Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 24 страниц)

Джоунс беше готов да се обзаложи, че Южняшката уста и представа си няма, че от ЦРУ са отвели клиента му. Петдесет долара на час щяха да му дойдат доста добре. Ако кажеше на Устата за случилото се, щеше да е с едни гърди пред останалите кандидати. Докато звънеше по телефона, Джоунс вече броеше наум парите, които щеше да припечели.

> 78

# Вирджиния

Когато излязоха от затвора, поеха на запад по магистрала 50, после отбиха по магистрала 28 на север. Макмахън караше с близо сто и трийсет километра в час. По едно време някакъв щатски полицай тръгна да ги преследва. Макмахън включи специалните светлини, които бяха скрити отпред зад решетката и отзад на стъклото. Скоростта остана същата. Рап го предупреди, че са се отправили към място, което официално не съществува и че не трябва да разказва на никой за него.

Доктор Акрам обичаше да повтаря, че заплахата от мъчение често има по-голям ефект от самото мъчение. Съдейки по досегашното поведение на ал Адел, тази теория щеше да излезе вярна. Рап се беше консултирал набързо с Акрам как да процедира. Акрам му изреди цял куп съвети: да не показва с нищо пред ал Адел, че е отчаян; да го заблуди, че е търпелив, честен и знае много за него и за операциите му; да остави мисълта и страха от мъчение да витаят в ума на терориста; да го убеди, че е незначителен.

Единствената част от плана, която затрудни Рап, бе да не докосва наглеца. Макмахън беше прав, че ал Адел е доста безочлив. През двайсетте минути, които Рап прекара в компанията му, роденият в Саудитска Арабия имигрант непрекъснато искаше среща с адвоката. Всеки път, когато отправеше смешният си апел, Рап едва се сдържаше да не му счупи носа. Успокояваше го мисълта, че щом прибегнат към мъченията, ще разполагат с къде-къде по-елегантни начини да му нанесат болка. До един бяха неприятни за жертвата и (което беше по-важно) напълно неоткриваеми.

Никакви физически следи не оставаха след тях. Ако тази втора бомба се окажеше само параноичен сън, щеше да се наложи да предадат ал Адел отново на Министерството на правосъдието. Останеха ли видими следи от изтезания, разследването не им мърдаше. Ако обаче липсваха, физическият натиск беше трудно доказуем. На кого щяха да повярват – на Рап или на ислямски радикален фундаменталист, който беше замесен в заговор за взривяването на ядрена бомба във Вашингтон? Обществото без съмнение щеше да повярва, че Рап е способен на подобна бруталност, но всички с изключение на пресата и шепа левичари щяха да застанат на негова страна. Дори да оставеха следи по ал Адел, болшинството от американците щеше да си затвори очите заради Рап, предвид евентуалните последици. Засега обаче Мич предпочиташе да се придържа към съветите на Акрам.

Седеше на задната седалка до саудитския имигрант и говореше с него на родния му език. Каза му неща, които знаеше, че ще го шокират. Говори му за семейството и дори призна, че е говорил с баща му.

Ал Адел не можа да скрие изненадата си.

– Лъжеш ме.

Рап поклати глава.

– Говорих с него само преди час. Преди това пък се обадих на шейха престолонаследник и го помолих да разпитат цялото ти семейство. Дори жените.

Изражението на ал Адел бе смесица от шок и неверие.

– Шейхът и аз през годините сме правили доста съвместен бизнес.

– Какъв бизнес? – попита скептично настроеният ал Адел.

– Елиминиране на заплахи, Ахмед. Шейхът има изгода от бизнеса си с Америка. Ликвидирането на хора като теб му подсигурява притока от пари. Той вижда във вас, уахабитите… шайка ретроградни религиозни фанатици, които не желаят да си признаят, че грешат за много неща. Фанатици, които искат да живеят в Средновековието.

– Не ти вярвам. Ти не познаваш шейха.

– Помисли малко, Ахмед. Шейхът престолонаследник и саудитската кралска фамилия са инвестирали милиарди долари в американската икономика. Ако ти и малката ти банда хаховци успеете да взривите ядрено оръжие във Вашингтон… – Мич направи пауза, когато видя как в очите на събеседника му проблясват пламъчета. – Да, Ахмед, знам, че имате втора бомба и част от мен иска да успеете.

Ал Адел отново бе хванат неподготвен.

– Не разбирам за какво говориш.

Рап го изгледа напрегнато. Вдигна ръка и го придърпа към себе си, след което прошепна на ухото му:

– Да, наистина се надявам да успеете. Знаеш ли защо?

Ал Адел поклати глава.

– Защото в такъв случай Съединените американски щати ще ви пометат и ще приключат войната веднъж завинаги. Ще бомбардираме с ядрено оръжие любимото ти кралство и ще го върнем обратно в Каменната ера. Мека, Медина, всичките свещени места ще се изпарят просто ей така. И цялата вина ще тежи върху теб, Ахмед. Ти ще влезеш в историята като човека, разрушил религията. Човекът, погребал завинаги чумата на уахабизма.

Единственото, което ал Адел стори, беше да поклати глава.

– Ахмед – Рап се изсмя, – тази нищо и никаква двайсеткилотонна бомба, която вкарахте през Чарлстън, е прашинка. В момента в Арабско море се е притаила наша подводница, която носи на борда си достатъчно ядрени ракети да унищожи цяла Саудитска Арабия. И тя представлява само нищожна част от ядрения ни арсенал.

Ал Адел се опита да демонстрира увереност, дори да се усмихне, но и в двете не бе убедителен.

– Вашият президент е слаб, безволев. Той никога няма да разреши подобно нападение. А дори и да го одобри, Организацията на обединените нации и Европа никога няма да допуснат подобно нещо. Ами петролът? Никога няма да бомбардирате нашата страна. Това е равносилно на самоубийство за вас.

– О, Ахмед, ама ти наистина си много глупав. ООН и Европа изобщо няма да се противопоставят на решението на президента. Франция и Германия публично ще призоват към въздържане, но само толкова. Това събитие ще промени историята. Те негласно ще се съгласят, че е време да се сложи ред, да се даде възмездие на тези, които се занимават с тероризъм. А що се отнася до петрола, ние няма да бомбардираме петролните полета. Над осемдесет процента от населението ви живее по брега на Червено море и в столицата Рияд. Петролните полета ще останат непокътнати и шейхът го знае. Затова в момента по негова заповед измъчват семейството ти, докато ние с теб си говорим. Той знае, че ако вие, глупаците, успеете, с кралството му е свършено.

– Баща ми е уважаван човек. Шейхът никога не би дръзнал да го подложи на изтезания.

– Първо, шейхът ще направи всичко, което е по силите му, за да спаси задника си. Включително и изтезанието на твоя смотан баща. За щастие обаче, баща ти се е съгласил да съдейства. Казал е, че си позор за фамилията.

– Лъжец! – Ал Адел отказа да погледне Рап в очите.

– Ще видим кой е лъжец. – Рап блъфираше от началото до края, с малки изключения. Той познаваше шейха и знаеше, че ако президентът му се обади и постави всички карти на масата, онзи с удоволствие ще нареди да заловят и измъчват семейството на ал Адел. Също така знаеше, че ако терористите задействат ядрена бомба на американска земя, президентът ще се окаже под огромен натиск да бомбардира виновника, а Саудитска Арабия щеше да е първа в списъка.

Пътят до обекта беше блокиран от три и половина метра висока стоманена врата с монтирана отгоре й охранителна камера. Вратата се отвори и те продължиха напред. Основната сграда беше на два етажа, от червени тухли. Спряха пред входа – доктор Акрам ги очакваше на стълбите, облечен във вездесъщия си черен костюм с червена вратовръзка.

Рап, Макмахън и ал Адел слязоха от колата. Рап не си направи труда да представи хората един на друг. Доктор Акрам любезно поздрави ал Адел на арабски, но не каза нищо на Макмахън. После се обърна и влезе в сградата, останалите го последваха. Минаха през целия етаж и излязоха през задната врата. Озоваха се върху леко повдигната тераса, която гледаше към дълъг правоъгълен басейн. Акрам отиде до някаква маса, на които бяха оставени храна и гарафа с вода.

Той покани затворника да седне.

– Господин ал Адел, моля, заповядайте. – Акрам погледна към Рап и Макмахън. – Бих искал да остана насаме с господин ал Адел.

Рап и Макмахън се отдалечиха на другия край на терасата. Там Макмахън го попита:

– За какво, по дяволите, е този цирк и кой е този със смешния костюм?

– Не питай, само гледай. Той ще го накара да проговори. Ако не успее да извлече нищо ценно, ще ни го даде на нас. – Рап се ухили. – Тогава с теб ще играем „лошите ченгета“.

– Супер, нямам търпение.

Рап не разбра дали колегата му говори сериозно или се шегува.

– Скип, не е необходимо да участваш в това. Дори предпочитам да се оправям сам.

Макмахън погледна към затворника и мъжа с костюма.

– Не, няма да те карам да правиш нещо, което самият аз не бих могъл.

– И без да ме караш ще го направя.

– Знаеш какво имам предвид.

– Нещата може да загрубеят.

– Аз не съм невинно ангелче.

Телефонът на Мич звънна и той го извади от джоба си. След като видя кой го търси, известно време се поколеба дали да вдигне, но накрая се реши.

– Да? В момента съм зает. Ще ти се обадя после. – Затвори телефона и се обърна към Макмахън: – Налага се да работим бързо.

– Кой беше?

– Айрини. По някакъв начин се е разчуло, че съм извадил ал Адел от затвора във Феърфакс.

– Та ние го изведохме едва преди половин час!

Рап сви рамене.

– Айрини каза, че в Министерството на правосъдието направо са побеснели. Тръгна да ми казва нещо за Валъри Джоунс, но аз затворих.

Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Кенеди. Той се замисли, накрая изключи звука на апарата и го остави настрани.

– Трябва да побързаме. Нямаме много време.

> 79

Рап се приближи до масата и сложи ръка на рамото на Акрам.

– Трябва да поговорим.

Оставиха Макмахън да пази ал Адел и се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват.

– Нямам никакво време. Каза ли ти нещо досега? – попита го Рап.

– Аз едва сега започвам. Каза само, че е американец и иска да се види с адвоката си.

– Да… като папагал повтаря. Ето какъв е планът. Вече са разбрали, че е при мен. Затова трябва да го накараме да проговори бързо и, както ме посъветва, ще е най-добре ако по тялото му не останат никакви следи. Какво предлагаш?

Акрам се замисли за миг.

– В лимонадата, която пие, има стимулант, който ще засили чувството му за страх, когато го хвърлиш в басейна.

Рап погледна към осветения басейн, после недоумяващо се втренчи в Акрам.

– Плуването не е много популярно в Саудитска Арабия – обясни колегата му.

Виж, тази мисъл не беше хрумвала досега на Мич.

– Ако все пак по някаква случайност може да плува, просто ще влезеш във водата да го потопиш. – Акрам погледна часовника си. – Ще се върна след десет минути да видя как върви.

Той се върна обратно при масата.

– Господин ал Адел, боя се, че времето ни изтича. Ще ви задам един въпрос. Ако откажете да отговорите или ме излъжете, ще бъда принуден да ви дам на тези двама джентълмени. Обещавам ви, че преживяванията с тях няма да са никак приятни.

Акрам отдавна се подготвяше за този миг. Важно бе да не прекалява много, затова започна с нещо леко. Нещо, което отдавна им бе известно.

– Бомбата, която взехте от пристанището в Чарлстън… къде трябваше да я закарате? В кой град?

Ал Адел категорично поклати глава.

– Аз съм американски гражданин. Знам си правата. Няма да говоря с никой от вас. Искам да видя адвоката си.

Акрам го изгледа съчувствено.

– Страшно съжалявам за това, което ще последва, но сме принудени да го направим. – Обърна се към Рап и прошепна в ухото му: – За да го накараш да говори, почни от малкото. Накарай го да говори за нещо друго освен за адвоката, така ще стигнеш до същественото.

Акрам влезе в сградата.

– Стани – каза Рап на затворника.

Ал Адел не помръдна. Рап понечи да го сграбчи за китката, но терористът се хвана здраво за облегалките на стола.

– Покана ли чакаш? Ставай.

Ал Адел продължаваше да упорства.

Рап нанесе светкавичен удар по слънчевия му сплит. Ал Адел се преви и пусна стола. Много по-приятно щеше да е, ако му бе разбил носа, но засега трябваше да се въздържа от подобни крайности. Сграбчи го за косата и го вдигна от стола. Ал Адел се държеше за корема, докато Мич го мъкнеше по терасата към стълбите, водещи към басейна.

– Обичаш ли да плуваш, Ахмед? – Рап го повлече към басейна. При вида на водата терористът взе да се дърпа. – Какво има? Да не би да се боиш от водата?

Ал Адел напрегна мускули и опита да спре пътешествието си към басейна. Рап го дръпна по-силно за косата и го изправи. Само на няколко крачки от басейна краката на саудитския имигрант се подкосиха и той се строполи на земята. Макмахън се показа точно навреме и го сграбчи за краката. Рап го хвана за ръцете. Залюляха терористът и го хвърлиха, както си беше с оранжевия комбинезон.

Арабинът замаха отчаяно с ръце и запляска във водата. Отваряше уста, за да си поеме въздух, но в резултат поглъщаше вода. Очевидно не можеше да плува. Рап взе спасителния прът. Свали сакото си и протегна пръта. Първоначално си помисли, че този идиот няма да го види и се приготви да скочи в басейна, за да го спаси. За щастие в този миг удавникът закачи с едната си ръка пръта и веднага се вкопчи в него.

Рап напрегна мишци и издърпа главата и раменете на терориста над водата. Онзи се увеси на пръта с обръча като плъх, спасяващ се от корабокрушение.

– Ахмед, ако още един път ми кажеш, че искаш среща с адвоката си, ще те оставя да потънеш на дъното и да се удавиш – заплаши го Рап. – Ясен ли съм?

Онзи не отговори веднага и Рап разклати пръта.

– Да! Да! Ясно!

– Сега, Ахмед, ме слушай много внимателно. Къде трябваше да закарате бомбата от Чарлстън?

Ал Адел стискаше силно обръча, затворил очи, целият треперещ от страх.

Рап повтори въпроса още по-категорично и започна да брои на глас. Когато стигна до пет и не чу отговор, потопи пръта заедно с арабина под водата. Държа го така само два секунди, но знаеше, че за човек, който не може да плува, това време се равнява на цяла вечност. Отново повдигна пръта и извади плюещия вода ал Адел. Извика въпроса отново, но този път дори не го изчака да отговори. Щом го видя, че отваря уста, за да вдиша въздух, веднага го потопи.

Миг по-късно пак го извади, но този път беше възнаграден с отговор. С пълна с вода уста ал Адел изграчи две думи и отчаяно отвори уста за още въздух. Рап не повярва на ушите си. Погледна към Макмахън на другия край на басейна и отново повтори въпроса.

Ал Адел даде същия отговор. Рап понечи отново да го потопи и онзи занарежда като картечница. Даваше най-различни детайли от операцията на терористите, докато стискаше пръта, както удавник – сламка.

> 80

Рап и Макмахън съставиха план. Разполагаха само с трийсет минути да го обсъдят и изпипат. Говориха накратко с шефовете си: Рап – с директора на ЦРУ Кенеди, а Макмахън – с директора на ФБР Роуч. По телефона не можеха да се впускат в подробности и, разбира се, не им казаха къде се намира изчезналият затворник. В момента пътуваха към Белия дом, където щяха да се видят с началството в полунощ, в Ситуационната зала. Нито Кенеди, нито Роуч одобряваха тази стъпка, но на Рап и Макмахън не им пукаше. Предстоеше им да се съберат в една стая с всички свои критици. Честно казано, не шефовете ги притесняваха – те щяха да постъпят както е необходимо. Другите, включително и президентът, будеха у тях повече тревога.

Президентът трябваше най-накрая да разбере, че хората в администрацията, които непрекъснато му шепнеха в ухото, не действат в интерес на националната сигурност. Щом Рап му съобщеше какво са открили, тези същите хора щяха отново да предложат неуместните си съвети. Неуместни съвети, които биха довели до преждевременния взрив на втората бомба.

Само поради тази единствена причина Рап и Макмахън решиха да държат в тайна всичко от началниците си, докато всички не се съберат в Ситуационната зала. За да осъществят плана си, бяха решили да оставят опонентите си да загубят самообладание, да пощуреят в присъствието на президента. Да започнат да ги заплашват, че ще ги уволнят, ще ги лишат от пенсия, ще ги съдят. Всичко това трябваше да стане пред очите на върховния главнокомандващ. Защото когато Рап и Макмахън извадеха на масата тайния си коз, техните критици щяха да загубят ума и дума от изненада.

Агентът от Сикрет Сървис Джак Уорч ги чакаше под навеса на Уест Екзекютив Драйв. Рап го беше помолил за това по телефона. Облечен беше в смокинг останал му от официалната вечеря. Изглеждаше притеснен.

– Какво, по дяволите, става? – попита ги той.

– Много е дълго за обяснение, Джак. Трябва да ми се довериш.

– Знаеш, че не бива да участвам в подобни неща. Някои са ти доста ядосани горе. Джоунс иска главата ти на тепсия, онази, другата кучка от Министерството на правосъдието, също. Дори шефовете ти не смеят да те защитят, а президентът… Мога да ти кажа само, че отдавна не съм го виждал толкова бесен.

– Добре. Президентът в Ситуационната зала ли е? – попита Рап.

– Тръгна натам.

Мич погледна часовника си.

– Искам да ми направиш една услуга, Джак. Айрини ми каза, че „Марийн-1“ е тук.

– Така е.

– Колко време му трябва, за да излети?

– Пет минути.

– А президентът докога остава на подобни събития като вечерята?

– Обикновено си тръгва най-късно в полунощ, но тази е доста важна. Накъде биеш, Мич?

– До пет-десет минути президентът ще излезе от срещата и ще ти каже, че нощес тръгва за Кемп Дейвид, защото иска да си легне рано и на сутринта да играе голф с британския премиер и руския президент.

– Руският президент не играе голф.

– Значи само ще се вози и ще гледа. Не ме интересува. Единственото, което искам, е след петнайсет минути и тримата заедно със съпругите си да са се качили на хеликоптера. Искам безопасно да ги изведеш от града, без журналистите да разберат истинската причина за заминаването им. Сега разбираш ли?

Началникът на президентската охрана бавно кимна.

– Мисля, че разбирам.

– И, Джак, помни, че не съм ти казвал нищо подобно. Идеята е била на президента. Решил е, че е добре да прекара времето заедно с държавните глави в по-спокойна атмосфера. Разпръсни мълвата сред агентите си. Така, ако им налети пресата, ще има как да се оправдават.

Рап усети, че в главата на Уорч се върти нещо друго.

– Успокой се. Ти живееш близо до Роквил, нали?

– Да.

– Семейството ти е в безопасност. Само гледай да не ги пускаш утре в града.

Телефонът на Рап звънна.

– Как върви? – попита той и около двайсет секунди слуша човека от другата страна на линията. – Благодаря – каза и затвори. Обърна се към Макмахън: – Току-що са привършили проверката с детектора на лъжата. Всичко се потвърждава.

– Има ли някаква вероятност да ги е надхитрил? – попита Макмахън.

– Няма начин. Дори аз не бих могъл.

Уорч вдигна ръка към миниатюрната слушалка в ухото си. Някой от хората му говореше по радиостанцията.

– Да вървим – погледна ги той. – Президентът е в Ситуационната зала.

> 81

# Вашингтон, окръг Колумбия

Както се бяха уговорили, Макмахън и Рап търпеливо понасяха нападките срещу себе си и упорито мълчаха. Намираха се в залата заедно с шефовете си, съветника по националната сигурност Хейк, главния прокурор Стоукс, президента, началничката на кабинета Джоунс и Пеги Стийли. Всички седяха с изключение на Рап и Макмахън. Както и на двете дами, които най-много говореха или по-точно крещяха.

Съветникът по националната сигурност Хейк не каза нито дума, двамата им шефове също запазиха мълчание, но физиономиите им бяха достатъчно красноречиви. Главният прокурор Стоукс седеше до президента и въпреки че също не говореше, гледаше доста разочаровано към двамата виновници. Президентът на свой ред определено беше много ядосан. Стиснал бе зъби и фактът, че не правеше нищо, за да усмири двете крещящи жени, говореше достатъчно.

Всъщност Рап се забавляваше. Тъй като знаеше какво ще последва, вътрешно беше напълно спокоен. Ситуацията му се струваше още по-комична, защото Джоунс и Стийли не бяха съвсем трезвени. Ситуационната зала не бе чак толкова голяма и от двете лъхаше на алкохол. В допълнение езикът им от време на време се преплиташе, а в очите блуждаеше онова опиянение, присъщо на хората, когато са много уморени или злоупотребили с коктейлите.

– Свършихте ли? – хладнокръвно се осведоми Рап.

Начинът, по който зададе въпроса, доведе двете жени до истерия. Джоунс го посочи с пръст и извика:

– Край, това беше! – После се обърна към президента: – Цели две години ви предупреждавах, че той не се поддава на контрол! Казвах ви, че ще извърши нещо, което ще застраши администрацията ви. И ето, че го направи! – Пак се обърна към Рап: – Съзнаваш ли изобщо в какво положение поставяш президента?

Стийли явно се почувства пренебрегната, защото сметна за необходимо също да се включи. Изгледа с омраза Макмахън и поклати глава.

– Очаквах повече от човек, посветил трийсет години на Бюрото. Човек, който се е клел да спазва и защитава закона.

– Решението ми е категорично! – продължи да крещи Джоунс. Тя погледна към Кенеди и Роуч. – И двамата са уволнени! Още сега! Веднага! Край! Искам ги и двамата уволнени на секундата!

Кенеди наблюдаваше предпазливо сцената. Още никой не й беше дал възможност да каже на президента за последното развитие на събитията в Ричмънд и Атланта. Рап я беше помолил да почака, докато той дойде в Белия дом. Макмахън беше отправил подобна молба към директора Роуч.

Кенеди знаеше, че Рап е способен на жестокости, но това беше част от занаята им. Знаеше също така, че той не е склонен да се придържа към правилата, но бе убедена, че не е и безмозъчен глупак. Изглежда криеше нещо, защото ако наистина беше оплескал толкова зле нещата, колкото твърдяха двете жени, той не би стоял така спокойно, нито би търпял обидите толкова стоически. В интерес на истината, той изобщо нямаше да дойде. Имаше в излишък и достойнство, и гордост, които никак не се връзваха с настоящото му поведение – смълчан и търпелив към критиките на хора, към които най-малкото не храни уважение. Още по-издайническо беше поведението на Макмахън. Айрини го познаваше достатъчно добре. Той пък изобщо не би се съгласил да участва в подобен фарс, ако нямаше сериозна причина за това.

– Чакам! – каза Джоунс на Кенеди и Роуч.

– Добре – отвърна Рап и погледна часовника си. – Времето на аматьорите свърши. Вие двете или си седнете на местата и си затворете устите, или напуснете, ако искате. Ваша работа.

Президентът удари силно с длан по масата.

– Мамка му, Мич, достатъчно търпях безцеремонното ти поведение. Не ме интересува какво си постигнал в миналото, вече се уморих да те защитавам. Ти се превърна в пречка за администрацията. Не можем повече да търпим безотговорните ти действия.

– Знаеш ли на какво ще ни направят медиите заради теб? – попита Джоунс.

– А ти знаеш ли, че „Ал Кайда“ е вмъкнала втора ядрена бомба в страната? – контрира я Рап и се наведе напред. – Точно така, господин президент. И преди да се отървете от мен, позволете ми да ви спася задника за последен път. Докато слушахте тези две идиотки – Рап посочи към Джоунс и Стийли, – които ви наговориха какви ли не глупости за Закона за защита нацията, за идващите избори, колко е добре главния прокурор Стоукс да бъде ваш вицепрезидент, ние си блъскахме главите, за да разберем какви са плановете на терористите. И това, което открихме, изобщо няма да ви хареса.

– Тази вечер ни се обадиха от Центъра за контрол и превенция на болестите в Атланта. В местна болница от остър радиационен синдром е умрял шофьор на камион. Тази болест се среща много рядко. Центърът, Министерството на енергетиката и ФБР откриха камиона и ремаркето и установиха, че са облъчени с Pu-239. Pu-239 е изотопът, който се използва за производството на ядрени оръжия. Открихме също така, че шофьорът е взел товара от Мексико, прекарал го е през границата в сряда и се е насочил към Атланта.

Рап се обърна към Стийли:

– Атланта, както помните всички, беше и крайната дестинация на Имтаз Зубаир, изчезналия пакистански ядрен учен. Оказва се, че там живее и Ахмед ал Адел, когото арестувахме в Чарлстън тази седмица. Същият човек, когото решихте да съдите справедливо, а не да депортирате и да предадете на ЦРУ.

Стийли фиксира с погледа си Рап и тръгна да му изнася лекция:

– Вие явно не съзнавате какво говорите. Не можем просто така да депортираме американски граждани, нито да ги даваме на ЦРУ да ги изтезава.

Рап я прекъсна с гръмогласния си глас:

– Дебатите за тази вечер приключиха! Вие сте идиотка! Нямате представа за какво говорите. Нямате и понятие как се води тази война. Сега седнете и не ме прекъсвайте повече. Или ще ви хвана за яката и ще ви изхвърля от залата. – Мич посочи с пръст към началничката на президентския кабинет. – И за теб се отнася същото, Валъри.

Стийли бавно седна. Рап продължи:

– Та, както казах, предвид сериозността на положението, се заех лично да разпитам Ахмед ал Адел, който отказваше да говори с друг освен с адвоката си. И който се обявяваше за патриотично настроен американец. Преди да сте ми излезли отново с приказката за конституционните права, искам да ви напомня, че това е същият този ал Адел, който се опита да качи на камиона си двайсеткилотонна ядрена бомба, за да я пренесе на американска земя. Дотук има само един проблем обаче. Бомбата, която той искаше да вземе, беше предназначена за Ню Йорк. Втората бомба е предназначена за Вашингтон. Тази, която е била прекарана през границата с Мексико в сряда сутринта.

Залата се изпълни с гробовна тишина, която беше нарушена от президента:

– Знаем ли къде се намира второто устройство?

– Да – отвърна Рап. – Но няма да ви кажа. Не и докато не се качите на „Марийн-1“ заедно с британския министър-председател, руския президент и съпругите си и не отлетите за Кемп Дейвид.

Хейс понечи да протестира, но Рап твърдо поклати глава.

– Дотогава няма да кажа нищо. Знам точното време и целта на атаката. Единственият шанс да ги спрем е като се престорим, че всичко си върви както обикновено. Ето защо прессекретарят ви ще направи изявление, че вие и вашите колеги от Великобритания и Русия сте решили да поиграете голф в Кемп Дейвид. На другия ден възнамерявате да се върнете и да вземете участие в откриването на мемориала.

Президентът го изгледа кисело. Не беше свикнал да му се дават заповеди, но си даде сметка, че е сгрешил, като не е послушал Кенеди. Обърна се към директора на Централното разузнаване:

– Какво мислиш?

– Че трябва да отидете в Кемп Дейвид.

– Ами операция Ноев ковчег?

В схващанията на Кенеди евакуацията на държавното ръководство не беше добра идея, но засега реши да запази това мнение за себе си.

– Мисля, че в момента най-важно е вие и държавните глави да се махнете от града. Когато стигнете в Кемп Дейвид, ще обсъдим по-нататъшните си действия.

> 82

# Река Потомак

В събота сутринта небето почерня от гъсти сиви облаци. Силният дъжд размъти тихите води на залива. Хипнотичният ефект от ръменето послужи като идеален звуков фон за утринната им молитва. Бяха стигнали до река Йорк и оттам – до залива Чесапийк под прикритието на мрака. В момента плаваха на север. Единайсетметровата моторница, собственост на господин Хансън, беше повече от подходяща за задачата, особено в спокойно море. Нейната спътникова навигационна система им помогна умело да минат в непознатите води.

Също като ал Ямани Хасан и Халед се бяха обучавали да управляват съдове в Каспийско море. Те отговаряха за приемането и подготовката на нови смъртници. Кандидатите пристигаха с кораб от целия регион. Настаняваха ги за ден-два и чакаха ал Ямани да се върне с плоскодънната баржа. През това време, преди да дойде следващото попълнение, нямаха други задачи. Именно в свободните си дни бяха обучени в корабно и морско дело. Парите не бяха проблем, затова винаги когато изскочеше възможност, те наемаха кораб или лодка и се упражняваха в тихите води на Горганския залив, на югоизточния бряг на Каспийско море.

Въпреки наученото обаче те не бяха в състояние да запомнят всичките назъбени брегове и скали на залива Чесапийк. Системата за сателитна навигация и картата на борда обаче много им помогнаха. Те не бяха очаквали, че ще управляват морски съд точно в тези географски ширини. Първоначалният план беше да тръгнат от Далгрен на река Потомак и да стигнат до Вашингтон, шейсет и четири километра по на юг. Речният маршрут излизаше малко по-дълъг от сухоземния, но бе незначителен в сравнение с тристате километра шосе, които щяха да преодоляват в дъжд и при лоша видимост.

Ал Ямани беше коленичил, но не се молеше, а отново повръщаше. Това не беше добър знак. Вече не можеше да задържи в стомаха си и един залък. Страдаше от неутолима жажда, но с всяка следваща чаша вода повръщаше все по-неудържимо. Слузта беше сменила цвета си от розов в тъмноален. Хвана се с две ръце за стените на миниатюрната тоалетна и се приготви за новите спазми.

Гаденето му премина. Беше увиснал над тоалетната чиния, от устата му капеха кръв и лиги. Цялото му тяло бе покрито с пот и се тресеше. Това щеше да е последният му ден на този свят, независимо дали ще успее или не. Но не вярваше да се провалят. Не и след вчерашния ден. Аллах ги напътстваше, показваше им сигурния път към тяхната съдба.

Те всички щяха да умрат. Трябваше да излъже учения, нямаше как. Но не изпитваше никакъв срам. Някои хора не бяха достатъчно силни да се примирят с истината. Ученият беше изкарал по-голямата част от пътуването седнал в леглото на малката кабина, възможно най-далеч от бомбата. Той изрично настояваше да сложат бомбата на рампата от фибростъкло, която се намираше на кърмата. Доста се бяха постарали да покрият устройството, но то продължаваше да излъчва силна радиация. Поради тази причина го поставиха по-далеч, встрани от вятъра, който духаше към тях.

Ученият беше попитал какво предстои по план, след като стигнат до Вашингтон. Ал Ямани му обясни, че ще задействат часовниковия механизъм на бомбата, ще завържат моторницата на пристана и ще изчезнат. „Как ще се измъкнем?“ – попита го Зубаир. Ал Ямани му каза, че в града ще ги чака техен човек. Поредната лъжа, но пакистанецът нямаше никога да разбере това, защото щеше да е мъртъв, преди да са стигнали Вашингтон.

В малката кабина слезе Халед.

– Наближаваме реката.

Ал Ямани едва събра сили да стане. Той вдигна ръка, Халед го подхвана и му помогна.

– Още ли вали?

– Да.

Дори и с чужда помощ за саудитеца беше цяло изпитание да се изправи на крака. Ал Ямани с големи усилия тръгна да изкачва стъпалата към палубата, Халед го побутваше и го придържаше отзад. Когато стигнаха горе, той седна на пейката до Хасан, който управляваше моторницата.

Ал Ямани впери поглед през мокрото от дъжда предно стъкло и изчака чистачката да забърше капките, за да види ясно какво ги очаква напред.