Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 30 страниц)
Глава 96
Барни, отново в апартамента си в Балтимор, отново в ежедневието си в „Мизерикордия“, беше на смяна от три до единайсет. Отби се за купичка супа в кафенето на път за вкъщи, така че, когато отключи пътната врата и запали лампата, вече наближаваше полунощ.
Ардилия Мап седеше на масата в кухнята. Беше насочила черен полуавтоматичен пистолет в центъра на лицето му. По големината на черната дупка на цевта Барни прецени, че е 40-и калибър.
– Седни, фелдшере – каза Мап. Гласът и беше пресипнал, а очите около тъмните зеници изглеждаха оранжеви. – Придърпай стола си тук и го опри назад в стената.
Повече от големия пистолет в ръката й го притесни другият, оставен върху подложката за сервиране пред нея. Беше колт удсман 22-ри калибър, със залепена за цевта пластмасова бутилка от безалкохолно питие за заглушител.
Столът изпъшка под тежестта му.
– Ако краката на стола се счупят, недей да стреляш – каза той. – Вината няма да е моя.
– Знаеш ли нещо за Кларис Старлинг?
– Не.
Мап взе пистолетът от масата.
– Барни, не се шегувам. В момента, в който преценя, че ме лъжеш, столът ти ще потъмнее, вярваш ли ми?
– Да. – Барни знаеше, че е истина.
– Ще те попитам пак. Знаеш ли нещо, което би ми помогнало да открия Кларис Старлинг? В пощата ми казаха, че са препращали кореспонденцията ти в продължение на един месец в имението на Мейсън Върджър. Какво, по дяволите, е това, Барни?
– Работех там. Грижех се за Мейсън Върджър и той ме разпитваше за Лектър. Не ми хареса и напуснах. Мейсън беше копеле.
– Старлинг я няма.
– Знам.
– Може да е отвлечена от Лектър, може да са я изяли прасетата. Ако я е отвлякъл той, какво ще направи с нея?
– Ще бъда откровен с теб… не знам. Бих помогнал на Старлинг, ако можех. Защо да не й помогна? Някак си я харесвах, а и тя ме оневини. Погледни записките или докладите й…
– Направих го. Искам да разбереш нещо, Барни. Това е еднократно предложение. Ако знаеш нещо, по-добре ми го кажи сега. Ако някога, колкото и късно да е, разбера, че си премълчал нещо, което е можело да ми помогне, ще се върна тук и този пистолет ще бъде последното, което ще видиш. Ще пречукам големия ти грозен задник. Вярваш ли ми?
– Да.
– Знаеш ли нещо?
– Не. – Последва най-дългата тишина, която си спомняше.
– Стой неподвижно, докато изляза.
Барни си легна след час и половина. Лежеше в кревата, загледан в тавана, челото му, голямо като на делфин, беше ту потно, ту сухо. Малко преди да изгаси лампата, отиде в банята и извади от несесера си малко огледалце за бръснене от неръждаема стомана, произведено за Морската пехота.
Отиде в кухнята, отвори електрическото табло на стената и залепи огледалото с лепенка за вътрешната страна на вратата.
Не можеше да направи нищо повече. В съня си се стряскаше като куче.
След следващата смяна донесе от болницата комплект за вземане на проби от изнасилени.
Глава 97
Доктор Лектър не можеше да се разгърне истински в къщата на германеца, без да смени обзавеждането. Цветята и параваните помагаха. Цветовете изглеждаха интересно на фона на масивните мебели и просторната тъмнина – контрастът беше старинен, завладяващ, като пеперуда, кацнала върху рицарска ръкавица.
Отсъстващият хазяин явно имаше болезнена слабост към Леда и лебеда. Разновидовата двойка беше представена ни повече, ни по-малко от четири бронзови скулптури с различно качество – най-добрата беше копие на Донатело – и осем картини. Една от тях доставяше особено удоволствие на доктор Лектър – на Ан Шингълтън, с гениална анатомична изразителност и неприкрита жар в сношението. Останалите покри с драперии. Кошмарната колекция от бронзови ловни статуи на хазяина също беше покрита.
Рано сутринта докторът старателно подреди маса за трима, като я оглеждаше от всички възможни ъгли, с език, изплезен до долната част на носа му. Смени свещниците два пъти, отказа се от релефните салфетки за сервиране и ги смени с цяла покривка, за да направи овалната маса за вечеря по-управляема.
Тъмният неприветлив бюфет приличаше по-малко на самолетоносач, когато постави върху него високите съдове от сервиза и лъскавите медни уреди за затопляне. Доктор Лектър дори издърпа няколко от чекмеджетата и сложи в тях цветя – получи се ефект на висящи градини.
Видя, че в стаята има твърде много цветя и че трябва да добави още, за да стане всичко както трябва. Твърде много е твърде много, но прекалено много е както трябва. Върху масата постави две групи аранжирани цветя – нисък овал от пинии в сребърно блюдо, бели като кокосови сладки. И висок букет от ирландски камбанки, холандски ириси, орхидеи и лалета, които покриваха голяма част от повърхността на масата и създаваха интимна обстановка.
До чиниите от сервиза се вихреше малка ледена буря от кристал, но сребърните блюда бяха в уреда за претопляне и щяха да бъдат сложени в последния момент.
Първото ястие щеше да е приготвено на масата, така че се погрижи за спиртниците, медния тиган, тигана за сос и тигана за запържване, подправките, триона за аутопсии.
Щеше да донесе още цветя на връщане. Кларис Старлинг не се обезпокои, когато й каза, че излиза. Предложи й, ако иска, да поспи.
Глава 98
На петия ден след убийствата Барни се избръсна следобед и тъкмо слагаше на лицето си спирт с потупване на дланите, когато чу стъпки по стълбището. Почти беше време да тръгва на работа.
Решително чукане. На вратата стоеше Марго Върджър. Носеше голяма дамска чанта и малък сак.
– Здравей, Барни. – Изглеждаше уморена.
– Здравей, Марго. Влизай.
Предложи й стол до кухненската маса.
– Искаш ли кока-кола? – След това си спомни, че беше блъснала главата на Кордел в хладилника, и съжали за предложението си.
– Не, благодаря – отвърна тя.
– Добре ли си, Марго?
– Да, струва ми се – отговори тя.
– Изглежда, нямаш никакви тревоги. Ако съдя по това, което пишат.
– Понякога си мисля за разговорите ни, Барни. Можеше да ми се обадиш.
Той се запита дали чукът е в дамската чанта или в сака.
– Мога да ти се обадя само ако реша да проверя как я караш, ако нямаш нищо против. Не искам нищо, Марго, ти се държа както трябва с мен.
– Човек… знаеш как е… трябва да мисли за недовършените работи. Не че имам какво да крия, но…
Барни разбра тогава, че е взела спермата. Той можеше да й създаде проблем, след като обявяха бременността, ако изобщо успееха да я постигнат.
– … Мисълта ми е, че смъртта му беше дар божи. Няма да си кривя душата за това.
Говореше бързо и Барни разбра, че набира инерция.
– Може би ще изпия една кола – каза тя.
– Преди да ти я донеса, ще ти покажа какво имам за теб. Повярвай ми, мога да премахна тревогите ти и това няма да ти струва нищо. Няма да се бавя. Ей сега.
Барни взе отвертка от една кутия с инструменти на плота. Можеше да го направи, обърнат странично към Марго.
На стената в кухнята имаше две табла с бушони. Всъщност едното беше заменило другото в старата сграда и само дясното работеше по предназначение.
Пред електрическите табла Барни трябваше да се обърне с гръб към Марго. Отвори лявото табло, бързо. Сега можеше да я наблюдава в огледалото, което беше залепил на вътрешната страна на вратата. Марго мушна ръката си в голямата дамска чанта. Мушна я, но не я извади.
Той свали четири винта и измъкна от кутията стария панел с бушоните. Отзад в издълбаната стена имаше празно пространство.
Барни бръкна внимателно вътре и издърпа пластмасов плик. Когато извади съдържанието му, чу как дишането на Марго за миг секна. Беше познат, зловещ предмет – маската, която в Балтиморската болница за психичноболни престъпници бяха принуждавали доктор Лектър да носи, за да не хапе. Това бе последната и най-ценна вещ от колекцията вещи на доктора, която Барни бе събрал.
– Ау! – възкликна Марго.
Барни постави маската на масата върху лист намаслена хартия с лицето надолу, под ярката лампа. Знаеше, че никога не бяха позволявали на доктора да почиства маската. Около отвора за устата имаше люспи засъхнала слюнка. Закопчалките на каишките бяха отскубнали косми от косата му заедно с корените.
Барни хвърли поглед на Марго и се убеди, че за момента всичко е наред.
Извади от кухненския шкаф комплекта за освидетелстване на изнасилени. Малката пластмасова кутия съдържаше тампони за почистване на уши, стерилна вода, марли, празни шишенца.
Безкрайно внимателно той свали люспите от слюнка с навлажнен тампон за уши и го пусна в едно шишенце от лекарствени хапчета. След това извади космите и ги сложи в друго шишенце.
Постави палеца си върху две парченца безцветна лепенка, така че да останат отчетливи отпечатъци, и залепи капачките на шишенцата. Сложи ги в найлонов плик и ги подаде на Марго.
– Да кажем, че се забъркам в нещо, загубя разсъдъка си и реша да се захвана с теб… Примерно да разкажа на полицията някаква история, за да се отърва от някакви обвинения срещу мен. Тук имаш доказателство, че най-малкото съм бил съучастник в убийството на Мейсън Върджър или дори че съм го извършил аз. Осигурих ти ДНК.
– Преди да се раздрънкаш, ще поискаш имунитет.
– И може би ще ми дадат за участие в заговора, но не и за реално участие в нашумяло убийство. Ще ми обещаят да не ме закачат, а после ще ме прецакат, когато разберат, че съм помогнал. Всичко е в твоите ръце.
Барни не беше напълно сигурен във всичко това, но му се струваше, че звучи доста убедително.
Освен това тя можеше да остави ДНК-то на доктор Лектър върху безжизнения Барни по всяко време, когато станеше нужда, и двамата го знаеха.
Марго го изгледа продължително със светлосините си касапски очи.
Остави сака на масата.
– Тук има много пари – каза тя. – Достатъчно, за да разгледаш всички картини на Вермеер по целия свят. – Изглеждаше някак замаяна и странно щастлива. – В колата ми е котката на Франклин, така че трябва да тръгвам. Франклин, мащехата му, сестра му Шърли, някой си Стрингбийн и Бог знае кой още ще дойдат в „Мъскрат“, след като Франклин излезе от болницата. Платих петдесет долара, за да взема тази шибана котка. Живееше в съседната къща до старата къща на Франклин под ново име.
Не прибра найлоновата торбичка в чантата си. Взе я в свободната си ръка. Барни предположи, че не иска той да види другата й алтернатива в чантата.
На вратата й каза:
– Мислиш ли, че мога да получа целувка?
Марго се изправи на пръсти и го целуна бързо по устните.
– Това е достатъчно – рече стеснително. Докато слизаше, стъпалата скърцаха под тежестта й.
Барни заключи вратата и дълго стоя, опрял глава в студения хладилник.
Глава 99
Старлинг се събуди от звуците на далечна камерна музика и пикантна миризма на готвене. Чувстваше се чудесно ободрена и гладна. На вратата се почука и влезе доктор Лектър с черни панталони, бяла риза и вратовръзка. Носеше дълъг пластмасов плик за костюм и топло капучино за нея.
– Добре ли спа?
– Много добре, благодаря.
– Главният готвач ми каза, че ще вечеряме след час и половина. След един час ще пием коктейлите. Реших, че това може би ще ти хареса.
Окачи плика на гардероба и излезе, без да каже нищо повече.
Старлинг не погледна към гардероба, преди да вземе продължителна вана, след това отвори плика и това, което видя, й достави удоволствие. Беше дълга вечерна рокля от бяла коприна с тясно дълбоко деколте под великолепен, украсен с мъниста жакет.
На тоалетката имаше чифт обици с висулки от полирани смарагди без ръбове. В тях имаше много огън за камъни, полирани без ръбове.
Косата й никога не създаваше проблеми. Винаги се чувстваше много добре в дрехите си. Макар и да не беше свикнала с такива рокли, не се задържа дълго пред огледалото – само погледна дали всичко е както трябва.
Германецът, собственик на къщата, беше направил камините огромни. Във всекидневната Старлинг завари да гори голям пън. Приближи се до топлата камина сред шумолене на коприна.
От ъгъла долита музика – клавесин. Доктор Лектър свири с бяла официална папийонка. Той вдига очи, вижда я и дъхът му секва в гърлото. Пръстите му също престават да се движат, все още разперени над клавишите.
Тоновете на клавесина заглъхват веднага и във внезапно настъпилата тишина във всекидневната и двамата чуват как той си поема дъх.
Пред камината чакаха две питиета. Доктор Лектър се зае с тях. „Лиле“ с резенче портокал. Подаде едната чаша на Старлинг.
– Дори и да те виждам всеки ден, завинаги ще те запомня каквато си днес. – Тъмните му очи я улавяха цялата.
– Колко пъти си ме виждал? Без аз да знам?
– Само три пъти.
– А тук?
– Тук е извън времето и каквото видя, докато се грижа за теб, не е компромис с правото ти на личен живот. То ще отиде на свое собствено място заедно с медицинските ти данни. Признавам, че наистина ми е приятно да те гледам, когато спиш. Ти си много красива, Старлинг.
– Външният вид е случайност, доктор Лектър.
– Ако хубостта се раздаваше по заслуги, пак щеше да си красива.
– Благодаря.
– Не казвай „благодаря“. – Лекото помръдване на главата му е достатъчно, за да прогони раздразнението – като чаша, хвърлена в огъня.
– Казвам това, което мисля – отвърна Старлинг. – Може би щеше да ти хареса повече, ако бях казала „Радвам се, че мислиш така“. Това щеше да е донякъде префърцунено, но също толкова вярно.
Тя вдигна чашата под равния си прериен поглед, без да крие нищо.
В този момент на доктор Лектър му мина през ума, че въпреки всичките си познания и проницателност никога не би могъл да я предскаже напълно или изобщо да я притежава. Би могъл да храни гъсеницата, би могъл да шепне в какавидата. Това, което щеше да се излюпи, следваше своята собствена природа и бе извън обсега му. Запита се дали под роклята не е сложила на глезена си пистолета.
Тогава Кларис Старлинг му се усмихна, смарагдите уловиха пламъците на огъня и чудовището се изпълни със задоволство от собствения си изтънчен вкус и хитрост.
– Кларис, вечерята въздейства върху вкуса и обонянието, двете най-стари сетива и най-близки до центъра на ума. Вкусът и обонянието се намират в част на ума, която има предимство пред състраданието, а състраданието няма място на моята маса. В същото време в кората на главния мозък играят, подобно на чудеса от светлина по свода на църква, церемониите, гледките и разговорите по време на вечеря. Това може да е много по-занимателно от театъра. – Приближи лицето си до нейното, прецени очите й. – Искам да разбереш, Старлинг, какво богатство внасяш ти и на какво имаш право. Разглеждала ли си отражението си напоследък? Мисля, че не. Съмнявам се, че изобщо някога го правиш. Ела във фоайето, застани пред голямото огледало.
Доктор Лектър взе голям свещник от полицата над камината.
Високото огледало беше чудесна антика от деветнайсети век, но леко помътняло и прорязано от фини пукнатини. Беше от френския замък „Во-льо-Виконт“ и само Бог знаеше какво е видяло.
– Виж, Кларис. Тази божествена гледка си ти. Тази вечер за известно време ще виждаш себе си от разстояние. Ще виждаш това, което е справедливо, ще виждаш това, което е истина. Никога не ти е липсвал куражът да казваш каквото мислиш, но са ти пречели задръжки. Ще ти кажа още веднъж. На тази маса няма място за състрадание. Ще забележиш, че ако бъдат разменени забележки, неприятни в момента, контекстът може да ги превърне в празни приказки или в нещо безумно смешно. Ако се кажат неща, които са болезнено верни, тогава тази истина е само преходна и ще се промени. – Той отпи глътка от чашата си. – Ако почувстваш, че в теб напъпва болка, тя скоро ще разцъфти в облекчение. Разбираш ли ме?
– Не, доктор Лектър, но запомних какво каза. По дяволите самоусъвършенстването. Искам една приятна вечеря.
– Това мога да ти обещая.
Усмихна й се – гледка, от която някои се плашат.
Сега никой не гледаше отражението в замъгленото огледало – гледаха се един друг през пламъците на свещите, а огледалото гледаше тях.
– Виж, Кларис.
Тя забеляза червените искри, проникнали дълбоко в очите му, и усети възбудата на дете, приближаващо далечен панаир.
Доктор Лектър извади от джоба на сакото си спринцовка с тънка като косъм игла и без да погледне, само по чувство, я заби в ръката й. Когато я извади, малката рана дори не прокърви.
– Какво свиреше, когато влязох? – попита тя.
– „Ако царуваше любовта“.
– Много е старо, нали?
– Писал го е Хенри VIII около 1510-а година.
– Ще ми посвириш ли? – попита тя. – Ще го довършиш ли сега?
Глава 100
Течението от влизането им във всекидневната раздвижи пламъците на свещите. Досега само беше минавала през трапезарията и й беше приятно да я види преобразена. Светла, подканяща. Кристалът повтаряше пламъците на свещите над снежнобелите салфетки, пространството беше намалено до интимни размери с преграда от цветя, която закриваше останалата част от масата.
Доктор Лектър беше извадил приборите от уреда за затопляне в последната минута и докато Старлинг проучваше мястото си, усети в дръжката на ножа някаква почти трескава топлина.
Доктор Лектър наля вино и й поднесе само миниатюрен ордьовър за начало, една-единствена стрида „Белон“ и хапка наденичка, защото трябваше да поседи на половин чаша вино и да се наслади на Старлинг в контекста на масата за вечеря.
Височината на свещниците беше точно колкото трябва. Пламъците осветяваха дълбочината на деколтето й и не се налагаше да бди над ръкавите й.
– Какво ще вечеряме?
Той вдигна показалец към устните си.
– Никога не питай. Ще развалиш изненадата.
Разговаряха за подрязването на пера от гарга и ефектът им върху звука на клавесина и тя само за миг си спомни как една гарга преди много време ограби служебната количка на майка й на балкона на една хотелска стая. От разстояние прецени, че този спомен няма нищо общо с настоящото приятно време, и целенасочено го избута настрани.
– Гладна ли си?
– Да!
– Тогава ще преминем към първото блюдо.
Доктор Лектър донесе един поднос от бюфета и го остави на мястото до своето, после докара количка за сервиране. Тук бяха тиганите му, спиртниците, подправките в малки кристални купички.
Запали спиртниците и започна с бучка масло „шарант“ в медния тиган за сосове – разтопи го, като го въртеше на дъното, изчака да стане кафяво като лешник, после го издърпа настрани върху стойката.
Усмихна се на Старлинг. Зъбите му бяха много бели.
– Кларис, спомняш ли си какво казахме за приятните и неприятните забележки, за нещата, които могат да са смешни в даден контекст?
– Това масло ухае разкошно. Да, спомням си.
– А спомняш ли си кого видя в огледалото? Колко прекрасна беше тя?
– Доктор Лектър, ако не възразявате, че го казвам, всичко това ми напомня за детска игра на въпроси и отговори. Спомням си чудесно.
– Добре. Господин Крендлър ще се присъедини към нас за първото ястие.
Доктор Лектър премести голямата цветна преграда на бюфета.
Заместник-генералният инспектор Пол Крендлър, от кръв и плът, седеше на другия край на масата на солиден дъбов стол, с подлакътници. Крендлър отвори широко очи и се огледа. Около главата му беше лентата, с която тичаше, и бе облечен в много приятен погребален костюм със зашити за предната част риза и вратовръзка. Тъй като дрехата беше отворена отзад, доктор Лектър бе успял да я увие, така да се каже, около него и да покрие няколкото метра солидна лепенка, която го държеше привързан за стола.
Клепачите на Старлинг може би се спуснаха леко надолу, а устните й се присвиха, както понякога на стрелбището.
Сега доктор Лектър взе чифт сребърни клещи от бюфета и махна лепенката, покриваща устата на Крендлър.
– Още веднъж добър вечер, господин Крендлър.
– Добър вечер. – Крендлър сякаш не беше съвсем на себе си. На мястото пред него беше поставен малък супник.
– Бихте ли пожелали добър вечер на госпожица Старлинг?
– Здравей, Старлинг. – Лицето му сякаш се проясни. – Винаги съм искал да те гледам как се храниш.
Старлинг го измери с очи от разстоянието, сякаш тя беше мъдрото старинно огледало, което наблюдава всичко.
– Здравейте, господин Крендлър. – Вдигна очи към доктор Лектър, който се занимаваше с тиганите. – Как успя да го хванеш?
– Господин Крендлър беше тръгнал на важна среща във връзка с бъдещето му в политиката. Марго Върджър го покани, за да ми направи услуга. Нещо като танто за танто. Господин Крендлър направи крос до площадката за кацане в парка „Рок Крийк“, за да се качи на хеликоптера на Върджър, но вместо това се повози с мен. Бихте ли искали да кажете молитвата, преди да се нахраним, господин Крендлър? Господин Крендлър!
– Молитва ли? Да. – Крендлър затвори очи. – Отче наш, благодарим Ти за благодатта, която ще получим, и ще я използваме, за да Ти служим. Старлинг е голямо момиче, за да се чука с татко си, дори и за южнячка. Моля Те, прости й за това и я доведи в службата ми. В името на Христа, амин.
Старлинг забеляза, че по време на молитвата доктор Лектър държеше очите си набожно затворени.
Тя се чувстваше жизнена и спокойна.
– Пол, трябва да ти кажа, че и апостол Павел не би се справил по-добре. И той е ненавиждал жените.
– Този път наистина се провали, Старлинг. Никога няма да те възстановят.
– Това, което вмъкнахте в молитвата, предложение за работа ли беше? Не съм срещала такава тактичност.
– Кандидатирам се за Конгреса. – Крендлър се усмихна язвително. – Отбий се в предизборния ми щаб, може да ти намеря някаква работа. Ще помагаш в офиса. Умееш ли да пишеш на компютър и да водиш архив?
– Разбира се.
– Умееш ли да пишеш под диктовка?
– За това използвам програми за разпознаване на глас – отвърна Старлинг и продължи с разсъдъчен тон: – Моля да ме извините, че говоря по работа на масата, но мисля, че не сте достатъчно бърз, за да се прокраднете в Конгреса. Човек не може да компенсира липсата на второразредна интелигентност с това, че играе мръсно. По-дълго ще оцелеете като момче за всичко на някой голям мошеник.
– Не ни чакайте, господин Крендлър – подкани го доктор Лектър. – Изпийте бульона си, докато е топъл.
Вдигна към устните му затворения супник със сламка. Крендлър направи гримаса.
– Тази супа не е много добра.
– Всъщност това са разбити магданоз и мащерка – отвърна докторът. – И е на масата по-скоро заради нас, отколкото заради вас. Отпийте още няколко глътки и оставете течността да зациркулира из тялото ви.
Старлинг като че ли преценяваше някакъв въпрос, вдигнала длани като везната на Правосъдието.
– Знаете ли, господин Крендлър, всеки път, когато ме гледахте злобно, имах натрапчивото чувство, че съм направила нещо, за да го заслужа. – Тя раздвижи дланите си нагоре и надолу, сякаш мереше. – Не го заслужавах. Всеки път, когато записвахте нещо негативно в личното ми досие, аз се възмущавах, но въпреки това проверявах себе си. Подлагах се на съмнение за момент, опитвах се да успокоя микроскопичния сърбеж, който ми казваше, че тате знае най-добре. Вие не знаете най-добре, господин Крендлър. Всъщност нищо не знаете. – Старлинг отпи глътка от великолепното бяло бургундско и се обърна към доктор Лектър: – Обожавам това вино. Мисля обаче, че трябва да го извадим от леда. – И пак насочи вниманието си като добра домакиня към госта: – Винаги ще си останете… глупак, недостоен за внимание – отбеляза тя с приятен тон. – Но говорихме достатъчно за вас на тази приятна маса. Тъй като сте гост на доктор Лектър, желая ви приятен апетит.
– Коя си ти изобщо? – попита Крендлър. – Ти не си Старлинг. Петното е на бузата ти, но ти не си Старлинг.
Доктор Лектър добави ситен лук към запърженото масло и в момента, в който ароматът се разнесе из въздуха, добави смлени зрънца от Capparis spinosa. Свали тигана от огъня и сложи другия. От бюфета взе голяма кристална купа с леденостудена вода и сребърен поднос и ги постави до Пол Крендлър.
– Имах планове за тази голяма уста – рече Крендлър, – но сега вече никога не бих я взел на работа. Кой изобщо те назначи?
– Не очаквам от вас да промените отношението си изцяло, подобно на Свети Павел – отбеляза доктор Лектър. – Не сте на път към Дамаск, дори не сте се запътили към хеликоптера на Върджър.
Доктор Лектър свали лентата от главата на Крендлър както се сваля гумената лента от кутия черен хайвер.
– Единственото, което искаме от вас, е да държите ума си отворен.
Внимателно с две ръце доктор Лектър вдигна горната част от главата на Крендлър, сложи я върху подноса и го остави на бюфета. От чистия разрез не потече и капка кръв – кръвоносните съдове бяха умело затворени под местна упойка половин час преди вечерята в кухнята, когато беше отрязан черепът.
Методът, използван от доктор Лектър при разрязването на черепа, беше заимстван от древната египетска медицина с тази разлика, че той разполагаше с трион за аутопсии с резец за черепи, ключ за отваряне на череп и по-добри упойки. Самият мозък не усеща болка.
Розово-сивият овал на мозъка на Крендлър се подаваше над ръба на черепа.
Застанал над Крендлър с инструмент, напомнящ лъжица за вадене на сливици, доктор Лектър извади част от предните полукълба, после още една, докато станаха четири. Крендлър гледаше нагоре, сякаш следеше какво става. Доктор Лектър остави парченцата в купата с ледена вода, леко подкиселена с резен лимон, за да ги втвърди.
– „Искаш ли да танцуваш на звезда?“ – внезапно запя Крендлър. – „Да отнесеш у дома късче лунна светлина.“
В класическата кухня мозъкът се накисва, после се подсушава и се охлажда една нощ, за да се втвърди. Когато се приготвя съвсем пресен, трудното е да не се допусне разпадането му на пихтиеста маса.
С удивителна сръчност доктор Лектър постави втвърдените парченца в чиния, отъркаля ги леко в брашно с подправки и после в галета.
Смля пресен черен трюфел в соса и изстиска малко лимонов сок.
След това бързо запържи парченцата, съвсем малко, колкото да станат равномерно кафяви от всички страни.
– Мирише страхотно – каза Крендлър.
Доктор Лектър извади запържените парченца мозък върху канапета от хляб в чинии и ги заля със соса с настърган трюфел. Завърши с цели зърна Capparis spinosa, със стъбла и един-единствен цвят кресон, за да постигне височина.
– Как е? – попита Крендлър, отново зад цветята. Говореше невъздържано силно, както правят хората с лоботомия.
– Отлично, наистина – отговори Старлинг. – Никога досега не съм вкусвала такива подправки.
Доктор Лектър реши, че блясъкът от масления сос по устните й е особено вълнуващ.
Крендлър запя зад цветята предимно детски песнички – просто подканяше да му направят забележка.
Без да му обръщат внимание, доктор Лектър и Старлинг започват да говорят за Миша. Старлинг знаеше за съдбата на сестра му от предишните им разговори, но сега Лектър говореше с известна надежда за евентуалното й завръщане. Тази вечер Старлинг не смяташе, че е неразумно да се очаква това завръщане.
Изрази надежда да се запознае с Миша.
– Не би могла дори да отговаряш на телефона в офиса ми. Говориш като елементарна провинциална путка – изкрещя Крендлър през цветята.
– Виж дали ще ти заприличам на Оливър Туист, когато поискам ОЩЕ! – отвърна Старлинг и доктор Лектър едва се сдържа да не се разсмее.
След повторното сервиране беше изконсумирана по-голямата част от предния мозък, почти до средата. Крендлър вече правеше само несвързани забележки относно предметите непосредствено пред очите му и зарецитира монотонно някакво сладострастно стихотворение, наречено „Блясък“.
Погълнати от разговора си, Старлинг и доктор Лектър не бяха по-обезпокоени, отколкото биха били, ако компания на съседна маса в ресторант пееше, за да поздрави някого за рождения му ден, но когато Крендлър повиши тона до непоносимост, доктор Лектър взе арбалета си от ъгъла.
– Искам да чуеш звука на този струнен инструмент, Кларис.
Изчака Крендлър да млъкне за момент и изстреля една стрела през високите цветя.
– Точно тази височина на тона на тетивата, ако я чуеш отново в някакъв контекст, означава пълната ти свобода, покой и независимост – отбеляза доктор Лектър.
Задната част на стрелата, с перата, стърчеше откъм видимата за тях страна на цветята и леко помръдваше с темпото, повече или по-малко, на диригентска палка, дирижираща сърце. Гласът на Крендлър замлъкна моментално, а след няколко удара престана да се движи и стрелата.
– Това е „ре“ под „до“ в средната октава, нали? – попита Старлинг.
– Точно така.
След миг гърлото на Крендлър изгъргори. Това беше само спазъм на гласните струни поради повишената киселинност на кръвта му, защото беше мъртъв съвсем отскоро.
– А сега да преминем към следващото ястие – каза доктор Лектър. – Малко сироп, за да освежи небцето преди яребиците. Не, не, не ставай. Господин Крендлър ще ми помогне да разтребя, ако го извиниш.
Всичко стана изключително бързо. Зад преградата от цветя доктор Лектър просто изстърга чиниите в черепа на Крендлър и ги нареди в скута му. Върна на мястото й горната половина на черепа, улови въжето, завързано за ниската количка под стола му, и го изтегли в кухнята.
Там доктор Лектър презареди арбалета си. За удобство оръжието се захранваше със същия акумулатор, с който работеше и трионът за аутопсии.
Кожичките на яребиците бяха хрупкави, птиците бяха напълнени с гъши пастет. Доктор Лектър разказа за Хенри VIII като композитор, а Старлинг – за създаваните с помощта на компютър машинни звуци, реплики на приятни честоти.
– Десертът ще бъде сервиран във всекидневната – обяви доктор Лектър.
