Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 24 страниц)

Част от жестоката действителност на войната в този изпълнен с насилие и фанатизъм район бяха и децата, които след десетгодишна възраст също представляваха потенциална заплаха за командосите. Същото се отнасяше и за майките им. Ако не свършеха бързо, ако не удареха врага, преди да се опомни, скоро щяха да се окажат принудени да се сражават от къща в къща и от улица на улица. Срещу тях щеше да воюва опитен и превъзхождащ ги по численост противник, които не взимаше пленници. Ако се стигнеше до там, трябваше да повикат щурмови самолети A-10 „Уорхог“ и вероятно „Спууки“, които без съмнение щяха да причинят много повече жертви сред цивилните. Гереро беше възприел принципа на генерал Патън: сраженията и войните, които се водят бързо, решително и с брутална сила, в крайна сметка спасяват живота на мнозина. От опита си от Втората световна война Патън е знаел много добре какво сполетява войниците, принудени да водят улични боеве.

Загубата на невинни хора трябваше да се избегне по възможност, но не и с цената на живота на рейнджърите. Бързата и решителна употреба на сила в крайна сметка пак щеше да спаси живот. Именно капитан Гереро беше настоял за по-традиционни правила за влизане в бой. Всеки, който тичаше с оръжие в ръка, мъж, жена или дете, се смяташе за враждебен елемент и по него се откриваше огън. Всяка къща или постройка, използвана за водене на огън по американските сили, трябваше да бъде унищожена.

Такъв беше най-лошият сценарий и те се надяваха да го избегнат като отсеят плявата от просото. Гереро хранеше дълбоко уважение към генерал Харли, което граничеше с боготворене. Харли беше проучил врага, прочел бе историята на страната. Също така беше разговарял със съветски офицери, сражавали се в Афганистан. Генералът познаваше добре противника и имаше доста ясна представа как ще реагира, ако бъде нападнат изненадващо през нощта.

– Сър! – Един млад лейтенант се приближи до командира на ротата. – Минохвъргачният разчет е готов.

Част от гениалния план на Харли за нощната операция предвиждаше към двете 60-милиметрови минохвъргачки на капитана да бъдат добавени още няколко.

– Първа, втора и трета секции да открият баражен огън по южния край на селото. Четвърта и пета секции да координират огъня си с Гърмяща змия едно и да го питат къде да ударят. Шеста секция да стреля по останалите цели, като стрелбата им се коригира от челните наблюдатели.

Лейтенантът козирува, доволен, че планът не се е променил. Той и неговите минохвъргачни разчети хвърлиха доста труд, за да подготвят точните координати на буквално всяко кръстовище и потенциална цел в селото. Вече бяха установили контакт с един от челните наблюдатели от ВВС, който беше стигнал покрайнините на селото, и с един от стрелците от „Делта“ на покрива на сградата. Минохвъргачите горяха от нетърпение да демонстрират възможностите си. В съвместната работа с челните наблюдатели и балистичните компютри, те бяха в състояние да поразят прецизно цел с размерите на покрив на кола. Дванайсет от техните смъртоносни 60-милиметрови тръби бяха готови за бой. Към тях имаше достатъчно мини да се изравни цялото село със земята, ако е необходимо.

Кориган погледна към изкривената и горяща купчина метал, която преди малко едва не му пръсна главата. За да не повлияе огънят на зрението му през уреда за нощно виждане, той извърна поглед от останките и се зарече да почерпи пилотите на хеликоптера „Апачи“ по една студена бира.

– Гърмяща змия едно, тук Мустанг едно. Ще бъдем при теб след около трийсет минути, ще дойдем от запад. Имаш ли цели за нас?

Бяха „тюлените“, които наближаваха с бързоходните си бъгита. Страхотна новина за Кориган. Старши сержантът не беше привърженик на честния бой – с равни сили и равни правила. Той огледа улицата от двете страни. След като беше преминала ракетната атака на „Апачите“, противникът отново се мобилизираше за атака. Няколко куршума се забиха в земята пред Кориган и образуваха фонтанчета от кал и пръст. Той спокойно влезе в къщата.

– Нищо особено, но дръжте под око покривите.

Старши сержантът поиска от хората си бърз доклад за ситуацията. Един по един членовете на екипа се отзоваха и докладваха. Имаше няколко дребни драскотини, нищо сериозно. Картечарите поискаха още боеприпаси за техните картечници M240B. Кориган знаеше, че имат достатъчно боеприпаси, но планът беше бъгитата да докарат допълнително амуниции и още две леки картечници, в случай че рейнджърите се натъкнат на трудности и се забавят.

Кориган отново погледна към улицата и забеляза двете ниски пустинни бъгита да завиват зад ъгъла. От оръдията им искряха пламъци, а картечниците им смилаха покривите от двете страни на улицата.

Първата кола спря пред вратата, дебелите й релефни гуми се забиха в калта като нокти. Втората кола отиде на кръстовището и се спря по диагонал, сякаш за да направи десен завой. Екипажите на двете бъгита се заеха да стрелят по всичко, което мърда. Кориган взе няколко резервни пълнителя от колата, хвърли ги в къщата, грабна лека картечница M249 SAW и допълнителни боеприпаси за нея и автомата.

Командирът на машината се извъди голям умник и се провикна към него:

– За пореден път флотът ви спасява задника!

Кориган стисна автомата си и отвърна:

– Спасил ми бил задника! Искаш ли да си сменим местата?

„Тюленът“ енергично поклати глава.

– А, не, благодаря! Не обичам да стоя дълго време на едно място.

После направи знак на шофьора да тръгва. Обърна се към Кориган, усмихна се и добави:

– Ще се разходим из квартала. Ако ти потрябваме, само свирни!

Двата екипажа поддържаха връзка по радиостанцията и щом едната кола потегли, тази на кръстовището я последва. По план трябваше да отидат при задната част на къщата, за да стоварят още боеприпаси и втората картечница. По пътя си щяха да отблъснат врага на известно разстояние, след това – да продължат към западните покрайнини, за да търсят случайни цели и да държат фланга. Щяха също така да служат като резерв и ако се наложеше, можеха да евакуират тежко ранените. Шестимата „тюлени“ знаеха, че ключът към ефективния бой беше след като ударят, веднага да сменят позицията си. Ако останеха на едно място твърде дълго, като нищо можеха самите те да се окажат тежко ранените.

> 12

На височина три хиляди метра над селото, Рап наблюдаваше боя върху екраните в кръжащия хеликоптер. Страшно много искаше да повика Гърмяща змия едно и да го попита кои са пленниците, но засега гледаше да сдържа желанието си. Момчетата от „Делта“ в момента бяха доста заети. Планът на генерал Харли вървеше по мед и масло, но ситуацията при военните сблъсъци имаше неприятната склонност рязко да се променя. Ако противникът съумееше да се организира, съществуваше реална опасност да унищожи Гърмяща змия и хората му. Генерал Харли обаче беше готов да се обзаложи, че врагът ще предпочете друга тактика, особено сега, когато в сражението се включваха тежките сили на американците.

Хилядолетия наред хората от селото и техните предци бяха използвали планините като оръжие срещу нашествениците. Те бяха майстори в партизанската война. Удари врага и се скрий в планините, където негостоприемният терен и климат са в състояние да възпрат и най-елитните сили на агресора. Последен Съветският съюз научи тази съвременна военна аксиома: не използвай конвенционални части за воденето на партизанска война. Обаче между войната на руснаците и тази, която се водеше сега, имаше една съществена разлика. Още през осемдесетте години ЦРУ и американските специални части бяха осигурили обучение и оръжие на муджахидините, за да победят комунистическите агресори. И най-важното – на бунтовниците бяха предоставени преносими ракети земя-въздух „Стингър“.

По ирония на съдбата и за нещастие на талибаните и „Ал Кайда“, сега те се биеха със същата страна, която им беше помогнала срещу съветската агресия. Онези модерни за времето си ракети „Стингър“ сега вече бяха остаряла технология. Всеки хеликоптер и самолет под командването на Харли беше снабден с противоракетна система последна дума на техниката. Тази система беше в състояние да неутрализира почти всички ракети земя-въздух, изключение бяха единствено последните модели. Малкото „Стингъри“, които бяха останали в арсенала на талибаните, се бяха амортизирали с времето и използването им беше крайно несигурно.

Това означаваше, че врагът ще прибягва до по-старовремски методи, за да сваля американските хеликоптери – зенитни оръдия или РПГ. И едните, и другите, бяха почти безполезни срещу здравите американски хеликоптери. Шанс за успех имаше само ако машината бъдеше поразена на ниска височина, но дори тогава огневата мощ на хеликоптера беше опустошителна и човекът, осмелил се да се изправи срещу него, все едно извършваше самоубийство. Харли не искаше да губи никоя от винтокрилите машини, затова постоянно променяше тактиката и ги държеше на височина над шестстотин метра.

Генералът и неговият отряд биеха талибаните на тяхната игра. Използваха партизанската тактика, съчетана с въздушна мобилност и огнева мощ. Така те можеха да избират сами мястото и времето на сражението. Непрекъснато дразнеха противника, след което се връщаха в базата си на стотици километри от полесраженията. Така объркваха врага, обезкуражаваха го и му причиняваха значителни щети. Харли и неговите воини водеха срещу лошите война на изтощение.

Рап се заслуша в разговора между офицерите в хеликоптера, които направляваха и ръководеха бойните действия на земята. Хеликоптерът „Апачи“ беше унищожил още едно зенитно оръдие и няколко сгради в другия край на селото. Минохвъргачният бараж на рейнджърите тъкмо беше започнал и в момента в южния край на селото се виждаха ярките отблясъци на взривовете. След още минута рейнджърите щяха да приближат огъня към центъра на селото, методично засипвайки с мини улица след улица. Целта беше на врага да се остави само една посока за оттегляне – към планините. Имаше заповед домовете на хората да не се пипат, ако не е наложително. След това рейнджърите щяха да се разпръснат и да превземат цялото село сграда по сграда. Генерал Харли искаше по възможност да отдели терористите и талибаните от мирното население.

Харли си знаеше работата. На Рап беше казал, че врагът ще постъпи така, както беше постъпвал от векове – ще избяга в планините. А там генералът им беше приготвил доста изненади.

Рап беше обзет от чувство за удовлетворение, че участва в акцията. Тези хора прекарваха през границата оръжие, експлозиви и свежо попълнение. Те устройваха засади на американските войници, които строяха пътища и болници и возеха питейна вода за нуждаещите се. Това бяха фанатиците, които мразеха Америка. Мразеха и свободата, независимо от нейната форма – религиозна, политическа или каквато и да е друга.

Много се лъжеха, като си мислеха, че пакистанската територия ще бъде сигурно убежище за тях. За пореден път бяха подценили противника. Мислеха, че Америка няма достатъчно смелост и решителност, за да се заеме с тях. Те бяха безмилостни бандити, заслепени от фалшивото убеждение в своята правота. Войната беше единственото, което можеше да ги възпре.

Първата 60-милиметрова мина излетя към целта с характерен зловещ писък, който даде секунда-две на по-опитните да се прикрият. Един от тези хора беше Кориган, който светкавично залегна на земята и се сви на кълбо. Минохвъргачните разчети на рейнджърите бяха добри, но докато не се насочеха към конкретната цел, можеше да стане всичко. Огневата и въздушната поддръжка бяха причина номер едно за жертвите от приятелски огън сред американските войници.

За щастие мината експлодира на три пресечки оттук. Последва кратка пауза, а след нея – свистенето на втора мина. Този път експлозията беше по-близо. Няколко секунди по-късно бе изстреляна нова мина. Кориган се надигна на коляно и погледна през прозореца. Светлинната феерия беше в разгара си. Разчетите бяха фиксирали огъня срещу целта и сега стоварваха върху вражеската позиция смъртоносния си товар.

За миг старши сержантът съжали онези, които бяха обект на артилерийския бараж. Войната беше неприятно нещо, с всичките несгоди, жертви и жестокости, но за пехотинеца нямаше по-ужасно нещо от минохвъргачния обстрел. Самият метод на стрелба имаше голямо психологическо въздействие. Някой, който се намира твърде далеч от теб, за да отвърнеш на атаката му, те обстрелва с мощни бомби. И без да можеш по никакъв начин да отблъснеш нападението, ти се оставяш да те води инстинктът за самосъхранение и хукваш да бягаш.

Само че имаше един проблем. Ако тръгнеш да бягаш, почти сигурно е, че ще бъдеш разкъсан от шрапнел, ако не и разнесен на ситни парченца при пряко попадение. Оставен си да се бориш с един от най-силните ти инстинкти – този за оцеляване. Трябва да се научиш да не му обръщаш внимание и да превъзмогнеш хилядите години човешка еволюция. Да останеш на мястото си. Ако теренът позволява, е добре да притиснеш тялото си в някоя дупка или зад тежък и здрав предмет. Пълзи ако трябва, но никога не се изправяй в цял ръст и не бягай.

Кориган забеляза пламък от цев от другата страна на улицата и погледна натам през мерника за нощно виждане. Изстреля откос от три изстрела. Онзи беше или мъртъв или сериозно ранен. И за да не му се случи същото на него, Кориган се премести от другата страна на прозореца.

Небето над покрива от другата страна на улицата беше ярко от проблясъците от взривяващите се мини в южния край на селото. Между експлозиите можеше да различи тракането на автоматично оръжие, което означаваше, че рейнджърите също са влезли в бой.

Кориган леко се отпусна, спокоен, че нещата вървят по план. Това състояние мигновено се изпари, когато чу поредица от ругатни. Погледна нагоре, към тавана. Ругатните със сигурност не идваха от вътрешността на сградата, а и му се стори, че позна гласа.

– Брайън – повика той подчинения си по радиостанцията, – какво става горе при вас?

Последваха отново ругатни и накрая:

– Удариха ме.

Преди Кориган да реагира, Дани Гоблиш, един от двамата медици в екипа, се отзова:

– Аз съм при него, Кор.

– Сериозно ли е?

– Пряко попадение в рамото. Ще знам повече след една минута.

– Прието. Дръж ме в течение.

Кориган отпи вода от мундщука на специалния резервоар на гърба си и се върна при външната врата.

– Шефе, Лу е.

– Какво има? – попита го старши сержантът.

– Мисля, че един от враговете се канеше да влезе в скривалище, преди да го очистя.

Кориган се намръщи. Ако къщата се окажеше свързана с други чрез подземен тунел, това можеше да представлява сериозен проблем.

– Веднага идвам.

Старши сержантът погледна към командосите в предната стая. И тримата го посрещнаха с вдигнат нагоре палец.

– След минута се връщам – каза им той и се насочи към тъмния коридор.

> 13

Рап наблюдаваше как групите на рейнджърите влизат в селото, преминавайки покрай сградите една след друга. Четирийсет и двамата командоси от първия взвод се намираха по средата, леко отдалечени напред от другите два взвода. Задачата им беше да се придвижат направо до позицията на Гърмяща змия едно и да обезопасят периметъра. В същото време трябваше да вземат под контрол и отсечката от улицата от сградата-обект до южния край на селото. Другите два взвода щяха да действат по фланговете – да се придвижат само с една пресечка напред във вътрешността на населения пункт и да се окопаят. Всеки от взводовете имаше резервно отделение войници, което служеше за бързо реагиране, ако в някой от районите на бойни действия стане много напечено. Така или иначе минохвъргачните разчети щяха да обезвредят по-сериозната съпротива.

Пилотът на щурмовия хеликоптер „Апачи“, който прелетя набързо над северната част на селото, първи съобщи за масово изтегляне на врага. Неизвестно количество мъже се движеха пеша към планинския проход. Рап погледна един от мониторите. На него се виждаха дребни фигурки, вървящи в колона по един. По улиците на селото той наброи още петнайсетина, които също се насочваха към планината. Прогнозите на генерала се сбъдваха.

Челната група на рейнджърите навлезе в селото без значителни трудности. Те стигнаха позицията на Гърмяща змия едно за не повече от две минути. Веднъж дошли на мястото, рейнджърите бързо обезопасиха периметъра. Рап доволно се усмихна. Ако нещата продължаха да вървят така, скоро щяха да пристъпят към евакуация на пленниците.

Отделни подразделения докладваха, че секторите им са обезопасени. След като съпротивата започна да отслабва, вражеското оттегляне към планината набра сила.

– Орел шест… тук Гърмяща змия едно – старши сержант Кориган повика генерал Харли по радиостанцията. – Открихме нещо, което може би нашият гост ще иска да види.

Генерал Харли погледна към Рап и попита:

– Какво имате, Гърмяща змия?

– Открихме скривалище под къщата. Няколко компютъра, много видеокасети, няколко файла и географски карти.

Генерал Харли не беше изненадан от чутото. При подобни рейдове винаги откриваха по нещо. А защо старши сержантът смяташе, че Рап трябва също да погледне, можеше само да гадае.

– Какво ще му е толкова интересно на госта?

Отговорът на Кориган накара Харли и Рап да си разменят нервни погледи.

– Повтори отново, Гърмяща змия.

Командосът от „Делта“ повтори, този път по-силно.

Рап се разкрещя на генерала:

– Веднага приземете хеликоптера!

Харли нямаше желание да спори с него и след броени секунди „Блекхоук“ се насочи към пистата за кацане.

Когато машината докосна земята, ги посрещнаха два джипа. Рап и генералът изскочиха от машината, побързаха да се отдалечат от въртящите се перки и дотичаха до колите. Рап се намести във втората. „Тюленът“ до него му предложи шлема си. Рап не взе шлема, но се съгласи за защитните очила. Докато си ги нагласяше, Харли се приближи до джипа.

– Не се мотай много, Мич – надвика той силния шум от хеликоптера. – Отиваш там, поглеждаш и веднага се прибираш. Имам си план, към който се придържам. След няколко часа ще изгрее слънцето и дотогава искам всичките ми хора да са пресекли границата обратно.

Рап кимна.

– Не се тревожете, генерале. Нямам намерение да се застоявам.

Харли отстъпи от джипа и добави:

– И гледай пак да не те прострелят! А сега се махай и побързай! – След тези думи джиповете потеглиха с мръсна газ и се насочиха към главния път.

Минохвъргачните разчети бяха отнели инициативата от противника – терористи и талибани бягаха с пълна сила към планината. Там обаче ги чакаше много неприятна изненада. Взвод от военноморски „тюлени“ ги дебнеше в засада. Отделните екипи докладваха за спорадична стрелба, но вече не можеше да се говори за никаква контраатака от другата страна. Рейнджърите бяха образували безопасен коридор около позицията на Гърмяща змия едно. Така всеки опит за пробив в селото на практика бе малко вероятен. Джиповете се движеха свободно, без да откриват огън, защото никой не ги обстрелваше.

Спряха пред надупчените от куршуми стени на къщата, Кориган излезе, за да посрещне Рап. Старши сержантът го въведе вътре. Мич не обърна внимание на завързаните пленници с качулки на главите, седнали на пода, и последва Кориган по коридора към спалнята. Щурмовакът от „Делта“ включи фенерче и го насочи към входа на подземното помещение.

– Проверихме набързо за мини-капани. Не открихме, но все пак бъдете внимателен.

Рап кимна и взе фенерчето от старши сержанта. Наведе се и промуши краката си в дупката. После стисна фенерчето със зъби и се спусна надолу, докато краката му не стъпиха върху влажната пръст. Рап хвана фенерчето и бавно се обърна. В подземието имаше няколко компютъра и кутии с папки, струпани хаотично из цялото помещение. Накрая откри това, което търсеше на една от стените и се вцепени. Обхвана го смесица от страх и неверие.

Пристъпи напред и се вгледа в картата, която познаваше много добре. Реките, пътищата, парковете – всичко му беше познато. Самото откриване на подобна карта в такъв отдалечен район на света би накарала всеки на негово място да замисли. Находката будеше огромна тревога. И най-вече начертаните и нарисувани на ръка знаци върху картата. Тя беше изпълнена с концентрични кръгове с отбелязан център, а до всеки от кръговете бяха изписани две числа. Едното беше за температурата, а другото – за броя на жертвите.

Полетата между кръговете бяха изписани на арабски, отбелязвайки метеорологичното време за конкретния район.

Рап отстъпи назад. Колко ли време оставаше? Из главата му запрепускаха най-различни апокалиптични варианти. Беше виждал подобни карти и преди. Използваха се за оценка на унищожителната мощ на ядрените оръжия. Този път обаче мишената бе Вашингтон.

> 14

# Крайбрежието на Флорида

На около тринайсет хиляди километра от пакистанското село, над източното крайбрежие на Флорида се спускаше мрак. Тринайсетметровата моторна яхта си проправи път между шамандурите и се насочи към пристана на националния природен резерват на Мерит Айлънд. Денят беше дълъг и напрегнат за ал Ямани. След като уби капитана, той плава петстотин и осемдесет километра, без да спира никъде, с изключение на Форт Пиърс, където зареди резервоарите с гориво. За щастие времето беше благоприятно и той измина почти една трета от пътуването на автопилот. Въпреки това яркото слънце и вятърът му действаха изтощително и повлияха на чувството му за ориентация. Поради тази причина в момента се чувстваше малко замаян.

Докато яхтата плаваше в спокойния тесен пристан със скорост само пет възела, арабинът беше посрещнат от зловеща тишина, която от време на време се нарушаваше от нощните крясъци на животни, които ал Ямани дори не можеше да познае. Беше израснал в провинция Ал Бахах в Саудитска Арабия и до скоро не умееше дори да плува. Познанията му за лодките и корабите дойдоха едва през последната година, когато помогна на другарите си смъртници да се прехвърлят по Каспийско море, от Северен Иран в Казахстан. Беше наблюдавал внимателно действията на техния ирански капитан, който направляваше овехтялата им баржа. След доста увъртане капитанът накрая се съгласи да посвети воина на Исляма в морското дело. Ал Ямани знаеше, че за да влезе в Съединените щати, се нуждае от някакъв нестандартен план.

Дизеловите двигатели мъркаха тихо, а водата зад кърмата бълбукаше, докато яхтата се придвижваше навътре. Ал Ямани се молеше да не се натъкне на алигатори. При мисълта за подобна среща по гърба му полазваха ледени тръпки. Той беше смелчак, но израснал в пустинната местност на Саудитска Арабия. Подобни гигантски земноводни го изкарваха от равновесие. Вече беше чул няколко характерни шума, плясъци във водата, и си представяше как огромните зверове го следват по тесния канал.

Сигналните светлини на яхтата бяха включени. Прииска му се да запали и яркия прожектор, но устоя на изкушението. Би предпочел напълно да изгаси светлините, но така рискуваше да попадне на местен полицай или, по-лошо, на агент от Агенцията за борба с наркотиците ДЕА. В никакъв случай не желаеше да го вземат за доставчик на дрога. Целта му беше много по-благородна и възвишена, отколкото незаконната контрабанда на тази отрова. Мисията му бе част от продължаващата битка на неговия народ с неверниците. Битка, която се водеше вече хиляда години.

Ал Ямани държеше една ръка на дросела, а с другата следеше данните от сателитната система за навигация върху бордовото табло. Беше запомнил наизуст всички координати. Спътниковите карти бяха купени на черния пазар от бивш офицер от руското разузнаване в севернопакистанския град Пешавар. Руснакът дори му помогна да изчисли точката, в която да акостира. Резерватът с площ петстотин и шейсет хиляди декара беше собственост на НАСА. Години наред КГБ пращаше свои агенти там, за да наблюдават и черпят сведения за американската космическа програма.

Мустафа ал Ямани беше предпазлив по природа, но когато се изправеше срещу враг с безгранични ресурси като Америка, предпазливостта му преминаваше в параноя. Преди да пристъпи към мисията, той изпрати закодирани електронни писма до поклонници на правата вяра, които живееха от години тук. Никой от тях не познаваше по лице и по име мъжа, с който трябваше да се срещнат. Известно им бе само мястото и времето на срещата и че мисията е от стратегическа важност. Ако нещо се объркаше, имаше още две резервни места.

ФБР беше засилило значително наблюдението над американските мюсюлмани, което налагаше много да се внимава. Затова в мисията бяха включени хора, които не се придържат ревностно и стриктно към ислямското учение на уахабизма. Досега ал Ямани беше работил с истински правоверните – мъже, готови да жертват живота си безпрекословно. Познаваше много такива бойци и през последните месеци беше виждал как десетки от тях се обричат на бавна смърт заради безшумния убиец, който нито можеха да видят, нито да разберат. Там, на забравената от Бога земя на северния бряг на Каспийско море, където земята беше толкова отровна, че вирееха само няколко мутирали биологични видове.

Дните на ал Ямани бяха преброени. Той също се беше изложил на смъртоносно ниво на радиация, но не до степента, на която се бяха изложили храбрите муджахидини. Той си взе от хапчетата против гадене и треска, но лек срещу болестта му нямаше. Мустафа ал Ямани беше обречен, но му оставаше достатъчно живот, за да се превърне в меча, с който Ислямът ще нанесе величествения си удар.

Америка беше голяма страна с брегова ивица, по-дълга, отколкото позволяваха възможностите й да охранява. Това беше Ахилесовата пета на Големия Сатана и ал Ямани възнамеряваше да използва тази слабост във всеки един от етапите на операцията. Западните разузнавания знаеха за важната му роля. За главата му бяха обявили награда от десет милиона долара. Неколцина от хората му се изкушиха от наградата и ако не бяха верните на Исляма агенти в пакистанската и саудитската разузнавателна служба, сега щеше да гние в някоя килия, далеч от слънчевата светлина. Вместо това сега се готвеше да пусне в ход оръжието на най-силния ужас срещу арогантните американци.

Ал Ямани отново провери координатите и дръпна назад дроселите, за да изключи двигателите. Малкият мост, на който трябваше да се срещне с агента си, се намираше недалеч оттук. На фона на бледата лунна светлина той едва позна мястото. Бившият офицер от КГБ му беше казал, че каналите в резервата понякога са проходими от кораб само при висок прилив. Имайки предвид формата и размерите на „Риварама“, той изчисли, че има само един час за срещата. Ако закъснееше, рискуваше да заседне в плиткото.

Запали двигателите и умело задвижи яхтата напред. Малко по-късно забеляза малкия мост. На разстояние петнайсет метра той угаси двигателите. Яхтата бавно продължи да плава по инерция, а ал Ямани напрегна слуха си, за да чуе шума на приближаваща кола или друг подозрителен шум. Освен нощните животни обаче не се чуваше нищо друго.

Носът се плъзна под металния еркер на моста, ал Ямани се вкопчи разтреперан в дроселите. Предното стъкло на мостика се размина от ръждясалата конструкция само на трийсетина сантиметра. Арабинът спря движението на яхтата и се зае да я обърне, в случай че му се наложи да бяга обратно в морето.

Когато свърши с обръщането, привърза морския съд към брега и потърси място, където да слезе. Беше тъмно и не успя да разгледа подробно повърхността. На всичкото отгоре не можеше да се отърси от мисълта, че някъде в храстите го дебне алигатор. Застана на кърмата, обзет от нерешителност. Можеше или да скочи на сляпо в тъмното върху тревата, или да вземе фенерче със себе си. Докато стоеше така, обхванат от страха пред неизвестното, нещо във високата трева се размърда. Това набързо сложи край на колебанията му.

Слезе в каютата и взе фенерче и кутия сода от хладилника. Насочи лъча на фенерчето към брега и хвърли кутията в тревата. Нещо бързо помръдна и ал Ямани зърна за малко животното, което се стрелна във водата. Беше космато и определено не беше алигатор. Ядоса се на себе си и грабна чантата. Каквото и да беше животното, то беше по-уплашено от него. Застанал над машинното отделение, той за последно огледа наоколо и скочи на брега.

Приземи се на един крак, леко се олюля, но бързо запази равновесие. Една от главните причини ал Ямани да не може да се маскира и да влезе в САЩ със самолет беше, че на десния си крак от коляното надолу имаше изкуствена протеза. На шестнайсет години младият саудитец беше заминал в Афганистан, за да се бие със съветската армия. Стъпи на мина и се върна у дома без долната част на десния крак. Можеше да върши почти всичко с помощта на протезата, освен да мине незабелязано през металния детектор на летището. Една от техните къртици в саудитското разузнаване им съобщи, че американците знаят всичко за него. Ал Ямани беше в списъка им за следене и не беше трудно да съберат две и две, за да се досетят кой е този арабин с ампутирания крак.

След като се посъвзе, тръгна нагоре по брега, леко приведен. Щом стигна върха, залегна и надникна към пътя в ниското. Както се очакваше, нямаше никой. Пътят се наричаше Блек Пойнт Драйв – десеткилометрова издигната като трамплин отсечка, откъдето туристите се любуваха на живописния резерват.

Забеляза светлините на приближаваща кола, но още не я чуваше. Сърцето му заби учестено, дланите му се изпотиха. Колата зави и се насочи право към него. Ал Ямани остана да лежи, плътно прилепнал към земята, с наведена глава. Шумът от колата се усили, след малко спря. Арабинът чу заглъхващия двигател, после, както се бяха уговорили, фаровете угаснаха и колата спря напълно. Запаленият двигател щеше да е сигнал, че ги следят.

Приповдигна се, колкото да хвърли поглед от високата трева. На другата страна на пътя беше паркирал сребрист форд „Таурус“, както и очакваше. Вратата на шофьора се отвори и от колата слезе мъж, който запали цигара. Дотук добре. Ал Ямани продължи да го наблюдава известно време, после взе чантата и се изправи.

Мъжът не го видя. Арабинът стъпи върху настилката и изрече:

– Аллах Акбар.

Мъжът нервно се извърна и едва не изпусна цигарата си. С широко отворени очи той задъхано повтори фразата.

Ал Ямани се зарадва. Щом младият мъж беше толкова изнервен, значи възприемаше всичко насериозно. Попита го на арабски:

– Сигурен ли си, че не ни е проследил никой?

– Да. Не съм ходил на джамия от два месеца, както ми наредихте.

Ал Ямани кимна удовлетворен и прегърна другаря си. Поне засега щеше да го остави жив.

> 15

# Вашингтон, окръг Колумбия

През последните два часа Айрини Кенеди беше помагала на сина си да напише поредната домашна работа. Беше късно, тя бе уморена и двамата се канеха да си лягат. Томи щеше да бъде първокласник още три дни, после излизаше във ваканция. Момчето изключително много се гордееше, че ще мине в по-горен клас. Кенеди пък бе щастлива, че повече няма да му преподава госпожа Джонсън. До лятото оставаше една седмица, а тя продължаваше да дава на децата домашна работа, като че бяха студенти по време на сесия.