Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 24 страниц)

Някакъв сенатор, чието име Стийли не успя да си припомни, се приближи и протегна ръка за поздрав. Стийли му върна жеста, но се изненада, когато онзи се наведе и целуна ръката й.

– Пат – обърна се сенаторът към Холмс, като в същото време не изпускаше от очи Стийли, – моля те, запознай ме с тази очарователна дама.

– Тя ми е годеница, Хари. Дръж си лапите далеч от нея. – Холмс взе Пеги за ръка и я отведе настрани. – Може и да не съм голям моралист, но те предупреждавам, че този е най-големият боклук на Земята.

– Къде ме водиш? – попита Стийли. Прекосиха дансинга и си пробиха път между няколко маси.

– Забелязах бъдещия вицепрезидент и съпругата му.

Стийли се закова, но вече беше късно. Стоукс и жена му, мишката, им махнаха. Холмс отпи голяма глътка от водката си. Секунда по-късно се озоваха до главния прокурор и съпругата му. Стийли се вцепени, а Холмс си остана все така весел.

– Радвам се да те видя, Либи. – Пат беше поне с трийсет сантиметра по-висок от жената. Наведе се и я целуна страстно по бузата.

– И аз се радвам да те видя, Пат. – Тя сърдечно го погали по ръката. – Тази вечер си много красив и… – съпругата на прокурора премести големите си кафяви очи върху Стийли.

Пеги изобрази възможно най-добрата си престорена усмивка. „Ето на – каза си тя. – Сега направо ще ме убие със своите любезности, както винаги е правила.“

– Погледни само тази красива жена. – Елизабет Стоукс отстъпи половин крачка назад и изгледа Стийли от главата до петите. – Пеги, кълна се, ти си единствената жена, която хубавее с всяка изминала година.

– Елизабет, много си любезна. – Двете жени си размениха въздушни целувки, за да не развалят грима си.

– Пеги, колкото пъти съм ти казвала да ми викаш Либи.

Стийли кимна и запази фалшивата усмивка върху лицето си. Направо я хващаха бесните, като си помислеше, че тази жена, вече почти на петдесет години, иска да се обръщат към нея с детското й име.

– Либи – тя ясно произнесе името, сякаш говореше на малко дете, – ти също изглеждаш добре.

– Добре ли? – изръмжа Холмс. – Направо е великолепна!

– Е, благодаря ти. – Либи се завъртя и примигна на Холмс с големите си ресници.

Това беше най-силното й оръжие и Стийли го знаеше. Беше я виждала и преди да го използва. Големите кравешки очи и естествено гъстите мигли влудяваха мъжете. Пеги много искаше да й каже право в лицето, че е спала с мъжа й, за да се приключи с цялата неискреност. Но много добре съзнаваше докъде може да доведе това. Либи беше като квачка – готова на всичко, за да опази семейното гнездо. Мартин беше прекалено слабохарактерен, за да й противоречи. Изключено беше да я напусне, а и Стийли вече не го желаеше.

– И така – започна Холмс с поверителен тон. Всички се приближиха на няколко сантиметра до него. – Твоят съпруг съобщи ли ти голямата новина?

Стоукс видимо се почувства неудобно.

– Не мислиш ли, че е малко прибързано?

– О, не, съвсем не – отвърна Холмс и се ухили.

– Каква новина? – развълнувано попита госпожа Стоукс.

Главния прокурор отпи от чашата си и поклати глава.

– Хайде стига. Няма ли да им кажеш?

Стоукс примирено се усмихна.

– Добре, давай. Скъпа, искам да знаеш, че единствената причина, поради която не ти казах, е, че още не е сто процента сигурно.

– Малко остава, за да е сигурно. Обърни внимание, че ти си тук тази вечер, а вицепрезидентът го няма.

– Какво става?

Либи Стоукс се заувърта около мъжа си като котка.

– Моля те, нека аз да й кажа.

Стоукс кимна.

Холмс протегна ръка.

– Би ли ме придружила до бара, Либи? Искам да си взема ново питие, по пътя ще споделя добрата новина с теб.

Либи потръпна като развълнувано дете, двамата тръгнаха към бара. Стийли ги гледаше със смес от отвращение и ирония. Надяваше се Холмс и на нея да каже, че е красива като компаньонка. Почувства диханието на шефа върху голия си гръб и бавно се обърна. Гледаше я особено. Поглед, който се появяваше само когато жена му не е наблизо.

– Изглеждаш превъзходно – прошепна й той. – И ухаеш страхотно.

Ако бяха сами, Стийли най-вероятно щеше да го ритне между краката, но мястото не беше подходящо, за да дава воля на омразата си.

– Жалко, че дойде с жена си.

Стоукс остана нащрек. Знаеше, че тя си играе с него, но не успя да запази самообладание.

– Защо го казваш?

Стийли се наведе напред, устните й почти докоснаха ухото му.

– Защото иначе щях да те заведа у нас и да те завържа. – После отново се отдръпна назад и добави с престорен тон: – Я виж, това е Валъри! Е, може би някой друг път. – И просто ей така, тя изчезна в тълпата. Настоящият й началник и бивш любовник остана сам с вълната емоции и желания, която погълна ума му и други части на тялото.

> 73

# Вашингтон, окръг Колумбия

Беше малко след девет, когато Раймър влезе угрижен в контролната зала на ЦБТ. Рап току-що беше приключил телефонния разговор с жена си. Случваше му се за втори път днес. Отново й се извини, че идването му при нея се отлага. Тя отвърна, че го разбира, но интонацията й подсказваше обратното. За да не я разочарова, й обеща да хване първия полет още на другата сутрин. Тя го предупреди, че ще чака в края на пристана без горнището на банския си. Той се засмя, но тя не отвърна на смеха му. Беше й писнало да дели съпруга си с другите.

Щатската полиция на Вирджиния, заедно с местните служби на реда, беше разположила серия от контролно-пропускателни пунктове в района, в който за последно бяха видени двете превозни средства. Сега, след като беше паднал мрак, те спираха всяка кола, влизаща или излизаща от района. Ако и след това не се натъкнеха на нещо, на сутринта щяха да предприемат претърсване на къщите една по една.

Раймър отвори вратата на кабинета му, но вместо да влезе, махна на Рап и на Макмахън да го последват. Отиде направо в кабинета на Макмахън, но не седна. Когато двамата дойдоха при него, той затвори вратата и започна:

– Току-що един от моите хора ми се обади. Няма да повярвате какво ми каза. – Раймър изглеждаше изключително мрачен. – От Центъра за контрол и превенция на болестите в Атланта са се обадили днес в Министерството на енергетиката и са съобщили, че в една от местните болници има починал от радиационно облъчване. – Вените на врата му пулсираха бясно. – Онзи тъп бюрократ е бил по-притеснен дали ще може да излезе от града за уикенда, отколкото за националната сигурност. И вместо да ми се обади веднага по телефона, ми е пратил писмо по електронната поща… Едно от седемдесет и осемте, които получих днес. Идиотът му с идиот дори не го е отбелязал с клеймото „Спешно“.

Освен, че беше спомената думата „радиационно“, както и Центърът за контрол и превенция на болестите, Рап не чу каква е главната тема на разговора.

– Пол, нищо не разбирам.

– Човекът е умрял от ОРС… Остър радиационен синдром. Преди малко говорих с болницата. Лекарят, който го е лекувал, смята, че е бил изложен на радиация със сила минимум двайсет хиляди рада.

– И какво означава това? – попита Макмахън.

– Означава, че е бил в контакт с нещо много горещо. Нещо, с което човек не се сблъсква всеки ден.

– Той арабин ли е? – попита Рап.

– Не, мексикански американец от Ларедо, Тексас. Явно е отишъл в Мексико да вземе товар с камиона си и го е закарал в Атланта. Доставил е товара и се е отбил в бензиностанцията да зареди с гориво. Издъхнал е до колонките.

– Не ми казвай, че е закарал товара до склада, който е собственост на онези двамата, дето са затворени във Феърфакс.

– Нямаме такава информация, но според мен, едва ли. Ако в склада имаше нещо толкова горещо, екипите за обезвреждане на оръжия за масово поразяване (ОМП) щяха веднага да го надушат. Знаем обаче къде е камионът му, Центърът за контрол и превенция на болестите вече е изпратил хора да проверят на място.

– А ремаркето, с което е минал през границата?

– Опитваме да се свържем с някого от транспортната компания, но техните офиси са затворени през уикенда.

– Но знаем къде е камионът, така ли? – попита Макмахън.

– Да.

– Тогава сигурно е оставил някакви документи вътре. – Макмахън вдигна слушалката, за да се обади в отдела на ФБР в Атланта. – Ще изпратя няколко агенти да хвърлят едно око. Имаш ли адреса?

Раймър му даде необходимата информация.

– Искаш да кажеш, че е възможно да има и втора бомба? – попита Рап.

– Не съм сто процента сигурен, но подобно съвпадение определено не ми харесва.

– Нали уж руският ти колега беше сигурен, че липсва само една от бомбите?

– Той е сигурен, че само един неексплодирал ядрен боеприпас липсва.

– Тоест?

– Под земята на полигона са заровени десетки такива устройства. Всичко от експлозивите за невоенни цели до големи бомби с мегатонна мощност, разработени за междуконтинентални балистични атаки.

– Разрушителите на градове? – попита шокиран Рап.

Раймър кимна, но добави:

– Не виждам как биха могли обаче да изровят една такава бомба. Когато ние ги изпробвахме, ги заровихме на километри под земята. Сигурен съм, че и руснаците са постъпили по същия начин. Изравянето на такова бебче би коствало доста усилия на терористите.

– Руският ти приятел знае ли за находката ни?

– Да, вече му казах. Той се съгласи с мен и затова ще преместят претърсването в онази част от полигона, където са били тествани по-малки бойни глави за крилати ракети и торпеда.

Макмахън затвори слушалката и поклати глава.

– В отдела в Атланта вече знаят за това и са изпратили двама агенти. Проклета бюрокрация. Дори не можем да осъществим нормална комуникация в собствената си организация. Какво ще правим, когато от Министерството на вътрешната сигурност се намесят?

– Ако стане така, ще провалят всичко – отвърна Раймър. – Ще настояват да затворим цели градове, да евакуираме хора. Нищо няма да постигнат, само дето ще ни попречат. Вече изпратих един от моите екипи за търсене и реагиране в Ричмънд. Според мен имаме големи шансове да открием тая проклетия. Ако шофьорът на камиона е умрял от облъчване, докато е превозвал материала в ремаркето, то този материал трябва да е бил доста горещ. Което означава, че хората ми трябва веднага да го засекат.

– Ами ако по някакъв начин са успели да се измъкнат от издирването и са във Вашингтон? – попита Рап. – Знаеш, че днес има официална вечеря.

– Никога не биха минали покрай сензорите. Целият град е опасан с тях, а ние имаме връзка и с уличните камери. Появи ли се и най-малкото съмнение, ще им хванем дирите моментално.

– Дано си прав.

Макмахън не беше толкова уверен.

– Не знам, Пол. Трябва да вземем предвид и Продължаването на управлението.

Раймър се намръщи.

– Нали видя какво стана тая седмица? Малък намек, че ръководството пак е евакуирано от града, и журналистите ще ни се нахвърлят като хиени върху полуразложен труп. Ако сега го вземем направо от вечерята, веднага ще го предадат по новините. Тогава какво ще спре терористите да взривят Ричмънд или Норфолк? Петдесет хиляди души са си петдесет хиляди, независимо дали са във Вашингтон или в друг град.

– Знам, но ние говорим за президента и ключови членове на кабинета, за ръководството на конгреса и сената.

– Вицепрезидентът е в Калифорния. – Раймър започна да отмята имената по пръстите на ръката си. – Министърът на финансите е в Колорадо, председателят на сената е в Кентъки, повечето от Върховния съд са извън града, почти всички представители от конгреса и сената са в провинцията. Нали е празник. Фактически Продължаването на управлението се запазва.

– Но остават президентът, държавният секретар, министърът на отбраната, ръководството на конгреса и сената в комплект с лидерите на Великобритания и Русия.

– Знам, но нали ти казвам – ако ги евакуираме, пресата незабавно ще съобщи и терористите ще разберат. А щом разберат, няма да рискуват с пътуване до Вашингтон, след като градът е опустял откъм високопоставени персони. Добави и паниката, която ще последва… Хората ми няма да имат никакъв шанс да открият устройството.

Рап се сети за нещо, което му беше казал Ахмед Халили по време на разпита – че са планирали да убият президента.

– Пол е прав. Те искат президента и ако разберат, че няма как да се докопат до него, просто ще гледат да погубят колкото се може повече хора.

– Ами ако все пак успеят да докарат това нещо във Вашингтон и избият лидерите на Америка, Великобритания и Русия?

Рап сви рамене.

– Тогава поне няма да има никакви колебания във войната срещу терора.

Макмахън загрижено погледна към приятеля си от ЦРУ и се намръщи.

Рап закачливо го тупна по рамото.

– Успокой се. Официалната вечеря няма да продължи цяла нощ. Веднага щом свърши, ще се погрижа президентът бързо да бъде отведен в Кемп Дейвид… И ако не открием бомбата до утре на обед, няма да го пуснем за церемонията по откриването на мемориала.

Макмахън се замисли за момент и отвърна с неохота:

– Добре, ще се съглася с теб, но според мен трябва да сторим и нещо друго. Нещо, което може би ще ти хареса.

> 74

# Вирджиния

Щеше да убие учения, но чакаше подходящ момент. Силите му бяха на свършване. Ал Ямани седеше на дивана и почиваше. Болестта беше навлязла в крайната си фаза. Слабостта, умората, повръщането бяха станали почти постоянни. Колкото и вода да пиеше, устата му продължаваше да гори. Болеше го гърлото, а носът, венците и задните му части бяха започнали да кървят. По ръцете му се бяха появили открити рани. Целият горен слой на кожата му се свличаше. Част от него, по-слабата част, искаше просто да заспи и повече да не се събуди никога. Но не можеше да си го позволи.

Много нощи подред той беше сънувал един и същи красив сън. Плаваше с лодка по река и винаги завиваше наляво. Небето беше обагрено във величествено светлосиньо, на хоризонта нямаше никакви облаци. Беше пълно с лодки и кораби, големи и малки, някои с платна, други задвижвани с двигатели. На речния бряг се бяха събрали големи тълпи. Настроението беше празнично. Отвъд очертаните с дървета брегове се виждаха куполите и кулите на голям град. Столицата на неговия враг. Това беше неговата съдба и посока. Ето затова той се мъчеше да остане жив поне още един ден. Искаше да влезе в този град, да погледне нищо неподозиращите лица на неверниците, да нахлуе в сърцата им и да разпали джихада, за да им покаже истинският път към вярата.

Хасан и Халед щяха да са неговата сила, неговите мускули. Беше оставил слабохарактерния учен да им нарежда. Когато те приключиха със сглобяването на оръжието и го качиха на лодката, Зубаир ги накара да се съблекат голи в двора и ги изми с маркуч. После сложи всичките им дрехи в сандъка и ги хвърли зад гаража. Дребният пакистанец им нареди да отидат в къщата, под душа, и хубаво да изтъркат телата си със сапун. Зубаир не знаеше, че всичките му старания да запази живота на неговите братя мюсюлмани са напразни.

В момента двамата воини бяха облекли дрехите на седемдесетгодишния старец, който умря от инфаркт. Ризата и панталоните седяха добре на Хасан, но Халед беше по-висок и по-мускулест и трябваше да се примири с анцуг, от който ръцете и краката му стърчаха като на смешник. Двамата събираха храна и вода в кухнята за предстоящото пътуване.

Ал Ямани беше гледал новините. Мохамед помръкна, когато фотографията му се появи по телевизията, придружена с неговото описание. Решението му да помогне на стария си приятел го бе довело до катастрофа. По едно време дори каза, че е съсипал живота си. Малко по малко ал Ямани осъзна, че приятелят му вече не е толкова отдаден на каузата, колкото преди. Окончателното разочарование обаче тепърва предстоеше.

Хасан дойде в хола и каза, че всичко е готово. Провизиите и допълнителното гориво бяха натоварени на лодката. Тъй като бяха сами, ал Ямани помоли Хасан да му помогне да стане. Когато саудитецът се изправи на крака, в хола влезе Мохамед и поиска да говори с него насаме. Ал Ямани се съгласи.

Мохамед заговори, без да гледа събеседника си в очите.

– Знам, че искаш да дойда с вас, но аз предпочитам да остана тук.

– Сигурен ли си?

– Да. Така или иначе някой трябва да остане и да наблюдава жената.

Ал Ямани кимна, сякаш обмисляше предложението.

– Какво ще кажеш на полицията?

– Ще се престоря, че не съм знаел нищо. Мой стар приятел ми се е обадил и ме е помолил да се срещнем. Що се отнася до цялата тази работа… не съм знаел нищо.

Мохамед явно бе мислил по въпроса, но не достатъчно. Някои неща той нямаше как да обясни на властите. А в такъв случай полицията щеше да тръгне отново по петите им, което ал Ямани не можеше да позволи. Чакаха ги още почти триста и двайсет километра, а според Хасан пътят щеше да им отнеме около четиринайсет часа.

– Жалко, че няма да ни придружиш във финалния стадий на мисията. – Ал Ямани сложи ръка на рамото на Хасан и двамата бавно отидоха в кухнята. Бяха преместили жената на горния етаж, в спалнята.

– Мисля, че стигнах достатъчно далеч. Ще ви споменавам в молитвите си.

– През нощта тук ли ще останеш? – попита саудитецът, в същото време направи едва забележим жест на Хасан.

– Да, така мисля.

Ал Ямани спря и го погледна в лицето. Хвана го с две ръце за рамената и добави:

– Нека Аллах те закриля. – С крайчеца на окото си видя как Хасан се прокрадва зад жертвата.

– А ти си моят… – Мохамед не довърши изречението. Хасан го беше намушкал в гърба с един от кухненските ножове.

Жертвата се свлече на пода и умря точното на същото място, на което и собственикът на къщата преди него. Ал Ямани погледна лицето на стария си приятел и поклати глава. Дори тези, които някога бяха силни духом, с течение на времето се разколебаваха. Мохамед беше поредното доказателство за способността на Америка да разваля хората.

– Качи се горе – нареди той на Хасан – и убий жената. После качи труповете на лодката. Ще ги хвърлим в реката, след като отплаваме.

> 75

# Вашингтон, окръг Колумбия

Пеги Стийли стигна до масата за самотни гости в ъгъла, най-далеч от мястото, където бяха настанени президента и другите висши особи. Към нея се присъединиха псевдопартньорът й, председателят на Демократическата партия Пат Холмс, шефката на кабинета Джоунс, прессекретарят Тим Уебър и четирима непознати, с които не искаше и да се запознава. Тук бяха евтините места, на които сядаха наемните служители и политическите ентусиасти. Би трябвало да е благодарна само защото е сред поканените на вечерята с президента. Но тъй като си беше пийнала повечко, настроението й съвсем се скапа.

Пределно ясно й беше защо така лесно се бе напила. За пореден път събитието се оказа тържество на Пат Холмс. Той имаше способността да накара всички на масата да се превиват от смях. Помнеше имената на всички, с всеки поотделно водеше разговор. Забавляваше публиката си с най-различни весели истории. Стигна дотам, че уреди на масата да сервират силен концентрат. Преди вечерята поръча водка и ябълков шнапс. Вдигна тост за Демократическата партия и никой не посмя да откаже наздравицата. Не и пред Валъри Джоунс. Не и ако искаха да запазят работата си.

Стийли много добре знаеше защо настроението й се развали. Причината бе малката, висока метър и петдесет мишка с кафяви очи, която седеше начело на масата, точно до британския министър-председател. Шефът на Стийли и съпругата му се радваха на вниманието на именити събеседници. Стийли гордо бе вдигнала глава и забеляза, че Стоукс на няколко пъти хвърли поглед към нея. Винаги щеше да има власт над него, винаги щеше да го командва. Той я желаеше много повече от собствената си жена. Ако се кандидатираше за вицепрезидент и спечелеше изборите, тя щеше да преспи с него, но само веднъж. Щяха да го сторят по време на някоя задгранична командировка, където щеше истински да поработи върху него. Нощ, в която щеше да изсмуче всичките му сили.

После щеше да го отреже и да изчака да получи най-висшия пост. Това беше ключът към контрола върху Мартин. Първо щеше да го прилъже със салама и ако до четири и половина години станеше президент, щеше да го дари с още една незабравима нощ. Какво ли преживяване щеше да е да завържеш най-важният човек в света и да властваш над него…

За тази вечер обаче трябваше да се задоволи само с Холмс. Ще го накара да забрави малката Либи Стоукс. Но не й се ходеше в дома му. Така той щеше да я контролира прекалено отблизо. В нейния дом също беше изключено. Искаше да изчезне първа, а не да го чака да се надигне от леглото й на сутринта. Не й се четеше задължителната досадна бележка, нито би понесла букета, който със сигурност щеше да получи после. Не, ще го накара да наеме симпатична хотелска стая, а ако отново й натресе Либи Стоукс, ще го накара да си плати. В действителност тя владееше точните движения. След като свършеше с него, масажистът щеше да се мъчи цяла година, докато намести костите и ставите му.

Звънът на мобилния й телефон я извади от размислите. Стийли отвори дамската си чанта и извади телефона. Беше доста изненадана, когато видя кой я търси. За миг се поколеба дали изобщо да вдигне, но после си каза, че подобно изкушение не бива да се подминава с лека ръка. Ох, колко приятно щеше да бъде само – да каже на адвокат Тони Джаксън, че се намира в Белия дом, на официална вечеря с президента на Русия и министър-председателя на Великобритания.

Тя натисна зеления бутон за разговор и допря апарата до ухото си.

– Пеги Стийли на телефона.

Самонадеяната усмивка веднага изчезна от лицето й, когато изслуша какво възнамерява ядосаният Джаксън да й стори лично на нея и на Министерството на правосъдието като цяло.

> 76

Ахмед ал Адел седеше сам в килията си. Лампите бяха изгаснали преди около час. Никой не беше разговарял с него вече почти десет часа. Нищо за четене, никакво радио или телевизия, никакво общуване откакто за последно беше говорил с адвоката си след обяда. Нямаше часовник и не знаеше колко е часът. Навярно гасяха осветлението всяка вечер в десет часа.

Беше в единична килия и нямаше контакт с никой друг от затворниците. С пазачите се виждаше рядко. Оставяха му храна три пъти на ден, после прибираха съдовете. Сигурно го наблюдаваха с камерата, монтирана на стената срещу килията. Това не му пречеше. И така не желаеше да говори с никого. Дори адвокатът му го дразнеше. Джаксън беше започнал да се съмнява във версията му.

Още по-лошо, адвокатът вече бе сгрешил – обеща, че в никакъв случай няма да го задържат в затвора по време на дългия уикенд, освен ако официално не предявят обвинение срещу него. Вместо обаче да го обвинят, федералните бяха решили да го задържат принудително като важен свидетел. Джаксън му каза, че американската арабска общност в Атланта, Маями, Балтимор и Ню Йорк е разтърсена от десетки арести. Новината не беше никак добра, но ал Адел не се издаде пред адвоката. Важно бе да демонстрира пренебрежение още един ден. Дали щеше да оживее за него нямаше значение, стига смъртта му да дойдеше бързо и безболезнено. Ал Адел беше готов да се превърне в мъченик. Бяха му обещали, че ключовата му роля в операцията ще остане навеки в историята. Целият арабски свят ще знае за подвига му.

Изскърцването на една от вратите в коридора го извади от мечтите му за героична слава. Чуха се стъпки. Не можеше да определи дали са двама души или повече, но със сигурност не бе само един. Пред решетката на килията внезапно се появиха две фигури. В тъмнината виждаше само силуетите им, но по униформата позна, че единият е пазач.

Пазачът отключи вратата и си замина, без да продума. Вторият мъж, вместо да влезе, извади телефон и набра някакъв номер.

– В стаята ли си? – попита мистериозният човек. – Изключи камерите и изтрий всички записи, на които се вижда как влизаме или излизаме от сградата.

Мъжът затвори телефона и се обърна към него на перфектен арабски. Ал Адел седна в леглото и силно стисна одеялото. В жилите му се вля леден ужас.

– Аз съм американец – отвърна той с колкото смелост му беше останала. – Искам среща с адвоката си.

Мъжът от другата страна на решетките се изсмя зловещо. Смях, по който личеше, че изобщо не го е страх от ал Адел, смях, примесен с дълбок гняв и обещание за ужасни преживявания.

> 77

Повратната точка настъпи след второто обаждане от Атланта. Екипът за опасни материали от ЦКПБ откри камиона, който наистина беше доста горещ. Както и предположиха, вътре беше оставена документацията, касаеща маршрута от Мексико до Атланта. Камионът се намираше близо до бензиностанцията, в която бе умрял шофьорът. Екипът бързо откри и ремаркето. То също беше облъчено, но още по-издайническа беше купчината изхвърлени дрехи, оловни престилки и радиационни клейма, която откриха зад един строителен фургон.

Раймър беше предал цялата информация на Макмахън и Рап. Екипът идентифицира източникът на радиацията – Pu-239 или плутоний, основният изотоп, използван в реакторното гориво и ядрените бомби. Обнадежден, Раймър им каза, че, както е прогнозирал, устройството е изключително нестабилно и излъчва силна радиация. Сензорите около Вашингтон лесно щяха да го открият.

Изненадата дойде след обаждането на Раймър, сервира я Макмахън. Мич беше изненадан от предложението на агента-ветеран. Той предлагаше да нарушат закона. Рап, разбира се, нямаше нищо против. Веднъж обаче тръгнеха ли по този път, връщане назад нямаше да има. За Макмахън това със сигурност щеше да означава край на кариерата му, както и за Рап по всяка вероятност. Съзнавайки цялата сериозност, Мич въпреки всичко реши да действа. Залогът беше прекалено голям, рискът трябваше да се поеме.

Притесняваше го само едно нещо. Той можеше да се оправи с обвиненията и да отклони вниманието на медиите, но не и ако го имаха на видеозапис. Ала едно телефонно обаждане до Маркъс Дюмонд, компютърният хакер на ЦРУ, успокои тревогите му. Малко по-късно Рап и Макмахън се носеха по шосе 123 към Феърфакс.

В десет и нещо пристигнаха. Районът около федералния съд и окръжния затвор беше сравнително безлюден. Макмахън паркира колата зад сградата и натисна клаксона. Една от големите врати на гаража се отвори и те влязоха на площадката, от която затворниците се товареха в полицейските фургони. Площадката беше празна с изключение на един човек, който в никакъв случай не изглеждаше приветливо настроен.

Макмахън и Рап слязоха от колата и отидоха при него. Макмахън протегна ръка.

– Благодаря ти за помощта, Джо.

Мъжът поклати глава.

– Надявам се, че сте наясно какво вършите.

– Ако нещо се обърка, аз ще поема цялата вина. – Макмахън посочи към Рап. – Запознай се с Мич Рап. Мич, това е Джо Стюарт от службата на щатските шерифи, която се занимава с издирване на престъпници и охрана на затворници.

Двамата си стиснаха ръцете.

– Благодаря, че си рискуваш задника заради нас – каза Рап.

– Е, познавам Скип отдавна и знам, че не би ме молил, ако не е нещо сериозно.

– Наистина е така, повярвай ми.

– Добре ще е да тръгваме. – Той ги поведе към тежка стоманена врата. Секунда по-късно отвътре им отвориха. Посрещна ги млад полицай от окръг Феърфакс. Стюарт обясни:

– Нужен ни е Ахмед ал Адел. Държат го в единична килия.

– За какво ви е?

Стюарт беше нисък, но с внушителна фигура. Изгледа заплашително младия служител на закона.

– Не си усложнявай живота. Той е федерален затворник. Щом ти казвам да ни го доведеш, изпълнявай!

Младежът веднага се оттегли.

– Нека дойда с теб – отзова се Рап и пристъпи напред.

Той сви рамене.

– Както желаете.

Отвори се още една тежка врата и двамата продължиха по коридора. Докато вървяха, младежът погледна през рамо и попита:

– Хей, вие не сте ли онзи Мич Рап?

Рап поклати глава.

– Не, ти не си първият, който ми задава този въпрос. Аз работя в Министерството на правосъдието. – Рап не очакваше думите му да проработят като алиби, но поне за момента щеше да се спаси от въпросите на полицая за работата в ЦРУ и убиването на лошите.

Спуснаха се по някакво стълбище, минаха през още една врата и се озоваха в полутъмен блок от килии. В самия край на коридора младежът отключи една от килиите. Преди да я отвори, Рап се намеси:

– Оттук поемам аз.

Служителят остана на мястото си.

– Ще си имам големи неприятности.

– Не се тревожи. Качвай се горе.

Полицаят го огледа от главата до петите. Вече бе забелязал стърчащото оръжие под дясната му мишница и тънкия белег по бузата му. Беше с атлетично телосложение и на около трийсет и пет години. Не, този беше самият Мич Рап, а не някой юрист от Министерство на правосъдието.

Полицаят се примири и си тръгна. Знаеше какво да прави. Брайън Джоунс беше на двайсет и две години и още нямаше една година работа в затвора. Но това време му беше достатъчно, за да намрази федералните, които често идваха и си отиваха също като животните, затворени зад решетките. Джоунс се качи обратно по стълбите и отиде в контролната стая, от която наблюдаваше затворниците с помощта на новата система от цифрови камери. Малко по-късно, мъжът, който твърдеше, че не е Рап, се качи заедно със затворника. Държеше го за яката на оранжевия комбинезон. Затворникът бе видимо изплашен. Ако това наистина беше Мич Рап, онзи имаше сериозни основания да се плаши от него.

Джоунс видя на монитора как тикват ал Адел на задната седалка на колата. Рап седна до него. Голямото доброутро – шериф Джо Стюарт, каза нещо на другия и си стиснаха ръцете. След това високият от ФБР се качи в колата и я подкара назад, за да излезе. Младият полицай от окръг Феърфакс Брайън Джоунс натисна бутона, за да се вдигне вратата на гаража. Веднага щом седанът изчезна от погледа му, я затвори отново. Миг по-късно цялата видеонаблюдателна система блокира и мониторите угаснаха.

Джоунс остана на мястото си, не смееше да пипне нищо. Само затаи дъх с надеждата системата да се оправи от само себе си. Минаха пет секунди, десет, двайсет и накрая камерите отново започнаха да се включват една по една. Джоунс избърса потта от челото си и облекчено въздъхна. Системата беше инсталирана, по времето когато той започна работа в затвора и досега никога не се беше повреждала. Моментът на повредата обаче му се стори твърде подозрителен. Той отново влезе в системата и се зае да проверява архивите. Всеки един запис се съхраняваше в електронната база.

Около пет минути записи от камерите бяха безследно изчезнали. Бяха изтрити. „Адвокат, друг път! – каза си той. – Ама тия за какви се мислят? Че ей така просто ще си влизат в затвора и ще ми въртят номера? Тая няма да я бъде!“ Джоунс грабна портфейла си и извади от него визитната картичка. Така или иначе отдавна мислеше да се обади на този човек. Южняшката уста беше доста известен. Раздал бе визитките си из целия затвор, дори зарадва служителите, че ще му трябват хора за охрана на процеса. Петдесет долара на час само за да седиш и да си четеш романчета. Звучеше добре.