Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 24 страниц)

Той забеляза, че го гледа, но на Стийли не й пукаше. Тя продължи да го изгаря с очите си, с грейнало от топлота и желание лице. Той извърна глава и миг по-късно тръгна към нея. Пеги забеляза, че Рап непрекъснато мести погледа си. Беше непрекъснато нащрек. Когато Мич се доближи, тя се протегна и нежно го хвана за китката. Нарочно докосна с пръста си неговата длан. Той реагира мигновено и ако Пеги не беше изучавала поведението му през последните минути толкова внимателно, можеше и да не забележи. Рап бързо обърна глава към нея, но не бе разтревожен, нито изненадан. Действията му бяха много ловки, както и начинът, по който издърпа ръката си и отстъпи настрани. Черните му очи се преместиха върху нея и я огледаха от главата до петите. Никога преди не беше виждала очи като тези, за миг дори забрави какво иска да каже.

Рап не обичаше да го докосва друг освен жена му. Близостта и физическият контакт бе свикнал да приема само професионално – като заплаха за живота му, а не като обичайното приятелско или служебно общуване. Погледна предпазливо юристката и се запита какво ли иска да му каже тя след случилото се предния ден. Днес цял ден не беше казал нито дума. Бе се дистанцирал от акцията по издирването, защото си даваше сметка, че не е по силите му да се бори с бюрократите. Но ако тя си търсеше нова кавга, Мич нямаше да отстъпи лесно.

– Искам да започнем наново. – Стийли отстъпи назад, за да не пречи на излизащите от залата хора. – За съжаление вчера се поразгорещихме. – Тя протегна ръка.

В отговор Рап й кимна, но продължи да я изучава с поглед. Беше висока колкото него. Дори малко по-висока с токчетата. Предпочете да замълчи.

– Последните няколко дни беше истинска лудница – продължи тя.

– Да.

– Е… – Тя се усмихна на последния, който излезе, и отново погледна Рап. – Знам, че само гледате да си вършите работата, както са ви учили. Надявам се все пак да разберете, че и на мен не ми е лесно, аз също си върша моята. Надявам се да си дадете сметка откъде идвам аз.

„И откъде, мътните да те вземат, идваш?“ – помисли си Рап.

Нямаше желание да провокира скандал. Бе стигнал до заключението, че просто ще положи двойни усилия, за да запази информацията в тайна от тези надъхани типове на реда и закона. Бюрокрацията му идваше прекалено много и той гледаше да я заобиколи по някакъв начин.

С примиренчески тон, точно както тя очакваше, Мич отвърна:

– Добре разбирам откъде идвате. В бъдеще ще гледам да съм по-сдържан.

Стийли се усмихна топло и показа трийсет и два каратовата си усмивка с идеални бели зъби.

– Предварително ви благодаря. Знайте, че много уважавам вашия ентусиазъм и отдаденост. Вие работите упорито и сте допринесъл много за борбата с тероризма.

Рап се усмихна резервирано. Беше повече рефлекс, отколкото жест на одобрение. Тази жена искаше нещо друго от него. Не знаеше точно какво, но засега щеше да продължи да се преструва.

– Как са двамата ви пленници?

– Обвиняеми – поправи го тя.

– Обвиняеми.

– Да… ами, не са много приказливи. Поне на нас не са ни казали много.

– С кого говорят?

– С техния адвокат.

– Бях забравил за него. Записвате ли разговорите им?

Стийли скръсти ръце. Жестът беше напълно съзнателен – така гърдите й се повдигнаха и издуха деколтето на блузата й. Въздъхна и отговори:

– Ах, ама и вие сте един непослушник.

– Да, но се сдобивам с резултати.

– Обзалагам се, че е така. – Пеги го удостои с престорено свенлива усмивка. – Обзалагам се.

Рап чак сега стопли, че русокосата синеока орлица флиртува с него. Вдигна ръка, уж за да погледне часовника си, а всъщност за да се види брачната му халка.

– Е… аз трябва да вървя, но благодаря за вниманието.

– Удоволствието е мое. – Стийли отново протегна ръка. – Ако ни кажат нещо, ще ви уведомя.

Рап се съмняваше, че ще извлекат нещо полезно от двамата терористи, но не го каза, а само й стисна ръката.

– До скоро.

Докато той се отдалечаваше към изхода, Стийли го съпроводи с поглед и си каза: „Да, до съвсем скоро.“

> 63

Рап не стигна далеч. Скип Макмахън го забеляза и го повика в кабинета си. Рап заобиколи редиците с бюра и маси и отиде при колегата си от ФБР. Макмахън не каза нищо, само влезе в кабинета си, Мич го последва. Пол Раймър седеше на единия от двата стола пред бюрото на Макмахън. Скип затвори вратата.

– Какво става? – попита го Рап. – Вие двамата да не би да сравнявате новите си баровски заплати.

– Да, мислим заедно да отидем на екскурзия с трансатлантически кораб – сопна се Макмахън.

– Ей… не се обиждай. Мисля, че ще е много добре за вас. Дори се колебая дали и аз да не мина в частния бизнес.

– Какво значи това? – попита Раймър.

– Нека да кажем само, че вече доста се уморих.

– Твърде млад си да напускаш – отсъди Макмахън и седна в стола си.

– Възрастта няма нищо общо. Налага ми се да се сблъсквам с все повече глупости.

Бившият военноморски „тюлен“ и специалният агент от ФБР се спогледаха притеснено.

– Нали не говориш сериозно? – попита Раймър.

– Напротив.

– Не можеш. Все някой трябва да им показва как се правят нещата правилно.

– Ти вчера нали присъства на срещата в Белия дом?

– Никога няма да я забравя.

– Е, не знам дали си забелязал, но те май нямат намерение да се вслушват в съветите ми. Честно казано, нещата бяха много по-лесни, когато работех в сянка.

Макмахън, който изобщо не обичаше да му се оплакват, се намеси:

– Да, ама вече не работиш в сянка, затова забрави. Адски си млад, за да ни изоставиш. Освен това с какво ще се занимаваш?

– Ще имам деца, ще играя голф… не знам. Все ще измисля нещо.

– Ще умреш от скука още на втория месец – отвърна Раймър. – Единствената причина, поради която аз напускам, е, че съм на ръба на фалита, след като осигурих колеж на трите си деца. Трябва да натрупам малко пари, преди с жена ми да отплаваме към залеза.

Рап изгледа недоверчиво Раймър.

– Тия от Вътрешната сигурност да не са ти промили мозъка?

– И така да е, аз съм вече на петдесет и шест. А ти едва си превалил трийсет и пет. Имаш още много време, докато наистина се умориш.

Макмахън погледна нетърпеливо часовника си.

– Добре… сега, щом вече свършихме с консултациите за кариерата ти и решихме да останеш, може ли да пристъпим към работа?

– Да, защо не. – Рап се усмихна.

– Пол има интересна информация, която не иска да разпространява по официалните канали. След като я чуеш, ще си промениш плановете за напускането.

Да, Макмахън успя да привлече вниманието му. Рап се обърна към Раймър:

– Какво има?

– Руснаците, макар и скришом, доста ни помогнаха. Истината е, че те са притеснени и загрижени за разпространението на радикалния ислямски фундаментализъм не по-малко от нас. В известна степен дори повече.

– И би трябвало. Онези са им в задния двор.

– Да, е, както и да е… Проведох доста интересен разговор с един мой руски колега. Разговорът беше неофициален, разбира се. Изпратих му проби от радиоактивния материал и той потвърди, че е от техните.

– Интересно. Има ли предположение как „Ал Кайда“ се е сдобила с него?

– В момента проверява. Теорията му ми звучи доста правдоподобно.

– Да я чуем.

– Първо, той потвърди, още преди да е видял материала и без да е направил проби, че си имаме работа с един от техните ядрени експлозиви за мирни цели, които са изпитвали в казахстанския полигон в края на шейсетте години. Дори се сети, без да гледа никакви статистики, че по това време са изпитали двайсет такива оръжия. И ето сега става интересно. Нито руснаците го признават, нито ние, но не всичките опити са били успешни.

– Това не ме изненадва – каза Рап. – Нали поради тази причина се наричат опити.

– Да, но това, което ще чуеш сега, не само ще те изненада, но и ще те шокира. Като казвам, че не са били успешни, имам предвид, че някои от тях са достигнали критичната си маса, но не са постигнали максимална мощност. Други пък просто не са се задействали както трябва.

– Искаш да кажеш, че не са се взривили ли?

– Не точно. В повечето случаи бомбите са се взривили, но не са достигнали критичната си маса.

– Обясни ми го на нормален език, ако обичаш.

– Тези оръжия са много прецизни. Ако експлозивът, който се поставя около ядрения материал – Раймър очерта с длани кръг във въздуха – не проработи както трябва, не достига критична маса. Схващате ли?

Макмахън и Рап кимнаха.

– Е, в част от случаите конвенционалният експлозив просто не се задейства. Нямаме критична маса и минаваме към следващия опит. Ако беше по-лесно, щяхме да се опитаме да извадим ядрения материал от дупката, но по-вероятно бихме го зарязали заровен в земята. Сега, като знам как са действали руснаците, предполагам, че изобщо не са си направили труда да вадят материали от неуспешните опити.

– Защо? – учуди се Макмахън.

– През петдесетте и шейсетте години разполагахме с толкова много от този материал, че беше много по-лесно да започнем наново, отколкото да влизаме в радиоактивната дупка и да вадим от там парчета, които вероятно ще се окажат безполезни.

– Значи – Рап съпостави информацията, – казахстанският полигон е пълен с такива ядрени отпадъци. Колко на брой са горе-долу?

– Не знаем точно – отвърна Раймър.

– Приблизително.

– Поне десетина, а може би и повече.

Рап зяпна.

– Защо, по дяволите, никой не ми е казвал за тази заплаха?

– Защото не беше разглеждана като заплаха. Този казахстански полигон на практика представлява радиоактивно сметище. Мисълта някой да отиде и да изрови една от тия пущини звучи направо абсурдно. Без необходимото оборудване всеки, който се опита, би умрял. А дори и да разполагаш с оборудване, трябва да действаш много бързо, за да не получиш смъртоносна доза радиация.

Рап закри лицето си с длани.

– Или просто да обещаеш на тайфа млади ислямисти, че ще им дадеш билет за Рая. – Рап стана и погледна телефона си.

– Този полигон още ли е действащ? – попита Макмахън.

– Не.

– Охранява ли се?

– Площта му е над триста и двайсет хиляди квадратни километра.

– Значи няма охрана? – Макмахън беше разочарован.

– Не.

– Това е много лошо – заключи Рап.

– Може би да, а може би не. – Раймър се стараеше да поддържа оптимизма у двамата си събеседници. – Руснаците са се заели със случая. Моят колега е на път за Казахстан заедно с екипа си, за да проведат разследване.

– На кой друг си казал? – попита Мич.

– Само на вас двамата. Предвид цирка, който трябваше да преживеем тази седмица, не исках да разширявам много кръга на информираните.

Рап кимна.

– И аз на твое място бих постъпил така. Скип, ти какво мислиш?

– По време на пакистанския рейд откри ли някакви данни за втора бомба?

Рап се замисли.

– Не.

– Буквално всеки един полицай, агент на ФБР и човек на другите служби получи фоторобота на ал Ямани и фотографията на Зубаир. Благодарение на информацията, която ни достави от Афганистан, напипахме цялата им тайна мрежа в Америка. Днес смятаме да проведем доста арести, при това не само в Атланта. Аз предлагам да изчакаме какво ще ни кажат руснаците.

– Съгласен съм – отговори Рап. – Нека си остане само между нас тримата, докато не разберем нещо повече. Не ми трябват още адвокати от Министерството на правосъдието, които да ми казват какви са правилата. А президентът и хората му и без това са заети с утрешната церемония по откриването на мемориала.

> 64

# Ричмънд

Стигнаха на уреченото място по-рано. Преди да слезе от колата, ал Ямани ги инструктира да не го чакат. Ако не им се обадеше до дванайсет и половина, те трябваше да напуснат Вашингтон без него и да довършат нещата, доколкото могат. Ал Ямани наистина не знаеше какво да очаква. Вярата му подсказваше едно, но практическият опит му диктуваше съвсем друго. Американците бяха проникнали в неговата организация, но не знаеше до каква степен. Засега събитията показваха, че е провалена само една конспиративна клетка. Ал Ямани беше сигурен, че дори и да бяха разкрили стария му приятел, той щеше да го предупреди с уговорения сигнал и да издържи на всякакви мъчения. Разбира се, така щеше да е, ако знаеше, че са го разкрили. Тези американци се отличаваха с хитрост и коварство, а приятелят му, с когото се познаваха още от Афганистан, вече не беше млад. Можеше дори да не разбере, че американците са по петите му.

На ал Ямани разходката из парка му се стори изненадващо освежаваща, въпреки че здравето му непрекъснато се влошаваше. Достатъчно бе, че се намира далеч от тясното пространство на колата и нервното дърдорене на пакистанския учен. Ал Ямани откри пейката до оръдието. Беше я виждал на фотографии и затова веднага я разпозна. Историческото значение на стария артилерийски образец изобщо не интересуваше саудитеца. До оръдието имаше поставена бронзова табела. Поколеба се дали да не отиде да прочете какво пише на нея, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това щеше да използва последните минути уединение, за да се концентрира. Да се помоли на Аллах да му даде сила да издържи и следващите двайсет и четири часа. Само сила и малко късмет му трябваха, за да довърши започнатото.

Малко по-късно чу как една кола спря, вратата й се отвори и затвори. Ал Ямани извъртя глава и погледна зад гърба си. От бяло-зеленото такси слезе мъж и се насочи към него. Беше шофьорът на таксито и за щастие идваше сам. Ал Ямани понечи да стане, но изведнъж се почувства зле. Остана седнал, за да съхрани още малко от драгоценната си енергия, и зачака другаря си.

Шофьорът на таксито се спря на около три метра от него и го погледна с неверие.

– Мустафа, ти ли си?

Ал Ямани свали слънчевите си очила. По очите щеше да го познае.

– Аз съм, Мохамед.

– Толкова много си се променил. – Тонът на събеседника му беше изпълнен със загриженост.

– И ти също, приятелю мой. – Гласът му беше станал по-слаб. – Брадатата ти е побеляла цялата.

– Много време мина. Повече от десет години.

Ал Ямани кимна. Последната им среща беше в Афганистан през 1987 г. Мохамед, един от най-храбрите воини, които ал Ямани познаваше, едва не загина в ожесточена битка със съветската армия. Човекът от ЦРУ, с когото работеха заедно, се погрижи да евакуира Мохамед в Германия, където щяха да го лекуват опитни лекари. След близо цяла година същият служител от ЦРУ му съдейства да имигрира в Съединените щати. Беше се установил в Ричмънд, Вирджиния, и оттогава работеше като шофьор на такси. През годините ал Ямани беше кореспондирал с него. Интуицията му подсказваше, че религиозният плам у стария воин още не е угаснал.

– Какво ти е? – попита го Мохамед.

– Аз умирам.

– Всички рано или късно ще умрем.

– Да, някои обаче по-бързо от другите.

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Не. – Саудитецът поклати глава, но само веднъж. Вратът го заболя. – Готов съм да умра.

– Какво ти е.

– Не може да се излекува. Но стига за мен. Как я караш ти, приятелю?

Таксиметровият шофьор опипа мънистата на броеницата си.

– Времената са трудни. Вярата ни е подложена на нападки и хули.

– Да, така е. Затова съм дошъл.

– Заради кашоните, които ми изпрати ли?

– Да. Успя ли да ги опазиш невредими?

– Да, както ти обещах.

– Отвори ли ги? – Ал Ямани погледна приятеля си в очите.

– Не.

– Хубаво. Ще ме заведеш ли при тях?

– Разбира се. Първо ще те закарам у дома, където ще хапнем и ще поговорим.

На ал Ямани би му харесало да погостува на Мохамед, но нямаше никакво време.

– Съжалявам, но не мога. Изпълнявам мисия на Аллах, а времето ми е скъпоценно.

Складовата площ се намираше само на двайсетина минути път. Ал Ямани пътува отпред, на седалката до шофьора, за да следи дали всичко върви по план. Мохамед не настоя повече с поканата за гости. Двамата бяха служили рамо до рамо пет години в кървавата война срещу съветската армия. Мохамед знаеше, че ал Ямани е сериозен човек, който по-малко говори и повече действа. Човек, когото той много уважаваше. Правоверен мюсюлманин, напуснал родната си Саудитска Арабия, за да се бие с агресорите в Афганистан. Мохамед беше изумен от жертвоготовността на своите приятели мюсюлмани и техният пламенен ентусиазъм за бой. А у ал Ямани тези качества бяха особено силно изразени.

Той беше най-храбрият и най-волевият сред муджахидините. Мохамед бе видял с очите си как ал Ямани стъпи върху мината, която откъсна част от крака му. Никога преди не бе виждал подобно нещо. Нямаше викове, нито сълзи. Ал Ямани понесе тежкото раняване така, както и най-смелите не бяха способни. И само месец по-късно се върна в строя, куцайки с дървена патерица по трудния планински терен. Той беше несломим. Най-безстрашният човек, когото познаваше.

Още тогава Мохамед му каза, че ще се моли да дойде денят, в който ще се отплати на своя брат мюсюлманин по оръжие. Преди четири месеца ал Ямани го потърси. Някой остави под вратата на апартамента му писмо с молба за помощ. Писмото съдържаше инструкции какво да прави, ако се съгласи да съдейства на стария си приятел. Мохамед не се поколеба нито миг.

В действителност, задачата го разочарова със своята баналност. Трябваше да направи само две неща, и двете лесни. Първото се състоеше в това да наеме складова площ и да чака да пристигне пратката. Второто изискваше от него да наеме кораб. Трябваше да пази пратките в заключения склад, докато ал Ямани не дойде да ги прибере. Също така не трябваше да отваря пакетите, нито да говори за тях с когото и да било. Задача му бе от изключителна важност и Мохамед веднага се съгласи да я изпълни, тъй като за него това беше въпрос на чест.

Складът представляваше една голяма двуетажна сграда, заобиколена от редици оранжеви и бели гаражи. Докато минаваха с колата през входа, ал Ямани се огледа назад за камиона. Наредил беше на Хасан да го следва на дискретна дистанция. Щом влязоха в двора, камионът отби от улицата, за да ги последва.

Два завоя по-късно спряха пред един от по-малките складове-контейнери с висока метър и нещо оранжева метална врата. Ал Ямани и Мохамед слязоха от колата. Докато Мохамед отключваше вратата, ал Ямани се огледа предпазливо наоколо. Беше един от онези мигове, в които той очакваше американските полицаи да изскочат, да му извият ръцете и да му сложат белезници. Мохамед отвори вратата. Вътре лежаха три сандъка. Ал Ямани веднага ги позна, защото сам ги беше опаковал. Просто не желаеше да се довери на никой друг за тази част от операцията. Саудитецът взе по-лекия и остави Мохамед да се бори с останалите два.

За по-малко от минута те натовариха багажа, качиха се по колите и се насочиха към изхода. Ал Ямани каза на Мохамед да завие наляво. Едва бяха излезли на улицата, когато нещо накара саудитеца да затаи дъх.

Отпред, вляво на улицата, той ясно видя как камионът с ремаркето бе спрян и паркиран до полицейска кола с мигащи светлини. Ал Ямани не повярва на очите си. Умът му трескаво започна да търси причината за провала. Един полицай застана до вратата на камиона с ръка на пистолета. Ако американците бяха по петите им, те със сигурност бяха задействали повече от една полицейска кола.

Светкавично взе решение.

– Мохамед, обърни колата, ако обичаш – каза той спокойно.

– Точно тук ли? – Намираха се на шосе с две платна, а следващата отбивка се намираше на половин километър оттук.

– Малко по-надолу. Имаме проблем.

Мохамед измина известно разстояние и направи обратен завой.

– Какво е станало?

Нямаше много време за обяснения, затова ал Ямани реши да му каже истината.

– Моите хора ме следваха. Полицията обаче ги спря току-що. Дай насам, вдясно.

– Какво ще правиш? – Таксито забави скорост.

Полицаят вече беше отишъл отзад, при ремаркето. Пипна катинара на вратата и тръгна отново към кабината отпред. Пресегна се за нещо на рамото си. Ал Ямани веднага разбра какво е то. Таксито се движеше с по-малко от трийсет километра в час.

Саудитецът погледна отражението в огледалото за обратно виждане.

– Мохамед, имаш ли ми доверие?

– Разбира се.

– Тогава искам да сториш нещо заради мен, и то веднага.

> 65

Заместник-шерифът Дейвид Шърууд от окръг Хановър вече мислеше как ще прекара уикенда. Тези дни беше купил нов воден джет, който развиваше сто и трийсет километра в час. Тъкмо възможност да го изпробва. Това беше първият му почивен ден за Деня на загиналите във войните, откакто преди четири години бе започнал работа в местната полиция. Възнамеряваше да го прекара на брега на езерото Гастон, на границата между Вирджиния и Северна Каролина. Един от съучениците му от гимназията си беше купил малка къщичка с пет легла и Шърууд планираше да му погостува.

Приятелят му беше поканил над двайсет души, но ги посъветва да си донесат палатки и спални чували. Шърууд би се пъхнал в спален чувал само ако някоя гореща мадама го помолеше да сподели нейния. Не, определено си беше заплюл едно от леглата. Което означаваше, че след като дежурството му свърши в два през нощта, той бързо ще се изнесе от града. Иначе щеше да спи в палатка. Пикапът му беше зареден догоре с бензин, а новият лъскав джет – здраво закрепен отзад, готов за подвизи. Оставаше да вземе каса бира по пътя и всичко щеше да мине страхотно.

Камионът и ремаркето привлякоха вниманието му, няколко километра след като излезе на шосето. Шърууд си имаше теория: повечето хора, които карат с ремаркета, са тъпаци. Разбира се, с изключение на него. Всички си мислеха, че като теглят ремаркета, значи за тях здравият разум и правилата за движение не важат.

Този тъпак беше спрял така, че ремаркето стърчеше и пречеше на движението. И, естествено, изобщо не си направи труда да си включи аварийните светлини. Преди да постъпи в полицията, Шърууд и представа си нямаше колко глупави хора има на този свят.

Спря патрулната си кола, включи светлинните сигнали и се обади по радиостанцията, че извършва рутинна проверка на водач на МПС. През уикенда на пътя щяха да загинат доста хора, но поне този идиот можеше да усмири, преди да е предизвикал катастрофа.

Шърууд си отбеляза наум, че номерата на камиона са от Джорджия, и поклати глава. Слезе от колата и отиде до вече отворената врата на шофьора. През цялото време държеше лявата си ръка на дръжката на пистолета. Спря на около метър и нещо от кабината. Хиляди пъти досега беше повтарял тази процедура.

– Някакъв проблем ли има? – попита той.

– Не, никакъв проблем – отвърна непознатият. Обичайната изнервеност на спрян за полицейска проверка шофьор.

Все пак Шърууд долови лекия му акцент. Не можеше да определи откъде е, но определено не беше южняшки.

– Документите за проверка, моля. – Мъжът веднага му ги даде, което по принцип беше добър знак. Шърууд огледа издадената в Джорджия шофьорска книжка, след което погледна към водача. Фотографията отговаряше на лицето.

– Откъде си, Дейвид?

– От Атланта – отвърна Хасан.

– Виждам от книжката… Питам те откъде си родом?

– О, извинявайте. От Гърция. – Хасан мислено благодари на ал Ямани, задето ги бе карал многократно да повтарят фалшивите си биографии.

Шърууд кимна и погледна към другите двама мъже в камиона. Нещо в човека на задната седалка му направи силно впечатление. Беше дребен, като тийнейджър, и се държеше доста нервно.

– Нарушение ли извърших? – Хасан се стремеше да отклони вниманието на полицая от изнервения учен.

„Чужденци“ – каза си Шърууд.

– Така не се спира.

– Съжалявам.

– Трябва да внимаваш, когато теглиш ремарке. Не можеш да пречиш на движението. – Шърууд възнамеряваше да го пусне само с устно предупреждение, но първо щеше да го накара да се поизпоти. – Изчакай в кабината, докато проверя книжката ти. Ще се върна след няколко минути. – Той отново хвърли поглед към пътника на задната седалка. В този имаше нещо странно, но не можеше да определи какво точно.

Шърууд тръгна към патрулната кола. Спря се за малко и запомни номера на камиона, след което опипа тежкия катинар на ремаркето. Катинарът и номерата от Джорджия му се сториха подозрителни. Тогава го осени една мисъл – за тъмната кожа на непознатите и техния акцент. Гърция не се намираше в Близкия Изток, но беше близо. Освен това Шърууд нямаше никаква представа с какъв акцент говорят гърците. Беше уморен, дежурството му започна в пет сутринта. Но все пак си спомни акцията, която федералните провеждаха за издирването на някакви чужденци в района на Атланта. Не можеше да си спомни конкретно чертите на заподозрените, но се сети, че единият от тях е доста млад за терорист.

Шърууд се отдалечи встрани от ремаркето и погледна отново към камиона. Шофьорът напрегнато го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Двайсет и пет годишният заместник-шериф отново допря дясната си ръка до дръжката на пистолета, а с лявата натисна бутона за предаване на радиостанцията.

Наклони глава по-близо до микрофона на рамото си и произнесе:

– Диспечер… тук е…

Полицаят не довърши изречението. Една от движещите се по шосето коли зави към него и го удари в левия крак. Той полетя, падна на земята и силно си удари главата. Очите му трепнаха, после се затвориха.

> 66

# Вашингтон, окръг Колумбия

Мич лесно взе решението да тръгне към летището. Раймър все още нямаше отговор от руснаците, а арестуваните в акцията заподозрени тепърва трябваше да дават информация. Разследването, върху което Рап нямаше никакво влияние, беше навлязло в задънена улица. Освен това хората на Мич предполагаха, че ал Ямани вече си е заминал. Членовете на висшия ешелон на терористичната организация не бяха склонни да се превръщат в смъртници-камикадзета. Те оставяха новобранците да гинат вместо тях. Неколцина от най-добрите аналитици на ЦРУ прогнозираха, че ал Ямани вече е напуснал страната и е на път за пещерата си.

Рап погледна часовника си. Беше 3:08 часа. Налагаше се да побърза за самолета. Тъкмо паркираше в паркинга на летище „Дълес“, когато мобилният му телефон звънна. Провери кой го търси и вдигна. Беше Макмахън от Центъра за борба с тероризма.

– Какво има?

– На летището ли си още?

– Да. Тъкмо паркирам.

– Ами… изникна нещо интересно. Мисля, че ще искаш да чуеш.

Рап свали стъклото и си взе талона за паркиране.

– Слушам те.

– Обадиха се от Щатската полиция на Вирджиния. Най-вероятно са идентифицирали Имтаз Зубаир.

Рап отпусна педала на газта.

– Прибрали ли са го?

– Не, защото тук нещата се объркват. В доклада се казва, че е разпознат от заместник-шериф, който спрял някакъв камион за рутинна проверка. Изглежда полицаят е вървял към патрулната си кола, когато го е ударила минаваща по шосето кола. Изпаднал е в безсъзнание.

– Кога и къде е станало това?

– На север от Ричмънд. Някъде около един часа днес.

Ричмънд се намираше само на час и половина път южно от Вашингтон.

– Говорихте ли със заместник-шерифа?

– Не, засега не е възможно. Току-що са го вкарали в травматологията заради мозъчния отток.

От видеозаписите от охранителните камери на хотел „Риц“ в Атланта Рап знаеше, че Зубаир е бил там в сряда вечерта и си е тръгнал в полунощ. „Защо ли се е насочил към Вашингтон?“

– Разполагаме ли с описание на колата?

– Да, такси. Форд F-150, модел от края на деветдесетте години, зелено-бял. Пътувал е с други двама. В доклада се казва, че шофьорът е имал акцент.

– Имало ли е нещо в товарния отсек на камиона?

– Не сме чули да е имало, но в момента препроверяваме информацията по показанията на други свидетели.

Рап спря колата.

– Вече може да са във Вашингтон.

– От Щатските патрули не са на същото мнение. Изпратили са техен полицай на местопроизшествието само четири минути след като шерифът е бил ударен. Веднага са получили описанието на колата. Двайсет минути по-късно са вдигнали самолет и хеликоптер. Самолетът е патрулирал над шосето, а хеликоптерът е претърсил околния район. Моят агент, който разговаря с тях, ми каза, че не им липсват хора. Гарантират, че камионът не е напускал района на Ричмънд.

– Възможно ли е единият от пътуващите в камиона да е бил ал Ямани?

– Нямам представа. Заместник-шерифът няма да излезе от операционната поне до един час.

– Ще оживее ли?

– Не знам. Пределно ясно ми е, че жена ти много ще ми се ядоса, но в момента се нуждая от теб повече от всякога. Има някои неща… – Макмахън се поколеба. – Някои неща, за които двамата с Пол искаме да ни помогнеш.

Каквото и да имаше предвид Макмахън, той не искаше да говори за него по незащитения срещу подслушване телефон.

– На мен ще ми се ядоса двойно повече. Идвам до двайсет минути.

Рап затвори, наруга се три пъти и остана неподвижен още десет секунди. Беше се вторачил в телефона и се мъчеше да измисли как ще обясни това на любопитната си жена, без да й дава подробности. Хвърли телефона на задната седалка и реши малко да отложи нещата. Ако имаше късмет, когато се върнеше в офиса, бегълците вече щяха да са заловени. Тогава евентуално можеше да склони Кенеди да му даде един от служебните самолети на Ленгли. Да, подобни мисли влизаха по-скоро в сферата на мечтите. При всички случаи така беше по-добре, отколкото сега да се обади на жена си и да чуе разочарования й глас.

> 67

# Ричмънд

Скенерът ги спаси. Малката черна кутия, прикрепена под дъното на таблото в кабината, заграчи само две минути след като напуснаха мястото. Ал Ямани дори не го беше забелязал. Прекалено зает беше да говори с Хасан по мобилния си телефон, но Мохамед чу всяка дума от драмата и едва не получи инфаркт. Като повечето таксиметрови шофьори и той си носеше скенер на полицейските честоти. В началото целта му беше да избягва уличните задръствания, когато някъде е станала пътна катастрофа. Не след дълго обаче скенерът се превърна в източник на забавление. Когато работеше през нощта, разговорите между полицаите бяха по-интересни от радиото.

Първо някакъв шофьор съобщи за ранен полицай. Мохамед знаеше, че нищо не вбесява толкова ченгетата, колкото новината, че един от тях е пострадал. На не повече от три километра от местопроизшествието се разминаха с полицейска кола, която явно бързаше да помогне. Няма и минута след това видяха още два автомобила. И когато Мохамед си отдъхна, спокоен, че ще се измъкнат, по радиостанцията прозвуча гласът на ударения полицай, който описа камиона и избърбори нещо неясно за някакъв човек, когото ФБР издирвало.

Мохамед трябваше бързо да измисли вариант за действие. Планът беше да излязат на междущатски път 295 и оттам на магистрала 301, по която да стигнат до Далгрен, където да пресекат река Потомак. Беше наел лодката и платил в аванс. От опит Мохамед знаеше обаче, че по магистралата има много патрули. Другата възможност беше да тръгнат по междущатски път 95, но така щяха да си навлекат още повече неприятности. Нямаше как да стигнат до Далгрен, без да ги хванат.

Мохамед предложи на ал Ямани да изоставят камиона. Отговорът беше, че е изключено. Тъй като не можеха да се отърват от камиона и беше сигурно, че ще ги заловят, ако тръгнат на север или се движат по главните пътища, на Мохамед му хрумна нещо друго. Каза на ал Ямани да предаде на другите да го следват. Поведе ги на висока скорост през поредица от почти безлюдни селски пътища. Тези пътища ги отдалечаваха от Ричмънд и Вашингтон. Мохамед беше запален рибар и знаеше едно изолирано място, където можеха да се прегрупират и да решат как ще действат занапред.