Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 24 страниц)

– Шейхът вярва в Аллах, но не и във вашите уахабитски бръщолевици.

– Лъжец!

– Помниш ли дебелия Омар… неговият полубрат? Сигурно го помниш. Омар ви пращаше пари, за да водите вашия налудничав джихад. – Мич клекна и посочи с пръст себе си. – Аз го убих в Монако миналата година и шейхът лично ми благодари, че съм го отървал от неприятности.

Пленникът гледаше като обезумял.

Рап отвори задната врата.

– Да, ще взема да се обадя. Така всички твои роднини лично ще ти благодарят, че си ги избил до един.

> 23

Айрини Кенеди се намираше в задната част на Центъра за глобални операции на седмия етаж в сградата на старата щабквартира в Ленгли. Тя бавно затвори слушалката на обезопасения срещу подслушване телефон. Близо минута не каза нищо, стоеше като замръзнала. Около нея беше наредена всякаква модерна комуникационна техника. Гласове, пиукания, бръмчене и тропане се сливаха в монотонна какофония, която тя едва изолираше от съзнанието си.

Националната сигурност на Америка беше сериозна работа. Така смяташе и тя. Опасността от ядрено нападение обаче вършеше с хората странни неща. Доктор Айрини Кенеди не беше обезсилена от страха. Напротив, просто се опитваше да схване думите, които Рап й беше казал току-що. Знаеше, че няма да има връщане назад, веднъж щом предприемат следващата стъпка. Това щеше да е последната й възможност спокойно да прецени обстановката, преди да се намесят тълпите секретари и заместник-секретари, директори и заместник-директори, генерали, адмирали и, разбира се, самият президент в комплект с политическите си съветници. Някои от тези хора можеха да пазят тайна, но повечето – не.

Кенеди вдигна поглед към трите големи телевизионни екрана, които заемаха предната стена на залата. Всичките бяха настроени на новинарски канали. В момента нямаше горещи новини и тя се надяваше това да не се променя през следващите двайсет и четири часа, докато се справят със ситуацията.

С известна неохота Кенеди вдигна слушалката и набра номер. Няколко секунди по-късно дежурният офицер в Командването за обединени операции на Сикрет Сървис вдигна телефона.

– Тук е директор Кенеди. Свържете ме веднага с агент Уорч.

След няколко секунди и прещраквания се чу уморен глас:

– Уорч на телефона.

Кенеди познаваше много добре специалния агент, който отговаряше за охраната на президента.

– Джак, Айрини е. Извинявай, че те притеснявам по това време, но имаме проблем.

Уорч набързо се ободри:

– Какво има?

– Възнамерявам да задействам операция Ноев ковчег, но тревогата не е учебна.

Кенеди си представи как специалният агент подскача в леглото си. Операция Ноев ковчег, кодовото име за евакуирането на ключовите членове на правителството от града, досега беше задействана само веднъж.

– Добре. Каква е заплахата?

– Предполагаме, че в града има оръжие за масово унищожение.

– От какъв тип? – В тона на Уорч внезапно се появи напрежение.

– Трябва да си остане между нас, Джак. Не съм казала дори на Пентагона.

– Разбирам, но искам да знам с какво си имаме работа.

– Разузнаването сочи, че става дума за ядрено оръжие.

– Исусе Христе!

– Джак, трябва да се действа много тихо и внимателно, но в същото време и бързо. Най-добре не използвайте президентския хеликоптер „Марийн 1“. Сложете Хейс в лимузината и го закарайте незабелязано веднага в Кемп Дейвид. Вземете и първата дама. Не ги слушайте изобщо, действайте, дори и да откажат.

– Слушам.

– Обади ми се, щом се качат в лимузината и отпътуват. Ще ме намериш в Центъра за глобални операции. До петнайсет минути ще седя тук.

– Разбрано.

Кенеди приключи разговора и се обърна към Карл Бенсън, директора на оперативния център. Той знаеше всичко за събитията от вечерта и очакваше следващи заповеди.

– Пригответе моя хеликоптер и заключете залата. Не искам никой да влиза или излиза оттук.

Бенсън кимна и се зае с изпълнението на заповедите.

Директорът на ЦРУ изчака със следващото обаждане. То щеше да предизвика тревожен вой, да разбуди стотици хора от сън и да доведе до засилване на охраната на стратегическите обекти около Вашингтон. Мнозина от тези хора щяха да оставят обърканите си съпрузи и деца да гадаят какво толкова спешно се е случило. До сутринта хиляди щяха да знаят за тревогата, а медиите щяха да пощуреят. Трудно щяха да скрият от обществото фактите, които Мич Рап беше изкопал. А щом всички разберяха за бомбата, щеше да настъпи истинска паника.

Ето тази главоблъсканица им предстоеше да разрешат. Ако искаха да спрат терористите, трябваше да прибегнат до всички ресурси на националната сигурност на Америка. Но в същото време терористите не биваше да разберат. Подобна тайна беше почти невъзможно да се запази. Обаче нямаха друг избор.

> 24

Сикрет Сървис, службата, която охранява американския президент, върши изключително добре работата си поради ред причини. Подборът на агентите е един от най-стриктните сред всичките служби за сигурност. Но това, което ги отличава от другите, е степента и честотата на тренировките. Непрекъснато се правят учения по сложно заплетени сценарии.

В своя учебен и тренировъчен център в Белтсвил, Мериленд, последна дума на техниката, агентите се обучават да стрелят с абсолютна прецизност. Те репетират отново и отново процедурите с президентския кортеж, както и как да се справят с тълпата, когато охраняваната персона реши да излезе от колата и да прескочи заградителните въжета. Служителите на Сикрет Сървис са провеждали многобройни учения в Белия дом, Кемп Дейвид и военновъздушната база Андрюс. Цялото им обучение, всичките им тренировки имат за цел да ги подготвят за онзи кризисен момент, когато всичко се решава за секунди и едно-единствено колебание на някой от агентите може да коства живота на президента.

За капак на всичко, мъжете и жените, които им е наредено да пазят, не са никак послушни. Те винаги са по-умните, неизменно правите, вечно глухи за това, което им се говори. Много често отказват да изпълняват съветите на Сикрет Сървис, касаещи тяхната лична сигурност.

Тези факти със сигурност щяха да повлияят на начина, по който службата си вършеше работата. Директор Кенеди предпочиташе евакуацията на президентската двойка да се проведе тихомълком, с минимум посветени в операцията хора. За съжаление това беше невъзможно. Дори и да беше плъзнала само мълва за наличие на ядрено оръжие в столицата, Уорч незабавно би отвел президента далеч от града, на сигурно място зад здравите стени на бомбоубежището.

Тук всичко се решаваше за секунди, а тъй като Уорч не можеше да пристигне в Белия дом по-бързо от двайсет минути, с евакуацията трябваше да се заеме началникът на охраната. Уорч беше изправен пред две възможности. Първата беше да се обади на Бет Йоргенсън и да й каже само една фраза, с което да се задейства добре отработен план за евакуация. Изпълнението на този план нямаше да отнеме повече от шейсет секунди. Втората беше пак да се обади на Йоргенсън и да й каже тихо и спокойно да опакова багажа на президента и първата дама и да ги закара в Кемп Дейвид.

Проблемът с втория вариант беше, че шансът президента да не се подчини е петдесет на петдесет. А шансът първата дама да откаже категорично беше деветдесет и девет процента. Президентът щеше да поиска обяснение, да настоява да говори със съветниците си, за да постигне консенсус… Уорч реши, че няма нерви за подобна развръзка. Ако се получеше някакво изтичане, щеше да му мисли по-късно.

Когато обаждането се получи по засекретената радиовръзка, агентите и офицерите веднага се разтичаха. В подземния етаж на Западното крило осем мъже, част от Екипа срещу нападения на Сикрет Сървис, скочиха на крака. Облечени в черни тактически комбинезони и бронежилетки, те бързо грабнаха шлемовете си, автоматите и картечниците. Изсипаха се от Западното крило и организираха на Южната поляна периметър около „дилижанса“ – президентската лимузина.

На втория етаж двама агенти, мъж и жена, нахлуха в спалнята на семейството, без да почукат. Агентите се извиниха, но не си направиха труда да обяснят защо са разбудили президентската съпруга посред нощ. Направо издърпаха завивките, подбраха госпожа Хейс и я наметнаха с пеньоара й. Още преди да го завърже, агентите я хванаха под ръка и я изнесоха в коридора. Асансьорът ги чакаше с отворени врати. След като първата дама влезе, асансьорът тръгна надолу към приземния етаж.

Президентът се намираше в Ситуационната зала, качил краката си върху дългата и лъскава конферентна маса. Гледаше спортен канал и се канеше да ходи да си ляга, когато тежката шумоустойчива врата се отвори с трясък. Влезе Бет Йоргенсън с още трима агенти.

– Господин президент, моля ви, елате с нас.

Съвсем разбираемо, президентът беше леко шокиран.

– Какво става тук?

– Имаме заповед да ви отведем в Кемп Дейвид, сър.

Двамата агенти с размери на двукрилни гардероби грабнаха президента под ръце и го вдигнаха на крака. Йоргенсън ги изведе от Ситуационната зала, по коридора, после нагоре по стълбите. Агентите не обръщаха внимание на въпросите на президента и останаха съсредоточени върху първостепенната си задача. Излязоха забързано на колонадата на Западното крило и се затичаха по пътеката към автомобилната алея, която минаваше през Южната поляна.

Подобната на танк президентска лимузина ги чакаше със запален двигател и отворени врати. Зловещ черен миниван „Събърбън“ чакаше зад лимузината. До всеки от четирите ъгъла на вана стоеше по един агент. Двама от тях държаха в готовност пистолети „Зиг Зауер“, а другите двама – картечни пистолети „Хеклер и Кох“ MP-5.

Първата дама най-безцеремонно беше изкарана от вратата на подземието, полите на пеньоара й се вееха на вятъра, разголвайки краката й. За щастие наоколо нямаше кой да я види. Тя се озова до лимузината няколко секунди преди президента. Единият от агентите, който я беше носил на ръце през по-голямата част от маршрута, постави ръка върху тила й, натисна я, сякаш жената бе опасен престъпник рецидивист, и я бутна на пътническата седалка отзад. Трябваше да освободят път на бързо приближаващия се президент и придружаващите го агенти. С Хейс се отнесоха по абсолютно същия начин.

Обикновено имаха лимузина за поддръжка и половин дузина други коли като част от кортежа. Това обаче не се отнасяше за бързата евакуация. Тези коли в момента потегляха от гаража на Сикрет Сървис само на няколко пресечки оттук. Макар да не беше необходимо, четирима агенти се натъпкаха отзад при президента и съпругата му. Йоргенсън се качи отпред при шофьора, а още двама агенти седнаха на сгъваеми седалки зад нея.

Веднага щом се затвориха вратите на лимузината, Екипът против нападения се набута отзад в събърбъна. Двете бронирани возила се понесоха към портата и излязоха на Уест Екзекютив Драйв, където ги посрещнаха други два автомобила от униформения отдел на Сикрет Сървис. Единият застана отпред, а другият – отзад на кортежа. Шест пресечки по-късно във формацията се включиха лимузината за поддръжка, както и комуникационният миниван със стърчащи антени. Цялата евакуация беше извършена за по-малко от петдесет и две секунди.

> 25

# Атланта

Складът се намираше в отдалечената част на града, но подобно нещо можеше да се очаква. Имотите в Атланта бяха скъпи, а хората, които бяха купили тази малка транспортна фирма, не планираха дългосрочни инвестиции. Просто искаха да разнообразят източниците си на печалба. Предишният собственик, седемдесет и две годишен мъж, който вече не можеше да кара камион, с нетърпение очакваше да се пенсионира.

Те се съгласиха изцяло с неговите условия. Платиха му авансово осемдесет хиляди долара в брой и щяха да му плащат още по пет хиляди долара месечно в продължение на три години. Когато новите собственици поеха нещата в свои ръце, шест от камионите бяха в прилично състояние, а два се нуждаеха от ремонт. Това беше преди тринайсет месеца. Сега се движеха само три камиона, а собствениците нямаха никакво намерение да поправят останалите. Ако нещата се развиеха по план, никоя от колите нямаше да е в движение след Деня на загиналите във войните.

Ахмед ал Адел попи с кърпичка челото си и наруга безмилостния влажен въздух в Атланта. Складът не се проветряваше. Само още няколко дни и най-накрая щеше да се върне у дома. Ал Адел беше емигрирал в Америка през 1999 г. и оттогава не минаваше и ден, в който да не съжалява, че е пристигнал в тази безбожна страна. Бяха му казали, че в Атланта има многочислено мюсюлманско население, че ще му е лесно да спечели приятели и дори да си намери съпруга. Той имаше двама вуйчовци и много братовчеди, които живееха тук. Ал Адел беше талантлив човек, умен и образован, макар и да му липсваше физическа внушителност. Но според самия него по-важно бе да ти сече пипето, отколкото да си напомпан с мускули.

Ал Адел беше шокиран, че роднините му изобщо смеят да се наричат мюсюлмани. Те бяха до такава степен покварени от Америка и нейните пороци, че със сигурност всички без изключение щяха да попаднат след смъртта си направо в Ада. Ал Адел беше готов да се върне в родната си Саудитска Арабия, когато неговите славни братя по вяра, разбиха самолетите в кулите-близнаци в Ню Йорк и в сградата на Пентагона във Вашингтон. Беше гледал как се развиват драматичните събития от спалнята си. В онзи ден той ликуваше за успеха на храбрите мюсюлмански воини.

Техният героизъм му даде куража да остане и да се бие. Малко след атаката той започна да издирва и други, които като него мислеха, че Америка е отвратителна държава, упадъчно място. Младите мюсюлманки тук вече не почитаха родителите си, както би трябвало според Корана. Излизаха на публични места, без да ги придружават техни роднини мъже. Даже не закриваха лицата си. Още по-лошо – много от тях се бяха научили да шофират.

Ал Адел беше изразил неодобрението си пред един от своите вуйчовци, но той просто си замълча. Братовчедките му се присмиваха зад гърба му. Подиграваха се с кльощавото му тяло и с традиционните му виждания. Може и да не знаеха, но той ги беше чувал да си шушукат и да се кискат. Бяха като кудкудякащи кокошки, които нямаха никаква представа за мястото си в света. Всичко това обаче щеше да се промени. Ал Адел и другарите му воини щяха да запалят искрата, която щеше да се разрасне в пожара на глобален джихад.

Ал Адел излезе в двора и тръгна към камиона със запален двигател. Двама мъже стояха и си говореха до камиона. Единият от тях тръгна към ал Адел и горещо го прегърна.

– Аллах Акбар. Бог е велик.

Ал Адел повтори поздрава.

– Лично проверих всичко. То ще те отведе към твоята съдба и отвъд нея.

– Благодаря ти. – Ал Адел го потупа по рамото. – Дано се видим отново вече на родна земя.

– Ако не там, тогава в Рая – отвърна мъжът, гордо усмихнат.

– Да. – Ал Адел грейна от задоволство. – Помниш ли заръките, които ти дадох. Ако не ти се обадя до десет сутринта, искам да позвъниш на номера, който ти записах.

Мъжът кимна.

– Знам много добре какво да правя. А сега тръгвай.

Двамата отново се прегърнаха, след което ал Адел застана зад волана на големия камион. Третият се качи до него. На кръста му се виждаше дръжката на пистолет. Ал Адел форсира двигателя и превключи на скорост.

Мъжът, който остана в склада, събра шепи пред устата си и се провикна:

– И бъди внимателен.

Ал Адел му се ухили и кимна. Доста бързо се беше научил да кара тези големи машини. Вече близо година правеше по три курса седмично от Атланта до пристанището на Чарлстън. Но никой от онези курсове не беше толкова важен като сегашния. Този път Аллах щеше да го наблюдава още по-отблизо.

> 26

# Вашингтон, окръг Колумбия

Пеги Стийли сънуваше сън, изпълнен с доста насилие. Тъкмо беше нанесла удар в слабините на треньора си по карате. Но това, изглежда, не беше достатъчно, светкавично го фрасна по слънчевия сплит, в гърлото и накрая по носа. Последният удар беше като по учебник, саблен с длан. Отпрати горкия човек на земята, а от сплескания му нос шурна кръв. Тя застана над него с разчорлена коса и зачервени бузи, цялата изпотена. На лицето й се беше изписало дълбоко удовлетворение от постигнатото. Тогава се случи нещо. Някакъв дразнител на сетивата, който не идваше от съня й.

Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи. Погледна към часовника до леглото, все още сънена. Сините цифри показваха 2:28 през нощта. Осъзна, че победата й е била само въображаема, и се разстрои. Не беше изпитвала подобно удоволствие от месеци. Положи глава отново на възглавницата и затвори очи. Трябваше да се досети, че ритникът по задника на садистичния треньор беше прекалено добър, за да е истина. Каза си, че ако заспи бързо, може би ще успее да се върне там, докъдето беше стигнала.

Няколко секунди по-късно Стийли разбра, какво я е извадило от съня. Пейджърът върху шкафчето вибрираше. Грабна възглавницата и закри глава с нея. Искаше да се върне в съня си. Дванайсет часа работа на ден не бяха ли достатъчно? Сутрин винаги ставаше в пет, а вечер си носеше работа за вкъщи. Късметлия беше, ако поспеше и пет часа в денонощието. Толкова ли много искаше – да не я безпокоят поне през нощта?

Стийли хвърли възглавницата и се наруга, че не й достига смелост да игнорира обаждането. Нищо чудно, че не можеше да си намери постоянен приятел. Нямаше време за себе си, камо ли за някой друг.

Измъкна дългите си, стройни крака от завивките и отиде до нощното шкафче. Когато се пресегна за пейджъра, разбра защо е сънувала, че бие треньора си. Посинялата й лява гърда напомни за себе си. Понеже винаги се стремеше да бъде най-добрата, тя имаше черен пояс по карате, но въпреки това ставаше все по-агресивна в спарингите с треньора. Беше нанесла светкавичен удар върху главата на стареца, но като резултат беше свалила гарда си. Майстор Цзин не би оставил подобна грешка ненаказана и реагира с удар, който я извади от равновесие. Стийли още си спомняше ясно как майстор Цзин стои над нея и я кастри за глупавата грешка. Бе опитала да се оправдае по някакъв начин, но в белите й дробове не беше останал въздух.

Пеги взе пейджъра и погледна малкия дисплей. Когато видя номера, простена:

– По дяволите!

Излезе от стаята. Министерството на правосъдието беше задействало денонощния си команден център. Имаше само две причини да я повикат посред нощ. Отиде в кухнята, където веднага забеляза мигащата лампичка на телефонния секретар. Натисна бутона за прослушване и веднага включи мобилния си телефон. За да може да спи спокойно, включваше в спалнята си вентилатор и изключваше всички звънци и телефони. Пейджърът беше в случай, че някой наистина много иска да се свърже с нея.

Гласът на главния прокурор се чу на запис. В краткото си съобщение настояваше тя да му се обади незабавно. Пеги разбра, че се е случило нещо лошо.

Тя грабна слушалката и набра номера на мобилния му телефон. Той вдигна още на първото позвъняване.

– Пег, по стационарен телефон ли ми се обаждаш?

– Ъ-ъ, не. По безжичен.

– Къде, по дяволите, беше досега?

Тя дръпна косата си назад в опит да измисли някакво оправдание. Накрая му каза истината:

– Спях.

– Чуй, не мога да говоря по открита линия. Отиди в Обединения център за борба с тероризма и ми се обади оттам.

Преди да попита какво се е случило, връзката прекъсна.

Стийли остана като гръмната. Стоеше безмълвна насред кухнята, вперила празен поглед в телефонната слушалка. Новият Обединен център за борба с тероризма се намираше само на няколко километра от апартамента й. Обектът беше близо до Тайсънс Корнър, в крайната западна част на околовръстното. Бяха го открили съвсем наскоро с две основни цели: първо – да сплоти ФБР и ЦРУ във войната срещу тероризма, и второ – да изведе от центъра на града онези федерални агенти, които отговаряха за борбата с тероризма.

В това имаше резон. Щабквартирата на ФБР беше ключова мишена от стратегическо значение за терористите и ако разрушаха сградата, щяха да избият до един всички агенти, които трябваше да разследват терористичния акт.

Цялата сериозност на положението бавно започна да прониква в съзнанието й. Точно за подобни случаи й беше наредено постоянно да държи в готовност чанта с багаж за спешно заминаване. Стийли се наруга, че не е внимавала повече по време на ученията.

Бяха й дали три телефона и два пейджъра. Инструктираха я да ги носи със себе си през цялото време. Самата тя си мислеше, че малко преувеличават. Единият телефон и пейджърът служеха за обикновени разговори. Номерата на втория телефон и двупосочния пейджър се избираха с предимство от автоматичните комуникационни клетки на мобилните оператори. Последният телефон, който още си седеше в кутията, беше сателитен Иридиум и трябваше да се използва, когато всички останали мобилни комуникации блокират или спрат да функционират.

Всичко, което искаше, бяха нейните пет часа сън. Постави слушалката върху телефона и си каза: „Дано само не е отново проклето учение.“

Но още щом тръгна по коридора, за да се облече, тя усети, че не е учение. Стоукс щеше да я предупреди, освен това никой не будеше главен прокурор посред нощ само заради някакво си учение. Стийли ускори крачка. Набързо си облече сив костюм, сложи в чантата някои тоалетни принадлежности и дрехи. Върна се в хола и се огледа в огледалото до вратата. Косата й беше разрошена, а под очите си имаше сенки от недоспиване. „Майната му – каза си тя. – Ще се оправя в колата.“

Стийли отвори вратата на дрешника и започна да изважда една по една различни кутии, докато не откри сателитния телефон, който й бяха дали преди повече от година. Не беше сигурна дали батерията е заредена, но не можеше да не вземе апарата със себе си. Вече се канеше да излезе от апартамента, когато усети, че не си е взела дамската чанта. Върна се в кухнята. Метна набързо по-голямата чанта на рамото си, взе малката и излезе, но забрави да заключи вратата. Когато се сети и за това, вече беше в гаража. Ядоса се и взе да ругае. Понечи да се върне, но размисли. Сега не беше време да се тревожи за незаключени врати.

> 27

# Афганистан

Двете коли пристигнаха в базата без много шум. Специалните сили имаха свое отредено място на територията на базата. Един военен полицай с джип „Хамър“ ги ескортира до командната палатка на генерал Харли. Рап понечи да слезе от пикапа, но се спря. Беше му писнало да слуша виковете на Уахид Абдула и възнамеряваше да реши проблема, като го зашемети и прати в несвяст. Мич също беше прострелван и знаеше, че никак не е приятно, но този човек викаше, стенеше и плачеше вече близо половин час.

Рап отвори задната врата. Надяваше се Абдула да се изтърколи и да се удари достатъчно силно в земята, че да си счупи челюстта. Желанието му не се сбъдна обаче. Саудитецът закрещя още по-силно, щом видя мъчителя си. От щабната палатка наизлязоха войници и самият генерал Харли. Рап би предпочел да избегне подобна сцена, но сега имаше промяна в плановете. Урда и неговите афганистански телохранители сграбчиха останалите двама пленници и ги подпряха на пикапа.

Никой, дори генералът, не се осмели да попита Мич защо, след като са взели петима пленници, сега се връщат само с трима. Имаше неща, които Харли предпочиташе да не знае.

– Искаш ли този да го прегледа лекар? – попита Харли и посочи към Абдула, който продължаваше да крещи и да се задъхва, сякаш всеки момент ще припадне.

Рап го обзе желание да го фрасне с дръжката на пистолета и да му помогне. Само че да се държи по подобен начин пред всичките тези офицери не беше добра идея. Без особено желание той се съгласи Абдула да бъде прегледан и превързан. Така или иначе първо трябваше да погледне каква информация е събрана, преди да пристъпи отново към разпитите. Иначе нямаше как да разбере кога му казват истината и кога лъжат.

Веднага се показа военен медик, който обработи раните на пленника.

Урда попита Рап дали да отведат останалите двама. Рап му отговори, че е по-добре да останат. Хубаво беше да им покажат, че към тях се проявява все пак някакво състрадание.

Мич се приближи до медика и се наведе, за да не ги чуят другите.

– Бий му малко морфин. Колкото да не го боли половин час.

Медицинската помощ идва тъкмо навреме, каза си той. Малко морфин щеше да успокои временно болката и когато Абдула се отпуснеше, може би щеше да проговори.

Застана до саудитеца и тихо му заговори на арабски:

– Ще проверя това, което ми каза. Ако разбера, че си ме излъгал, ще започна да ти режа пръстите един по един.

После се изправи и махна на Урда. Двамата офицери от ЦРУ отидоха при генерал Харли.

– Има ли къде Джамал да продължи разпита на тези тримата? – попита Рап генерала.

– Да… Приготвили сме записваща апаратура и всичко необходимо. Освен това неколцина от моите момчета изявиха желание да помогнат.

– Това е добре. – Рап се обърна към Урда, но генералът го стисна за ръката.

– Ако ще бъдете груби с тях, искам в стаята да присъстват само хора от „Делта“. И всички камери да са изключени.

Рап и Урда кимнаха.

– И никакви екзекуции. – Клюките в една военна база бяха нещо толкова обичайно, колкото и физическата подготовка. – Ако ще прибягвате до такива неща, по-добре ги изведете от базата. – Генералът ги погледна сериозно, за е сигурен, че са наясно с изискването му.

– Разбрано – отвърна Рап, а Урда кимна.

Харли показа, че е доволен от реакцията им и се обърна към един от хората си:

– Капитане, би ли придружил господин Урда и неговите… – За малко не изрече „пленници“. – Би ли завел господин Урда до онова място.

Афганистанските телохранители хванаха Абдула, а Урда – другите двама, и ги поведоха.

Докато генералът ги наблюдаваше, тихо каза на Рап:

– Не мога да повярвам, че имат атомна бомба.

Мич все още хранеше някаква надежда.

– Не знаем точно с какво разполагат, но трябва да допуснем най-лошото. Дано да става дума само за „мръсна“ бомба, която никога не ще задействат.

Харли замълча за секунда. Неговите подчинени бяха открили още едно доказателство, за което не беше споменавал на Рап.

– Семейството ми живее във Вашингтон.

– Още не са ни надвили, генерале.

– Не, но умът ми не го побира как са могли да напреднат толкова. – Той посочи с ръка на юг, към планините в далечината. – Трябват ни повече хора, но не само змиеядци. – „Змиеядци“ беше жаргонното наименование на командосите от Специалните сили.

– Трябват ни пехотни дивизии и много поддръжка. Трябва да влезем в тези планини и да сложим край на всичко.

– Е, ако гръмнат бомбата във Вашингтон, със сигурност желанието ви ще се изпълни.

Генералът поклати глава, замислен за страшните последици от подобна трагедия.

– Ако взривят ядрена бомба във Вашингтон, целият район ще се превърне в купчина радиоактивни руини.

– Да се надяваме, че няма да успеят.

Харли очевидно не хранеше подобен оптимизъм в момента. Той направи жест на Рап да го последва.

– Да започваме.

Двамата влязоха в голямата палатка, където имаше маса със сервирана храна и кафе.

– Сигурно си гладен.

– Направо умирам от глад. – Рап взе сандвича с пуешко и разкъса целофана. Отхапа голяма хапка и си наля от кафето. Докато Харли му обясняваше докъде са стигнали, Мич продължаваше да яде.

Във вътрешността на палатката във формата на конска подкова бяха подредени големи правоъгълни маси. Снопове от жици и кабели свързваха различните компютри, скенери, монитори, принтери и факсове. Повечето от хората носеха пустинни униформи, но неколцина бяха цивилни, което означаваше, че са от ЦРУ.

– Ето тази първата група работи с вашите хора от Вашингтон, за да дешифрира данните от компютрите. Другите две групи се ровят из папките и ги подреждат по езици. Повечето са на арабски. Онези там са хора на Урда. Открием ли нещо, написано на урду или пущу, веднага им го даваме. Вече намерихме няколко интересни неща. Ела с мен.

Харли отиде до голямата дъска, която на практика обрамчваше периметъра на палатката. В средата беше закачена прословутата карта на Вашингтон с обозначенията, която беше разстроила всички. До нея имаше друга карта, която Рап не беше виждал.

– Открихме я сгъната и напъхана в папка. – Харли посочи в горната част на картата. – Можеш ли да разчетеш нещо?

– Частично. – Рап се вгледа в картата. Веднага разпозна голямата синя форма в средата. – Това е Каспийско море, нали?

– Точно така. – Картата беше на Каспийско море, чиито южни брегове бяха на територията на Иран, а северните – на Казахстан. – Имаш ли някакви догадки за какво им е тя?

– Никаква представа нямам.

– Ние също. А онези карти не се нуждаят от разяснение.

Едната беше на цялото Източно крайбрежие на Съединените щати, а другата – на Флорида и северната част на Карибско море.

Харли посочи нещо върху едната.

– Виждаш ли оградените полета?

– Ню Йорк, Маями, Балтимор и Чарлстън.

– Вярно. Четирите най-оживени пристанища на Източния бряг.

– Мамка му!

– И това не е най-лошото. Ела да видиш нещо друго. – Генералът заведе Рап до мястото, където се бяха разположили хората на Урда. Тримата брадати мъже до такава степен се бяха съсредоточили в работата си, че не обърнаха никакво внимание на Рап и Харли.

– Тези са пущуни. Те откриха имената на изчезналите пакистански ядрени учени.

– Какво друго откриха?

– Подробни упътвания как да се прекара ядрена бойна глава през сензорите в споменатите пристанища.

Рап затвори очи, отчаян от находката.

– Какво друго?

– Списък с материалите, необходими за сглобяването на детонатор и как да се монтира експлозивът, за да има максимален радиус на действие.

С радиуса се измерваше експлозивната мощ на бомбата.

– Открихме ли каква е мощността на взрива?

– Според това ето тук – Харли потупа една папка на масата – е двайсет килотона.

– Я повтори? – Рап бе шокиран.

– Двайсет килотона.

– Това не е „мръсна“ бомба.

– Не, не е.

– Откъде ли са се сдобили с подобно нещо? Дали не са я откраднали от пакистанците?

– Засега нямаме никакви улики. Изпратихме всичко открито в Обединения център за борба с тероризма, Пентагона и Съвета за национална сигурност. Сигурно в момента някой много високопоставен в правителството се обажда в Пакистан и настоява да му предоставят пълни данни за техния ядрен арсенал.

– Дано си прав. Нещо друго?

– Открихме и доста интересни документи по товаренето. Опитваме се да ги разчетем, но са като някакви ребуси.

– Има ли нещо за товар, пристигнал по въздуха вчера?

Харли попита един от аналитиците, но онзи отговори отрицателно.

– Дали не са го записали на някой от компютрите? – попита Рап.

Аналитикът сви рамене, защото не знаеше.

Харли и Рап отидоха при групата, която работеше с компютрите. Докладваха им, че досега не са открили нищо, свързано с изпращане на товари, но все още не бяха разровили и половината информация.