Текст книги "Ханибал"

Глава 21

Християнският мъченик Свети Миниато взел отрязаната си глава от пясъка на римския амфитеатър във Флоренция и я занесъл под мишница до планинския склон от другата страна на реката, където сега се издига величествената църква, съхраняваща мощите му, както твърди легендата.

Тялото на Свети Миниато, изправено или не, със сигурност е минало по старинната улица, където се намираме сега – Виа де Барди. Вечерта се спуска и улицата пустее, ветрилообразно нареденият паваж блести от зимния ръмеж, който не е достатъчно студен, за да отмие миризмата на котки. Стоим сред дворци, строени преди шестстотин години от принцовете търговци, силните на деня и заговорниците на ренесансова Флоренция. На един изстрел с лък от другата страна на река Арно са Синьория, където монахът Савонарола е бил обесен и изгорен, и величественият музей „Уфици“ с множеството увиснали по стените разпятия, като животни в кланица.

Тези семейни владения, притиснати едно в друго на тясната уличка, замразени от съвременната италианска бюрокрация, отвън напомнят затвори, но вътре има множество красиви пространства, просторни тихи зали, които никой никога не вижда, с тежки завеси от полуизгнила, нашарена от дъжда коприна, където с години висят по-маловажни творби на големите ренесансови майстори и виждат светлина едва когато завесите изгният и рухнат на пода.

Тук край нас е дворецът „Капони“ – прославена фамилия с хилядагодишна история, чиито представители си позволили да скъсат ултиматума на френски крал в лицето му и са дали един папа.

Сега прозорците на двореца са тъмни зад металните си решетки. Поставките за факли са празни. Зад старото напукано стъкло можем да видим дупка от куршум, останала от четирийсетте години. Приближаваме. Опираме глава о хладната решетка и се ослушваме като полицая. Чува се клавесин, съвсем тихо. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени не съвършено, но много добре, с разбиране към музиката. Може би лявата ръка свири едва доловимо по-твърдо.

Ако сте убедени, че нищо няма да ви се случи, бихте ли влезли? Бихте ли влезли в този дворец, потънал в кръв и слава, бихте ли тръгнали през оплетената в паяжини тъмнина към нежния, звук на клавесина? Алармената система не може да ни види. Полицаят, който дебне край входа, не може да ни види. Елате…

Тъмнината във фоайето е почти непрогледна. Дълго каменно стълбище, студеният парапет под плъзгащата се нагоре ръка, стъпалата, издълбани от толкова много крака през годините, нагоре към музиката.

Високата двойна врата към главния салон щеше да проскърца, ако трябваше да я отворим. За вас тя е отворена. Музиката долита от далечен ъгъл, там е и единствената светлина – светлина от много свещи, която се излива червеникава през малката врата на параклиса в единия ъгъл на помещението.

Тръгваме към музиката. В тъмнината долавяме присъствието на групи мебели, покрити с бяло, смътни силуети, които не стоят съвсем неподвижно на светлината от свещите, като заспало стадо. Таванът над нас изчезва в тъмнината.

Свещите хвърлят червеникави отблясъци върху клавесина и човека, известен на учените като доктор Фел – елегантен, с изправен гръб, отдаден на музиката, светлината блести в косата му и копринения домашен халат на баклавички, който лъщи като кожа на животно.

На вдигнатия капак на клавесина е изобразено пиршество – малките фигурки сякаш се тълпят в светлината от свещите над струните. Той свири със затворени очи. Не се нуждае от ноти. На поставката пред него, с форма на лира, е поставен един брой на американския таблоид „Нашънъл Татлър“, сгънат така, че да се вижда само снимката на първа страница – лицето на Кларис Старлинг. Нашият музикант се усмихва, приключва изпълнението си, повтаря сарабандата за собствено удоволствие и когато последните трептящи звуци утихват, отваря очи, накланя леко глава и се вглежда в снимката пред себе си. В зениците му се отразяват червени точици.

Става безшумно и занася американския таблоид в изящния параклис, строен преди откриването на Америка. Повдига вестника към светлината от свещите и го разгъва, а иконите по стените сякаш надничат над рамото му, за да четат, като че ли са на опашка в бакалница. Шрифтът е „Готик“, седемдесет и два пункта. Пише: АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА: КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ НА ФБР.

Той духва свещите и лицата около олтара, агонизиращи или блажени, потъват в мрак. Не му е нужна светлина, докато прекосява голямата зала. Доктор Ханибал Лектър минава край нас и усещаме лек полъх. Голямата врата проскърцва, чува се хлопване, което улавяме на пода. Тишина.

Стъпките се насочват към друга стая. Звуците тук резонират, стените ни се струват по-близо, таваните обаче са много високи – ехото се връща късно отгоре, а въздухът е пропит от мирис на пергамент, кожа и изгасени свещи.

Шумолене на хартия в тъмнината, проскърцване на стол. Доктор Лектър сяда на голямото кресло в прочутата библиотека на Капони. Очите му отразяват червеникавата светлина, но не блестят в червено в мрака, както се бяха клели някои от надзирателите му. Тъмнината е пълна. Той размишлява…

Вярно е, че доктор Лектър сам се бе погрижил да се освободи мястото, като отстрани стария куратор – проста задача, изискваща няколко секунди работа над стареца и скромен кофраж от две торби цимент, но също така е вярно, че след като пътят бе освободен, той бе защитил кандидатурата си честно, като бе демонстрирал пред комитета изключителните си лингвистични способности и бе превеждал от прима виста средновековни текстове на италиански и латински от най-гъсто изписаните с готически букви ръкописи.

Тук бе открил покой, който искаше да запази – откакто бе дошъл във Флоренция, не бе убивал, кажи-речи, никого, ако не се брой предшественикът му.

Смяташе назначаването си за преводач и куратор на библиотеката „Капони“ за сериозно завоевание по няколко причини:

Пространствата, високите тавани в двореца за него са нещо много важно, защото дълги години е бил затворен в килия. И нещо по-важно – усеща палацото в съзвучие със себе си, защото това е единствената сграда, която по размери и вътрешно оформление отговаря на представите му за дворец, каквато има от детството си.

В библиотеката – тази уникална колекция от ръкописи и писма, събирана от тринайсети век – има възможност да задоволи едно любопитство, което изпитваше спрямо самия себе си.

Доктор Лектър имаше основания да смята въз основа на разпокъсани стари семейни хроники, че е потомък на някой си Джулиано Бевизанге, страховита фигура от Тоскана през дванайсети век, а също така на Макиавели и Висконти. Това бе идеалното място, където можеше да проучи въпроса. Интересът му бе съвсем абстрактен и нямаше нищо общо с егото му. Доктор Лектър не се нуждае от конвенционални източници на самочувствие. Егото му, подобно на коефициента му на интелигентност и високо рационалния му ум, не може да се измери с конвенционални средства.

Всъщност сред психиатрите няма единно мнение по въпроса дали доктор Лектър може да бъде наречен „човек“. Колегите му психиатри, мнозина от които се страхуват от язвителното му перо в специализираните списания, отдавна го смятат за нещо съвсем друго. За удобство го наричат чудовище.

Чудовището седи в тъмната библиотека, умът му рисува цветове в черното пространство, в главата му витае средновековието. Размишлява за полицая.

Щраква електрически ключ, запалва се ниска лампа.

Сега виждаме доктор Лектър, седнал на дългата тясна маса от шестнайсети век в библиотеката „Капони“. Зад него има цяла стена с прегради, пълни с ръкописи, и големи, покрити с брезент рафтове отпреди осемстотин години. Пред него е струпана кореспонденцията на един министър на Венецианската република от четиринайсети век, притисната с отливка, правена от Микеланджело като етюд за рогатия му Мойсей, а пред мастилницата има преносим компютър, включен към Интернет и с възможност да търси информация чрез Миланския университет.

„Нашънъл Татлър“ аленее и синее сред бледожълтите и кафяви пергаменти и кожени подвързии. До него е флорентинското издание на „Ла национе“. Доктор Лектър взема италианския вестник и започва да чете последните му нападки срещи Риналдо Паци, предизвикани от изказването на говорител на ФБР, че психологическият портрет на Чудовището, изготвен в Бюрото, няма нищо общо с Тока. По-нататък се споменава стажът на Паци в Америка в известната академия в Куонтико и се казва, че при това положение е редно да допуска такива грешки.

Но доктор Лектър изобщо не се интересува от Чудовището, а от Паци. Жалко, че се натъква на полицай, обучаван в Куонтико, където случаят Ханибал Лектър е част от учебната програма.

Когато огледа лицето на Паци в Палацо Векио и се приближи достатъчно, за да го помирише, беше сигурен, че Паци не подозира нищо, макар и да попита за белега на ръката му. Не бе проявил и никакъв по-сериозен интерес към него във връзка с изчезването на куратора.

Полицаят го бе видял на изложбата на инструменти за изтезания. Щеше да е за предпочитане, ако го бе видял на изложба на орхидеи.

Доктор Лектър си даваше сметка, че в главата на полицая присъстват всички елементи, нужни, за да осъзнае истината, хаотично разбъркани сред милионите други неща, които знаеше.

Дали Риналдо Паци не трябва да последва куратора на Палацо Векио? Или може би е по-добре да намерят трупа му след мнимо самоубийство? „Ла национе“ ще се радва, че го е подтикнал да сложи край на живота си.

Не сега, каза си чудовището и насочи вниманието си към ръкописите.

Доктор Лектър не се безпокои. Наслаждава се на стила на Нери Капони – банкер и пратеник във Венеция през петнайсети век, – чете писмата му, от време на време на глас, за собствено удоволствие, в късната нощ.