Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 24 страниц)

Кенеди изпрати сина си в банята да си измие зъбите, след което отиде в другата баня да си вземе душ. Когато свърши, той вече се бе завил в леглото, готов за сън. Със сигурност беше попретупал миенето на зъбите, но Кенеди беше твърде уморена, за да му направи забележка. Той бе добро дете, възпитано и послушно, получаваше отлични оценки в училище и не се замесваше в неприятности. Някой и друг кариес нямаше да го убие.

Започни деня с позитивна нагласа и го приключи с позитивна нагласа. Това беше девизът й, поне вкъщи. Имаше и неща, които не можеше да контролира: политиците на Капитолия, президента и неговите съветници, журналистите и дори някои от служителите си в Ленгли. Кенеди изслуша как Томи си каза молитвата и го целуна по челото.

– Обичам те.

Той се обърна на другата страна и смотолеви:

– И аз.

Вече го губеше. Сякаш беше вчера, когато го носеше на ръце до леглото, а той я поглеждаше в очите и й казваше, че я обича. Сега навлизаше във възраст, в която момчетата се отнасяха отчуждено към момичетата и жените, включително и майките. Кенеди го погали по гърба, стана и излезе от стаята.

Сега, след като се беше погрижила за детето си, можеше да посвети малко време и на себе си. Една приятна дълга и гореща вана щеше да й се отрази добре. Щеше да зареже всички тревожни мисли за работата в продължение на половин час. Влезе в малкия дрешник и свали дрехите си. Сложи копринената блуза в чувала за химическо чистене и се запъти към банята. Направената в старовремски маниер вана беше наполовина пълна с вода, от която се вдигаше пара. Кенеди добави във водата лосион и спря чешмата. Трябваше да издържи някак си още три дни, после щяха да прекарат заедно страхотен и спокоен уикенд. Тя, Томи и майка й планираха да отидат на гости на братовчедите на морето. Щяха да се препичат на слънце, да сърфират и да се забавляват. Идеалният начин да се започне лятото. Поне така се надяваше да стане, макар че не бе изключено за пореден път да я извикат по спешност в службата и Томи и майка й да прекарат уикенда край морето без нея.

Тъкмо се канеше да потопи единия си крак във водата, когато цялото спокойствие и идилия бяха нарушени от познат звън. Кенеди, която по характер беше хладнокръвна, отправи към телефона с мигащата червена лампичка гневен поглед. Апаратът за специална връзка нямаше телефонен секретар. Ако не го вдигнеше, просто щяха да се обадят на служителя от охраната й и той любезно щеше да качи и да почука на вратата на банята.

Нервно грабна халата си от закачалката и отиде до нощната масичка в спалнята. Опита се да разчете номера върху дисплея без очила. Изглежда бяха от Центъра за глобални операции на ЦРУ. Кенеди сграбчи слушалката.

– Директорът на Централното разузнаване Кенеди слуша. – Умората не й пречеше да се държи професионално.

Гласът от другата страна на линията звучеше дрезгаво и някак доста отдалечено:

– Айрини, Мич е.

Кенеди погледна часовника на масичката. Наближаваше десет вечерта, което означаваше, че там, където се намира Рап, още няма шест сутринта.

– Наред ли е всичко?

– Да…

– Къде си?

– Прелитаме над границата. Виж, не искам да те тревожа, но в селото открихме доста сериозна информация. Необходимо е да повикаш хората, отговарящи за Югозападна Азия в Центъра за борба с тероризма, да се обадиш на шефа на резидентурата в Кандахар и да му наредиш да бъде на разположение. Особено ако ми потрябват преводачи.

Кенеди се намръщи.

– Колко сериозна е тази информация?

– Още не знам.

– Тогава защо е това бързане? – Кенеди не харесваше идеята да задейства цялата машина без основателни причини.

– Имай ми доверие. Трябва да действаме бързо.

Кенеди долови нещо странно в гласа му.

– Мич, звучиш ми малко омърлушен. Какво става там?

Рап замълча за известно време.

– Чуй ме, не искам да бия алармата и да вдигам всички под тревога, преди да проверим нещата. Открихме подземно скривалище под къщата.

– Какво скривалище? – Кенеди вече беше нащрек.

– Беше пълно с папки и досиета. Повечето от тях са написани на пущу, но някои са на арабски. Имаше също няколко компютъра и карти.

– И? – Кенеди знаеше, че има и още нещо, иначе Рап не би се обадил.

Последва дълга пауза.

– Една от картите е на Вашингтон и на нея са показани последиците от ядрен взрив.

– Боже господи! – Кенеди седна на кревата и си представи как се сбъдва най-лошият й кошмар.

– Айрини, само се погрижи да прикриеш задниците ни. Дай ми няколко часа да проверя цялата документация, преди всички да се разтичат.

Кенеди трескаво обмисляше различни възможности и никоя от тях не беше добра. Финансовите движения от последния петък, прехванатите разговори за предстоящо голямо събитие от неизвестен вид, а сега и това.

– Как да остана спокойна, Мич!

– Дай ми само няколко часа. – Рап добре си представяше какво става в момента в главата й. Тя също беше виждала плановете за онова, което наричаха Продължаване на държавното управление. Плановете предвиждаха само през първия час да бъдат вдигнати под тревога хиляди хора. – Веднъж щом джинът излезе от бутилката, няма да сме в състояние да го натикаме обратно. Само изчакай да проуча находката, за да видя дали наистина са се снабдили с необходимите материали, или всичко е фалшива тревога.

Кенеди не го слушаше. Мозъкът й беше блокирал от факта, че президентът, вицепрезидентът, председателят на конгреса и на сената, държавният секретар и министърът на финансите – всички в момента се намират в столицата. Поне част от тях трябваше да бъдат преместени.

– Айрини, сега е вторник вечерта. Знаеш как работят терористите. Искат максимум публичност. Ако ще правят нещо, то ще е посред бял ден, когато Вашингтон е пълен с народ.

Кенеди потърка носа си.

– Може би си прав, но не мога да оставя всичко на случайността. – Трябваше да се придържат към плановете и процедурите.

– Ако имат бомба, нашият приоритет номер едно е да се погрижим да не я взривят. За тази цел имам нужда от време. Само задръж за малко и недей да предприемаш нищо прибързано в следващите няколко часа. Само за това те моля.

Гласът му отново беше ясен, но умоляващият тон се усещаше.

– Разполагаш с всичко необходимо, Мич – отвърна тя накрая. – Само работи бързо и ми се обади, веднага щом научиш нещо повече. Сега трябва да затварям.

Кенеди прекъсна връзката, но слушалката й остана в ръката. Умът й препускаше, опитваше се да съпостави току-що чутото с информацията, с която вече разполагаше. Сети се за подобна ситуация, при която много влиятелни хора във Вашингтон пренебрегнаха всички сигнали за наближаваща атака. За съжаление бездействието им доведе до смъртта на хиляди. Директорът на ЦРУ взе решение. Щеше да върви по тънък лед, но при така създалите се обстоятелства нямаше друг изход.

> 16

Личният кабинет на президента се намираше на втория етаж на Белия дом. Хейс си беше свалил обувките и бе вдигнал крака на бюрото. В едната ръка държеше чаша, а в другата книга. По природа бе ранобуден, затова се канеше да си ляга, след като изпие питието си.

На вратата се почука, но преди Хейс да се обади, вътре влезе агентът от Сикрет Сървис Бет Йоргенсън, която тази вечер отговаряше за охраната му.

– Извинете, че ви прекъсвам, сър, но изникна нещо важно. – Йоргенсън прекоси кабинета, отиде до бюрото му и вдигна слушалката на защитения срещу подслушване телефон. Подаде я на Хейс и добави: – Директорът Кенеди иска да говори с вас.

Хейс още държеше книгата и чашата, изненадан от събитията. Нещо изключително необичайно се случваше и той имаше неприятното усещане, че никак не е на добро. Остави чашата и взе слушалката.

– Здравей, Айрини.

– Господин президент, смятам за необходимо да ви съобщя, че ситуацията рязко се промени. – Кенеди предаде информацията, научена от Рап, и повтори накратко доклада, който беше изнесла пред президента предната сутрин.

Когато свърши, Хейс остана замълчан. След известно колебание заразсъждава на глас:

– Това не ми звучи никак добре.

– Не, не е добре, сър. – Кенеди направи пауза. Знаеше, че президентът няма да хареса предложението й, но трябваше да го убеди. – Като превантивна мярка бих ви посъветвала заедно с първата дама да пренощувате в бункера.

Президентът си представи бетонното убежище под сградата. Веднъж беше изкарал в бункера няколко дни и нямаше желание кракът му отново да стъпва там.

– Почакай малко, Айрини. Една карта все още не означава нищо.

– Не, сър, но тази карта не е обикновена.

Още трима агенти на Сикрет Сървис влязоха в кабинета и Хейс разбра, че вече всички се раздвижват.

– Айрини, само не ми казвай, че си наредила евакуация.

– Не, сър, не съм, макар че разполагам с правомощията да го сторя, без да искам вашето одобрение. – Кенеди внимателно бе подбрала думите си. Тя имаше право да пристъпи към Продължаване на управлението, което предвиждаше евакуация на ключовите политици и държавници от града. Прилагането на подобен план не беше толкова лесно, тъй като се знаеше, че скоро след като започне, медиите ще се усетят и ще предизвикат общонационална паника.

– Какво искаш да кажеш, Айрини?

– Сър, аз не съм готова да приложа операция Ноев ковчег, но мисля, че за вас и първата дама ще е най-разумно да слезете долу и да прекарате нощта там.

– Айрини, според мен много прибързваш.

Кенеди не смяташе да се предава лесно.

– Сър, изправени сме пред реален проблем. И вие, и вицепрезидентът се намирате в града, председателите на конгреса и на сената – също, както и целият ви кабинет с изключение на вътрешния министър.

– А… разбирам. – Ако в този момент избухнеше бомба, вътрешният министър щеше да стане президент. И макар да бе достатъчно порядъчен, той едва ли щеше да вдъхне у народа увереност във време на национална трагедия.

– Сър, съгласна съм, че е малко преждевременно да прибираме хората от леглата и ресторантите. Мич ще знае повече до няколко часа. До тогава ще се чувствам много по-спокойно, ако вие не сте толкова лесна мишена. – Тя нарочно избра думата „мишена“.

След неловко мълчание, президентът даде да се разбере, че той командва парада:

– Ще се разходя до Ситуационната зала и ще следя развитието на ситуацията.

Когато оценяваха степента на евентуалната заплаха, те разгледаха и подобен вариант. Ситуационната зала не беше противоатомно убежище, но подсиленият бетон, от който беше построена, можеше да издържи на взрив от бомба, избухнала пред самите му врати. Тя си даваше сметка, че няма как да го притисне повече, нито да го спре да си изпълнява задълженията.

– Ами първата дама?

– Айрини… Познаваш я много добре. Никой, дори ти, не е в състояние да я накара да нощува в бункера.

– Поне я помолете.

– Ще опитам и ще ти се обадя след петнайсет минути. – Хейс затвори и погледна към още неизпитата си чаша. Мразеше хубавият бърбън да отива на вятъра, но тази нощ може би щеше да е доста дълга. Чашата остана върху малката масичка, а той отиде да съобщи на жена си, че ще е в Ситуационната зала. Въпреки обещанието, което даде на Кенеди, не си направи труда да я кара да спи в бункера. Изобщо не хранеше илюзии, че ще успее.

> 17

# Афганистан

Рап беше помолил за малко време, за да пресее и обработи информацията от златната мина, която бяха открили под къщата. Генерал Харли обаче беше отхвърлил молбата му. Да се оттеглиш от вражеска територия не беше лесно нещо, а генералът искаше всичко да мине добре, по план. Харли изпрати един от джиповете в селото и с помощта на момчетата от „Делта“ Рап натовари обемистото ремарке с карти, папки и компютри от подземното скривалище.

Разговорът му с Кенеди изясни няколко неща. Рап трябваше да действа бързо, което означаваше, че ще се наложи да наруши някои правила. Беше направил приготовленията още преди да кацнат във военновъздушната база в Кандахар. Друг начин нямаше. Военните имаха прекалено много правила и достатъчно праведници, които смятаха за цел на живота си да вършат всичко и винаги по правилата. Ходовете, към които Рап щеше да прибегне, бяха в разрез с правилата. Но действията му нямаше да бъдат документирани никъде.

Мич беше обяснил ситуацията на генерал Харли. Старият воин беше препредал думите му на другите офицери в хеликоптера за управление и контрол.

– Знаете си работата – изрече той. Те само кимнаха. Всички записи от мисията трябваше да бъдат изтрити или най-малкото да бъдат „прочистени“. Момчетата от „Делта“ щяха да си държат устата затворена и без да им нареждат, а рейнджърите нямаше да задават излишни въпроси. Оставаха обаче хиляди други от базата, към която летяха. Щом кацнеха, веднага щяха да плъзнат най-различни слухове и клюки. Самото присъствие на личност като Рап беше достатъчно да разбуни вълните. Затова трябваше много да внимава.

Петимата мъже, които лежаха на пода на единия от хеликоптерите „Чинук“ със завързани ръце и крака, запушени уста и качулки на главите, официално вече не съществуваха, поне що се отнасяше до военните. В действителност те си бяха съвсем живи и здрави, но в следващите часове от Рап зависеше дали ще останат в такова състояние. Предвид подготвения от него план беше сигурно, че най-малко един от тях ще загине.

Слънцето едва беше изгряло, когато черният „Блекхоук“ се завърна в базата в Кандахар. Мич забеляза човека, който му трябваше. Беше застанал пред пикап тойота 4 „Рънър“. Веднага щом вратата на хеликоптера се отвори, Рап изскочи и се затича по пистата.

Джамал Урда беше бивш морски пехотинец и осемгодишен ветеран от ЦРУ. Син на ирански имигранти и мюсюлманин по рождение, той притежаваше изключителни езикови умения и блестяща интуиция, с която разбираше арабската и персийската култура. Урда беше един от първите американци, пристигнали в контролираната от талибаните страна, след атентатите от 11 септември 2001 г. Беше проникнал от север с група тежко въоръжени бивши бойци от специалните части и пачки с американска валута. През следващите месеци Урда и неколцина негови колеги сключваха сделки с влиятелните афганистански племенни вождове. Вождовете имаха две възможности – или да сътрудничат и да помогнат за унищожаването на талибаните (в този случай чичо Сам щеше да им подари куфарчета с чисто нови стодоларови банкноти), или върху къщите им да се стоварят хилядакилограмови бомби с лазерно насочване.

Урда имаше голям успех при преговорите и директорът по операции на ЦРУ го направи шеф на резидентурата в Кандахар. Рап се беше срещал няколко пъти с него, но за кратко. Урда имаше репутацията на човек, с когото не винаги е лесно да се оправиш. Говореше се, че той не обича хората от щабквартирата да го поучават и да му се бъркат в работата. Рап се надяваше Кенеди да е подготвила максимално почвата, защото той нямаше никакво време да се церемони с когото и да било.

Рап приближи до пикапа, но Урда изобщо не помръдна. Остана разкрачен, с ръце на кръста. Беше поне с десетина сантиметра по-нисък от Рап, но пък широкоплещест и набит. По брадатото му лице се виждаше, че днес не е в настроение.

Рап не си направи труда да му предложи ръката си.

– Благодаря, че се отзова толкова бързо, Джамал.

– Зарежи глупостите, Рап. Чух, че си дошъл още вчера. Благодаря за обаждането от шефовете. – Урда скръсти ръце, под бицепсите му се показаха ръкохватките на два 45-калиброви пистолета. – Знаеш, професионални любезности на хората от шпионажа.

Рап потисна желанието си да постави Урда на мястото му и се постара да разбере гледната точка на събеседника си. Урда и хората му бяха необходими. По-добре беше да спечели симпатиите им, отколкото да ги принуждава насила да му помагат. Рап до такава степен беше свикнал с тайните операции, че изобщо не му хрумна да уведоми човека на ЦРУ в Кандахар за пристигането си. Нито пък да спомене, че се кани да проведе операция в задния му двор.

С крайно нехарактерен за него тон, Рап отвърна:

– Извинявай, че не те предупредих, но нещата се развиха много бързо.

– Толкова бързо, че дори не можа да се обадиш по телефона? – Джамал почеса гъстата си черна брада и зачака отговор.

Тактиката на примирение и любезност не даде резултати. Рап беше гладен, уморен и не бе в настроение да оспорват заповедите му. Погледна назад. Медицинският персонал от базата тичаше към хеликоптерите, за да се погрижи за ранените. Единственият тежко ранен командос беше евакуиран преди повече от час и вече се намираше в операционната. Хирургът каза, че боецът ще оживее, но кариерата на му в „Делта Форс“ навярно ще приключи. Други деветима също се нуждаеха от лечение, но за щастие никоя от раните им не беше сериозна. Рап обаче възнамеряваше да използва първоначалното объркване и суматохата на пистата, за да прехвърли незабелязано пленниците в двата камиона на Урда. Което означаваше, че няма никакво време за губене, нито за препиране с този човек, който сигурно страдаше от мания за величие.

– Джамал, имам петима пленници в онзи „Чинук“ там. – Рап посочи големия дълъг хеликоптер с перки в предната и задната част на корпуса. Шестима уморени и мръсни бойци от „Делта“ стояха на пост пред задната рампа на машината. – Един от тях е Али Саед ал Хури.

Поведението на събеседника му рязко се промени при споменаването на името на един от главните водачи на „Ал Кайда“.

– За един ден само прелетях тринайсет хиляди километра. А за двайсет и четири часа постигнах повече, отколкото ти – за две години. Затова не ми говори глупости за професионалните любезности. Не те познавам и не ми пука за теб. За мен е важно само дали си добър в работата и дали си способен да ми дадеш резултатите, които ми трябват. Ако имаш проблем с изпълнението на мои заповеди, кажи си го направо и ще натоваря задника ти на следващия самолет за Щатите. Ще ти намерят прекрасна чиновническа работа някъде другаде.

Рап замълча, за да даде време на Урда да си представи как ще изглежда зад бюрото и колко унизително за него ще е да го отзоват обратно в Ленгли. После му предложи изход от положението:

– Възхищавам се на саможертвата ти и с готовност бих те взел да участваш в операцията… особено предвид, че нямаме никакво време. Затова ми направи услуга. Вземи двата камиона и ги паркирай до задната част на оня „Чинук“. Да натоварим пленниците и да се махаме оттук.

Урда погледна към хеликоптера, после отново към Рап.

– Чух, че си бил голям инат.

– И аз чух същото за теб. – Мич се усмихна резервирано. – Хайде да вървим.

> 18

Да откриеш резидентурата на ЦРУ в града беше като да търсиш католическа катедрала. Само огледай внимателно хоризонта и потърси най-високата точка. Почти сигурно беше, че е разположена там. И в Кандахар не беше по-различно, само дето тука нямаше катедрали, нито дори църкви, а само джамии. Управлението се беше разположило в една вила с изглед към целия град. Къщата беше построена от заможно афганистанско семейство, напуснало страната като много други, когато съветската армия нахлу. През осемдесетте години къщата се обитаваше от руснаци, а през деветдесетте – от талибаните. Сега тук се разполагаха американците.

Наскоро асфалтираният път до резидентурата се извиваше нагоре в планината, където свършваше с КПП, пазен от американски морски пехотинци. Джиповете обаче не тръгнаха по пътя. Рап беше посветил Урда в плановете си и колегата му го беше посъветвал да се държат по-далеч от всякакви официални и неофициални обекти на САЩ. Малко по-надолу по пътя имаше едно друго местенце. Рап не попита Урда откъде го знае, нито дали го е използвал. В този бизнес не беше хубаво да се задават неудобни въпроси. Отговорите бяха такива, че беше по-добре човек да не ги знае. В ЦРУ нагласата към изтезанията беше малко като политиката на военните по отношение на хомосексуалистите в армията – хем не съществуват, хем никой няма право да се разпитва за тях.

На Рап това положение му допадаше особено много. Неговото вербуване беше част от план на тогавашния директор по операциите – Томас Стансфийлд. Стансфийлд беше започнал кариерата си още в организацията предшественик на ЦРУ – Управлението на стратегическите служби. Той се беше отличил през Втората световна война и имаше много награди като офицер от разузнаването. Беше действал в тила на противника в Норвегия и Франция. След войната, когато се създаде ЦРУ, Стансфийлд беше един от първите служители на новата служба.

По време на Студената война Стансфийлд продължи да действа като оперативен офицер в Европа. Стоеше зад едни от най-големите операции на американското разузнаване. През седемдесетте години, когато се проведоха слушанията на конгресната комисия Чърч, някои от некадърните служители на ЦРУ бяха освободени. Тогава той беше благодарен, че се намира зад Желязната завеса. Надяваше се след слушанията Управлението да получи по-ясни цели и задачи. Тогава обаче последва скандалът „Уотъргейт“ и всичко се промени. Стансфийлд безпомощно наблюдаваше как някога великата разузнавателна организация бавно се плъзга към пропастта. Тенденцията се запази и по време на скандала „Иран-Контри“. Последният случай беше нагледен пример как политическата коректност може да се отрази върху ефективността на ЦРУ.

В края на осемдесетте години той създаде секретно подразделение, наречено Екип „Орион“. Неговата мисия беше да премести войната на територията на терористите. Стансфийлд повече от всеки друг във Вашингтон по онова време разбираше, че борбата с религиозни фанатици само с помощта на цивилизовани и законни средства е обречена на неуспех. Но пък и правилата не можеха да се пренебрегнат напълно.

Двайсет и две годишният Рап беше находката на Стансфийлд и Кенеди. Мич имаше диплома по международни икономически отношения, владееше перфектно френски език и се ползваше със славата на многообещаващ състезател по американски футбол. През първата година на следването му трийсет и пет негови състуденти загинаха, когато се връщаха от специализация в чужбина. Терористичният атентат над самолета на „Панам“ над Локърби промени безвъзвратно живота на Рап. Неговата студентска любов, жената, за която мечтаеше да се ожени някой ден, също загина в самолета.

Болката от трагедията разпали желанието му за мъст и през следващите десет години той бе обучен до съвършенство като един от най-ефективните антитерористи в арсенала на Америка. Всичко това беше извършено без официалното знание нито на изпълнителната, нито на законодателната власт. Във Вашингтон някои хора на ключови постове знаеха за съществуването на екипа „Орион“ – неколцина уважавани сенатори и конгресмени. Но цялата истина около операциите на подразделението се знаеха само от Стансфийлд. Старите държавници отдавна си даваха сметка, че се води война срещу тероризма. Те разбираха, че нито колегите им от Капитолия, нито американското общество са достатъчно безскрупулни, за да се борят с надигащия се фанатизъм.

Името „антитерорист“, прикачено на Рап, беше само по-мек начин да се прикрие истината. В действителност, ако се махнеше патосът, той беше хладнокръвен и професионален убиец. Беше убивал, и то често, все в името на родината си. За него атентатите от единайсети септември бяха доказателство, че не е убивал достатъчно и когото трябва. Слепите фанатици нямаше да се спрат пред нищо, за да наложат своята тясна интерпретация на Корана. Те бяха готови дори да взривят ядрена бомба в район, гъмжащ от цивилно население. Рап не искаше да мисли какво в крайна сметка му предстоеше да стори с тях, но от друга страна и не се гнусеше от методите си. Съществуваше реална възможност пленниците да крият информация, която би спасила живота на хиляди, дори на стотици хиляди, и Рап щеше да направи всичко, за да изкопчи истината от тях.

> 19

Колите се отклониха по неравен и прашен черен път. След няколко минути стигнаха до няколко порутени постройки. Рап се учуди – очакваше мястото да е обезлюдено – но повече се изненада при вида на съветския танк Т-72, паркиран до най-голямата от сградите.

Урда долови притеснението на американеца и поясни:

– От Северния алианс са. Мои съюзници във войната срещу талибаните.

Рап кимна.

– Те какво ще кажат?

– Те мразят откачените фундаменталисти повече, отколкото можеш да си представиш. Мои хора са. – Урда посочи към другия пикап, в който се возеха двамата му афганистански телохранители. – Те са ми предани до смърт. Добри хлапета са, загубили са родителите си във войната. Талибаните вършеха доста гадни неща с хората. Не е чудно, че имат много врагове.

Рап забеляза, че двамата местни помощници на Урда са на тийнейджърска възраст, което още повече го изнерви.

Урда стисна волана и паркира джипа до едната от сградите.

– Винаги когато има някой, който не иска да се подчини с добро, го докарвам тук и оставям тези момчета да си пообщуват с него.

Рап премълча. Тази част от професията не му беше от най-приятните.

Двата джипа спряха до нещо като оградена кошара. Рап слезе от колата и веднага го удари силната миризма на животинска тор. Надникна над оградата и видя вътре няколко десетки прасета, въргалящи се в собствените си екскременти.

Урда отвори багажника на джипа и отвътре се показаха тримата пленници със завързани ръце и крака. Обърна се към двамата афганистански телохранители:

– Свалете им качулките и ги хвърлете вътре.

Двамата войници от Северния алианс се ухилиха един на друг и поставиха автоматите си на рамо.

Рап погледна изненадан.

– Свине! – каза Урда. – Направо ги побъркват. Мислят си, че ако се докоснат до свиня, преди да умрат, няма да отидат в Рая. Нали знаеш за деветдесет и деветте девственици и останалите им религиозни щуротии.

Рап се ухили.

– Имаш предвид седемдесет и седемте хури. – Хури бяха красивите млади девственици, които според легендата чакаха ислямските смъртници в Рая.

– Да бе… все тая.

Рап прихна да се смее за пръв път от няколко дни. Афганистанците свалиха качулката на първия мъж и го хвърлиха през оградата, без изобщо да ги е грижа как и къде ще падне. Мич се обърна към Урда:

– Кажи им да ги хвърлят така, че да не си ударят главите. Особено стареца. Трябват ми живи… поне за известно време.

Той надникна в кошарата и видя как мъжът бясно се дърпа и върти, докато прасетата го душат и ближат. Очите му бяха изпълнени по-скоро със страх, отколкото с гняв, а виковете му бяха приглушени от парцала в устата му. Рап си мислеше, че е виждал всичко, но тази гледка обра всички точки. Поклати глава и се отдалечи от кошарата. Извади спътниковия си телефон. След като разпъна голямата антена и я нагласи в подходяща позиция, набра номера, който му беше дал генерал Харли.

Вдигна дежурният офицер и Рап помоли да повика генерала. Пет секунди по-късно се обади и Харли:

– Кажи, Мич.

– Генерале, идентифицирахте ли другите двама пленници? – С доста голяма доза увереност Рап вече беше опознал Хасан Из-ал-Дин, Абдула Ахмед Абдула и Али Саед ал Хури.

– Не още, но работим по въпроса.

– Какво казаха от Ленгли?

– Що се отнася до твоята молба, сега преглеждаме документите възможно най-бързо и ги пращаме в Центъра за борба с тероризма.

– Открихте ли нещо, което да ми е от полза?

– Ами тук има доста неща. Само дето трябва всичко да се подреди. Имаме финансови отчети, имена, документи за оръжия за масово поразяване, планове за терористични атаки… Моят началник-щаб ми казва, че направо сме ударили джакпота.

– Добре. – Времето им беше много малко обаче. Скоро щеше да тръгне мълвата, че са ударили командна структура на „Ал Кайда“. Банковите сметки щяха да бъдат бързо изпразнени, доста хора щяха да потънат вдън земя, а плановете просто щяха да се променят.

– Вижте, генерале, нямате представа колко сме притиснати от времето. Имат ли напредък хората ви с компютрите?

– Още не.

– Мамка му. ЦБТ включи ли в работата Маркъс Дюмонд?

– Чакай да проверя.

Рап погледна отново към кошарата, за да види как хвърлят вътре второто тяло. Маркъс Дюмонд му беше като по-малък брат. Роден компютърен гений и невероятен хакер. Необщителният Маркъс беше вербуван лично от Рап, за да работи в Центъра за борба с тероризма в Ленгли.

Генералът се върна на телефона:

– Не са могли да го открият.

Лицето на Рап се изкриви от притеснение и досада. В Съединените щати наближаваше полунощ и Маркъс сигурно киснеше с приятели в някое интернет кафе.

– Аз започвам с разпитите и искам от хората ви да работят наистина много бързо. Веднага щом научите нещо, ми се обадете.

– Дадено.

Рап затвори телефона и се върна при кошарата. Петимата му пленници се бяха проснали по гръб и се гърчеха като в агония, докато калните свине оскверняваха пречистените им мъченически тела. Обърна се към Урда:

– Накарай момчетата ти да ги вкарат вътре. – После му направи жест да го последва. Двамата мъже се усамотиха, далеч от хорските уши. Рап огледа прашния терен.

– Само между нас да си остане, но колко жесток ти се е налагало да бъдеш?

Урда сви рамене.

– Афганистан е жестока страна… Та той дори би трябвало да е няколко страни – четири или пет. Имаме комунисти, племенни вождове, наркодилъри… талибани, хора, които желаят демокрация, и много обикновени мъже и жени, които просто искат да си живеят живота, както и други задници, които не им дават да го правят. С една дума имаме една голяма бъркотия.

– Не отговори на въпроса ми – Рап не го изпускаше от очи. – До каква степен ти се е налагало да бъдеш жесток?

– Питаш ме дали съм измъчвал хора ли?

– Да.

Урда обърна глава към кочината. Очевидно не искаше да отговаря.

– Понякога съм оставял местните да попрекалят, но винаги когато съм могъл, съм избягвал грубостите.

Рап внимателно наблюдаваше как събеседникът му трепна няколко пъти и реши, че или го лъже, или не му казва цялата истина. И тъй като не се славеше с голямо търпение, постави въпроса ребром:

– Не ме баламосвай повече. Според мен ти си прям човек, но те е страх да говориш, защото по ранг стоя много над теб.

Урда премести тежестта на тялото си от единия крак върху другия. Явно не му беше приятно. Накрая отвърна:

– Онези глупаци във Вашингтон нямат никаква представа колко грозна е реалността тук. Искат от нас да действаме като полицаи… всичко да е по правилата. – Той се изплю на земята, след което вдигна ръце и символично обхвана пейзажа наоколо. – Тук няма никакви правила.

Рап кимна. Разбираше. Беше работил нелегално толкова много години, че също не хранеше афинитет към хората от Вашингтон, които непрекъснато се опитваха да му казват как да си върши работата. Преди обаче да предприеме следващата стъпка, Рап трябваше да се увери напълно, че с Урда са на едно мнение.

– Виж, аз сега ще вляза вътре и ще се наложи да върша неща, които ще са толкова груби, че никой не трябва да разбере… Разбра ли? Никой.

Урда отново отвърна поглед, защото се почувства неловко и дори се притесни.