Текст книги "Денят на апокалипсиса"

Автор книги: Винс Флин

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 24 страниц)

– Как трябваше да влезе бомбата в страната?

– Не знам точно – отвърна младежът с треперещ глас. – Но мисля, че с кораб.

– И защо така мислиш?

– Преди около три седмици тя беше натоварена на контейнеровоз в Карачи.

Ако Ахмед казваше истината, значи Абдула го лъжеше. Освен ако бомбата не беше разтоварена в някое друго пристанище и после прехвърлена на самолет. На Рап подобен маршрут му се струваше твърде сложен и несигурен. Защо направо не я качат на самолета?

– Ахмед, преди час ти се кълнеше, че не знаеш нищо. Как да съм сигурен, че ми казваш истината?

Той го погледна с умоляващ поглед.

– Това са неща, които не трябваше да знам. Неща, които подочух от разговорите на другите.

– Чу ли Абдула да говори за подробностите около прехвърлянето?

Ахмед изглеждаше объркан, не каза нищо, само впери очи в Рап.

– Абдула каза ли как ще вкарат бомбата в Америка?

– Да, с кораб.

– Сигурен ли си?

– Да.

Рап изгледа изпитателно лицето на пленника.

– Не са ли говорили, че ще я качат на самолет?

Младият пакистанец поклати глава.

– Не, не съм ги чул.

– А чу ли в кое пристанище ще вкарат бомбата?

– Не. Споменаха няколко града.

– Кои?

– Спомням си само Ню Йорк и Балтимор.

– Ами Маями и Чарлстън?

– Да, май и тях.

Рап се облегна назад и погледна към Урда.

– Трябва да се обадя по телефона. Вие през това време можете да си поговорите как господин ал Ямани е влязъл в Америка и кой му помага.

Урда кимна. Когато Рап излезе от палатката, той каза на младия пленник, че се представя добре и го попита дали не иска още чай.

Отвън Мич не извади сателитния телефон. Обаждането до Кенеди щеше да почака докато не попиташе Абдула защо го е излъгал. Този път лъжата щеше да му коства пръст от ръката.

> 32

Рап откри Абдула на петдесетина метра от палатката. Бяха го вкарали в склад-бункер за съхранение на боеприпаси. Складът беше наполовина под земята и ограден от чували с пясък. Пред входа на бункера седяха двама командоси от „Делта“ и играеха карти, докато Абдула лежеше вътре на носилка. Ако медикът му беше бил желаната доза морфин, обезболяващият ефект щеше да премине скоро.

Докато Рап слизаше по стълбите, наведе глава, за да не се удари в тавана. Веднага станаха ясни две неща: Абдула искаше още морфин и определено не се радваше, че го вижда. Мич се надвеси над него, обмисляйки следващия си ход. Макар да беше обещал, че ще му реже пръстите, ако онзи го лъже, реши да използва за примамка морфина.

– Уахид – обърна се той на малко име към пленника, – как е коляното ти?

Саудитецът се извърна настрани и прехапа устната си.

Рап надигна крак и понатисна с подкованата подметка бинтованото коляно. Абдула издаде пронизителен вик. Рап се наведе и го фрасна по лицето. После на арабски каза на терориста да спре да пищи като жена.

След като саудитецът спря да крещи, Мич го попита:

– Уахид, искаш ли още морфин?

Онзи първоначално замълча, но накрая през стиснати зъби отговори:

– Знаеш, че искам.

– Е, това няма да е проблем. Имаме достатъчно.

Абдула, който беше легнал настрани, с гръб към Рап, отвори очи и погледна към мъчителя си с искра надежда в очите.

– Точно така… имаме достатъчно морфин, за да облекчим болката ти. Полетът до Америка ще е дълъг и аз искам да се чувстваш удобно. – Рап забеляза, че Абдула се е отказал да сипе обиди.

– Веднъж вече ме излъга. – Рап отново вдигна кубинката си и срита окървавеното коляно на Абдула. Терористът изкрещя. Рап го изчака да свърши и продължи: – Ако искаш още морфин, ще пратя някой да донесе. Няма да се бави повече от трийсет минути… така че, колкото по-скоро ми кажеш истината, толкова по-скоро ще ти бият инжекцията.

– Трийсет минути? – изплака ужасеният саудитец.

Рап сви рамене.

– Може да се опитам да намеря и по-бързо, но всичко зависи от това колко искрен ще си с мен този път.

– Казах ти истината – изстена той.

Този път кубинката удари доста по-силно раненото коляно. След като Абдула отново се накрещя, Рап продължи:

– Другите говорят, Уахид. Вече знам, че си ме излъгал.

– Другите… кои други?

– Другите двама.

– Те не знаят нищо. Те не са участвали изобщо в планирането.

– Така ли? – Рап коленичи и го сграбчи за косата.

– Би ли ми разказал къде е в момента твоят приятел Мустафа ал Ямани?

Абдула се ококори, но устата му остана затворена.

– Вашият голям план малко по малко се разкрива – каза Рап. – Двамата ви помощници знаят много повече, отколкото си мислиш. Знаем, че ал Ямани е отлетял със самолет за Куба, след което се е качил на яхта за Флорида. Проследяваме имейлите, които сте изпратили до вашите клетки в Америка. ФБР вече извършва арести на тези хора. Целият заговор се разпада и ти оставаш сам. – Рап стана и огледа саудитеца. – Може би трябва да ти дам повече време за размисъл. Ще се върна след един час – След тези думи той тръгна да си ходи, но преди да стигне до вратата, Абдула извика:

– Няма да влезе в Америка със самолет.

– Тогава как ще бъде превозена?

– С кораб.

– Към кое пристанище се насочва?

Абдула измърмори нещо неразбираемо.

– Не те чух? Към кое пристанище?

– Първо искам още морфин.

Рап натисна с кубинката раненото коляно.

Абдула зави от болка.

– Няма да махна крака си, докато не ми кажеш името на пристанището!

Абдула продължи да крещи.

– Кое пристанище! – Рап премести почти цялата тежест на тялото си върху коляното. – Кое е пристанището, Уахид?

– Чарлстън! Чарлстън! – Лицето на пленника беше обляно от пот и изкривено от гняв.

Мич приповдигна крака си, но го остави върху коляното.

– И кога трябва да пристигне?

– Днес!

– Ти каза вчера, когато те попитах преди няколко часа.

– Излъгах! Днес пристига! Кълна се, истината казвам!

– Как се казва корабът?

– Не знам – извика пленникът с неподправена паника, изписана върху лицето му.

– Откъде идва?

– От Карачи!

– Преди колко време е отплавал?

– Три седмици. Моля те… моля те… казвам истината.

Рап отмести кубинката и извади ножа от ножницата на дясното си бедро. Наведе се, доближи острието до лицето на Абдула и каза:

– Това е последният ти шанс. Ще ти донеса морфин, но ако разбера, че отново си ме излъгал, ще се върна и не само че няма да получиш морфин, ами… ще започна да ти кастря пръстите един по един.

> 33

# Чарлстън

Пътуването до Съливанс Айлънд не им отне много време. Островът обозначаваше северния вход на залива на Чарлстън. Веднъж влезли на територията на пристанището, те продължиха през историческия Форт Маултри Парк и завиха наляво по Стейшън Стрийт 12. Паркираха на половин пресечка от водата и слязоха от колата. Ал Ямани накара Якуб да вземе чантата от багажника, след което двамата отидоха на брега. Щом ал Ямани се озова вън от прохладната кола, влажният въздух отново му напомни за себе си. Израснал в пустинен район, той беше свикнал със сухата жега, а не с тази знойна пещ.

Когато стигнаха пясъка, вече усещаше как реките от пот се стичат по гърба му. Якуб го поведе през осветения плаж. Видимостта беше добра, луната бе изгряла, нямаше нито един облак. Навътре в морето хоризонтът започваше да просветлява. Слънцето щеше да изгрее след около час и половина и ако нещата се развиваха по план, не след дълго контейнерът щеше да бъде разтоварен и откаран на север.

Якуб посочи към залива.

– Това там е Форт Съмтър. До него са почти километър и половина. Лодката ще мине точно покрай нас.

„Това не е лодка, а кораб“ – каза си ал Ямани. Беше ходил в Карачи, за да контролира опаковането и товаренето на контейнера. Ал Ямани беше избрал нарочно най-големия съд, който успя да открие. Колкото повече контейнери превозваше корабът, толкова по-малко вероятно беше американците да открият този със смъртоносния товар.

– Ето там и там са шамандурите, обозначаващи протока. – Якуб посочи към зелено-червените светлини във водата.

Вдясно се падаше центърът на Чарлстън. Над него не се извисяваха високи небостъргачи, но ал Ямани знаеше, че градът се смята за стар по американските стандарти. Заливът, от който бяха дошли току-що, се осветяваше от ярки светлини. Дори оттук ал Ямани можеше да различи чудовищните стрели на пристанищните кранове, които сваляха товари от големите съдове.

– Ето, идва лодка. – Якуб посочи с пръст към морето.

– Искаш да кажеш кораб. Лодката е малка, а този не е. – Ал Ямани погледна часовника си. – Дай ми бинокъла.

Якуб отвори ципа на чантата и му го подаде.

Ал Ямани погледна през окулярите и откри кораб, който се насочваше към пристанището с пълна пара. Беше контейнеровоз. Голям и натоварен догоре. Зад него, в морето, се виждаха още два кораба. Надяваше се единият от тях да е неговият. От океана лъхна лек бриз, който се смеси със звука на двигателите и прибоя на вълните.

Минута по-късно корабът мина между тях и Форт Съмтър. Ал Ямани прочете името му, изписано на носа. Не беше корабът, който чакаше, но той не се изненада. Неговият кораб нямаше да се появи поне още десет минути. Беше проверил в интернет, преди да замине за Куба. Един от хората им в Карачи му беше обяснил как да го стори. С помощта на спътници и предаватели търговските съдове можеха да се проследят навсякъде по земното кълбо. Огромните контейнеровози се управляваха от автоматизирани системи последна дума на техниката, които пестяха време и разход на гориво. Ако се изключеха неблагоприятните метеорологични условия и други непредвидени обстоятелства, времето на пристигане на един морски съд в което и да е пристанище можеше да се предскаже с точност до няколко минути.

Ал Ямани леко се изнерви, когато и следващият кораб, който мина покрай тях, не се оказа търсеният от него. На хоризонта се виждаха още доста светлини, но той беше чакал прекалено много. Ако американците си бяха наумили нещо, скоро щеше да разбере. В такъв случай не биваше да рискуват да вкарват кораба в техни води.

През протока мина още един кораб. Палубата му, голяма колкото на самолетоносач, беше покрита от многоцветни контейнери, подредени по шест на височина. Бялата кула беше окъпана от светлина и приличаше на небостъргач, излязъл от някой оживен бизнес район.

Ал Ямани се помъчи да разчете името на носа. Въпреки слабата светлина той прочете първите букви и разбра, че очакваният кораб е пристигнал – „Мадагаскар“. Саудитецът свали бинокъла и облекчено въздъхна.

Обърна се към своя водач, обзет от истинска радост.

– Ибрахим, днес е велик ден за нас.

> 34

# Афганистан

Рап излезе от бункера за боеприпасите, издърпа Урда настрана и му разказа всичко, което беше научил от Абдула. Двамата се върнаха в командната палатка и Рап помоли всички за внимание. Този път щеше да отложи разговора с Вашингтон, докато не потвърди историята на Абдула.

По-ранната фалшива изповед на саудитеца представляваше сериозна пречка. Колко голяма беше тази пречка Мич не знаеше, но без съмнение държавата бе отделила от ресурсите си, за да проверява международните транспортни полети, пристигнали в САЩ през последните четирийсет и осем часа. Още по-вредна щеше да е загубата на увереност от онези във Вашингтон, които дърпаха конците. Още едно оплескване, и ще започнат да се съмняват във всичко, което Рап им изпраща.

Тъкмо когато Мич се канеше да започне, сателитният му телефон звънна. Беше Кенеди, която му обясни какво става в Щатите. Съветът по националната сигурност щеше да се събере отново след малко повече от половин час и да реши какви мерки да предприеме. Кенеди каза също така, че няколко от членовете на съвета настояват Вашингтон да се евакуира или поне да се затворят всички пътища, влизащи в града, както и метрото, преди сутрешният поток от пътници да се юрне натам.

После Кенеди добави нещо, което той вече знаеше. Съществуваше опасност терористите да се досетят, че са разкрити. Айрини се страхуваше, че ако бомбата е вече в страната, те ще ускорят графика и ще я взривят, преди екипите НЕСТ да я открият. Рап се съгласи с шефката си, но реши да не й разкрива какво е научил току-що от Абдула. Разполагаше с трийсет минути да потвърди дали Чарлстън е пристанището, в което ще влезе бомбата, и щеше да използва всяка една секунда, за да го стори. Каза на Кенеди, че ще й се обади, преди да започне срещата, и затвори.

– Слушайте всички! – провикна се той, а Урда и генералът застанаха до него. – Търсим някакви справки или данни за кораб, който е отплавал от Карачи преди три седмици. Предполагаме, че корабът се е насочил към Чарлстън, Южна Каролина, и очакваме да пристигне днес по някое време.

Докато Рап оглеждаше мълчаливите лица едно по едно, забеляза, че един от хората на Урда бързо прехвърля купчина документи. Нещо в начина му на търсене говореше, че знае какво търси. Мич закова погледа си върху него. Онзи се спря рязко и навлажни пръст. Бързо прелисти още няколко страници и триумфиращо изгледа останалите.

– Имам го тук. – Той извади няколко листа от купчината и ги размаха във въздуха.

Рап и Урда почти едновременно се втурнаха към него, за да видят документите. Бяха написани на урду и Рап не разбра нищо освен думите „Карачи“ и „Чарлстън“. Аналитикът преведе останалата информация. Корабът беше контейнеровоз под либерийски флаг, който не се отличаваше с нищо от другите подобни съдове.

– Това ли е коносаментът, документът за товаренето? – попита Рап.

– Да.

– Само този ли намерихте?

– Не. – Брадатият мъж поклати глава и потупа едно тесте с документи пред него. – Всичко това са коносаменти. Ето този – брадаткото извади документа – е единственият, който е от Карачи за Чарлстън.

– А има ли други от Карачи от преди три седмици?

– Да. – Мъжът закима енергично. – На практика цялата купчина.

Рап стисна зъби. Отново се запита дали Абдула не го лъже.

– Колко документи има тук и колко са за кораби, отплавали от Карачи преди три седмици?

Аналитикът се консултира със записките си.

– Имаме седемнайсет отделни коносамента, като повечето от тях са от Карачи. Четири от корабите са отплавали приблизително преди три седмици и всичките са се насочили към Съединените щати.

– Кога трябва да пристигнат?

Брадатият отново размаха документа, който беше извадил.

– Ето този трябва да влезе в Чарлстън. А този също трябва да пристигне днес, но в Ню Йорк. Този също е за днес, за Маями. – Той прелисти още няколко страници. – Този е за днес, за Балтимор.

Рап взе да обмисля кой пръст да отреже най-напред.

– Има ли документи за товарене на самолети?

– Не. – Аналитикът поклати глава и посочи към другите от масата, които работеха върху документи, написани на урду и пущу.

– Добре, слушайте всички. Ето какво искам от вас. Изпратете по факса всичките тези документи в ЦБТ.

– Вече го направих. Преди около трийсет минути.

Мич се изненада.

– Говори ли с тях за това?

– Да, но в момента нямат човек, който владее урду.

– Какво? – Рап не повярва на ушите си.

– Казаха ни първо да преведем данните за липсващите пакистански учени.

Мъжът понечи да продължи, но Рап го сряза:

– Чуйте… в момента искам да се съсредоточите върху тези коносаменти. Незабавно ги преведете, изпратете информацията в ЦБТ и започнете с другите. Ако се нуждаете от помощ, не се стеснявайте да поискате. Хващайте се на работа!

> 35

# Мериленд

Засекретеното видеосъвещание вече беше в разгара си. Всъщност Съветът по националната сигурност щеше да започне след петнайсет минути, но в момента повече от половината му членове вече бяха насядали по местата си, включително и президентът. На големия екран в края на конферентната зала се виждаше как в различните места влизат и излизат помощници и съветници. Те донасяха на шефовете си информация и им шепнеха на ухото различни препоръки. Конферентната зала в обект „Р“ не правеше изключение от общата картина. И тук идваха и си отиваха забързани хора.

Валъри Джоунс, началникът на президентския кабинет, седеше директно срещу Кенеди. В момента говореше по сателитния телефон и ядеше поничка. Кенеди я погледна настойчиво с цел Джоунс да й обърне внимание, когато приключи с разговора. Тя, изглежда, говореше с прессекретарят на Белия дом. За щастие поне досега медиите не знаеха нищо за случващото се. Всички обаче бяха единодушни, че дълго няма да продължи така. Кенеди бе сигурна, че след девет сутринта ще изтече информация.

Вашингтон, като повечето центрове на властта, беше среда, в която преобладаваха срещите. Срещи-закуски, сутрешни срещи и обедни срещи имаше непрекъснато от изгрев до залез-слънце, продължаваха и през нощта. Мнозина важни и влиятелни хора нямаше да се появят на запланираните си срещи тази сутрин, което нямаше да остане незабелязано.

Джоунс затвори телефона и облекчено въздъхна.

– Дотук добре. – Тя се обърна към президента: – Беше Тим. – Ставаше дума за Тим Уебър, прессекретарят на Белия дом. Върху неговите плещи легна задачата да носи дежурство в Белия дом. Така беше решила Джоунс. Повечето от телевизионните репортери щяха да започнат да се появяват към шест часа сутринта, а журналистите от печатните медии щяха да се присъединят към тях в девет. На Уебър щеше да му е много по-лесно да отклони въпросите и да опровергае слуховете лично, отколкото по телефона.

– Още няма обаждания от журналистите – добави началникът на кабинета.

Президентът погледна към редицата от часовници на стената и най-вече към този, който показваше времето във Вашингтон. Стрелките сочеха малко след пет сутринта.

– Журналистите още не са се събудили.

– Знам – контрира Джоунс, – но те разполагат с достатъчно източници в администрацията. Изненадана съм, че още никой не им е съобщил.

Валъри беше малко сприхава и припряна – задължително качество за нейната длъжност. Дори когато говореше с президента, често бе доста рязка.

Кенеди хвана ръката на Хейс.

– Трябва да обсъдя нещо с двама ви. – Тя се наведе над масата, президентът и Джоунс сториха същото. – Мисля, че знам, коя е крайната им цел. – Също като другите и Кенеди беше заварена неподготвена и нямаше време да огледа ситуацията по-цялостно. След последния й разговор с Рап обаче й беше хрумнала една мисъл.

– Ако наистина имат ядрена бомба, е логично я използват с максимален ефект. Не вярвам това да ви изненада – Кенеди се обърна към президента, – но един от терористите е казал на Мич, че планът им е да убият вас. Онзи е разкрил още нещо интересно. Че искат да убият вас и всички генерали. Когато Мич ми каза, на мен ми се стори малко смешно и затова го попитах дали наистина са били такива точните му думи. Рап потвърди. Първоначално го сметнах за една от ония самохвални закани, които арабите обичат да отправят. Ако се приеме буквално, подобно заявление звучи най-малкото смешно. Да избиеш всички генерали е невъзможно. После ми хрумна, че дума, която за английскоговорещите има едно значение, в другите езици може да има малко по-различно значение.

– Какво е имал предвид тогава? – попита Джоунс.

– Мисля, че с думата „генерал“ е искал да каже „генерални“, всички висши ръководители.

– Какви ръководители?

– Ти, ръководството на конгреса, вицепрезидента, целия кабинет. Искат да обезглавят правителството с един удар.

– И каква е гаранцията, че всички ще бъдат в града по едно и също време?

Кенеди обърна бележника си към президента и началничката на кабинета му, за да видят календара.

– Учудена съм, че не го забелязах по-рано. Тази седмица всички ще са в града за откриването на новия паметник на загиналите във Втората световна война.

Президентът погледна календара.

– Денят на загиналите във войните.

– Празненствата започват в събота, а днес вече сме сряда. Държавните глави на Великобритания, Русия, Канада, Австралия, Нова Зеландия и десетина други страни ще започнат да пристигат в петък. Ако искат да ни ударят силно, това е най-подходящото време да го сторят.

Хейс беше приковал погледа си върху датата, обозначаваща Деня на загиналите във войните. След няколко секунди вдигна очи към Кенеди и попита:

– Как не сме го забелязали преди?

– Поне имаме няколко дни, преди да отменим цялата церемония – обади се Джоунс.

– Нямаме никакво време – твърдо отвърна Кенеди. – Ще сме късметлии, ако изкараме до обяд. Медиите ще искат да знаят къде сте, сър.

– Да, лъжите няма да свършат работа, не можем да отклоним и въпросите им – съгласи се Хейс. – Ще се досетят и сами, ще направят предположения…

– Логически предположения – поправи го Кенеди. – Защо президентът, неговият кабинет, върховният съд и ръководството на конгреса ще се евакуират от столицата посред нощ?

– Има само една причина, за която се сещам – добави президентът.

– Можем да спечелим малко време, като ги призовем да проявят патриотизъм – предложи неуверено Джоунс.

Хейс поклати глава.

– По-добре ще е да свикам медийните собственици и да ги помоля лично да се погрижат да не се шуми.

Кенеди знаеше, че това начинание е безнадеждно. Част от мерките вече бяха задействани и колкото и власт и влияние да имаше президентът, той не беше в състояние да задържи историята под похлупак. Бързо се приближаваха до точката, в която пресата щеше да се успокои само с един ход. Този ход обаче бе много рискован и засега не смееше да го споменава. Беше го оставила за краен случай.

> 36

Поради голямото значение на мисията му генерал Харли разполагаше с телеконферентна връзка, за да може да комуникира с шефовете си от Централното командване, Командването за специални операции, Обединеното командване за специални операции и дори с Пентагона, ако се наложи. Сега Рап щеше да се възползва от връзката. Много добре разбираше как работи механизмът във Вашингтон, страхуваше се, че без неговото участие някои ключови думи и изречения ще се окажат недоразбрани. Затова каза на Кенеди, че иска до пет минути сам да докладва пред Съвета по национална сигурност. Кенеди се поколеба единствено защото се притесняваше от прочутия избухлив характер на своя служител.

Рап и президентът се разбираха добре. Той нямаше проблем с генерал Флъд, с министъра на отбраната Кълбъртсън и със съветника по националната сигурност Хейк. Но станеше ли дума за началничката на президентския кабинет, двамата направо се ненавиждаха един друг. Освен това Рап не хранеше никакво уважение към вицепрезидента и едва търпеше държавния секретар Бърг. Гледаше да не се мярка пред очите на който и да е от министерствата на вътрешната сигурност и на правосъдието. От една страна, ако той изнесеше доклада пред Съвета, най-вероятно щеше да се получи стълкновение на самочувствие и различни приоритети. От друга страна, поради цялата сериозност на ситуацията и времевите ограничения, Рап без всякакви заобикалки щеше да принуди президента да предприеме бързи и решителни действия.

Това, в крайна сметка, наклони везните в полза на Мич. Президентът беше похвалил публично саможертвата му и неговите подвизи, но отношенията им бяха много по-дълбоки. Когато Хейс наистина се нуждаеше да се свърши нещо, той се обръщаше към Рап. Най-ценният кадър на ЦРУ беше доказал своята стойност и ефективност многократно и ако някой бе способен да накара президента да действа решително и да затвори устите на останалите, то това беше именно Рап.

Този път големият екран в командния център на обект „Р“ не беше разделен на три, а на шест отделни картини. Беше добавен Рап от Кандахар и, по негово искане, Пол Раймър в обекта на Министерството на енергетиката в Джърмантаун.

Кенеди бързо обяви четиримата нови участници и даде думата на Рап.

Облеклото на Мич се отличаваше фрапиращо от това на другите присъстващи. Макар че бяха дошли на пожар и нямаха време да си сложат костюм или други подходящи официални дрехи, така или иначе всички с изключение само на генерал Флъд бяха цивилни. Рап на свой ред носеше бойна униформа и тактическа жилетка. Не се беше бръснал повече от два дни и лицето му беше покрито с гъста черна четина.

– Преди няколко часа – започна Мич – непроверена информация ни накара да повярваме, че вчера в страната, някъде на Източното крайбрежие, е било вкарано ядрено устройство по въздуха. – Рап направи пауза и вдигна някакви документи. – Изправен пред противоречиви данни, терористът, който ни даде тази информация, призна, че е излъгал. – Той нямаше намерение да навлиза в подробности как е накарал Абдула да си признае, пък и се съмняваше, че някой от тези хора биха искали да научат неприятните детайли по разпита.

– Сега разполагаме с добра и сигурна информация, че въпросното устройство е отплавало с контейнеровоз от Карачи преди двайсет и два дни.

– Мич – обърна се към него президентът – моля те, не ми казвай, че корабът е стигнал до бреговете ни.

– Генерал Флъд нареди на Бреговата охрана да провери, но според откритите коносаменти корабът трябва да пристигне в пристанището на Чарлстън днес. Освен това има още три кораба, които ни разтревожиха. Всичките са тръгнали от Карачи преди около три седмици и днес трябва да влязат в пристанищата на Маями, Балтимор и Ню Йорк.

Преди Рап да продължи, министърът на вътрешната сигурност Макелън го прекъсна:

– Господин президент, трябва да затворим тези заливи незабавно.

– Съгласен съм с това – включи се главният прокурор Стоукс.

Рап се беше срещал с Макелън и преди. Бившият двузвезден генерал от морската пехота беше пълната противоположност на нерешителния си съименник от Гражданската война.

– Господин президент – намеси се Рап, – тази идея не е никак добра.

– Моля, я повтори, синко? – реагира зачервилият се министър Макелън.

Рап беше поискал срещата по две причини. Първо, знаеше как важни нюанси от една информация се губят, когато тя преминава през отделните звена на командната верига. Второ, убеден бе, че все ще се намерят такива, дето ще настояват да използват булдозер за работа, която изисква най-обикновена лопата.

– Затварянето на заливите в момента ще е най-погрешният ни ход.

– Позволете ми да не се съглася – отвърна Макелън. – Наша първостепенна задача е да защитим американските граждани.

Рап не се смути ни най-малко.

– И най-добрият начин да го сторим е като дадем на хората от НЕСТ и ФБР да открият устройството.

– Господин Рап, вие сте добър във вашата професия, но в момента се намирате на тринайсет хиляди километра оттук. Не съм убеден, че имате пълна представа за ситуацията тук, във Вашингтон. Господин президент, репетирали сме подобни случаи…

– Министър Макелън – прекъсна го Рап, – вие си седите в проклетия противобомбен бункер под планината, на два часа път от Вашингтон. – Дръзката забележка на Мич накара всички да настръхнат. – Затова не ми казвайте, че имате по-пълна картина от мен. Ситуацията във Вашингтон е същата като всяка сряда сутрин през годината. Хората след малко ще станат и ще отидат на работа. Ако се опитате да затворите което и да е от споменатите пристанища, ще предизвикате паника в национален мащаб, която първо, ще попречи на хората от НЕСТ да открият тая проклетия и второ, ще предупреди терористите, че сме по петите им.

– Господин президент, позволете да се намеся. – Беше Пол Раймър, бивш командир от „тюлените“, който сега командваше екипите НЕСТ. – Напълно съм съгласен с Мич. Всякаква блокада или затваряне само ще възпрепятства нашето издирване.

– Моля за вашето внимание! – обади се генерал Флъд. – Бреговата охрана току-що установи местонахождението на четирите съда, които ни интересуват. – Флъд четеше от лист. – Тези за Маями и за Ню Йорк са още в открито море и няма да пристигнат до обяд. Корабът с назначение Балтимор току-що е влязъл в залива Чесапийк, но… – Той въздъхна. – Четвъртият съд вече е на доковете в Чарлстън.

> 37

Когато разбраха, че корабът е влязъл в пристанището на Чарлстън, доста важни хора с дълги титли и длъжности изпаднаха в шок и започнаха да се надвикват в стремежа си да предприемат нещо. Сякаш забравиха за Мич Рап и се заеха да изказват мненията си. За щастие двама души с много по-ниски длъжности знаеха какво да правят и в така създалата се суматоха не се нуждаеха от разрешение, за да действат. Първият беше Скип Макмахън, който оглавяваше Центъра за наблюдение и борба с тероризма. Макмахън се обърна към един от заместниците си и му нареди незабавно да го свърже с началника на пристанището в Чарлстън. После се обади на Дик Шойър, специалния агент на ФБР, отговарящ за отдела в Колумбия, Южна Каролина. Шойър и няколко други агенти вече бяха на път за Чарлстън. Планът им беше да се срещнат с членовете на Екипа за търсене и реагиране, който идваше от Савана Ривър Сайт, за да провери пристанището. Добрата новина бе, че проверката ще е систематична, а не напосоки.

Макмахън беше дал на Шойър изрични инструкции как да разположи хората си. Когато приключи разговора с Шойър, на другата линия го чакаше началникът на пристанището. Той потвърди, че либерийският контейнеровоз „Мадагаскар“ е на док, и добави, че скоро ще започне разтоварването. Без да се впуска в подробности, Макмахън го предупреди да очаква специален агент Шойър след около двайсет минути. До тогава началникът не биваше да позволи от кораба да бъде свален нито един контейнер.

Вторият човек, който предприе конкретни действия, беше Пол Раймър. Формално той не биваше да разгръща екипите за търсене и реагиране, без да е получил надлежна разузнавателна информация от Съвета по национална сигурност. Раймър отдавна беше в бранша и знаеше какво представлява тази надлежна информация. Затова сега нямаше намерение да чака онези по върховете да благоволят да му разрешат. Учените и техниците от Савана Ривър Сайт още събираха оборудването си и когато приключеха, щяха да стигнат в пристанището не по-рано от час и половина.

Имаше и по-добър вариант. Най-добрият Екип за търсене и реагиране на Раймър чакаше на пистата във военновъздушната база Андрюс, готов да излети със самолет „Гълфстрийм III“. Той се обади на Деби Ханусек, командира на екипа, и й нареди да излитат за военновъздушната база в Чарлстън веднага. Ако им освободяха специален коридор за полета, тя и нейният шестчленен екип щяха да са в Чарлстън след по-малко от час.

В самия обект „Р“ Кенеди помоли за вниманието на президента и му прошепна нещо. Когато свърши, Хейс извика на всички да млъкнат.

– Генерал Флъд, флотът и бреговата охрана могат ли да прехванат двата кораба, които са още в открито море?

– Без проблем, сър.

– А корабът в Чесапийк? Някакви идеи за действие?

Флъд набързо се посъветва с някого и отвърна:

– За случая е информиран Екип 6 на „тюлените“. Те вече са поставени в повишена бойна готовност в базата си в Литъл Крийк. Могат да нападнат кораба и да го вземат под контрол, преди екипажът да се усети, че са на борда.

– Те подготвени ли са да се справят с ядрен експлозив? – попита министърът на вътрешната сигурност.

– Да, екипирани са и са обучени да откриват, отклоняват и обезвреждат всякакво оръжие за масово унищожение.