчване седем, неутронно разпадане три.

Ханусек повтори данните на Раймър.

– Малко по-слабо е, отколкото очаквах.

– Може да са го покрили с нещо.

Изведнъж Ханусек чу глас, който не можа да разпознае:

– Какво става, Пол?

– Деби, на линията са Мич Рап от ЦРУ и Скип Макмахън от ФБР.

– Това е ремаркето, което търсехме. Определено е горещо… но не и колкото очаквахме.

– Какво означава това? – попита Рап.

– Или са го покрили, или устройството вече не е в ремаркето.

– Деби – каза Раймър. – Пропуснете рентгеновото сканиране и пробийте дупка в ремаркето. Направете го прецизно. Знаеш каква е процедурата.

Ханусек предаде заповедта на един от подчинените си. Инженерът взе черен куфар, извади оттам безжична бормашина и хукна към ремаркето. Ханусек му посочи горната част. Бургията влезе в метала почти без усилие. Малка фиброоптична камера с миниатюрна лампичка на върха беше вкарана през дупката като змия.

Ханусек взе в дланите си компактния видеоекран, закривай го от дъжда. Напрегна зрението си, за да разчете зърнестия черно-бял образ. След секунда затвори разочаровано очи и произнесе:

– Ремаркето е празно.

> 85

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап и Макмахън се бяха надвесили над микрофона на телефона в конферентната зала. Думите на Ханусек не се нуждаеха от повторение. Ясно бяха доловили разочарованието в гласа й. В момента стояха безмълвни, прекалено заети с преценки на евентуалните последици от чутото. Бомбата можеше да е навсякъде.

Накрая Макмахън се изправи. Сложи ръце на бедрата си и тъжно въздъхна.

– Ти ли ще извикаш президента или аз да го сторя?

Рап не отговори веднага. Остана неподвижен, подпрял длани на масата, сбърчил разтревожено вежди. Тези хора не можеха просто да изчезнат.

– Не са избягали пеша. Разполагали са с друго транспортно средство.

От високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Ханусек:

– Не мисля. Синът на собственика току-що ми каза, че колата на родителите му е в гаража.

– Къде са родителите? – попита Рап.

– Никой не знае.

– Каква е колата им?

– Един от ония големи кадилаци. Чисто нов.

– Нещо не е наред. Защо просто не са духнали с колата?

– Сигурно тук ги е чакал някой друг – предположи Макмахън.

Рап поклати глава.

– Едва ли. Те са знаели, че ги търсят, освен това са бързали.

– Ами съседите? – попита Раймър. – Някой провери ли дали съседите им са си вкъщи?

– Добра идея – добави Макмахън. – Още сега ще се обадя на шерифа.

Рап се изправи. Обърна се и се вгледа в картата на стената. Нещо изпускаха, но какво? Самият той неведнъж беше бягал от службите за сигурност в други страни, но не намираше никакъв смисъл в ставащото сега. Кадилакът беше златна възможност за терористите да сменят колата и да изчезнат.

– Сигурни ли сме, че са имали само един автомобил?

Последва известно колебание.

– Не съм се сетила да питам – отвърна Ханусек. – Изчакайте малко.

По телефона се чу как Деби задава въпроса на някой около нея. Мъжки глас отвърна:

– Не, само една кола са имали.

Рап продължаваше да гледа картата. Искаше да си изгради мислена картина на релефа. Смътно си представяше разположението на къщата.

– Деби, опиши ми пейзажа около теб. Колко голям е теренът около къщите, на какво разстояние се намират съседите… всичко, което сметнеш за полезно.

– Мястото е красиво… голямо. Сигурно около четирийсет декара, ако не и повече. Съседите не се виждат. Пътят, който води насам, е уединен. Наоколо има гора и река.

Рап застина за миг, след което отново отиде до телефона. Нещо от чутото му се стори много познато.

– „Река“ ли каза?

– Да.

– Коя река?

– Не знам.

– Питай сина. – Рап се върна при картата.

– Река Йорк.

Мич я откри на картата и проследи с пръст течението й. Бързо отиде до масата и грабна листовете със записите на разпита на ал Адел. Прелисти страниците и откри пасажът, който го интересуваше. В същото време не обърна внимание нито на Макмахън, нито на Ханусек, които недоумяваха какво става.

– Деби, попитай сина дали баща му е имал лодка – помоли Мич накрая.

Отговорът дойде след две секунди:

– Да, имал е.

Рап потърка носа си.

– Някой направи ли си труда да провери дали тя е на мястото си?

Ханусек отново предаде въпроса, но мъжът отговори нещо неясно. Спомена, че баща му никога не паркирал колата си извън гаража и поради тази причина веднага забелязал таксито и пикапа, за които чул по новините. Веднага се обадил в полицията, но не, нямал време да провери за лодката.

– Бързо виж дали е там! – изкрещя Рап.

Той грабна защитения срещу подслушване мобилен телефон и набра номера на доктор Акрам. Вдигна друг човек и му каза, че докторът в момента е зает.

– Не ме интересува, веднага ме свържи с него.

– Мич? – обади се секунди след това той.

– С ал Адел ли си?

– Да.

– Попитай го защо са искали да извършат атентата в Ню Йорк с лодка.

Рап отново се обърна към картата. Поклати глава и се наруга, задето не го е забелязал по-рано. Не виждаше никакъв смисъл в предприетия от противника ход. Защо човек, който не може да плува, ще се качва на лодка, когато може просто да вкара бомбата в града с кола? Отговорът дойде от само себе си. Защото се боеше да не го разкрият.

Акрам отново взе слушалката.

– Каза нещо за някакви сензори по мостовете и тунелите, които водят към острова.

– Също като във Вашингтон. – Рап се взря в картата.

– Какви са тези сензори? – попита Акрам.

– Няма значение сега, ще ти кажа по-късно. – Мич прекъсна връзката, а секунда по-късно се включи Ханусек, но той вече знаеше каква ще е репликата й.

– Лодката я няма.

> 86

# Река Потомак

Бяха само на трийсет километра от крайната си цел. Вятърът се беше усилил леко и затова не можеха да разберат дали дъждът е намалял или не. Хоризонтът на изток обаче постепенно се изчистваше от облаците. Времето тревожеше ал Ямани цяла сутрин. Най-много се страхуваше да не отменят тържественото събитие. Загубата на оръжието, с което трябваше да ударят по Ню Йорк, беше достатъчно голям провал, втори не искаше. С цената на много мъки и търпение бе извървял пътя дотук и страшно много искаше да се докопа до президента и останалите американски лидери, да усетят отмъщението на Исляма. Заради дъжда щяха да дойдат по-малко хора. Но ал Ямани би дал всичко, дори би пощадил живота на хилядите невинни американци, стига да убиеше президента.

Днешната дата щеше да влезе в историята като началото на световния джихад. С примера си ал Ямани щеше да покаже на своите събратя по вяра, че Америка не е чак толкова могъща и недосегаема. Щеше да им демонстрира как чрез велика саможертва дори Америка може да бъде поставена на колене. Саудитецът знаеше, че Америка ще отвърне на удара. Съмняваше се, че ще им стиска да ги бомбардират с ядрено оръжие, но дори и да дръзнеха, ударът днес пак си заслужаваше усилията. Той щеше да принуди неверниците да напуснат своята безопасна територия и да се бият на чужда земя.

Мюсюлманите от цял свят щяха да ги ненавиждат и проклинат, защото са безбожници. Унищожението на американската столица и американското ръководство щеше да има катастрофални последици върху икономиката на Щатите и в глобален мащаб. Великолепно измисленият план, който предвиждаше удар по Вашингтон, последван от ядрена експлозия и в Ню Йорк, щеше да разтърси из основи американската икономика и да вкара останалата част от земното кълбо в дълбок упадък. Част от плана пропадна, но атентатът във Вашингтон щеше да окаже достатъчно силен ефект. Най-малкото ядрената атака беше в състояние да причини достатъчно големи икономически трудности на американците.

Мюсюлманите бяха свикнали с трудностите и несгодите. Тяхната цивилизация щеше да процъфтява в условията на глобална рецесия, което не се отнасяше за дебелите и мързеливи американци. Щяха да разберат, че не представляват нищо, изправени пред лицето на подобно изпитание, а омразата към тях щеше да се умножи. Ал Ямани намираше голяма утеха в мисълта, че той самият ще разпали революцията. Същата мисъл, която му помагаше да не чувства неистовите болки, обхванали цялото му същество.

Наближаваха място, където реката правеше голям завой. Хасан, който управляваше моторницата, посочи наляво.

– Мисля, че наричат онова място там Маунт Върнън.

– Какво представлява? – попита го ал Ямани.

– Там е живял Джордж Вашингтон. Човекът, на когото е кръстен градът. А отпред е Шеридан Пойнт. След като го подминем, очертанията на столицата ще се покажат на хоризонта.

Ал Ямани се усмихна.

– Къде е Халед?

Хасан извика приятеля си и миг по-късно той застана до саудитеца.

– Накарай учения да задейства оръжието.

Халед понижи тон и прошепна:

– Когато свърши, да го убия ли?

Ал Ямани би свършил тази работа и сам, но вече нямаше сили да свети маслото дори на някой толкова слаб като Зубаир.

– Да, може да го убиеш.

– Благодаря. – Халед слезе отново в кабината. След малко се върна с учения.

Зубаир си беше сложил една от оловните престилки, носеше лаптопа. Ал Ямани понечи да му каже да свали престилката, но размисли. От сутринта бяха видели само няколко съда, а в момента не се забелязваха никакви.

– Имаш ли нужда от помощ? – попита го той.

– Не. Само ми кажете кога искате бомбата да се взриви. – Зубаир погледна часовника си. – Сега е единайсет часа и осем минути.

– След два часа.

Зубаир се изненада:

– Кога ще стигнем пристана?

– След около час.

– Така няма да ни остане много време за бягство.

– Напротив, повече от достатъчно е.

Зубаир понечи да влезе в спор, но си каза, че няма смисъл. Тези двамата воини на джихада му хвърляха кръвнишки погледи вече два дни. Имаше предчувствие, че замислят нещо лошо.

– Добре тогава.

Пакистанецът отиде на кърмата, излезе от брезентовия навес направо на дъжда. Месеци наред беше проектирал детонатора, затова беше единственият, който можеше да задейства или изключи оръжието. С помощта на компютъра операцията по включването на брояча щеше да му отнеме само няколко секунди. Зубаир отвори хладилника и се възхити на творението си. Радиоактивното парче не се виждаше. Беше покрито с външна обвивка от пластични експлозиви и сложна верига от шест отделни детонатора, свързани с жици. Ако случайно откриеха бомбата, никой не би могъл да я обезвреди навреме. Всеки детонатор беше независим от другите и имаше собствена верига с многобройни заблуждаващи кабели.

Пакистанският учен включи единия край на кабела в лаптопа, а другия – в цифровия блок на устройството. После набра на клавиатурата две отделни пароли и задейства обратното броене. Определено не искаше да е наблизо, когато тази бомба експлодира. На екраните на шестте детонатора се появиха цифрите 02:00:00. Зубаир се усмихна при мисълта, че само той може да спре експлозиите. Въведе и последната парола и шестте екрана започнаха да отброяват в синхрон времето.

Изключи лаптопа, извади кабела и затвори хладилника. Тъкмо се обърна, за да се скрие под навеса от силния дъжд, когато се натъкна на огромния като гардероб гръден кош на Халед.

– Свърши ли?

– Да – отвърна Зубаир малко изнервено. – Не му харесваше как двамата мъже се отнасят с него напоследък.

Халед сграбчи с едната си ръка пакистанеца за лакътя, а с другата устреми напред нож със седемсантиметрово острие. Но вместо да пробие гърдите на Зубаир, то се заби в оловната престилка и заседна там.

Пакистанецът изкрещя и се опита да се извърти. В резултат лаптопът, който учения още държеше, връхлетя с всичка сила върху брадичката на Халед и го зашемети за миг. Той обаче бързо се окопити и сграбчи пакистанеца за ризата. Този път оловната престилка не му попречи. Заби яростно ножа във врата на Зубаир. Когато го извади, цялата кърма беше опръскана с яркочервена кръв.

Силната струя кръв удари Халед в окото и за секунда той изгуби равновесие върху мократа от дъжда палуба. В същото време обезумелият от ужас и болка пакистанец се отскубна от своя нападател. Стисна с пръсти прободната рана, от която продължаваше да шурти кръв, препъна се и падна зад борда, право в реката.

Моторницата се движеше с трийсет и два километра в час. Хасан се обърна към ал Ямани за инструкции.

Ал Ямани погледна към водата. Зубаир вече потъваше, макар че продължаваше да пляска бясно с ръце по повърхността. Бореше се за живота си. Саудитецът погледна към объркания Халед. Помощникът му бе опръскан с кръв от главата до петите. Голяма част от палубата и единия борд на лодката също бяха почервенели. Дъждът обаче вече отмиваше следите.

Саудитецът отправи взор в далечината.

– Продължаваме напред. Дори и да открият тялото му, няма да ни спрат.

> 87

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап изтича през вратата и се втурна към чакащия го хеликоптер. Вятърът се беше усилил, но небето на изток се проясняваше. Скоро дъждът щеше да спре, а хората – да се насъберат край реката, на обширния пешеходен булевард Нешънъл Мол. Рап отвори страничната врата на хеликоптера „Бел 430“ и скочи вътре. Вратата се затвори с плъзгане, шумът от двигателите „Алисън“ и петте въртящи се ротора остана отвън.

Отзад седяха четирима мъже, облечени в цивилни дрехи, както той беше настоял. Единият от тях носеше снайперова пушка със специално предназначение, другите трима – картечни пистолети MP-5. И четирите оръжия бяха със заглушители на цевите. Рап щеше да ги инструктира, когато свършеше с пилотите.

Подаде на единия от пилотите фотографията, която беше извадил от електронната страница на фирмата производител.

– Това е моторницата, която търсим. Дълга е единайсет метра, на кърмата й със златни букви е изписано „Скандинавска принцеса, Йорк Ривър, Вирджиния“.

Пилотът предаде фотографията на помощника си и попита:

– Откъде искате да започнем?

– Нека тръгнем от моста Кий, ще караме надолу по течението.

Пилотът кимна и бързият служебен хеликоптер се вдигна във въздуха. Колесникът му плавно се прибра в търбуха и машината се плъзна към хоризонта на изток.

Когато откриха, че моторницата е изчезнала, Рап поиска да говори директно със сина. Последният даде пълно описание на лодката и оттам влязоха в интернет на страницата на производителя. Баща му кръстил съда „Скандинавската принцеса“ на съпругата си. Синът попита Рап дали знае нещо за родителите му. Мич нямаше куража, нито времето, да му признае, че най-вероятно са мъртви. Затова го излъга. Ал Ямани искаше да избие хиляди, едва ли би проявил състрадание към двама старци, макар и безобидни.

Когато Рап приключи разговора със сина, той проведе още три обаждания. Първото беше до генерал Флъд в Пентагона. Мич му каза точно какво му е необходимо и къде иска да се разположат силите. Флъд го изслуша търпеливо. Тъй като беше работил с Рап много пъти преди, четиризвездният генерал беше напълно уверен в аналитичните и тактическите способности на младежа. Обеща му, че исканите от него сили ще бъдат разположени на уречените места възможно най-скоро. Второто обаждане на Рап беше до ЦРУ. Оттам поиска хеликоптер и четиричленна група по сигурността, облечена в цивилни дрехи. Групата заедно с хеликоптера трябваше да бъде изпратена незабавно в Обединения център за борба с тероризма. Третият и последен разговор беше с Кенеди. Не искаше да се обръща към президента, да му дава обяснения и да иска от него разрешение. Нямаше време за подобни усложнения. Кенеди обеща да предаде всичко на Хейс и да му се обади с отговора.