Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 30 страниц)
Глава 81
Имението „Мъскрат“ е обгърнато от тишина както при някогашен шабат2929
Събота, ден на пълна почивка при евреите. – Б.пр.
[Закрыть]. Мейсън е възбуден, ужасно горд, че е успял да осъществи всичко това. Мислено сравнява постижението си с откриването на радия.
От училище най-добре помнеше илюстрирания учебник по физика – това бе единствената книга, достатъчно голяма, за да му позволява да мастурбира в час. Докато го правеше, често гледаше снимка на мадам Кюри и сега си мислеше за нея и за тоновете уранинит, които е сварила, за да получи радия. Усилията й, мислеше си, много наподобяваха неговите.
Мейсън си представяше доктор Лектър – резултатът от толкова дълго търсене и сериозни разходи – да свети в тъмното като епруветката на мадам Кюри в лабораторията й. Представяше си как коремите на прасетата, когато отидат да спят заситени в гората, също ще светят като електрически крушки.
Беше петък вечер, почти се беше стъмнило. Помощният персонал си беше отишъл. Никой от работниците не бе видял микробуса да пристига, защото не беше минал през главния вход, а по противопожарния път през националната гора, който Мейсън използваше за доставки. Шерифът и хората му бяха приключили с повърхностния си оглед и си бяха отишли много преди микробусът да спре в обора. Сега на главния вход имаше охрана и в имението бяха останали само най-доверените служители:
Кордел беше на мястото си в стаята за игри – смяната му щеше да дойде в полунощ. Марго и помощник-шерифът Моли, все още със служебната си значка, с която бе приспал бдителността на местния шериф, бяха при Мейсън, а екипът от професионални похитители имаше работа в обора.
До края на неделния ден всичко щеше да е приключило. Уликите щяха да са изгорени или да се разлагат в стомасите на шестнайсетте свине. Мейсън си помисли, че би могъл да нахрани змиорката с някой деликатес от доктор Лектър. Може би носът му. След това с години щеше да наблюдава кръвожадната лента, вечно виеща се на осмица, и да си дава сметка, че този символ на безкрайността ще означава: Лектър, мъртъв завинаги, мъртъв завинаги.
В същото време Мейсън осъзнаваше, че е опасно да получиш точно това, което искаш. Какво щеше да прави, след като убие доктор Лектър? Би могъл да проникне в някои домове за сираци и да измъчва деца. Би могъл да пие мартини, приготвено със сълзи. Откъде обаче щеше да идва истинското удоволствие?
Реши, че е глупаво да помрачава този велик момент със страхове за бъдещето. Изчака механизмът да навлажни окото му, изчака да се проясни предпазното стъкло, после духна в тръбата, с която управляваше всичко – по всяко време можеше да включи видеомонитора и да погледне наградата си.
Глава 82
Мирис на горящи дървени въглища и нормалните миризми на животни и хора в обора на Мейсън. Огнени отблясъци по дългия череп на състезателния кон Летяща сянка, празен като провидението, наблюдаващ всичко зад капаците на глазниците си.
Червените въглени в огнището припламват със съскането на духалото, докато Карло нагрява парче желязо, вече почервеняло като череша.
Доктор Ханибал Лектър виси на стената под конския череп като ужасяващ олтарен орнамент. Ръцете му са изпънати настрани и са здраво завързани за масивен дъбов кръст от теглич за конска каруца. Кръстът минава по гърба на доктор Лектър като хомот и е закрепен за стената с халка, изработена от Карло. Краката му не достигат пода. Завързани са върху панталоните като навито месо за печене, с въже, увито на спирала. Всяка навивка е завързана на възел за съседните. Няма вериги или белезници – нищо метално, което би повредило зъбите на прасетата и би ги обезкуражило.
Когато желязото в пещта се нагорещява до бяло, Карло го слага на наковалнята с клещите и го удря с чука, докато се превърне в окова. Искрите летят навсякъде в полутъмното помещение, отскачат от гърдите му, отскачат от гърдите на доктор Ханибал Лектър.
Телевизионната камера на Мейсън – някак странна сред допотопните инструменти – наднича към доктор Лектър от паякоподобния си метален статив. Върху тезгяха има монитор. В момента е тъмен.
Карло нагрява оковата още веднъж и тича с нея навън, за да я прикрепи към повдигана, докато все още е гореща и податлива. Ударите на чука му отекват в големия обем на обора, ударът и ехото – ДАН-дан, ДАН-дан.
Горе от сеновала се носи пращене и писукане – Пиеро е хванал на къси вълни репортаж от някакъв мач. В Рим „Калиари“ играе срещу омразния „Ювентус“.
Томазо седи на плетен стол, пневматичната пушка е подпряна на стената до него. Тъмните му свещенически очи не се отделят нито за миг от лицето на доктор Лектър.
Томазо долавя промяна в неподвижността на завързания мъж. Промяната е едва доловима, от безсъзнателност към неестествен самоконтрол, може би само звукът на дишането му се е променил.
Томазо става от стола си и вика:
– Събуди се!
Карло се връща в стаята със седлата, еленовият зъб се показва от устата му, после пак се скрива. Носи чифт панталони, натъпкани с плодове, зеленчуци и пилета. Отрива панталоните в тялото на доктор Лектър, в подмишниците му.
Като внимава да не доближи ръката си до лицето му, Карло улавя косата на Лектър и вдига главата му.
– Buona sera, Dottore.
Телевизионният монитор изпращява, екранът просветва и се появява физиономията на Мейсън.
– Запалете светлината над камерата – нарежда той. – Добър вечер, доктор Лектър.
Докторът отваря очи за първи път.
На Карло му се струва, че от очите на демона хвърчат искри, но може би това е отражението на огъня. Прекръсти се, да не му е уроки.
– Мейсън – каза докторът към камерата. Зад Мейсън доктор Лектър виждаше силуета на Марго, черен на фона на аквариума. – Добър вечер, Марго – добави с учтив тон. – Радвам се да те видя отново.
Говореше съвършено ясно. Може би беше буден от доста време.
– Доктор Лектър – чу се дрезгавият глас на Марго.
Томазо отиде при прожектора над камерата и го запали.
Силната светлина ги заслепи за миг.
– Докторе – заговори Мейсън с плътния си глас на радиоговорител. – След двайсет минути ще дадем на прасетата първото ястие, което ще бъдат краката ти. След това ние с теб ще си устроим парти по пижами. По това време може би вече ще носиш къси панталонки. Кордел ще те поддържа жив дълго…
Мейсън продължаваше да говори, Марго се наведе, за да види какво става в обора.
Доктор Лектър погледна в монитора, за да се увери, че Марго го наблюдава. След това с металически, напрегнат глас, прошепна на Карло:
– Брат ти Матео сигурно вече мирише по-лошо и от теб. Напълни гащите, когато го разпрах.
Карло бръкна в задния си джоб и извади електрически остен за добитък. Ярко осветен от прожектора на камерата, замахна с остена към главата на доктор Лектър. Улови го за косата с една ръка, натисна бутона на дръжката и приближи инструмента до лицето му, докато между двата електрода прескачаше високоволтовата дъга.
– Еби си майката – изпсува Карло и опря електродите в окото на доктор Лектър.
Доктор Лектър не издаде нито звук – звукът дойде откъм високоговорителя. Мейсън изрева колкото му позволяваше дъхът, а Томазо напрегна сили, за да издърпа Карло настрани. Пиеро слезе от сеновала да помага. Двамата успяха да накарат Карло да седне на плетения стол и да го задържат.
– Ако го ослепиш, няма да видим пукната пара – изреваха двамата едновременно в двете му уши.
Доктор Лектър регулира щорите в двореца на паметта си, за да намали ослепителния блясък. Аххххх. Опря лицето си до хладния мраморен хълбок на Венера.
После се обърна към камерата и каза ясно:
– Няма да взема шоколада, Мейсън.
– Кучият му син е смахнат – обади се шериф Моли. – Обаче и Карло е същата стока.
– Слез долу и стой помежду им – нареди Мейсън.
– Сигурен ли си, че нямат оръжие? – попита Моли.
– Нали те наех, за да се оправяш в трудни положения? Нямат. Само пневматичната пушка.
– Нека отида аз – намеси се Марго. – Ще ги спра, ако решат да се правят на големи мъже. Италианците уважават майките си, а и Карло знае, че аз боравя с парите.
– Изнесете камерата навън и ми покажете прасетата – нареди Мейсън. – Вечерята е в осем.
– Не съм длъжна да остана за вечеря – каза Марго.
– О, да, длъжна си – отвърна Мейсън.
Глава 83
Марго пое дълбоко въздух пред обора. След като беше готова да го убие, би трябвало да е готова и да го погледне. Усети вонята на Карло, преди да отвори вратата на склада със седлата. Пиеро и Томазо стояха от двете страни на доктор Лектър. Гледаха Карло, седнал на един стол.
– Buona sera, signori – поздрави Марго. – Приятелите ти са прави, Карло. Ако сега му направиш нещо, няма да има пари. А стигнахте толкова далече.
Карло не изпускаше от поглед лицето на доктор Лектър.
Марго извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер на осветената клавиатура и го подаде на Карло.
– Дръж – каза му. – Прочети какво пише.
На дисплея се бе изписало „Банка Стойбен“.
– Това е банката в Калиари, сеньор Деограчиас. Утре сутринта, когато това свърши, когато го накарате да плати за храбрия ви брат, ще набера този номер, ще кажа кода си на банкера и ще му наредя: „Предайте на сеньор Деограчиас остатъка от парите, които пазите за него.“ Банкерът ще потвърди по телефона. Утре вечер в самолета на път за вкъщи ще бъдете богати хора. Семейството на Матео също. Ако обаче доктор Лектър не види собствената си смърт, ако не може да види как прасетата идват, за да изядат лицето му, няма да получите нищо. Бъди мъж, Карло. Отиди да докараш прасетата. След половин час, когато започнат да гризат краката му, ще чуеш как пищи.
Карло отметна глава назад и пое дълбоко въздух.
– Piero, andiamo! Tu, Tomaso, rimanii.
Томазо седна на плетения стол до вратата.
– Всичко е под контрол, Мейсън – обади се Марго пред камерата.
– Искам да взема носа му с мен в стаята. Кажи на Карло – отвърна Мейсън. Екранът угасна. Излизането на Мейсън от стаята му беше свързано с големи усилия за него самия и за хората около него. Тръбите трябваше да се свържат с контейнерите на носилката му за пътуване, респираторът трябваше да се захрани с акумулаторите.
Марго погледна доктор Лектър.
Раненото му око се беше подуло и затворило под обгорелите белези в двата края на веждата.
Отвори здравото си око. Беше в състояние да запази на лицето си усещането за хладина от мраморния хълбок на Венера.
– Харесва ми ароматът на този крем, Марго. Прохладен, лимонов. Благодаря ти, че дойде.
– Точно това ми казахте първия ден, когато ме въведоха в кабинета ви. Тогава течеше първото предварително следствие на Мейсън.
– Това ли съм казал? – Току-що завърнал се от двореца на паметта си, където бе прегледал всичките си разговори с Марго, беше сигурен, че е така.
– Да. Аз плачех, страх ме беше да ви разкажа за Мейсън и мен. Страх ме беше и да седна. Вие обаче изобщо не ме поканихте да седна… Знаехте, че имам шевове, нали? Разхождахме се в градината. Помните ли какво ми казахте?
– Че вината ти за това, което се е случило…
– … не е по-голяма, отколкото ако бясно куче ме е ухапало по задника, това казахте. Тогава ме успокоихте, при следващите сеанси също, и ви бях благодарна известно време.
– Какво друго ти казах?
– Че сте много по-особен, отколкото аз някога мога да бъда – промълви тя. – Че няма нищо лошо в това да си странен.
– Ако опиташ, ще си спомниш всичко, което някога сме си говорили. Спомни си…
– Не ме молете сега. – Думите й се изплъзнаха, не искаше да го каже по този начин.
Доктор Лектър се раздвижи леко и въжетата проскърцаха.
Томазо стана и отиде да провери дали всичко е наред.
– Attenzione alia bocca, Signorina. Пазете се от устата.
Марго не знаеше дали Томазо има предвид устата на доктор Лектър или думите му.
– Марго, мина много време, откакто те лекувах, но искам да поговорим за заболяванията ти. Само за момент, насаме.
Насочи здравото си око към Томазо.
Марго се замисли за момент.
– Томазо, би ли ни оставил за малко?
– Не. Съжалявам, синьорина. Мога обаче да застана отвън и да оставя вратата отворена.
Томазо се качи с пушката на сеновала и продължи да наблюдава доктор Лектър оттам.
– Никога не бих те притеснявал с молби, Марго. Би ми било интересно да разбера защо правиш това. Ще ми кажеш ли? Може би си започнала да вземаш шоколада, както обича да се изразява Мейсън, след като си се борила с него толкова дълго? Не е нужно да се преструваме, че отмъщаваш за лицето му.
Тя му каза за Джуди, за това, че искат бебе. Отне й по-малко от три минути. Изненада се колко лесно можеха да се резюмират проблемите й.
Чу се далечен звук – цвърчене, после писък. Отвън край оградата, с която беше разделил отворения край на обора, Карло се занимаваше с магнетофона – готвеше се да извика дивите прасета от горското пасище с отчаяните писъци на жертви, отдавна умрели или откупени от роднини.
Ако доктор Лектър чу, не го показа с нищо.
– Марго, смяташ ли, че Мейсън просто ще ти даде това, което ти е обещал? Ти го молиш. Помогнаха ли ти молбите, когато те разкъсваше? Това е същото като да вземаш шоколада и да го оставяш да прави каквото си иска. Той обаче ще накара Джуди да изяде сиренето, а тя не е свикнала с това.
Марго не отговори, но челюстите й се стегнаха.
– Знаеш ли какво ще стане, ако, вместо да пълзиш пред него, просто стимулираш простатата му с електрическия остен на Карло? Виждаш ли го? Ето там, на тезгяха.
Марго понечи да се надигне.
– Изслушай ме – просъска докторът. – Мейсън ще ти откаже. Знаеш, че ще трябва да го убиеш. Знаеш го от двайсет години. Знаеш го, откакто те накара да захапеш възглавницата и да не издаваш нито звук.
– Да не би да казвате, че ще го направите заради мен? Никога не бих могла да ви се доверя.
– Разбира се, че не. Можеш обаче да си сигурна, че никога няма да отрека, че съм го направил аз. Всъщност терапевтичният ефект за теб ще е много по-голям, ако го убиеш лично. Спомни си, че ти го препоръчах още когато беше дете. От професионална гледна точка това е катарзисът, който трябваше да ти препоръчам. Сега си достатъчно зряла. Какво значение може да има за мен обвинението в още едно убийство? Наясно си, че ще трябва да го убиеш. И когато го направиш, законът ще проследи парите – ще стигне до теб и новороденото бебе. Марго, аз съм единственият друг възможен извършител. Ако умра преди Мейсън, кого другиго ще заподозрат? Можеш да го направиш когато пожелаеш, а аз ще ти изпратя писмо, в което ще ти разкажа с каква радост съм го убил със собствените си ръце.
– Не, доктор Лектър, съжалявам. Твърде късно е. Направила съм вече своите планове. – Погледна лицето му със сините си касапски очи. – Мога да го извърша и след това да спя спокойно. Знаете, че мога.
– Да, знам. Винаги съм харесвал това у теб. Ти си много по-интересна… Много по-способна от брат си.
Тя стана да си върви.
– Съжалявам, доктор Лектър, ако това изобщо има някакво значение.
Преди да стигне вратата, той я попита:
– Марго, Джуди кога ще има отново овулация?
– Какво? След два дни, струва ми се.
– Имаш ли всичко друго, от което се нуждаеш? Съдинки, апарат за бързо замразяване?
– Разполагам с цялото оборудване на една клиника по безплодие.
– Направи нещо за мен.
– Да?
– Наругай ме и откъсни кичур от косата ми, отстрани на главата, ако нямаш нищо против. С малко кожа. Занеси го в къщата. Сложи го в ръката на Мейсън. След като умре. Когато се прибереш в къщата, кажи на Мейсън да ти даде това, което искаш. Чуй какво ще ти отговори. Аз съм тук, ти си изпълнила своята част от сделката. Дръж косата ми в ръка и му кажи да ти даде това, което искаш. Чуй какво ще ти отговори. Когато се изсмее в лицето ти, ела пак тук. Трябва само да вземеш пушката с упойката и да стреляш по този зад теб. Или да го удариш с чука. Той има джобен нож. Просто срежи въжетата на едната ми ръка и ми дай ножа. И се махни. Аз ще свърша останалото.
– Не.
– Марго?
Тя сложи ръка на дръжката на вратата, готова да устои на всякакви увещания.
– Все още ли можеш да счупиш орех?
Тя бръкна в джоба си и извади два. Мускулите на ръката й се издуха и черупките се пропукаха.
Докторът се засмя.
– Отлично. Цялата тази сила само за някакви си орехи. Можеш да предложиш орехи на Джуди, за да преодолее вкуса на Мейсън.
Марго се върна при него. Изражението й беше ледено. Заплю го в лицето и откъсна кичур коса недалеч от темето му.
Когато излизаше, тя го чу да си тананика.
Докато крачеше към осветената къща, парчето кървав скалп бе залепнало за дланта й, а косата висеше между пръстите – дори не беше нужно да ги свива.
Размина се с Кордел – той караше количка за голф с медицинско оборудване, за да подготви пациента.
Глава 84
От надлеза на магистралата в северна посока край изход 30 Старлинг виждаше осветената къща на портиера, първия пост на ферма „Мъскрат“. Беше решила, докато шофираше към Мериленд: щеше да влезе по задния път. Ако опиташе да мине през парадния вход без документи и без заповед, местните шерифи щяха да я придружат до границата на областта или до областния затвор. Докато отново се освободеше, всичко щеше да е приключило.
По дяволите разрешението. Стигна до изход 29, доста зад „Мъскрат“, и се върна назад по служебния път. Беше черен и изглеждаше много тъмен след светлините по магистралата. Вдясно беше насипът, а вляво имаше канавка и висока телена ограда, зад която чернееше националната гора. На картата беше отбелязан застлан с чакъл противопожарен път, който се разклоняваше от черния на около миля по-нататък, далеч от къщата на портала на имението. Там беше спряла погрешка при идването си тук първия път. Според картата противопожарният път водеше до фермата. Засече разстоянието по километража. Струваше й се, че мустангът ръмжи по-силно от обикновено, въпреки че караше почти без газ.
След малко видя на светлината от фаровете тежкия портал от метални тръби, с бодлива тел в горния край. Надписът ВХОД ЗА ДОСТАВКИ, който бе забелязала при първото си идване, сега липсваше. Пред крилата на портала и над дренажната тръба под пътя бяха прорасли буренаци. Видя, че неотдавна са били смачкани от нещо. На едно място се беше образувал пясъчен нанос и върху него ясно личаха следи от зимни гуми. Дали бяха като онези, които бе видяла на паркинга пред супермаркета? Не знаеше дали са същите, но много приличаха.
Порталът беше заключен с верига и никелиран катинар. Никакъв проблем. Старлинг се озърна. Нямаше жива душа. Незаконно проникване. Чувстваше го като престъпление. Провери колоните на вратите, за да види дали няма алармена инсталация. Нямаше. Стисна фенерчето между зъбите си и с помощта на два щифта отвори катинара за по-малко от петнайсет секунди. Вкара колата през портала, спря доста по-нататък между дърветата и се върна да затвори. Прокара веригата между железните прътове с катинара отвън – отдалеч всичко изглеждаше нормално. Остави свободните краища на веригата вътре, така че, ако се наложи, да може да отвори портала с колата, без да слиза.
Измери разстоянието с палец по картата и прецени, че до къщата остават около две мили през гората. Подкара по тъмния тунел под дърветата. Нощното небе прозираше само понякога над главата й. Превключи на втора и пак продължи почти без газ, само на габарити. Опитваше се да вдига колкото може по-малко шум. Чуваше как сухите буренаци стържат пода на автомобила. Когато измина малко по-малко от две мили, спря. Изключи двигателя и чу как в мрака грачи гарга. Гаргата я беше яд на нещо. Молеше се на Бога да е гарга.
Глава 85
Кордел влезе в склада с конските сбруи енергично, като палач, натоварен с банки и висящи от тях маркучи за инфузионни разтвори.
– Самият доктор Ханибал Лектър – каза той. – Толкова ми беше нужна маската ви за нашия клуб в Балтимор. С приятелката ми държим специално заведение, оборудвано като тъмница, с кожи и камшици.
Остави нещата върху тезгяха до наковалнята и мушна един ръжен в огнището да се нагрява.
– Имам една добра и една лоша новина – продължи Кордел с бодрия глас на медицинска сестра край пациент, с лек швейцарски акцент. – Мейсън каза ли ви каква е програмата? Програмата е следната… След малко ще го сваля тук и прасетата ще изядат краката ви. След това ще изчакате до утре, когато Карло и братята му ще нахранят с вас прасетата, като започнат от главата, така че да изядат най-напред лицето ви, както кучетата са изяли лицето на Мейсън. До последния момент ще ви поддържам жив с кръвопреливане и турникети. Песента ви наистина е изпята. Това е лошата новина.
Кордел погледна към камерата, за да се увери, че е изключена.
– Добрата новина е, че не е необходимо всичко това да е по-лошо от едно отиване на зъболекар. Вижте това, докторе. – Кордел вдигна спринцовка с дълга игла пред очите му. – Да поговорим като медицински лица. Мога да отида зад вас и да ви бия гръбначна инжекция, след която няма да чувствате нищо от кръста надолу. Ще можете да затворите очи и да се опитате да не чувате. Ще усещате само някакво теглене и бутане. После, след като Мейсън се е повеселил за вечерта, мога да ви дам нещо, от което сърцето ви просто ще спре. Искате ли да го видите?
Кордел извади флакон с павулон и го задържа достатъчно близо до здравото око на доктор Лектър, за да го види, но и достатъчно далеч, за да не бъде ухапан.
Отблясъците от огъня играеха по доволната му физиономия, очите му пламтяха щастливо.
– Имате много пари, доктор Лектър. Всички го казват. Аз знам как стават тези неща, защото и аз прехвърлям пари тук и там. Човек може да тегли, да ги движи, да прави каквото си иска с тях. Мога да прехвърлям парите си по телефона и се обзалагам, че и вие можете.
Кордел извади от джоба си мобилен телефон.
– Ще се обадим на банкера ви, вие ще му кажете кода, той ще ми потвърди и аз ще се погрижа за вас. – Вдигна нагоре спринцовката. – Пръс, пръс. Отговорете.
Доктор Лектър промърмори нещо с наведена глава. Кордел успя да чуе само думите „куфар“ и „сейф“.
– Хайде, докторе, след това просто ще заспите.
– Нерегистрирани стотачки – промълви доктор Лектър и гласът му заглъхна.
Кордел се наведе още по-близо и доктор Лектър изви врат максимално напред, хвана веждата му с малките си остри зъби и откъсна доста голямо парче, защото Кордел отскочи инстинктивно назад. Доктор Лектър изплю веждата в лицето му, сякаш беше люспа от грозде.
Кордел почисти раната и й сложи лепенка, която му придаде странен вид.
Взе спринцовката.
– Жалко за пропуснатото облекчение – каза той. – Преди изгрев-слънце ще гледате на всичко това по друг начин. Знаете, че имам стимул да се отнеса с вас по другия начин. И ще ви накарам да почакате.
Взе ръжена от огъня.
– Сега ще ви закача където трябва – продължи Кордел. – Ако се съпротивлявате, ще ви изгоря. Усещането е това.
Докосна зачервения край на ръжена до гърдите на доктор Лектър и изгори зърното му. Наложи се да изгаси разрастващия се по ризата му огнен кръг.
Доктор Лектър не издаде никакъв звук.
Карло вкара повдигача в помещението на заден ход. Пиеро и Карло вдигнаха заедно масивния кръст, докато Томазо следеше какво става, готов да реагира с въздушната пушка. Завързаха кръста за предната част на повдигача, после стегнаха краката на доктор Лектър за вилките.
Кордел заби по една инфузионна игла с клапан за спиране в ръцете на доктор Лектър. Трябваше да се качи на бала сено, за да може да закачи бутилките с кръвна плазма високо в горната част на повдигача. После се отдръпна и огледа доволно работата си. Доктор Лектър представляваше странна гледка, разпнат, със системи за венозно преливане във всяка ръка, като пародия на нещо, но Кордел не можеше да си спомни какво точно. След това взе турникети с плъзгащ се възел и ги сложи над коленете му, като завърза краищата им с въже така, че да могат да се стегнат през оградата и доктор Лектър да не умре от загуба на кръв. Още беше рано да ги затегнат, защото Мейсън щеше да побеснее, ако разбереше, че крайниците му са изтръпнали.
Беше време да свалят Мейсън и да го сложат в микробуса. Машината, паркирана зад обора, беше изстинала. Сардинците бяха оставили обяда си вътре. Кордел изруга и изхвърли хладилната им чанта навън. Трябваше да почисти шибаното купе с прахосмукачка. И да го проветри, защото тъпите сардинци бяха пушили вътре, въпреки че им беше забранил. Бяха сложили запалката на мястото й, а захранващият кабел на монитора се люлееше над арматурното табло.
