Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 24 страниц)

Рап погледна към четиримата мъже. Бяха доста яки, личеше си, че са бивши военни. Ако разполагаше с повече време, би повикал екипа наемници, с които беше свикнал да работи, но в момента всяка секунда беше безценна.

– Кой е командирът?

Тримата седяха с лице към предницата на машината, а четвъртият седеше до Мич, с гръб към пилотите. Последният вдигна ръка и отвърна:

– Аз.

Най-добрият офицер на ЦРУ протегна ръка за поздрав:

– Казвам се Мич Рап.

– Знам кой сте, сър. Приятно ми е, Джим Брукс. – Мъжът видимо беше на неговата възраст. – За мен е чест да работя с вас.

– Може и да си промениш нагласата, щом разбереш какво искам от вас. Вие откъде сте момчета? Група за специални операции СОГ или отряд СУАТ?

– СУАТ.

ЦРУ поддържаше свои елитни сили за сигурност и охрана заедно със собствен отряд СУАТ – „Специални оръжия и тактика“. Както и малко известното военизирано подразделение, наречено Група за специални операции. И за двете части се набираха хора с военен стаж.

– Какъв опит имаш?

– Две командировки като „зелена барета“. Стан и Гас са служили при „Рейнджърите“, а Сам е бил снайперист в морската пехота.

Рап погледна към последния от групата, който държеше пушката.

– Убивал ли си някога човек с това нещо? Искам да ми отговориш честно.

Момъкът не изглеждаше на повече от двайсет и две-три години.

– Точно с тази пушка не, сър, но съм бил на мисии в Афганистан и Ирак. Имам потвърдено попадение в мишена от шестстотин метра.

– А стрелял ли си на разстояние повече от шестстотин метра от движещ се хеликоптер?

Далекобойният изстрел от въздуха, от летящ и вибриращ хеликоптер, представляваше едно от най-големите предизвикателства за всички снайперисти по света.

– Не, сър.

– А упражнявал ли си се?

– Не, сър.

Това можеше да им създаде проблем. Преди Рап да продължи с въпросите, звънна телефонът му. Беше Кенеди.

– Ало.

– Къде си?

– Във въздуха съм и летя към реката.

– Президентът иска да започне операция Ноев ковчег.

Чутото не го изненада, но въпреки всичко го подразни. Главният прокурор Стоукс вече беше драснал към Маунт Уедър.

– Нали имахме време до пладне. – Погледна часовника си. Беше 11:32.

– Предвид създалите се обстоятелства, мисля, че решението е правилно, Мич. Дори да научат нещо, медиите едва ли ще смогнат да го разтръбят преди един следобед.

– Може би си права.

– Големият проблем е, че той иска да предупреди всичките чуждестранни посолства във Вашингтон, за да евакуират персонала си.

– Категорично възразявам – извика Рап.

– Знам… знам. Не е много уместно. Всичко започна с молбите на британския министър-председател и руския президент.

– Ако евакуирате чуждите посолства, пресата със сигурност ще разбере и тогава всичките ни усилия ще отидат нахалост. Предай на президента да си държи на думата и да ме остави да действам до дванайсет часа на обед.

– Добре, но трябва да имаш предвид и нещо друго. Министър Макелън и главният прокурор Стоукс настояват да пуснат Бреговата охрана по реката, за да блокират цялото движение от и за града.

– Айрини, убеди президента да почака. Ако се издадем, ал Ямани просто ще взриви проклетата бомба. Кажи му, че ще съм над реката след няколко минути. Ще ти се обадя да ти кажа какво сме направили.

– Добре. Обаче нищо не ти обещавам. Действай бързо.

Рап прекъсна връзката и набра номера на Макмахън.

– Какво става при теб? – попита го той.

– Звъним на яхтените пристанища и ги предупреждаваме. Добрата новина е, че трафикът на съдове не е голям, повечето са отплавали далеч за уикенда. Лошата новина е, че времето се оправя – народът малко по малко ще започне да се събира.

– Какво казват от Парковата полиция?

– В момента техен хеликоптер също лети към реката.

– Накарай ги да започнат претърсването от Анакостия, южно от Капитолия и да продължават надолу по Потомак. Могат да концентрират вниманието си върху източния бряг на реката, ние ще се заемем със западния. Не забравяй да им кажеш, че настоявам да летят над сушата, а не над водата. Ако забележат лодка, искам само да ни предадат координатите и да си продължат напред. Иначе ще ги подплашим преждевременно.

– Вече им казах. Какво да съобщя на полицията на окръг Колумбия? Да ги накарам ли да блокират яхтените пристани?

– Още не. Имаме малко време. С какво друго разполагаш.

– Полицията на залива има няколко моторници във водата, вдигнати са под тревога. Раймър е наредил на хората си да претърсват града, обеща, че скоро ще прати хеликоптер с цялото необходимо оборудване и сензори. Този дъжд ни дойде като мана небесна. От Бреговата охрана са доволни, че трафикът на съдове е така слаб.

Рап погледна през илюминатора на хеликоптера.

– За съжаление това няма да продължи вечно. – Мич имаше къща на залива Чесапийк и от личен опит знаеше какво става там през уикендите, когато небето се проясни. – Веднага щом спре дъждът, всички ще се насочат натам. Реката ще гъмжи от яхти, моторници и лодки.

– Да, знам. Министерството на вътрешната сигурност иска да затвори движението по реката, както и по всички околни пътища.

– Чух вече. Кълна се, тия ще прецакат цялата операция. – Рап прекара ръка през гъстата си черна коса и поклати глава. – Нещо друго?

– Наредих Екипът за спасяване на заложници (ЕСЗ) да се върне от Ричмънд. Ще пристигнат тук след около половин час. Но докато дойдат, вдигнахме под тревога и отряда СУАТ на отдела на ФБР във Вашингтон.

– Скип, не искам да споря с теб, но ако моторницата не е завързана на някой пристан, най-добре щурмът да се проведе от „Тюлен“-6. Те се обучават точно за такива акции и са най-добрите. Абордажните действия са техният специалитет.

– Мисля, че ще имаш проблем, защото главният прокурор Стоукс категорично настоя със ситуацията да се занимава само Бюрото. Никакви военни, още по-малко пък ЦРУ. Така каза моят началник, а президентът се съгласи.

– Какво разбира главният прокурор от тия работи?

– Мич, съветвам те да си много предпазлив – предупреди го Макмахън. – Операцията не е в твоите правомощия, не се дръж като нахакан каубой.

– Ако искаш да заловиш терористите, по-добре побързай, защото няма да чакам ЕСЗ да си докарат задниците. Нито ще търпя разни господа, заврени в бункер на километри под земята, да ми нареждат какво да правя.

– Тези същите хора са избрани от американския народ да ги представлява и да ги ръководи.

– Скип, последното нещо, което ми трябва в момента, е да ме командват некадърници, които нищичко не вдяват от щурмови акции и задържане на престъпници. Направи ми услуга, дръж ги по-далеч от мен. Ако ЕСЗ стигне първи, моля, нека действат. Но ако първи заемат позиции „тюлените“, те ще проведат операцията. Гарантирам ти, че президентът ще одобри решението ми.

– Тогава по-добре го накарай да каже на шефовете ми, защото в техните очи това е работа само за ФБР.

– Непременно. Обади ми се, ако научиш нещо ново. Вече почти стигнахме реката.

> 88

# Река Потомак

Мустафа ал Ямани чак се беше просълзил. Точно както го беше сънувал всяка нощ вече близо година. Направиха лек завой по реката. Облаците се бяха разсеяли, слънчевите лъчи огряваха огромния купол на Капитолия. Подобният на меч монумент на Вашингтон се извисяваше в центъра на Нешънъл Мол, а върхът на паметника на Джеферсън стоеше отпред, частично скрит от дърветата. Не виждаше Белия дом, но знаеше, че е там, точно зад монумента на Вашингтон. Беше изучавал многократно картите, докато всеки един детайл не се запечата трайно в паметта му. За да може днес да го унищожи. След по-малко от час всичко в полезрението му щеше да е изравнено със земята.

Бащите основатели на Америка бяха проектирали столицата като гигантски кръст. Монументът на Вашингтон маркираше центъра, Капитолия и паметникът на Линкълн образуваха дългата централна ос, а паметникът на Джеферсън и Белият дом образуваха по-късата, хоризонтална линия. Американците не бяха нищо друго освен съвременни кръстоносци, които се опитваха да стъпчат Исляма. Дори подкрепиха евреите, когато онези си върнаха Свещената земя. Време беше да започне нов кръстоносен поход. Поход на поклонниците на Исляма.

Ал Ямани се усмихна при вида на гледката. Точно както беше сънувал, слънцето грееше ярко, лъчите му галеха зелените дървета и сините води на реката. Щом слънцето изгря точно когато пристигнаха в града, значи сам Аллах ги напътстваше и закриляше.

Саудитецът сложи немощната си ръка върху рамото на Хасан.

– Ти се представи добре. Вече не могат да ни спрат. Продължавай до Тайдъл Бейзин и пусни котва там. Аз ще сляза долу да се помоля. Когато свършите, елате с Халед да се помолите с мен.

Ал Ямани извика Халед. Мъжът излезе от кабината и застана на мостика, до саудитеца.

– Нямам сили да вървя. Ще ме занесеш ли долу?

Халед кимна, едва потисна напиращите сълзи. Наведе се и внимателно вдигна най-храбрия мъж, когото познаваше. Сякаш държеше в обятията си своя собствен стар и немощен баща. Слезе по стълбите, а оттам – в каютата, внимателно постави ал Ямани на пода.

Ал Ямани коленичи, събра длани и зарецитира една от сурите от Корана.

> 89

# Вашингтон, окръг Колумбия

Оцветеният в синьо и бяло хеликоптер летеше едва стотина метра над върховете на дърветата в раззеленилата се долина на река Потомак. Когато стигнаха високия мост Франсис Скот Кий, свалиха скоростта от двеста и двайсет на сто и трийсет километра в час. Машината се снижи с още трийсетина метра. Моторницата едва ли беше продължила нагоре по течението, там навигацията беше трудна. Пилотите завиха покрай източната страна на Рузвелт Айлънд и поеха към протока Джорджтаун. Подминаха редица пристани и докове на източния бряг, където акостираха големи туристически кораби. До момента „Скандинавската принцеса“ не се виждаше.

Рап продължи да гледа през илюминатора. Обади се по телефона на генерал Флъд.

– Генерале, минаваме над моста Рузвелт. Можеш ли да ми кажеш каква е картината надолу по реката?

– Самолетът АУАКС следи двайсет и шест съда в радиус от петнайсет километра около столицата.

– Колко от тези съдове плават на север?

– Не знам, чакай да проверя… Двайсет и един.

– Искам оператора в АУАКС-а да ни информира за движението на всяка от целите. Попитай ги на какви честоти искат моя пилот да превключи радиостанцията.

Флъд веднага му даде отговор, Рап го предаде на пилота, след което попита какво става с „Тюлен“-6.

– На двайсет минути оттук са, но имаме малък проблем.

Рап забеляза колебанието в гласа на Флъд.

– Какъв е той?

– Президентът току-що ме информира, че „тюлените“ ще действат само ако Екипът за спасяване на заложници на ФБР не успее да заеме позиции навреме.

– И ти какво му отговори?

– Казах: „Да, сър!“ и разясних ситуацията на командира на отряда.

Рап изруга и погледна към паметника на Линкълн.

– Кога се очаква ЕСЗ да заеме позиции?

– След трийсет минути, доколкото чух. Същата информация, която получи и от Макмахън.

– Добре. Вероятно пак ще ти се обадя, за да ме свържеш директно с командира на Шестицата. Става ли?

– Зависи за какво ще говориш с него.

– Много добре знаеш.

– Значи имаме проблем. Не мога просто ей така да те включа в командната верига. Не и след това, което ми каза президентът.

– Генерале, все някой трябва да играе ролята на пушечно месо. Кажи ми… правилно ли е според теб въпросният някой да си седи в бункера в Кемп Дейвид? Аз смятам, че който иска да командва, трябва да е тук, на място!

– Мич, много добре те разбирам, но няма как. Откриеш ли моторницата преди ЕСЗ да пристигне, ще те свържа с командващия офицер на Шестицата и ще убедя президента да ти повери командването на операцията. Но ако ЕСЗ те изпревари, и двамата ще отстъпим.

Рап нямаше никакво намерение да отстъпва, но реши да не го споделя с Флъд.

– Добре, генерале, ще държим връзка. – Той затвори и продължи да оглежда реката.

Прелетяха над някаква лодка, плаваща на север. Сърцето му затуптя по-силно. Съдът отговаряше на общото описание на моторницата, която търсеха. Рап взе бинокъла и се опита да разчете името й. Пишеше: „Мериленд… еди-какво си.“ Не, не беше тяхната.

Хеликоптерът леко се вдигна, защото прелитаха над четири моста, после отново се снижи. Националното летище „Рейгън“ се намираше на около километър вдясно, трябваше вече да се съобразяват с натоварения въздушен трафик. Наближаваха Хейнс Пойнт, където река Анакостия се раздвояваше и продължаваше на изток.

Хеликоптерът на Парковата полиция се появи откъм срещуположния бряг, на около километър и половина от винтокрилата машина на ЦРУ. Рап забеляза няколко лодки, едната от които беше прекалено малка, а другата – прекалено голяма. Двайсет секунди по-късно минаха покрай яхтеното пристанище на Вашингтон. Паркингът за коли беше пълен, Мич преброи поне четири яхти, които отплаваха от пристана. С всяка следваща стъпка претърсването ставаше по-трудно. Прелетяха над още няколко платноходки, Рап забеляза мигащите светлини на полицейски катер. Дано им бяха дали точни заповеди. Дори и да откриеха терористите, не биваше да ги задържат. Трябваше само да съобщят за това и да си продължат по пътя, сякаш нищо не се е случило.

Отпред се простираше мостът Удроу Уилсън Мемориъл. Той свързваше околовръстното шосе с Вирджиния и Мериленд. Прелетяха над двойния мост и над още няколко съда. Никой от тях не приличаше на издирваната лодка.

След още около километър и половина пилотът се обърна към него и каза:

– От хеликоптера на Парковата полиция съобщиха, че са идентифицирали лодката. Не успели да разчетат името, но дължината и дизайнът съвпадали.

Рап впери поглед през предното стъкло, към другия хеликоптер. После погледна надолу, към реката. Виждаха се два съда.

– За коя точно става въпрос?

– Тази, която е по-близо до нас. Ето я, точно в средата на реката.

– Покажи се малко, но продължавай да летиш над сушата, за да не ги подплашим.

Рап продължи да гледа над рамото на пилота, докато не доближиха въпросната моторница на петстотин метра. Тогава отново се премести на страничния илюминатор. Вдигнал бинокъла към очите, Мич коленичи на пода и погледна към моторницата. В началото си помисли, че не е тяхната, но после разбра, че брезентовият навес я прави малко по-различна.

Двата съда минаха един покрай друг. Единият се насочи на север, а другият – на юг. Рап напрегна зрението си, за да разчете името, но нещо му пречеше. Успя да види само първата буква – беше златисто „С“. Не можа да познае и мъжа, който караше моторницата. Скриваше го брезентовият навес. Миг след това осъзна какво му пречи да прочете името на лодката – голям бял хладилник, привързан към платформата за плуване в долната част на кърмата.

Сети се нещо, което Пол Раймър му беше споменал. Запази спокойствие и каза на пилота:

– Съобщи на оператора в АУАКС-а да маркира моторницата. После започни да завиваш обратно, достатъчно далеч от тях, за да не ни забележат.

> 90

Рап опита да си припомни каква беше оценката за вероятните поражения, която Раймър му беше дал, докато чакаше на телефона някакъв високопоставен началник от Министерството на енергетиката. Мощността се изчисляваше в порядъка на петнайсет килотона, а самата бомба беше с размерите приблизително на волейболна топка. Взривът щеше да образува кратер с радиус километър и да изпари всичко от земната повърхност в радиус от почти два километра. Ударната вълна щеше да предизвика поражения в радиус до петнайсет километра, а вятърът щеше да разнесе радиоактивния облак из целия район.

Накрая Раймър вдигна.

– Пол, открихме лодката. Забелязах нещо, завързано за задния край на кърмата. Устройството би ли се поместило в голяма хладилна камера за риба?

Заедно с шефовете си Раймър се намираше в обекта на своето министерство, в Джърмантаун.

– Зависи какви експлозиви ще използват, но общо взето, да… ще се вмести.

– Добре тогава…

– Къде е лодката?

– На около километър и половина южно от моста Удроу Уилсън, движи се на север.

– Стой така, чакай да погледна картата… Километър и половина от моста Удроу Уилсън… Това е на тринайсет километра от Белия дом и Капитолия и на единайсет от Пентагона. Мич, трябва веднага да спрем тази лодка. Няма да ти губя времето с подробности, но и нашите, и руските учени са единодушни, че тази проклетия няма да достигне пълната си мощност от петнайсет килотона. Ако успеем да задържим бомбата извън радиуса от десет километра, ще опазим и спасим всичко на север и изток от Нешънъл Мол. Пентагонът също има добри шансове да оцелее след взрива.

– Ами радиацията?

– Вятърът духа от изток и се усилва. Голяма част от Вирджиния ще пострада сериозно от токсичния дъжд, но ако вятърът се запази, трагедията ще отмине центъра на Вашингтон.

– Значи колкото по-скоро го спрем, толкова по-добре.

– Абсолютно.

– Къде е твоят Екип за търсене и реагиране?

– Единият е на път от Ричмънд, а другият е при Нешънъл Мол.

– Качи този на Нешънъл Мол в хеликоптер много бързо, по-късно ще ти се обадя за допълнителни инструкции.

Рап затвори и надникна в пилотската кабина.

– АУАКС-ът даде ли ви скоростта на моторницата?

– Трийсет и два километра в час.

– Питай ги за колко време моторницата ще стигне моста Удроу Уилсън.

Пилотът зададе въпроса и след около пет секунди предаде отговора:

– Приблизително след три минути и двайсет секунди.

– Къде е вертолетът на Парковата полиция?

– Продължава да лети покрай брега.

– Кажи им да се върнат тук. Искам да летят ниско и бързо по източния бряг на реката.

Отрядът „Тюлен“-6 се намираше на цели петнайсет минути оттук, а тия от ЕСЗ щяха да се забавят още повече. С трийсет километра в час терористите изминаваха повече от километър на всеки три минути. Докато „тюлените“ пристигнеха, моторницата щеше да е на пет километра от Белия дом. Той погледна през илюминатора към околовръстното шосе и моста Удроу Уилсън.

– Добре, ето какъв е планът.

Рап обясни подробно на пилотите точно какво иска от тях, после направи същото и с четиримата командоси. За да не се вижда от реката, хеликоптерът кацна в парка Джоунс Пойнт на западния бряг на Потомак, близо до моста Удроу Уилсън. Двама мъже изскочиха от машината и хукнаха към брега, а Рап и Брукс отвориха широко страничните врати на вертолета – така на връщане по-бързо щяха да ги приберат и да се вдигнат във въздуха. После Рап също изтича до брега, долепил мобилния си телефон до ухото. Тъй като нямаше никакво време да звъни на този и онзи, реши да се обади само на един.

Флъд вдигна слушалката.

– Генерале, намирам се под моста Удроу Уилсън и мисля, че открих нашата моторница.

– Моста Удроу Уилсън? Къде по дяволите е това?

– Там, където околовръстното пресича реката, на десет километра от теб.

– А лодката къде е?

– На около километър и половина от мен, нагоре по реката.

– Мили Боже!

– Да, знам. Току-що преговорихме всичко с Пол Раймър. Той каза, че трябва на всяка цена да спрем бомбата, преди да е отишла още по` на север. Разполагам с четиричленен тактически екип от Ленгли и смятам да щурмуваме лодката, когато се озове под моста. Разбира се, освен ако не искате да чакам ЕСЗ… В този случай лично ще наблюдавате операцията от прозореца на кабинета си в Пентагона.

– Щом смяташ, че разполагаш с необходимите сили за задачата, Мич, действай, и то бързо.

– Така си и знаех, че ще ми кажете. Но в случай, че нещо се провали, имайте предвид, че вашият АУАКС е маркирал лодката и я следи. Ако не успеем, накарайте ги да предадат координатите на ударната група на Шестицата, предупредете ги само да пазят хладилната камера на кърмата, защото според мен там се намира бомбата. – Рап стигна до реката и погледна към масивните бетонни подпори на моста. Отгоре, върху шестте пътни платна, се движеха непрестанни потоци от коли. – Трябва да вървя, генерале. Ще ви се обадя отново след няколко минути, когато установя контрол над моторницата.

Мич затвори телефона и го пъхна в джоба. Лодката се приближаваше все повече, вече се виждаше съвсем ясно. Зад нея хеликоптерът на Парковата полиция бързо скъсяваше дистанцията. Погледна часовника си и се обърна към един от хората на Брукс:

– Застани ето там, в онези храсти.

– И аз си мислех същото – отвърна бившият снайперист от морската пехота.

– Добре, приготви се. Стреляй само ако видиш оръжие или ако ти дадем заповед. – Рап за последно хвърли поглед към моторницата и изтича обратно в хеликоптера.

Влезе в машината и провря глава в пилотската кабина.

– Имате ли някакви въпроси?

Двамата пилоти поклатиха глави.

– Добре. Кога ще пристигнат терористите?

– След по-малко от минута.

– А хеликоптерът на Парковата полиция?

– Не знам.

– Опитай да разбереш. Последното, което ни трябва сега, е да се блъснем с тях във въздуха.

Докато пилотът говореше с оператора от АУАКС-а, Рап седна отзад, с лице към страничния борд. Препаса колана на седалката си и го закопча. Стиснал един от картечните пистолети MP-5 със заглушител, в седнало положение, той максимално се издърпа напред, прицели се от рамо и увисна на колана. Беше левак, а заетата позиция му даваше широко поле за стрелба. Погледна към Брукс, който седеше до него. Водачът на екипа повтори същите действия и двамата вдигнаха палец нагоре в знак, че всичко е наред.

Рап се обърна към бившия рейнджър, който му бе отстъпил картечния си пистолет.

– Стан, помни… не вади пистолета, преди да си стъпил на палубата. Ще те прикриваме. Тичай веднага към руля, но не спирай двигателите, преди хеликоптерът да се е вдигнал достатъчно високо. Пилотът ще гледа да поддържа същата скорост от трийсет и два километра в час, при това ще лети странично. Ако издърпаш дроселите и намалиш скоростта на лодката прекалено рязко, перките може да ти отрежат главата.

Бившият рейнджър кимна.

Вертолетът бавно се издигна и остави под себе си мократа от дъжда трева. Достигна височина от шест метра и полетя. Бавно, едва доловимо се насочи напред, успоредно на моста, притаен зад огромните бетонни платна, по които профучаваха коли от единия щат за другия. Машината напредваше метър по метър, приблизително на първата трета от моста спря. Макар и да очакваха появата му, хеликоптерът на Парковата полиция ги стресна. С ревящи двигатели той светкавично изскочи над моста, после рязко се гмурна до височина само десет-петнайсет метра над водата.

След като го изчака, хеликоптерът на ЦРУ продължи напред. Целта бе да застане точно на мястото, където щеше да се появи моторницата. Рап се наведе навън, доколкото му позволяваше позицията. Искаше да забележи лодката възможно най-рано, за да имат повече време да реагират. Няколко секунди по-късно се показа първо носът, а после и капитанският мостик. Когато цялата моторница мина под моста, вертолетът се снижи и я последва странично – с вратата напред. Пилотите си вършеха работата перфектно, застанаха точно зад съда и бързо изравниха скоростта.

Рап се прицели в главата на мъжа на мостика, който се беше вторачил в хеликоптера на Парковата полиция. Мъжът усети, че зад гърба му става нещо непредвидено, и бавно се обърна. Рап го гледаше напрегнато, чакаше и най-малкия повод да натисне спусъка. Вертолетът не се откъсваше от моторницата. Деляха ги трийсет метра. Изминаха няколко секунди, но за Мич действията се развиваха като на забавен каданс.

Мъжът – висок, мургав, чернокос, се обърна и погледна право към Рап. В тази част от секундата непознатият реагира по абсолютно изненадващ и неочакван начин. Той се усмихна.

Рап натисна два пъти спусъка. Миг след това цевта се премести надясно и спря върху човека, който управляваше моторницата. Хеликоптерът увисна над лодката. Тъкмо когато онзи се обръщаше по посока на шума, Мич изстреля бързо още два куршума. И двата улучиха мишената над лявото ухо.

> 91

# Река Потомак

Моторницата започна бавно да завива надясно. Ако не я овладееха бързо, положението щеше да излезе от контрол. За щастие двамата пилоти от ЦРУ бяха наистина много добри. Те се настроиха към новата посока на съда и така направиха маневрата, че страничната врата на хеликоптера се озова точно над платформата на кърмата. Рап взе на мушка каютата и когато увиснаха на два метра от палубата, извика:

– Хайде! Тръгвай!

Командосът от ЦРУ скочи и се приземи на палубата точно както го бяха обучавали – с равно разпределена тежест на тялото върху двата крака и с леко сгънати колене. Претърколи се на левия си хълбок и светкавично извади пистолета от кобура. Веднага щом той се затича по стъпалата към мостика, Рап рязко откопча колана и скочи след него. Удари се малко по-твърдо от планираното, но въпреки болката в лявото коляно стисна зъби и тръгна към стълбите за каютата.

Най-отпред се движеше дебелият черен заглушител на оръжието му. В сенките забеляза някой на пода, но онзи беше с гръб към него. Мич очакваше, че надолу по стълбите, вдясно, се намира тоалетна. Освен там терористите нямаше къде другаде да се скрият с изключение на багажното отделение в носа на моторницата. Тъй като нямаше много време и никой не го прикриваше, той изстреля откос от осем куршума по тоалетната, след което рязко отвори вратата. Празна беше.

Извъртя се бързо и удари с крак мъжа, който беше седнал на пода. Кракът му се заби право в корема на непознатия и го събори по гръб. Мич насочи автомата към главата му и се вгледа в лицето. Първото, което забеляза, беше струйките кръв по краищата на устата му. После видя изпъкналите кървясали очи и изгорялата, белеща се кожа. Този сякаш го бяха извадили от микровълнова фурна.

Въпреки това нещо в човека му се стори познато. Рап сбърчи вежди и изрече:

– Мустафа ал Ямани.

Ал Ямани се усмихна примирено като истински набожен мюсюлманин и изкашля още кръв.

– Закъсняхте – отвърна той, докато кръвта капеше от устата му. – Вече с нищо не можете да ни спрете.

– Къде е Зубаир? – Рап допря заглушителя в челото на саудитеца.

– Мъртъв е. – Ал Ямани се усмихна и показа кървящите си венци. – Само той можеше да обезвреди оръжието. – Терористът се разсмя. Почти веднага обаче цялото му тяло се разтресе от конвулсии и той изплю отново кръв.

Рап натисна със заглушителя главата му на земята и каза:

– Приятно прекарване в Ада, Мустафа.

Дръпна спусъка само веднъж. Гърчещото се тяло се отпусна неподвижно на пода.

Рап изтича обратно на палубата и даде сигнал на хеликоптера да се оттегли. После отиде при руля, обърна лодката в обратна посока и спря двигателите. Моторницата изръмжа и от рязкото спиране носът щръкна във въздуха на двайсетина сантиметра. Рап веднага се вторачи в хладилната камера. Какъв отвратителен начин да умреш.

Обади се на Раймър.

– Пол, овладяхме лодката и сега се отдалечаваме от града. Имаш ли някакви гениални идеи какво да правим с бомбата?

– Задействана ли е?

– Мисля, че да.

– Откъде знаеш… видя ли я?

– Не. Попитах ал Ямани къде е Зубаир и той ми отговори, че е мъртъв. Само той знаел как да обезвреди бомбата. Затова предполагам, че механизмът е задействан. Искаш ли да я отворя и да погледна?

– Не! – изкрещя Раймър. – В никакъв случай не я пипай! Изпратил съм екипа. В момента излитат от Нешънъл Мол. Къде се намираш ти?

– Под моста Удроу Уилсън.

– На единайсет километра от Белия дом. С каква скорост се движиш?

Рап погледна към бордовото табло пред себе си.

– С петдесет и шест километра в час. Това е най-високата скорост.

– Почти по километър на минута. Не е лошо. Колкото повече се отдалечиш, толкова по-добре.

– Пол, аз не съм някакъв си проклет камикадзе. Надявам се, че имаш по-добър план. Не искам да седя безпомощно, докато тая проклетия гръмне.

– Имам… имам, но ако се отдалечиш с петнайсет километра, ситуацията ще е по-различна. Хората ми идват, Синият екип е на път от Литъл Крийк. Продължавай на юг с максимална скорост още поне шест минути. Хората ми ще се появят от задната ти страна и ще ти посочат място, където да акостираш. После ще поемат нещата в свои ръце.

Рап отново погледна към хладилната камера. Двамата мъже, които беше застрелял, лежаха един върху друг там, където ги беше захвърлил Сам. За момента Мич не виждаше по-разумен вариант от този да продължи да пори реката с максимална скорост.

– Добре, ще ги чакам. – Той затвори и се обърна към Сам: – Повикай по радиостанцията хеликоптера и кажи на пилотите да ни следват.

Рап държеше с едната ръка руля, а с другата започна да сваля брезентовото покривало. Платното изплющя и падна назад, в реката. Той провери скоростта и запасите от гориво, след което клекна и се приготви за шестминутното пътуване.

Яхтеният пристан се намираше на пет километра от моста, от страната на Вирджиния. Хеликоптерът на Министерството на енергетиката направи кръг и се снижи за кацане. Моторницата продължи да се движи на пълни обороти, по пътя си едва не прегази две по-малки лодки. Хората на тях бясно ръкомахаха и ругаеха лудия кучи син, който управляваше толкова безотговорно единайсетметровата моторница. Рап се насочи право към сградата до пристана. Тези, които не бяха отишли да гледат как хеликоптерът каца на паркинга, се вторачиха в летящия към тях съд, изпълнени с ужас.

Мич рязко издърпа дроселите, остави ги в неутрално положение за половин секунда, после даде пълен назад. Двигателите изреваха, докато се нагодят на новия режим, а хората по брега се разбягаха във всички посоки. Моторницата спря на няма и десет метра от кея, но инерцията продължи да я носи напред. Изблъска няколко лодки и съоръжения.

Рап намали оборотите на левия двигател, а десния даде на пълен напред. Лодката се завъртя, кърмата й се обърна към брега. Тогава даде десния двигател на заден ход и моторницата се плъзна назад, към пристана.

Мъж на средна възраст, с бермуди и фланелка с къси ръкави, излезе от офиса и се развика:

– За какъв се мислиш ти, бе?

Рап постави двигателите в неутрално положение и изобщо не му обърна внимание.

– Сам, вземи въжетата и привържи моторницата.

По паркинга тичаха трима мъже, всеки от които – натоварен с куфари, чанти и раници. Спряха в края на пирса и оставиха оборудването си на земята. Непознатият със смешните шарени бермуди обаче още не бе свършил и се запъти към Рап, заканително размахал юмрук.

– Виж какво, скапаняко, през всичките ми години като моряк не съм виждал по-голям некадърник от теб. – Той се доближи точно до борда на моторницата. – За кой се мислиш ти, а?

– Аз съм федерален агент – отвърна Рап и посочи труповете, проснати на кърмата. – Убих тези двамата, в каютата има още един и ако не искаш да ми бъдеш четвъртият, те съветвам да ми се махаш от очите веднага!

Непознатият онемя и се вцепени – не можеше да откъсне поглед от труповете.

– Веднага! – извика Рап. Онзи се обърна и тръгна назад толкова бързо, колкото му позволяваха кльощавите крака. Около пирса се бе събрала тълпа, хората продължаваха да прииждат.