Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 24 страниц)

Мохамед и ал Ямани слушаха внимателно всяка една дума, която се чуваше от скенера. Когато стигнаха река Йорк, в полицията постъпи допълнителна информация за тях. Описание на ремаркето, както и на камиона. За капак на всичко полицията издирваше и зелено-бяло такси форд.

С всеки изминат километър рискуваха все повече и повече да ги хванат. Накрая, след като минаха през градчето Плъм Пойнт, ал Ямани реши, че е време да спрат да бягат и да се окопитят. Когато видя между дърветата реката, му хрумна идея.

– Каква е тази вода вляво от нас? – попита той.

– Това е река Йорк – отвърна Мохамед.

– Накъде води?

– Влива се в залива Чесапийк, а оттам – в Атлантическия океан.

– А пътищата, по които минахме… те не водят ли към реката?

– Да.

– Тогава тръгни по този.

Мохамед се поколеба и погледна през рамо.

Ал Ямани повтори заповедта си с повишен тон. Този път приятелят му се подчини. Отбиха от асфалтирания път и се озоваха върху камениста пътека, която водеше в гората. Няколко десетки метра по-навътре пътеката се разделяше на две. Вляво имаше табели на две семейства, а вдясно – на едно. Семейство Хансън. Ал Ямани каза на Мохамед да завие надясно. Продължиха по чакъла още няколко десетки метра. Първо забелязаха реката, която блестеше на слънцето, а после и къщата.

Беше двуетажна постройка със сиви стени и бели прозорци. До нея имаше залепен закрит гараж за три коли с някаква надстройка отгоре. Отвъд къщата и гаража се простираше поляна с тучна зелена трева, която под лек наклон стигаше до реката и малък пристан. Ал Ямани се усмихна, когато видя лодката.

– Какво да правя сега? – попита го Мохамед.

Саудитецът не можеше да разбере дали има някой в къщата. По-добре щеше да е, ако нямаше никой, но така или иначе те щяха да се сдобият със своето.

– Спри пред къщата.

Мохамед закара таксито по дъгообразната пътека и паркира пред външната врата. Ал Ямани го помоли да слезе заедно с него. Хасан и Халед се присъединиха към тях. Водача на групата нареди на Зубаир да чака в камиона.

– Иди отзад – каза той на Халед. – Виж дали няма някой при реката. – После се обърна към Хасан: – Иди с него и провери задната врата. Ако е отворена, изчакай няколко секунди и влез.

Двамата кимнаха и тръгнаха натам. Ал Ямани натисна дръжката на вратата. Беше отключена, но той не я отвори. Вместо това натисна звънеца и изчака някой да се покаже. Десетина секунди по-късно на прага се появи жена на около шейсет и пет, облечена в шорти и тениска. Ал Ямани нарочно остана по-далеч от нея, за да не я подплаши. Мохамед стоеше до таксито.

Жената отвори вратата, но не и външната решетка.

– Да?

– Здравейте, вие сигурно сте госпожа Хансън. Търся доктор Хансън.

Жената го погледна объркана.

– Аз съм госпожа Хансън, но мъжът ми не е доктор.

– Сигурно съм объркал къщата. Познавате ли други Хансън, които живеят до реката?

Госпожа Хансън се замисли за няколко секунди и отговори:

– Не… лично аз не познавам такива, но реката е доста голяма, така че…

Ал Ямани се престори на разочарован и отстъпи назад, сякаш щеше да си ходи.

– А съпругът ви познава ли доктор със същото име, който живее край реката?

– Може би, но в момента го няма вкъщи.

Ал Ямани сложи ръце на бедрата си.

– Много лошо. – Видя как Хасан се прокрадва тихо зад жената и добави: – Извинявайте, че ви обезпокоих.

Секунда по-късно Хасан застана в готовност да удари. Ал Ямани го погледна и му кимна.

> 68

# Вашингтон, окръг Колумбия

На железопътната линия беше станала катастрофа. Потокът коли пъплеше бавно и в двете посоки, хората искаха да позяпат влака. Беше почти четири часа, когато Рап се върна в Обединения център за борба с тероризма. Още не беше сигурен дали е постъпил правилно, като не се е качил на самолета. Страшно много искаше да спипа ал Ямани, но с тази задача щяха да се справят полицията и федералните. Нещо в гласа на Макмахън обаче му се стори странно, умоляващо.

Рап го откри застанал в остъкления офис, разположен над контролната зала на Центъра, в задната й част. Наблюдаваше ситуацията в Ричмънд и се опитваше да отсее фактите от ненужната информация. Мълчаливо направи знак на Рап да го последва, двамата влязоха в малка конферентна зала в задната част на офиса и затвориха вратата. Рап се пльосна в сивия фотьойл и постави ръце върху ламинираната дървена маса.

– По вида ти съдя, че още не са открили проклетия камион.

– Не, не са.

Рап погледна часовника си.

– Вече минаха… почти три часа от инцидента. Това не е добре.

– Не ми казваш нищо ново.

– Заместник-шерифът излезе ли от операционната?

– Спасиха живота му, но още не е излязъл от упойка.

Рап нервно забарабани с пръсти по лъскавата повърхност.

– Сигурни ли са, че нашите хора са още в района на Ричмънд?

– Убедени са.

– Не ми се вярва много.

– Знам. И на мен също, но чакай да ти покажа нещо. – Макмахън излезе за малко от стаята и се върна с карта на щата Вирджиния. Разпъна я на масата и продължи: – Това тук е Ричмънд, а това – окръг Колумбия. Инцидентът е станал ето тук, на североизток от града. Щатските патрули казват, че когато са обявили тревога, са блокирали всички основни пътища. Проверили са пътните камери на магистрали 95 и 295, но не са открили нищо. Което означава, че нашите хора не са минали по междущатския път – без съмнение най-бързият начин да стигнат до Вашингтон.

Агентът от ФБР посочи с пръст четирите географски посоки около Ричмънд и добави:

– Всичко е било блокирано. През този уикенд настъпва един от най-натоварените трафици в годината. Хората отиват на плаж, на планина, във Вашингтон за церемонията по откриването на мемориала. Пътищата са затрупани.

– Знам, нали и аз минах по тях.

– Е, има и нещо друго, което научихме в последствие. Този пикап е теглил ремарке. Шефът на Щатския патрул ми каза, че няма начин неговите момчета да го пропуснат.

– Ремарке?

– Знам… Знам какво си мислиш. Какво има в ремаркето. Пол и аз вече говорихме по тази тема.

– Руснаците обадиха ли му се?

– На полигона са, сега започват разследването.

Рап стана и тежко въздъхна. Загледа се в картата.

– Ами ако задниците имат друга бомба?

– Засега не разполагаме с такава информация. И сам знаеш. Нали в Пакистан не открихте нищо, което да подсказва подобна теория.

Да, така беше, но Рап предположи, че тези едва ли се разкарват наоколо със закрито ремарке ей така, без нищо.

– Откъде Щатските патрули са толкова сигурни, че онези вече не са във Вашингтон?

– Техен самолет патрулира по шосе 95 и магистрала 1, откакто се е получил сигналът. Петнайсет минути след него над Ричмънд се е вдигнал и хеликоптер. Само в отсечката между Вашингтон и Ричмънд патрулират над сто ченгета, шерифи и щатски полицаи. Смятат, че онези са се шмугнали някъде и се крият. Аз лично съм склонен да се съглася с тях.

– Или са сменили колите.

– Или заместник-шерифът, когото са блъснали, не е бил на себе си, когато е давал описанието.

– Тогава защо ми се обади и съсипа почивката ми?

– Защото не вярвам в случайни съвпадения и защото предполагам, че още днес ще се нуждая от помощта ти за нещо, което… да кажем просто, че аз не мога да свърша.

– Ще ми направиш ли услугата да ми обясниш за какво става въпрос?

– Още не, но съвсем скоро ще разбереш.

– Съобщи ли за инцидента в Белия дом?

Макмахън поклати глава.

– Само пришпорих Брайън. – Имаше предвид своя началник, директорът на ФБР Роуч. Рап го погледна изненадано. – Виж, наредил съм всички ченгета от близките пет щата да търсят тези клоуни. – Макмахън посочи към тавана. – Това означава, че не се налага да зарязвам всичко и да търча до Белия дом, за да информирам целия проклет кабинет. Знам какво ще последва – Министерството на вътрешната сигурност ще настоява да поеме случая и накрая ще започнем да се прескачаме един друг.

Рап кимна в знак на съгласие.

– Тогава какъв е планът?

– Записът от инцидента пътува насам. Искам да го прегледам и да говоря със заместник-шерифа, когато излезе от упойката. Освен това не желая да се меся на местните служби, а да ги оставя да си свършат работата.

– Изреденото дотук не обяснява защо аз не се качих на самолета.

– Нали ти казах. Повярвай ми, ако не ги открием скоро, спешно ще се нуждая от твоите умения.

> 69

# Вирджиния

Първото име на госпожа Хансън беше Джулия. Оказа се, че е майка на четири деца. В момента те живееха в различни части на страната. Господин Хансън се казваше Том. Тримата прибраха колите и се притаиха в очакване. Паркираха таксито в гаража. Една моторна косачка за трева и няколко мотоциклета и велосипеда бяха преместени, за да се освободи място за пикапа. Ремаркето оставиха отвън.

Твърде лесно се справиха с Том Хансън. Беше над седемдесетгодишен и нямаше навика да отбранява дома си. Това беше цивилизован край, а не някакъв преден пост в Дивия Запад през миналия век. Появи се горе от хълма с големия си кадилак. Връщаше от местната железария, където беше търсил части, за да поправи пристана. Том Хансън беше взискателен човек и тъй като утре на гости щяха да му идват внуците, искаше всичко да е изрядно.

Хванаха го, когато отвори вратата на гаража. Той погледна объркано и се зачуди кой, по дяволите, е паркирал такси на неговото място. Изскочиха бързо, по един човек от всяка страна на големия кадилак. Отвориха рязко вратите на колата и го издърпаха, преди да реагира. Грубо го хванаха за ръцете и го замъкнаха към къщата, за да му затворят устата.

Когато стигнаха до външната врата, Том Хансън вече бе получил инфаркт. Първият сърдечен удар го беше споходил още на петдесет и две години. „Твърде много пушиш, а храната, която ядеш, е все мазна!“ – така му беше казал лекарят. Том спря да пуши, но не можа да се откаже от нездравословната диета. Осем години по-късно му направиха ангиопластия, а съвсем скоро лекарите го посъветваха да се подложи на операция за байпас, докато все още може. Но не му беше писано.

Хвърлиха го на пода на кухнята, в краката на четирийсет и шест годишната му съпруга, която беше завързана и със запушена уста. Том Хансън я погледна и нещо в гърдите го стегна. Зад нея, над хладилника, бяха закачени фотографиите на техните внуци. Девет сладки личица – смисълът на техния живот и центърът на вселена им. Не неговите или нейните, а именно техните. Те бяха неразделна двойка, екип, който споделяше всичко, особено безграничната любов към децата и внуците.

Джулия Хансън започна да се дърпа и върти бясно, но не можеше да се развърже. Знаеше, че той има проблеми със сърцето. От години се опитваше да му помогне, готвеше му здравословни ястия, планираше дълги разходки сред природата. Поглеждаше го укорително, когато той запалваше от проклетите цигари, за да прави компания на двамата им сина. Сега видя по лицето му, че агонизира и осъзна, че няма да издържи. Когато Том започна да пребледнява, сякаш животът си отиваше от него, тя заплака. Ал Ямани наблюдаваше сцената спокойно и с моралната увереност в каузата на истински правоверен. През живота си много пъти беше виждал хора да умират и в сравнение с жестокостите, на които беше ставал свидетел на бойното поле, сегашната гледка бе като детска приказка. Наближаваше пет следобед и според жената до сутринта не се очакваха никакви гости. Тогава от Филаделфия щеше да дойде дъщеря им заедно с децата и съпруга си. Ал Ямани искаше подробности. Колко бяха те?

Щяха да са петима и да пристигнат около десет сутринта. Саудитецът се намираше в кухнята, когато се обади дъщерята и се включи телефонният секретар. Съобщението, което тя остави, потвърждаваше думите на майка й. Накрая каза, че не е необходимо Джулия да й се обажда и че ще се видят направо на другата сутрин. Воините на Исляма бяха извадили такъв късмет, че ал Ямани за пореден път се убеди в едно – Аллах ги закриляше в мисията им.

Оставиха стареца и жена му и отидоха в хола. Ал Ямани се обърна към учения:

– Колко време ще ти трябва, за да сглобиш бомбата?

Зубаир вече беше извадил пакетите от камиона, проверил бе детонатора и експлозивите.

– Всичко изглежда в добро състояние. Необходими са ми не повече от два часа.

– Можеш ли сам да го свършиш?

– Не. – Зубаир притеснено поклати глава.

Естествено – Ал Ямани можеше да разпознае страхливеца отдалеч. Пакистанецът не искаше да се излага на облъчването.

– Лодката готова ли е? – попита той Хасан и Халед.

– Да – отговори Хасан. – Заредена е догоре с гориво и е в изправност.

– Хубаво. Вземете някакво одеяло от горния етаж и увийте с него стареца. Идете в гаража и помогнете на Имтаз да сглоби оръжието. Тръгваме веднага щом се стъмни. Ще хвърлим тялото на стареца в реката.

Тримата излязоха, ал Ямани и Мохамед останаха сами. Мохамед попита стария си приятел:

– Какво си намислил, Мустафа?

Въпреки тъпата болка, която беше обхванала всяка фибра в тялото му, ал Ямани се усмихна.

– С наша помощ Ислямът ще нанесе своя славен удар. Величествен удар, Мохамед.

Дори и в най-големите си кошмари Мохамед не си бе представял, че приятелят му притежава ядрена бомба с разрушителна сила.

– Кого ще убиеш?

– Президента. Самия президент на Съединените американски щати.

> 70

Всичките четири телевизионни канала в Ричмънд започнаха новинарските си емисии с един и същи репортаж. В района издирваха престъпници, а подобни събития се случваха твърде рядко, заради което вниманието на аудиторията бе приковано в екраните. Репортерите и телевизионните оператори с камерите бяха обсадили болницата, в която се възстановяваше от мозъчна операция раненият полицай. Окупирали бяха и местопрестъплението, както и шерифския участък на окръг Хановър.

По време на новините в шест часа вечерта шерифът Рандъл Макгоуън пусна видеозапис на инцидента, заснет от камерата, монтирана в патрулната кола на полицая. Толкова изумителен и неочакван беше ударът, че до единайсет часа вечерта със сигурност всеки от Шарлот до Балтимор щеше да я е гледал. Шерифът Макгоуън съобщи на журналистите, че се издирва зелено-бяло такси, най-вероятно управлявано от Мохамед Ансари, жител на Ричмънд. Показана беше фотография на Ансари, както и кратко описание на втората кола, избягала от местопрестъплението.

Скип Макмахън изрично настоя за последното. Той поддържаше постоянна връзка с шерифа Макгоуън и специалния агент от отдела на ФБР в Ричмънд, натоварен със случая. Контролно-пропускателните пунктове, установени по пътищата от местните полицейски служби, още не бяха дали никакъв резултат. Затова беше крайно наложително да прибегнат до помощта на медиите. Голям напредък отбелязаха с видеозаписа от инцидента. Камерата не беше заснела регистрационния номер, но надписа на таксиметровата компания се виждаше. След бърза проверка диспечерът от компанията потвърди, че връзката с едно от такситата е прекъснала преди около три часа. Когато Макмахън и екипът му чуха, че името на шофьора е Мохамед Ансари, подскочиха. Още една бърза проверка, този път в базата данни на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, накара кръвта им да изстине. Според събраните данни Ансари беше имигрирал в Америка от Афганистан в края на осемдесетте с помощта на Управлението. След 11 септември 2001 г. от ЦРУ го бяха разпитвали дали поддържа още контакти с Мустафа ал Ямани. Ансари беше заявил за протокола, че обича Америка като своя родна страна и гневно осъжда извършеното от „Ал Кайда“.

По обясними причини Рап се съмняваше в искреността на тези думи. Един по един започнаха да се натрупват нови факти. Заместник-шериф спира камион, струва му се, че разпознава Зубаир, за когото вече знаят, че е вербуван от ал Ямани. Изведнъж полицаят е прегазен от такси, шофирано от човек, който преди двайсет години се е бил заедно с ал Ямани в Афганистан. Не, това определено не бяха случайни съвпадения.

Тъкмо се бяха отчаяли, когато руският колега на Раймър ги зарадва с добра новина. Той и неговият екип току-що бяха направили пълна проверка на полигона, на който някога бяха изпитвали ядрените експлозиви. Само една от дупките, в които бяха извършени неуспешни опити, беше разровена. Руснаците се извиниха, но в същото време бяха уверени, че американците са заловили единственото парче радиоактивен материал. Освен това екипът на ФБР за откриване и обезвреждане на оръжия за масово поразяване проведе кратък обиск в дома на Ансари и в служебното му шкафче в компанията, но не откри никакви следи от радиация.

Тогава какво имаше в ремаркето? И Раймър, и Макмахън спореха, че най-вероятно е сглобена с подръчни средства бомба, направена от торови химикали и петролни продукти. В борбата с тероризма я наричаха „бомбата на бедняка“ – съвременна и много по-мощна версия на коктейла „Молотов“. Възможно бе и да е „мръсна“ бомба, но нейното производство беше трудно, затова вероятността беше по-малка. Всички се съгласиха единодушно обаче, че „Ал Кайда“ се стреми да извърши нападение въпреки провала си в Чарлстън. Макмахън и Рап измислиха стратегия за действие и се посъветваха с началниците си, преди да пристъпят към изпълнението.

Глупаво беше да подплашват Зубаир и ал Ямани. Така имаше опасност те преждевременно да взривят бомбата или да променят целта си. Не беше изключено и просто да отменят операцията и да изчезнат. Рап решително се противопоставяше на всякакви действия, които биха ги притеснили. Затова решиха, че ще е най-добре да продължат тихомълком с разследването и да се концентрират върху издирването на Ансари и неговото такси.

Малко след като историята гръмна във вечерните новини в шест часа, в шерифския отдел на окръг Хановър се получиха две телефонни обаждания. Първото беше от мъж, който разхождал кучето си близо до Тънстол, по времето когато е станал инцидентът. Той съобщи, че ясно си спомня как покрай него минало зелено-бялото такси и се насочило на изток. Профучало много бързо, затова го запомнил. Когато го попитаха за пикап форд с ремарке, той не можа да се сети, но каза, че е със сигурност е имало и втора кола. Гласът на мъжа беше старчески, леко треперещ. Служителят, който разговаряше с него, се отнесе скептично, докато няколко минути по-късно не последва още едно обаждане. Беше жена, живееща близо до Плъм Пойнт. Нейната информация беше съвсем конкретна.

Жената се разхождала по автомобилната алея, за да прибере пощата. Знаеше точно времето, защото всеки ден излизала за пощата в един и същи час. Стояла в края на алеята, когато таксито и камионът преминали бързо покрай нея. Заместник-шерифът я попита дали не бърка нещо, а тя отвърна, че е абсолютно сигурна, защото веднага в главата й изплували два въпроса. Първият бил: „Какво, за бога, прави градско такси чак в Плъм Пойнт?“, а вторият – „Защо седемнайсетгодишният ми син преследва това такси?“ Оказа се, че синът й също кара пикап форд F-150. Като допълнително доказателство за бистрата си памет тя спомена на служителя на реда, че заедно със сина си гледала новините в шест часа. След като историята била огласена по медиите, синът й коментирал, че вече е наясно защо полицията го спирала два пъти през деня.

Макмахън сам се обади на жената, госпожа Моли Старк, и лично приказва с нея. След като я изслуша, той я помоли да говори със сина й. Две минути телефонен разговор с нея и още една със сина й бяха достатъчни, за да се увери в правдивостта на показанията. Както повечето опитни ченгета и той не се нуждаеше от детектор на лъжата, за да определи дали някой казва истината или не. Достатъчно бе да зададе само няколко умело формулирани въпроса.

Когато Макмахън обяви новото развитие на ситуацията, в Контролната зала въздъхнаха облекчено. Терористите бяха побягнали на изток и юг, далеч от окръг Колумбия. След като обсъдиха проблема заедно с щатската полиция на Вирджиния, те разбраха, че по време на бягството междущатски път 64 между Ричмънд и Норфолк е бил напълно блокиран. Тъй като заливът Чесапийк и притоците, вливащи се в него, представляваха естествена барикада на изток, районът на претърсването доста се стесняваше. Все по-очевидно ставаше, че престъпниците са спрели и са се притаили някъде наблизо.

В Куонтико Екипът за спасяване на заложници на ФБР беше вдигнат под тревога. Всички негодуваха, че са ги викнали в празничен ден, но нали затова им се плащаше. С помощта на хеликоптерите си, антитерористите щяха да стигнат до района само за половин час. Рап се възползва от случая, за да напомни, че „Тюлен“-6 се намира още по-близо – в Литъл Крийк, Вирджиния. Ако някой друг бе направил подобно предложение, специалните агенти от Бюрото грубо щяха да го скастрят. Територията на САЩ беше поле за действие само на ФБР, а не на военните. Чисто и просто.

Докато гледаха картата на Вирджиния, Макмахън реши да форсира още малко нещата. Каза на една от заместничките си да приготви съобщение за пресата. Искаше в него да се включи и последната информация на двамата граждани. Също така нареди изрично да се упомене, че издирваните са въоръжени и опасни. И последно, той поиска съобщението да се разпрати до всеки един вестник, телевизионен или радиоканал от Вашингтон до Вирджиния Бийч.

> 71

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап се измъкна от залата, за да се консултира с Кенеди. Тя беше излязла от града около четири следобед заедно със сина си и майка си. Бяха наели къща на плажа на Оушън Сити в Мериленд. На две крачки се намираше къщата на нейна братовчедка, чиито деца щяха да си играят с Томи. Кенеди не го показа, но Рап усети, че е под силен стрес. Беше планирала това пътуване от година. Братовчедката бе поканила всички да отседнат в нейната къща, но нямаше да е практично. Айрини имаше лична охрана – мъже с широки рамене, вълчи апетит и големи патлаци, които трябваше да бъдат подслонени и хранени.

Тя помоли Рап да тръгне първи за Уисконсин, обясни, че ще отложи своята ваканция, за да държи събитията в Ричмънд под око. В мислите си Мич се върна към сина й Томи. Хлапето беше преживяло доста разочарования в живота. Майка му работеше минимум по шейсет часа седмично, а баща му живееше далеч от него. Говореше за пътуването от месеци. С типичната си груба прямота Рап я посъветва да не го отлага повече, а веднага да заминава. Тя дълго време се противеше, но в крайна сметка схвана аргументите на Мич и замина.

Бе говорил с нея преди час и половина, точно когато нейният малък кортеж пресичаше моста Бей. Телефонът вдигна един от бодигардовете й, но скоро го предаде на шефката си.

– Как е Томи? – попита Рап.

– Страхотно. Много е щастлив. Тича с другите деца из плажа и търси дърва, за да си запалят огън.

По гласа й Рап определи, че се е отпуснала и си почива.

– Поздрави го от мен.

– Непременно. Какво става при вас?

Рап я въведе в последните събития около издирването на терористите и й разказа разговора на Раймър с руския му колега. Двете новини изглежда я успокоиха още повече. Те бяха първите добри новини, откакто бяха разбрали, че ЦРУ е помогнало на Мохамед Ансари да имигрира в Щатите. Щом тази информация достигнеше до пресата, върху й щеше да се стовари страхотна буря. Нямаше да й помогне дори обстоятелството, че по това време е била само младши служител в Управлението.

Но едно нещо не даваше мира на Кенеди. За вечерта беше планирана официалната вечеря в чест на трите велики сили от Втората световна война: Америка, Великобритания и Русия. Моментът щеше да е много подходящ за терористите да извършат атаката си. Единственото, което я сдържаше да се обади на президента, беше, че той вече се намираше в Кемп Дейвид с британския министър-председател и играеше голф. Там, в резиденцията, те бяха в безопасност. Съгласна беше с Рап, че е най-добре да не се пречкат на ФБР и местната полиция. Като застраховка обаче тя запази непрекъснатата си връзка с Джак Уорч, специалният агент, оглавяващ личната охрана на президента.

Знаеше, че в момента президентът се връща в Белия дом на борда на хеликоптера „Марийн-1“ заедно с британския премиер. Очевидно закъсняваха за официалната вечеря. Това не изненадваше Уорч, тъй като напоследък Хейс беше станал доста муден. Руският президент също закъсняваше, тъй като силни ветрове бяха попречили на излитането му. Току-що беше стигнал до руското посолство и се очакваше да бъде в Белия дом не по-рано от 9:00 часа, с час и половина закъснение. Освен това Кенеди беше разговаряла с Раймър и той й гарантира, че сензорите в и около столицата биха засекли всеки радиоактивен материал, вкаран в града.

Рап тъкмо свърши с детайлите от издирването, когато тя го попита:

– Какво ти подсказва интуицията, Мич?

– Мисля, че са се скрили някъде. Търсим петима мъже с арабски черти, спотаени в район, който гъмжи от бивши военни… Ако са откраднали кола, щяхме да чуем.

– Само ако някой ги е видял.

– Това е другият въпрос. Ти си била там. Не е далеч от Фермата. – Рап имаше предвид Кемп Пери, където ЦРУ обучаваше всичките си новопостъпили служители. – Там има много гори и пътеки. Лесно биха могли да се скрият.

– И все още мислиш, че местните ще се справят?

– Те са най-добрият ни вариант. Но ако намерим изоставените коли, предлагам да задействаме „тюлените“.

– Нали знаеш какви са последиците отгоре?

– И ти, и аз знаем, че друг начин няма. Момчетата от Екипа за спасяване на заложници са добри, но в контролирана среда като градската. Когато се стигне до безшумно патрулиране в гора, никакви ги няма.

– Съгласна съм. Ще говорим по въпроса пак, когато стигнем дотам. Дотогава ме дръж в течение.

– Добре.

Кенеди затвори. Застана умислена, насред кухнята и се загледа през двойната стъклена врата към океана. Някъде долу на плажа играеха синът й и децата на братовчедка й. Как й се искаше поне веднъж да се откъсне от обичайните служебни проблеми. Да ги прогони от мислите си и да живее като нормален човек. Началникът на охраната стоеше в коридора и я наблюдаваше.

– Карл, обади се, молят те, в Ленгли и им кажи да приготвят хеликоптер.

– Дадено.

Кенеди набра следващия номер по памет и погледна часовника си. Беше почти 7:30. Специален агент Уорч отговори още на първото позвъняване.

– Джак, Айрини е. Още ли не сте стигнали в Белия дом?

– Знам, че ти се струва шокиращо, но наистина закъсняваме.

– Значи в момента си в „Марийн-1“?

– Ъхъ.

– Джак, направи ми услуга. Става въпрос по-скоро за превантивна мярка. – Кенеди му обясни какво се иска от него и след известно увъртане отговорникът за охраната на президента се съгласи.

> 72

Пеги Стийли пристигна за вечерята в черна лимузина заедно с председателя на Демократическата партия Холмс. Когато слизаше от задната седалка, дългата цепка на вечерната й рокля разкри строен крак, който привлече вниманието на почетните гвардейци, подредени от двете страни на вратата. Тя хвана Холмс за ръката и с елегантна походка изкачи стъпалата под Северния портик на Белия дом. Блеснаха светкавиците на фотоапаратите, които искаха да запечатат на лента ослепителната блондинка. Цялата ситуация повече приличаше на церемонията по награждаването с „Оскар“, отколкото на официална вечеря в Белия дом.

Щом двамата влязоха в залата, веднага им предложиха по чаша шампанско. Стийли взе своята, но Холмс отказа. Нямаше намерение да се налива с некачествени напитки, каквито обикновено сервираха на този тип събирания. Щеше да се придържа само към водка „Белведере“, което означаваше, че до десет часа ще е пиян. За Холмс всяко вино и шампанско – бяло или червено – не струваше нищо, освен ако цената му не се измерваше в четирицифрено число. За вечер като тази нямаше да е лошо цените да са още по-високи, но никой не се беше консултирал с Холмс. Ако го бяха сторили, сам щеше да плати цялото удоволствие, дори нещо повече. Би предложил десетина каси от частната си колекция. За щастие нямаше да се случи никога, за нищо на света. Ако имаше по-голям грях от този да пиеш евтино вино, то това бе да хабиш скъпото за хора, които не биха го оценили по достойнство.

Холмс подобно на танк си проби път през Крос Хол, за да стигне до Източната зала и бара. По пътя си той и Пеги привлякоха доста внимание – половината от мъжете се обръщаха да молят Холмс за услуга, а другата половина зяпваха при вида на неговата дама. Председателят на Демократическата партия обаче отклоняваше всякакви опити да го заговорят.

– Знаете правилата – повтори той поне три пъти. – Не и докато не съм си взел чаша с питие.

Като председател на партията той контролираше финансите на организацията, а те никога не стигаха.

Когато накрая се добра до бара, Холмс махна на бармана. Хората се бяха наредили на опашка в две колони и търпеливо чакаха реда си. Но Пат не се редеше на опашки, особено когато беше жаден. Неколцина от чакащите взеха да мърморят недоволно, когато той наруши реда.

Барманът се приближи и Холмс му мушна в ръката стодоларова банкнота, след което прошепна в ухото му:

– „Белведере“ с лед, двойно, и водка с тоник, двойно.

Мъжът хвърли поглед към банкнотата и отвърна:

– Сър, барът е на самообслужване.

– Знам. Това ти е бакшишът.

– Но аз не мога…

– Напротив, можеш – прекъсна го нетърпеливо Холмс. – А сега побързай, че много ожаднях.

Барманът отиде да приготви питиетата.

Стийли обърна оголения си гръб към хората на опашката.

– Успя да събереш доста сърдити погледи, господин председател.

Холмс небрежно погледна през рамо и цинично се усмихна.

– Те не гледат мен. Всичките са зяпнали теб. Мислят те за филмова звезда.

Стийли реагира с топла усмивка.

– Много приятен комплимент, Пат.

– Да, или пък мислят, че си скъпо платена компаньонка.

Усмивката изчезна от лицето на Пеги и тя го изгледа кръвнишки.

– Трябва да си поласкана. Виждала ли си колко са красиви компаньонките в този град? – Изражението на приятелката му не се промени: – Искам само да кажа, че си много красива жена. Тази вечер си направо фантастична.

Стийли въздъхна и поклати глава.

– Патрик, само това остана – да ме сравниш с проститутка.

Добре, че в този миг пристигнаха питиетата им, защото Холмс не разбираше накъде бие тя. Не беше казал „проститутка“, а „компаньонка“, а в този град разликата между едните и другите беше много голяма.

Взе чашите от бармана и му каза да дойде пак след десет минути с нови питиета. Подаде на Стийли нейната чаша и с британски акцент се пошегува:

– Както вече споменах, тази вечер изглеждаш очар-р-рователно.

Вдигна чашата си за наздраве. С черния си смокинг той бе доста красив и мъжествен, а тя сияеше в нейната блестяща и лъскава синя вечерна рокля. Ако всичко минеше както трябва, може би тази вечер щеше да я вкара в леглото си. Двамата отпиха и се усмихнаха един на друг. Той знаеше, че тя знае, а тя знаеше, че той знае.

Стийли остави чашата си с шампанско върху подноса на минаващия покрай тях сервитьор и отиде да се потопи във великолепието на Източната зала. Сватби, погребения и безброй други церемонии, някои с историческо значение, други безсмислени, всички те се провеждаха в най-голямото помещение в сградата – Източната зала. Атмосферата бе подобаваща. Всичко наоколо лъхаше на власт. За съвременна Америка това беше най-близкият аналог на някогашните кралски дворове.