Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 24 страниц)

Ал Адел освободи спирачката и отново превключи на скорост. Седеше, прегърбен зад големия волан, и гледаше наоколо за подозрителни признаци. Дотук всичко изглеждаше нормално. Гигантските сини кранове сваляха товара от кораба, а грубоватите докери, които имаха навика да му крещят понякога, сега бяха заети с работата си.

Саудитецът спя зад камион с открито ремарке. Две коли спряха между някакви оранжеви конуси. Един от големите контейнери бързо беше преместен върху ремаркето на камиона пред тях. През цялото време ал Адел и помощникът му наблюдаваха внимателно.

Шойър и хората му задействаха плана. Макмахън се обади от Вашингтон и повтори предположението, което тревожеше и Рап – че някой чака в пристанището, за да прибере ядреното устройство. След като се обадиха на пристанищните власти, разбраха, че един камион наистина чака да качи контейнера, пристигнал току-що от Пакистан. Шойър не виждаше защо трябва да усложнява нещата. Беглото наблюдение показа, че в камиона пътуват двама души.

Един от неговите агенти предложи да повикат тактически екип за поддръжка, но Шойър отхвърли идеята. Разполагаше с шестима души и с още десетина местни ченгета, въоръжени с пушки-помпи и картечни пистолети. Ако въпросните двама не пожелаеха да се предадат доброволно, имаха достатъчно огнева мощ да се справят с тях. Най-важният фактор беше времето. Беше се образувала опашка от камиони, чакащи реда си. Ако не пуснеха скоро тези камиони в терминала, терористите можеха да заподозрат нещо и да духнат.

Шойър пресметна, че шансовете да заловят двамата мъже, без да наранят никой друг, са най-големи, ако ги пусне да влязат в терминала. Щеше да е като примамването на бик в кланица. С помощта на началника на пристанището, един от главните товарачи и двама оператори на кранове той бързо състави ефикасен план.

Шестимата агенти на ФБР чакаха скрити зад контейнерите от двете страни на асфалтирания път за камиони. Шойър се увери, че са заели позиции, и нареди да пропуснат камионите в терминала. От наблюдателната площадка се виждаше как разтоварват „Мадагаскар“ и още един кораб. Сините кранове, които вдигаха дългите по над десет метра контейнери, не можеха да се сбъркат с нищо друго в далечината. Техните хипнотични движения подсказаха брилянтна идея на специалния агент на ФБР, отговарящ за двата щата – Колумбия и Южна Каролина.

Когато първият камион паркира на площадката за товарене, Шойър нареди на хората си по радиостанцията да се приготвят. Шофьорите на камиона нямаше как да видят, че докато товареха машината пред тях, втори кран спусна контейнер зад техния камион, за да блокира пътя им за отстъпление. Шойър ясно виждаше лицата на заподозрените, докато те, вдигнали глави нагоре, наблюдаваха как товарят контейнера на камиона пред тях.

Шойър изчака подходящия момент и нареди на служителите си да тръгват. Трима агенти връхлетяха камиона от двете страни. Първият отвори вратата, вторият издърпа човека отвътре и го хвърли на земята, а третият прикриваше другите двама с вдигнато оръжие от разстояние три метра. Двамата заподозрени бяха надвити и оковани с белезници, без дори да гъкнат.

> 47

# Вашингтон, окръг Колумбия

Хеликоптерът „Сикорски S-61 Сийкинг“ прелетя над столицата по-бързо от обикновеното. Пилотите на „Марийн 1“ не споделяха увереността на президента, че връщането в Белия дом е напълно безопасно и няма от какво да се страхуват. Не бяха свикнали да казват на президента какво да прави. Затова като всички добри авиатори от морската пехота, те следваха заповедите и изпълняваха задачите си перфектно. Служителите от Сикрет Сървис обаче се държаха малко по-различно. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за президентската охрана, беше протестирал категорично. Първо пред Валъри Джоунс, а после и пред самия президент.

Уорч и президентът поддържаха добри работни взаимоотношения. Президентът почти винаги се вслушваше в съветите на специалния агент. Особено в тези, отнасящи се до сигурността. Хейс често постъпваше както му каже Уорч, за да успокои страховете му. Но когато стана дума за завръщане в Белия дом в разгара на кризата, президентът остана неумолим. Уорч вдигна скандал, но се отказа навреме. Също като при летците от морската пехота, заповедта на президента беше закон. Уорч официално изказа мнение, че подобно преместване е прибързано и необмислено, но малко след това се примири и отиде да организира заминаването на президента.

Айрини Кенеди, както обикновено, беше наблюдавала мълчаливо. Тя бе склонна да чете между редовете и да търси зад всяко действие политически мотиви. Изкарала целия си съзнателен живот в ЦРУ, Кенеди одобряваше тайните. За нея нямаше съмнение, че е по-добре редовите американци никога да не разберат какво се е случило в Чарлстън. Животът им и без това беше достатъчно труден, за да се тревожат и за опасността от ядрено унищожение.

За съжаление, покриването на цялата история вече беше невъзможно. Медиите бяха надушили нещо. Още когато започна операция Ноев ковчег, Кенеди съзнаваше, че на следващия ден журналистите веднага ще разберат всичко. И се оказа права. Не само че репортерът от „Таймс“ в разговора си с Джоунс отказа да не разгласява наученото, но сега към него се бяха присъединили още двама репортери. Бедният Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом, геройски сдържаше напора. Ако не се върнеха бързо в Белия дом и не му помогнеха, потопът щеше да помете всичко.

Кенеди беше истински професионалист, но също така и реалист. Да скрият от пресата и американския народ случилото се през последните дванайсет часа беше безнадеждно начинание. По-рационалният вариант на действие беше да изкарат сами наяве информацията и да се опитат да контролират движението й. По тази точка Кенеди беше напълно съгласна с президента и началничката на неговия кабинет. Би предпочела Хейс да стои затворен на сигурно в обект „Р“ докато не се проясни картината на заплахата, но на карта бяха поставени изключително важни политически и икономически интереси.

Икономическите проблеми бяха лесни за разбиране. Финансовите пазари вирееха в стабилна среда. Щом повишаването на лихвените проценти или увеличаването на безработицата можеха да сринат фондовия пазар, какво оставаше за новината, че цялото политическо ръководство на Америка се е евакуирало от Вашингтон. Хейс не спомена политическите последици, но Кенеди много добре знаеше какво има предвид. Той не можеше да си позволи да се крие в бункера, докато редовите граждани продължават да ходят на работа, без да знаят нищо. Противниците му щяха да го обвиняват за страхливец.

Хейс твърдо държеше на мнението си, че най-бързият и най-добрият начин да се избегне паниката е да се върне зад бюрото си в Овалния кабинет и да продължи да управлява страната. До голяма степен Кенеди беше съгласна с него и го каза, когато той я попита. Тогава на президента му хрумна импровизиран план. Той нареди на вицепрезидента и на министъра на вътрешната сигурност да останат в бомбоубежището в Маунт Уедър. На министъра на финансите Кийн каза да дойде за среща при него в Белия дом. Държавният секретар Бърг щеше да остане в обект „Р“ заедно със съветника по националната сигурност Хейк, а Джоунс щеше да го придружи в Белия дом.

Айрини вече не помнеше колко пъти е летяла с хеликоптера „Марийн 1“. Прекалено много бяха. Но в момента се чувстваше, че летят по-бързо от обичайното. Погледна през малкия илюминатор. Долу се виждаше паметника на загиналите във Втората световна война. Работници поставяха пейки и приготвяха мястото за възпоменателната церемония в събота. Рап бе на път за Щатите и се очакваше да пристигне вечерта. Утре сутринта тя щеше да му подаде нишката, за да разследва всякакви възможни връзки между разкрития терористичен заговор и церемонията.

Хеликоптерът рязко се наклони и пътниците в него веднага се хванаха за облегалките на креслата. Кенеди погледна към Уорч, който седеше на малка сгъваема седалка зад пилотите. Като повечето агенти от Сикрет Сървис и той понасяше стоически нещата. По отегчения поглед и намръщеното лице обаче Кенеди можеше да познае, че не е много доволен от решението на президента да се върне в Белия дом.

Хейс се наведе напред, към пилотите.

– Джак, това за мое наказание ли е?

– Не бих си го и помислил, господин президент. Просто гледаме да ви доставим в Белия дом навредим, без риск да ни свалят, докато сме във въздуха.

Хейс погледна към Кенеди и й се усмихна. За втори път тази сутрин й каза:

– Страхотна работа свърши, Айрини. Не знам какво щях да правя без теб.

– Благодаря, господин президент. – Кенеди също си позволи да се усмихне. – Но трябва да благодарите на Мич, а не на мен.

– Не се безпокой, и това ще стане.

Той хвана дланта й с почти момчешки ентусиазъм и добави:

– Успяхме да спрем копелетата, Айрини! Спряхме ги на време. Те бяха готвили операцията си дълго, а ние ги спряхме в движение.

Кенеди се усмихна по-широко.

– Да, така е, сър. Спряхме ги.

Директорът на ЦРУ не беше от тези, които обичат да се фукат, но в момента дори за нея беше трудно да потисне опиянението от триумфа. Триумф, че са осуетили терористична атака срещу Вашингтон.

Кортежът постепенно си пробиваше път през натовареното градско движение. Три черни шевролета „Събърбън“ с правителствени номера, мигащи лампи и виещи сирени. Без полицейски ескорт. Когато джиповете минаха през тежката черна порта на Белия дом, глутницата репортери, застанали на Северната поляна, изоставиха всичко и хукнаха към тях. Един кльощав телевизионен репортер доста комично се буташе редом с по-яките фотографи и оператори. В нормални случаи всички се редяха на опашка. Репортерите, които имаха най-голям стаж в отразяването на Белия дом, бяха с предимство пред останалите. Но не и тази сутрин. Натискът беше невероятно силен. Директори крещяха в микрофоните на слушалките си, редактори викаха в мобилните си телефони. Фабриката за слухове вече работеше на пълни обороти и глутницата беше като обезумяла.

Тъмните матови стъкла на джиповете бяха непроницаеми дори за най-ярките проблясъци на светкавиците и фотографите не можеха да разберат кой се намира в средната кола, колкото и упорито да се опитваха. Опитът ги беше научил да не обръщат внимание на първата и последната кола, в които най-вероятно се возеха късо подстригани, въоръжени здравеняци в тъмни костюми. За хората, живеещи дълго време във Вашингтон, подобна картина беше нещо обичайно. Важни персони се возеха в черни коли с тъмни стъкла и с бодигардове. Много, много типично за американската столица.

Когато в Белия дом влизаха такива ескорти, тези същите „калени в боя“ репортери ги удостояваха само с любопитен поглед и нищо повече. Тази сутрин обаче липсата на подходящи кадри за емисиите доведе репортерите, фотографите и папараците почти до отчаяние. Никой нито влизаше, нито излизаше от сградата, в която се намираше работното място на президента.

Вратите на първия и третия джип се отвориха и група мъже – всеки носеше тъмни очила и миниатюрна слушалка в ухото си – излязоха и направиха кордон за шефа си. Главният прокурор Стоукс също слезе от задната седалка на средната кола, а зад него плътно го следваше Пеги Стийли.

Репортерите се развикаха, започнаха да задават въпроси, фотографите защракаха с фотоапаратите, а операторите с камерите заразбутваха всички в опита си да заснемат кадри в близък план.

Стоукс закрачи към входа на сградата, без изобщо да трепне. Беше преживявал подобни събития достатъчно често и знаеше, че е важно да запазиш спокойствие и да изглеждаш колкото се може по-достолепен пред медиите. Ако вместо това се пазиш с ръце от светкавиците, журналистите и аудиторията само ще си помислят, че се опитваш да скриеш нещо от тях.

– Господин главен прокурор! – извика един от репортерите. – Вярно ли е, че президентът снощи се е евакуирал от Белия дом?

– Къде се намира президентът в момента? – обади се друг.

Стоукс продължи мълчаливо напред. Годините му адвокатска и юридическа практика го бяха научили да не удостоява с внимание подобни въпроси, но тази сутрин, след това, което се случи, той реши да се позабавлява малко:

– Отивам да се срещна с него.

Главният прокурор и високата стройна блондинка влязоха в сградата и оставиха журналистите отвън, скептично настроени към току-що чутото. Цяла сутрин бяха настоявали пред прессекретаря на Белия дом да разберат къде е президентът, но без резултат. Фактът, че прессекретарят отказа да отговори на въпросите им, само доказваше, че Хейс не е вътре.

Неколцина репортери продължиха да задават въпроси и когато Стоукс влезе вътре, но млъкнаха, след като тежките бели врати се затвориха. Когато суматохата утихна, те чуха шум в небето. Шум, който им беше много познат. Затичаха се на север, встрани от сградата и се заоглеждаха нагоре. Характерното свистене на витла. Само един хеликоптер в света можеше да проникне във въздушното пространство над Белия дом.

Един след друг те започнаха да ругаят Тим Уебър, задето не им е разрешил да отразят пристигането на президента.

> 48

Пеги Стийли прекрасно си даваше сметка, че за пръв път посещава Овалния кабинет. Затова й се искаше външният й вид да съответства на случая, но уви. От прическата, грима и дрехите й имаше какво още да се желае. Както винаги главният прокурор Стоукс беше облечен безупречно, в еднореден костюм „Хюго Бос“. Стийли знаеше, че някой от служителите на Стоукс се е отбил до дома му, където неговата идеална женичка беше приготвила багажа на прокурора в любимата му чанта „Орвис“.

Стийли нямаше свои служители, още не. Поради тази причина беше облякла скучен сив костюм с панталон „Талботс“. Само него успя да метне в багажа снощи. В този костюм нямаше нищо вълнуващо или запомнящо се. И за капак на всичко, тя нямаше под ръка нищо подходящо за него – нито огърлица, нито обици или дори гривна, часовник или шнола за косата. Беше вързала косата си с най-обикновен ластик, а на краката си имаше обувки с плоски подметки „Джил Сейнт Джон“.

Стийли беше идвала десетки пъти в Белия дом за срещи с други висши служители от администрацията. Дори беше седяла на задните редици по време на няколко съвещания на президентския кабинет. Но в тези случаи тя беше само едно сред многото лица. Тази сутрин ситуацията беше различна. Стийли щеше да твори историята, да направи така, че бъдещите поколения да я помнят. Стоукс й беше разказал как рязко е скастрил вицепрезидента и как президентът е реагирал одобрително на постъпката му. Беше се появила прекрасна възможност. От тях се искаше само да се възползват, а Стийли имаше план, който щеше да обслужи интересите на всички.

Президентът влезе в Овалния кабинет с бодра крачка. Джоунс и Кенеди го следваха на няколко стъпки отзад. Стийли се успокои за външния си вид, когато видя, че Хейс е облечен само в неофициален зелен панталон и бяла риза. Успокоението продължи само секунди. Дребен мъж в бяло сако влезе в стаята и донесе тъмносин костюм, изгладена риза, вратовръзка и чифт излъскани до блясък официални обувки.

Президентът пренебрегна двамата си гости и първо се обърна към него:

– Карл, ти си най-добрият.

Върху лицето на стюарда, който неизменно заемаше този пост от двайсет и две години, грейна усмивка:

– Приятно е човек да ви види отново в Белия дом, сър.

Хейс не се съмняваше, че Карл знае какво се е случило тук през последните дванайсет часа, при това по-добре и от най-близките му съветници.

– Благодаря ти, Карл. Моля те, занеси тези дрехи в банята и ни донеси кафе.

– Веднага, сър.

Хейс се обърна към Стоукс и Стийли, които стояха до камината. Хвърли бегъл поглед към Стийли. Забеляза леко недоумяващия й поглед. Той реагира с усмивка, след което бързо се прехвърли на Стоукс. Стийли пък си помисли, че сигурно заради външния й вид президентът я е взел за служител от охраната на главния прокурор, а не за неговата най-добра юристка.

Хейс плесна с ръце.

– Мартин, ти и хората ти свършихте феноменална работа тази сутрин.

– Благодаря ви, господин президент. Целият екип има заслуги.

– Със сигурност.

– Господин президент – повика го Кенеди, – може ли да се обадя от вашия телефон на генерал Флъд?

– Разбира се.

На вратата се почука. Този път влезе жена, която носеше чанта за дрехи.

– Извинете ме, господин президент. – Младата жена веднага се обърна към шефката на кабинета, която стоеше в ъгъла и говореше по мобилния телефон. – Вал, приготвих дрехите ти.

Джоунс покри слушалката с длан.

– Сложи ги в офиса ми.

Стийли си напомни, веднага щом се прибере у дома, да си приготви багаж за непредвидени обстоятелства. Втори път нямаше да я заварят така неподготвена.

– Господин президент – обърна се Стоукс, – запознайте се с моята заместничка, която отговаря за борбата с тероризма, Пеги Стийли.

Хейс се усмихна и протегна ръка.

– Мисля, че сме се срещали и преди. Така ли е?

– Малко или много… да, сър.

– Пеги – продължи Стоукс – изигра важна роля тази сутрин. Именно тя събра всички на вътрешния фронт.

– Тогава позволете да изразя моята благодарност. – Президентът стисна ръката й.

Шефът й малко преувеличаваше, но Стийли нямаше намерение да оспорва думите му точно сега. Щом искаха да й припишат заслугите, защо трябваше да отрича?

– Благодаря ви, сър.

Кенеди приключи разговора с Флъд и се присъедини към групата.

– Здравей, Пеги.

– Добро утро, доктор Кенеди. – Стийли се изненада, че директорът на ЦРУ помни името й. Бяха се виждали само два пъти досега и двата пъти в доста големи групи.

– Генерал Флъд каза, че „тюлените“ от Екип-6 са открили големи количества пластичен експлозив C-4. Според първоначалната оценка те предполагат, че експлозивът е бил предназначен за детонатор на ядреното устройство, което открихме в Чарлстън.

– Детонатор?

– Да.

– Ами другите два кораба? – попита президентът.

– Претърсването продължава, но досега не сме открили нищо.

– Нали няма опасност от втора бомба? – попита Хейс.

– Твърде рано е да изключим такава възможност напълно. Но аз предполагам, че тепърва ни предстои да открием останалите компоненти, необходими за сглобяването на мощна атомна бомба.

– На какво разстояние са другите два кораба от брега?

– На около стотина километра. Акцията ще се ръководи от бреговата охрана, флотът само ще осигурява поддръжка.

– Кога ще знаем със сигурност отговора?

– До един час. Първоначалното претърсване не показа наличие на радиоактивен материал. Сега разместваме товара, за да имаме достъп до съмнителните контейнери.

– Ако откриете нещо, веднага ме уведомете.

– Задължително. – Кенеди погледна часовника си. – Ако ме извините, сър, искам да отида в Ситуационната зала, за да видя какво е последното развитие на ситуацията.

– Разбира се, върви. Аз ще дойда малко по-късно.

След като излезе Кенеди, към групата се присъедини раздразнената Джоунс.

– Тази преса… Кълна се, понякога си мисля, че комунистите са били на прав път.

Всички се засмяха.

– Какво има сега? – попита Хейс.

– Нищо. Нищо, с което си заслужава да те занимавам.

– Сигурна ли си?

Джоунс се поколеба.

– Свиках среща след трийсет минути, за да обсъдим стратегията. До тогава ще почака. Вашата поява тук, в Белия дом, временно разсея напрежението. – Шефката на президентския кабинет прекара ръка през косата си.

– Вал, искам да те запозная с Пеги Стийли, моят заместник по борбата с тероризма – каза Стоукс.

Докато Стийли и Джоунс си стискаха ръце, първата забеляза тъмните кръгове под очите на началничката на кабинета. На нейния фон Пеги изглеждаше доста свежа. Външният й вид престана да бъде повод за притеснение.

– Пеги Стийли – повтори Джоунс името, сякаш го беше чувала и преди. Изведнъж в очите й проблесна искра, явно се беше сетила. – Пат Холмс?

– Да. – Стийли се усмихна. – Пат казва, че сте най-напористата в този град.

Джоунс кимна одобрително и потупа президента по корема.

– Чу ли това?

– Нямам намерение да споря с теб – отвърна Хейс и вдигна ръце във въздуха.

– И добре ще направиш. – Джоунс отново се обърна към Стийли: – Трябва да поговорим насаме. Пат ми разказа за вечерята ви. Напълно съм съгласна.

Хейс наостри уши. Какво ли замисляха политическите му помощници? В повечето случаи планирането на различни стратегии беше почти незначително на фона на всичко останало, но понякога тяхната жажда за победа надхвърляше чертането на безобидни схеми.

Докато гледаше ту към Джоунс, ту към тази доста красива и привлекателна Стийли, Хейс реши, че трябва да разбере какво замислят председателят на Националния комитет на Демократическата партия и присъстващите тук жени.

– Какво заговорничите зад гърба ми?

Стийли беше перфекционистка, която винаги изпипваше детайлите до милиметър. Тази нейна склонност беше част от постоянния й стремеж към победа. Детайлите имаха значение при подготовката, но щом съдебният процес или политическият дебат започнеше, тя се съсредоточаваше върху общата картина и влизаше в действие със замах.

Стийли не изчака Джоунс да отговори.

– В Министерството на правосъдието има консенсус, сър, че Законът за защита на нацията е прекалено кардинален. Вече имаме няколко показателни дела, които бавно си пробиват път нагоре по системата, към Върховния съд. Както се развиват събитията, съдът ще се произнесе по тези дела към края на лятото и началото на есента.

– В последните месеци от кампанията за преизбирането ти – добави Джоунс.

– Консенсусът, сър, е, че съдът ще ни създаде големи проблеми. И не само веднъж. Трябва да сме готови за поредица от шумни съдебни поражения.

Президентът се замисли. След случилото се тази сутрин Законът за защита на нацията непременно трябваше да се укрепи още повече.

– Моментът, в който ми го съобщавате не е много подходящ. – Хейс реагира с намръщено лице и суров поглед. – Ако не сте забелязали, група терористи за малко не прекара ядрено оръжие в страната ни.

Стийли се изпъна и фиксира Хейс с погледа си:

– Господин президент, позволете ми да не се съглася с вас. По-подходящ момент едва ли ще има.

Главният прокурор Стоукс отстъпи половин крачка назад, за да наблюдава бившата си любовница в действие. Забеляза, че дори когато е съгласна, тя го прикрива. Тонът й беше твърд, но уважителен. Умоляващ, но не отчаян. Пеги излагаше факт след факт и в крайна сметка представи политическата гледна точка много умело. Стоукс я беше виждал такава и преди и познаваше президента достатъчно добре. Хейс нямаше шанс. Стоукс и Джоунс си размениха бързи погледи. Да, началничката на президентския кабинет наистина беше впечатлена. Главният прокурор се замисли за Националното събрание на Демократическата партия, насрочено за лятото. Представи си как държи забележителна реч, а пред шумящата тълпа президентът обявява него за вицепрезидент.

> 49

# Границата между Алабама и Джорджия

Мани Гомес се чувстваше като болен. Първо се потеше, а след няколко минути го тресеше от студ. Опита се да си спомни дали не пил нещо съмнително в Мексико, но можеше да се закълне, че не е. Винаги си носеше със себе си вода. Дори не беше пренощувал там. Само прекоси границата при Ларедо, взе товара си и отново се върна.

В момента караше със сто и трийсет километра в час по междущатски път 20. Алабама беше останала зад него и се виждаше в огледалото. Навлизаше в Джорджия и неразположението му беше попреминало. Намираше се зад волана вече петнайсет часа и ако искаше да стигне на време за бейзболната игра на сина си, трябваше да свали товара, да отиде на терминала във Форест Парк, да вземе следващия товар за Тексас и да се изнесе от града сутринта, преди движението да е станало прекалено натоварено.

Беше пресметнал всичко. Достатъчно пъти бе пътувал по тази магистрала и знаеше къде се намират патрулите на магистралната полиция, къде поставят радарите, къде готвят хубава храна, къде може да се пренощува и най-важното – къде не бива да се спира изобщо. Малко преди Виксбърг, Мисисипи, имаше един малък паркинг за камиони и мотел. Там можеше да похапне, да си вземе душ и да поспи четири-пет часа, преди да направи големия скок през Луизиана и Тексас на следващия ден. Щеше да достави товара в Сан Антонио и да се прибере у дома в Ларедо на време. Дори можеше да му остане време да зареди хладилната чанта с бира и да потренира малко със сина си преди мача.

Утре вечер започваше бейзболният турнир Мемориъл Дей, посветен на деня в памет на жертвите от войните. Синът му, Мани младши, щеше да излезе на игрището в девет часа. Жена му и дъщеря му бяха не по-малко развълнувани от момчетата. Маниак на тема бейзбол откакто се помнеше, Гомес категорично оспорваше мнението, че най-разпространеният спорт в Тексас бил американският футбол. Всеки, който мислеше така, трябваше да се качи на колата и да обиколи из Ларедо някоя лятна вечер. Нямаше да измине и километър, без да се натъкне на осветено бейзболно игрище, пълно с играчи на възраст от четири до шейсет години. От детската лига до лигата за възрастни, бейзболът беше цар в Тексас.

Гомес отпи от водата и попи челото си с кърпа. Ето, отново се потеше. Прогони мисълта от съзнанието си, втълпяваше си, че ще му мине. Че ще се оправи, веднъж само да се разтовари и да се насочи отново на запад, към къщи. Пътният знак на магистралата сочеше, че неговата отбивка е след няколко километра. Гомес взе картата, която беше принтирал от интернет, и провери отново маршрута.

Зави по отклонението и се озова върху второкласно шосе. Два километра и половина по-нататък отново зави и видя някакъв строеж напред по пътя. На една площадка от изсечени дървета бяха паркирани голям жълт трактор и някаква друга строителна машина. До тях имаше фургон за строителите. Преди да навлезе, Гомес огледа района, за да се увери, че на връщане лесно ще излезе. Почвата изглеждаше доста изсъхнала. Добре, че се бяха сетили да насипят чакъл. Влезе в тясната алея и спря точно пред фургона.

Отвътре почти веднага излязоха двама мъже. Гомес слезе от камиона, с документите в ръка. Слава богу, гаденето му беше преминало.

– Как я карате? – попита ги Гомес.

– Екстра – отвърна единият от мъжете с акцент, който Гомес не можа да разпознае.

Когато Мани се поогледа, той леко се разтревожи. Основите на строежа още не бяха готови, камо ли да се пълнят със скъп гранит.

– Чакахме те – каза другият непознат и доволно погледна към товара отзад.

Гомес взе това за добър знак и подаде документите.

– Трябва да се разпишете ето тук, долу, където е червеното кръстче.

По-високият от двамата взе листа и набързо надраска името си. Гомес взе обратно документа, откъсна копието и го връчи на подписалия го.

– Къде искате да го стоваря? – попита той.

– Ето тук ще е добре.

Гомес погледна към фургона и сбърчи вежди. Доста странно място за складиране, но щом така искаха… Колкото по-скоро се отървеше от ремаркето, толкова по-скоро щеше да е отново на път. Изпълни желанието на клиентите и няколко минути по-късно, отново в кабината, той вече караше обратно към шосето. Без тежкото ремарке камионът се движеше като спортна кола. Но не беше изминал и километър, когато започна силно да трепери. Погледна се в огледалото. Цялото му лице беше изпъстрено с червени петна.

Когато Гомес отново излезе на магистралата и се насочи към търговския склад, целият се тресеше. Хрумна му, че е добре да открие някой мотел край Атланта и да поспи няколко часа. Очакваше се температурата да стигне до трийсет и шест градуса и нямаше как да спи в камиона. Трябваше да си вземе стая, но това не беше предвидено в бюджета му.

„Не – каза си Гомес – ще издържа, пък каквото ще да става.“ Сигурно беше хванал някакъв вирус в Мексико. Жена му непрекъснато му повтаряше да пие вместо кафе много вода. Видя отпред знак за мотел и реши да напълни резервоара, да си вземе малко вода и храна.

Треската му беше преминала, когато спря пред дизеловата колонка. Но отново му стана горещо, целият плувна в пот. Попи с кърпа врата и лицето си. Догади му се и изруга наум. Беше като в някакъв кошмар. След като с големи усилия се добра до колонките, си каза, че е постъпил много добре, като е спрял. Изглежда болестта му напредваше и едва ли щеше да премине скоро.

Подпря се с едната ръка, изведнъж стомахът му се обърна и изповръща съдържанието си навън, подобно на голям неспирен поток. Цялото му тяло беше обхванато от спазми и той отново повърна, на цели два метра. Гомес опита да се наведе напред, за да не изцапа обувките си. За малко му мина, но той усещаше, че далеч не е свършило. Надигаше се следваща вълна и той си каза, че това е добре. Организмът му просто се опитваше да се отърве от заразата, която беше пипнал в Мексико. Тази мисъл го крепеше и при следващите три спазми, след което падна на колене и усети невероятна болка. Разбра, че му се е случило нещо много лошо, когато видя, че повръща кръв. Не можеше да стори нищо, беше безсилен и губеше съзнание. Последната му мисъл, преди да издъхне, беше, че ще пропусне мача на сина си.

> 50

# Вашингтон, окръг Колумбия

Скип Макмахън седеше в една стая с трима души, които не харесваше. Единият от тях беше терорист въпреки отрицанията на неговия адвокат. Макмахън беше готов да заложи цялата си пенсия, че е така. А дребният лайнар, седнал пред него, продължаваше да твърди, че е невинен, че само си е вършел работата и че изобщо не е знаел какво има вътре в контейнера, който трябваше да вземе в Чарлстън. Макмахън чувстваше, че този го лъже.

Защо не харесваше другите двама беше напълно обяснимо. И двамата бяха адвокати. Единият от тях, доста нафукана личност, се изявяваше като защитник на терориста. Името му беше Тони Джаксън, известен още като Южняшката уста. Той бе адвокат по човешките права, обвинител и защитник едновременно. Изглеждаше страховит и излъскан, арогантен и много добър професионалист. Ненавършил още петдесет години, коренният жител на щата Джорджия беше натрупал малкото си богатство от няколко много доходни дела. Най-голямото беше срещу национална верига за хранене за расова дискриминация. Джаксън се беше превърнал в една от онези говорещи глави, които не изчезваха от телевизионните новини двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Беше отказал да напусне любимата си Атланта и да представлява пред съда разни престъпници в Лос Анджелис и Ню Йорк. Въпреки това той се чувстваше свободен често да прави коментари по адрес на тези престъпници и повтаряше, че не им се оказва достатъчно добра юридическа защита.

Макмахън трябваше да признае – този имаше стил. В истински процес, със съдебни заседатели, щеше да е много трудно да го победи. Висок метър и деветдесет и пет, чернокож, с късо подстригана коса, прошарена около слепоочията. Целият му външен вид поддържаше имиджа на мъдър и разсъдлив човек. Костюмът, вратовръзката и ризата бяха избрани безупречно, с вкус, а ръкавелите и часовника несъмнено бяха доста скъпи. Очевидно разбираше колко е важно да изглеждаш добре и излъчваше пълна самоувереност и компетентност, макар че от време на време прекаляваше с арогантността и надменността. Макмахън беше виждал подобни персони и преди. Ако този човек извадеше късмет с журито от съдебни заседатели, той щеше лесно да ги спечели. Да, щеше да бъде много опасен противник.