Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 24 страниц)

В името на справедливата кауза нямаше незаменими хора. От най-великите воини на Аллах до най-незначителните. Фактите говореха сами за себе си. Нещо се беше объркало, ала какво – Ал Ямани не знаеше. Това обаче само доказваше, че трябва да е още по-бдителен. Нямаше да позволи на американците да го хванат. Не можеше да рискува и с кувейтеца. По-добре беше да действа сам. Замъкна трупа до ъгъла на гаража, където го скри зад една паркирана кола. Извади портфейла му и изтича до колата. Най-важното сега беше да се махне от този проклет град.

> 41

– Пол, готови сме да започваме – каза Ханусек, докато камионът минаваше покрай нея.

– Каква е ситуацията? – попита Раймър, който още се намираше в обекта на Министерството на енергетиката в Джърмантаун.

Ханусек влезе в склада и големите врати зад нея започнаха да се затварят.

– Току-що контейнерът беше свален и преместен в склада на митницата. – Тя продължи да върви из огромното хале, докато не стигна до мястото, където се беше разположил екипът й заедно с оборудването.

Чуваше се как отварят куфарите, отключват ключалките и вадят екипировката. Хората на Ханусек работеха в екип от две години. Множеството тренировки и репетиции, учебни тревоги и претърсвания се казаха думата и сега действията им бяха като рутинни. През тези две години обаче те не бяха разполагали с толкова конкретна информация. Всички разбираха, че този път е различно. Целият Вашингтон беше вперил погледи в тях и дори самата тя усещаше, че подчинените й са малко напрегнати.

Един от техниците й хвърли слушалки, които да включи към защитения срещу подслушване сателитен телефон. Ханусек ги хвана с една ръка и ги сложи на главата си. После ги включи в телефона и нагласи микрофона на устата си, а телефона закачи на колана.

– В момента инсталираме сателитна връзка и ще разполагаме с предварителни данни… – Ханусек се консултира с един от техниците, който си слагаше раница с чувствителен гама-неутронен детектор. – След около шейсет секунди.

Останалите петима също бяха заети – отваряха лаптопи, размотаваха кабели, проверяваха връзката и включваха към захранването най-различни уреди.

– Готов ли си, Хари? – попита тя техника с раницата на гърба.

Мъжът извади една слушалка, стърчаща от раницата, и я сложи в ухото си. Миг по-късно вдигна палец, в знак че е на линия.

Ханусек го гледаше как тръгва по дължината на големия метален сандък.

– Сега идва моментът на истината – каза тя на Раймър, докато техникът бавно се приближаваше към нея. Някъде по средата на пътя той погледна към нея и вдигна загрижено вежди.

Ханусек затаи дъх. Техникът стигна до другия край на дванайсетметровия контейнер и се върна обратно. Когато стигна по средата, отново спря и се заслуша в слушалката. След няколко мъчителни секунди се обърна към шефката си:

– Гама-излъчване – девет, неутронно излъчване – четири.

Ханусек му махна да дойде при нея и предаде на Раймър данните. Новината беше посрещната със стон от бившия „тюлен“. Тя помогна на техника да свали раницата и му каза:

– Знаеш какво да правиш.

Мъжът хукна към срещуположния край на склада, където друг техник вече беше поставил Устройство с Германий с висока чистота (УГВЧ), за да извърши изследването на безопасно разстояние от контейнера.

– Деби – обади се Раймър в слушалката. – Какво ще кажеш да си облечете костюмите?

– Мисля, че е добра идея.

Ханусек с бърза крачка отиде до един от черните куфари и го отвори.

– Добре, всички внимавайте, време е за костюмите.

При нормални обстоятелства всички щяха да изразят недоволство, че трябва да си слагат противорадиационно облекло, но не и тази сутрин. Един по един членовете на екипа се напъхаха в костюмите, сложиха си ръкавиците, ботушите и шлемовете. Накрая залепиха с тиксо всички места на припокриване, за да затворят костюмите херметично. Когато Ханусек свърши, един от техниците дойде при нея с УГВЧ в черна брезентова чанта. Подаде й устройството и тя внимателно го постави близо до контейнера. Коленичи и погледна дали всичко се записва и предава вярно.

Ядрените физици от лабораториите в Лорънс Ливърмор, Скандиа и Лос Аламос в момента седяха пред компютрите си, за да анализират гама-излъчването и спектралните показатели, които УГВЧ измерваше. Учените образуваха това, което Министерството на енергетиката наричаше „Виртуален стационарен екип“.

Ханусек стана и се върна до мястото, където се бяха разположили колегите й. Защитният костюм й бе доста неудобен, но вниманието й беше приковано към информацията, която се предаваше към портативните лаптопи. На УГВЧ щяха да му трябват цели петнайсет минути, за да направи пълен анализ на това, което се намираше в контейнера.

Докато минутите бавно се нижеха, Ханусек стоеше зад ядрения физик на екипа и гледаше как върви потокът от данни. Процесът беше стигнал до средата, а нещата не изглеждаха добре. Членовете на Виртуалния стационарен екип бяха много по-умни от нея, но дори тя можеше да прецени, въз основа на показателите, че са изправени пред сериозен проблем.

– Пол, там ли си? – попита тя?

– Да.

– Виждаш ли това, което и аз?

– Определено. Не разбирам много, но слушам как го обсъждат във Виртуалния стационарен екип.

– И?

– Никога преди не съм чувал научни гении като тях да звучат толкова превъзбудено.

Ханусек се взря в данните през плексигласовото стъкло на шлема.

– Ако се съди по това, което виждам, според мен е добре да изследваме това нещо с рентген.

– Съгласен съм. Само внимавайте там, чу ли?

– Не е необходимо да ми го казваш. – Ханусек се засмя нервно. – В момента стоя точно до тая проклетия.

– Извинявай. – Раймър изпитваше съчувствие и съжаляваше намиращите се в склада техници. Ако можеше да е на тяхно място сега, нямаше да се колебае нито секунда.

– Пол, повикахте ли някого да се погрижи за това нещо или очаквате от нас да го сторим?

– Зеленият екип излита от Форт Браг, докато говорим с теб – Раймър имаше предвид екипът за обезвреждане на оръжия за масово унищожение, създаден към „Делта Форс“.

Като чу това, Ханусек се поуспокои малко.

– Добре, ще се подготвим за рентгеново изследване.

– Почакай малко, Деби. – Ханусек чу, че Раймър говори с някой. След около десет секунди отново заговори в слушалката: – Деби, мозъчният тръст е единодушен, че това нещо в действителност е специален ядрен материал.

Макар и Ханусек да виждаше, че нещата се движат точно в тази посока, чутото я накара да замълчи. Лицата на трите й деца и на съпруга й изплуваха пред очите й. Секунда по-късно тя възвърна самообладание и попита:

– Има ли достатъчно критична маса за взрив?

– Да.

Устата на Ханусек изведнъж пресъхна.

– Колко е голяма?

– Двайсет килотона.

– Леле Боже! – Ханусек си представи каква разрушителна мощ са двайсет килотона. Ако това чудо избухнеше, само кратерът от експлозията щеше да е с диаметър един километър.

– Чуй, Деби, трябва да предам добрата новина на президента. Стой така няколко минути и ще се обадя отново.

– Добре – промърмори Ханусек в микрофона и нареди на екипа да приготви портативната рентгенова машина. Докато те извършваха приготовленията, тя остана загледана в големия червен стоманен контейнер. За пореден път я обзе една мисъл, този път с нова сила – че заплатата й е ужасно ниска в замяна на риска, който поема.

> 42

Съветът по национална сигурност нетърпеливо чакаше резултатите за съдържанието на контейнера в Чарлстън. Интересно, но на кораба, щурмуван от Екип 6 в залива Чесапийк, не бяха открити никакви оръжия. Претърсването на целия съд с гама-неутронни детектори не доведе до нищо. Въпросният контейнер беше поставен на доста недостъпно място, но командосите успяха да пъхнат детектора между два контейнера. Показателите бяха отрицателни. Като допълнителна мярка президентът нареди корабът да бъде върнат в океана, където плаващ кран щеше да разтовари съдържанието, за да могат да погледнат интересуващия ги контейнер по-отблизо.

Когато гласът на Раймър забумтя от високоговорителите в конферентната зала на обект „Р“, всички разговори веднага спряха.

– Господин президент, тук е Пол Раймър от НЕСТ. Имам нова информация от Чарлстън и се боя, че не е добра. – Гласът му звучеше загрижено, но нямаше паника.

Президентът хвърли бърз поглед към Кенеди, след което се обърна към големия екран, на който се виждаше Раймър.

– Слушам те.

– Оказа се, че информацията, дадена от ЦРУ, е точна. Моят екип потвърди, че във въпросния контейнер се съдържа устройство, направено от специален ядрен материал. Достатъчно голямо е, за да създаде предварително изчисления взрив с мощност двайсет килотона.

Настъпи тишина. Размениха се объркани погледи, неколцина измърмориха нещо.

Накрая президентът зададе въпроса, който беше на езика на всички:

– Устройството обезопасено ли е?

Раймър се поколеба за секунда.

– Това е сложен въпрос, сър – отвърна той. – Ако вземем предвид, че то е в наши ръце, тогава, да, обезопасено е. Но доколко е стабилно… тепърва предстои да разберем.

Началничката на кабинета смръщи лице и попита:

– И какво, по дяволите, значи това?

– Значи, че то е у нас… а не у терористите – отговори Раймър. – В същото време обаче, хората ми нямаха достатъчно време да определят структурата на устройството.

Джоунс размаха ръце пред лицето си и с примирен тон продължи:

– Господин Раймър, извинете ме, но не ви разбирам. Можете ли да повторите на прост език за тези, които нямат техническо образование?

– С две думи, ние не знаем дали проклетото нещо е готово да се взриви или не. – Очевидно с тези думи успя де спечели вниманието на всички. – Трябва да действаме предпазливо. Не можем просто така да отворим вратата на контейнера и да започнем да тарашим за бомбата. Може да има капан. Затова моите хора първо ще го видят на рентген, за да определят как е сглобено устройството.

Президентът скръсти ръце.

– Изложи ми най-оптимистичния и най-песимистичния вариант.

Раймър сви рамене.

– В най-добрия случай… досега не сме имали нещо подобно.

– Но в момента имаме – настоя Хейс.

– В най-добрия случай – Раймър отново сви рамене – механизмът на устройството няма да е задействан и на нас ще ни е сравнително лесно да го обезвредим. В най-лошия случай… някой чака и наблюдава контейнера в Чарлстън и вече знае, че сме го разкрили.

– И?

– Тогава могат да взривят бомбата с дистанционно, сър, и за един миг град Чарлстън ще остане само в миналото.

Президентът хвърли поглед към министъра на вътрешната сигурност, който само преди минути беше настоявал да се блокира целия град. Отбеляза си го наум и отново се обърна към Раймър:

– Как ни съветваш да постъпим?

– Преди да правим каквото и да е, сър, трябва да разберем точно какво има в контейнера. Това ще ни отнеме малко повече време и търпение. Щом разберем пред какво сме изправени, все ще се оправим някак. Повикали сме от Форт Браг екипа за обезвреждане на оръжия за масово унищожение на „Делта Форс“. Те пътуват към Чарлстън. До тогава моят екип успешно ще диагностицира ситуацията.

– До колко време ще стане?

– До половин час хората ми ще имат доста ясна представа за устройството.

– А ако е задействан механизмът и вече тиктака?

– Тогава на „Делта“ ще се наложи да действа много бързо, сър.

Президентът се почеса по брадичката.

– Добре, Раймър, желая ви успешна работа. И се свържете веднага, щом научите нещо ново.

> 43

Хаосът настъпи почти веднага след това. Не беше учудващо, че дойде най-напред от Маунт Уедър, където се бяха заврели вицепрезидентът Бакстър, министърът на финансите Кийн и министърът на вътрешната сигурност Макелън. Идеята да се сложат тримата на едно място не беше много уместна. Всеки от тях поотделно имаше характер, който едва се търпеше в нормални обстоятелства. В разгара на съвсем реална криза те направо изпаднаха в истерия. Главният прокурор Стоукс обаче запази спокойствие. През последния час той беше мислил доста, и то не само за непосредствено предстоящите събития, които щяха да променят историята. Той гледаше далеч напред в бъдещето. Навикът му беше вкоренен от майка му. При всяка криза имаше решителен стадий, в който или всичко се сриваше надолу в пропастта, или катастрофата биваше избегната. Повечето хора веднага тичаха да се скрият, обзети от паника, от шок. По-хитрите и находчивите обаче именно в такива моменти умееха да се възползват от възможността, а сегашната криза беше крайно драматична. Ако бомбата гръмнеше, Стоукс съзнаваше, че завинаги ще го свързват с президента, който не е реагирал достатъчно навременно и бързо.

Майната му на Министерството на вътрешната сигурност! Американският народ имаше много смътна представа как трябва да се действа. Министерството на правосъдието и ФБР бяха съвсем друго нещо. Гражданите знаеха, че президентът и главният прокурор трябва да ги защитават у дома, в родината им.

А президентите рядко ги жертват, поне не и до следващите избори. Това обаче не се отнасяше за членовете на президентския кабинет. Когато се разразеше мащабна криза, тях обикновено ги използваха като изкупителни жертви. И първо тях даваха на пресата, която ги изяждаше парче по парче. Когато от репутацията и кариерата им не останеше нищо, ги изпращаха обратно там, откъдето са дошли. Където пък хората, които до скоро си смятал за най-близки приятели, започват да те отбягват като чумав. Да, във Вашингтон политиците може и да падаха от високо, но главният прокурор Мартин Стоукс нямаше намерение да се дава така лесно.

Винаги реалист обаче, той си даваше сметка, че вече е късно да избегне летящия куршум. Все пак имаше малък шанс за оцеляване, ако пожертваше министър Макелън. Министерството на вътрешната сигурност се намираше още в младенческата си възраст в сравнение с останалите министерства, но въпреки това вече си беше спечелило репутацията на институция, пълна с некадърници. Но и така да беше, при катастрофа с подобна сила щеше да е необходим повече от един член на кабинета, за да засити гнева на Капитолия, пресата и цялото общество. Не, тази работа беше прекалено голяма, за да не пострада от нея. В този случай най-разумният ход беше да заздрави приятелството си с президента и да се надява този Раймър и неговият НЕСТ да си свършат добре работата.

Шумните пререкания от Маунт Уедър продължиха няколко минути. Министър Макелън отново предложи Чарлстън да бъде блокиран. Вече беше започнал сутрешният час пик и с всяка следваща минута, твърдеше той, стотици, ако не хиляди, хора се превръщат в потенциални жертви на терористите. Той настояваше най-малкото да се спре пътния поток, влизащ в града. Министърът на финансите Кийн каза, че ако затворят Чарлстън, ще трябва да затворят и финансовите пазари и така ще демонстрират паника.

По средата на дебата Стоукс забеляза, че генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън липсват. Вероятно бяха заети с останалите три кораба от списъка. Стоукс тъкмо се накани да влезе в спора, когато вицепрезидентът Бакстър направи грешката да намеси политиката.

– Робърт – обърна се той, – предстои ни преизбиране. Ако това нещо избухне и пресата разбере, че сме знаели за него и не сме сторили нищо, за да защитим гражданите на Чарлстън, с администрацията ти е свършено.

Стоукс познаваше вицепрезидента Шърман Бакстър достатъчно добре. Той беше глупак и най-накрая в него бяха надделели гордостта и егото му. За никой не беше тайна, че президентът едва ли не се срамува от своя вицепрезидент. Изборната комисия на партията ги беше принудила да работят заедно и в началото нещата между тях вървяха добре. Но не за дълго. Бакстър беше от Калифорния и, както беше обещал, напълни касата на партията с пари и помогна за спечелването на най-скъпия щат за каузата. След това обаче ситуацията рязко се влоши. Бакстър бавно, но сигурно беше изолиран. На практика бе прекарал последните две години най-вече или в чужбина, или в командировки за набиране на средства. Отсъствието на неговото мнение по всеки по-важен проблем беше показателно.

Носеха се слухове, че ще бъде сменен, и Стоукс реши, че моментът е подходящ най-сетне да се изкаже. Главният прокурор имаше свои планове и като всеки лоялен воин се хвърли да защитава президента.

Изказа се необичайно високо и рязко:

– Мисля, че всички трябва да се успокоим и да оставим политиката настрана.

Изражението на вицепрезидента беше достатъчно красноречиво. Той гледаше като капитан на току-що торпилиран кораб.

Стоукс не си губи времето и продължи:

– Ако затворим проклетия град, ще предизвикаме паника и както Раймър ни каза преди малко… – Стоукс направи пауза и с по-спокоен глас добави: – Нека си поемем дълбоко дъх, да се успокоим и да оставим Раймър и генерал Флъд, както и техните хора, да си свършат работата, за която са обучавани. Да не им се бъркаме.

Възнаграждението за тази тактика дойде само след секунди. Президентът Хейс се усмихна одобрително и отвърна:

– Добре казано, Мартин.

> 44

# Чарлстън

Тъй като годишно пробягваше два-три маратона, Деби Ханусек не се притесняваше от потта, но положението беше смешно. Още не бе преполовило утрото, а температурата в склада вече приближаваше трийсет и осем градуса. И въздухът беше адски влажен. Но нямаше как да си свали шлема, за да избърше потта от лицето си. Тя и екипът й бяха участвали в достатъчно учения и реални кризи, за да преодолеят страха от задушаване в скафандрите. Тя никога не изпадаше в паника, но беше виждала как много други не успяват да издържат.

Наблюдаваше колегите си за признаци на стрес. Те бяха отлично обучени и добри в работата си, но никога преди не се бяха сблъсквали с подобна заплаха. Всъщност на никой от програмата НЕСТ не му се беше налагало да се занимава с нещо подобно. Бяха се отзовали на доста фалшиви тревоги, най-вече малки радиологични устройства. Обикновено това бяха медицински уреди, забравени или изгубени. Но практиката й не помнеше нищо с такава мощност – истински ядрен материал за бомба с достатъчно критична маса да предизвика взрив от двайсет килотона.

Мозъчният тръст, разположен из различните лаборатории, продължаваше да анализира данните, които Ханусек им изпращаше. Всички бяха единодушни, че пред тях стои истинска атомна бомба. Показателите на ядрените химични елементи, използвани за направата на разрушителното оръжие, не можеха да се объркат с никои други. Вече бяха започнали да разследват откъде може да е дошла бомбата. За Ханусек този въпрос си беше чисто академичен. В момента единственото, което тя искаше, бе да неутрализира дяволската машина.

Когато портативният рентген най-накрая беше инсталиран, Ханусек даде знак да започнат със слабо облъчване. Не искаше да засегне електронната верига, която можеше да детонира устройството. Първото облъчване беше безрезултатно. Никой от тях не се изненада. Движеха се внимателно и предпазливо. Двамата техници погледнаха към Ханусек, за да им разреши да увеличат мощността. Тя кимна и двамата облъчиха контейнера отново. Деби погледна към картината на лаптопа пред себе си.

Този път беше по-добре. На изображението се различаваха очертанията на предмет с размерите на волейболна топка. Ханусек нареди да увеличат още мощността. Третото облъчване беше успешно. Сега вече ясно се виждаха контурите на устройството, но само толкова. Дизайнът беше класически – сферично ядро с ядрен материал, заобиколено от експлозиви. Само че имаше един проблем.

– Увеличете още малко мощността – извика тя.

Резултатите от следващото облъчване се появиха на екрана. Тя се намръщи. Натисна един бутон на бедрото си и каза:

– Пол, виждаш ли това?

– Да… почти едновременно с теб.

Тя изчака, за да се увери, че Раймър е видял резултатите от четвъртото облъчване.

– Е… имаш ли някакви предположения къде се намира експлозивът и детонаторът?

– Никакви.

Ханусек махна на техниците отново да увеличат силата на уреда. Когато се появи следващата картина на монитора на лаптопа, мистерията си остана.

– Пол, ще ги накарам да пробват отдолу.

– Добре.

На базата на вече направените рентгенови снимки техниците бързо изчислиха точното местоположение на устройството и пропълзяха под контейнера. Поставиха портативната рентгенова машина на сантиметри от дъното и облъчиха контейнера. Точно в целта. Ханусек им нареди да засилят мощността. След третото облъчване откриха това, което търсеха.

– Какво мислиш? – попита тя Раймър.

– Мисля, че трябва да се обадя на президента.

– И аз бих постъпила така.

– Добре. Стой там и чакай да пристигне Зеленият екип.

– Прието.

– И, Деби…

– Да, Пол?

– Чудесно си свършихте работата.

– Благодаря.

> 45

# Югозападна Азия

Самолетът на ЦРУ вече бе достигнал таван от дванайсет хиляди и триста метра и напускаше афганистанското въздушно пространство. Рап не беше помъкнал всички папки и карти. Те бяха сканирани и записани на диск. Двама от пленниците обаче бе взел със себе си, както и достатъчно морфин да се надруса цяла тайфа наркомани. Единият бе Уахид Абдула, другият – Ахмед Халили, младежът от Карачи. В момента двамата спяха, завързани и натъпкани с успокоително. Третият пленник, изглежда, беше само техен телохранител, но Урда държеше да го разпита и да види какво може да изкопчи от него.

Рап изпълни задачите, които си беше поставил. Не виждаше смисъл да си губи времето повече в Югозападна Азия. Особено предвид това, което се случваше в Щатите. Само мисълта, че човек като Мустафа ал Ямани се разхожда свободно на американска земя, беше достатъчна да го вбеси. С удоволствие щеше да си излее гнева върху Абдула, ако откриеше, че саудитецът отново го е излъгал.

В момента очакваше включване от шефката си. Използва времето да запише сканираните документи на лаптопа си. Намерението му беше да оползотвори дългия полет в търсене на нишки, с надеждата да попадне по следите на ал Ямани. Щеше също така да подремне малко, защото в противен случай, когато кацнеше, щеше да е като парцал и нямаше да е в състояние да свърши нищо.

Най-накрая Кенеди се обади.

– Нещо ново, Мич?

– Не. Какво става с корабите?

Кенеди му разказа всичко, което бяха научили. Не пропусна и разногласията в Съвета по национална сигурност относно това как да се действа в Чарлстън.

Рап изпъшка.

– Виж какво, Айрини. Нямаме много време. Трябва да загърбим всичките глупости и незабавно да се обадиш на Скип. – Той имаше предвид Скип Макмахън, директорът на Центъра за борба с тероризма на ФБР. – Не казвай на Роуч… нито дори на президента. Цялата тази работа скоро ще избухне. Нямам предвид бомбата, а историята. Щом това стане, терористите ще потънат вдън земя. Скип трябва да изпрати агенти в пристанищата и да разбере дали някой не чака, за да си прибере контейнерите. Може техните хора да работят на доковете.

– И аз си мислех същото.

– Имаме право само на един опит, Айрини. После те ще изчезнат и няма да ги хванем. Трябва да проследим корабните доставки чак до крайната им дестинация и да разкрием техните нелегални клетки.

– Веднага ще му се обадя.

Рап чу гласа на някой, който влезе при нея, и тя каза:

– Ще ти се обадя след минута.

Гласът на Раймър отново прокънтя през високоговорителите. Този път обаче положението беше по-различно. Министърът на вътрешната сигурност Макелън беше единственият останал в конферентната зала в Маунт Уедър. Министърът на финансите Кийн беше заминал за разговор с председателя на нюйоркската фондова борса, а вицепрезидентът Бакстър ближеше някъде люти рани. Генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън се занимаваха с останалите три кораба. В обект „Р“ бяха останали само президентът, началничката на кабинета Джоунс, директорът на ЦРУ Кенеди, държавният секретар Бърг и съветникът по националната сигурност Хейк.

Когато чуха гласа на Раймър, всички се обърнаха към екраните.

Вместо сериозната му физиономия видяха широка усмивка.

– Господин президент, имам добра новина.

– Слушаме те с нетърпение.

– Направихме рентгенова снимка на контейнера. Смятаме, че въпросното устройство е чисто физическа субстанция.

Този термин не беше известен на президента, но съдейки по широката усмивка на Раймър, той предположи, че има някакво положително развитие.

– Господин Раймър, нямам никаква представа какво е това чиста физическа субстанция, но тъй като за пръв път ви виждам ухилен до уши тази сутрин, предполагам, че чиста в случая е по-добре от мръсна.

– Да, би могло да се каже – засмя се Раймър.

– И какво точно означава този термин?

– Сър, в общи линии тя представлява сфера с радиоактивен материал, употребяван за производството на ядрено оръжие. – Той оформи с длани кръг във въздуха. – Но няма детонатор и експлозивен материал, които се използват за задействане на ядрената имплозия.

На Хейс му стана горе-долу ясно.

– Значи това просто е ядрото на ядрената бомба… и нищо повече.

– Да, точно така, сър.

– И не може да избухне?

Само с едно изключение, помисли си Раймър, но вероятността за него беше толкова малка, че не си заслужаваше да го споменава.

– Без експлозивите и детонатора, сър, бомбата не може да причини никакви разрушения.

– Значи сме спасени? – попита Валъри Джоунс.

– Да, радиоактивният материал вътре в момента не представлява заплаха за град Чарлстън.

Залата се изпълни с ликуващи викове. Някои облекчено въздъхнаха, други нервно се засмяха, имаше дори такива, които се запрегръщаха. Президентът и останалите поздравиха и похвалиха Раймър и служителите му за добре свършената работа. След около минута страстите се успокоиха и Хейс тъкмо се канеше да зададе на Раймър нов въпрос, когато вратата на конферентната зала рязко се отвори и вътре влезе един от подчинените на Валъри Джоунс.

Той отиде при нея и й прошепна нещо. Джоунс го слуша само около секунда, след което грабна телефонната слушалка пред себе си. Натисна с пръст мигащия червен бутон.

– Тим. – Тя напрегнато се вслуша, докато отсреща не й отговориха. – Тим, картината ми е ясна. Докарай го в твоя офис до петнайсет минути. Кажи му, че ще разговарям лично с него. – После изчака отговора, като през цялото време клатеше глава. – Това са глупости, Тим. Можеш да му повториш, че така съм казала. Ако не иска да почака петнайсет минути, ще се погрижа никога повече да не вземе интервю с човек от тази администрация. Ще се обадя на шефа му и ще разкажа историята направо на него. Сега го заведи в офиса си и ми звънни отново след петнайсет минути.

Джоунс затръшна слушалката и се обърна към президента:

– От „Таймс“ се канят първи да разгласят сензационната история, че целият президентски кабинет е бил евакуиран снощи от столицата.

> 46

Часовникът отмерваше девет и нещо сутринта. Ахмед ал Адел ставаше все по-нервен. Откакто купи транспортната фирма, беше пътувал стотици пъти до пристанищния терминал, но днешното пътуване без съмнение беше най-важното и най-напрегнатото. Най-често пътуванията минаваха гладко. Ал Адел тръгваше от Атланта рано, за да избегне ужасните задръствания, и пристигаше в Чарлстън, преди вратите на пристанището да се отворят в седем сутринта.

Всичко беше напълно законно. Така и трябваше да бъде. Ал Адел беше педантичен човек. Беше открил, че транспортният бранш не е така прояден от корупцията, както му бяха казали, преди да дойде. Това обаче не представляваше проблем за него. Ал Адел имаше намерение да играе по техните правила чак до самия край.

Международният транспорт се оглавяваше от големи мултинационални корпорации, въртящи милиарди долари. Но както винаги, и тук имаше място за по-малки играчи. Ал Адел внасяше стоки за набъбващото мюсюлманско население на Атланта. Докато си плащаше сметките и следваше правилата, установени от американските митници, корпорациите щяха да продължават да прекарват с кораби неговите стоки, а той – да ги транспортира с камиони.

Занимаваше се с тази дейност вече една година. Имаше си малък бизнес и не зависеше от никого. Нямаше печалби, но просто защото не го искаше. Бизнесът беше само прикритие. Поради тази причина той не полагаше никакви усилия да съкрати разходите или да разшири търговската мрежа. Три пъти седмично той пътуваше от Атланта до Чарлстън – два пъти, за да прибере новопристигналите контейнери от Индия, и веднъж за кораба от Пакистан.

Неговата взискателност му помагаше навсякъде. Като имигрант от Саудитска Арабия и собственик на транспортна фирма, занимаваща се с международна дейност, ал Адел все пак беше привлякъл вниманието на ФБР. Първоначално той им сътрудничеше, отговаряше на всичките им въпроси, защото знаеше, че няма друг избор. А и беше прикрил следите си толкова добре, че нямаше от какво да се страхува. Но когато ФБР започна да рови още по-дълбоко в неговия професионален и личен живот, той се раздразни и уплаши, че може да открият нещо. След месеци притеснение обаче у него се надигна арабската му гордост. Така или иначе живееше в Америка достатъчно дълго, за да знае как да постъпи.

Идеята му хрумна, докато една вечер гледаше телевизия. В предаването обсъждаха Закона за защита на нацията. Един от гостите беше адвокат по човешките права от Атланта. Ал Адел беше чувал за него и преди. Казваше се Тони Джаксън, но беше по-известен с прякора си – Южняшката уста. Джаксън беше приел ислямската вяра и обожаваше да поема казуси, които гарантираха засиленото внимание на медиите. След като чу колко страстно и разпалено защитава мнението си, че Законът за защита на нацията е грубо нарушение на Закона за правата, ал Адел го посети още на следващия ден. Обясни му ситуацията: че е американски гражданин, който се стреми да упражнява законния си бизнес, а ФБР непрекъснато го притеснява. Джаксън се зае със случая, но вместо да прибегне до съда, се обърна към медиите. В крайна сметка ФБР се отдръпна от клиента му.

Ал Адел беше много горд, че така е натрил носа на американците. И понеже се намираше в културна изолация от корените и религията си, взе да се определя като самотник, праведен воин, застанал в защита на вярата си в едно средище на покварата и злото. Това чувство на морална чистота и превъзходство само засили нетърпимостта му към голямата културна и религиозна разлика между родната му Саудитска Арабия и упадъчната Америка.

Изпълняваше Божията мисия. Беше уверен, че Аллах няма да позволи той да се провали, щом го е закрилял толкова време, почти до края на операцията. Тази мисъл беше завладяла съзнанието му и в момента, в който му разрешиха да влезе в терминала на пристанището и да качи контейнера. Ал Адел се обърна към спътника си. Двамата си размениха облекчени погледи. Беше толкова горещо и влажно, че се притесниха камионът да не прегрее. Предстоеше им дълъг път и последното нещо, което им трябваше сега, беше камионът да закъса на магистралата и да привлече вниманието на полицията.