Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 24 страниц)

Томас Скот се преви от болка, инстинктивно се вкопчи с ръце в щурвала. Умът му трескаво запрепуска, за да осъзнае какво се беше случило току-що. Изведнъж рязко отлетя назад и се просна на пода. Със сетни сили опита да хване нещото, което му причиняваше адската болка. Преди да реагира, той се блъсна в борда на яхтата и загуби равновесие. Полезрението му се изпълни със синьото небе, в следващия миг тялото му се удари силно във водата.

Ал Ямани наблюдава как британецът изчезна под пенливата диря на яхтата и отиде на руля. Погледна към бордовото табло и думите и цифрите по приборите. Наведе се и разчете скоростта, курса и местоположението според координатите на системата за спътникова навигация. Цяла седмица беше чел упътването на собственика на яхтата и разбираше достатъчно добре управлението, за да стори това, което се искаше от него. След като огледа хоризонта набързо, той завъртя бавно щурвала и насочи яхтата по нов курс – на север.

След като носът се обърна в желаната посока, ал Ямани леко се отпусна. Обърна се назад и погледна към кърмата. Вдигна длан, за да предпази очите си от яркото слънце и впери поглед в морето. Искаше да провери дали не се вижда човекът, чийто живот беше отнел. Стори му се, че видя нещо, но след секунда то изчезна. Не се притесняваше. Оттук до най-близкия къс земя имаше петдесет километра. Освен това беше намушкал жертвата си в сърцето. Ако по някакво чудо капитанът не беше вече мъртъв, в най-скоро време щеше да е.

Ал Ямани се обърна напред, към онова, което предстоеше. Погледът му беше уверен – мъж, който знае какво му предстои. Цял живот беше чакал тази възможност. Съдбата му бе да дойде в Америка, а провидението му повеляваше чрез него Аллах да нанесе удара си. Ал Ямани не беше сам. Имаше и други, които в този момент се събираха в Америка от всички посоки на света. Преди края на седмицата арогантните и покварени американци щяха да понесат съкрушителен удар.

> 2

# Вашингтон, окръг Колумбия

Новият Обединен център за борбата с тероризма се намираше близо до Тайсънс Корнър, западно от центъра на Вашингтон. В комплекса се помещаваха Центърът за борба с тероризма на ЦРУ, Отделът за борба с тероризма на ФБР и новосъздаденият Интегриран център за терористични заплахи. Причината всичките три организации да се подслонят под един покрив беше да се постигне по-добър анализ на събираната за терористите информация. На хартия мнозина във Вашингтон го смятаха за страхотна идея, но на практика това се оказа доста трудно. Поне от гледната точка на Рап.

Той влезе в оборудваната с модерна техника конферентна зала и се опита да остане незабелязан, което не беше лесно, предвид репутацията му. Нямаше намерение да остава. На дългата маса бяха насядали директори, заместник-директори и помощник-директори от най-различни ключови федерални агенции, управления и министерства. Всеки един от тях знаеше в една или друга степен за подвизите на Рап и мнозина ставаха нервни и притеснителни при появата му.

Конферентната зала беше отворена едва предната седмица и Рап за пръв път влизаше в нея. Първото, което забеляза, бяха фотографиите на стената пред него. Оттам го гледаха двайсет и две лица. Той знаеше имената им наизуст, както и къде са родени и обучени. Това бяха двайсет и двамата терористи, за чието залавяне ФБР и Министерството на правосъдието биха дали мило и драго. Но докато те искаха да ги затворят на тъмно, а после да ги изправят пред съда, Мич желаеше само едно – да се добере до тях и да им тегли куршума.

Така накратко можеше да се опише проблемът между Рап и Обединения център за борба с тероризма. Те имаха прекалено много правила, а се бореха срещу враг, който не се подчиняваше на никакви правила. Мич разбираше добре, че трябва да действат в рамките на законността. Законът за правата на човека не можеше да се пренебрегне с лека ръка. От друга страна обаче, бързината и безцеремонността понякога спасяваха живота на мнозина.

Рап не се учуди, че в момента в залата се обсъжда именно тази тема. Някаква жена от Министерството на правосъдието отправяше нападки срещу Закона за защита на нацията и предупреждаваше, че само щял да причини неприятности. Той се показа на шефката си и й направи знак да излезе с него в коридора.

– Какво има? – попита го директор Кенеди в коридора.

Рап се огледа подозрително.

– Не искам да говорим тук.

– Ясно.

Влязоха в асансьора и се качиха няколко етажа по-нагоре, в онази част на сградата, която принадлежеше на ЦРУ. След като минаха през няколко врати, отварящи се с кодове, влязоха в празна конферентна зала и затвориха след себе си.

Рап подаде на Кенеди една папка.

– Мисля, че ще ти се стори доста интересно.

Кенеди взе папката, без да каже нищо, и седна. Небрежно свали червената лента от строго секретното досие, тъй като досега беше правила това хиляди пъти.

Подмина първата страница и като видя, че досието е доста обемисто, предложи на Рап да седне.

– Не ми се седи. – Мич сплете ръце зад гърба си и пристъпи на място. В момента наистина не беше в настроение да сяда. – Самолетът за Кандахар ме чака.

– Не действаш ли твърде припряно? – попита го директорът на ЦРУ, без да отлепя очи от текста.

– Нали затова ми се плаща.

Тя го погледна над стъклата на очилата си и поклати глава. Рап й беше като брат, който обаче понякога й създаваше проблеми.

Нетърпеливо Мич я изчака да дочете досието. В мислите си вече се беше устремил напред и съставяше план за успешното изпълнение на операция от подобен мащаб.

Полковник Хак беше дал на Рап повече от необходимата информация. Оказа се, че пакистанецът е истинска златна мина за разузнавателни данни и само поради тази причина беше още жив. Ако продължеше да сътрудничи, Рап възнамеряваше да удържи на обещанието си Хак да види отново своите деца. Пленникът бе назовал поименно всичките си колеги от ИСИ, които симпатизираха на талибаните, и беше дал ключова информация за „Ал Кайда“ и новото й ръководство. Но най-важното бе, че Хак издаде местонахождението на основната база на терористичната организация.

В известен смисъл за Рап планирането и изпълнението на следващия етап бяха лесни. Но получаването на зелена светлина от Вашингтон с всичките съперничещи си в столицата интереси, изискваше изобретателност и хитрост. Самият той предпочиташе да ограничи участниците в операцията – достатъчни му бяха служителите от Управлението и няколко високо обучени бойци от специалните части. Операцията обаче изискваше разрешение от самия връх. Мисията беше сложна. Един от най-важните съюзници на Америка трябваше да бъде поставен на мястото му. Освен това акцията нямаше да е тайна – международната общност и медиите щяха да разберат за нея пет минути след края й.

Независимо дали мисията щеше да е успешна или не, Рап и ЦРУ се нуждаеха от подкрепата на Овалния кабинет, което означаваше, че президентът също ще бъде уведомен. Рап беше ужасно неумел в разгадаването на непрекъснато променящия се политически пейзаж във Вашингтон, но за разлика от него Кенеди се справяше добре с тази част.

Тя продължи да чете. Прелистваше бързо страниците и запомняше информацията. На Рап му беше отнело два пъти повече време да прочете досието. Почти фотографската памет беше едно от уникалните достойнства на директора на ЦРУ. Накрая прочете последната страница и затвори папката.

Със замислено изражение тя се облегна на стола и свали очилата си. Вдигна поглед към безценния си помощник. Намръщи се и понечи да каже нещо, но размисли.

– Няма да е трудно – наруши мълчанието Рап, който не можеше да се похвали с търпението на шефката си.

Тя не отговори веднага. Както вече беше отбелязала, Рап действаше припряно. Кенеди имаше привилегията да борави с най-важната разузнавателна информация и въпреки това докладът на Рап беше пълен с факти, за които тя не беше чувала преди. И към никой от тях нямаше посочен източник. А в шпионския занаят имаше една поговорка – информацията е добра, ако и източникът й е добър.

– Откъде взе това?

– Не ти трябва да знаеш – отвърна Рап невъзмутимо.

Кенеди повдигна въпросително едната си вежда.

– Така ли?

Мич продължи да настоява на своето. Знаеше, че тя ще го притисне, но за нейно собствено добро беше за предпочитане да я държи в неведение.

– Имай ми доверие, Айрини. По-добре е да не знаеш как съм се докопал до информацията.

Кенеди впери поглед в него и опита да отгатне откъде се е добрал до такива ценни данни. Имаше няколко възможности, до една предвещаващи големи неприятности.

– Сигурен ли си, че всичко е точно и вярно? – попита го тя.

– Да. Може да се каже, че е от извора.

Тя му вярваше, но искаше да се увери, че е обмислил добре всичко.

– Ако нещо се обърка, някои хора ще поискат обяснение… не само от медиите. Говорим за изявления пред конгреса, камери, високопоставени политици, съсипани кариери… виждал си го преди и знаеш.

– Да и не ме е страх. Затова няма да ти кажа откъде и как се сдобих с информацията. Ако ме призоват да свидетелствам, ще жертвам главата си като доблестен войник.

Кенеди знаеше, че Рап никога няма да натопи нея или президента, но знаеше също и че около него рано или късно винаги се вдига шум. Мич щеше да е яростен противник за всеки един конгресмен или сенатор, който се осмелеше да кръстоса сабя с него.

– Е… интересно как всичко съвпада във времето.

– Как така?

– В момента стават и някои други неща… – Тя направи кратка пауза. – Някои събития, за които съм загрижена.

– Има ли нещо общо с това?

Кенеди сви рамене.

– Не съм сигурна.

– Е, определено няма да разберем, ако си седим тук – прояви сарказма си Рап и посочи към папката. – Това е само началото. Дай ми зелена светлина и до седемдесет и два часа ще ти кажа какво замислят лошите.

Позната фраза от репертоара на главния съветник на директора по борбата с тероризма. Действие, екшън! Рап беше изкарал дванайсет изпълнени с драматизъм и опасности години като нелегален офицер без никакво прикритие. Беше действал в някои от най-негостоприемните места в Близкия Изток и Югозападна Азия. Въпреки че беше сравнително млад – на трийсет и четири, той се отличаваше с консервативно мислене и беше привърженик на решителните действия и поемането на рискове. В края на краищата до това се свеждаше и професията му – претеглянето на рискове и шансове за успех.

– Айрини, възможности като тази не се появяват всеки ден – настоя Рап.

– Знам.

– Тогава да го направим.

– А твоята роля каква ще е?

Разбираше накъде бие и отстъпи половин крачка назад.

– Всичко е написано в доклада.

– И преди съм чувала тези думи – изсумтя тя.

– Ще наблюдавам и контролирам акцията от високо. Единствено момчетата от оперативния отряд ще се забавляват. Аз ще бъда там само за да сме сигурни, че нещо няма да се обърка. И за да задам няколко конкретни въпроса, когато всичко свърши.

Кенеди кимна. Фактът, че Рап ще участва, до голяма степен успокояваше президента.

– А жена ти?

Мич за малко не си изпусна нервите. На езика му бе да отговори, че не е нейна работа, но се възпря навреме.

– Вчера отпътува за Уисконсин, отива на гости при родителите си.

– Знам, както знам и за обещанията, които й даде… и за тези, които даде на мен. – Тя прикова очи в него, за да няма недоразумения. – Значи се разбрахме, никакви каубойски изпълнения повече. Нали?

– Тъй вярно, госпожо – отвърна Рап с известно недоволство в гласа си.

Кенеди пренебрегна тона му. На възраст четирийсет и две години, тя беше само с осем години по-голяма от него. В думата „госпожо“ обаче бе вложен друг смисъл – звучеше като обръщение на подчинен към своя командир.

Е, време беше да се поеме риска. Директорът на ЦРУ стана и взе папката.

– Имаш одобрението ми. Тръгвай и, моля те, върни се невредим.

– А президента?

– Ще се погрижа за президента. Само гледай да не се отклоняваш много от плана и като свършиш, веднага си изнасяй задника оттам.

> 3

Ъгловият кабинет, към който се беше запътила, вероятно бе най-впечатляващият в цял Вашингтон. Дори по-впечатляващ от онзи, Овалния, намиращ се малко по-надолу по улицата. Високата и стройна блондинка мина покрай двама административни служители и охраната и влезе, без да иска разрешение. После затвори след себе си тежката дървена врата и приближи към огромното бюро на шефа си. Жената се държеше самоуверено и излъчваше целеустременост с цялото си поведение. Много добре знаеше какво иска и се ориентираше перфектно в обстановката.

За Пеги Стийли нямаше средно положение. Преди тринайсет години бе завършила право във Вашингтонския университет и оттогава животът й беше непрестанна борба. Дело след дело, кауза след кауза. Към някои от тези съдебни дела се отнасяше с по-големи пристрастия, отколкото към други, но едно беше сигурно – във всичките Пеги влагаше цялата си енергия. Повече мразеше да губи, отколкото обичаше да печели – ключът към разбирането на нейния характер.

И докато някои мъже я намираха за неустоима, други, които в никакъв случай не бяха по-малко, смятаха, че е груба като валяк, дори плашеща. Тя имаше изваяно като статуя тяло, висока бе метър и осемдесет, краката й бяха дълги и стройни, а скулите – като на скандинавска богиня. Обличаше се консервативно, с костюми, полите й стигаха до над коляното. Русата й коса бе неизменно вързана на опашка. Но когато искаше, ако сметнеше, че това ще й даде предимство, не се стесняваше да добави и сексапил към външния си вид. Но никога не отиваше по-далеч от разпускането на косата си и безобидното флиртуване.

След дипломирането си като юрист тя беше спала само с един свой колега и това се беше случило преди дванайсет години в Сиатъл. Не искаше да си го признае, но тогава беше наивна. Само няколко месеца след завършването си тя се чувстваше изтощена, самотна и недоспала. Беше свалила гарда си и бе преспала с новоизгряващата звезда в правната кантора – адвокат, с шестнайсет години по-голям от нея. Аферата беше доста страстна, най-страхотният секс, който някога беше правила.

Всичко беше приключило внезапно и неочаквано, когато водещите бизнесмени и един от водачите на партията от Сиатъл го избраха за следващия американски сенатор, представител на щата Вашингтон. Цялата й представа за него се промени за нула време. Нещастникът дори нямаше достатъчно смелост да си признае, че е обвързан.

Беше организирал обяд за двама у тях. Тогава се появи майка му. Разбира се, оказа се женен, с две деца. Някои важни хора вече бяха дали големи суми за кампанията, кандидатурата му беше обявена официално, състезанието беше стартирало и партията искаше да победи. Старата вещица й разясни, че няма да е нито първата, нито последната жена, в леглото на сина й. Въпросният господинчо – също като дядо си, комуто дължеше богатото си наследство – имал мъничък проблем: не можел да си държи оная работа в гащите. Докато ровеше из салатата, майка му намекна, че е възможно да й даде известна финансова компенсация. Пеги веднага отхвърли предложението. При все че тогава бе наивна, не й липсваха достойнство и гордост.

Когато пристигна основното им ястие, Пеги беше чула достатъчно, за да реши, че не иска да се замесва в скандал, който ще съсипе кариерата й. Никой освен политическия опонент на въпросния син нямаше да извлече изгода, ако информацията за любовната афера излезеше наяве. Затова сключиха друга сделка. Сделка, която да гарантира, че звездата на Пеги Стийли ще продължи да се изкачва на небосклона.

Ето защо, още ненавършила четирийсет, Стийли бе заместник на помощник-главния прокурор, посветила се на борбата срещу тероризма. В момента стоеше пред човека, чийто пост възнамеряваше някой ден да заеме. Тя чу достатъчно от телефонния разговор на главния прокурор, за да заключи, че не говори нито с президента, нито със съпругата си. Затова му направи знак да свършва по-бързо.

Главният прокурор Мартин Стоукс се намръщи, но послуша подчинената си и затвори, без да изчака директорът на ЦРУ да се доизкаже. Стоукс познаваше Стийли достатъчно добре. За нея не беше необичайно дори сама да се пресегне към телефона и да прекъсне разговора. Понякога се питаше защо трябва да я търпи, но отговорът му беше добре известен – Стийли бе умна, мотивирана и умееше да върши много работа. През годините не един и два пъти му беше давала ценни съвети, независимо дали беше склонен да я послуша или не. Именно поради това тя беше незаменима.

Подмазвачите се срещаха често както сред политиците, така и сред юристите. В този смисъл прямият подход на Пеги Стийли беше освежаващ. Тя беше като силна пролетна буря: виждаш я как се задава, вълнението и страхът ти нарастват с очакването за невероятния спектакъл, който ще започне. Ако бурята отминеше бързо, преживяването беше по-скоро приятно. Краткият дъжд пречистваше въздуха, а светкавиците правеха тревата още по-зелена и красива. Но ако вихърът се разразеше в пълната си сила, дърветата биваха изтръгвани с корените, пороят отнасяше цели къщи, рушаха се покриви и се преобръщаха коли.

Такава беше Пеги Стийли. Ако съумееше да изложи мнението си кратко и ясно, отношенията с нея бяха приятни. Но ако решеше да бълва огън и жупел, ситуацията наподобяваше селце в окото на ураган. За предпочитане бе да не й се пречкаш, а бързо да си потърсиш убежище.

Стоукс затвори слушалката и се помоли наум да е кратко и ясно. Преди още да я попита каква е работата, тя започна:

– Този Закон за защита на нацията е цяло бедствие! И ако още храните илюзии, че някой ден ще влезете в Белия дом като стопанин, най-добре си налягайте парцалите и си набийте в главата, че законът ви превръща в скапан фашист! Обърнете внимание, че американците не избират за президенти фашисти… поне не демократите.

Значи това било. Изрече всичко на един дъх. Като цяло беше съгласен с нея, с изключение на последната част. В Демократическата партия също имаше фашистки тенденции, но не това беше важно сега. Тропическата буря Пеги се намираше в офиса му и по всичко личеше, че скоро ще прерасне в истински ураган, ако не предприеме нещо.

Той кимна и отговори:

– Идваш в много подходящ момент. Тъкмо си блъсках главата какво ще стане, ако някой от тези случаи стигне до Върховния съд.

– Какво ще стане ли? Ще ни свалят гащите и така ще ни загреят задниците, че ще почервенеят. После цялата правна общност ще им ръкопляска и в крайна сметка ще се сбогувате с мечтата за Белия дом.

Тя обичаше да го дразни с Белия дом. Знаеше, че така със сигурност привлича вниманието му. Стоукс не я покани да седне.

– Какво според теб трябва да сторим? – попита той невъзмутимо.

И тя отново избухна. Метър и осемдесет висока руса мълния, синеока тевтонска богиня. Размахваше ръце и цепеше с длани въздуха, изразяваше се с добре премерени, лаконични и красноречиви жестове. Именно в такива мигове най-много го възбуждаше – мислено се връщаше в спомените си, когато се беше любил с нея. Уви! Веднъж, след като го избраха за сенатор, се опита да възпламени отново старата любов. Отговорът й беше ефикасен и категоричен. Така го удари в слънчевия сплит, че той се сви на пода като пеленаче.

> 4

Доктор Айрини Кенеди стоеше отстрани и гледаше как фотографите щракат с фотоапаратите си. В столицата цареше красив пролетен ден. Обикновено се наслаждаваше на пътуването до града, но не и този път. Срещата с Рап, която й дойде ни в клин, ни в ръкав, и някои други събития, не спираха да я тревожат. Изчакването президента да свърши с фотосесията, надали щеше да я успокои, но нямаше как. Журналистите, акредитирани към Белия дом, не биваше да я виждат такава – изнервена, стресирана, нетърпелива.

Официално лятната ваканция започваше след една седмица и президентът беше в изключително добро настроение. В момента позираше за фотография с ветерани от Втората световна война, членове на ръководството на конгреса и двама от най-известните холивудски актьори. Бяха се събрали в Розовата градина, за да дадат старта на едноседмични тържества и мероприятия, посветени на откриването на новия паметник в чест на загиналите във Втората световна война.

Организациите на ветераните от десетилетия се бореха този паметник да бъде построен. Усилията им бяха безуспешни до момента, в който се включиха холивудските звезди. С тяхна помощ каузата им достигна до вашингтонските политици и сега последните се надпреварваха кой по-напред да марширува редом с ветераните.

Приятното време и празничното настроение само усилваха предчувствието на Кенеди за наближаваща беда. Като директор на Централното разузнавателно управление тя винаги си имаше работа с информация, след прочитането на която беше трудно да гледаш ведро и весело на живота. Сега също се задаваше нещо, а тя и хората й нямаха никаква идея какво е то. Всичко започна в петъка на предната седмица. Първо, няколко подслушани телефонни разговора и прехванати електронни писма навеждаха на мисълта, че се готви нещо голямо. После се очертаха странни тенденции на финансовите и валутните пазари. Накрая се появи и Рап, който потвърди най-лошите й страхове – че „Ал Кайда“ готви нещо. Нещо, свързано с бомба. Колко голяма е бомбата, те не знаеха, но бързо трябваше да разберат.

Кенеди преследваше терористи вече над двайсет години. За този период си беше изработила интуиция да познава кога заплахата и опасността са реални. Сега имаше точно такова предчувствие. През последните шест месеца беше подозрително тихо и спокойно. Явно остатъците от „Ал Кайда“ се бяха прегрупирали и отново се готвеха за атака. Какво точно замисляха Кенеди не знаеше, но се боеше от най-лошото. Екипът й се нуждаеше от повече информация, за да започне да действа. И тази информация трябваше да се набави възможно най-скоро. Иначе тя и цялата страна щяха да изпитат на свой гръб пъкления план и тогава вече щеше да е твърде късно.

Директорът на ЦРУ погледна часовника си и външно запази спокойствие. Фотосесията надвишаваше определеното време вече с петнайсет минути и макар Кенеди да не го показваше, нервите й бяха опънати като струни. Ако най-лошите й страхове се сбъднеха, трябваше да действат незабавно. Но повече от всичко им трябваше допълнителна информация и щастлива случайност. Нямаше да получат нито едното от двете, ако само си седяха във Вашингтон, подслушваха разговори и прехващаха съобщения. Трябваше да хване президента насаме, за да го накара да подпише плана на Рап и да задейства Пентагона.

Кенеди леко си отдъхна, когато прессекретарят на президента се намеси и каза на фотографите да приключват. Тя търпеливо изчака, докато президентът се ръкуваше и благодареше на участниците, че са дошли. Също както повечето политици с неговия ранг и Хейс внушаваше на хората усещането, че са ценени. Без да сваля усмивката от лицето си, потупа неколцина по раменете, помаха за довиждане и се отправи през градината към Овалния кабинет.

Когато доближи Кенеди, стана малко по-сериозен. Тъй като не искаше да обсъжда подобни теми навън, на открито, той просто я попита:

– Не си ли подранила тази сутрин, Айрини?

– Да, сър.

Хейс сбърчи вежди. Жената едва ли му носеше добри новини. Той й махна да го последва и продължи нагоре по лекия склон.

За момент Кенеди се поколеба, потърси с поглед началничката на кабинета на президента. Остана доволна, когато видя, че тя се забави в градината, за да остане по-дълго в компанията на двете холивудски знаменитости. Валъри Джоунс и Рап не можеха да се понасят един друг. Кенеди не се съмняваше, че ако Джоунс имаше възможност, щеше да употреби цялото си влияние, за да убеди президента да не подписва агресивния план на грубоватия офицер от разузнаването.

Влезе с президента в кабинета, на вратата на който пазеше агент от Сикрет Сървис. Хейс веднага отиде до бюрото и погледна графика си за днес.

– Колко време ще ти е достатъчно? – попита той.

– Петнайсет минути… без да ме прекъсват.

Хейс замислено кимна. Айрини не беше от хората, които му губеха времето. Той натисна бутона на интеркома и се обърна към секретарката си:

– Бети, в следващите петнайсет минути не искам никой да ме безпокои.

– Да, господин президент.

Хейс заобиколи бюрото и закрачи из кабинета. Разкопча сакото си и седна на едното от канапетата до камината.

– Да чуем лошата новина – подкани той директора на Централното разузнавателно управление.

Кенеди седна до него и отметна зад ухото си кичур кестенява коса.

– Както знаете, след 11 септември 2001 г. разработихме някои доста сложни статистически модели за проследяване и идентифициране на подозрителни икономически показатели. Разкрихме ключови банки, брокерски къщи и финансови институции, за които имаме подозрения, че оперират с пари на терористи. Освен това нашата система „Ешелон“ всеки ден проследява милиони електронни писма и телефонни разговори. Поради огромния обем от информация и факта, че голяма част от нея е закодирана, нямаме възможност да контролираме комуникацията в реално време.

– Какъв е проблемът?

– Финансовите тенденции се контролират от нас доста добре, а и операциите на борсите приключват в края на деня. Прехванатите от „Ешелон“ съобщения обаче понякога изискват седмици за дешифрирането им, а после и до месец за превода им. Ако обаче стесним кръга и се ограничим до конкретни електронни адреси и телефонни номера, дешифрирането и обработката може да стане почти веднага, в реално време.

– Добре, какво толкова си забелязала, че си се разтревожила така?

– Започна в петък, в края на работния ден на борсите. Първата тенденция, която забелязахме, беше, че цената на златото достигна четири долара и двайсет и шест цента. Сам по себе си този факт не е повод за притеснение, но в същото време доларът се обезцени с осем цента. Индексът Дау Джоунс падна с петдесет и шест пункта, а Насдак – с шестнайсет. Никое от тези явления не е необичайно за финансовите пазари, но когато се вгледахме във фирмите, заподозрени във връзки с терористите… се откроиха някои обезпокоителни тенденции.

Кенеди извади лист от папката и го подаде на президента.

– Скокът на златото започна от една банка в Кувейт, която продаде американски акции и ценни книжа на стойност двеста и осемдесет милиона долара и ги замени за швейцарско злато. През уикенда открихме други четири банкови сметки в различни финансови институции, които се отърваха от инвестициите си в САЩ и купиха злато. Общата сума в тези сметки е близо двеста милиона долара.

Президентът се намръщи.

– Каква е вероятността с всички тези сметки да оперират едни и същи хора?

– Малка, но можем да предположим, че там някъде има авторитетен финансов съветник, който предлага цялостна промяна на инвестиционните портфейли в момент, в който няма категорични показатели за наближаваща икономическа криза в Щатите. Нищо, което да оправдава подобни драстични действия. Моите хора ми казват, че е малко вероятно.

– Значи стигаме до извода, че четирима подозрителни инвеститори очакват американската икономика да понесе удар.

– Точно така. В допълнение открихме и група по-малки сметки, пак подозрителни, които постъпиха по подобен начин, но не толкова рязко.

Хейс се зачете в различните имена и страни на листа.

– Нещо друго?

– Да. Мич е попаднал на много ценна разузнавателна информация. – Кенеди извади от чантата си доклада, който Рап й беше дал само преди няколко часа. Тя го остави на стъклената масичка и го отвори, за да покаже листа с фотографиите на петима брадати мъже. – Знам, че сте виждал тези снимки и преди, но ще ви припомня, че те са в списъка на най-издирваните лица от ФБР. Според нас петимата представляват новото ръководство на „Ал Кайда“.

Айрини прелисти страницата и показа карта на границата между Афганистан и Пакистан.

– През последните шест месеца проследихме как някои от тези хора пътуват из планинския район на Пакистан. Преди две седмици двама от тях се срещнаха в Гулистан. – Кенеди посочи един от градовете на картата. – Оттам се придвижиха до малко селце на трийсетина километра на запад.

Тя обърна страницата и посочи сателитна фотография на село, състоящо се от стотина къщи. То беше разпростряно в подножието на планината. Към него се стигаше по един главен път, а от центъра тръгваха няколко, които обаче прекъсваха в околностите му. – Наблюдаваме селото денонощно от пет дни. Вчера тук пристигна ето този конвой.

Появи се ново изображение – осем пикапа и няколко джипа. Четири от пикапите бяха с монтирани отзад зенитни оръдия, а останалите – натоварени до един с тежко въоръжени мъже.

– Преди четири часа наш безпилотен разузнавателен самолет имаше късмет и направи добри снимки от височина дванайсет хиляди метра. Тези тримата, които слизат от камионите, според нас са Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

Президентът взе черно-бялата фотография и се вгледа в трите лица, очертани с червени кръгове. Тези разузнавателни снимки винаги му се струваха неясни, но благодарение на цяла армия от аналитици и суперкомпютри картината ставаше по-отчетлива.

– Всички те са замесени в атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон – добави Кенеди.

– Сигурни ли сте, че са те?

– Мич имаше агент в района, който му каза за срещата.

Хейс остави фотографията и свали очилата си.

– Значи, предполагам, искаш от мен да се обадя на генерал Мушараф и да го накарам да прочисти това гнездо на пепелянки.

Кенеди поклати глава.

– Не, сър. Генерал Мушараф е добър човек, но в правителството му има прекалено много радикални фундаменталисти… особено горе, в районите, населявани от местните племена. Не можем да им доверим нещо толкова важно. Мич смята, че в мига, в който съобщим на пакистанците, терористите ще бъдат предупредени и ще се изпарят в планините.

Сега президентът разбра какво намеква тя и веднага стана по-предпазлив:

– Да не би да ми предлагаш да разрешим ситуацията, без да се обръщаме към пакистанците?

– Точно така, сър.

– И как ще се оправдавам пред Мушараф, ако той ми се обади да ме пита какво правят американски войници в неговата страна без разрешение?

– Надявам се да не се стигне до там, сър. Според Мич можем да проведем почти цялата операция незабелязано, но на крайния етап пакистанците със сигурност ще разберат. И когато генералът се обади, убедена съм, че ако му разясните обстоятелствата и евентуално му предложите допълнителна икономическа помощ, той ще разбере.

Хейс се ухили и поклати глава.

– Може и да си права, но в Държавния департамент има поне няколко хиляди души, които ще се опълчат яростно на подобно нещо.

– Държавният департамент си има други приоритети, различни от моите.

Президентът отново прикова вниманието си към фотографията и трите червени кръга. Ако нещата загрубееха, можеше да се оправи с Мушараф. Всъщност, генералът дори щеше да му благодари, че не го е уведомил.