Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 30 страниц)
Глава 10
Оказа се, че никак не е просто да се намери медицинска информация за доктор Ханибал Лектър. Предвид абсолютното му презрение към системата на медицинското обслужване и повечето от практикуващите лекари, не беше изненадващ фактът, че никога не бе имал личен лекар.
Балтиморската болница за душевноболни престъпници, където го бяха държали до злополучното му преместване в Мемфис, сега беше изоставена и сградата подлежеше на събаряне.
От щатската полиция на Тенеси, която последна бе отговаряла за Лектър, преди да успее да се измъкне, твърдяха, че изобщо не са получавали медицинското му досие. Полицаите, които го бяха довели от Балтимор до Мемфис, сега покойници, се бяха подписали, че получават затворника, но не и за каквито и да било медицински документи.
Старлинг прекара един цял ден пред телефона и компютъра, после лично претърси големите архиви за съхраняване на доказателства в Куонтико и централата на ФБР. Цяла сутрин тършува из прашните рафтове на балтиморската полиция, а после прекара влудяващ следобед сред некаталогизираната колекция от материали за Ханибал Лектър в мемориалната юридическа библиотека „Фицхю“, където времето спира, докато служителките правят опити да открият нужния ключ.
Най-накрая се сдобий един-единствен лист хартия – повърхностния медицински преглед, на който бе подложен доктор Лектър при първоначалното му арестуване от щатската полиция на Мериленд. Не беше приложен никакъв медицински картон за здравословното му състояние преди това.
Инел Коури бе надживяла кончината на Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници и сега работеше на значително по-добро място в Болничния борд на щата Мериленд. Не искаше да разговаря със Старлинг в кабинета си, така че се срещнаха в едно кафене на партера.
Старлинг бе свикнала да пристига на мястото на срещата по-рано, за да има време да го огледа от разстояние. Коури дойде точно на минутата. Беше на около трийсет и пет, възпълна и бледа, без никакъв грим или бижута. Косата й стигаше почти до кръста, както я бе носила в училище. Беше с бели сандали.
Старлинг взе няколко пакетчета захар от бара и изчака Коури да седне на уговорената маса.
Доста хора се заблуждават, че всички протестанти си приличат. Не е така. Както хората от Карибските острови могат съвсем точно да определят от кой друг остров са сънародниците им, Старлинг, отгледана от лютерани, хвърли един поглед на тази жена и си каза: Христова църква, може би назарянка.
Свали бижутата си – обикновена гривна и семпла златна обица на здравото си ухо – и ги прибра в чантата. Часовникът й беше пластмасов, с него нямаше проблем. Нямаше какво повече да направи за външния си вид.
– Инел Коури? Искате ли чаша кафе? – Носеше две кафета.
– Името ми се произнася Айнел. Не пия кафе.
– Ще изпия и двете. Искате ли нещо друго? Аз съм Кларис Старлинг.
– Не искам нищо. Ще ми покажете ли някакъв документ със снимка?
– Разбира се – отвърна Старлинг. – Госпожице Коури… може ли да ви наричам Айнел?
Жената сви рамене.
– Айнел, нужна ми е помощ във връзка с нещо, което всъщност не ви засяга лично. Просто ми трябва да открия едни документи от Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, но не знам къде да ги търся.
Айнел Коури отговори натъртено, за да изрази гняв или възмущение:
– Вече обсъждахме този въпрос с борда, когато затваряха болницата, госпожице…
– Старлинг.
– Госпожице Старлинг. Ще се уверите, че нито един пациент не е напуснал без документите си. Ще се уверите също така, че нито една папка не е напуснала болницата, без преди това да е била одобрена от ръководството. Що се отнася до папките на починалите, оказа се, че Департаментът по здравеопазването не ги иска, Бюрото по статистиката също, така че, доколкото знам, мъртвите папки, тоест папките на починалите, останаха в Балтиморската щатска болница и след датата на моето напускане, а аз напуснах последна. Документите на отлъчилите се бяха изпратени в полицията и на местния шериф.
– Отлъчилите се?
– Така наричахме избягалите. Понякога се случваше с болните, на които беше гласувано доверие.
– Доктор Ханибал Лектър като отлъчил ли се водеше? Възможно ли е документите му да са попаднали при правоохранителните органи?
– Той определено не беше отлъчил се. Никога не сме го водили като избягал по наша вина. Когато това е станало, за него отговаряха други. Само веднъж слязох там долу и видях доктор Лектър. Показах го на сестра ми, която беше дошла с момчетата си. Като си спомня за това, усещам някакъв студ и отвращение. Той подтикна един от другите да хвърли по нас… – сниши глас – семе, разбирате ли?
– Да, чувала съм думата – отговори Старлинг. – Това случайно не беше ли господин Мигс? Имаше добра ръка.
– Изключила съм го от ума си. Вас си ви спомням. Дойдохте в болницата и разговаряхте с Фред… доктор Чилтън, после слязохте в онова мазе при Лектър, нали?
– Да.
Доктор Фредерик Чилтън, директорът на Балтиморската болница за душевноболни престъпници, бе изчезнал безследно по време на отпуската си малко след бягството на Лектър.
– Знаете ли, че Фред изчезна?
– Да, чух за това.
Очите на госпожица Коури веднага се наляха с искрящи сълзи.
– Беше мой годеник – каза тя. – Той изчезна, след това затвориха болницата и аз се почувствах така, сякаш покривът се е стоварил върху главата ми. Ако не беше моята църква, нямаше да го преживея.
– Съжалявам – поклати глава Старлинг. – Виждам, че вече имате добра работа.
– Но нямам Фред. Той беше добър, много добър човек. Ние се обичахме, а човек не намира любов всеки ден. Като ученик са го избирали за Момче на годината.
– И с право. Искам да ви попитам, Айнел, дали той държеше документите в кабинета си, или са били някъде в приемната, където е било бюрото ви…
– Бяха в стенните шкафове в кабинета му, а после, когато броят им нарасна прекомерно, взехме големи шкафове и ги сложихме в приемната. Разбира се, винаги бяха заключени. Когато се изнесохме оттам, в сградата временно настаниха метадоновата клиника и те разместиха доста неща.
– Попадала ли ви е някога папката с документите на доктор Лектър?
– Разбира се.
– Помните ли дали в нея имаше рентгенови снимки? Рентгеновите снимки отделно ли се пазеха или към досиетата?
– Към досиетата. Бяха по-големи от папките и това създаваше неудобства. Имахме рентгенов апарат, но не и постоянен рентгенолог, който да води отделен архив. Честно казано, не помня дали в неговата папка е имало снимки. Имаше електрокардиограма, която Фред показваше на хората. Доктор Лектър… дори не искам да го наричам „доктор“, бил целият оплетен с жиците на електрокардиографа, когато се нахвърлил върху горката медицинска сестра… Странното бе, че пулсът му изобщо не се беше повишил, когато го направил. Санитарите го откопчили от нея, но бяха измъкнали ръката му от ставата. За такова нещо би трябвало да му направят рентгенова снимка според мен.
– Ако се сетите къде може да са папките или си спомните нещо, нали ще ми се обадите?
– Ще направим цялостно издирване – отговори госпожица Коури, като произнесе фразата с видимо удоволствие, – но не мисля, че ще открием нещо. Много неща просто си останаха там. Не ги зарязахме ние, а онези от метадоновата клиника.
Чашките за кафе имаха дебели стени и човек трудно можеше да пие от тях, без да се накапе. Старлинг изчака Айнел Коури да се отдалечи с тежката си походка, преследвана от собствения си ад, после изпи половин чаша кафе със салфетка под брадичката.
Постепенно идваше на себе си. Знаеше, че й е писнало от нещо. Може би й беше писнало от липсата на вкус или, още по-лошо, от безстилието. От безразличието към неща, които са приятни за окото. Може би изпитваше жажда за стил. Дори стилът на една уличница беше по-добре от нищо – беше заявка за нещо повече, независимо дали искаш да я чуеш, или не.
Потърси в себе си снобизъм и реши, че няма за какво да снобее. След това, докато размишляваше на тема стил, си спомни Ивелда Дръмго, която действително имаше стил. При тази мисъл й се прииска да излезе на чист въздух.
Глава 11
И така, Старлинг се върна там, откъдето всичко бе започнало – Балтиморската щатска болница за душевноболни престъпници, вече изоставена. Старата кафява сграда, свидетел на толкова много страдания, беше със заковани прозорци, заключена с вериги, изпъстрена с графити и очакваше разрушителите.
Още преди директорът й доктор Фредерик Чилтън да изчезне, нещата вървяха на зле. Последвалите разкрития за разхищения и лошо управление, както и плачевното състояние на сградата, принудиха местните власти да спрат финансирането. Някои от пациентите бяха преместени в други щатски заведения, други бяха умрели, трети бродеха по улиците на Балтимор като торазинови зомбита вследствие на зле замислена програма за външно лечение, при която мнозина от тях измряха от премръзване по улиците.
Докато чакаше пред сградата, Старлинг си даде сметка, че най-напред бе опитала всички други възможности само защото не искаше да се връща отново на това място.
Пазачът, който трябваше да й отвори, закъсня с четирийсет и пет минути. Беше набит възрастен мъж с ортопедична обувка, която тропаше, и източноевропейска прическа, която може би му бе направена в домашни условия. Докато я водеше към страничната врата, която беше с няколко стъпала под нивото на тротоара, гърдите му свиреха. Ключалката беше разбита от мародери и вратата беше заключена с верига и два катинара. Около брънките на веригата имаше паяжина. Пазачът започна да търси ключовете и Старлинг забеляза, че в пукнатините по стъпалата е поникнала трева. Следобедното небе беше покрито от облаци, светлината бе матова, нямаше никакви сенки.
– Не познавам тази сграда добре. Само проверявам да няма пожар – обясни мъжът.
– Знаете ли дали вътре са складирани някакви документи? Шкафове, досиета?
Той сви рамене.
– След болницата тук няколко месеца беше метадонова клиника. Сложиха всичко в сутерена. Легна, малко чаршафи, не знам какво още. Там е лошо за астмата ми, защото има мухъл, много мухъл. Дюшеците на леглата са изгнили. Не мога да дишам там долу. Стълбите са стръмни за крака ми. Бих ви показал, но…
Старлинг щеше да се зарадва, ако имаше кой да я придружи, пък макар и той, но това щеше да я забави.
– Не, няма нужда. Къде да ви намеря после?
– Надолу по улицата, където преди беше Бюрото за шофьорски книжки.
– Ако не се върна до един час…
Той погледна часовника си.
– След половин час трябва да си тръгна.
Това вече минава всякакви граници.
– Ето какво ще направите. Ще ме изчакате на работното си място, за да ви върна ключовете. Ако не се върна до един час, ще се обадите на този номер тук на визитката и ще им покажете къде съм влязла. Ако ви няма, когато изляза – ако сте се прибрали у дома, лично ще потърся шефа ви сутринта, за да му се оплача. В добавка… в добавка ще ви изпратя проверка от Националната данъчна служба и имиграционните власти и… ясно ли е? Би ме удовлетворил само положителен отговор.
– Щях да ви изчакам, разбира се. Нямаше защо да ми наговорите всичко това.
– Много благодаря – каза Старлинг.
Пазачът се улови за парапета, за да се изкачи до нивото на тротоара, и тя чу отдалечаването на неравните му стъпки. Отвори вратата и попадна на първата площадка на аварийното стълбище. Сивата дневна светлина влизаше през големи зарешетени прозорци. Замисли се дали да заключи след себе си и реши само да завърже веригата на възел от вътрешната страна, така че да може да отвори, ако случайно загуби ключовете.
При предишните си посещения в сградата, за да разговаря с доктор Лектър, бе влизала през главния вход, така че сега й беше необходимо време, за да се ориентира.
Изкачи се до партерния етаж. Матовите прозорци още повече намаляваха отслабващата светлина и помещението тънеше в полумрак. С помощта на големия си фенер Старлинг откри електрическия ключ и запали лампата – три крушки, които все още горяха в разнебитения полилей. Скъсаният кабел на телефона се търкаляше върху бюрото на приемната.
Навсякъде личаха следи от вандали, действали с флакони боя – огромен триметров фалос с тестиси украсяваше стената на приемната задно с надпис ИЗДУХАЙ ГО.
Вратата на кабинета на директора беше отворена. Старлинг застана на прага. Точно тук бе дошла при първата си задача от ФБР, когато все още беше стажантка и вярваше във всичко, все още си мислеше, че ако си свършиш работата, ако те бива, ще те приемат независимо от расата, възгледите, цвета на кожата, етническия произход и дали си завършил престижен колеж. Тогава вярваше, че може да се справи.
Тук я бе посрещнал директорът на болницата доктор Чилтън и й бе протегнал мазната си ръка. Тук той бе подслушвал и продавал тайни, тук, след като бе решил, че е умен колкото Ханибал Лектър, бе взел решението, позволило на Лектър да избяга, проливайки толкова много кръв.
Бюрото на Чилтън все още беше в кабинета, но столът липсваше – беше достатъчно малък, за да бъде откраднат. В чекмеджетата нямаше нищо освен една смачкана опаковка от алка-селцер. Бяха останали два шкафа. Ключалките бяха елементарни и бившият агент от техническата служба Старлинг се справи за по-малко от минута. На дъното на едно чекмедже видя разложен сандвич в книжен плик, няколко формуляра на метадоновата клиника, освежител за дъх, шишенце тоник за коса, гребен и няколко презерватива.
Замисли се за подобното на тъмница подземие, в което доктор Лектър бе живял в продължение на осем години. Не искаше да слиза там долу. Би могла да се обади по мобилния телефон и да поиска от местната полиция да й изпратят някого. Би могла да се обади и в офиса на ФБР в Балтимор и да поиска да я придружи още някой агент. Беше късно обаче и нямаше как да избегне задръстванията във Вашингтон – с напредването на времето положението щеше да се влошава.
Облегна се на бюрото на Чилтън въпреки прахоляка и се опита да вземе решение. Наистина ли смяташе, че в мазето може да има останали папки, или просто я привличаше мястото, където за първи път бе видяла Ханибал Лектър?
Кариерата й в правозащитните органи я беше научила, че не е от търсачите на силни усещания, и би била щастлива, ако никога вече не изпита страх. Само че там долу би могло да има документи. Можеше да разбере само след пет минути.
Спомни си затръшването на железните врати зад гърба си при първото идване преди години. В случай че някой решеше да ги затръшне и сега, набра номера на оперативния офис на ФБР в Балтимор и каза къде е. Уговори се да се обади след час, за да ги уведоми, ако всичко е наред.
Лампите на вътрешното стълбище, по което Чилтън я бе повел тогава, работеха. Тук я бе спрял, за да й обясни мерките за безопасност при работа с Ханибал Лектър, и бе извадил от портфейла си снимката на медицинската сестра, чийто език доктор Лектър бе изял, когато бяха опитали да му направят медицински преглед. Ако наистина бяха измъкнали ръката му от ставата, докато са го усмирявали, непременно трябваше да има рентгенова снимка.
Лек полъх докосна врата й – изглежда, някъде имаше отворен прозорец.
На площадката видя опаковка за хамбургер от Макдоналдс и разхвърляни салфетки. Мръсна чаша, в която е имало боб. Нездравословна храна. Няколко въжеподобни лайна и салфетки в ъгъла. Светлината свърши в долния край на стълбите пред голямата желязна врата на отделението за склонни към насилие престъпници, чиито крила сега бяха широко отворени и закачени с куки за стената. Фенерчето й беше с пет батерии и хвърляше широк сноп ярка светлина.
Освети дългия коридор на бившето строго охранявано крило. В далечния край й се мярна нещо обемисто. Почувства се особено, когато видя вратите на килиите широко отворени. Подът беше осеян с опаковки от хляб и пластмасови чашки. На бюрото на санитаря се търкаляше кутия от газирана напитка, почерняла от употреба като лула за наркотици.
Старлинг щракна ключовете за осветлението зад бюрото. Нищо. Извади мобилния си телефон. Червената светлинка изглеждаше много ярка в тъмнината. Телефонът беше неизползваем в подземието, но не всички го знаеха.
– Бари – заговори тя силно в слушалката, – спри колата пред страничния вход. Донеси прожектора. Освен това, за да се изнесат нещата оттук, ще трябва количка… Да, да, слез. Чакам те. – След това извика към тъмнината: – Внимание, там вътре. Аз съм федерален агент. Ако живеете тук незаконно, свободни сте да си тръгнете. Няма да ви арестувам. Не съм тук заради вас. Можете да се върнете, след като свърша работата си. Това не ме интересува. Можете да се покажете. Ако опитате да ми попречите, ще пострадате сериозно, защото ще пробия задника ви с куршум. Благодаря за вниманието.
Гласът й отекна по празния коридор, в чиито килии толкова много хора бяха ревали до прегракване и бяха гризали решетките, докато останат без зъби.
Старлинг си спомни вдъхващото увереност присъствие на едрия санитар Барни. Странната вежливост, с която Барни и доктор Лектър се отнасяха помежду си. Сега нямаше никакъв Барни. Хрумна й нещо от училище и се напъна да си го спомни:
Стъпките отекват в паметта,
по пътя, който не поехме,
и дверите, които не отворихме
към градината със розите.
Градина с рози, точно така. Това тук със сигурност не беше градина с рози.
Старлинг, подтиквана от вестникарските статии напоследък да мрази освен самата себе си и своя пистолет, установи, че сега, когато се чувстваше несигурна, допирът с него е всъщност изключително приятен. Извади колта от кобура и тръгна напред. Беше много важно да наблюдава и двете страни, защото не биваше да допусне някой да се промъкне зад гърба й. Някъде капеше вода.
В някои от килиите имаше разглобени легла. В други имаше дюшеци. Водата се събираше в средата и Старлинг, която винаги пазеше обувките си, прекрачваше ту от едната страна на тясната локва, ту от другата. Спомняше си какво я бе посъветвал Барни преди толкова много години. Движи се в средата на коридора.
Малко по-нататък наистина видя шкафове за документи. Тъмнокафяви в светлината от фенерчето.
Ето я килията на Мигс, покрай която най-много мразеше да минава. Мигс, който шепнеше мръсотии и я пръскаше с телесни течности. Мигс, когото доктор Лектър бе убил, като го бе накарал да глътне мръсния си език. След Мигс в килията бяха сложили Сами – Сами, чиито поетични опити доктор Лектър беше окуражавал с изненадващо въздействие върху самия поет. Дори и сега чуваше как Сами реве стиховете си:
ИСКЪМ ДА СЪМ СЪС ХРИСТА
ИСКЪМ ДА БЪДА С ИСУСА
ИСКАМ ДА СЪМ СЪС ХРИСТА
ВОВЕКИ ВЕКОФ ДАЛЕЧ ОТ ТУКА.
Тя още пазеше някъде надраскания с креда текст.
Сега килията беше натъпкана с дюшеци и завързани на бали чаршафи.
И, най-накрая, килията на доктор Лектър.
Солидната маса, на която четеше, все още беше завинтена за пода в средата на килията. Рафтовете, върху които държеше книгите си, ги нямаше, но подпорите им още стърчаха от стената.
Трябваше да се заеме с шкафовете, но нещо я теглеше към килията. Тук се бе състояла най-забележителната среща в живота й. Тук бе преживяла изненада, стъписване, страх.
Тук бе чула такива истини за себе си, че сърцето й бе закънтяло като камбана.
Искаше й се да влезе вътре. Искаше да влезе, както на човек му се иска да скочи от балкона или както го изкушават релсите при вида на приближаващия влак.
Старлинг освети наоколо с фенера си – видя гърбовете на шкафовете, близките килии. Любопитството надделя и я накара да прекрачи прага. Застана в средата на килията, в която доктор Ханибал Лектър бе прекарал осем години. Стоеше на мястото, където някога бе стоял той. Очакваше да се развълнува, но не се получи. Остави пистолета и фенерчето на масата му, внимателно, за да не се изтъркаля на пода, после се опря на ръце върху плота. Отдолу усети само трохи.
Общо взето, остана разочарована. Килията без обитателя й беше като захвърлена змийска кожа. Тогава си бе помислила, че е разбрала нещо – не беше задължително смъртта и опасността да дойдат, докато си в капан. Можеха да дойдат с дъха на любимия човек. Или през някой слънчев следобед, на рибния пазар, докато по високоговорителите гърми „Макарена“.
Стига толкова. На работа. Шкафовете бяха четири, с обща дължина около три метра, високи до брадичката й. Всеки имаше по пет чекмеджета, които се заключваха с обща ключалка, монтирана на най-горното. Не бяха заключени. Бяха пълни с папки, някои доста дебели. Имаше стари, с кафяви картонени корици, и по-нови, пластмасови. Папки със сведения за здравето на мъртъвци още от откриването на болницата през 1932 година. Бяха горе-долу подредени по азбучен ред. Зад някои от редовете с папки бяха натъпкани документи. Старлинг задържа големия фенер на рамото си, а със свободната си ръка затършува из папките. Съжали, че не е взела по-малък фенер, който да може да закрепи между зъбите си. Веднага щом се ориентира в подредбата на папките, прескочи няколко чекмеджета до буквата „Л“ и бам – Д-р Лектър, Ханибал.
Старлинг извади голямата папка с картонени корици и веднага я огъна, за да провери дали е достатъчно твърда, за да съдържа рентгенова снимка. Постави я върху другите папки, отвори я и видя медицинското досие на покойния И. Дж. Мигс. По дяволите! Мигс, изглежда, щеше да я тормози и от гроба. Остави папката върху шкафа и бързо отиде до буквата „М“, извади папката на Мигс и я отвори. Беше празна. Някаква техническа грешка? Някой е поставил документите на Мигс в папката на доктор Лектър? Прерови чекмеджето, за да намери досие без папка. Нямаше. Върна се при „М“. Осъзна, че нещо я притеснява все повече. Миришеше лошо и вече ставаше непоносимо. Пазачът беше прав – на това място беше трудно да се диша. Беше преровила половината чекмедже, когато разбра, че… вонята става все по-наситена.
Зад гърба си чу лек шум и рязко се обърна, готова за удар, с ръка върху пистолета. Лъчът на фенерчето открои висок мъж, облечен в парцали. Единият от големите му отекли крака беше стъпил във водата, едната му ръка бе отдалечена от тялото, в другата държеше парче от счупена чиния. Единият крак и двете му стъпала бяха увити в ивици от накъсани чаршафи.
– Здрасти – каза той с набъбнал от афти език. Старлинг усещаше миризмата на дъха му от два метра разстояние. Ръката й пусна пистолета и стисна флакона нервнопаралитичен газ.
– Здрасти – отвърна. – Моля ви, останете там, до решетките.
Мъжът не помръдна.
– Ти ли си Христа? – попита.
– Не – отговори Старлинг. – Не съм Христос.
Гласът. Спомняше си този глас.
– Ти ли си Христа? – Лицето му се кривеше.
Този глас. Хайде, спомни си.
– Здравей, Сами – каза тя. – Как си? Тъкмо си мислех за теб.
Какво знаеше за Сами? Информацията, за която ровеше набързо в главата си, не беше никак подредена. Сложил главата на майка си в дискоса за дарения, докато богомолците пеели „Дай на Господаря най-доброто от себе си“. Казал, че това било най-хубавото, което имал. Някаква баптистка църква. Сърдел се, каза доктор Лектър, задето Исус толкова закъснява.
– Ти ли си Христа? – попита той още веднъж, този път умолително. Бръкна в джоба си и извади доста дълъг фас. Сложи го върху парчето чиния и го протегна напред като дар.
– Сами, съжалявам, но аз не съм…
Сами изведнъж почервеня от яд, задето не е Христос, и гласът му загърмя по коридора:
ИСКЪМ ДА СЪМ СЪС ХРИСТА
ИСКЪМ ДА БЪДА С ИСУСА
Вдигна нагоре парчето от чиния като нож и запристъпва към Старлинг. Нагази във водата с двата крака, лицето му се изкриви, свободната му ръка не преставаше да опипва въздуха помежду им.
Старлинг усещаше твърдостта на шкафовете зад гърба си.
– МОЖЕШ ДА СИ С ХРИСТА… АКО СИ МНОГО ДОБЪР – изрецитира тя гръмко и отчетливо, сякаш се намираше много далече от него.
– Ъхъ – измънка Сами успокоено и спря.
Старлинг затършува в чантата си и извади шоколадовия си десерт.
– Сами, имам сникърс. Обичаш ли сникърс?
Той мълчеше.
Старлинг сложи шоколада върху един голям плик и го протегна напред.
Той отхапа първата хапка, преди да махне опаковката, изплю станиола и отхапа още веднъж, с което преполови сникърса.
– Сами, някой друг да е идвал тук?
Той не обърна внимание на въпроса й, а сложи остатъка от шоколадовия десерт върху парчето чиния и изчезна зад купчина стари дюшеци в някогашната си килия.
– Какво, по дяволите, е това? – Женски глас. – Благодаря ти, Сами.
– Коя сте вие? – извика Старлинг.
– Не ти влиза в скапаната работа.
– Тук ли живеете, със Сами?
– Разбира се, че не. Тук съм на любовна среща. Не можеш ли да ни оставиш сами?
– Мога. Отговорете на въпроса ми. Откога сте тук?
– Две седмици.
– Някой друг да е идвал?
– Идваха някакви прошляци, но Сами ги изрита.
– Сами защитава ли те?
– Опитай да ми направиш нещо и ще разбереш. Мога да ходя и да намирам храна, а той има безопасно място, където да я ядем. Доста хора щяха да се зарадват на такива условия.
– Включени ли сте в някаква програма? Искате ли да ви включат? Бих могла да ви помогна.
– Бил е вече. После пак се е върнал тук и подкарал като преди. Ти какво търсиш? Какво искаш?
– Търся едни папки.
– Щом не са тук, значи някой ги е задигнал. Много умна ли трябва да си, за да се сетиш?
– Сами! – извика Старлинг. – Сами!
Сами не отговори.
– Той заспа – каза приятелката му.
– Ако оставя малко пари, ето тук, ще купите ли нещо за ядене? – попита Старлинг.
– Не. Ще купя пиячка. Храна се намира, пиячка не се намира. Внимавай на излизане да не си закачиш дирника за дръжката на вратата.
– Ще оставя парите на бюрото – каза Старлинг. Искаше й се да побегне. Помнеше как си бе тръгвала след разговорите с доктор Лектър, спомняше си какви усилия полагаше, за да се владее, докато крачеше към спокойствието отвъд бюрото на санитаря Барни.
Излезе на осветеното стълбище и извади двайсет долара от портмонето си. Остави банкнотата на изподраскания плот и я затисна с празна бутилка от вино. После извади найлонова пазарска торбичка и сложи вътре празната папка от досието на Мигс и обложката от папката на доктор Лектър, в която бяха документите на Мигс.
– Довиждане. Довиждане, Сами – извика тя на човека, който бе обикалял наоколо, за да се върне отново в ада, който познаваше. Искаше й се да му каже, че Исус ще дойде скоро, но реши, че е твърде глупаво.
Качи се горе на светло, за да продължи търсенето си.
