Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 30 страниц)
Глава 37
Турбовитловият самолет, оборудван като линейка, се издигна над червените покриви и се насочи на югозапад към Сардиния, над наклонената кула на Пиза, която надникна над крилото при един рязък завой, какъвто пилотът не би направил, ако на борда имаше жив пациент. На носилката, предназначена за доктор Ханибал Лектър, лежеше изстиващото тяло на Матео Деограчиас. По-големият му брат Карло седеше до трупа с вкоравени от кръв дрехи.
Карло Деограчиас накара санитаря, да сложи на ушите си слушалки и да пусне музика, после извади мобилния си телефон и позвъни в Лас Вегас, откъдето сляпото декодиращо устройство препрати гласа му към брега на Мериленд…
За Мейсън Върджър нощта и денят са почти без разлика. Случи се така, че спеше. Дори светлината на аквариума беше угасена. Главата му беше извита на една страна на възглавницата, единственото му око беше вечно отворено като очите на голямата змиорка, която също спеше. Чуваше се единствено равномерното съскане и пухтене на респиратора и мекото бълбукане на опреснителя на водата в аквариума.
Над тези постоянни звуци се издигна друг – мек и нетърпелив. Жуженето на най-тайния телефон на Мейсън. Бялата му ръка се придвижи напред с помощта на пръстите като рак и натисна бутона. Говорителят беше под възглавницата, микрофонът близо до останките от лицето му.
Мейсън най-напред чу шума на самолетните двигатели, после сантименталната мелодия „Gli Innamorati“.
– Слушам. Говори.
– Тук е кървава баня.
– Разказвай.
– Брат ми Матео е мъртъв. Ръката ми е върху трупа му. Паци също е мъртъв. Доктор Фел ги уби и се измъкна.
Мейсън не отговори веднага.
– Дължиш ми двеста хиляди долара за Матео – каза Карло. – За семейството му.
Сардинците винаги настояват за компенсации в случай на смърт.
– Разбирам.
– Около Паци ще се разсмърди.
– Най-добре е да се пусне дума, че Паци не е бил чист. Чист ли беше?
– Не знам, като изключим това. Ами ако го свържат с теб?
– Ще имам грижата.
– Аз трябва да се погрижа за себе си каза Карло. – Работата е дебела. Става дума за главен инспектор от Квестурата, не мога да замажа положението с пари.
– Ти не си направил нищо, нали?
– Не сме направили нищо, но ако Квестурата свърже името ми с тази работа… Мадона миа! Ще ме следят до гроб. Никой няма да иска да получава пари от мен, няма да мога и да пръдна на улицата. Ами Оресте? Той знаеше ли кого щеше да заснеме?
– Не мисля.
– Квестурата ще разбере кой е доктор Фел най-късно утре или вдругиден. Оресте ще събере две и две и ще получи четири, щом види новината, просто от съвпадението във времето.
– Оресте е добре платен. Той е безопасен за нас.
– За теб може би. Тук обаче го чака дело за порнография, другия месец в Рим. Сега вече има какво да предлага за размяна. В случай че не си наясно, трябва да вземеш мерки. Оресте нужен ли ти е?
– Ще поговоря с него – отвърна Мейсън внимателно с гласа си на радиоговорител. – Карло? Оставаш ли в играта? Сега и ти искаш да откриеш доктор Фел, нали? Трябва да го намериш заради Матео.
– Да, но за твоя сметка.
– Тогава продължавай да поддържаш фермата. Намери качествени ваксини срещу свински грип и холера за свинете. Намери клетки за транспортиране. Имаш ли валиден паспорт?
– Да.
– Имам предвид истински, не някой боклук от Трастевере.
– Имам.
– Ще ти се обадя.
Когато прекъсна връзката в бучащия самолет, Карло неволно натисна бутона за автоматично набиране. Телефонът на Матео иззвъня силно в мъртвата му длан, която го стискаше в трупен спазъм. За миг на Карло му се стори, че брат му ще вдигне апарата до ухото си. След това си даде сметка, че Матео не може да отговори, и изключи апарата си. Лицето му се сгърчи и санитарят извърна очи, за да не го гледа.
Глава 38
Дяволските доспехи с рогатия си шлем са чудесен образец на италианското въоръжение от петнайсети век, които висят от 1501 година, окачени високо в селската църква „Санта Репарата“, южно от Флоренция. В добавка към рогата, които са от дива коза, остропръстите дълги ръкавици са забодени там, където би трябвало да са краката, за да напомнят копитата на дявола.
Според местната легенда младият мъж, който някога носил доспехите, минал покрай църквата и споменал напразно името на Светата Дева, а след това не успял да свали доспехите, докато не се помолил на Девата за прошка. Подарил доспехите на църквата в знак на благодарност. Присъствието им е внушително, а през 1942 година, когато артилерийски снаряд избухнал в църквата, доказали и здравината си.
Доспехите, чиято външна повърхност е покрита с подобен на филц прашен слой, гледат към малкото светилище долу, в което сега се отслужва литургия. Димът на тамяна се издига нагоре, минава през празното забрало.
Присъстват само трима души – две възрастни жени, облечени в черно, и доктор Ханибал Лектър.
Всички те вземат причастие, макар че доктор Лектър докосва чашата с устните си някак неохотно. Свещеникът ги благославя и се оттегля. Жените си тръгват. Доктор Лектър продължава молитвата си, докато остава сам.
От нишата на органа може да се протегне над парапета между рогата и да повдигне забралото на шлема на Дяволските доспехи. Вътре, окачен на корда с рибарска кукичка за ръба на лицевата броня, виси малък пакет в ризницата, където би трябвало да е сърцето. Доктор Лектър го изважда внимателно.
В пакета има бразилски паспорт, най-добро бразилско производство, документи за самоличност, пари, чекова книжка, ключове. Слага пакета под мишница, под връхната си дреха.
Доктор Лектър рядко изпитва съжаление, но сега съжалява, че напуска Италия. В Палацо Капони имаше неща, които би искал да открие и прочете. Би желал да свири на клавесина и може би да композира. Би могъл да приготви нещо за ядене на вдовицата Паци, когато тя преодолее скръбта си.
Глава 39
Докато кръвта все още капеше от провесеното тяло на Риналдо Паци върху горещите прожектори долу, където цвърчеше и пушеше, полицията повика противопожарната охрана да го свали.
„Помпиерите“ използваха специалния си камион със стълба и, както винаги практични, не бързаха да свалят Паци, защото знаеха със сигурност, че е мъртъв. Задачата беше деликатна – трябваше да повдигнат висящите вътрешности до трупа и да увият всичко в мрежа, преди да прикрепят въжето за спускане.
Когато тялото стигна до протегнатите ръце на тези, които го очакваха долу, „Ла национе“ се сдоби с отлична снимка, която надомни на мнозина читатели за картините на големите майстори, изобразяващи Свалянето от кръста.
Полицаите оставиха примката на врата му, докато свалят от нея отпечатъци от пръсти, след това срязаха дебелия електрически кабел в средата, за да запазят възела цял.
Мнозина флорентинци сметнаха, че тази смърт е демонстративно самоубийство, че Риналдо Паци сам е завързал ръцете си, както правят самоубийците в затворите, без да обръщат внимание на факта, че краката му също са завързани. Още през първия час местното радио съобщи, че Паци си е направил харакири с нож, преди да се обеси.
Полицаите всъщност разбраха веднага за какво става дума – срязаните въжета на балкона, ръчната количка, липсващият пистолет на Паци, показанията на очевидците, видели как Карло се втурва в Палацо Векио, и окървавеният, увит в бял плат човек, тичащ слепешката отзад, бяха достатъчно доказателство, че Паци е бил убит.
След това италианската общественост реши, че Паци е бил убит от Чудовището – Il Monstro.
Квестурата започна с нещастния Джироламо Тока, преди време осъден като Чудовището. Арестуваха го у дома му и го откараха отново, под акомпанимента на писъците на жена му. Алибито му се оказа непробиваемо. По същото време бе седял на чаша рамацоти пред очите на свещеника. Тока беше освободен във Флоренция и се наложи да се върне в Сан Касиано с автобус на свои разноски.
През първия час беше разпитан персоналът на Палацо Векио, след това започнаха с членовете на Кабинета.
Полицаите не успяха да открият доктор Фел. Към обяд в събота вниманието се насочи към него. В Квестурата си спомниха, че Паци бе натоварен да разследва изчезването на предшественика му.
Чиновник от полицията съобщи, че неотдавна Паци е поискал разрешителното му за престой. Досието на Фел, включително снимките, негативите и пръстовите отпечатъци, беше издадено срещу разписка с фалшиво име, но попълнена очевидно с почерка на Паци. Архивите в Италия все още не са напълно компютъризирани и разрешителните се съхраняват в управленията по места.
От имиграционните власти бе получен номерът на паспорта на доктор Фел и се оказа, че такъв документ не е издаван в Бразилия.
Въпреки всичко полицията все още не беше установила истинската самоличност на доктора. Свалиха отпечатъците от примката на обесения, от катедрата, от ръчната количка и от кухнята в Палацо Капони. При наличието на толкова много художници портретът на доктора бе направен за минути.
В неделя сутринта италианско време дактилоскопист от италианската полиция щателно, точка по точка, бе установил, че отпечатъците от катедрата, примката и кухненските прибори на доктор Фел от Палацо Капони са на един и същи човек.
Пръстовият отпечатък от плаката, окачен в Квестурата, не беше изследван.
Отпечатъците от местопрестъплението бяха изпратени в Интерпол в неделя вечерта и по етапен ред бяха получени в централата на ФБР във Вашингтон заедно със седем хиляди други комбинации отпечатъци, открити при престъпления. При обработката с автоматизираната система за класификация на пръстови отпечатъци находката от Флоренция се оказа съвпадение с такъв магнитуд, че в кабинета на заместник-директора, отговарящ за секцията по идентифициране, се разнесе звуков сигнал. Дежурният офицер от нощната смяна видя как от принтера изпълзяха физиономията и отпечатъците на доктор Ханибал Лектър и се обади на шефа си у дома. Той пък се обади на директора и след това на Крендлър от Правосъдието.
Телефонът на Мейсън иззвъня в 1,30 през нощта. Мейсън се направи на изненадан и заинтригуван.
Телефонът на Джак Крофорд иззвъня в 1,35. Той изсумтя няколко пъти и се претърколи в празната, обитавана от призраци половина на брачното легло, където някога спеше покойната му жена Бела. Там беше по-хладно и му се струваше, че така разсъждава по-добре.
Кларис Старлинг научи последна, че доктор Лектър отново е извършел убийство. След като затвори телефона, остана дълго време будна в леглото. Поради някаква причина, която не проумяваше, очите й пареха, но не плачеше. В тъмнината над възглавницата виждаше лицето му. Разбира се, това беше старото лице на доктор Лектър.
Глава 40
Пилотът на въздушната линейка не искаше да се приземи през нощта на късата необорудвана писта край Арбатакс. Кацнаха в Калиари, заредиха с гориво и изчакаха да съмне, после отново излетяха нагоре над крайбрежието при величествения изгрев, който хвърляше фалшива руменина върху мъртвото лице на Матео.
На пистата в Арбатакс ги очакваше камион с ковчег. Пилотът започна да спори за заплащането си и Томазино се намеси, преди Карло да го цапардоса по физиономията.
След три часа път през планината стигнаха у дома.
Карло отиде сам до грубия дървен навес, който бяха сковали с Матео. Там всичко беше готово, камерите чакаха, за да заснемат смъртта на доктор Лектър. Карло застана под съграденото от ръцете на Матео и видя отражението си в голямото огледало над яслата. Видя талпите, които заедно бяха рязали, спомни си големите силни ръце на брат си с бичкията и от гърдите му се изтръгна вик, достатъчно силен, за да отекне в дърветата. От храсталаците край планинското пасище се показаха зъбати зурли.
Пиеро и Томазино, и те братя, го оставиха с мъката му.
Птички чуруликаха из планинската ливада.
Оресте Пини излезе от къщичката – с едната си ръка закопчаваше панталоните си, с другата размахваше мобилния телефон.
– Значи изпуснахте Лектър. Кофти късмет.
Карло сякаш не го чу.
– Слушай, не всичко е загубено – продължи Оресте Пини. – Нещата могат да се уредят. Мейсън е на телефона. Съгласен е и на симулация. Нещо, което да покаже на Лектър, когато го залови. Ние сме готови. След като има и труп… Мейсън каза, че бил на наемник, когото си цанил. Достатъчно е да го движим под оградата, когато дойдат прасетата, и да пуснем записа с писъците. Ето, говори с Мейсън.
Карло се обърна и изгледа Оресте, сякаш е паднал от луната. Най-накрая взе мобилния телефон. Докато говореше с Мейсън, лицето му се проясни и сякаш спокойствието му се възвърна.
Карло затвори капака на телефона и извика:
– Гответе се.
След това поговори с Пиеро и Томазино и тримата пренесоха ковчега под навеса.
– Това не трябва да е много близо, за да не влезе в кадър – предложи Оресте. – Първо ще заснемем как животните се разхождат наоколо и ще продължим оттам.
Щом видяха раздвижването около навеса, първите свине излязоха на открито.
– Giriamo! – извика Оресте.
Втурнаха се напред – диви свине, кафяви и сребристи, високи до чатала на човек, с едри гърди, дълга четина, бягащи с бързината на вълк с малките си копита, с умни очички на пъклените муцуни, мощни вратни мускули под стърчащата нагоре четина, способни да повдигнат човек на острите си глиги.
– Pronti! – викна операторът.
Не бяха яли от три дни и заприиждаха нови и нови, несмутени от хората зад оградата.
– Motore! – извика Оресте.
– Partito! – обади се операторът.
Глиганите спряха на десетина метра от навеса. Оглеждаха се, риеха в редица от копита и глиги. Бременната свиня беше в средата. Тръгнаха напред като нападатели и Оресте вдигна пръсти, за да очертае кадъра.
– Azione! – изрева той на сардинците. Карло се приближи зад него и го сряза нагоре над цепката на задника, накара го да изкрещи от болка, после го сграбчи за хълбоците и го хвърли с главата надолу в яслата, а глиганите връхлетяха. Оресте опита да се изправи, надигна се на коляно, но свинята го блъсна и го събори. Останалите връхлетяха с грухтене и квичене, два глигана захапаха лицето му, откъснаха челюстта и я сцепиха, сякаш беше агнешка костица. Въпреки всичко Оресте почти успя да се изправи, но пак го събориха, този път по гръб, с открит корем, размахал ръце и крака над гърбовете на животните. Оресте ревеше без челюст, неспособен да произнесе членоразделни думи.
Карло чу изстрел и се обърна. Операторът бе изоставил камерата си и бе опитал да избяга, но не достатъчно бързо, за да се спаси от ловната пушка на Пиеро.
Прасетата вече се бяха заели за работа, заразнасяха карантията.
– Azione, виж ми задника – рече Карло и се изплю на земята.
III
Към Новия свят
Глава 41
Около Мейсън Върджър се бе възцарила съпричастна тишина. Служителите му се отнасяха към него, сякаш бе изгубил бебето си. На въпроса как се чувства, отговори:
– Така, сякаш съм платил много пари за умрял макаронаджия.
След като поспа няколко часа, Мейсън поиска да пуснат деца в стаята за игри и да поговори с няколко от най-разстроените, но в момента нямаше нито едно разстроено дете, а доставчикът му в гетата на Балтимор не разполагаше с достатъчно време, за да разстрои други.
След като това се провали, накара помощника си Кордел да осакатява декоративни шарани и да ги дава на змиорката, докато тя не можеше да яде повече и се скри в камъка си под порозовялата вода, в която плуваха безброй златисти късчета.
Опита се да тормози сестра си Марго, но тя отиде във фитнес залата и часове наред не обръщаше внимание на повикванията му по пейджъра. Единствено тя от фермата Мъскрат си позволяваше да пренебрегне Мейсън.
Във вечерните новини по телевизията в събота, преди да стане ясно, че убиецът е доктор Лектър, показаха кратък, силно орязан любителски филм, запечатал смъртта на Риналдо Паци. Нефокусирани участъци спестяваха на зрителите анатомичните подробности.
Секретарката на Мейсън веднага започна да звъни по телефона, за да осигури оригинално копие на видеозаписа. Получиха го с хеликоптер четири часа по-късно.
Видеозаписът имаше интересна история.
Единият от двамата туристи, снимал Палацо Векио в момента на смъртта на Риналдо Паци, се бе изплашил и бе изтървал камерата си точно при падането. Другият беше швейцарец и бе заснел хладнокръвно целия епизод, дори с панорама нагоре по изпъвания спазматично кабел.
Любителят оператор, патентен чиновник на име Вигерт, се бе притеснил, че полицията ще му отнеме филма и италианската телевизия РАИ ще го получи безплатно. Беше се обадил веднага на адвоката си в Лозана и бе запазил правата си над записа, след което бе продал правото за излъчване на Ей Би Си на база брой излъчвания, след война на наддавания. Правата за печатно тиражиране бяха откупени най-напред от „Ню Йорк Пост“, а след това от „Нашънъл Татлър“.
Записът веднага зае полагащото му се място сред класическите кошмарни зрелища – Запрудър2222
На 22 ноември 1963 г. даласецът Ейбрахам Запрудър снима най-прочутите 5,6 минути в историята на човечеството – убийството на президента Кенеди. – Б.пр.
[Закрыть], убийството на Лий Харви Осуалд и самоубийството на Едгар Болгър, но Вигерт щеше да съжалява горчиво за тези прибързани продажби, преди доктор Лектър да е обвинен в убийството.
Това копие на любителския филм на швейцареца беше пълно. На него се виждаше как семейство Вигерт прилежно обикаля топките на Давид в Академията часове преди събитията в Палацо Векио.
Мейсън, който изгледа записа с изцъкленото си око, не се интересуваше особено от парчето месо, което му бе струвало толкова скъпо и което бе увиснало на електрическия кабел. Краткият исторически урок, който „Ла национе“ и „Кориере дела сера“ изнасяха във връзка с двамата представители на фамилия Паци, увиснали от един и същи прозорец през интервал от петстотин и двайсет години, също не го интересуваше. Това, което прикова вниманието му и което пускаше отново и отново, беше панорамата нагоре по кабела към балкона, където на фона на слабата светлина отвътре се виждаше размазан силует, който махаше с ръка. Махаше на Мейсън. Доктор Лектър махаше на Мейсън само с китка, както се маха на малко дете.
– Чао – отговори Мейсън в тъмнината. – Чао.
Дълбокият глас на радиоговорител трепереше от ярост.
Глава 42
Идентифицирането на доктор Ханибал Лектър като убиец на Риналдо Паци даде възможност на Кларис Старлинг да се занимае с нещо сериозно, слава богу. Тя фактически се превърна в свръзка на ниско ниво между ФБР и италианските власти. Добре, че имаше възможност да съсредоточи усилията си в една задача.
След престрелката при неуспешния арест светът на Кларис Старлинг се беше променил. Тя и другите оцелели след случилото се пред рибния пазар Фелициана бяха поставени в нещо като административно чистилище в очакване на доклад на Департамента на правосъдието до малката юридическа подкомисия на Камарата на представителите.
След като намери рентгеновата снимка на Лектър, Старлинг прекарваше времето си в Националната полицейска академия в Куонтико като висококвалифициран заместник на колегите, които бяха в отпуск.
През есента и зимата Вашингтон бе завладян от скандал в Белия дом. Разпенилите се реформатори изразходваха повече слюнка, отколкото бе нужна, за жалкото дребно прегрешение, а президентът на Съединените щати изяде повече от полагаемата му се порция публични лайна, за да избегне импийчмънта.
При тези обстоятелства незначителният проблем с провала край рибния пазар Фелициана беше избутан настрана.
С всеки изминал ден у Кларис Старлинг нарастваше една мрачна увереност – федералната служба за нея никога вече нямаше да бъде същата. Тя беше белязана. По лицата на колегите й се прокрадваше предпазливост, когато имаха работа с нея, като че ли носеше някаква зараза. Старлинг беше достатъчно млада, за да се изненадва и разочарова от подобно поведение.
Чувстваше се добре, когато имаше какво да прави – исканията на италианците за информация относно Ханибал Лектър валяха, понякога в два екземпляра – втория й го препращаха от Държавния департамент. И Старлинг отговаряше с желание – изпращаше файловете от досието на Лектър по електронната поща или задръстваше телефонните линии с факсове. С изненада откри колко много материал се е появил след бягството на доктора преди седем години.
Малката й стаичка в сутерена на „Поведенческите науки“ беше препълнена с книжа – гъсто изписани факсове от Италия, изрезки от италиански вестници.
Какво ценно би могла да изпрати на италианците? Те се бяха хванали за достъпа, осъществен от единствения компютър на Квестурата, до досието на Лектър няколко дни преди смъртта на Паци. С него италианската преса възстановяваше репутацията на Паци, като твърдеше, че тайно е работел върху залавянето на Лектър, за да измие петното от честта си.
От друга страна, Старлинг се питаше каква информация около престъплението на Паци би била полезна в Съединените щати, в случай че Лектър се върнеше там.
Джак Крофорд не идваше често в службата и тя не можеше да се възползва от съветите му. Той през по-голямата част от времето беше в съда и с наближаването на пенсионирането му започнаха да търсят мнението му за множество открити дела. Вземаше и много болнични, а когато в края на краищата се появяваше в кабинета си, и се струваше все по-отчужден. Мисълта, че няма да може да се съветва с него, я караше да изпада в паника.
През годините, прекарани във ФБР, беше видяла много. Знаеше, че ако доктор Лектър извършеше ново убийство в Щатите, тромпетите на пръднята ще прозвучат в Конгреса, в Департамента на правосъдието ще се надигне вълна от допълнителни догадки и играта на „хвани ме – прееби ме“ ще започне с нова сила. Първо щяха да си изпатят митницата и граничният контрол задето са го пуснали да влезе в страната.
Юрисдикцията на мястото, където е извършено престъплението, щеше да изиска всички материали на ФБР, свързани с Лектър, и дейността на Бюрото щеше да се прехвърли към съответния местен клон. След това, когато Лектър се проявеше другаде, всичко щеше да се премести наново. Ако го заловяха, властите щяха да се сбият за похвалите така, както бели мечки се бият край окървавен тюлен.
Работата на Старлинг беше да подготви нещата за евентуалното идване на Лектър, независимо дали това ще стане или не, като се абстрахира от всички досадни опасения за онова, което щеше се случи около разследването.
Зададе си един прост въпрос, който би прозвучал банално на кариеристите от Вътрешния кръг: как да постъпи така, както се бе клела да постъпва? Как да защити гражданите и да го залови, когато се появи?
Доктор Лектър явно разполагаше с пари и добри документи. Умееше да се крие. Чудесен пример беше първото му скривалище непосредствено след бягството в Мемфис – хотел с четири звезди край клиника по пластична хирургия в Сейнт Луис, в който половината от гостите бяха с превързани физиономии. Беше си направил превръзка и бе живял в охолство с парите на мъртвец.
Сред стотиците документи бяха и сметките от рум-сървиса в хотела – астрономически. Бутилка „Батар-Монтраше“ за сто двайсет и пет долара. Вероятно се бе чувствал много добре след годините, прекарани на затворническа храна.
Бе поискала копия на всички документи от Флоренция и италианците й ги бяха изпратили. Качеството им беше ужасно – сякаш бяха правени със сажди.
И нямаше никакъв порядък. Личните книжа на доктор Лектър от Палацо Капони. Няколко бележки за Данте с познатия му почерк, бележка до чистачката, касова бележка от магазин за хранителни продукти „Вера дал 1926“ за две бутилки „Батар-Монтраше“ и tartufi bianchi. Отново вино и… какво е онова другото? С помощта на италианско-английския речник научи, че tartufi bianchi са бели трюфели. Обади се на готвача в един много добър вашингтонски италиански ресторант и го попита за тях. След пет минути се наложи да се извини и да затвори, докато онзи превъзнасяше вкуса им.
Вкусът. Вино, трюфели. Вкусът във всичко, това беше обединяващата нишка в живота на доктор Лектър в Америка и в Европа, в живота му като преуспяващ психиатър и чудовище, което се крие. Лицето му може и да се беше променило, но не и вкусовете му, а той не беше човек, който би се отказал от удоволствията.
Вкусът за нея беше деликатна тема, защото тъкмо в тази сфера я бе засегнал доктор Лектър, когато я похвали за чантата и се подигра на евтините й обувки. Как я бе нарекъл? Чистичко, излъскано, пъргаво селяндурче, нелишено от вкус.
Тъкмо вкусът липсваше в институционалното й ежедневие с неговата утилитарна обстановка.
В същото време вярата й в техниката умираше и отваряше място за нещо друго.
Старлинг нямаше доверие в техниката. Вярата в нея е религия на опасните професии. За да се изправиш срещу въоръжен престъпник в престрелка или да се биеш с него в калта, е нужно да вярваш, че съвършената техника и усилените тренировки ще гарантират непобедимостта ти. Но това не е така, особено в престрелките. Може всички шансове да са на твоя страна, но ако участваш в достатъчно на брой престрелки, рано или късно ще те убият.
Старлинг знаеше това от личен опит. След като бе започнала да се съмнява в религията, наречена техника, накъде би могла да се обърне?
В горестта си, в разяждащата еднаквост на дните, започна да се вглежда във формата на нещата. Започна да се доверява на собствените си вътрешни усещания за нещата, без да ги облича в количественост или да ги ограничава до думи. Някъде по това време забеляза промяна в навиците си за четене. Преди прочиташе какво пише под снимката и едва тогава разглеждаше самата снимка. Не и сега. Понякога вече изобщо не четеше какво пише отдолу.
Години наред беше чела модни списания скришом, с чувство за вина, сякаш бяха порнография. Сега започваше да признава пред самата себе си, че в тези снимки има нещо, което предизвиква у нея глад. В скривалището на ума си, подкован от лютераните против покваряващата ръжда, имаше чувството, че се отдава на приятна перверзия.
Щеше да стигне до своята тактика при всички случаи с течение на времето, но й помогна промяната в самата нея – тя я подтикна да стигне до идеята, че вкусът на доктор Лектър към редките неща, неща, които могат да се открият из малките пазарчета, може да се окаже гръбната перка на чудовището, която пори повърхността и го прави видимо.
Може би, ако изтегнеше компютърни списъци с клиенти и ги сравнеше, щеше да успее да разшифрова някоя от променящите се самоличност на доктора. За да го направи, трябваше да познава предпочитанията му. Трябваше да го познава по-добре от всеки друг на света.
За кои неща съм сигурна, че харесва? Харесва музиката, виното, книгите, храната. Харесва мен.
Първата крачка в развиването на вкус е в това да пожелаеш да се довериш на собственото си мнение. В областта на храната, виното и музиката Старлинг трябваше да следва прецедентите на доктора, да се вгледа в нещата, които е ползвал в миналото. Поне в една област обаче беше равна с него – автомобилите. Беше луда по автомобилите и всеки, който видеше колата й, щеше да го разбере.
Преди падението си доктор Лектър бе карал бентли със свръхкомпресия. Не с турбокомпресия, а свръхкомпресия. Конструиран по поръчка бутален компресор, така че да няма забавяне на турбината. Тя веднага си даде сметка, че пазарът на направените по поръчка бентлита е толкова малък, че появата му там би била сериозен риск.
Каква кола би си купил сега? Старлинг разбираше какво му харесва – форсиран, мощен осемцилиндров V-образен двигател с ниски обороти и стабилен ход. Какво би могъл да намери на пазара?
Без съмнение джагуар XJR със свръхкомпресия. Старлинг разпрати факсове до дистрибуторите на тази марка из цялата страна и поиска ежеседмични сведения за продажбите.
Какво друго харесваше доктор Лектър, за което тя знаеше много?
Харесва мен, помисли си.
Колко бързо бе реагирал при неприятностите й. Дори бе използвал пощенска кутия, за да й пише, което бе забавило писмото допълнително. Жалко, че нямаше начин да го проследят по автомата за таксуване – беше на такова публично място, че всеки би могъл да го използва.
Колко време беше нужно, за да стигне „Нашънъл Татлър“ до Италия? От това издание беше научил за неприятностите й – един брой беше открит в Палацо Капони. Дали скандалният таблоид имаше Интернет-страница? Освен това ако е разполагал с компютър, би могъл да научи за престрелката от публичната Интернет-страница на ФБР. Какво би могла да научи от компютъра на доктор Лектър?
Сред личните му вещи в Палацо Капоне не се числеше компютър.
Въпреки всичко видя нещо. Извади снимките от библиотеката в двореца. Ето го красивото бюро, върху което й бе писал. Върху бюрото имаше компютър. Преносим, марка „Филипс“. На следващите снимки го нямаше. С помощта на речника Старлинг с мъка успя да съчини факс до Квестурата във Флоренция със запитване каква е съдбата на личния компютър на доктор Лектър.
И така стъпка по стъпка Кларис Старлинг започна да преследва доктор Лектър по коридорите на неговия вкус с повече увереност в крачките си, отколкото се полагаше да има.
