Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 24 страниц)

– Обади се на пилотите и им кажи да кацнат на паркинга – нареди Рап на Сам. – Нека ти помогнат да разкараш всичките тия хора оттук, после отцепете периметъра.

Един от инженерите на Раймър носеше раница. Той мина по кея и скочи във водата. Когато стигна до рампата на кърмата, водата беше почти до кръста му.

– Колегите ми останаха да затворят вратите на нашия вертолет. Ще дойдат всеки миг.

Рап кимна.

– Качи се горе и кажи на всички да се махат.

Техникът се доближи до хладилната камера, погледа я няколко секунди и изкрещя на другите двама:

– Гама-излъчване единайсет, разпад на неутроните шест.

Рап наблюдаваше с повишен интерес.

– Какво, по дяволите, означава това?

– Значи, че е горещо. – Техникът от Екипа за търсене и реагиране бързо се върна на кея.

Рап погледна към тълпата, която продължаваше да се трупа. Сам се опитваше да ги изблъска назад. Неколцина сочеха и задаваха въпроси, докато останалите гледаха хеликоптера на ЦРУ, който кръжеше над тях и търсеше място за кацане.

Рап извади пистолета и стреля два пъти във водата. Гърмежите привлякоха вниманието на всички и те се обърнаха към него.

– Веднага напуснете паркинга, мамка му! Случаят е спешен!

Хората схванаха думите му и се разпръснаха към колите си. Рап се обади на Раймър.

– Пол, Мич е. Имам идея. Защо не натоварим бомбата на хеликоптера?

– Ние не правим така, Мич.

– Защо?

– Първо трябва да диагностицираме устройството. Обикновено изобщо не ни се налага да го местим, още повече пък по въздуха.

– Защо?

– Взривът от въздуха ще е с по-голям обхват и мощност. Стой си там и остави хората ми да работят. Синият екип ще дойде до пет минути. После за още няколко минути ще обезвредят бомбата.

– Извини ме, че не споделям твоята увереност, но май ти споменах, че според ал Ямани само Зубаир може да я обезвреди.

– Мич, сапьорите от Екип 6 са най-добрите. Със сигурност ще разгадаят схемата на детонатора.

– Ами ако не могат, какво ще правим?

– Никога досега не се случвало подобно нещо.

– На практика или изобщо?

– И двете.

– Как не! Нали ми каза, че не са обезвреждали истински ядрени бомби досега?

– Не… чак истински не са. Но непрекъснато се занимават с конвенционални експлозиви. Принципът е същият.

– Дано си прав.

> 92

Синият екип пристигна с два сиви хеликоптера на ВМС „Сийхоук“. Големите машини се приземиха на паркинга, от всяка се изсипаха половин дузина мъже. Най-малко шестима от тях бяха тежко въоръжени, облечени от главата до петите в черно бойно облекло и екипировка. Бързо се разпръснаха ветрилообразно, за да отцепят периметъра. Двама от екипа носеха светлосини противорадиационни костюми с херметично запечатани ботуши, шлемове и ръкавици. Други четирима бяха облечени в пустинни камуфлажни униформи.

Рап още се намираше на мостика на „Скандинавската принцеса“. Гледаше как „тюлените“ разтоварват оборудването си и обсъждат нещо с колегите си от Министерството на енергетиката. Погледна часовника си. Беше 12:08. Мира не му даваше притеснението, че бомбата може да избухне всеки миг. Бе сигурен, че планът на ал Ямани е да се приближи максимално до столицата, да избие президента и останалите държавни ръководители, които щяха да присъстват на церемонията по откриването на мемориала. Денят в памет на загиналите във войните лесно можеше да се превърне в Деня на Апокалипсиса.

Церемонията беше насрочена за 13:00 часа и Рап предположи, че имат още петдесет и две минути до взрива.

Това бяха жизненоважни минути, в които той беше длъжен да отдалечи бомбата максимално от града. Погледна към четирите хеликоптера на паркинга и реши отново да се обади на Раймър.

– Слушай ме, Пол. Предполагам, че оръжието е програмирано да гръмне в един часа. Още си мисля, че ще е най-добре да го качим на хеликоптера и да го отнесем по-надалеч.

– Мич, вече ти казах, че трябва първо да направим диагноза.

– Не могат ли да я направят във въздуха?

– Ами ако терористите са поставили висотомер в детонатора и щом бомбата се вдигне на трийсет метра, избухне?

Рап не беше мислил за подобна възможност.

– Добре, но какъв е планът, ако „тюлените“ не успеят да я обезвредят?

– В момента работим по него.

Двамата с противорадиационните костюми слязоха по кея, понесли оборудването си.

– Какво имаш предвид?

– Обмисляме да закараме бомбата в морето.

– Ако разполагате с достатъчно време. До Източния бряг обаче има поне сто и шейсет километра.

– А плажовете в момента са тъпкани с народ, вятърът духа навътре, към сушата. Това е за начало, Мич. Проиграваме подобни варианти непрекъснато. Последици за околната среда, последици за икономиката. Разглеждаме ситуацията от всички ъгли.

– Ако потапянето в морето не свърши работа, какъв ще е другият вариант?

– Единственият друг вариант е да се занесе на някое отдалечено място, където взривът и радиоактивният дъжд ще нанесат минимални вреди.

– И само това? – Рап бе шокиран. – Това е последният ни вариант?

Раймър не отговори веднага.

– Има и още един вариант, но досега никога не е бил проучван. Не мисля, че президентът ще го одобри. Пентагонът също категорично ще откаже.

– Защо?

– Защото е свързан с унищожението на държавен обект за милиарди долари.

Един от „тюлените“, облечен в пустинен камуфлаж, се затича към Рап.

– Какъв обект? – попита Мич.

– Мич, на другата линия ме вика президентът. Ще ти се обадя после.

– Не ми… – Връзката прекъсна и Рап изруга.

– Господин Рап?

„Тюленът“ вече стоеше до лодката. Рап въздъхна тежко.

– Да?

– Лейтенант Трой Матюс. – Офицерът протегна ръката си. – Генерал Флъд ми каза да ви държа в течение.

– Какво е положението с това нещо? – Мич посочи хладилната камера. Двамата мъже със скафандрите монтираха някакво устройство около нея.

– Това е портативен рентгенов апарат. В момента правят снимки, за да знаем какво има вътре.

– Господин лейтенант! – извика единият от хората със скафандрите. – Преброих цели шест отделни детонатора!

– Шест? – изуми се офицерът.

– Да, според мен са използвали пластичен експлозив. Има най-малко две дузини възпламенители.

– Шест детонатора. Сигурно се шегуваш. – Матюс извика към паркинга: – Майк, веднага ми донеси бормашината и фиброоптичната камера.

На Рап чутото също не му хареса.

– Какво става?

– Не знам точно. – Лейтенантът нави ръкавите си и се качи на лодката.

Когато прескочи мъртвите тела, Рап го попита:

– Колко време ще ви отнеме да обезвредите шест детонатора?

– Всичко зависи от това как са свързани. Засега мога да кажа само, че никак няма да е лесно.

Един от хората на лейтенанта изтича по рампата и скочи във водата, където подаде безжична бормашина и черна чанта. Внимателно пробиха дупка в горната част на хладилната камера и бавно промушиха вътре тънкия кабел с камерата. Лейтенантът коленичи и впери поглед в миниатюрния екран.

Накрая извадиха камерата и единият от тях каза:

– Няма заложен капан, сър. Мисля, че можем да я отворим.

Лейтенантът внимателно повдигна капака на хладилника. Рап стоеше зад него. Пред тях се разкри плетеница от жици и шест отделни електронни циферблатчета, отброяващи червени цифри. Разполагаха с петдесет и три минути преди бомбата да гръмне.

Рап изруга и се обърна към офицера:

– Лейтенанте, искам точна и вярна оценка. Без никакви увъртания. Вие и вашият екип можете ли да изключите това нещо за по-малко от петдесет и три минути?

Лейтенантът огледа жиците отляво и отдясно.

– Не съм сигурен.

– Така няма да стане. Виждате ли някъде висотомер тук? Или нещо друго, което да ни попречи да качим бомбата на хеликоптер и да я отнесем по-надалеч от града?

– Не. – Матюс погледна към двамата с костюмите. – Има ли нещо?

Те поклатиха глави.

Циферблатите отброиха още една минута и този път Матюс изруга.

Нямаше да стигнат до океана навреме. Дланите на Рап се изпотиха.

– Лейтенант Матюс, ето какво ще направим. Искам хората ти да занесат хладилната камера в онзи синьо-бял хеликоптер на паркинга.

– Трябва да поискам разрешение от Пентагона.

Рап обясни спокойно, но и категорично:

– Нямаме никакво време за спорене. Докато хората ти качват устройството, ти ще оцениш какви са шансовете да го обезвредите, а аз – Мич извади телефона – ще се обадя на президента и на генерал Флъд. Ако не гарантирате с абсолютна сигурност, че сте в състояние да предотвратите експлодирането на бомбата, следващата ни най-важна задача ще е да я преместим колкото се може по-далеч от града.

Лейтенантът се вторачи в плетеницата от разноцветни жици и кимна.

– Добре… звучи ми разумно.

– Тогава бързо да се захващаме за работа. И внимавайте.

– Майк… Джо. Донесете оловните платнища. Ще я местим.

Рап слезе от моторницата и тръгна към дока. С президента щеше да говори, но по-късно. Сега трябваше да се обади на друг.

> 93

Въжето, което крепеше хладилника, бе отрязано. Под ръководството на лейтенант Матюс „тюлените“ го покриха с оловно платнище и го понесоха по кея към хеликоптера „Бел 430“. Двама по-възрастни членове на Синия екип и един от Екипа за търсене и реагиране се качиха вътре и огледаха устройството, клатейки глави.

Рап наблюдаваше, застанал пред хеликоптера, с телефон до ухото.

Двамата по-възрастни явно бяха старшини. Старшините бяха гръбнакът на групите на „тюлените“ и когато станеше дума за експлозиви, на света нямаше по-опитни и знаещи хора от тях.

Двамата пилоти още седяха в кабината на вертолета. Рап вдигна нагоре показалеца си и го завъртя. Пилотите кимнаха и запалиха двигателите. Мич вече бе взел окончателно решение. От значение беше всяка секунда и той не възнамеряваше да стои безучастно, нито да си губи скъпоценното време.

Тръгна към хеликоптера, в същото време говореше по телефона:

– Значи един от учените ти е намерил разрешение?

– Да – отвърна Раймър.

– И мислиш, че ще стане?

– Убеден съм. Направихме всички изчисления.

Двигателите на хеликоптера оживяха, секунда по-късно се завъртяха и перките.

– Пол, разполагаш с всички факти, за да убедиш президента. Ще ти се обадя след малко, когато излетим.

Не му се наложи да ходи при лейтенанта, защото той вече бе дотичал при него.

– Искам точен отговор. Можете ли да го направите или не?

– Старшините ми казват, че шансът ни е петдесет на петдесет, в най-добрия случай.

– Не е достатъчно.

– Какво каза президентът?

– Че ако не гарантирате успешно обезвреждане, устройството ще бъде закарано възможно най-далеч от столицата. – Рап, разбира се, изобщо не беше говорил с президента, но със сигурност поне по този въпрос двамата с Хейс нямаше да имат разногласие.

– Къде ще го закарате?

– Още не знам – излъга Мич. Той се качи в задната част на машината, затвори вратата и попита пилотите: – Каква е максималната скорост, която това бебче може да развие?

– Проектирано е за двеста и шейсет километра в час, но ги поддържа в продължение на сто и шейсет километра, в зависимост от метеорологичните условия.

– Чак толкова далеч няма да ходим. Добре, да си вдигаме чукалата оттук. Летете на запад с максимална скорост. Петнайсетина километра след като излезем от града, обърнете на север. Ще ви дам точния курс след няколко минути.

Рап седна и докато хеликоптерът излиташе, той направи изчисленията наум. Трябваше да изминат приблизително сто километра. С максимална скорост това означаваше вертолетът да изминава по четири километра и нещо на минута. Значи се нуждаеха от поне трийсет минути, за да стигнат, без да се смята излитането и кацането. Закръгли го на трийсет и пет минути за по-голяма сигурност. Той отмести тежкото оловно платнище и повдигна капака на хладилника. Най-близкият електронен брояч показваше, че бомбата ще експлодира след четирийсет и шест минути. Така нямаше да им остане много време за останалата част от плана, но все пак имаше някакъв шанс. Рап нагласи хронометъра на часовника си и покри капака с платнището.

Телефонът му звънна.

– Да.

– Готов ли си? – Беше Раймър.

– Да, вече сме във въздуха.

– Сега ще те свържа.

Последваха няколко изпуквания по линията и Рап чу гласа на президента:

– Мич?

– Да, господин президент.

– Добра работа свърши днес.

Рап се изненада от похвалата. Очакваше за пореден път да го насметат, да го сдъвчат и да го изплюят.

– Благодаря ви, сър.

– Пол ми каза, че нашите техници не са сигурни, че ще предотвратят взрива. Така ли е?

– Да, сър. Казаха ми, че шансът в най-добрия случай е петдесет на петдесет.

– Колко време имаме?

– Четирийсет и пет минути, сър.

Раймър се намеси в разговора:

– Това не е достатъчно да я отнесем в морето, господин президент.

– Тогава какво предлагаш?

– Имаме две възможности. Можем да я потопим в Чесапийк. В този случай жертвите ще бъдат ограничени до броя на съдовете и хората в тях. Заливът не е много дълбок, но радиоактивният дъжд ще е доста продължителен. В крайна сметка ще се сблъскаме със значителен радиоактивен облак, който ще се разпростре на стотици километри. И тъй като вятърът духа от изток, облакът ще се движи към по-гъстонаселените райони.

– Ще достигне ли до Вашингтон?

– Вероятно.

– Какви ще са жертвите?

– Първоначално… вероятно около сто, но дъждът бързо ще увеличи броя до над хиляда. Процентът на болните от рак рязко ще скочи. Освен това ще минат десетки години, преди Чесапийк да се възстанови от екологичната катастрофа.

Настъпи мълчание.

– Какъв е вторият вариант?

– Вторият вариант, сър, е малко противоречив, но при него жертвите ще са най-малко, а вредата за околната среда – минимална.

– Да го чуем тогава.

– Отнасяме бомбата с хеликоптера в Маунт Уедър и я вкарваме вътре. После затваряме дебелите врати, за да намалим радиацията.

Маунт Уедър беше огромен укрепен бункер, построен през петдесетте години на миналия век. Намираше се на деветдесет километра от Белия дом. Беше основният обект във веригата на федералната релокация – система от над петстотин бомбоубежища в пет щата, предназначена да приюти ключовите правителствени служители в случай на ядрено нападение или друго извънредно събитие.

– Маунт Уедър! – извика някой. – Аз съм в Маунт Уедър! Не можете да вкарвате това нещо тук!

Рап позна гласа на главния прокурор. Представи си паническия му поглед и се усмихна. Всяко зло за добро.

– Господин президент – намеси се директорът на вътрешната сигурност, – Маунт Уедър е гръбнакът на нашата система за управление и контрол по време на криза. Цената на едно ново съоръжение ще бъде огромна… поне няколко милиарда долара.

– Ние сме богата страна – отвърна Валъри Джоунс. – Ще построим нов обект. Господин президент, не бива да хвърляме бомбата в залива Чесапийк.

Рап отново се изненада. Вероятно за пръв път той и шефката на кабинета бяха на едно мнение.

– Федералната агенция за управление на кризи ФЕМА има сгради близо до обекта, сър – възпротиви се министър Макелън. – А планината Блу Ридж също е национално богатство като Чесапийк. Апалачите минават на три километра оттам.

– Мисля, че сградите на ФЕМА ще издържат на взрива – отвърна Раймър. – Маунт Уедър се състои от най-твърдата скала на Източното крайбрежие. Освен това има двойни противовзривни врати, всяка от които е дебела метър и половина.

Преди Раймър да продължи, телефонната конферентна връзка се превърна в какофония от гласове и различни мнения. Изведнъж Рап се почувства много уморен. Кожената седалка беше удобна, а лекото поклащане на хеликоптера го унасяше. Прозя се и едва не вдигна краката си върху хладилната камера. В последния момент се сепна.

Поклати глава, за да се отърси от съня, и погледна часовника си. Послуша още минута споровете и се включи отново:

– Господин президент. – Шумотевицата продължи и той повтори малко по-силно. Никой не му обърна внимание, тогава Мич изкрещя: – Млъкнете всички! Веднага!

Дебатите спряха и Рап продължи:

– Господин президент, трябва да вземете решение. Аз и бомбата сме вече в хеликоптера и летим на запад от града. Ако искате да я хвърля в Чесапийк, по-добре побързайте, за да ми стигне времето да обърна и да мина отново над него.

– Вече летите към Маунт Уедър? – изуми се главният прокурор.

– Да. Стига сте хленчил. Аз съм този, който прекара последния час заедно с бомбата.

Гласът на президента беше спокоен:

– Не искам никой да говори, ако не го питам. Господин Раймър, на какво разстояние трябва да отведем хората от Маунт Уедър, за да ги предпазим от взрива и облака?

– На не много голямо, сър. Според нашия компютърен анализ, ако противоударните врати са затворени, обектът ще удържи цялата ударна вълна. Има и малка вероятност нещо да изскочи навън, но то ще е незначително.

– Какво е разстоянието?

– Километър и половина е достатъчен.

– Мич, колко време ни остава?

– Трийсет и осем минути.

– А за колко време ще стигнеш до Маунт Уедър?

– Приблизително за двайсет и пет минути.

– Генерал Флъд… какво мислите по въпроса?

– Имаме и други съоръжения, сър, обект „Р“, например, където вие се намирате в момента…

– Но – прекъсна го министър Макелън – Маунт Уедър е най-важният обект в системата.

– Кендъл! – тросна се президентът. – Говоря с генерал Флъд. Когато ти искам мнението, тогава ще се месиш. Та какво казвахте, генерале?

– Първо, най-важният обект в системата е НОРАД. Второ, от гледна точка на Пентагона обект „Р“ е по-важен от Маунт Уедър. Сред генералитета преобладава мнението, че тези бункери са добри за управление и контрол, но ако някой ден влезем във война с руснаците или китайците, Маунт Уедър ще бъде погребан в първите минути на техния мащабен удар по многобройни цели. Или от някоя тяхна мегатонна бомба.

– Значи казвате, че е излишен.

– Сър, според мен той стана излишен, година след като строежът му завърши.

– Колко време ще ни трябва да евакуираме персонала?

– Нямам представа, но знам, че противоударните врати се затварят цели десет минути.

Настъпи мълчание, секундите минаваха. Тогава президентът нареди:

– Искам да евакуирате Маунт Уедър незабавно! Генерал Флъд, настоявам членовете на кабинета да бъдат в първия хеликоптер.

– Слушам, сър.

– И се погрижете Мич да получи всичко необходимо.

– Благодаря ви, господин президент – каза Рап. – След минута ще ви се обадя, за да ви съобщя точно кога ще пристигнем.

Рап затвори телефона и надникна в кабината.

– Знаете ли къде се намира Маунт Уедър? – Пилотите кимнаха. – Добре тогава. Карайте натам със скоростта на светлината.

> 94

# Вирджиния

Маунт Уедър е разположен в назъбения скалист край на щата, близо до границата на Западна Вирджиния, на осем километра от град Блумонт, Вирджиния. Върхът е част от планината Блу Ридж и отгоре минава голям път. Обектът се простира само върху четиристотин декара, но се вижда от километри заради големите комуникационни кули, които стърчат от върха на планината. Едната от кулите е собственост на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“. Още от зараждането си обектът винаги е забулен в дълбока мистерия. Дори конгресът няма право да проверява годишния му бюджет. През годините съоръжението многократно си менеше имената, за да опази местоположението и предназначението си в тайна. Названията варираха от първото му кодово име – Високата точка, през Кристалния дворец (името на президентската част от помещенията в бункера), до дълъг списък от тривиални имена, които за различните правителствени агенции имат различни значения. В крайна сметка обаче най-често го наричат Маунт Уедър.

Мястото представлява истински мастодонт от времето на Студената война. До голяма степен прилича на обект „Р“, проектирано е да издържи при ядрена война, но от времето, когато бомбите бяха големи по размери и малки по мощност. За щастие на хората, които биха се преместили в бомбоубежището в случай на ядрена война, Маунт Уедър нямаше печалната слава на линията „Зигфрид“ или линията „Мажино“. Историята съдържаше достатъчно примери за крепости и убежища, оказали се ненужни по време на война и превзети от врага с лекота. Сега обаче на съоръжението му предстоеше да изиграе важна роля и в крайна сметка да послужи за гробница, каквато то винаги си беше.

Когато хеликоптерът доближи планината, Рап забеляза множество коли, които пъплеха по пътя като мравки, стремящи се да напуснат мравуняка. Четири военни транспортни хеликоптера излитаха от малката площадка на върха на планината, пети се издигаше от пистата при източния портал. В бункера се влизаше през два основни пътя – по един от всяка страна на скалата. И по двата пътя движението беше доста оживено. Неколцина тепърва тичаха към колите си, но болшинството вече се бе отдалечило на повече от километър.

Както беше обещал генерал Флъд, на хеликоптерната площадка ги чакаше пикап. Той беше обърнат към бетонния подсилен тунел, който водеше към недрата на планината. Рап погледна часовника си. Бяха минали още дванайсет минути. Вдигна оловното платнище от хладилната камера и провери броячите. Показваха 00:12:26. Малко повече от дванайсет минути.

Раймър му бе обяснил, че специалистите ще внесат бомбата, ще я закарат в центъра на бункера и ще я качат на асансьора, който ще я спусне на трийсет метра дълбочина в скалата. Той обеща на Рап, че ще имат достатъчно време да извършат всички тези действия. „Дано е прав“ – каза си Рап.

Хеликоптерът на ЦРУ кацна в центъра на площадката. Рап веднага отвори страничната врата и грабна дръжката на хладилната камера. Издърпа я до ръба на машината, на помощ му се притекоха четирима мъже от федералната охранителна служба, облечени в сини комбинезони. Сякаш бяха на траурна церемония, те вдигнаха хладилната камера подобно на ковчег и я натовариха в пикапа. Трима от тях скочиха в камиона, а командирът им застана зад волана. Рап седна до него и потеглиха.

Слънчевата светлина изчезна зад тях, когато влязоха в дългия тунел. Мъжът, който караше, каза:

– Ти ли си човекът, когото министър Макелън и главният прокурор Стоукс псуват от двайсет минути?

– Мисля, че няма кой друг да е.

Тунелът се стесни малко и те минаха през нещо като КПП. Шофьорът натисна клаксона и настъпи педала на газта.

– Трябва да започнем затварянето на вратите.

Рап погледна часовника си и кимна. Движеха се по план.

– Макелън казва, че си голяма напаст – добави развеселено мъжът.

Рап се усмихна и поклати глава.

– Да… ами, всъщност Макелън нищо не разбира. Не знам дали изобщо има право да ме съди.

– Аз не споря. Какво има в хладилника?

Рап продължи да гледа напред. Краят на тунела не се виждаше.

– Не ти ли казаха?

– Не.

– Ето какъв е планът, лейтенанте. Когато стигнем до асансьора, ще ти кажа какво има.

– Е, каквото и да е, явно не е на добро. Ето го асансьора.

Камионът намали и рязко се закова върху бетонната настилка. Всички слязоха. Шефът на охранителната група отвори товарния асансьор и Рап помогна на останалите трима да пренесат хладилния сандък. Излязоха от кабинката и натиснаха бутона за най-долния етаж. Рап проследи с поглед товара и се качи обратно в пикапа.

Докато се връщаха, погледна часовника си. Имаха малко повече от осем минути.

– Та какво има в хладилника? – попита отново шофьорът.

Рап се засмя. Младежът щеше да разбере рано или късно.

– Бомба.

– Каква бомба?

– Ядрена.

– Майтапиш ли се?

– Не. По-добре дай повечко газ, защото ще гръмне след осем минути. И ако тези врати не удържат ударната вълна, свършено е с нас.

Младият лейтенант натисна педала на газта докрай и те се понесоха по тунела. Няма и минута след това спряха пред първата противовзривна врата, която вече бе наполовина затворена. Зарязаха камиона и се затичаха. Минаха покрай втората врата и излязоха на пътя, отново на слънчева светлина. Шефът на групата от ФОС каза на хората си какво е имало в сандъка. Новината ги шокира. На Рап му оставаше само да се смее пред лицето на подобно безумие.

Стигнаха до хеликоптерната площадка. Разполагаха с по-малко от три минути. Накачиха се на машината. Хеликоптерът се издигна и със светкавична скорост полетя на изток. Рап се обади на Раймър и му докладва, че устройството е било безопасно напъхано в бункера. Раймър го успокои, че ако са на повече от километър и половина от обекта, когато бомбата експлодира, няма да ги застраши електромагнитният импулс, иначе способен да свали винтокрилата машина. Рап нареди на пилотите да продължават напред.

Преброи оставащите секунди и се сети за жена си. Прииска му се хеликоптерът да лети по-бързо. Когато останаха десет секунди до детонацията, той извика на всички:

– Затворете очи и не ги отваряйте докато не ви кажа.

Рап продължи да брои секундите наум. Преброи до десет, но не чу нищо. След двайсет секунди отново набра номера на Раймър.

– Какво стана? Взриви ли се?

– Определено. Засякохме трус по цялата граница на щата.

– Планината удържа ли взрива?

– Не знам. Ти си по-близо от мен.

Рап накара пилота да обърне, за да хвърли един поглед. Никъде из красивия пейзаж, покрит с дървета, не се виждаха поражения. Нямаше и дим.

Мич се усмихна и добави:

– Кажи на президента, че успяхме. Всичко е наред.

– Мисля, че трябва лично да му се обадиш. Ти изнесе тежката работа на плещите си.

– Идеята беше твоя, Пол. Ти му се обади. Аз ще взема да подремна малко. – Рап затвори телефона, преди Раймър да се възпротиви. Изведнъж му се прииска да си поговори с някого.

Набра един друг номер. След шестото позвъняване съпругата му вдигна.

– Не ми казвай, че не можеш да дойдеш. – Гласът й беше изпълнен с разочарование.

– Хайде, скъпа, имай малко вяра в мен.

– Значи ще дойдеш? – възкликна тя.

– Аха, чакай ме за вечеря. – Рап реши, че след случилото се надали ще му откажат да използва служебния самолет на Управлението.

– Всичко наред ли е?

Той погледна към комуникационната кула, която продължаваше да стърчи на върха на Маунт Уедър.

– Да, скъпа, направо е страхотно.

> Епилог

# Понеделник сутринта, Денят на загиналите във войните

Птичките пееха, слънчевите лъчи проникваха през процепите на щорите. Някъде в далечината се чуваше ръмженето на моторница. Лятото беше в разгара си. Рап се размърда и потърси меката, гладка кожа на жена си. Ръката му напипа само възглавницата. Стисна я и се извърна. Сам не знаеше дали да стане или да поспи още. Къщата за гости в ранчото на тъста и тъщата беше идеална за спане. Намираше се само на десетина метра от водата и когато бризът подухнеше, водата се надигаше, започваше монотонно да гали брега и докарваше човек до приятен унес. Сърдечният пулс на майката природа.

Тази сутрин бриз нямаше. Ръмженето на моторницата постепенно затихна, замени го звука на друга плаваща лодка – лодка, която му се стори много позната. Родителите на жена му бяха страстни почитатели на водните ски. Обикновено практикуваха този спорт два пъти през деня – рано сутрин и късно вечер. Повече наблягаха на първото, вечерите бяха като допълнителен бонус.

В събота Рап напусна Вашингтон веднага след края на изпитанието. Проведе кратък, не много приятен разговор с Кенеди. Пълното осъзнаване на това, каква катастрофа бяха предотвратили само преди часове, връхлетя съзнанието му с всичка сила. С прямия си, безцеремонен тон сподели какво мисли за някои високопоставени хора в правителството. Тя го помоли да задържи мнението за себе си и затвори.

Излетя от Вашингтон на борда на частен самолет. Кацна в Райнлендър, Уисконсин, където го чакаше съпругата му. Същата вечер накладоха голям огън в гората и прекараха времето заедно с нейните родители, като си разказваха различни истории. Изобщо не стана дума за събитията от последната седмица. Рап спа непробудно през цялата нощ и дори пропусна сутрешния ритуал с водните ски. През останалата част от деня обаче Ана и тримата й братя не го оставиха на мира. Това беше принцип в семейство Райли – ако не караш ски, значи за нищо не ставаш. За да не търпи повече нападките и обидите, той отметна завивките и стана.

В малката кухня откри кана с кафе и бележка: „Скъпи, отидох да карам ски. По-добре си домъкни задника до брега или никога няма да ти простя.“ Рап се усмихна. Наля си чаша кафе и погледна към езерото. Зърна ги зад високите борове – караха покрай северния бряг. Върна се в спалнята, сложи си бански и стара избеляла тениска.

По обратния път към кухнята сателитният му телефон звънна. Взе го и погледна дисплея. Беше Кенеди. Откакто напусна Вашингтон, това беше четвъртият й опит да се свърже с него. В къщата нямаше телевизор, а и той нито веднъж не беше пуснал радиото, за да научи какво става по света. Загледа се в дисплея и след няколко секунди с неохота реши, че все пак е добре да разбере.

– Ало.

– Добро утро – поздрави тя притеснено.

– Всичко наред ли е? – сънено попита Рап.

– Да, всичко е наред. Седя на терасата и гледам как Томи прави пясъчен замък. Би ли ми обяснил защо не си вдигаше телефона?

Рап взе кафето си и излезе навън. Вратата зад него се затвори сама.

– Нямах настроение да говорим. – Мич тръгна към езерото.

– И защо така?

След като в събота напусна Вашингтон, негодуванието му към онези, които не споделяха неговата всеотдайност, значително бе намаляло.

– А ти как мислиш, Айрини? Не ти ли хрумна, че ми писна от всичките тия глупости?

– Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

– Най-напред, само минути ни деляха от унищожението на половин милион души и столицата на страната. – Старите дъски на дока скърцаха под тежестта му.

– Но унищожение нямаше, Мич. Благодарение на теб, Пол Раймър, Скип и още много други хора ние ги спряхме.

Рап седна в шезлонга на ръба на дока.

– Изобщо не биваше да се стига дотам, Айрини. Просто имахме дяволски късмет.

– Но ги спряхме и президентът ти е изключително благодарен.

Рап погледна към водата. Езерото беше напълно спокойно, нямаше и една вълничка. На езика му беше да отвърне, че президентът може да се целуне отзад, но размисли.

– В момента не ми пука много за президента.

– Жалко, защото единствено ти можеш да го убедиш да не те хвали публично довечера, когато ще произнесе речта си.

Рап онемя от изненада.

– За какво говориш?

– Не си ли чел вестници, не гледаш ли телевизия?

– Не. Намирам се в северен Уисконсин. Най-близкият град е на двайсет и пет километра оттук.

– Е, взривът в Маунт Уедър е бил засечен от сеизмичните централи по целия свят. Френското правителство се оплаква, че сме нарушили Договора за забрана на ядрените опити, германците тръбят, че западно от Вашингтон е станала ядрена авария, а според американските медии е била извършена терористична атака срещу секретен държавен обект близо до Вашингтон.

Рап остави чашата си.

– Айрини, кажи на президента, че нито се нуждая, нито искам публични благодарности.

– Вече му го казах, но той ще и да чуе. Повтаря, че независимо дали го искаш или не, ти го заслужаваш.

– Категорично съм против.

– Тогава му го кажи сам.

Мич с копнеж отправи взор към езерото.

– Нямам желание да говоря с президента. Кажи му, че вече обмислям да се оттегля. Нека спомене името ми, щом толкова настоява, няма да му преча. Информирай го, че не само ще си подам оставката, но и ще разкажа на всички журналисти във Вашингтон как, докато ние правехме всичко, за да спрем терористите, той беше по-загрижен за преизбирането си. Предпочете да се вслуша във Валъри Джоунс, Мартин Стоукс и онази Стийли от Министерството на правосъдието.