Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 24 страниц)

Джоунс понечи да говори, но президентът вдигна ръка и я спря. Очевидно беше, че се стараеше да запази хладнокръвие.

– Тук е Белият дом. Трябват ми уравновесени съветници, а не сприхави скандалджии.

Рап не можеше да търпи повече. Направо побесняваше, когато се взимаха такива сбъркани решения по съвсем сериозни проблеми.

– Уравновесени. Добре, какво ще кажете за тази уравновесена оценка. – Рап си пое дълбоко дъх и с много спокоен глас добави: – Следващия път, когато ислямски радикални фундаменталисти се опитат да вдигнат Вашингтон във въздуха да не се вслушвате толкова внимателно в думите на главния прокурор, който просто гледа да си спечели слава и да бъде следващият кандидат за вицепрезидент.

– Внимавай как разговаряш с мен.

– О… забравих нещо. Също така не трябва да се вслушвате много в думите на началничката на кабинета си, защото тя няма ни най-малка представа от тероризма.

Хейс се изчерви.

– Мич, много те уважавам, но започвам да се уморявам вече… идваш тук и се перчиш, като че си единственият, на когото му пука. Единственият, който има принос.

Гневът на Рап достигна точката на кипене.

– Следващия път, когато се заемете да сравнявате моя принос в борбата с тероризма с приноса на вашите политически помощници, няма да се налага да ме уволнявате, защото ще съм си подал оставката.

– Всеки дава своя принос. Само защото не действат на открития терен не означава, че не са допринесли във войната с тероризма. Трябва да се научиш да уважаваш мнението на другите и да разбереш, че не си единственият, който има готови отговори.

Рап нито за секунда не се поколеба дали е прав. Вярно, имаше своите грехове и много добре си даваше сметка за тях, но току-що чутото от президента си беше пълна глупост.

– Господин президент, вие си седите тук, във вакуум, заедно с всичките психопати и така наречените експерти, които обикалят около вас и ви съветват. Хрумна ли ви обаче, че бяхте на косъм да изгорите като факла от ядрената бомба?

– Разбира се.

– Господин президент, много неща аз не ви казвам. Неща, които е по-добре да не знаете, но може би сега е моментът да хвърля малко светлина върху това какво е необходимо, за да спечелим тази война. Имате ли представа как разбрахме, че ядреният материал плава с кораб за Чарлстън?

Хейс поклати глава.

– Взехме петима пленници от онова село в Пакистан, сър, но никой от тях не искаше да говори. Аз ги подредих в редица и започнах с първия от тях, Али Саид ал Хури. Допрях пистолет до главата му и когато той отказа да отговори на въпроса ми, му пръснах мозъка, господин президент. Екзекутирах копелето и изобщо не почувствах срам или вина. Помислих си за невинните мъже и жени, които бяха принудени да скочат от горящата сграда на Световния търговски център, и натиснах спусъка. Преместих се до следващия терорист и също му пръснах мозъка. Третият запя като славей. Така разбрахме за бомбата, сър. Ето това е необходимо, за да се спечели войната срещу терора. Така че не ми изнасяйте лекции за приноса, защото се съмнявам, че на някой друг от вашия екип по националната сигурност му стиска да дръпне спусъка. И никога не забравяйте, че ако аз не го бях сторил, сега нямаше да можем да спорим тук с вас. Със сигурност.

> 59

# Атланта

Беше около десет сутринта, когато стигнаха строежа. Ал Ямани мина с колата два пъти покрай входа, преди да завие вътре. Дори веднъж спря и огледа небето за хеликоптери. Те му напомняха неговите ранни години в Афганистан, когато съветската армия доминираше на бойното поле със смъртоносни крилатите си машини. За пореден път ал Ямани с горчива ирония си припомни, че тогава именно американците им помогнаха с преносимите ракети „Стингър“ да победят безбожните комунисти. За ал Ямани това беше само поредното доказателство, че Аллах е на тяхна страна.

Когато спряха на разчистената от дърветата площадка, слънцето вече надничаше над върховете на високите борове в горите на Джорджия. Саудитецът слезе от колата с чифт евтини слънчеви очила на лицето. Беше ги купил, за да пази все по-чувствителните си към светлината очи.

От фургона излязоха двама мъже с ухилени физиономии.

– Имтаз – Ал Ямани свали очилата, – това са Халед и Хасан.

Тримата си стиснаха ръце. Ал Ямани често беше мислил за двамата си стари приятели, след като за последно ги видя в Куба преди седмица. Успокои се, когато разбра, че до този момент американците не са ги разкрили.

– Нашите пратки пристигнаха ли? – попита ал Ямани.

Хасан, по-високият и по-възрастният от двамата, отвърна:

– Да, главният компонент пристигна вчера.

– Заведи ме при него. Искам да го видя.

Четиримата излязоха навън. Хасан ги отведе при пикапа и отвори вратата отзад. По средата на товарната платформа лежеше дървен сандък с размери приблизително метър на метър. Хасан се качи и подаде ръка на немощния си приятел. С помощта на метален лост отвори капака на сандъка и отвътре се показа завит в брезент пакет с кръгла форма. Двамата за миг застинаха, загледани в разрушителния предмет. Толкова усилия бяха положили, за да се сдобият с него. Слънцето припичаше приятно. Те се спогледаха и доволно се усмихнаха един на друг. На път бяха да извършат нещо велико. Зубаир стоеше долу до пикапа и приличаше на дете, което опитва да види за какво толкова са се развълнували възрастните. Ролята му в начинанието беше да проектира детонаторите и да помогне при оформянето на пластичния експлозив. Поради съображения за сигурност той беше държан далеч от радиоактивния материал и дори още не го беше виждал. И тъй като изгаряше от нетърпение, накрая не издържа и се качи да погледне.

Гледката го ужаси. Очакваше да види блестяща и лъскава сфера, направена от радиоактивния материал, а не полуръждясала метална баскетболна топка. Очите му се ококориха от страх, веднага скочи обратно на земята, като едва не си навехна глезена в бързината.

Зубаир се втурна към фургона, а останалите трима го зяпнаха от изненада.

– Трябва да се махнете по-далеч от сандъка! – извика им той. Без необходимите уреди ученият не можеше да определи до каква степен се е разгрял металът, но беше очевидно, че вече е започнал да излъчва силна радиация.

Ал Ямани гневно изгледа страхливия пакистанец. Беше същият като останалите трима. Саудитецът лично беше вербувал всичките учени и ги бе убил един по един, след като си бяха изпълнили задачата. Надяваше се поне този да покаже малко повече кураж пред лицето на такова величествено събитие, но, изглежда, беше слаб духом.

– От какво толкова те е страх?

– Материалът е изключително нестабилен, а дори не е покрит с безопасен щит. Как го вкарахте в страната?

Халед, който беше застанал между учения и пикапа, посочи към ремаркето.

– Скрихме го в доставка с гранит.

Зубаир се обърна към камиона. Ама разбира се. Гранитът не само че беше послужил като достатъчно надежден щит на устройството, но също така излъчваше собствена радиация, която бе объркала сензорите.

– Не се шегувам – каза той на ал Ямани. – Трябва да слезете веднага.

– Стига си преувеличавал. И без това не може да ми навреди повече, отколкото вече го направи.

– Напротив, може. Ако останеш там за по-дълго, ще си мъртъв още преди залез-слънце.

Саудитецът погледна към сандъка и се съгласи да изслуша учения. Слезе от пикапа, Хасан го последва.

– Обясни ми причината за страха си.

– Устройството не е покрито със защитна обвивка и външно личи, че материалът значително се е променил. Всяко по-продължително излагане на радиацията може да бъде фатално.

– Аз вече умирам.

– Но така смъртта ти ще се ускори още повече. За да транспортираме и сглобим оръжието, то трябва да е надеждно покрито. Иначе ще ни убие.

– Колко ще я ускори? – попита ал Ямани. Единственото, което го интересуваше, беше да се докопат до мишената.

– Най-вероятно ще си мъртъв, преди да стигнем до Вашингтон.

Саудитецът се намръщи.

– И какво предлагаш да правим?

– Вече казах, трябва да покрием устройството.

– Трудно ли е?

– Не, ако разполагаме с подходящи материали… олово или обеднен уран ще свършат работа.

– Колко време ще отнеме? – Ал Ямани беше предвидил време в запас, но то не беше чак толкова много.

Зубаир се замисли, след малко отвърна:

– Няколко часа.

– Имаме ли алтернатива?

– Не, ако искаш да стигнеш до Вашингтон.

Резервният план предвиждаше бомбата да бъде взривена в Атланта, но ал Ямани не желаеше да се задоволи с по-маловажния град. Особено след като сутринта беше изслушал речта на президента.

> 60

# Вашингтон, окръг Колумбия

В ресторанта „Смит и Воленски“ всички маси бяха заети, на бара посетителите стояха прави. Пат Холмс седеше на обичайната си маса в ъгъла, с гръб към стената и с лице към ресторанта. Като председател на Демократическата партия той трябваше да вижда другите и другите да виждат него. Обикновено вече щяха да са дошли половин дузина хора да му стиснат ръката, но не и тази вечер.

Холмс много добре разбираше на какво се дължи това. Причината се криеше в едната от двете жени на масата му. Валъри Джоунс имаше уникалната способност да отблъсква хората само с присъствието си. Привързаността на Джоунс към нейната любима Демократическа партия беше като религия. Толкова беше отдадена на партийната кауза, че не понасяше никакви републиканци, нито си правеше труда да крие омразата си към тях. Мразеше дори неутралните заради неспособността им да изберат страна, на която да застанат. Наричаше ги безгръбначни. Поведението й към „противника“ беше характерно повече за фанатизиран доброволец за фронта, отколкото за служител от Белия дом. Отвратителната й репутация караше по-цивилизованите и тактичните да я подминават отдалеч.

В интерес на истината, когато наоколо нямаше журналисти и камери, а предизборната кампания беше отминала, болшинството от демократите и републиканците се харесваха и си пиеха заедно бирата. Холмс спадаше към болшинството. Когато службата го изискваше, той заставаше пред камерата и обвиняваше републиканците в егоизъм и некадърност. После обаче отиваше да играе голф с приятел от Републиканската партия.

Понякога се питаше дали началничката на президентския кабинет е забелязала, че толкова много авторитетни хора не я харесват. Едва ли. Джоунс беше като кон с капаци – съсредоточена, с изключителни организаторски способности и незаменима политическа интуиция. Но що се отнасяше до елементарните умения за общуване, тя беше направо инвалид. В края на краищата, казваше си Холмс, всяка администрация се нуждае от човек като Джоунс – питбул, който да държи хората на разстояние.

Пеги Стийли беше съвсем различна като човек. Около нея сякаш витаеше звезден ореол. Имаше превъзходен външен вид, умът й сечеше като бръснач, беше хитра. Цяла катастрофа бе да я имаш за противник, каза си той. Холмс страшно много искаше да я вкара в леглото си, но имаше достатъчно богат опит във флиртуването и знаеше, че най-добре е да я накара тя да го ухажва, а не той нея.

Сервитьорът се насочи към масата му, но преди да се е приближил, Холмс му махна да донесе още една бутилка „Силвър Оук“. Предвид чувствителните теми на разговора им, не желаеше никой да припарва близо до масата.

– Нямам нищо против чутото. – Холмс се наведе напред и понижи глас. – Мисля, че така в партията ще се влее нова енергия.

– Съгласна съм – каза Джоунс и нападна пържолата с ножа.

– Вицепрезидентът Бакстър е смотаняк – продължи Холмс. – Стоукс е по-млад, изглежда по-добре и има красива жена. Малко му липсва опит, но като цяло мисля, че ще е добър избор.

Стийли се канеше да сложи хапка от нейния сготвен по чилийски костур в устата, но вилицата й застина във въздуха.

– Жена му не е красива.

– Напротив. – Холмс вдигна чашата си с вино. – Много е привлекателна.

Стийли хапна от рибата и поклати глава енергично.

Холмс отпи от виното.

– Освен ако не си лесбийка, Пеги, мисля, че аз по-добре мога да отсъдя по въпроса. Тя е една добре изглеждаща жена… повярвай ми.

Искаше да поспори с него, но си даде сметка, че не е хубаво омразата й към съпругата на нейния шеф да излиза наяве.

– Просто разлика в гледните точки… това е всичко. – Тя отпи от водата и бодна с вилицата от граха. – Значи се договорихме.

Холмс погледна към Джоунс и се запита дали двете изобщо се бяха допитали до президента за решенията си.

– Робърт съгласен ли е?

– Напълно. Знаеш, че мрази малката невестулка.

– Добре. Знам, че не се понасят много, но искам да го чуя от него лично.

– Защо? – Джоунс отпи от виното. – Не ми ли вярваш?

– Вярвам ти… Просто искам да се уверя, че е премислил добре нещата. Не всеки ден президентът сменя вицепрезидента си.

– Правено е и преди – сопна се Джоунс. Намекваше, че не е кой знае какво събитие.

Холмс обаче искаше всичко да бъде сторено по най-добрия начин.

– Казах, че идеята е добра. Просто трябва да подходим внимателно. Последното, което ни трябва сега, е Бакстър да ни извади кирливите ризи насред кампанията, защото е решил, че сме му скроили заговор.

– Та ние наистина му кроим заговор – каза Стийли. – Не виждам защо трябва да си мисли друго.

– Партията е по-важна от който и да е отделен човек – намеси се Джоунс. – Не го ли проумее, ще му дадем ясно да разбере, че ако се разпищи на пресата, жив ще го закопаем.

– Напълно си права – съгласи се Холмс. – Ще се възползваме от партийната му лоялност, а ако не поиска доброволно да слезе от борда, ще види, че нещата могат доста да загрубеят. Изключително важно е обаче да го принудим да си тръгне тихо.

Холмс напомни на Джоунс нещо и тя насочи вилицата към него.

– Знаеш ли кой друг трябва да си върви?

– Кой?

– Мич Рап, ето кой.

Холмс едва не се задави. Когато преглътна червеното вино и се окопити, попита:

– За кого говорите?

– Знаеш кой е Мич Рап… нали?

– Разбира се, че знам. Той е жива легенда и е женен за онази красивата журналистка от Ен Би Си Ана Райли.

– Познаваш ли ги?

– Не, но защо президентът ще иска да се отърве от него?

– Този човек е бомба със закъснител – отвърна Джоунс. – Рано или късно ще се заяде сериозно с администрацията. И нямам предвид някой дребен скандал… говоря за конгресно разследване… ще има уволнени хора и такива, които ще отидат в затвора.

С това вече наистина привлече вниманието на председателя на Демократическата партия. Холмс остави вилицата в чинията си и избърса уста с бяла ленена кърпичка.

– Обясни ми по-подробно, Вал.

– Мога да ти говоря с часове, но за начало, няма да повярваш какво се случи тази сутрин в Белия дом. Провеждахме съвещание на Съвета за национална сигурност и той ни в клин, ни в ръкав се нахвърли върху Пеги.

– За какво?

– Настоя да изтезаваме арестуваните вчера американски граждани във връзка с терористичния заговор.

Холмс веднага заподозря нещо в начина, по който Джоунс му излага фактите.

– Вал, Мич Рап е доста сериозен човек. Съмнявам се, че просто ей така, без нищо, е поискал да се измъчват американски граждани.

– Направи го, до голяма степен – намеси се Стийли.

– И това далеч не е всичко – продължи Джоунс. – Пеги, канех се да ти го кажа. Помниш ли когато президентът, Кенеди, Рап и аз излязохме от залата?

– Да.

– Е, отидохме в Овалния кабинет и нещата се влошиха още повече. Президентът каза на Рап, че няма да търпи повече неговите изблици и нападки към персонала му. И знаеш ли какво отговори Рап?

– Цяла съм в слух.

– Каза на президента, че сме разбрали за терористичната атака само защото той отишъл в Афганистан, наредил петима от „Ал Кайда“ до стената и започнал да ги убива един по един, докато не проговорили.

Кристално чистите очи на Пеги Стийли се изпълниха с неверие.

– Не говориш сериозно.

Холмс сбърчи вежди.

– Каза на президента, че допрял пистолет до главите им и дръпнал спусъка. При това – без да почувства нито грам вина или срам. Не се шегувам. Ако това не е безочливо… не знам кое е.

– И го е признал пред теб? – попита шокирана Стийли.

– Да, и пред президента и Кенеди.

– Не само че е безочливо, но е и незаконно. Той е федерален служител. Заслужава да бъде изпратен в затвора.

– Ами… това също е начин да се отървем от него.

– Я почакайте малко вие двете. – Холмс постави лакът на масата и погледна първо към Джоунс, после към Стийли и накрая пак към Джоунс. – Вие да не сте си загубили ума? Имате ли изобщо представа с кого се залавяте? Искате да опандизите един американски герой.

– Той е просто наемен убиец в костюм – изсъска Джоунс.

Холмс насочи пръст към нея.

– В този град има хора… много влиятелни и властни хора… които ще ви откъснат главите, ако опитате да направите нещо толкова глупаво.

– Пат, ти май не ме чу. – Джоунс явно се раздразни. – Не ние сме тези, които нарушаваме закона и рискуваме бъдещето на президентската администрация.

Холмс погледна към Джоунс с изумена физиономия. Хвърли салфетката върху наполовина изядената си пържола и отвърна:

– Разследване срещу Мич Рап е една от най-тъпите идеи, които съм чувал. Вие двете трябва да се поспрете малко и добре да обмислите ситуацията. Престанете да се притеснявате за ядрото на партията и за Закона за защита на нацията. Замислете се за това с кого искате да кръстосате шпаги.

Джоунс понечи да го контрира, но Холмс грубо я сряза:

– Не казвайте нищо. Има неща, които не знаете… неща, които не ви и трябва да знаете. Хора, с които не бихте искали да си имате работа. Откажете се от тая безсмислица, докато е време, или ще разваля сделката ни. Всъщност, ако не се откажете, ще се погрижа да загубите постовете си още утре. Сериозно ви говоря.

> 61

# Вирджиния

С всеки следващ километър от пътя Мустафа ал Ямани се връщаше към мисълта за собствената си смърт. По тялото му нямаше и сантиметър плът, която да не го боли. Все повече и повече волята го напускаше и той искаше да се откаже – да остави другите да довършат започнатото дело. Но не можеше да се предаде, нямаше право. Тепърва предстоеше да се направи още много, а той не можеше да се довери на този слабохарактерен пакистанец да запали пожара. Глупакът щеше да се напикае в гащите като уплашено малко дете и при най-малката опасност.

Ал Ямани бе в състояние да надвие болката още малко. Няколко дни агония не бяха нищо в сравнение с борбата на неговия народ. Той беше тръгнал на кръстоносен поход, продължение на хилядолетната битка между арабите и неверниците. Никога преди в историята обаче залогът не бе толкова голям. Време беше да се разпали истински световен джихад, да покажат на останалите правоверни, че Америка може да бъде заставена да падне на колене.

Ал Ямани обаче нямаше да се справи сам. Едва му бяха останали сили да ходи, а зрението му се влошаваше с всеки изминал час. Не искаше да мисли какво би станало, ако не бе срещнал Хасан и Халед. Неговите бойни другари бяха голяма утеха. Тримата заедно бяха минали през толкова много изпитания. Тяхната жертвоготовност и отдаденост бяха непоклатими. Те щяха да сторят всичко по силите си, за да доведат мисията до нейния славен завършек.

Дори Зубаир, въпреки всичките си притеснения, беше доказал своята полза за каузата. Ал Ямани не беше човек на науката. Той нямаше медицински познания, не знаеше как радиацията уврежда човешкото тяло. Разполагаше само с практически знания. Видял бе с очите си как десетки ислямски воини стават жертва на невидимия убиец. Копали бяха месеци наред сред онази корава пустош на северния бряг на Каспийско море в търсене на ядрените останки, зарязани и забравени от Съветския съюз. Цената беше висока, но в крайна сметка загубите щяха да се оправдаят многократно.

Тъй като по себе си знаеше на какво е способен невидимият убиец, Ал Ямани се вслуша в предупрежденията на Зубаир. Предположението на пакистанеца, че ще им трябват два часа, за да покрият сферата, се оказа погрешно. На практика им отне шест часа, но ал Ямани гледаше на това действие не само от съображения за собственото си здраве. Град Вашингтон беше опасан със сензори, които засичаха радиацията. Всеки мост, който водеше към града и всеки голям път бяха оборудвани със сензори. Ако ал Ямани искаше да прекара оръжието до точка, от която ще нанесе най-големи поражения, се налагаше някак си да мине покрай тях, а за тази цел оръжието трябваше да е покрито с обезопасителен щит. Първоначално си мислеше, че пътуването по вода ще излъже сензорите, но сега Зубаир ги убеди, че бомбата ще бъде открита моментално, ако не е покрита както трябва с друг материал.

Под ръководството на Зубаир Хасан набави значително количество обеднен уран от изхвърлени тежести за асансьор. За нещастие, сметището, в което ги забеляза, се намираше на другия край на града. Докато Хасан отиде да ги вземе, Халед придружи Зубаир до магазин за медицински консумативи, откъдето пакистанският учен купи четири оловни престилки като тези, използвани от рентгенолозите, няколко чифта дебели гумени ръкавици и два дозиметъра за измерване на радиацията. Като допълнителна застраховка наеха закрито ремарке с открадната от Хасан кредитна карта.

От намиращия се наблизо хипермаркет „Уолмарт“ купиха вода, сапун, нови дрехи и голям бял хладилник. Когато се върнаха на строежа, Зубаир нареди хладилника до асансьорните тежести, след което с помощта на парчета стиропор, взети от един склад за опаковки, направи гнездо за ядрения материал. От безопасно разстояние ученият нареди на Хасан и Халед да преместят ядрения материал от сандъка в хладилника и да го покрият със стиропор и обеднен уран. Зубаир няколко пъти им каза да работят бързо и да внимават. Когато свършиха, хладилникът беше поставен в ремаркето, а всичко останало изхвърлиха, включително и дрехите. Зубаир накара голите Хасан и Халед да се измият с вода и сапун зад фургона. След като си облякоха новите дрехи, всички заедно напуснаха Атланта.

Това бе преди близо дванайсет часа. Сега, докато слънцето изгряваше, те наближаваха следващата си точка. Беше петък сутринта и им оставаше по-малко от ден и половина, за да заемат уречената позиция. Спряха да закусят в Брейси, Вирджиния, и изчакаха да стане седем часа, за да се обадят по телефона. Ал Ямани откри един телефонен автомат и набра номера, който беше научил наизуст. Обади се мъжът, чийто глас не беше чувал от години.

– Франк там ли е? – попита ал Ямани.

Последва кратко колебание и гласът отвърна:

– Съжалявам, набрали сте грешен номер.

Ал Ямани затвори и отиде при чакащия го пикап. Зубаир и Халед седяха отзад, Хасан беше зад волана. Ал Ямани се качи вътре и взе картата. Посочи някакво място и каза:

– Ето тук трябва да се срещнем с него. В дванайсет. В Националния парк в Ричмънд.

Хасан кимна и включи на скорост.

– Ще стигнем дори по-рано.

– Добре.

Ал Ямани се загледа през изцапаното с размазани мухи предно стъкло. Отчаяно много искаше да направи и последната крачка. Мъжът, на когото се беше обадил, щеше да го попита кой номер търси, ако подозираше, че го следят. За щастие, той не изрече тези думи. Ако го беше сторил, ал Ямани нямаше да знае как да постъпи. Ако не се свържеха с този човек, всичките им надежди щяха да са изгубени. Толкова много бе жертвано досега, че Аллах не би позволил да се провалят.

> 62

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап седеше в конферентната зала на Обединения център за борба с тероризма и слушаше с половин ухо брифинга. Нямаше да е лошо направо да си излезе. Прекалено много глупости говореха, прекалено много правила имаше. Хората не кипяха от ентусиазъм да си свършат съвестно работата. Да, вярно, тук беше Америка. Да, тук законите трябваше да се спазват. Ала ако някога се налагаше не чак да се нарушат, но поне да се заобиколят, то това бе сегашният случай.

Тази обаче нямаше да я бъде, защото високата метър и осемдесет руса фурия от Министерството на правосъдието излезе на сцената с цяла армия адвокати, които следяха дали всичко се прави по закон. Приготвили се бяха за съдебен процес и нямаха никакво намерение да оставят някакъв си шпионин от ЦРУ или банда дебеловрати специални агенти от Бюрото да им развалят удоволствието. Всичко се превръщаше във фарс. Сърцето му се късаше, докато слушаше как тези хора бръщолевят за задължително издаване на заповеди за обиск, съветват как трябва да се влиза в дома на заподозрените и как арестуваните да се подреждат в полицейския фургон. Дори шефката му го беше изоставила.

Кенеди беше наредила да предадат на ФБР всичко, касаещо последната командировка на Рап в Югозападна Азия, включително и Ахмед Халили – младият компютърен специалист от Карачи. Неговото съдействие им беше помогнало да попаднат по следите на някои електронни страници за чат, благодарение на които „Ал Кайда“ поддържаше връзки с американските си групи.

Уахид Ахмед Абдула, когото Рап беше прострелял в коляното, все още се намираше в ръцете на ЦРУ, но не беше дал кой знае колко ценна информация. Рап и доктор Хан стигнаха до извода, че коефициентът на интелигентност на Абдула не е от най-високите. Изглежда основната му функция в „Ал Кайда“ беше да набира средства от другите богати саудитски фамилии.

Въз основа на показанията на британския капитан, изваден от морето от Бреговата охрана, сега разполагаха с фоторобот на ал Ямани. Този фоторобот и паспортната фотография на Имтаз Зубаир бяха разпратени буквално до всеки един полицай и служител на реда в страната. Точно в момента в Атланта се провеждаше мащабно разследване. Бяха по дирите на Зубаир. След пристигането му от Лос Анджелис той беше отишъл в хотел „Риц“ в Бъкхед. Един служител от хотела го беше разпознал. Цяла армия агенти щурмува транспортната компания, собственост на двамата мъже, арестувани в Чарлстън. Сега те претърсваха склада сантиметър по сантиметър и разпитваха всеки, с който компанията имаше делови взаимоотношения. Също така бяха свързали нишките с трупа, който намериха в закрития паркинг в Чарлстън. Беше кувейтец, студент в Университета на Централна Флорида, пребиваващ със студентска виза. Интересно, адресът на университетската му електронна поща беше открит на лаптопа на Халили, а прободната рана, вероятно от нож, много приличаше на тази на британския капитан.

На другия фронт, както и можеше да се предположи, кубинците не изявиха желание да помогнат. И Кенеди, и държавният секретар се обадиха по телефона на руските си колеги с молба да натиснат кубинците да им дадат цялата информация за ал Ямани, с която разполагат. Очакваха отговора им до един час. Сигурно Фидел пак щеше да ги изнудва за компенсации – най-вероятно в щатски долари.

Наближаваше обяд и Рап си мислеше да излезе от града по-рано. Трябваше да хване самолета за Милуоки в четири следобед и след като стигне, да вземе кола под наем. С колата щеше да стигне до къщата на свекъра и свекървата, където заедно щяха да отбележат Деня на загиналите във войните. Кенеди го беше помолила да се навърта наблизо и да държи нещата под око, поне докато дойде време за полета му. Самата тя беше заминала още по-рано със сина и майка си, за да прекара уикенда на морския бряг – първата й почивка от години насам.

Рап не копнееше за почести и слава. Просто искаше да го изслушат и да се отнесат към думите му сериозно. В тази връзка извинението на президента донякъде го утеши, но колко време щеше да трае успокоението му, не знаеше. В сегашната мащабна операция по издирването на терористите той не можеше да помогне с нищо. Не беше свикнал да работи в рамките на големи държавни бюрократични машини. Те се задвижваха прекалено бавно, а и в тях трябваше да се придържаш към твърде много правила. Мич проявяваше най-ефикасно способностите си само когато действаше автономно и независимо, безшумно и решително.

Може би наистина беше време да си отиде и да си спести главоболията. Сериозно обмисляше идеята. Жена му много му липсваше, а разследването тук само му губеше времето.

Едрата блондинка от Министерството на правосъдието обяви кратка трийсетминутна почивка за обяд. Присъстващите станаха, някои се посветиха на телефоните, други тръгнаха да проверяват електронната си поща, трети отидоха да хапнат в столовата. Рап до такава степен се беше отнесъл, че не забеляза как настървението на Стийли към него малко отслабна.

След като Валъри Джоунс миналата вечер си тръгна от вечерята, Стийли притисна Холмс да уточни какво точно е имал предвид за Рап. Тя самата не криеше, че знае твърде малко за него. Всичко, което беше чела или чула за неговите подвизи, тя определяше като преувеличение на журналистите. Холмс й отговори, че каквото и да е чела или чула, едва ли има нещо преувеличено. Да, медиите тълкуваха погрешно голяма част от фактите, но в случая с Рап те не знаеха дори и за половината от делата му.

– В действителност – добави Холмс, – те дори не са опознали върха на айсберга.

Холмс отказа да й съобщи подробности. Намекна само, че във Вашингтон има доста влиятелни хора, които подкрепят Рап в неговите дела. Хора, с които президентите, били те демократи или републиканци, често се съветват. Холмс я предупреди, че най-лесният начин да си съсипе кариерата и вероятно тази на шефа си е да продължи с глупавата акция срещу Рап. Също така я посъветва да внимава как се държи с шефката на Рап, доктор Кенеди. Въпреки скромното си и тактично държание директорката на ЦРУ разполагаше със значително влияние в кръговете, в които дори той не влизаше. За доказателство й довери, че човек от администрацията на Хейс скоро ще си отиде, а дори президентът още не го знае. Стийли тръгна да изразява предположенията си, но Холмс я веднага я прекъсна.

– Повярвай ми, човекът е много нависоко и не е вицепрезидентът. Той ще си е тръгнал до следващата есен и заслугата за това ще е на Кенеди.

Скептична по природа, Стийли реши да се вслуша в предупреждението на председателя на Демократическата партия, но само частично. В този Мич Рап имаше нещо много мистериозно и в същото време привлекателно. Някаква безпардонност. Той беше като животно, което не дава да го опитомят. Дързостта, която беше демонстрирал пред президента и високопоставените членове на кабинета, беше забележителна.

Но тя беше поставяла на колене мъже като Рап и преди. Всички те имаха една слабост. До такава степен пращяха от тестостерон, че и най-невинно оголените женски гърди, и най-лекото докосване на женска длан ги замайваше и лишаваше от здрав разум. Някога и Стоукс беше такъв, но неговата майка му бе избила всякакви мераци. Тя и съпругата на Мартин бяха опитомили и поставили под чехъл някога агресивния и привлекателен мъж. Сега той беше само остарял евнух в костюм.

Но дори и в разцвета на силите си Стоукс не би могъл да се сравнява с Рап. Грубоватите красиви черти на убиеца от ЦРУ, съчетани с факта, че е ликвидирал толкова много хора, го правеха опасен обект на сексуалните желания на жените. Стийли стоеше до вратата и го гледаше, докато хората излизаха от конферентната зала. В движенията му имаше подчертана грация на атлет.