Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 24 страниц)

Рап се чудеше дали Абдула го е излъгал или не. Нямаше да е лошо да му зададе още няколко въпроса.

– Генерале, някой от хората ти може ли да ме заведе до мястото за разпити?

Харли повика един от помощниците си и му обясни къде да заведе човека от ЦРУ, после се обърна към Рап:

– Ако се натъкнем на нещо ново, ще пратя да те повикат.

– Добре. – Рап тъкмо тръгна да си върви, когато се сети още нещо: – Ще те помоля за още една услуга. Ще наредиш ли да заредят самолета ми с гориво и да го приготвят за излитане?

– Смятай го за уредено.

> 28

# Вашингтон, окръг Колумбия

Специален агент Скип Макмахън работеше във ФБР от деня, в който беше завършил Пенсилванския университет преди трийсет и пет години. Досега беше виждал много странни неща и беше участвал в повече заплетени случаи от който и да е друг в Бюрото. Но този изглежда щеше да обере всички точки. Знаеше, че не става дума за учение, иначе като началник на Отдела за борба с тероризма на ФБР щяха да го уведомят.

Да те изкарат на пожар посред нощ с ужасния звън на защитения срещу подслушване телефон STU-3 не беше никак приятно. Но тази нощ съобщението, което получи от Центъра за наблюдение и борба с тероризма го накара сам да скочи от леглото и да се облече светкавично въпреки болните си от артрит колена.

Беше пусната в ход операция Ноев ковчег. Президентът, неговият кабинет, Върховният съд и председателите на конгреса и сената – всички бяха евакуирани от града. Тази част се наричаше Продължаване на управлението. Макмахън обаче бе част от Продължаването на операциите. За разлика от изтеглените, неговата задача беше да остане и да се опита да спре или предотврати действията на терористите.

В момента той се опитваше да прави именно това, застанал до стъклената стена на стаята си в новата сграда на Тайсънс Корнър. Погледна към Центъра за наблюдение и борба с тероризма, разположен в съседната зала. Това подразделение работеше денонощно седем дни в седмицата без прекъсване и наблюдаваше дейността на терористите по цял свят. Оборудваната с модерна техника зала се обитаваше от шейсет и двама специални агенти и още двайсет и трима аналитици от ЦРУ. Аналитиците бяха част от новия Интегриран център за оценка на терористични заплахи. Центърът за борба с тероризма на ЦРУ пък се помещаваше на отделен етаж.

Макмахън гледаше към множеството от конзоли и компютри. Нещо ставаше в Кандахар, Афганистан. Очевидно ЦРУ с помощта на военните беше спипало неколцина от най-високопоставените терористи. Разузнавателната информация течеше толкова бързо, че преводачите едва смогваха. В залата влезе Джейк Търбс – директорът на Центъра за борба с тероризма на ЦРУ. Той мина през един от страничните редове между терминалите и дойде при Макмахън.

– Това дойде току-що. – Търбс му подаде един лист.

Беше списък с градове.

– Това са четирите най-натоварени пристанища в света – отбеляза Макмахън.

– Знам, но засега разполагаме само с имената им.

– В допълнение към всичките онези въздушни пратки?

– Никой не е казал, че ще е лесно, Скип.

Новият Обединен център за борба с тероризма още не бе заработил с пълния си капацитет, а вече бяха изправени пред сценарий, за който не им достигаха ресурси.

– Да, знам. – Макмахън мислеше как по-ефективно да използва подчинените си. – Има ли някаква вероятност твоите момчета да уточнят информацията?

– Правим всичко възможно.

Макмахън сложи листа на бюрото си.

– По-добре да се обадя на Раймър и да задействам неговите хора. – Макмахън говореше за Пол Раймър, който оглавяваше Екипите за действия при ядрени кризи НЕСТ на Министерството на енергетиката.

– Добра идея. – Търбс излезе от стаята така бързо, както се беше появил.

Макмахън имаше на телефона шейсет бутона за бързо набиране, бутонът с номера на Раймър беше най-отгоре. Секунди след като го набра, бившият ветеран от войната във Виетнам и бивш военноморски „тюлен“ беше на линия.

Също като Макмахън, Раймър беше събуден от кошмарния звън на специалния телефон. Бяха му наредили веднага да тръгне към секретния подземен обект на Министерството на енергетиката в Джърмантаун, Мериленд.

– Раймър на телефона.

– Пол, здравей, Скип е. Момчетата от НЕСТ готови ли са?

– Вече заповядах на един от екипите за търсене и реагиране да проучи центъра на града.

– Страхотно… имам за теб и няколко пристанища, които трябва да се проверят.

– Колко са?

– Като за начало четири. Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

Последва мълчание, след което Раймър отвърна със саркастичен тон:

– Така както си тръгнал, защо не добавиш Ню Орлиънс, Хюстън и Лос Анджелис в списъка?

– Знам, че задачата е трудна, Пол.

– Трудна?! Ти майтапиш ли се!

– Извинявай, но в момента разполагаме само с тази информация.

– Ами летищата?

– Наши агенти извън Щатите в момента проверяват.

– Ами ако проклетото нещо вече е в страната?

– Спряхме се на предположението, че сензорите досега щяха да са го открили.

Сензорите, за които Макмахън говореше, бяха инсталирани във всяко едно американско пристанище. Предназначението им беше да уловят радиационния сигнал, който всяко ядрено устройство излъчваше. Сензорите се справяха добре с откриването на непокрити устройства, но бяха безполезни срещу покритите.

Раймър изсумтя.

– Чух, че са се появили пакистанските учени, които издирвахме. Изглежда са били вербувани.

– Откъде го чу? – попита искрено изненаданият Макмахън.

– Току-що го разбрах от ЦБТ. Искаха моите техници да прегледат някаква информация. – Раймър спря за секунда, след което добави: – Скип, и ти, и аз знаем, че ако са получили квалифицирана научна помощ, със сигурност са покрили устройството. Което означава, че шансът нашите сензори в пристанищата да го уловят е много малък. На практика е почти нулев.

Макмахън се нуждаеше от малко време, за да осъзнае истинската сериозност на заплахата, срещу която се бяха изправили.

– Да се надяваме, че не са чак толкова умни.

– Ясно. Засега ще повикам моите резерви и ще ги накарам да започнат да проверяват пристанищата. – Раймър имаше предвид Програмата за радиологична помощ на Министерството на енергетиката. Той разполагаше с двайсет и седем екипа, разпръснати из обекти на министерството в цялата страна. Те не бяха толкова добри, колкото Екипите за търсене и реагиране. Докато не получеха по-детайлна информация обаче, щяха да запълнят липсата на хора.

– Обади ми се веднага, щом разбереш нещо друго.

– Непременно. – Макмахън затвори и погледна отново към залата. Точно в този момент влизаше разрошена Пеги Стийли. Физиономията му се намръщи още повече.

Тази напориста юристка от Министерството на правосъдието не беше хапка за всяка уста. Умна, агресивна и дяволски красива – чиста амазонка. Преди десет години той или щеше да я напердаши, или да преспи с нея, а може би и двете. Но сега, след три десетилетия работа в Бюрото, развод и лечение в клиника за алкохолици, както и с оглед на наближаващото му пенсиониране, той съумяваше да я изтърпи някак си.

Беше виждал такива да идват и да си отиват с всеки нов главен прокурор. Всичките бяха с високо самочувствие и често упражняваха силен контрол и натиск върху ФБР, без да ги е грижа за задачите на Бюрото и неговата ефективност. Някои искаха да направят име, докато други просто се стремяха ФБР да не досажда на шефа им, за да успеят и самите те да се издигнат до небесни висоти. На Макмахън обаче никога не му убягваха истинските им мотиви и той винаги ги държеше под око. Тази амбициозна особа не правеше изключение.

Стийли се устреми към стаята. Изкачи стъпалата и хвърли чантата си до бюрото на Макмахън.

– Какво, по дяволите, става?

Макмахън така беше извъртял монитора, че да може да стои прав и в същото време да чете докладите на неговия екип. Олекна му, когато се получи съобщение, че изчезналите пакистански ядрени учени са свързани с „Ал Кайда“.

Дори не си направи труда да свали очи от монитора.

– Добре дошла при нас, Пеги.

– Не отговори на въпроса ми.

Не бяха единствените в командната зала. Макмахън вече беше правил забележка на Стийли за отвратителния й навик да се държи с колегите си, сякаш са на разпит. Той небрежно погледна часовника си и каза:

– Пеги, трябваше да си тук преди един час. – Премести погледа си от часовника към измамно нежните й сини очи. – В момента сме в разгара на криза. Затова първо остави егото си отвън, после ще гледам да те въведа в ситуацията, доколкото ни позволява времето.

Макмахън вдигна слушалката на защитения телефон и остави Стийли да фучи от яд.

– Къде е главният прокурор? – попита тя.

– В защитената срещу подслушване конферентна зала заедно с директора Роуч.

Стийли тръгна да излиза, но Макмахън я спря с думите:

– В момента не можеш да влизаш там.

– Моля?

– Ще свикват Съвета по национална сигурност. Доколкото знам, наскоро не са те повишавали, затова си седни на задника и изчакай срещата да свърши.

> 29

# Вирджиния

Фордът се движеше на север по междущатски път 95 със скорост, близка до максимално позволената. Отклони по шосе 17 и продължи на североизток към Чарлстън. На един малък паркинг за камиони западно от града колата спря да зареди. Мустафа ал Ямани се събуди, когато фордът спря под ярките светлини на бензиновите колонки. Надигна се и погледна часовника на таблото пред шофьора. Беше спал почти три часа. Отново му се догади.

Слезе от колата и тръгна към магазина. В задната част на сградата откри мъжката тоалетна, влезе и заключи вратата. Извади една от таблетките, които му беше дал лекарят в Пакистан, и наплиска лицето си със студена вода. Наведе се над мивката и огледа кървясалите си очи и раздразнената кожа.

Мустафа ал Ямани нямаше да живее дълго. Сигурно щеше да умре най-много след десет дни. Единственото, от което се нуждаеше, бяха още шест дни, за да изпълни мисията. Той приемаше мисълта за смъртта с пълно спокойствие. Вярата му беше силна, толкова силна, че му даваше стимул да превъзмогне гаденето и възпалената кожа, за да продължи напред.

Радиационното отравяне беше във финалния си стадий. Лекарят в Пакистан му беше казал, че болестта ще се развие. Първите симптоми ще са умора и червени петна по кожата, приличащи на слънчево изгаряне. След това ще последва силно главоболие, гадене и диария. Косата и зъбите му ще опадат и ако остане за по-дълго в съзнание, ще стане свидетел на обилно кървене и накрая – на собствената си смърт.

Ал Ямани нямаше намерение да стига чак до там. Щеше да удари изненадващо американците и после, когато най-малко очакват, да ги удари втори път. Той излезе от тоалетната и отиде да си купи още вода и малко храна, която се надяваше да задържи в стомаха си. Вече беше отслабнал с пет килограма и нямаше никакъв апетит.

Този път седна отпред при шофьора. Потеглиха към пристанището. Кувейтецът, който караше колата, беше студент в Университета на Централна Флорида. Семейството му имаше достатъчно силни връзки, за да му уреди студентска виза по време, в което на болшинството араби на неговата възраст се отказваше да следват в Америка. Беше инструктиран да не задава много въпроси и досега поне се придържаше към заповедите. Месеци наред кувейтецът Ибрахим Якуб беше получавал тайни електронни писма, в които го инструктираха каква разузнавателна информация да събира и какви стоки и материали да купува. По-важното, заповядаха му да не припарва изобщо до джамията.

Ал Ямани му беше дал кратко разяснение, когато напускаха природния резерват. Каза му, че изпълняват мисия, прославяща Аллах. Също като него Якуб беше уахабит, горд член на най-радикалната ислямска секта. Семейството му, заселило се в Кувейт и в Саудитска Арабия, щеше да се гордее с него, когато разбереше какъв благороден път е избрал. Ал Ямани виждаше, че думите му не отиват напразно. Лицето на кувейтеца сияеше от гордост, когато си мислеше за почитта, която щеше да получи в родината си.

Ал Ямани обеща на студента, че когато настъпи часът, ще му разкрие целия план, но от съображения за сигурност в момента не може да го стори. Разбираемо, саудитецът беше доста изнервен. На карта беше заложено много. Съвсем скоро той щеше да остане съвсем сам в изпълнението на мисията и нямаше да се доверява на хлапета с жълто по устата, които не разбираха цялата сериозност на делото. Момчето беше попитало с какво име да се обръща към него. На което ал Ямани му отвърна да го нарича Мохамед, не защото се чувстваше като пророк, а защото това беше най-срещаното мюсюлманско име.

Останалата част от пътя им към Чарлстън мина в мълчание. На всеки няколко минути ал Ямани се обръщаше и мислено си отбелязваше какви коли се движат зад тях. Беше едва четири сутринта и движението не беше натоварено. Насочиха се към бреговата ивица и оттам – към пристанището. Саудитецът беше леко изненадан от внушителните размери на пристанищните кранове, които разтоварваха контейнерите от непрестанния поток кораби, влизащи в пристанището всеки ден. Беше виждал разузнавателни снимки, но на тях не можеше да се улови цялата колосалност на гъмжащото пристанище.

Когато приближиха главния вход, ал Ямани попита:

– Нещо струва ли ти се необичайно?

Камионите вече се бяха подредили в колона, за да влязат на отредената площадка и да вземат контейнерите.

Якуб поклати глава.

– Не.

– Друг път идвал ли си тук по това време на деня? – Ал Ямани знаеше какъв ще е отговорът, но все пак попита. Щеше да продължи да проверява младежа до края.

– Три пъти.

– И винаги ли е така?

– Да.

Стигнаха до портата на главния вход и Якуб намали скоростта.

– Не намалявай – каза му ал Ямани. – Нали не искаш да привлечем внимание.

Якуб отново натисна газта, продължиха навътре. Саудитецът не видя нищо подозрително на входа. Някаква допълнителна охрана.

– Заведи ме на мястото, за което ми говореше.

Между двете бойни клетки не трябваше да има никакъв контакт, но в края на краищата ал Ямани командваше цялата операция. До голяма степен онова, което му предстоеше да направи, зависеше от успеха на първата клетка. Щеше да се погрижи да получат бомбата, след което – да се съсредоточи върху останалата част от плана.

> 30

# Мериленд

През последните два часа потокът от хеликоптери и коли не стихваше. Те пристигаха и заминаваха от базата в планината Рейвън Рок. Планината повтаряше линията на границата между щатите Мериленд и Пенсилвания и се намираше на около час път с кола от Вашингтон. Дълбоко в скалите беше заровена строго секретната база, известна само като обект „Р“.

Обект „Р“ отвори врати през 1953 г. и получи наименованието Резервен обединен комуникационен център на американските въоръжени сили. С две думи, това беше изключително здрав бункер, проектиран да издържи на ядрена атака срещу Съединените щати. Към обект „Р“ водеха четири пътя. Двата основни входа се намираха от едната и от другата страна на планината. Те се охраняваха от масивни противоударни врати, които в нормална ситуация се отваряха в продължение на десет минути. Третият път служеше повече като авариен изход, който трябваше да се използва при спешна евакуация. Четвъртият, най-секретният, минаваше през асансьорна платформа и тунел, който позволяваше на президента да влезе в бомбоубежището от Кемп Дейвид, само на няколко километра оттук.

Началникът на кабинета на президента беше последната, която влезе откъм Кемп Дейвид. Веднъж щом се озова вътре, огромните врати започнаха бавно да се спускат. Сега обитателите на бункера бяха защитени от всякакви експлозии освен от пряко попадение с мощно ядрено оръжие. Обект „Р“ беше проектиран да побере няколкостотин души за период от четири до шест седмици в зависимост от потреблението на вода и храна. По-впечатляващо обаче беше неговото точно копие, Националният военен команден център (НВКЦ), което се намираше в подземните недра под Пентагона.

НВКЦ в действителност представлява огромна пещероподобна командна зала, в която началниците на обединените щабове имаха възможност да наблюдават и, ако се наложи, да управляват военните действия във всяка една точка на света. Поради размерите на Пентагона и факта, че залата е подсилена с многобройни пластове дебел бетон, се смята, че бункерът не може да издържи само на пряко попадение с ядрена бомба с мощност десет килотона.

Във времето, когато между Съединените щати и бившия Съветски съюз се водеше ядрена оръжейна надпревара, двете страни трескаво се заеха да изграждат подобни бункери. Идеята беше да се създаде множество от такива обекти, за да не може противникът да извади от строя цялата система за контрол и управление. В радиус от няколкостотин километра от Вашингтон съществуваха шест такива инсталации. С подобни бункери разполагаха Стратегическото военновъздушно командване в Омаха и Североамериканското командване за противовъздушна отбрана НОРАД в Колорадо Спрингс. Имаше и дузина други, разпръснати из обширната американска територия.

Съветите сториха същото, но и двете нации станаха жертва на един и същ проблем. По-лесно беше да се строят бомби, отколкото бункери. И тъй като и двете страни в разцвета на силите си притежаваха над десет хиляди ядрени бойни глави, военните стратези можеха да унищожат изцяло командването и комуникациите на врага, колкото и ядрени бомби да бяха необходими за това. Доскоро хвалените като неразрушими бункери започнаха да се разглеждат от мнозина като гигантски погребални могили.

В психологичен аспект едно нещо спаси и двете държави – взаимно осигурено унищожение. И американците и руснаците искаха да живеят. В онези редки случаи, когато светът беше на прага на унищожение, лидерите и от двете страни в крайна сметка добре съзнаваха, че ако заповядат ядрено нападение, не само ще унищожат врага, но ще подпишат и собствената си смъртна присъда, както и тази на всички свои роднини и познати.

Въпреки зловещото си значение и характеристики, взаимно осигуреното унищожение изигра положителна роля за човечеството. Само че този прагматизъм не беше присъщ на новите конфликти. Религиозните фанатици не се водеха от рационална логика в стремежа и желанието си да жертват собствения и чуждия живот в името на някаква фиксидея. Тук нямаше взаимно осигурено унищожение, а само унищожение.

Унищожение в немислими размери и мащаби. Това си мислеше в момента президентът Хейс, докато стоеше до стъклената стена на конферентната зала и гледаше надолу, към командния център на обект „Р“. Военните седяха пред компютрите или щъкаха насам-натам. Над компютърните терминали и точно пред президента беше монтиран голям екран, на който се виждаха последните действия на американските сили, тяхното разгръщане и бойна готовност. Означенията започнаха да се менят. Очакваше го. Току-що беше дал разрешение на генерал Флъд, председателят на Обединения щаб на началник-щабовете, да повиши бойната готовност на армията от мирновременната пета на четвърта степен. Освен това вече се работеше по повишаването на бойната готовност на Седми флот и на Централното командване до трета степен, ако се наложи. Хейс вече виждаше с очите си до къде ги беше докарало налудничавото намерение на терористите. Ястребите от Пентагона още не си бяха казали думата, но скоро щяха да го сторят.

Ако във Вашингтон избухнеше ядрена бомба, те щяха да настояват за разплата и президентът едва ли щеше да е в състояние да ги спре. В момента на дневен ред беше проблемът кого, къде и какво да се удари.

Айрини Кенеди се приближи до него.

– Сър, готови сме да започваме.

Хейс зае челното си място на масата. На срещуположната стена на залата екранът беше разделен на три. Лявата трета показваше министърът на отбраната Кълбъртсън и генерал Флъд, които се намираха в НВКЦ в Пентагона. На средната част се виждаха вицепрезидентът Бакстър, министърът на финансите Кийн и министърът на вътрешната сигурност Макелън. Тримата се намираха в Маунт Уедър, друг подсилен бункер на запад от Вашингтон. Дясната част показваше главния прокурор Стоукс и директора на ФБР Роуч, които се намираха в Обединения център за борба с тероризма. В залата с президента бяха държавният секретар Бърг, съветникът по националната сигурност Хейк, началникът на кабинета Джоунс и директорът на ЦРУ Кенеди. Това събрание представляваше президентския Съвет по националната сигурност. Най-често съвещанията се провеждаха с помощта на засекретена видеовръзка.

Президентът Хейс, който си даваше сметка, че мнозинството от групата не знае какво точно става, се обърна към директора на ЦРУ:

– Айрини, ще ни разясниш ли накратко ситуацията?

Кенеди започна в типичния си спокоен и аналитичен стил:

– Както повечето от вас знаят, още миналата седмица забелязахме необичайни тенденции на финансовите пазари, които предизвикаха у нас загриженост. Освен това зачестиха разговорите им. В понеделник сутринта разбрахме за среща на високопоставени членове на „Ал Кайда“ в едно малко селце близо до афганистанско-пакистанската граница. Преди около девет часа американските специални сили удариха селото.

Преди Кенеди да продължи, държавният секретар Бърг я попита:

– От коя страна на границата се намира селото? – От интонацията й личеше, че знае отговора.

– От пакистанската.

Бърг, доста авторитетна и уважавана бивша сенаторка, бавно премести вледеняващия си поглед от Кенеди към президента.

– И защо не съм уведомена за това?

Хейс не беше в настроение да губи ценно време заради бюрократични битки.

– Не ти казах, защото не исках пакистанците да разберат. – Той се обърна отново към Кенеди: – Продължавай.

– В операцията бяха заловени трима висши функционери на „Ал Кайда“ заедно с неколцина по-дребни риби. Открихме няколко компютъра и голям брой папки. Част от събраната информация ни разтревожи най-много. Става въпрос за карта на Вашингтон.

Кенеди натисна няколко клавиша и на мониторите, монтирани в масата, се появи изображението на картата.

– Тези от вас, които са запознати с подобни обозначения, ще разпознаят кръговете като радиус на взрива на ядрено оръжие. Освен картата открихме и изчисления, показващи предполагаемата мощност на взрива.

– За колко голяма бомба говорим? – попита началникът на президентския кабинет.

– Двайсет килотона.

– Толкова мощна?

Кенеди се обърна към екрана:

– Генерал Флъд, вие сте.

Председателят на началник-щабовете се включи в разговора:

– За ядрена бомба е слаба, но когато става дума за ядрено оръжие, няма нищо малко.

– Какви ще са пораженията? – попита президентът.

– Зависи дали взривът ще е над или на земята и дали ще бъде задействана през деня или вечерта. Преките поражения се изчисляват на двайсет хиляди души, ако взривът е на земята, но могат да възлязат на половин милион или повече, ако е във въздуха през деня, в работно време.

Настъпи неловко мълчание. Никой от хората, осъзнаващи в момента размерите на надвисналото разрушение, не искаше да вземе думата. Чу се приглушена ругатня. Флъд отново се намеси:

– Освен че ще има жертви, самият град ще остане необитаем за период от трийсет до седемдесет години. Зависи колко време ще се задържи радиационният фон.

– Доктор Кенеди – обади се главният прокурор Стоукс, – след като задействахте операция Ноев ковчег, предполагам, не само картата ви е разтревожила.

– Да. От известно време се опитваме да установим местонахождението на няколко изчезнали пакистански ядрени учени. При операцията открихме материали, в които е отбелязано вербуването на тези учени. Мои хора сега преравят събраната информация, за да си съставим по-пълна картина на това, срещу което сме изправени. Няма никакво съмнение обаче, че пакистанците успешно са работили за „Ал Кайда“. Освен това имаме и няколко устни потвърждения от един от терористите, че нападението във Вашингтон ще е с ядрено оръжие.

– Как, по дяволите, са се сдобили с ядрено оръжие? – попита министърът на отбраната Кълбъртсън.

– В момента установяваме – отвърна Кенеди.

– Може би трябва да започнем от пакистанците? – реагира бурно министърът на отбраната.

Кенеди погледна към президента. Вече бяха обсъждали този въпрос.

– Мисля да говоря с генерал Мушараф – отвърна президентът. – Но преди това искам да анализираме по-цялостно информацията, която пристига от Кандахар.

– Как са успели да вкарат подобно нещо в страната? – попита началничката на кабинета.

– Още не знаем със сигурност. Едната версия е със самолет, но е възможно да са вкарали бомбата и с кораб.

– Знаем ли кога са пристигнали?

– Смятаме, че е било вчера.

– Как по дяволите са минали покрай всичките сензори?

Кенеди бе леко объркана. Досега поне два пъти в същата зала бяха обсъждали с Джоунс недостатъците на сензорите.

– По-късно ще имаме време да разберем как точно са вкарали оръжието в страната. Сега трябва да се съсредоточим върху усилията ни да го открием и да се приготвим за най-лошото.

– Ами Вашингтон? – не мирясваше Джоунс. – Нали всеки мост и шосе, влизащи в града, са натъпкани с устройства, които могат да засекат подобни неща.

– Така е, но не са ефективни на сто процента.

– Господин президент – обади се министърът на вътрешната сигурност, – след около два часа този град ще се събуди и ще дойде час пик. Ако наистина Вашингтон е мишена, трябва да обмислим затварянето на всички пътища. Както посочи генерал Флъд, жертвите ще са най-много, ако хората влязат в града.

Президентът погледна към Кенеди за съвет.

– Позволете ми да не се съглася – отвърна директорът на ЦРУ. – Докато не получим по-конкретна информация, подобни действия ще бъдат прибързани и само ще възпрепятстват търсенето на устройството.

Вътрешният министър се намръщи.

– Най-малкото трябва да започнем да проверяваме всички камиони и микробуси на влизане в града. Трябва да помислим и дали да не затворим метрото.

– Бих ви посъветвала да изчакаме още един час – каза Кенеди.

Министърът на финансите Кийн, който се намираше в Маунт Уедър заедно с министъра на вътрешната сигурност и вицепрезидента, също поде темата:

– Господин президент, ако тръгне мълвата, трябва да сме готови да затворим финансовите пазари… дори преди да отворят.

В един миг съвещанието се превърна в какофония от гласове и разговори между отделните групи. Президентът Хейс леко отдръпна стола си от масата и се замисли докъде може да ги докара подобно безумие.

Директорът на ЦРУ Кенеди се наведе до него и каза:

– Сър, ако въведете ред в съвещанието, бих могла да предложа начин на действие.

Хейс обичаше да чува уверения и успокояващ глас на Кенеди.

– Тишина, всички! – Както повечето добри оратори и президентът знаеше как да използва гласа си, за да влияе на хората. Не се наложи да повтаря отново.

– Има думата, доктор Кенеди – отсече той.

Кенеди сложи длани на масата и заговори с още по-уверен тон:

– С всяка следваща минута ние получаваме по-ясна представа за ситуацията. Колкото и да е странно и нелогично, най-добрият начин на действие в момента е да не правим нищо. Сега е четири и петнайсет сутринта. Остава малко време, докато столичани излязат на път за работа. Предлагам в следващия час да дадем на хората ни за борба с тероризма да се заемат с това, за което са обучени, и да не им се месим. В пет и половина ще се съберем отново и ще решим какво да предприемем по-нататък.

Преди другите да реагират, президентът ги изпревари:

– Добре, ще се съберем в пет и трийсет. Междувременно разгледайте плановете за действие при подобни ситуации и си съобразете програмата със следващата ни среща. Искам ясни и сбити доклади за всичко: разузнаването, военните, финансовите пазари, пресата… И, Айрини и Беатрис – Хейс се обърна към Кенеди и държавния секретар, – искам двете да изработите координирана стратегия за стъпките ни спрямо Пакистан и всички останали съюзници, върху които трябва да упражним натиск.

Президентът огледа останалата част от залата, после се обърна към големия екран.

– Изключително важно е да не разгласяваме ситуацията. Последното, което ни трябва сега, е да подадем сламка на медиите. Те ще създадат такава паника, че ситуацията ще излезе от контрол, преди да се усетим.

> 31

# Афганистан

Когато влезе в палатката, Рап забеляза на слабата светлина Урда, седнал на малка маса с един от пленниците. Това беше Ахмед Халили, младежът от Карачи. На масата пред тях имаше две чаши. Ръцете на Халили все още бяха вързани, но чашата се намираше достатъчно близо, за да пие от нея. Рап прие това за добър знак. Когато Мич приближи масата, пакистанецът извърна глава от него.

– Не се тревожи, Ахмед – каза Урда, който усети как младежът се изнерви от присъствието на Рап. – Нищо няма да ти сторим, ако продължиш да ни сътрудничиш. – Шефът на ЦРУ в Кандахар се изправи. – Ще те оставя за малко. Пий си чая. Скоро се връщам.

Когато двамата излязоха навън, Урда започна:

– Той говори доста.

– Хубаво, но казва ли полезни неща?

– Мисля, че да. Той им е човекът за компютрите. Така е разбрал кой си ти.

– Как така?

– Накарали са го да събере всичко, което е излизало в пресата за теб. Искали да знаят за твоя живот, както и… адреса ти.

Рап сбърчи вежди.

– И разбрал ли е къде живея?

– Май че не.

Рап надникна отново в палатката= Нищо не го учудваше, но все пак беше тревожно. Щеше да я провери тая работа. В момента обаче имаше по-важни задачи.

– Каза ли откъде са взели бомбата или как са я транспортирали в Щатите?

– Засега не.

– Тогава за какво говорихте?

– За бойните клетки, които имат в САЩ.

Рап остави Урда да изплюе камъчето.

– Обясни как поддържат контакти с хората си в Щатите – чрез електронна поща. Може да ни даде адресите на електронната поща. Каза и още нещо. Много важно.

– Какво?

– Най-вероятно някаква голяма клечка е отишла в Америка, за да ръководи атаката.

– Каза ли ти кой?

Урда кимна.

– Мустафа ал Ямани.

Рап стисна юмруци.

– Как и кога?

– Знаели са, че няма да стане с пътнически самолет. Затова са решили да го вкарат по вода.

– Как?

– Още не съм стигнал до там.

– Да влизаме тогава и да разберем.

Урда стисна ръката на Рап.

– Бъди по-любезен с него. Той те мисли за самия дявол. Не преувеличавам.

– Ще се държа добре с него само ако сътрудничи.

Урда седна на малката маса, а Рап взе един сгъваем стол и се настани между двамата.

– Ахмед – започна Мич спокойно, – ако ми казваш истината, няма от какво да се страхуваш. Как Мустафа ал Ямани е влязъл в Америка?

– С яхта. – Младият пакистанец прибра треперещите си ръце под масата.

– Знаеш ли кога?

– Вчера.

Абдула бе казал същото.

– Бомбата с него ли беше?

Халили поклати глава.

– Сигурен ли си?

– Да. Той трябваше да пристигне до Куба със самолет, а оттам да вземе яхта и да влезе във Флорида някъде по източния бряг.

Рап искаше да разбере повече за ал Ямани, но първо трябваше да попита нещо, което бе от първостепенна важност.