Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 24 страниц)

Рап го хвана за ръката.

– Още не съм ти казал цялата история. Това няма да е обикновен разпит. Не разполагаме с достатъчно време за такъв.

– Защо?

– Защото имаме причина да вярваме, че тези хора планират да взривят атомна бомба във Вашингтон, а в същото време нямаме никаква представа докъде са стигнали с този план и дали нашият малък рейд от снощи няма да ги накара да побързат с графика.

Лицето на Урда промени изражението си.

– Точно така… ядрена бомба – повтори Мич. – Става дума за много жертви. Часовникът вече тиктака.

Долната челюст на Урда увисна за момент.

– Бившата ми жена и децата живеят близо до града – накрая отвърна той.

Не за пръв път Рап си каза какъв голям късмет е извадил, че жена му е на гости при родителите си в Уисконсин.

Урда поклати глава, сякаш се мъчеше да приеме цялата сериозност на ситуацията.

– За колко голяма бомба говорим?

– Не знам. Това е едно от нещата, които трябва да открием. Но нямаме много време. Нуждая се от помощта ти. Аз говоря арабски и персийски добре, което обаче не може да се каже за пущу и урду.

Рап посочи към кочината, където окаляните пленници бяха издърпани от квичащите свине.

– Знам, че двама от тях говорят перфектно арабски, английски и пущу, а един от тях говори само пущу и малко арабски. Не знам какви езици говорят другите двама. Ще ми трябва помощта ти при преводите, но по-важното е, че ще се нуждая от теб, за да наблюдаваш, защото ще ги разпитваме и петимата едновременно.

Урда погледна към страховития офицер от ЦРУ. Доколкото знаеше, имаше само една причина разпитът да се води от петимата едновременно.

– Има хора, които биха се съгласили да сторят това вместо нас – предложи той.

Рап поклати глава още преди Урда да е довършил изречението си.

– Не, прекалено важно е, за да се доверим на биячите на някой от местните вождове. – Той посочи вързаните пленници, които бяха избутани в колона по един към сградата. – Четвъртият в колоната не е кой да е, а Али Саед ал Хури. Той е помогнал за провеждането на атентатите от единайсети септември и ако не започне да пее като славей, ще го очистя веднага, без да ми мигне окото.

Урда въздъхна тежко и наведе глава, сякаш бремето на предстоящото беше прекалено много за него.

Рап стисна челюсти.

– Ще сторя каквото се налага, за да накарам тези нещастници да говорят. Бъди сигурен. – Той се увери, че Урда го гледа право в очите. – Сериозно говоря, каквото се налага. Преди да вляза вътре, искам да знам дали имаш достатъчно здрави нерви и кураж. И че няма да кажеш на никого нито дума след това.

Урда потъна в мисли за бившата си жена и трите деца. Представи си ги в леглата им, в къщата, в която живееше той, преди тази работа да съсипе брака му. Запита се защо е предпочел кариерата пред семейството. Виновно беше чувството му за дълг, убеждението, че може да допринесе за победата в тази откачена война срещу терора и че все някой трябва да защитава мирните хора. Сякаш всичките му предишни решения бяха довели до този момент. Моментът, който щеше да осмисли всичките му досегашни действия. В редки случаи се налагаше правилата да се заобиколят, а сегашният беше точно такъв.

Лицето на Урда се изпълни с решителност.

– Ще участвам – отсече.

> 20

Бетонният под се виждаше само там, където беше напукан. Останалата част беше покрита с дебел слой лепкава кафява кал. Сградата беше широка около десет метра и дълга двайсет и четири. В двата края имаше големи врати, през които да минават колите, докарващи и откарващи продукта. В случая продуктът беше опиум – проклятието и благословията на афганистанския народ. От опиумния мак се печелеха много пари, а с парите идваха и междуплеменните вражди, в сравнение с които Чикаго от времето на Сухия режим изглеждаше като детска игра. Тези хора прибягваха не само до автоматично оръжие за разрешаването на спорове. В арсеналите им влизаше също и бронирана техника, за което свидетелстваше паркираният отвън съветски танк.

Вождовете, които контролираха отглеждането, производството и разпространението на опиум, бяха приказно богати и безмилостно жестоки мъже, които непрекъснато демонстрираха, че са готови да използват всякакви сили, за да разчистят сметките си. А силите им наистина бяха значителни. Всеки от тях притежаваше собствена армия, съставена от опитни бойци, и почти безгранични финансови средства за снабдяване на частите с най-доброто, което бившият Съветски съюз и неговите сателити можеха да предложат – огнестрелно оръжие, артилерия, танкове и дори хеликоптери.

Засега беше сключено временно партньорство с американците. Вождовете се бяха съгласили заедно с американските сили да прогонят талибаните и „Ал Кайда“ от страната. В замяна Вашингтон щеше да си затвори очите за процъфтяващата търговия с опиум. Както винаги се бяха обърнали към ЦРУ за главен участник в съюза с дявола. Кенеди предусещаше, че накрая тази сделка ще излезе през носа на поверената й организация, но засега това беше най-разумният вариант.

Въпреки неизбежните критики и евентуалните разследвания на конгреса, които щяха да се разразят някой ден, политическият съюз с афганистанската опозиция за момента функционираше успешно. Талибаните бяха пометени само за няколко месеца и то с минимум загуби в жива сила на американците. Страната, макар все още не достатъчно безопасна по западните стандарти, се намираше в най-спокойното си мирно състояние от двайсет години насам.

Рап, който стоеше в ъгъла на слабо осветения склад, отдавна беше приел всичко това. Огледа чувалите с опиум, подредени на рафтовете и се запита на колко ли се оценяват те. По-добре да не знаеше. Податливостта към корупция сред офицерите от ЦРУ беше невероятно силна. На тях им се налагаше по служба да пребивават в привлекателния свят на опиума, парите, шпионите, наркобароните, контрабандата на оръжие и изнудването. Дори само фактът, че в момента се намираше в тази сграда, можеше да му докара нежелани проблеми.

Не беше сигурен дали това място е подходящо за провеждането на разпита, но знаеше, че не разполага нито с време, нито с ресурси за друго. Работата трябваше да бъде свършена, и то бързо. От жизнено важно значение беше да получат незабавни резултати. Само един пропуск, и последиците щяха да са пагубни.

В тази война Америка имаше един голям недостатък. Международните хуманитарни организации и журналистите се нахвърляха като лешояди върху всяка история за злодеянията на американските войници. В същото време оставаха равнодушни към всекидневните ужаси, извършвани от свещените воини от другата страна на барикадата. В безопасните и чисти новинарски стаи и в мраморните зали на конгреса беше лесно да се критикува, да се намират кусури. Тук, на бойното поле, нещата не винаги изглеждаха толкова ясни и категорични. Моралното двуличие се беше превърнало в норма. Нещата, които Рап щеше да извърши, щяха да се сторят варварски на много негови сънародници, чийто живот се стремеше да спаси. Тъжната ирония на живота му беше, че често се налагаше да убие едни, за да спаси други.

По негово нареждане петимата пленници бяха наредени в редица, на колене, в средата на склада. Още бяха вързани и със запушени уста. Рап помоли Урда да каже на двамата пазачи да чакат отвън. После извади от черната си бронирана жилетка чифт тапи за уши и си сложи едната в лявото ухо. Накрая излезе от сянката.

Докато пристъпваше към петимата коленичили мъже, се запита дали някой от тях не го е познал. По времето на слушанията за утвърждаването на Кенеди за директор прикритието на Рап беше свалено от един сенатор, който се стремеше да провали назначаването й. За целта той огласи, че убиец като Рап се води на служба в ЦРУ. Намеси се президентът и огласи ревниво съхраняваната в тайна информация. За пръв път беше призната и потвърдена ролята на Мич в няколко важни антитерористични операции и най-вече в една, благодарение на която той беше спасил живота на стотици, включително и на самия президент. Хейс беше нарекъл Рап „първата отбранителна линия на Америка във войната с тероризма“. Медиите подеха вълната и започнаха да печатат и излъчват безброй материали и истории, богато илюстрирани с фотографии и друг документален материал. На свой ред фанатизираните мюсюлмански свещеници го обявиха за враг номер едно и му обявиха смъртна присъда.

По физиономията на единия от пленниците се виждаше, че го е познал. Рап махна парцала от устата му и на арабски му нареди да каже на другите кой е.

Пленникът наведе глава, боеше се да погледне в очите човека срещу себе си. Рап повтори заповедта си, този път с по-твърд тон.

Мъжът се поколеба, след което се изкашля и след като събра кураж, изрече:

– Маликул Маут.

Рап се усмихна. Току-що го бяха нарекли Ангелът на смъртта.

– Точно така. Името ми е Азраил и днес за вас ще настъпи Ямуд Дийн – Денят на страшния съд.

Урда също застана пред петимата пленници. Рап му посочи един от тях.

– Отпуши му устата.

Урда се подчини и остана да стои до мъжа с бялата брада.

Рап отдавна си мечтаеше за този ден. Той се вгледа в посивялото лице.

– Али Саед ал Хури, видях сиджина, името ти беше в него. – „Сиджин“ се наричаше списъка на онези, които щяха да отидат в Ада.

Загрубялата от времето физиономия се изкриви от омраза и гняв. Той се изплю. Мич очакваше подобна реакция и с лекота избегна плюнката.

– Лъжеш! – изкрещя на арабски ал Хури. – Ти дори не си правоверен. Не си нищо повече от обикновен убиец!

Рап натъжено поклати глава. Действията му бяха част от плана, приготвен за останалите четирима. ЦРУ разполагаше с обширно досие за ал Хури, голяма част от което беше събрано от египетската тайна полиция още в дните му, когато беше член на Мюсюлмански братя. Дори тогава вярата му беше непоклатима, а през годините със сигурност бе укрепнала още повече. Което означаваше, че ще е изключително трудно да го пречупи, дори да имаше цялото време на света.

– Не лъжа – отвърна Рап без злоба. – Аллах не помага на хората, които убиват невинни жени и деца. Името ти е в списъка и аз съм тук, за да те пратя в Ада.

Ал Хури се изсмя в лицето му.

– Вълната обръща посоката си. Скоро ще нанесем велик удар в името на Аллах и вие ще платите скъпо.

Рап приклекна, за да погледне ал Хури право в очите.

– Открих малкото ти скривалище под къщата. – Направи пауза, за да може изречението добре да проникне в мозъка на арабина. – Интересен план… жалко, че няма да проработи.

Старецът се усмихна.

– Не можете да ни спрете. Нямате време.

Усмивката не беше жест на привидна смелост. Рап за малко да се изпусне от страх и да зададе въпрос, но се спря. Нямаше как старецът да му отговори. Каквото и да му кажеше, вярата и убежденията на ал Хури щяха да останат непоклатими. Това го правеше опасен. Волята му можеше да даде и на другите морална сила. Трябваше да го премести отделно, за да проговорят другите.

Рап стана и бавно обиколи пленниците. Отиде при Урда и му прошепна нещо. Урда кимна и му подаде единия си 45-калибров пистолет „Кимбър“. Мич взе тежкото, изключително гръмко оръжие и застана зад ал Хури, който се опитваше да установи зрителен контакт с другарите си. Хвана пистолета с лявата ръка и взведе спусъка, след което запуши с другата длан дясното си ухо.

Рап постави стоманената цев само на половин метър от главата на жертвата и произнесе присъдата:

– Али Саед ал Хури, за делата си ти заслужаваш да отидеш в Ада и сега ще те изпратя там.

Нямаше да има последна изповед, само призив към останалите да останат верни на каузата. Затова преди ал Хури да успее да изрече и дума, Рап натисна спусъка.

> 21

Мич Рап не вярваше много в Ада, но ако такова място наистина съществуваше, Али Саед ал Хури наистина щеше да попадне там. Рап преобърна трупа му, за да видят добре другите какво ги чака. Мощният кух 45-калибров куршум беше пробил дупка с големината на юмрук в главата на терориста на мястото на носа и горната му устна.

Рап не чувстваше ни най-малка вина за стореното. Ал Хури беше един от организаторите на най-кървавия терористичен акт в американската история. Той беше ликувал и приветствал смъртта на 3000 невинни мъже и жени и кроеше планове за убийството на още хиляди други. Той беше умопобъркан фанатик и си заслужаваше куршума, който му беше пръснал мозъка.

Мич закрачи напред-назад пред останалите четирима. Никой от тях не дръзна да вдигне очи и да го погледне. Знаеше, че ушите им още пищят от мощния гръм на 45-калибровия пистолет и затова извика на арабски:

– Кой иска да бъде следващият?

После нареди на Урда да повтори думите му на пущу. Започна да говори за Сират – мостът над Ада, по който минаваха всички мюсюлмани, за да видят дали ще отидат в Джанах или Рая. Дори им цитира редове от Корана, в които се заклеймяваше убийството на невинни цивилни. Разкрещя се, напомни им, че трябва да бъдат пречистени, за да ги приемат в Рая. Изстрелваше цитат след цитат, за да разклати фанатичната им вяра, че наистина са мъченици-смъртници, и заслужено ще отидат на небето.

Викаше право в ушите им, заплашваше ги, че ще прекарат остатъка от дните си в безкрайни мъчения. После им предложи начин да изкупят вината си. Шанс да се пречистят и да преживеят катарзис. Когато свърши, беше време пленниците да се разделят и да започне да ги разпитва един по един.

Телохранителите на Урда се върнаха в склада и замъкнаха трима от мъжете навън. Вътре остана само посоченият от Рап. Той беше най-младият от групата и единственият, разпознал ликвидатора от ЦРУ. Рап дори не знаеше името му. А нямаше да е лошо да има представа кой е и какъв ранг заема, с какво се е отличил, за да знае къде да приложи повече натиск.

Рап взе две празни кофи и ги обърна с дъната нагоре. Когато застана зад пленника, онзи потрепери. Това беше добър знак. Американецът го сграбчи и рязко го сложи върху едната кофа, а сам седна на другата, на половин метър от него. Погледна го в очите. Безжизненото тяло на ал Хури лежеше до тях, кръвта се лееше от главата му и образуваше локва в краката на пленника. Нагледен пример как можеше да завърши разпитът.

За пръв път Рап подробно огледа лицето на непознатия. Разбира се, и той имаше брада, но на вид не приличаше нито на арабин, нито на персиец. Младежът приличаше на афганистанец или пакистанец. Най-вероятно беше на около двайсет и пет години.

– Говориш ли английски? – попита го той.

Пленникът остана с наведена глава.

– Да – отвърна тихо.

Отговорът казваше повече, отколкото човек би си помислил. В Афганистан и в Пакистан беше нещо обичайно английският да се учи като втори език, но не и в планинския район. Това означаваше, че младежът очевидно е дошъл от голям град.

– Как се казваш?

– Ахмед.

– Фамилията ти как е?

Пленникът премълча.

– Това е само име – притисна го деликатно Рап. – Ти нали знаеш моето.

– Халили – отговори непознатият колебливо.

– На колко си години?

– На деветнайсет.

Рап се изненада. Този беше доста млад. Тежкият живот караше хората тук да изглеждат поне с десет години по-стари. Погледна към Урда и му направи жест, все едно че се обажда по телефон. Урда кимна и излезе. Мич се съмняваше, че ще открият нещо за деветнайсетгодишен тийнейджър в тяхната база данни, но си струваше да се опита.

– Женен ли си?

– Още не.

Момчето още се страхуваше да го погледне в очите.

– Откъде си? – Рап си извъртя главата, за да може да го зърне в лицето.

Пленникът не отговори и продължи да гледа към пода.

Мич се изправи и застана зад него.

– Попитах те откъде си?

– От Карачи. – Момчето се тресеше от страх.

Голям град в Южен Пакистан. Младежът по всяка вероятност беше възпитаник на едно от многото спонсорирани от саудитците религиозни училища, в които децата се посвещаваха в уахабитската секта на исляма.

Рап продължи да обикаля пленника, докато отново не застана пред него.

– Сирак ли си?

Младежът кимна.

В този географски район, а и извън него, това беше често срещано явление. Уахабитите взимаха сираците и децата от улицата в тези големи и бедни градове и им пълнеха главите с тяхната пламенна риторика.

Рап почувства симпатия към този човек. Пред него вече не седеше млад мъж, а дете, на което бяха промили мозъка. Той приближи кофата още повече.

Протегна ръка и леко му вдигна главата.

– Аз не съм ангелът на смъртта, Ахмед, и няма да те убия. – Забеляза интелигентния проблясък в погледа на момчето.

Кафявите очи на Ахмед се насълзиха и той отвърна глава от Рап.

– Ти си лъжец. – Погледът му се задържа върху мъртвото тяло на калния под. Той затвори очи и поклати глава.

– Казах ти, няма да умреш от мен, не и от ръцете ми. – Рап кимна към вратата. – Онези двама афганистанци, които те хвърлиха при свинете… целите им семейства са били избити от талибаните. Те искаха да сторят ужасни неща с теб, дори преди да разберат, че си пакистанец. Тръпки ме побиват като се сетя какво искаха.

После посочи към окървавения труп на пода.

– Така е най-лесно да се отървеш. Той ще се мъчи в Ада цяла вечност, бъди сигурен. Но поне не беше измъчван, не го унижиха да си изяде собствените гениталии.

Младежът захлипа.

– Ако не ми проговориш, нямам друг избор, освен да те предам на тях. Тогава вече няма да можеш да промениш нищо и ще си отидеш безславно.

– Не съм направил нищо лошо.

– Сигурен ли си? Или само претендираш, че знаеш каква е волята на Аллаха? Можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен, че хората, които са ти дали религиозно обучение, знаят истинското значение на думата „пророк“? – Рап отново повдигна брадата му. – Ахмед, виждаш ми се умно момче… по-умен си от останалите. Не си ли чел какво пише в Корана? Не си ли се питал как имамите извличат толкова омраза от книга, изпълнена с толкова много мир и красота?

Момчето не се отдръпна този път. Рап пусна брадичката му и сложи ръка на рамото му.

– Мога да ти помогна, ако ми позволиш, Ахмед. Ще те отведа от това място и ще се погрижа никой да не те нарани. Ще се запознаеш с истински просветени мюсюлмани. Мюсюлмани, които ще ти кажат, че досегашните ти учители са фалшиви пророци, болни хора, заслепени от фанатизъм и омраза към ближния. На няколко километра оттук чака самолет. Един горещ душ, нови дрехи и молитвено килимче, за да започнеш живота си наново. Това е единият път. Другият ще продължи няколко дни, може би седмици и дори месеци, изпълнени с болка и унижение, които дори не можеш да си представиш.

Рап свали ръката си.

– Изборът е твой, но трябва да ми покажеш, че си съгласен да сътрудничиш. В противен случай ще те предам на афганистанците. – Той наблюдаваше внимателно лицето на момчето. Дишането му стана отново равномерно. Не биваше да му дава твърде много време за размисъл. Сигурен беше, че гласовете на неговите религиозни учители сега отекват в главата му и повтарят, че единствено тяхното схващане за исляма е вярно.

Рап се изправи и тръгна към вратата.

– Приемам мълчанието ти за нежелание да сътрудничиш.

Едва направи три крачки, когато измъчените думи на пленника го накараха да се закове на място. Обърна се, но го направи бавно, за да не се издаде.

– Какво каза?

– Те планират да убият вашия президент.

– Как?

Ахмед поклати глава.

– Не знам.

– Ахмед, трябва да ми кажеш всичко.

– Не знам как.

– С бомба.

– Споменаха бомба.

Пулсът на Рап се ускори.

– Ядрена бомба?

– Не съм ги чувал да говорят за атомна бомба.

– Ахмед, не ме лъжи повече.

– Пристигнах едва онзи ден. Не съм участвал в тази част от операцията.

Рап се върна при кофата и седна.

– Какво друго казаха за бомбата? Повтори ми всичко.

– Чух ги да казват, че е много голяма. – Ахмед отново забоде нос, сякаш се беше засрамил. – Казаха, че бомбата ще убие хиляди. Всичките ви политици и генерали.

Рап отвори уста от изненада. Имаше само една бомба, която можеше да убие хиляди.

– Ахмед, знаеш ли колко мюсюлмани живеят във Вашингтон?

– Не.

– Хиляди. Тези бомби не подбират само политици и генерали. Мислиш ли, че Аллах с лека ръка ще прости на някой, който убие толкова много хора от неговата вяра?

– Не знам.

– Напротив, знаеш – отряза го Рап. Цялата абсурдност на ситуацията завари Мич неподготвен. Тези копелета наистина се канеха да го направят.

– За кога е насрочено нападението?

– Не знам.

– Хайде… трябва поне да имаш предположение.

– Знам само, че ще е скоро.

– Колко скоро?

– Не знам.

Рап изгледа пленника застрашително.

– Кълна се, не знам! Аз само изпълнявам заповеди. Миналия петък Уахид Абдула ни нареди да напуснем Карачи и да дойдем в планината.

– Защо?

– Заради претърсванията и арестите, които ще последват, след като бъде взривена бомбата.

Рап закри лицето си с длани. Тези идиоти нямаха никаква представа, че ще отворят кутията на Пандора.

След миг той възвърна спокойствието си. Дотук нямаше причини да не вярва на Ахмед, но трябваше да говори и с другите, за да провери историята му. Нещо по-важно, трябваше да разбере дали останалите знаят повече. Можеше да се обзаложи, че поне двама от тях със сигурност са наясно.

Рап хвана Ахмед и го изправи на крака.

– Хайде, тръгвай. Недей да говориш с другите. Дори не ги поглеждай!

Двамата излязоха навън, яркото сутрешно слънце ги заслепи. Рап побутна Ахмед към Урда.

– Запуши му устата и го сложи да седне там, до джиповете.

Урда говореше по мобилния си телефон. Направи на Рап знак да почака. Отдалечи се на няколко крачки и продължи да говори.

– Добре. Благодаря, че ми каза. Обади ми се веднага, щом научиш нещо ново.

Урда затвори телефона и застана до Рап. Другите трима пленници бяха коленичили на земята, вързани и със запушени уста, на около петнайсет метра от тях. Урда хвана Ахмед под ръка и се обърна към Рап:

– Ела с мен.

Тримата отидоха при пикапите, където Урда запуши устата на Ахмед и понечи да му сложи на главата миризлива торба от зебло.

Рап го спря.

– Не му трябва качулка.

Урда хвърли торбата на земята и махна на Рап да дойде с него. Заведе го зад сградата и тихо му каза:

– Един от моите хора ми се обади от базата. Открили са няколко интересни досиета за издирвани от нас лица. Познай кои са те?

На Рап в момента не му се играеше на гатанки. Мислите му го бяха върнали за кратко в града на неговата младост. Неговата родина, неговия дом. Лицата на невинни жители, които бяха в смъртна опасност.

– Нямам представа.

– Сещаш ли се за изчезналите пакистански ядрени учени, които се опитвахме да открием?

Рап поклати глава.

– Става още по-лошо.

– Досиетата са много подробни. В тях е проследена дейността им от последните пет години. Били са вербувани от агенти в местните джамии. Учените са ходели да се молят и… Точно както си мислехме.

– Други добри новини имаш ли?

– Не.

Рап надникна иззад ъгъла и провери какво прави Ахмед.

– Халили каза, че миналия петък е дошъл от Карачи. Абдула им е наредил да си съберат багажа и да тръгнат за планините.

– Планините?

– За да се спасят от арести. Мислят си, че проклетите планини ще ги опазят.

Урда отправи взор на юг. Отдалеч планините приличаха на стена от облаци.

– Тези планини са ги защитавали векове наред.

– Не и този път, Джамал. Ако разполагат с атомна бомба и я взривят във Вашингтон, планините ще се превърнат в техен гроб.

Рап отиде да погледне тримата пленници, които му предстоеше да разпита. Усещаше как у него напира ярост. Това не беше добре, но като се имаше предвид колко ограничени бяха във времето, не можеха да си позволят да подхождат деликатно.

– Хайде да вървим – подкани го Урда.

> 22

Рап хвана Хасан Из-ал-Дин за дългата му черна коса и го замъкна в склада. От личната хигиена на мъжа имаше какво да се желае, и то още преди да го хвърлят при прасетата. Устата му също беше запушена и ругатните, които отправяше към Рап, изобщо не се чуваха. Мич хвърли родения в Йемен екстремист върху мъртвия му другар, сякаш бе чувал с картофи. Ал Дин започна да се дърпа бясно от изстиналия труп.

Успя да се отмести от мъртвото тяло тъкмо навреме, когато на негово място Урда хвърли Уахид Ахмед Абдула. Реакцията на Абдула беше горе-долу същата като на ал Дин.

Рап вдигна ал Дин на колене. Когато Абдула се търколи настрани, той хвана и него за косата. Двамата бяха накарани да коленичат един до друг, пред тялото на ал Хури. Мич им отпуши устата. Последваха бесни ругатни на арабски език. Първо беше осквернена и обидена майката на Рап, после и съпругата му.

Мич запази спокойствие, скръстил ръце, загледан в брадатите нечестивци, които бълваха огън и жупел. Накрая ги попита на арабски:

– Свършихте ли?

Мъжете се изплюха срещу него и продължиха с тирадата си. Обидите се повтаряха, но биваха изричани с двойно по-силна омраза и ненавист. Скоро гневът им поутихна и се смени с изненада, че Рап не реагира по никакъв начин.

Мич знаеше доста за всеки от тях. Знаеше къде са родени и къде са получили религиозното си образование. Макар и да не можеше да си спомни всичко, той също така знаеше, че ЦРУ има списък с имената на роднините им.

– Свършихте ли? – повтори.

Този път ругатните бяха само няколко и накрая съвсем спряха.

– Добре – каза Рап доволно. После извади 9-милиметровата берета от кобура на бедрото си, взведе спусъка и се прицели в ал Дин. Без никакво колебаене или предупреждение той натисна спусъка. Чу се гърмеж. Преди Абдула да реагира, Рап насочи оръжието към него и стреля отново.

Всичко стана за по-малко от секунда. Двамата мъже се превиваха и завикаха от болка, но дори не можеха да хванат с ръце пръснатите си коленни капачки.

Рап застана над мъртвото тяло на ал Хури и погледна към агонизиращите лица на двамата.

– Нали не си мислите, че ще се отървете толкова лесно?

Със стиснати от болка зъби ал Дин продължи със словесните нападки, макар че жлъчта вече не беше толкова силна. Абдула реагира точно както предполагаше Рап. Легна на калния под и тихо зарида.

Мич реши да предприеме пресметнат риск въз основа на предположенията му.

– А сега ще ми кажете ли за бомбата?

Абдула започна да говори, но ал Дин го спря:

– Млък! Не му казвай нито дума!

Рап се надвеси над двамата и реагира светкавично и хладнокръвно. Сграбчи Абдула за косата и извъртя главата му към тази на ал Дин – човекът, който по предварителни оценки щеше да бъде по-труден за пречупване. Вдигна пистолета и го насочи към главата на последния. Пленниците бяха с притиснати едно към друго лица. Рап натисна спусъка и изстреля кухия куршум в йеменеца. Тялото на ал Дин потрепери в конвулсии и застина, само пръстите на ръцете му продължиха да помръдват. Абдула дишаше тежко, в очите му лютеше от изстрела и барутните газове, а лицето му беше оплискано с кръв и плът.

Ал Дин беше роден в бедно йеменско семейство и още на петнайсет години бе отишъл да се бие с руснаците в Афганистан. Той беше кален в боя и вероятността да се пречупи беше малка. Освен това бе оглавявал тренировъчния лагер на терористите, в който бяха обучени похитителите-камикадзе, изпълнили атентатите от единайсети септември. И поради тази причина Рап не се чувстваше виновен, че му пръсна главата.

Абдула, от друга страна, идваше от богата саудитска фамилия. Тъй като не беше демонстрирал нито интерес, нито умения за бизнеса, на дванайсет години родителите му го изпратиха да получи религиозно образование в едно от най-големите уахабитски медресета в Мека. Беше възпитан като горд и пламенен, но доста глезен мюсюлманин.

– Е… – Рап насочи пистолета към главата на саудитеца – С теб ще си поговорим. Разкажи ми за бомбата.

Лицето на Абдула беше изкривено от болката в коляното. Той погледна с ужас към още потръпващата ръка на мъртвия му другар. Секунда по-късно затвори очи и отвърна:

– Не знам за никаква бомба.

– Грешен отговор. – Рап вдигна пистолета. Нямаше да убива Абдула, поне не още, но онзи не биваше да го разбира.

– Не… не… Истината казвам! – Абдула стисна силно очи в очакване на изстрел. – Аз не бях посветен в тази част от операцията.

– Абдула, чуй ме много внимателно. Ако не ми разкажеш всичко, ще те убия, след което ще издиря цялото ти семейство и ще ги очистя един по един. Питам те за последно… – Рап се наведе, допря твърдата стоманена цев на беретата до слепоочието на саудитеца и натисна главата му към пода. – Бомбата атомна ли е?

Лицето на Абдула се изкриви от страх.

– Да.

– Колко е голяма?

– Не знам. Честна дума.

– Глупости!

– Кълна се, не знам! Казаха ми само, че ще разруши целия град.

– Кой град?

– Вашингтон.

Рап стисна по-силно дръжката на Беретата.

– Кога планирате да я задействате?

– Тази седмица по някое време… така мисля.

– Какво значи „по някое време“!? – изкрещя Мич.

– Не знам. Казаха ми само, че ще е тази седмица.

– Къде се намира бомбата в момента?

– Не знам.

Рап премести пистолета от слепоочието на Абдула към слабините му.

– Сега ще ти пръсна топките! Къде, по дяволите, е бомбата?

– Не стреляй! – примоли се мъжът. – Трябваше да пристигне вчера.

– Къде?

– Наистина не знам! – Абдула беше обезумял от ужас. – Знам само, че ще пристигне със самолет.

– Какъв самолет?

Абдула затвори очи.

– Товарен самолет.

– На коя авиокомпания и откъде идва?

– Не знам.

Пистолетът остана допрян до чатала на пленника. Дотук не можеше да се прецени каква част от казаното е истина и каква не, но така или иначе трябваше да се обади на Кенеди незабавно. Тогава му хрумна идея. Стана, сграбчи саудитеца за косата и го повлече по пода.

Обърна се към Урда:

– Натовари останалите двама. Връщаме се в базата. Докато мъкнеше терориста през изхода, в момент на вдъхновение той реши да блъсне вратата в раненото му коляно.

Абдула изпищя от болка. Рап изчака няколко секунди и повтори процедурата. Абдула обели очи и задиша учестено.

Рап се наведе и изръмжа в ухото му:

– Познай къде отиваме?

Абдула или не го чу, или болката беше прекалено силна, за да му отговори. Рап рязко го дръпна за косата и повтори въпроса.

– Не знам – отвърна през сълзи саудитецът.

– В епицентъра на взрива, скапаняко. Ще те завържа за паметника на Вашингтон, за да гледаш спектакъла от първия ред.

Мич замъкна Абдула към чакащите коли. Не помнеше досега да е бил толкова бесен. Най-големият му страх се превърна в реалност. Тези ненормалници щяха да потопят света в пълен хаос.

– Хей, Абдула, защо пък по пътя да не взема майка ти и баща ти заедно с всичките ти братя, сестри и племенници. Целият клан Абдула. Точно това ще направя. Ще се обадя на моя приятел шейха и ще го накарам да ми ги прати – саркастично говореше Рап.

– Шейхът – изсъска Абдула – не ти е никакъв приятел.

– О, напротив – развеселено отвърна Рап. – Той ми е голям длъжник. – Стигна до пикапите и пусна пленника.

Главата на Абдула се удари тежко в земята.

– Това доказва, че си лъжец – изкрещя. – Аз познавам шейха. Той е истински вярващ и никога не би говорил с човек като теб.

Рап се изсмя.