Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 24 страниц)

Последният човек в стаята беше Пеги Стийли. Макмахън остана с впечатлението, че тя много иска да се пробва с този случай. Имаше къде-къде по-опитни прокурори в Министерството на правосъдието. Той се сещаше за поне двама, които щяха да побеснеят, ако ги подминеха специално за това дело. Но какво да се прави, такъв беше животът във Вашингтон – често непредсказуем и жесток. Политиката играеше ролята на жизнени сокове, които захранваха града, а Стийли беше златното момиче на главния прокурор. На нея й липсваше практическия опит на Джаксън, но тя беше умна и красива, амбициозна и хитра. Щеше да се получи доста интересна съдебна битка.

Случаят, противно на това, което си мислеше Стийли, не беше никак прост. Макмахън я беше предупредил, че ЦРУ няма да разкрие методите си за събиране на информация публично, в съдебната зала. Дори не искаше да си мисли как би реагирал Рап, ако разбереше, че този клоун има адвокат. Стийли си мислеше, че ще открият всички необходими улики в транспортната фирма в Атланта и в апартамента на този ал Адел. Досега обаче всичките им усилия удряха на камък.

Този лукав саудитски имигрант беше покрил следите си добре. Единственият бонус засега бяха обвиненията за незаконно притежание на оръжие срещу спътника на ал Адел. Нито един от двамата арестувани не желаеше да сътрудничи с властите и докато Южняшката уста беше техен адвокат, Макмахън се съмняваше това да стане скоро.

– Кога ще бъдат отправени обвинения срещу моите клиенти? – попита Джаксън вече за трети път.

– Ако ни каже защо е изтрил хард дисковете на компютрите, може и да го пуснем без обвинения. – Стийли се обърна към ал Адел.

Саудитецът я погледна с отвращение.

– Вие няма да се спрете пред нищо, за да преследвате мен и моя народ. Какво сте направили с компютрите ми?

Макмахън подигравателно поклати глава.

– На какво се смееш, расист такъв? – Ал Адел впери гневния си поглед в Макмахън. – Вие не сте нищо друго освен фашисти и бандити. Нарочно подхвърлихте този пистолет на Али и съсипахте компютрите ми. Познавам го от години. Той никога не е притежавал оръжие и никога не би си купил. Вие го насадихте с пистолета и много добре го знаете.

– Ахмед, и двамата с теб сме наясно кой е лъжецът. Хайде да престанем с тоя театър и да продължим. И така, къде трябваше да закараш контейнера? – Макмахън взе химикалката, сякаш затворникът щеше да му отговори на въпроса.

Джаксън рязко вдигна ръка.

– Не отговаряй на този въпрос. За последен път питам: кога ще бъдат отправени обвинения срещу моя клиент? – Адвокатът се обърна към Стийли: – За вас ще е добре до утре да ми кажете.

– Съществуват определени особени обстоятелства около това дело. – Стийли се усмихна, тъй като беше сигурна, че Джаксън не знае истината за клиентите си. Защото ако знаеше, вече щеше да се е качил на самолета обратно за Атланта. – Очаквам обвиненията да бъдат посочени официално най-рано във вторник.

– Не можете да постъпвате така! Това е чак след седем дни!

– В интерес на истината, мога. Когато става дума за съображения, отнасящи се до националната сигурност.

– Но в тази държава има закони. Кълна се, ако клиентите ми не бъдат официално обвинени пред федерален съдия най-късно утре, върху вас ще се стовари цял медиен ураган.

Стийли запази спокойствие, защото последният коз беше у нея. Двайсеткилотонна ядрена бойна глава. Не биха се намерили много симпатизиращи съдебни заседатели, ако разберяха, че ал Адел се е опитвал да прекара незаконно ядрена бомба.

– Кажи ми, Ахмед – започна Стийли, – къде щяхте да закарате ремаркето?

– Край. – Джаксън вдигна и двете си ръце във въздуха. – Не им казвай нито дума повече.

– Не си му казал какво имаше в ремаркето, нали? – Макмахън се вторачи в саудитеца.

– Клиентът ми не е знаел какво има в ремаркето. Този разпит беше дотук!

Макмахън искаше да даде на дребния, симулиращ искреност, ал Адел храна за размисъл. Той взе досието му от масата и се изправи.

– ЦРУ иска да те разпита. Така че не се изненадвай, ако те събудят през нощта и те преместят на друго място.

Джаксън направо скочи от стола.

– Току-що заплашихте клиента ми с изтезание! Чашата преля. Не искам никой да говори повече с клиента ми. С вас е свършено. Когато предам на медиите думите, които този идиот току-що каза, ще хвърчат глави. А за съдията да не говорим.

Макмахън не обърна внимание на Джаксън и продължи да гледа вторачено ал Адел. Определено имаше ефект. Най-накрая в очите на терориста се появи страх. В този миг разбра, че саудитецът няма да издържи дълго на болка.

Обърна се към Джаксън и тъжно му се усмихна.

– А когато разберете истината за вашия клиент, ще ви се иска пътищата ни никога да не са се пресичали.

> 51

Самолетът на ЦРУ кацна в базата на ВВС Андрюс в сряда, точно преди полунощ. Гладкият фюзелаж на реактивната машина спря на едно отдалечено място в базата и влезе в някакъв незабележителен, метален сив хангар. Веднага щом самолетът се прибра вътре, вратите на хангара се затвориха. Няколко секунди по-късно трапът се спусна и от самолета излезе небръснатият и адски уморен Мич Рап. Все още носеше бойна униформа и кобур. Нарамил две чанти, той слезе по стъпалата и тръгна по гладкия бетонен под. Четирима мъже го подминаха мълчаливо и се качиха в самолета, за да свалят двамата пленници, които Рап беше довел. Рап вдигна кървясалите си очи към Боби Акрам, който беше облечен в неизменния си черен костюм с червена вратовръзка.

По време на дългия полет Мич беше разговарял с него поне четири пъти. Темата на разговорите беше как да извлекат възможно най-много информация от двамата заловени терористи. Акрам беше невероятно педантичен човек. Затова твърдо настоя, преди да започнат с разпитите, да изработят много подробен и добре обмислен план. Акрам искаше да разбере предварително всеки един детайл от биографиите на терористите. Според него, ако успееха да си изградят пред пленниците образ на всесилни и всемогъщи, щяха да получат по-лесно необходимата информация.

– Мич, не се обиждай, но изглеждаш много кофти.

Рап мина покрай Акрам и се насочи към чакащия го автомобил.

– И се чувствам много кофти.

– Не поспа ли в самолета?

– Не можах. – Рап отвори багажника и хвърли вътре двете чанти. – Всеки път, когато се унасях, проклетият Абдула започваше да стене за още морфин или пък от ЦБТ ми се обаждаха. Какво става с двамата, които хванаха в Чарлстън?

– Не знам, не съм ги виждал.

– Защо?

– Федералните още не са ни пуснали при тях.

Рап силно затръшна багажника.

– Какво?

Акрам виждаше, че колегата му наистина е много ядосан.

– Сега не се тревожи за това. Айрини каза, че сутринта ще те въведе в нещата. В девет часа трябва да си в Белия дом за брифинг. – Акрам скръсти ръце. – До тогава нареди да се прибереш у дома и да поспиш.

Рап се изсмя иронично.

– Каза, че ще го направиш.

– Кое ще направя?

– Ще се изсмееш при мисълта, че някой може да ти заповяда да се прибереш у дома и да поспиш. Айрини обясни, че причината за това било дълбоко вкорененото ти нежелание да се съобразяваш с каквато и да е власт. Аз й отговорих, че разбирам, и двамата се съгласихме, ако откажеш, да те пратя в Ленгли, за да помогнеш с преводите. Тогава тя прогнозира, че ще ме наругаеш и ще отидеш да спиш.

Този път смехът на Рап беше искрен и неподправен. Кенеди го познаваше доста, доста добре.

– Добре… вие двамата наистина сте много забавни. Ясно.

Първият пленник слезе от самолета. Беше Ахмед Халили, младият спец по компютрите от Карачи. На главата си имаше качулка, но много по-чиста от предишната. Нищо общо с мръсния чувал от зебло в Афганистан. Рап и Акрам бяха говорили много за Халили. Или този младеж щеше да се окаже много полезен, или ги беше лъгал безсрамно през цялото време. Беше говорил свободно почти през целия полет. Рап си водеше записки и на всеки няколко часа изпращаше информацията в Ленгли.

Разкритията на Халили помогнаха да вникнат в методите за свръзка в редиците на „Ал Кайда“, начина, по който използват интернет, за да поддържат контакт с клетките си в Америка. Ставаха все по-хитри, защото бяха разбрали какво представляват американските разузнавателни спътници. Продължаваха да използват програми за шифриране и оставяха съобщения до хората си в определени сайтове. Но на всеки две истински съобщения оставяха по едно фалшиво, за да заблудят американците. За да объркат още повече следствените служби, те бяха подели дезинформационна кампания, като наводняваха следените сайтове със съобщения, в които се казваше, че атаката е близо и е неизбежна. Халили разказа как понякога седели в някое кафене в Карачи, гледали Си Ен Ен и се заливали от смях заради поредната тревога в Щатите за очакван терористичен акт, предизвикан от подобно съобщение. Заблудата беше класическа партизанска тактика, която имаше за цел да разконцентрира вниманието на американските сили за сигурност. „Ал Кайда“ вече беше навлязла и във виртуалното пространство. За да оцелее, тя беше принудена да се приспособява към условията.

Всяка комуникационна система имаше своите слабости, а Халили им беше разкрил слабостите на тази, използвана от „Ал Кайда“. В планинския граничен район между Пакистан и Афганистан водачите на „Ал Кайда“ вече не използваха телефони или радиостанции. Американските спътници винаги бяха над тях и следяха и подслушваха всичко. Безпилотни разузнавателни самолети често прелитаха в нощното небе с едва доловимото бръмчене на двигателите, а наблизо винаги се намираха реактивни изтребители с ракети въздух-земя и хеликоптери с добре обучени командоси.

За да надвие високотехнологичния противник, „Ал Кайда“ просто беше преминала към по-ниска технология. Написани на ръка послания се носеха от куриери. Тази система беше бавна и едно съобщение често пътуваше с дни. Така бързината, с която терористичната организация можеше да планира действията си и да реагира, се намаляваше чувствително. Но във всички случаи беше по-добре, отколкото, докато спиш, върху ти да се стовари еднотонна бомба с лазерно насочване.

Халили разказа на Рап, че и в интернет са преминали към по-нискотехнологична тактика. Вместо да използват софтуер за шифриране, който беше напълно безполезен срещу суперкомпютрите на Агенцията за национална сигурност, сега те поддържаха връзки с американските клетки чрез тийнейджърските канали за чат. Идеята беше на Халили. Обемът съобщения в тези сайтове беше огромен и никое от тях не беше кодирано. Според Халили това беше последното място, където американските суперпазители щяха да търсят. След като се обади в ЦБТ, Рап разбра, че Халили му е казал истината.

Мич погледна към ключовете на колата и каза на Акрам:

– Искам Маркъс да се срещне с него още на сутринта. – Рап говореше за Маркъс Дюмонд, компютърния гений на ЦРУ. – Разбирам едва една четвърт от това, което казва. Все едно ми говори на китайски, може и да ме лъже.

– Но нали не мислиш така?

– Как мога да съм сигурен? – Рап сви рамене. Вече беше на финала на силите си.

– Интуицията ти никога не те е подвеждала. Ако съдя по това, което ми каза, мисля, че си на прав път.

Двама мъже изведоха Абдула от самолета. Саудитецът беше спрял да крещи, значи беше натъпкан с морфин.

– Бих му инжекция преди половин час – каза Рап. Той извади листче от джоба си и го подаде на Акрам. – Ето, както ми каза… Записах всички инжекции и времето, в което съм ги бил.

Акрам погледна листчето. Нищо чудно, че Рап не бе спал. Трябваше да бие инжекции на всеки час-час и половина.

– Пожелавам ти късмет с него – добави Мич. – Според мен този е патологичен лъжец.

Акрам се усмихна сдържано. Обичаше предизвикателствата.

– След като приберете тези двамата, искам да се заемеш със заловените в Чарлстън. Ако федералните ти правят проблеми, обади ми се и ще уредя всичко.

Пакистанецът кимна. Тъй като беше майстор в прикриването на емоциите си, от поведението му не се разбра нищо. Кенеди изрично му беше наредила при никакви обстоятелства да не казва на Рап за събитията, разиграли се между Белия дом и Министерството на правосъдието. В противен случай щеше да последва още една безсънна нощ за Мич. И за всеки, когото той решеше да вдигне от леглото.

– Не се притеснявай за нищо – отвърна Акрам. – Върви си вкъщи и се наспи. Изглеждаш направо скапан.

> 52

# Атланта

Нощта беше преполовила, когато таксито мина покрай заспалия стадион Търнър Фийлд. Продължи на изток по Атланта Авеню още около километър и зави към паркинга на безличен двуетажен мотел. Неоновият надпис за свободни стаи не светеше, както и стаята на управителя. На паркинга тук-там се виждаха няколко коли, но като цяло мястото изглеждаше запустяло.

Шофьорът на таксито се обърна и погледна клиента си през разделящото плексигласово стъкло.

– Сигурен ли сте, че искате да слезете тук?

Имтаз Зубаир нервно преглътна и кимна. В действителност изобщо не искаше да слиза, но неговият шеф му беше дал съвсем конкретни заповеди.

– Да, това е мястото – отвърна пакистанският учен с престорена увереност.

Шофьорът само сви рамене и спря колата. Повечето от клиентите му изглеждаха разумни хора, но не и този. Да вземеш някого посред нощ от хотел „Риц“ в Бъкхед и да го закараш в евтин мотел до бейзболен стадион не звучеше много смислено. Но щом човекът си плащаше, на него не му пукаше къде отива.

Шофьорът извади големия куфар от багажника и го остави на тротоара. Когато клиентът му плати, се качи в колата и си замина.

Зубаир нервно изчака шофьорът да отпътува.

В далечината се долавяше шумът от магистралата и лаят на кучета. Пакистанецът се огледа притеснено и остави компютъра на земята. Голямата червена машина за кока-кола се намираше точно там, където трябваше да е. Следвайки заповедите, получени по телефона, Зубаир извади еднодоларова банкнота от портфейла си, изглади я и пъхна в автомата. Натисна един от десетте бутона, наведе се и взе кутията сода, заедно с ключа от стаята, който беше оставен за него. Зубаир видя номера на ключа и го прибра в джоба.

Отвори си содата, застана до автомата за безалкохолно и отпи няколко глътки. Небрежно се огледа наоколо, сякаш чакаше някого. След като Зубаир успешно премина митническата проверка в Лос Анджелис, останалата част от пътуването не беше толкова стресираща. Полетът до Атланта също беше изнервящ, но мисълта, че е минал митницата, му даваше утеха. Най-трудната част след кацането в Атланта беше возенето на гигантските ескалатори, водещи под земята, в метрото, и после отново нагоре. Ако не беше буквално заобиколен от море от хора и избутан върху металните стъпала, едва ли щеше да набере смелост да се доближи до мястото за получаване на багажа. Човекът, който го вербува, му разкри само основните шпионски тънкости, но Зубаир се отнасяше сериозно към задачата си. Беше ходил два пъти до тоалетната на летището, за да провери дали наоколо няма познати физиономии и дали някой не го причаква. Когато се увери, че никой не го следи, излезе от летището, както беше инструктиран от саудитския си шеф, взе такси до един от големите хотели. Влезе във фоайето и излезе през един от страничните изходи. Оттам по улицата отиде до друг хотел, в който имаше резервирана за него стая, и плати авансово от името на фиктивна корпорация. Там Зубаир остана в понеделник вечерта. Във вторник взе такси до летището, но вместо да отиде там, се прекачи на другото такси и слезе пред луксозния хотел „Риц Карлтън“ в Бъкхед. Във вторник вечерта отиде в местния хипермаркет и прекара повечето време в зяпане на електронна техника. Америка беше много изкусително място. Широкият асортимент и достъпността на стоките го изумяваха. Зубаир можеше да остане цяла седмица да разглежда електрониката, но беше толкова объркан от атмосферата в хипермаркета, че се върна в хотела, за да се помоли.

Само чрез молитва щеше да се отърве от всякакви разсейващи го мисли и изкушения. Само така той можеше да запази съзнанието си чисто и непорочно.

Беше видял със собствените си очи колко е покварена Америка. Девойките се разхождаха на публични места с крайно оскъдно облекло и без да ги съпровожда мъж. Обикаляха из магазина като глутница кучета, флиртуваха с момчетата и никой не им обръщаше внимание. Това беше живо доказателство, че Америка е дяволско място. Страна, хваната в мъртва хватка от самия Сатана. Ако се случеше нещо, американците щяха да завлекат и останалия свят заедно с тях в преизподнята.

След като се моли в продължение на няколко часа, сънят му беше спокоен. На следващата сутрин се събуди късно и поръча рум сървис. Докато ядеше, включи телевизора на Си Ен Ен. С тревога разбра, че американското правителство е прехванало четири кораба, които са плавали насам. Цял ден той гледаше новините и развитието на тази история. Не знаеше подробностите около операцията, но знаеше, че оръжието ще пристигне в Америка с кораб.

Малко преди пет следобед телефонът в стаята иззвъня. Зубаир колебливо вдигна. Когато чу гласът на шефа си, го обзе смесено чувство на облекчение и страх едновременно. В плана бяха настъпили промени. Зубаир попита плахо какво се е случило с корабите, но беше сгълчан така рязко, че не дръзна да опита отново.

Сега стоеше в този тъмен паркинг насред непознат град и изпълняваше заповедите на човек, от когото се боеше до смърт. Зубаир отпи отново от содата и погледна към Г-образния мотел. Светеше само в една-две стаи, всички останали спяха. Както беше инструктиран, пакистанският учен изхвърли кутията сода в кофата за боклук и пак провери номера на ключа. За късмет стаята се намираше на втория етаж. Зубаир разгъна дръжката на големия куфар и го замъкна нагоре по стълбите. Когато стигна до терасата, спря, леко задъхан, и отново се огледа дали някой не го следи.

Стая 213 се намираше в края на терасата. Зубаир пъхна ключа в бравата и затаи дъх. Може би в тъмнината го очакваше неговият господар или пък дебнеше полицията и играта беше дотук? Отвори вратата и запали лампата. Стаята нямаше нищо общо с тази в „Риц“, но във всички случаи беше по-добре обзаведена от стаите в родния му Пакистан. Ученият затвори и заключи вратата след себе си, след което провери дали в банята не се крие някой. Уверил се, че е абсолютно сам, той седна на леглото, включи телевизора и зачака.

> 53

Мустафа ал Ямани изчака в сянката повече от час. Въпреки тежкото неразположение, резултат от радиацията, неговите инстинкти за оцеляване бяха все така изострени. Другояче не можеше и да бъде. Беше стигнал прекалено далеч, жертвал бе прекалено много, за да се провали точно сега. Въпреки всичките му усилия нещо сериозно се беше объркало. Той също беше гледал телевизионните репортажи за корабите. Дори ал Ямани, който винаги беше готов за лошото, се шокира от внезапните и бързи действия на американците. Изтичането на информация работеше по два начина. Или агент на противника беше проникнал в групата, или някой в техните редици снасяше на янките, съзнателно или не.

След като напусна Чарлстън, ал Ямани преразгледа плана от всеки възможен ъгъл. Без съмнение, имаше изтичане на информация. Нямаше как обаче американците да проникнат в „Ал Кайда“. Най-вероятно някой се беше разприказвал за плана и думите му бяха подслушани от американските шпионски спътници. Ал Ямани беше предупредил колегите си за подобна вероятност, но никой не обърна внимание на предупрежденията му. Отвърнаха му, че трябва да се вземат предвид финансите, да предупредят спонсорите и дарителите. Ако планът успееше, американските инвестиции тук и дори тези в чужбина, щяха да се обезценят в десетки пъти. Големите суми трябваше да се прехвърлят на по-сигурни места. Казаха му, че това ще стане, без американците да забележат, но ал Ямани се отнесе скептично.

По-лошо, саудитецът познаваше прекалено добре надутите характери на сподвижниците си. За тях позирането беше всичко, рядко устояваха на изкушението да се изфукат пред другите, че се готви нещо голямо. Като контрамярка той беше подел дезинформационна кампания, за да заблуди американците. Очевидно обаче бяха пред провал. Щатите, изглежда, бяха усетили нещо. Водени от подозренията си, вероятно бяха заловили и разпитали някой, който заемаше доста висок пост в организацията. Друго обяснение нямаше. Американците прехванаха всичките четири кораба – значи действаха по конкретна информация.

Всичко, което ал Ямани беше постигнал до този момент, сега се намираше в голям риск. Добре поне, че съзнателно раздроби участващите елементи. Лявата ръка не знаеше какво прави дясната. Американците бяха нанесли сериозен удар, но операцията далеч не беше завършила. Ал Ямани не беше изминал целия път до Америка, за да възлага надежди само на един план. Той беше добър военен тактик, а най-успешните стратегии често бяха многовариантни.

След като избяга от Чарлстън, той стигна с кола до летището в Колумбия, Южна Каролина, където се отърва от форда и взе друга кола под наем. При това използва шофьорска книжка, издадена във Флорида. Веднага тръгна от Колумбия към Атланта. По пътя чу, че президентът и другите членове на ръководството са били евакуирани от Вашингтон. Малко по-късно научи и за спрените кораби.

Беше запомнил наизуст адреса на транспортната компания, която неговите хора бяха купили. Когато стигна Атланта, приближи района много предпазливо. Беше едва пладне, когато спря на светофара, на една пресечка от сградата на компанията. Небрежно погледна встрани и разбра всичко. Улицата беше блокирана от полицейски коли. Ал Ямани натисна газта, мина бързо през кръстовището и дори не се обърна назад. Не беше останало нищо за спасяване. Цяла година упорит труд и смъртта на мнозина храбри ислямски воини бяха отишли напразно.

Ал Ямани се взе в ръце и не позволи на гнева да го завладява. Нямаше време за подобни неща. Някой го беше предал. Той обаче бързо се примири с мисълта, че може никога да не разбере кой е предателят. В облъченото му тяло оставаше твърде малко живот, за да търси отговори на вълнуващите го въпроси. Не, той беше дошъл в Америка, за да умре. Аллах е свидетел, щеше да отведе със себе си на оня свят толкова неверници, колкото беше възможно.

Беше четвъртък, два часа през нощта. Ал Ямани бе изключително бдителен, когато уреди срещата си с пакистанския учен. Последният играеше ключова роля за неговия съсипан, но все още осъществим план. Саудитецът в продължение на два часа беше проверявал периметъра около хотел „Риц“ в Бъкхед, за да се увери, че никой не следи пакистанеца. После, след като установи контакт с него, проследи таксито му от безопасно разстояние, за да види дали нямат опашка.

Ал Ямани погледна през стъклото на взетата под наем кола. Време беше. Взе мобилния телефон, който беше купил по-рано през деня, и набра номера. Дребният изнервен пакистанец вдигна след второто позвъняване.

– Ало?

– Искам да се отървеш от големия куфар. Вземи само най-необходимото и бъди до автомата за безалкохолно след пет минути.

Четири минути по-късно Зубаир излезе забързано от стаята си, нарамил чанта. Когато стигна до автомата, ал Ямани го наблюдава няколко минути и запали колата. Спря пред хотела и свали стъклото.

– Качвай се, Имтаз. И побързай. – По изражението на учения ал Ямани разбра, че онзи не го е познал без брадата му. – Аз съм, Мустафа. – После добави с по-властен тон: – Качвай се, глупако.

Зубаир накрая разпозна очите на мъжа, който го беше вербувал. Скочи в колата и се втренчи в саудитеца. Сякаш не вярваше на очите си.

– Ти не каза, че ще идваш в Америка.

Ал Ямани погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали на празната улица не са спрели и други коли.

– Много малко хора знаеха за плановете ми.

– Какво се случи днес? – попита обезсърченият учен. – Как са разбрали?

Саудитецът само поклати глава.

– Не знам, нямам отговор на този въпрос. – Ако дори за миг бе заподозрял пакистанеца в предателство, още сега щеше да го убие, без да му мигне окото. Но ученият не беше предател. Зубаир не знаеше никакви подробности за четирите кораба.

– Какво ще правим сега? Ще се върнем ли?

Ал Ямани хвърли бегъл поглед на спътника си и се усмихна.

– Не, няма да се върнем, Имтаз. Аллах все още възлага надежди на нас. Американците може и да са победили временно, но с нас още не е свършено.

Зубаир беше доста изненадан от отговора.

– Какъв е планът ти?

Ал Ямани поклати глава.

– Вече няма да споделям с никого плановете си. Прекалено много добри мюсюлмани умряха заради това проклето оръжие. Не трябваше да позволявам толкова много хора да знаят за него. Не… съвсем скоро ще научиш всичко. До тогава ще трябва де ми се довериш.

> 54

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не можа да се наспи добре. След като се въртя и мята в леглото през остатъка от нощта, в шест сутринта се разсъни окончателно и стана. Умът му не намираше покой, а тялото му, свикнало с усилена физическа дейност поне шест дни седмично, се нуждаеше от разгрявка и упражнения. Затова заряза прохладната си къща в залива Чесапийк и излезе да потича. Влажният сутрешен въздух не представляваше проблем за него. Стъпките му отекваха по асфалтовата настилка на пътя с ритъм, който наподобяваше повече спринт, отколкото обикновено тичане. По голите му гърди се стичаше пот. Буквално усещаше как от тялото му се отделят вредните токсини. Преди да излезе, се поколеба дали вместо бягането да не поплува. Натоварването върху ставите му щеше да е по-слабо, а и напоследък се бяха появили нови болежки. Годините на усилено спортуване и състезания по триатлон, да не говорим за работата му в ЦРУ, си казваха думата.

За щастие предпочете тичането. Когато се разгря, усети как силите му се възвръщат. Погледна часовника и си отбеляза наум времето. Беше взел разстоянието за шест минути. А до скоро го пробягваше за пет минути. Онези дни обаче бяха останали в миналото. Подобни рекорди бяха за по-млади бели дробове и сърца и най-вече за по-млади колена.

Втората половина от маршрута не мина така добре. Енергията му секна и резултатите значително се влошиха. На десетия километър вече изоставаше с двайсет и две секунди от средното си време. Както обикновено спринтира до „финала“ – края на неговата автомобилна алея, и продължи със забавено темпо още петдесетина метра. После се върна по алеята, като се наруга за забавянето.

Отиде при дока и свали маратонките, чорапите и малката си чантичка. В нея се помещаваха бутилка вода, компактния деветмилиметров пистолет, с който никога не се разделяше. Гмурна се във водата, морето му подейства релаксиращо и той се отпусна за около пет минути, за да се разхлади. Реши да отиде първо в Обединения център за борба с тероризма преди срещата в Белия дом. Върна се в къщата, взе си душ и се обръсна. Облече си светлосив летен костюм, набързо закуси и напълни термоса си догоре с горещо черно кафе. В 7:40 той беше в офиса на заместник-директора на ФБР по борбата с тероризма. Рап и Скип Макмахън се познаваха само от няколко години, но се разбираха добре. Дори доста добре – Рап веднага усети, че Макмахън се държи малко странно. Мич седна на единия от столовете пред бюрото на Макмахън. Кабинетът миришеше на прясна боя и нов мокет. Рап беше леко изненадан, когато видя Макмахън облечен в официална риза с къс ръкав и вратовръзка. За щастие модните вкусове на заместник-директора на Бюрото нямаха нищо общо със способностите му на федерален агент.

– Ти си се върнал – бяха единствените думи на Макмахън.

Рап кимна и отпи от кафето. Забеляза и нехарактерно изнервеното поведение на събеседника си. Нещо ставаше. Досещаше се, но първо щяха да си разменят обичайните любезности. Спомни си какво му каза Акрам снощи.

– Скип, не ми се струваш много ентусиазиран.

– Ами… не можем всички да сме чаровни и красиви като теб.

Рап се засмя.

– Да, прав си. – Той прокара пръст по белега на бузата си.

– Още ли мрънкаш за тая дреболия? – Макмахън поклати глава и престорено изрази учудване. – Това не е нищо. Трябва да видиш белега от моята вазектомия. По-дълъг е поне с трийсет сантиметра.

Мич отново се засмя.

– Вярно ли е, че напускаш?

– Откъде го чу? – предпазливо попита Макмахън.

– Подслушваме всичките ви телефони. – Рап запази каменна физиономия, като на играч на покер. – Знам от години за вазектомията ти.

Макмахън се усмихна резервирано и попита:

– Сериозно ли говориш?

– Айрини ми каза.

Заместник-директорът се обърна към празната бяла стена. Беше я помолил да не казва на никого за бъдещите му планове.

– Не се притеснявай – продължи колегата му от ЦРУ. – Разбрах го, защото чух, че Раймър от Министерството на енергетиката мисли да си намери работа в частния бизнес.

– Наистина ли? – Макмахън изрази едновременно облекчение и изненада. – При кого?

– Не знам.

Двамата се намираха в сходно положение. Бяха отдали над трийсет години от живота си в служба на държавата и макар че до задължителното пенсиониране им оставаше малко, и на двамата им беше обещано удължаване на срока поради особената важност на постовете, които заемаха.

– Ами… Не бих казал, че ако се оттегли, ще го виня за нещо. Но със сигурност отсъствието му ще се почувства.

– Това е важи и за теб.

Макмахън не беше убеден в тези думи.

– Месец след като се оттеглим, вие ще сте забравили за нас.

– Не е вярно и ти го знаеш. Бихме предпочели да си останете на местата, но ще ви разберем, ако изберете по-доходния вариант.

Рап знаеше, че на Макмахън са му предложили да оглави охраната на верига казина в Лас Вегас. Само сметката му за служебни разходи щеше да е два пъти по-голяма от държавната му заплата. Да не говорим за останалите привилегии и тлъстата заплата. Човекът си го заслужаваше.

– Е, още не съм решил окончателно.

– Искаш ли да ти кажа какво е моето мнение?

Макмахън се облегна в стола и подпря брадичката си с длан.

– Разбира се.

– Както вече ти споменах, за мен ще е по-добре да останеш. В Бюрото хората с твоите способности и талант се броят на пръсти. В същото време обаче част от мен се надява да получиш работата. Достатъчно глупости си търпял. Искам да се наслаждаваш на живота, докато още можеш да го правиш.

Макмахън се усмихна. Точно така си мислеше и той.

– Оценявам позицията ти. Но не е лесно да взема решение.

Рап сви рамене.

– По-лесно ще е, отколкото си мислиш. – После смени темата: – Докато си още на държавна служба, би ли ме въвел набързо в ситуацията?

– Разбира се. Ти снощи ли се върна?

– Да.

– Добре… Цяла нощ се опитвах да оправя тая бъркотия. Положението се подобрява.

– Как?

– Какво знаеш за случилото се вчера?

– Имам представа за общата картина. Открихме детонатор и пари в брой на един от двата кораба, които плаваха за Ню Йорк, и експлозиви в друг кораб, пътуващ за Балтимор. Единодушното мнение е, че те са искали да съберат всичките елементи на едно място и да сглобят бомбата.