Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 24 страниц)

– Точно така.

– Радиоактивният материал в момента се тества в пустинята, а двамата, които са се опитали да го вземат, надявам се, се намират в тъмна килия и с тях вършат много лоши неща. – Рап каза това с престорена усмивка. Съмняваше, че съдбата на терористите е такава.

Макмахън кимна колебливо. Не знаеше откъде да започне.

– Снощи в полицията на Чарлстън се получи обаждане за труп на неизвестен мъж. Нещастникът беше намерен в един закрит паркинг, наръган с нож. По стечение на обстоятелствата този паркинг гледа към дока, в който вчера пристигна нашият малък пакет.

– Идентифицирахте ли трупа?

– Не, но е от Близкия Изток.

Рап изненадано вдигна вежди.

– Някакъв шанс да е ал Ямани?

– Не, освен ако не е изнамерил начин да му поникне нов крак на мястото на ампутирания.

Рап си спомни за отличителните белези на терориста и глупаво премигна. Как можа да забрави.

– Някакви записи от охранителните видеокамери?

– Да… но са скапани. Успяхме да отсеем около десетина коли, паркирани по времето на смъртта. Сега ги проверяваме една по една.

– Нещо друго?

– Мисля, че вече знаем откъде е влязъл твоя човек в Щатите по вода.

– Ал Ямани?

– Аха. В понеделник Бреговата охрана извади тяло на мъж от водата близо до Флорида Кийс. Изгубил толкова много кръв, че почти веднага го отписали. Не вярвали, че ще оживее. Е, вчера обаче той се събуди и разказа доста интересна история. Човекът е британец, който живее на Каймановите острови. Бил е нает като капитан на някаква доста скъпа яхта, която, представи си, е собственост на един от петте хиляди членове на саудитската кралска фамилия.

Рап поклати глава. Вече разбираше накъде бие заместник-директорът.

– Британецът – продължи Макмахън – закарва яхтата в Куба и оттам качва някакъв пътник, когото трябва да отведе на Бахамските острови. Няколко часа, след като излизат от пристанището, пътникът намушква британеца с нож в гърба и го изхвърля зад борда. Явно го е смятал за мъртъв.

– От Бреговата охрана сметнали, че това има нещо общо с наркотици, и се обърнали към Агенцията за борба с наркотиците ДЕА. И тук ни провървя. Агентът, който ДЕА изпрати, за да говори с британеца, е част от Обединения оперативен отряд за борба с тероризма в Маями. Агентът отишъл в болницата точно след като прочел предупредителните инструкции за ал Ямани, които разпратихме, и набързо събрал две и две.

Интересът на Рап бе толкова разпален, че едва не стана от стола.

– Той сигурен ли е, че е бил ал Ямани?

Макмахън сви рамене.

– Единствените фотографии на саудитеца, с които разполагаме, са много калпави. А и на тях той е с брада и чалма. Нали знаеш как е.

– Да, чакай да позная… бил е гладко избръснат и късо подстриган.

– Именно.

– Британецът забелязал ли го е да накуцва?

– Не бил много сигурен, но видял как онзи за малко не се спънал, когато се качил на борда на яхтата.

Рап вече обмисляше варианти как да отскочи до Куба. Трябваше да го засекат, да тръгнат по петите му. С малко повече късмет щяха да го заловят още в самолета. Така и така беше пристигнал в Куба от страна, с която имаха добри взаимоотношения.

Макмахън далеч не беше свършил.

– Бреговата охрана беше поставена в бойна тревога за издирването на яхтата. Откриха я в сряда сутринта. Един служител от Националния резерват на Мерит Айлънд я забелязал.

– Къде е това?

– Близо до Кейп Канаверал.

– Страхотно, няма що. Нали за тази седмица не се планира изстрелване на космическа совалка?

– Не, вече проверих.

Рап сбърчи вежди.

– Защо в Кейп Канаверал тогава?

Заместник-директорът на Бюрото сви рамене.

– Не знам. Предупредихме НАСА и местните власти, но досега не се е случило нищо подозрително. Но имам нещо на другия фронт.

Макмахън започна да рови в някакви папки. Откри търсената и я отвори. После показа на Рап черно-бяла фотография и го попита:

– Сещаш ли се кой е този?

– Не.

– А би трябвало. Никога не бихме го пипнали без твоята помощ.

Мич се вгледа във фотографията.

– Не се сещам.

– Този младеж, който по някаква случайност преминава митническия контрол в летището на Лос Анджелис, е не кой да е, а Имтаз Зубаир, един от нашите изчезнали пакистански ядрени учени.

– Кога е влязъл в страната?

– В понеделник.

– И вече сте го затворили?

– За съжаление, не.

Рап се облегна назад, разочарован от отговора.

– Мислех, че сте го заловили.

– Открихме, че е влязъл в страната.

– Някаква идея къде може да е сега?

Макмахън знаеше, че приближава до кулминацията.

– Знаем, че в Лос Анджелис се е качил на самолет на „Делта Еърлайнс“ и е отлетял за Атланта.

– Значи сте го арестували, когато е слязъл в Атланта?

– Още не. Имаме проблем със записите от камерите, но очакваме да го разрешим тази сутрин.

– Ами какво стана с двамата, които хванахте в Чарлстън?

В този момент Макмахън съвсем се притесни.

– Държим ги под арест – заувърта.

– Къде? – Рап усети нещо нередно.

Макмахън стана и затвори вратата.

– Държат ги в Изправителното заведение на окръг Феърфакс.

– Не, не говориш сериозно. Те са тук, в града?

– Виж… преди да си се втурнал… трябва да ти кажа някои неща. За начало… и двамата са натурализирани американци.

– Ни ме пука, ако ще да са първородните братя на президента! – извика Рап. – Трябваше да ги затворят в казармата на флота в Чарлстън или дори в Гуантанамо. Но най-добре ще е, ако ми ги предадат на мен!

– Мич, те имат адвокат.

– Адвокат! – Рап скочи на крака. – Ти майтапиш ли се?

– Не е обикновен адвокат… Той е специалист по човешките права от Атланта. Има много връзки във Вашингтон. Вчера се обърна към медиите и…

– Не ме интересува кой е! – прекъсна го Рап. – Та това е смешно!

– Вината не е моя – оправда се Макмахън. – Повярвай ми.

– Чакай да позная. Те са араби, нали?

Макмахън кимна.

– Саудитци?

Заместник-директорът на ФБР кимна отново.

– Значи ми казваш, че двамата саудитци, които без съмнение са уахабити, вчера са се появили в Чарлстън, за да приберат ядрена бомба и ФБР е решило да бие отбой, защото са си наели адвокат?

– Ние не бием отбой и заповедта не е по инициатива на Бюрото. Идва директно от Министерството на правосъдието.

– От главния прокурор?

– Малко или много.

– Главният прокурор получава заповедите си от президента. Да не би да намекваш, че идеята е на президента?

– Не. Знам със сигурност, че не е негова идея. Дошла е от някъде другаде.

– Откъде?

Макмахън се поколеба, не от страх, че ще си навлече неприятности, а от предпазливост.

– Добре, ще ти кажа как започна всичко. Но искам да разбереш и гледната точка на останалите.

– Какво ще рече това? – изсумтя Рап.

– На теб не ти се налага да играеш по правилата, но ФБР е длъжно. Искам от теб само да разбереш законовите и политическите последици от случилото се вчера. Изслушай ме и после постъпи така, както намериш за добре.

Рап не разполагаше нито с търпение, нито с желание да слуша повече. Но тъй като искаше да разбере кой стои зад изключително глупавото решение, озапти гнева си за още няколко минути.

> 55

Тъмносиньото беемве петица се стрелна по натоварените улици с шеметна скорост. Макар и ядосан, мъжът зад волана владееше напълно автомобила. Вместо да прекоси река Потомак по моста Теодор Рузвелт Мемориъл, той пресече двете платна на шосето и отби по пътя към Паметника на морските пехотинци. Лесно откри лимузината. Рап зави към северната страна на монумента и рязко спря точно зад лимузината.

Както винаги, той набързо огледа района, докато паркираше колата и разкопчаваше колана си. После взе ключовете и слезе. Докато вървеше към лимузината, продължи да проверява обкръжаващия го пейзаж за нежелани наблюдатели. Задната врата на автомобила беше отворена и той се качи в него.

Доктор Кенеди беше включила портативния телевизор и четеше някаква папка. Тя дори не си направи труда да вдигне очи, за да погледне към най-добрия експерт на ЦРУ по борбата с тероризма. Кенеди не беше присъствала на срещата, по време на която бяха убедили президента да постъпи по този начин. Когато разбра за това обаче, първата й мисъл беше как ще побеснее Рап.

– Добро утро.

– И какво му е толкова доброто? – отряза я Рап.

Кенеди затвори папката и бавно свали очилата си.

– Радвам се да те видя отново цял и невредим.

След жена му и брат му Стивън, Айрини навярно беше следващият най-близък и важен човек в живота му. В много отношения нейното влияние върху него беше по-силно от това на първите двама, взети заедно. Кенеди знаеше за него неща, които те най-вероятно никога нямаше да разберат.

Въпреки силната му привързаност към Кенеди, понякога нейното дяволски спокойно и уравновесено поведение го подлудяваше.

– Айрини, главата ми ще се пръсне всеки момент… затова, да си спестим любезностите. Какво по дяволите се е случило, докато бях в Афганистан?

Именно затова Кенеди го беше помолила да се срещнат тук. Не можеше да позволи подобно избухване в Белия дом.

– Най-простата версия, Мичъл, е, че вчера са били арестувани двама американски граждани във връзка с готвена терористична атака. Имали са право на адвокат, наели са и…

Рап затвори очи и заклати глава.

– Не ми повтаряй официалното заявление. Искам да знам как за Бога си позволила да стане така.

– С две думи… изпревариха ме и ме изиграха.

– Как?

– Бях заета с друго.

– Дори не са се посъветвали с теб? – Рап не вярваше на ушите си.

– Не точно. Когато разбрах, вече беше твърде късно.

– Идеята на Джоунс ли беше? – Рап ненавиждаше началничката на президентския кабинет.

– Тя участва във взимането на решението, но според мен инициативата е на Министерството на правосъдието.

– Стоукс?

– Да, и една от заместничките му.

Рап поклати глава.

– Не разбирам. Мислех, че сме се оправили с всичките тия глупости, като приехме Закона за защита на нацията.

– И аз така мислех, но явно сме се лъгали.

– Как така?

– Левите не биха позволили съществуването на подобен закон. Трябваше да се досетя, че щом шокът от 11 септември 2001 г. поутихне, ще се заемат с отмяната му.

– Айрини… ти ме познаваш. Пет пари не давам за политиката и за ония деветдесет и девет процента глупости, които се вършат в тоя град. Но извинявай… тези двамата са участвали в заговор за взривяването на ядрена бомба в столицата Вашингтон. И сега от ФБР ми казват, че не мога да говоря с тях, защото си имат адвокат.

– Мич, на мен също никак не ми харесва подобно развитие, но точно сега не виждам какъв друг избор имаме. Цялата работа беше огласена в медиите.

– Знам как да действаме. Ще им отнемем американското гражданство, защото са дошли в Америка с цел да извършат терористични актове. После ще ги стиснем в менгемето, докато не издадат и последния си проклет съучастник, и последното късче информация.

– Мич, някой вече е пуснал духът от бутилката. – Тя посочи към телевизора, по който показваха някакъв репортер, застанал в прес залата на Белия дом. – Медиите вече научиха доста неща. Всеки момент президентът ще направи изявление. Става въпрос за политика, за кампания за преизбиране. Президентът иска да съчетае и двата подхода. Един строг съдебен процес срещу тези двамата ще се отрази добре на имиджа му и ще бъде добър рекламен ход. В същото време ще гледа да успокои притесненията на крайно левите за Закона за защита на нацията.

Рап поклати глава.

– Мустафа ал Ямани се разхожда на свобода из Щатите. Имаме мъртъв арабин в закрит паркинг в Чарлстън, имаме изчезнал пакистански ядрен учен, който е пристигнал в понеделник в Атланта и, по стечение на обстоятелствата, двама мъже, заловени в Чарлстън вчера, които също са от Атланта. – Рап замълча. Беше крайно разочарован. – На някой не му ли мина през ума, че двамата мъже, които ФБР държи, ще ни помогнат да открием ал Ямани и ядрения учен?

Кенеди споделяше разочарованието му. Но знаеше, че Министерството на правосъдието за нищо на света не би позволило някой от ЦРУ, камо ли Мич Рап, да припари до двамата ценни арестанти. В същото време нейният храненик вече беше избрал пътеката на войната и тя не възнамеряваше да го спира.

– Необходимо е само да го кажеш на президента. Постарай се все пак да проявиш уважение – отвърна тя.

> 56

# Атланта

Вторият мотел беше по-зле от първия. Мокетите бяха лекьосани и почернели от мръсотия, а покривките на леглата бяха направени от някакъв грозен лъскав плат. Имтаз Зубаир не се оплака. Да го стори пред ал Ямани щеше да е глупаво, особено предвид факта, че саудитецът в момента повръщаше в банята. Умираше от радиационно облъчване.

Зубаир беше виждал подобна картина и преди, докато работеше в атомната електроцентрала в Часнуп, Централен Пакистан. Един от сензорите се беше повредил и не регистрира изпускането на радиация. Техникът бе продължил да работи в заразеното помещение, направо изкара цялата си смяна. Разбра го после, но беше късно.

В рамките на един ден човекът започна да повръща, а кожата му се покри с червени възпалени петна. Очите му се подуха, последваха болезнени спазми и агония, накрая ръцете му омекнаха като желатин и той умря от силен кръвоизлив. Зубаир още помнеше виковете му. Какъв ужасен начин да умреш.

Той седна на ръба на леглото и впери поглед в телевизора. Ал Ямани му беше наредил да го извика, когато се появи американският президент. Според репортера изявлението закъсняваше, но очакваха да започне всеки момент.

Когато най-накрая президентът се качи на трибуната, Зубаир извика саудитеца. Секунда по-късно онзи излезе от банята и избърса устата си с хавлия. Зубаир забеляза кърваво петно върху хавлията и го попита:

– Мога ли да облекча с нещо бремето ти?

Ал Ямани поклати глава и също седна на леглото. Той с интерес чакаше да чуе какво ще каже американският лидер. До президента застанаха двама мъже и една жена.

– Ще направя кратко заявление и ще отговоря на няколко от вашите въпроси, след което ще дам думата на главния прокурор Стоукс. Вчера Министерството на правосъдието и ФБР осуетиха голяма терористична атака на „Ал Кайда“ срещу Вашингтон. Както пресата вече отбеляза, планът на терористите беше да вкарат с контейнеровози частите на мощна бомба. Благодарение на упоритите усилия и навременните действия на Министерството на правосъдието, ФБР, ЦРУ и Министерството на отбраната атаката беше предотвратена и като резултат организацията на „Ал Кайда“ претърпя сериозно поражение. Терористичните клетки, разположени тук, в Съединените щати, бяха разкрити и в момента се извършват арести на членовете им. Сега ще отговоря на част от въпросите ви, след което изявление ще направи и главният прокурор Стоукс.

Слаб мъж с преждевременно прошарена коса се изправи и попита:

– Господин президент, вярно ли е, че вие и висшите членове на администрацията се бяхте евакуирали от града във вторник през нощта?

– Като стандартна превантивна мярка, която е част от Продължаването на управлението, от града бяха евакуирани някои хора и преместени в обезопасени секретни места.

– Вие бяхте ли сред тези хора?

Президентът се ухили.

– Поради съображения за сигурност не мога нито да потвърдя, нито да отрека. – Той посочи към друг репортер.

– Господин президент, можете ли да потвърдите, че нападението е трябвало да се извърши в събота, по време на церемонията по откриването на паметника на загиналите във Втората световна война? И ако е така, какви допълнителни мерки ще предприемете, за да опазите чуждестранните държавни глави, които започват да пристигат утре, за да присъстват на събитието?

– Най-напред, искам да подчертая, че „Ал Кайда“ се озова в ролята на гонения. Ударът, на когото възлагаха най-големи очаквания, се провали. Що се отнася до това дали атаката е била свързана със съботната церемония… досега не сме получили конкретна разузнавателна информация, която да ни наведе на подобен извод. Ще отговоря на още един въпрос.

Група репортери започнаха да задават въпросите си на висок глас и президентът избра един от тях. Другите веднага млъкнаха.

– За какъв вид експлозивно устройство става дума, сър?

Президентът поклати глава.

– В момента провеждаме разследване и не мога да съобщя такива подробности.

Една жена се приближи до президента. Той благодари на журналистите и си тръгна. Човекът, в когото ал Ямани разпозна главния прокурор, излезе на трибуната и започна речта си. На ал Ямани не му беше необходимо да слуша повече.

Той изключи телевизора и се обърна към помощника си:

– Време е да вървим.

– Ще се върнем ли?

– Не.

Зубаир предложи той да кара, но ал Ямани отказа. Качиха се в колата под наем и напуснаха мизерния мотел. Саудитецът искаше колкото се може по-скоро да се отърве от колата. „Непрекъснато късай нишките, които водят към теб“ – повтаряше си той. Докато се придържаше към това правило, американците нямаше да го хванат и той щеше да им покаже, че президентът е отпразнувал пирова победа.

> 57

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап не гледаше на професията си с категориите на любовта и омразата. Това беше призвание, дълг, а не нещо, което зависеше от настроението му. Важен беше само приносът му за каузата, в която той искрено вярваше. Съществуваха обаче и някои аспекти в работата му, които не пораждаха ентусиазъм у него, и се стараеше да избягва. Един от тях бяха посещенията му на Белия дом.

Най-напред, Рап и шефката на президентския кабинет не можеха да се понасят. Тя представляваше пречка за всеки негов план или действие. Самият факт, че политиката играе такова голямо значение за всяко едно решение на президента, не се побираше в ума на Рап. Тук се прибавяше и двуличната, замъглена политическа коректност, с която беше пропита почти всяка среща. В крайна сметка се стигаше дотам, че се спореше и обсъждаше незначителното, а истински важните проблеми се подминаваха и оставяха на другите. На подобно място човек на действието като Рап никак не се чувстваше комфортно. Въпреки това в четвъртък сутринта седеше в залата с портрета на Теодор Рузвелт. Настроението му беше все така мрачно, но заради Айрини той стори всичко, за да го прикрие. Само четири от осемнайсетте кожени стола бяха заети. Екипът по националната сигурност се беше събрал и чакаше началникът си да дойде.

Президентът Хейс влезе с усмивка на лицето и доста бодра крачка. Всички станаха, дори Рап, макар да не му се нравеше. Когато мина покрай него, президентът му стисна рамото като знак на благодарност. Това беше първата възможност да изрази благодарността си лично, откакто Мич се беше върнал.

Хейс седна на мястото си, което гледаше към портретите на Линкълн и Джеферсън. Началничката на кабинета Валъри Джоунс, винаги наблизо до господаря си, седна отдясно на президента. Не за пръв път на Рап му хрумна, че ще е по-уместно тя да седи от лявата му страна. После влезе главният прокурор Стоукс, следван от висока блондинка. Рап предположи, че е онази прословута Стийли, за която му беше казал Макмахън. Мич изпитваше толкова силно негодувание към нея, че това му попречи да забележи красотата й. Служителите от Министерството на правосъдието заеха местата си срещу президента и съвещанието започна.

Рап беше гледал част от пресконференцията в лимузината на Кенеди. Очевидно Стоукс се стремеше да извлече максимална изгода от хвалбите на президента. След като съветникът по националната сигурност Хейк обяви дневния ред, Пол Раймър от Министерството на енергетиката взе думата.

Тонът на човека, отговарящ за екипите НЕСТ, беше мрачен:

– Нашите учени стигнаха до заключението, че ако всички компоненти на устройството бяха сглобени, взривът ще е с мощност двайсет килотона. Ядрено оръжие от такъв мащаб щеше да унищожи столицата, над сто хиляди души щяха да загинат само от ударната вълна. В рамките на един месец броят на жертвите щеше да се удвои от радиацията и топенето.

В залата настъпи гробна тишина. Тъй като в една или друга форма беше свикнал да обсъжда стратегически сценарии, първи реагира генерал Флъд:

– Имате ли предположения откъде може да е дошло това нещо?

– Въпросът още ни измъчва – отвърна Раймър. – По нашите стандарти двайсет килотона не са много, но в никакъв случай не са и малко. Подробното изследване на радиоактивния материал може да отнеме до шест месеца, но някои елементи в начина на проектиране на устройството ни карат да смятаме, че оръжието е произведено в Съветския съюз.

Президентът усети, че има и още.

– Много неуверено звучите.

– Имаме леко разногласие сред учените. Деветдесет процента от тях обаче са уверени, че оръжието е направено в Съветския съюз.

– Какво казват останалите десет процента?

– Има малка вероятност да е от ранните проекти на пакистанците.

Президентът погледна към държавния секретар за малко и отново се обърна към Раймър:

– Въз основа на информацията, с която разполагаме, съм склонен да мисля, че вероятността бомбата да е пакистанска, е много по-голяма.

– Именно информацията, сър… изчезналите учени най-вече… ни карат да не отхвърляме пакистанската версия. От чисто научна гледна точка обаче сме сигурни, че е съветско.

– Защо?

Раймър огледа останалите участници.

– Както вече споменах, ще са ни необходими шест месеца, за да разберем какъв радиоактивен материал е използван. С други думи да установим с голяма точност кой е ядреният реактор, в който е бил произведен. Но това не е единственият начин да се идентифицира материала – чрез анализ на схемата на устройството. В началото бяхме като ошашавени. Не бяхме виждали подобно нещо, което ни наведе на мисълта, че е проектирано по пакистанска схема, за която не знаем нищо. И тук започнаха разногласията. От въпроса за схемата.

– Вкарахме схемата в компютрите, но без резултат. Обикновено главите с мощност от десет до двайсет килотона се проектират за торпеда, крилати ракети или артилерийски снаряди. Нашето оръжие обаче не се вмества в нито един от тези носители. Тъкмо бяхме изчерпали всичките си идеи, когато един от нашите по-стари учени си спомни за серия ядрени опити, които Съветският съюз проведе в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. – Раймър прелисти някаква дебела папка и продължи: – Колко от вас са запознати с ядрения полигон в Казахстан?

Единствените, които вдигнаха ръце, бяха генерал Флъд и директор Кенеди.

Раймър вдигна във въздуха географска карта.

– Казахстанският ядрен полигон е разположен в западната част на страната, на северния бряг на Каспийско море. От 1949 та чак до 1990 г. Съветите извършиха 620 официално известни ядрени експлозии там. Това прави приблизително две трети от всички съветски ядрени опити. Над триста мегатона ядрени оръжия бяха взривени там. Което е равносилно на около двайсет хиляди бомби като тези, пуснати над Хирошима, и почти два пъти повече от мощността на всички извършени американски опити.

Рап чу само първата част. Останалото не беше толкова важно за него. Той вдигна ръка.

– Пол, ти каза, че полигонът се намира на северния бряг на Каспийско море.

– Точно така.

– Интересно е да спомена, че когато нападнахме лагера на „Ал Кайда“ в Пакистан, открихме сред другите неща и карта на Каспийско море.

Раймър искрено се изненада.

– Можеш ли да ми я пратиш, след като свършим?

– Разбира се.

Раймър си надраска някаква забележка в тефтера и продължи:

– От края на шейсетте до средата на седемдесетте Съветите направиха поредица от изпитания на ядрени експлозиви. Не знаем много за тях, защото не бяха предназначени за военни цели.

– Тогава за какво са били? – попита президентът.

– Значителна част от недрата на казахстанския полигон е богата на солни залежи. Идеята за опитите беше да се създаде изключително евтино и голямо съоръжение за складиране на петрол, природен газ и радиоактивни отпадъци.

– И докъде стигнаха?

– До никъде. Съветски учен, който беше участвал в програмата, избяга на Запад през 1979 г. и ни даде подробна информация за резултатите. Нашите учени провериха информацията и единодушно излязоха със заключението, че подобен план е безсмислен.

– Добре де, но как „Ал Кайда“ е спипала бомбата? – попита президентът.

Според Раймър възможностите бяха само две. Първата, че руснаците са продали радиоактивния материал, беше малко вероятна и той нямаше намерение да я излага пред тези хора, докато не се сдобиеше с повече информация. Другата възможност, че „Ал Кайда“ е изровила материала от недрата на полигона, беше по-вероятна, но тук, на масата, седяха хора, които много по-добре можеха да отговорят на този въпрос.

– Не знам, господин президент.

Държавният секретар се обърна към Кенеди:

– Трябва да информираме руснаците.

– Съгласна съм. Те могат да натиснат казахите по-добре от нас.

Президентът погледна към Флъд.

– Генерале?

– Съгласен съм. В техен, както и в наш интерес е тия проклетии да не циркулират така свободно. Може и да не ни кажат всичко, което разберат, но със сигурност ще решат проблема.

– Какво точно искате да кажете? – попита Джоунс.

– В Русия при подобни случаи подходът е един – заподозрените се изправят за разстрел и ако искат да спасят себе си и своите близки, започват да се изповядват пред следователите.

Рап не се сдържа да изрази мнението си по този въпрос:

– Така би трябвало да постъпим и ние с онези двамата, заловени в Чарлстън.

Ако някой друг беше направил коментара, щяха да го възприемат като остроумна шега и да се засмеят, но тъй като беше Рап, присъстващите разбираха, че предложението му е напълно сериозно.

Президентът остави думите без реакция. Кенеди го беше предупредила, че Мич никак не харесва стъпката на Министерството на правосъдието. Хейс обаче се надяваше при първа възможност да му втълпи малко здрав разум.

– Не е необходимо да казвам, че трябва да запазим пълно мълчание по въпроса. До този момент пресата не е надушила колко разрушително можеше да бъде оръжието. Искам да наблегна на думата „можеше“. Говорих с Пол. – Хейс погледна към Раймър. – Терористите нямаха шанса да сглобят напълно устройството, но дори и да имаха, само много опитен и образован човек би се справил с тази задача. Затова най-вероятно щяхме да си имаме работа само с „мръсна“ бомба. Ето защо… поради очевидни причини, оттук нататък за устройството в официалните кръгове ще се говори като за „мръсна бомба“.

Рап стисна юмруци от вълнение. Катастрофата беше предотвратена, но все още предстоеше доста работа, а вместо това те си играеха на думи. Не можеше да се сдържи и да не отправи забележка.

– Пол, доктор Имтаз Зубаир не е ли достатъчно опитен и образован, за да сглоби оръжието? Ако това беше станало, нямаше ли бомбата да постигне максималния си ефект?

– Да. – Раймър кимна.

– Кой е доктор Зубаир? – попита Джоунс.

– Пакистански ядрен физик, който в понеделник е влязъл с фалшив паспорт в страната. – Рап погледна към президента и към Джоунс. – Не сте ли чували за него?

– Да, чухме – троснато отвърна Джоунс. – Достатъчно грижи си имаме, за да се тревожим за всеки един терорист поотделно, който се опитва да ни нападне.

– Вал, след като е пристигнал в Лос Анджелис, знаеш ли накъде се е запътил?

– Не. – Началничката на президентския кабинет започна да си води някакви записки, сякаш Рап не я вълнува изобщо.

– В Атланта. – Мич се обърна към главния прокурор и заместничката му. Директорът на ФБР Роуч, който седеше до Стоукс, знаеше какво следва и леко издърпа стола си назад, по-далеч от фронтовата линия.

– Друг от Атланта познаваме ли? – попита Рап със зловещо спокоен тон. – Май че имаше двойка саудитски имигранти, които вчера се опитаха да приберат ядрената бомба, а?

Главният прокурор понечи да отговори, но Пеги Стийли го изпревари:

– Накъде биете, господин Рап?

Мич до известна степен беше изненадан от репликата, но бързо се окопити:

– Не ви ли мина през ума, че точно ония двамата, дето ги държите във Феърфакс, могат да ни кажат къде да търсим Зубаир?

– Господин Рап, разследването ни върви много добре, така че продължавам да не разбирам гледната ви точка.

– Открихте ли Зубаир?

– Не, господин Рап, не сме, но ви уверявам, че ще го открием.

Мич не възнамеряваше да се дава лесно.

– Е, простете ми, че не споделям вашата увереност.

Стийли предпочете да не реагира на последната нападка.

Но и Рап не беше свършил.

– Каква информацията извлякохте от двамата мъже в затвора?

Стийли го погледна с досада, сякаш се беше уморила от въпросите му и едва сдържа нетърпението си към него.

– Господин Рап, това е вътрешен въпрос и материалите вече са предадени на съда.

– Тоест?

– Двамата заподозрени имат адвокат. – В тона й вече ясно се долавяше раздразнение. – Нали не препоръчвате да прибегнем до мъчения, за да ги накараме да проговорят?

– Не ме интересува как ще ги накарате да проговорят, просто го направете, и то бързо.

Лицето на Стийли почервеня, но пронизващите й очи не се отлепиха от Рап.

– Та това е нелепо!

– Ще ви кажа какво е нелепо. Мустафа ал Ямани, един от водачите на „Ал Кайда“, в момента се намира в Америка. И ви гарантирам, че двамата мъже, които сте задържали, могат да ни дадат информация, благодарение на която да го заловим.

– Господин Рап, Министерството на правосъдието не ви казва как да си вършите работата извън страната, така че ви предлагам да ни върнете услугата и да не ни се месите във вътрешните работи.

– Напротив, опитвате се да ми казвате как да си върша работата. Просто аз не ви обръщам внимание.

– Ами тогава и ние ще трябва да сторим същото.

– Откъде сте сигурни, че нямат друга бомба? Откъде сте сигурни, че не са планирали друга атака? Не можем да оставим всичко на случайността. Двамата арестувани трябва да бъдат разпитани. И не ми се оправдавайте, че не може да намерите федерален съдия, който да им отнеме гражданството. Защото аз се сещам за един, който ще свърши всичко за половин час.

– Не стига, че сме изправени пред медиен скандал – намеси се Валъри Джоунс, – ами сега трябва да търпим и това. Писна ми от подобни изблици. – Тя погледна към шефката на Рап. – Ако не можеш да го контролираш, не го води на нашите съвещания повече.

Мич се изправи така рязко, че столът му се преобърна. Той силно удари с длан по масата.

– Изблици! Онези двамата негодници възнамеряваха да изтрият от картата Вашингтон! Нима американските граждани ще възнегодуват, ако откажем на двама правото на съдебен процес!

– Стига. – Президентът стана и посочи към Рап и Кенеди. – Двамата, кабинета ми! Веднага!

> 58

Рап тръгна към коридора и сериозно се замисли дали да не излезе и изобщо да не се върне. Едно беше да не споделят отдадеността му на каузата, съвсем друго – да застават на пътя му. Кенеди го спря.

– Ти каза каквото трябваше.

Рап поклати глава и продължи напред.

– Писна ми от тия глупости, Айрини.

– Знам, но ще направиш грешка, ако си тръгнеш сега. Той иска да те изслуша.

Изненадан, Мич обърна глава и се вторачи в нея. Кенеди обикновено искаше от него да си държи устата затворена. Влязоха в Овалния кабинет, миг по-късно към тях се присъединиха президентът и Джоунс. Четиримата застанаха един срещу друг пред бюрото на президента.