355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Томас Харис » Ханибал » Текст книги (страница 18)
Ханибал
  • Текст добавлен: 24 сентября 2016, 06:45

Текст книги "Ханибал"


Автор книги: Томас Харис


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 30 страниц)

Глава 51

Мейсън каза нещо по уредбата и в стаята влезе висок мъж. Тялото му беше мускулесто като на Марго и беше облечен в бяла престилка.

– Това е Барни – обяви Мейсън. – Отговарял е за отделението за буйстващи луди в Балтиморската болница за душевноболни престъпници през шестте години, когато Лектър е бил там. Сега работи за мен.

Барни предпочиташе да остане в тъмното пред аквариума, до Марго, но Домлинг го искаше под лампата. Настани се до Крендлър.

– Барни значи? Е, Барни, каква е професионалната ти квалификация?

– Завършил съм училището за медицински сестри.

– Значи имаш разрешително да практикуваш сестринската професия. Браво. Това ли е всичко?

– Имам бакалавърска степен по хуманитарни науки от Американския задочен колеж – отговори Барни безизразно. – Също и сертификат, че съм посещавал занятията в школата за погребални науки „Къминс“. Аз съм квалифициран асистент в морга. Занимавах се с това нощно време, докато учех в школата за медицински сестри.

– Значи по време на ученето в школата сте работили като асистент в морга?

– Да. Отнасях телата от местопрестъпленията и помагах при аутопсиите.

– Преди това?

– Бях в морската пехота.

– Разбирам. И докато сте били на работа в Балтиморската щатска болница, сте виждали Кларис Старлинг и Ханибал Лектър да взаимодействат… искам да кажа, виждали сте ги да разговарят, така ли е?

– Струваше ми се, че те…

– Нека започнем с това, които сте видели, а не с това, което ви се струва, че сте видели. Можем ли да го направим?

Мейсън се намеси:

– Той е достатъчно умен, за да даде мнението си. Барни, нали познаваш Кларис Старлинг?

– Да.

– Шест години си общувал с Ханибал Лектър.

– Да.

– Какво имаше между тях?

В началото Крендлър разбираше с усилие високия дрезгав глас на Барни, но въпреки това именно той зададе уместния въпрос:

– Лектър държеше ли се по-различно от друг път, когато разговаряше със Старлинг?

– Да. На повечето други посетители изобщо не отговаряше – отвърна Барни. – Понякога отваряше очи само колкото да обиди поредния професор, дошъл да се рови в мозъка му. Дори разплака един от тях. Беше доста груб със Старлинг, но й отговаряше много по-често, отколкото на останалите. Беше му интересна. Интригуваше го.

– С какво?

Барни сви рамене.

– Не виждаше почти никакви жени. Тя си е хубавичка…

– Не ми е нужно мнението ти по този въпрос – прекъсна го Крендлър. – Това ли е всичко, което знаеш?

Барни не отговори. Загледа се в Крендлър, сякаш лявото и дясното полукълбо на Крендлъровия мозък бяха две залепени едно за друго кучета.

Марго счупи още два ореха.

– Продължавай, Барни – подкани го Мейсън.

– Бяха искрени един с друг. Така той обезоръжаваше събеседниците си. Човек оставаше с впечатлението, че никога не би паднал толкова ниско, че да излъже. Доктор Лектър й каза някои неприятни неща за самата нея, после някои приятни. Тя беше в състояние да понесе лошите и после още повече да се радва на хубавите, защото знаеше, че не са празни приказки. Той я намираше за чаровна и забавна.

– Можете ли да отсъдите какво е било „забавно“ за доктор Лектър? – попита доктор Домлинг. – Въз основа на какво, фелдшер Барни?

– Въз основа на начина, по който се смееше, доктор Тъплинг. В школата имахме специална лекция, озаглавена „Лечение и приветлива атмосфера“.

Или Марго изсумтя, или звукът долетя от аквариума зад нея.

– Спокойно, Барни – каза Мейсън. – Разкажи ни останалото.

– Да, сър. Понякога с доктор Лектър разговаряхме до късно през нощта, когато всичко утихваше. Говорехме за лекциите, които слушах, и за други неща. Той…

– А случайно да сте завършили задочно психология? – реши да попита Домлинг.

– Не, сър. Не смятам психологията за наука. Доктор Лектър също. – Барни продължи веднага, преди респираторът да даде възможност на Мейсън да го упрекне. – Мога само да повторя това, което ми каза той… Че вижда в какво се превръща тя, че е чаровна като малко зверче, което един ден ще порасне и ще се превърне… в нещо като големите котки, лъвовете и тигрите. В нещо, с което вече не можеш да си играеш. Казваше, че била упорита като зверче. Имала всички оръжия, в момента съвсем незабележими, но растящи, обаче засега умеела единствено да се боричка с други зверчета като нея. Това го забавляваше. Много е показателно как започна всичко. В началото той се държеше с нея учтиво, но много бързо й даде да разбере, че вече може да си ходи. После, когато тя си тръгна, друг един затворник хвърли в лицето й сперма. Това разстрои доктор Лектър, почувства се неудобно. Това бе единственият път, когато го видях разстроен. Старлинг също го долови и опита да го използва срещу него. Възхищаваше се на духа й, ако питате мен.

– Какво беше отношението му към другия затворник, който е хвърлил спермата? Имаха ли някакви взаимоотношения?

– Не съвсем – отговори Барни. – Доктор Лектър просто го уби същата нощ.

– Били са в отделни килии – учуди се доктор Домлинг. – Как го е направил?

– Три килии по-нататък, на отсрещната страна – поясни Барни. – Посред нощ доктор Лектър поговори малко с него и после му каза да глътне езика си.

– Значи Кларис Старлинг и Ханибал Лектър станаха… приятели? – попита Мейсън.

– В рамките на формалните отношения – отвърна Барни. – Разменяха информация. Доктор Лектър й подсказваше неща за серийния убиец, когото тя търсеше, а тя му се отплащаше с лична информация за самата нея. Доктор Лектър казваше, че имала повече кураж, отколкото било полезно за нея. Казваше, че е „прекалено ревностна“, и смяташе, че може да се приближи прекалено много до ръба, ако смята, че задачата й го изисква. Веднъж също така каза, че била „прокълната с вкус“. Нямам представа какво имаше предвид.

– Доктор Домлинг, какво иска той? Да я чука, да я убие, да я изяде или какво? – изброи Мейсън възможностите, които виждаше.

– Вероятно и трите – отговори доктор Домлинг. – Не бих се наел да предскажа порядъка, в който би извършил тези неща. Това е същността на онова, което мога да ви кажа. Няма никакво значение, че таблоидите и таблоидният манталитет искат да придадат романтичен привкус на цялата история в духа на „Красавицата и Звяра“. Целта му е нейното падение, да я накара да страда, да я убие. Реагирал е два пъти. Когато е била унизена със спермата в лицето и после, когато вестниците са я дъвкали, след като е застреляла онези хора. Явява се в ролята на ментор, но всъщност го възбужда бедата й. Когато историята на Ханибал Лектър бъде написана, а това ще стане, случаят ще бъде определен като поредния авункулат на Домлер. За да го привлече, тя трябва да е изпаднала в някаква беда.

Върху гумоподобното пространство между очите на Барни се появи бразда.

– Може ли да добавя нещо, господин Върджър, след като зададохте въпроса? – Не изчака да получи разрешението. – В болницата доктор Лектър реагира, когато видя, че тя успя да се овладее, когато избърса лицето си и направи каквото трябва. В писмата си я нарича „воин“ и отбелязва, че е спасила детето в престрелката. Възхищава се и уважава куража и самодисциплината й. Самият той казва, че не смята да я посещава. Едно от нещата, които никога не прави, е да лъже.

– Точно това е таблоидният манталитет, който имах предвид – каза Домлинг. – Ханибал Лектър не е способен на чувства като уважение или възхищение. Не изпитва топлота или привързаност. Това е една романтична заблуда и тя ясно показва опасностите на недостатъчното образование.

– Доктор Домлинг, не ме помните, нали? – попита Барни. – Аз бях на смяна, когато вие опитахте да разговаряте с доктор Лектър, подобно на толкова много други. Вие бяхте този, който си тръгна разплакан. След това той анализира книгата ви в „Американски психиатричен журнал“. Не се учудвам, че статията му ви накара да се разплачете.

– Достатъчно, Барни – прекъсна го Мейсън. – Погрижи се за обяда ми.

– Няма нищо по-лошо от недопечен самоук човек – отбеляза доктор Домлинг, когато Барни излезе.

– Не ми беше казал, че си говорил с Лектър, докторе – рече Мейсън.

– Той беше в кататоничен ступор, нямаше какво да измъкна от него.

– И това те е накарало да се разревеш?

– Не е вярно.

– Отхвърляш казаното от Барни?

– Заблуден е не по-малко от момичето.

– Вероятно и самият Барни си пада по Старлинг – намеси се Крендлър.

Марго се изсмя достатъчно силно, за да я чуе Крендлър.

– Ако искате Кларис Старлинг да стане привлекателна за доктор Лектър, покажете му я, изпаднала в беда – каза доктор Домлинг. – Нека бедата, в която се намира, му подскаже какви беди той може да й причини. Когато я види ранена по някакъв символичен начин, ще се възбуди по същия начин, както ако я гледа да мастурбира. Когато лисицата чуе писък на заек, веднага се притичва, но не на помощ.

Глава 52

– Не мога да ти доставя Кларис Старлинг – каза Крендлър, когато Домлинг си отиде. – Мога да ти кажа къде е и с какво се занимава, но не съм в състояние да контролирам разпределението на задачите във ФБР. Ако Бюрото я пусне като примамка, можеш да си сигурен, че ще я пазят както трябва.

Крендлър боцна с показалец тъмнината около Мейсън, за да подчертае думите си.

– Не можеш да се намесиш в подобна акция. Не можеш да прескочиш охраната и да отмъкнеш Лектър. Засадата ще засече твоите хора за нула време. Второ, Бюрото би предприело активни мерки само ако той й се обади отново или има доказателства, че е наблизо. И преди й писа, но така и не се появи. За подобна операция ще са нужни поне дванайсет души, а това е много скъпо. Щеше да е по-добре, ако не я беше отървал от горещия стол, на който я насадиха заради престрелката. Ако сега опиташ да върнеш нещата и отново да я атакуваш за същото, ще се забърка голяма каша.

– Щяло, било, можело – рече Мейсън, като положи старания за „ж“ и „щ“. – Марго, погледни миланския вестник „Кориере дела сера“ от събота – деня, след като Паци беше убит. Прочети най-горната от личните обяви. Чети на глас.

Марго вдигна гъсто изписания текст към светлината.

– На английски е, адресирана до, А. А. Аарон. Гласи: „Предай се на най-близките власти, враговете са близо. Хана.“ Коя е Хана?

– Така се е казвала кобилата, която Старлинг е имала като малка – обясни Мейсън. – Това е предупреждение за Лектър от Старлинг. В писмото си той й казва как да се свърже с него.

Крендлър скочи на крака.

– По дяволите! Няма как да знае за Флоренция! Щом знае, значи е наясно, че съм ти показвал нещата.

Мейсън въздъхна и се попита дали Крендлър е достатъчно умен, че от него да излезе полезен политик.

– Тя не знае нищо. Аз пуснах обявата в „Ла национе“, „Кориере дела сера“ и „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. На другия ден, след като погнахме Лектър. Така в случай, че не успеем, Лектър ще си мисли, че Старлинг е опитала да му помогне. Чрез нея пак щяхме да имаме връзка с него.

– Никой не я е засякъл.

– Никой. Освен може би самият Ханибал Лектър. Не е изключено да й благодари… с писмо, лично, кой знае? А сега ме слушай. Още ли четеш пощата й?

Крендлър кимна.

– Разбира се. Ако й изпрати нещо, ще го видиш преди нея.

– Слушай ме внимателно, Крендлър. Обявата беше пусната и платена така, че Кларис Старлинг да не може да докаже, че не я е пуснала тя, което е престъпление. Това е преминаване на границата. С това можеш да я пречупиш, Крендлър. Знаеш, че Бюрото не дава пет пари за теб, ако си аут. Все едно си празно място. Няма да може да получи дори разрешително за носене на оръжие. Никой няма да я наблюдава освен мен. Лектър също ще знае, че е сама. Преди това ще опитаме някои други неща. – Мейсън млъкна, за да поеме въздух, после продължи. – Ако не се получи, ще последваме съвета на Домлинг. Ще я сполети „беда“ с тази обява… Беда, глупости! С това можеш да я скършиш надве. Задръж си половината с путката, това е моят съвет. Другата половина е прекалено напориста, дявол да я вземе. Ох! Не исках да богохулствам.

Глава 53

Кларис Старлинг тича през падналите листа в един от обществените паркове във Вирджиния, на час път от дома си – любимото й място, съвършено безлюдно в този делничен ден, ден на много нужна за нея почивка. Пътеката й е позната, минава през гористите хълмове край река Шенъндоа. Въздухът е затоплен от ранните слънчеви лъчи по върховете на възвишенията, но в падините внезапно е студен, а понякога е топъл на лицето й и студен в краката й едновременно.

Земята напоследък не й се струва толкова стабилна, когато ходи – усеща я по-стабилна, когато бяга.

Старлинг тича в светлината на деня, в танцуващите проблясъци през листата, пътеката на места е пъстра от слънчевите лъчи, на места е раирана от сенките на стволовете. Някъде пред нея две сърни и елен се сепват и подплашено освобождават пътеката само с един грациозен скок, после белите им опашки просветват в сумрака на гората като знаменца. Старлинг се изпълва с радост и също подскача.

Неподвижен като фигура от средновековен гоблен, Ханибал Лектър седи върху падналите листа на склона над реката. Вижда сто и петдесет метра от пътеката, бинокълът му е защитен от отблясъци с ръчно направен сенник от картон. Най-напред вижда подплашените сърни, които хукват покрай него нагоре по хълма, после за първи път от седем години вижда Кларис Старлинг от плът и кръв.

Изражението на лицето му не се променя под бинокъла, но ноздрите му се разширяват и мощно поемат въздух, сякаш могат да доловят миризмата й от такова разстояние.

Обонянието му долавя мирис на сухи листа с привкус на канела, гниещите листа отдолу, дъх на горски мъх, на заешки барабонки от няколко метра, дълбоката миризма на разкъсана катерича кожа, но не и миризмата на Кларис Старлинг, която би различил навсякъде. Видя как сърните се подплашиха от нея, виждаше ги как тичат дълго след като се бяха скрили от погледа й.

Беше в полезрението му по-малко от минута, бягаше леко, земята не й се съпротивляваше. На гърба си имаше малка раничка с бутилка вода. Беше осветена отзад и лъчите на ранното сутрешно слънце размиваха контурите й, сякаш по кожата й имаше цветен прашец. Докато движи бинокъла след нея, улавя слънчев отблясък, който за миг го заслепява, и няколко минути след това вижда петна. Тя изчезва, защото пътеката започва да се спуска. Последна се скрива главата й, а косата, вързана на тила, подскача като опашка на белоопашат елен.

Доктор Лектър остана на мястото си, не направи опит да я последва. Образът й продължаваше да бяга в главата му. Щеше да е там, докато той желаеше. Първия път от седем години, когато я виждаше наистина, а не на снимка в таблоидите, ако не се броят зърнатите отдалече очертания на главата й в автомобил. Излегна се назад върху листата с ръце зад тила и се загледа в оредяващите листа на клена над главата си, които потрепваха на фона на небето – толкова тъмно, че изглеждаше почти лилаво. Лилави, лилави, гроздовете див мускат, които бе откъснал, докато се изкачваше насам, бяха лилави, вече посбръчкани, а не сочни прашни зърна, и изяде няколко, смачка няколко други в дланта си и облиза сока като децата, с широко разперени пръсти. Лилаво, лилаво.

Лилав патладжан в градината. В ловната хижа нямаше топла вода в средата на деня и бавачката на Миша занесе очуканото бакърено корито в зеленчуковата градина, за да затопли на слънцето водата за къпане на двегодишната му сестричка. Миша седеше в коритото сред зеленчуците, под топлите слънчеви лъчи, заобиколена от бели зелеви пеперуди. Водата в коритото едва достигаше до пълните й крачета, но замисленият й брат Ханибал и голямото куче бяха инструктирани да я наблюдават неотлъчно, докато бавачката влезе вътре, за да донесе кърпа.

Ханибал Лектър будеше страх у някои от слугите, страх с напрегнатостта си, с преждевременните си знания, но не плашеше старата бавачка, която си знаеше работата, не плашеше и Миша, която слагаше бебешките си, подобни на звездички длани на бузите му и се смееше в лицето му. Миша протегна ръце покрай него и улови патладжана, защото обичаше да го гледа, огрян от слънцето. Очите на Миша не бяха кафяви като на брат й Ханибал, а сини, и докато гледаше патладжана, сякаш попиваха цвета му, сякаш потъмняваха от него. Ханибал Лектър знаеше, че този цвят е нейна страст. След като я внесоха вътре и помощничката на готвачката дойде с мърморене да изхвърли водата от коритото в градината, Ханибал клекна до лехата с патладжани, докато мехурите от сапунената вода, изпъстрени с отражения, жълти, лилави, се пукаха върху рохкавата пръст. Извади от джоба си ножче и преряза дръжката на един патладжан, после излъска топлия от слънцето зеленчук с носната си кърпа и го занесе в стаята на Миша, където го остави така, че тя да го види. Миша обичаше тъмнолилавия цвят, цвета на патладжана, до края на живота си.

Ханибал Лектър затвори очи, за да види още веднъж сърните и елена, които бягаха пред Старлинг, да види как тя приближава на подскоци по пътеката сред златното сияние от слънчевите лъчи, само че не видя този елен, а другия, малкото еленче със забитата в него стрела, което се дърпа от въжето около вратлето му, докато го водеха към брадвата, малкото еленче, което изядоха, преди да изядат Миша, и повече не можеше да стои на едно място, стана с все още лилави от гроздето ръце и устни, извити надолу като гръцка маска. Погледна към пътеката след Старлинг. Пое дълбоко въздух през ноздрите си и попи пречистващия аромат на гората. Втренчи се в мястото, където бе изчезнала Старлинг. Пътеката, по която бе минала, сякаш беше по-светла от заобикалящата я гора, сякаш тя бе оставила след себе си по-светло място.

Изкачи се бързо до билото и се спусна от другата страна към паркинга на близкия къмпинг, където бе оставил пикапа си. Искаше да се махне от парка, преди Старлинг да се върне за колата си, паркирана на две мили оттам на главния паркинг, близо до будката на горските, затворена за сезона.

Докато тя дотичаше до колата си, щяха да минат най-малко петнайсет минути.

Доктор Лектър спря до мустанга и остави двигателя на пикапа да работи. Вече бе имал няколко възможности да огледа колата на паркинга пред един продоволствен магазин недалеч от дома й. Именно лепенката на стъклото на старата кола – целогодишен пропуск с намаление за този парк, го бе накарала да се насочи към това място и той веднага си купи карта на парка и я разучи на спокойствие.

Колата беше заключена, увиснала над колелата си, сякаш спеше. Беше му забавна. Едновременно капризна и изключително надарена. От никелираната дръжка на вратата, макар и да се наведе достатъчно близо, не долови никаква миризма. Извади тънкия си стоманен шперц и го мушна в пролуката над ключалката. Аларма? Да? Не? Щрак. Не.

Доктор Лектър седна в колата, в купето, което беше наситено с Кларис Старлинг. Воланът беше дебел и покрит с кожа. В средата беше изписана думата МОМО. Погледна думата с леко наклонена глава като папагал и устните му произнесоха тихо: МОМО. Отпусна се назад, затвори очи, вдъхна въздух с повдигнати вежди, като че ли слушаше концерт.

След това, все едно, че имаше своя собствена воля, се появи розовият връх на езика му като малка змия, която иска да се измъкне от устата му. Без да променя изражението си, сякаш не осъзнаваше движенията си, доктор Лектър се наведе напред, откри покрития с кожа волан по миризмата и прокара извития си език по окръжността, като почувства с езика си хлътнатините за пръстите от обратната страна. Усети вкуса на кожата горе, вдясно, където е държала дланта си. След това отново се облегна и прибра езика си и затворената му уста се раздвижи, сякаш дегустираше вино. Пое дълбоко въздух и го задържа в дробовете си, излезе и заключи мустанга на Кларис Старлинг. Не издиша въздуха, задържа го в устата си и белите си дробове, докато старият му пикап не излезе от парка.

Глава 54

Аксиома на поведенческите науки е, че вампирите са териториални, докато канибалите кръстосват цялата страна.

Номадското съществуване никак не привличаше доктор Лектър. Това, че толкова дълго успяваше да се крие от властите, до голяма степен се дължеше на качеството на дългосрочните фалшиви самоличности, на грижливостта, с която ги поддържаше, и на това, че разполагаше с пари. Хаотичните и чести придвижвания нямаха нищо общо с това.

С две отдавна установени самоличности, всяка с отличен кредитен рейтинг, плюс още една за управление на превозни средства, за него не бе никак трудно да си обзаведе гнездо в Съединените щати само седмица след пристигането си.

Беше избрал щата Мериленд, на около час с кола от ферма „Мъскрат“, имението на Мейсън Върджър, и на разумно разстояние от музиката и театрите на Вашингтон и Ню Йорк.

Нищо от това, с което видимо се занимаваше, не привличаше вниманието и двете му основни самоличности можеха да издържат на рутинна проверка. След като посети единия от двата си сейфа в Маями, нае за една година от един германски лобист приятна усамотена къща на брега на залива Чесапийк.

С помощта на два телефонни поста, които прехвърляха разговорите в евтин апартамент във Филаделфия, беше в състояние да си осигури блестящи препоръки винаги когато се нуждаеше от такива, без да напуска удобното си ново жилище.

Бързо се сдобиваше от спекулантите с първокласни билети за всички концерти, балетни и оперни постановки, които го интересуваха, като винаги плащаше в брой.

Сред желаните качества на новия му дом беше двойният гараж с работилница и солидна, спускаща се отгоре врата. В него доктор Лектър държеше двете си возила – пикап шевролет на шест години, с рамка от тръби над каросерията и монтирано менгеме, който бе купил от един бояджия и водопроводчик, и ягуар с четири врата, със свръхкомпресия, на изплащане от една холдингова компания в щата Делауеър. Пикапът даваше възможност за промяна на вида всеки ден. В каросерията или върху тръбната рамка можеше да сложи стълба, тръби от ПВЦ, газова бутилка, скара за барбекю.

След като уреди новия си дом, той си почерпи душата с една седмица музика и музеи в Ню Йорк и изпрати каталози на най-интересните изложби на братовчед си, големия художник Балтюс във Франция.

От „Сотби“ в Ню Йорк си купи два чудесни музикални инструмента – и двата голяма рядкост. Първият беше фламандски клавесин от края на осемнайсети век, почти копие на инструмента от 1745 година в Смитсоновия институт, с горна поставка за Бах, достоен заместник на чембалото, с което бе разполагал във Флоренция. Другата му покупка беше ранен електронен инструмент, теремин, създаден през трийсетте години от самия професор Теремин. Тереминът отдавна вълнуваше доктор Лектър. Като малък сам си беше измайсторил един. Свири се с движения на празни ръце в електронно поле. С жестове се събужда гласът му.

Сега, след като се беше установил, можеше да се забавлява…


След прекараната в гората сутрин доктор Лектър се прибра в комфортното си убежище на мерилендския бряг. Гледката – Кларис Старлинг бяга по горската пътека, застлана с нападали листа – вече е напълно запазена в двореца на паметта му. За него тя е източник на удоволствие, до който можеше да стигне за по-малко от секунда, веднага след фоайето. Вижда как Старлинг бяга и – толкова качествена беше зрителната му памет – може да търси в гледката нови подробности, да чува топуркането на сърните нагоре по склона, да вижда загрубелите им стави, стръкчетата трева, полепнали по корема на най-близкото животно. Тази гледка е съхранена възможно най-далече от малкото ранено еленче…

Отново у дома, отново у дома. Вратата на гаража се спуска с леко бръмчене след пикапа му.

Когато вратата се отвори още веднъж към обяд, от гаража излезе черния ягуар. Докторът беше облечен за града.

Доктор Лектър много обичаше да пазарува. Отиде направо в „Хамакър Шлемър“, доставчици на луксозни домашни и спортни аксесоари, както и на готварски пособия, и прекара там дълго време. Все още в горско настроение, измери с рулетка три големи кошници за пикник – плетени, лакирани, със зашити кожени каиши и месингови орнаменти. Най-накрая се спря на средната по размер, защото трябваше да побере прибори само за един човек.

В кошницата имаше термос, чаши, сервиз от здрав порцелан, прибори от неръждаема стомана. Продаваха кошницата само с аксесоарите. Длъжен си да ги купиш.

След това се отби в „Тифани“ и „Кристофъл“ и смени тежките чинии от кошницата с фин френски порцелан, украсен с раздвижени орнаменти с листа и птички. От „Кристофъл“ купи сребърните прибори от деветнайсети век, които предпочиташе, в стил „Кардинал“, със знака на производителя върху лъжиците и стилизираната френска миша опашка на обратната страна на дръжките. Вилиците бяха дълбоко извити, широки, а ножовете тежаха приятно в дланта. Усещането, когато ги държиш, напомняше добър пистолет за дуел. При кристала докторът се поколеба по отношение на големината на чашите си за аперитив и избра заоблени като камбани чаши за коняк, но при винените не хранеше никакви съмнения. Избра „Райдел“, които купи в два размера, и двата достатъчно широки, за да има място за носа.

Пак от „Кристофъл“ купи няколко покривки от сметаненобял лен и красиви салфетки с малка дамаска роза като капка кръв, избродирана в ъгъла. Сториха му се интересни и купи шест, за да има за смяна, докато използваните се перат.

Купи две хубави газови горелки, като тези, които използват в ресторантите, за да готвят край масите, чудесен меден тиган за задушаване и втори, пак меден, универсален, за да приготвя сосове, и двата произведени за фирмата „Деи-лерин“ в Париж, както и две телени бъркалки. Не успя да намери кухненски ножове от въглеродна стомана, които предпочиташе пред тези от неръждаема стомана, нито пък някои от ножовете за специални цели, които бе принуден да остави в Италия.

Най-накрая се отби в една фирма за медицински материали, недалеч от болницата „Мърси“, където успя да купи изгодно почти нов трион за аутопсии „Страйкър“, който идеално се побра в отделението за термоса в кошницата за пикник. Все още беше в гаранционен срок и се продаваше в комплект с две остриета за череп и с ключ за череп, така че той почти изцяло си попълни кухненските принадлежности.

Френските прозорци на доктор Лектър са отворени и пропускат вътре свежия вечерен въздух. Заливът се простира сребристосивкав под луната и движещите се сенки на облаците. Той си е налял вино в кристална чаша от новите и я е оставил на поставката за свещи край клавесина. Букетът на виното се слива със соления въздух и доктор Лектър може да му се наслаждава, без да сваля ръце от клавиатурата.

Беше притежавал виргинали, клавесини и други клавирни инструменти. Предпочита звука на клавесина. Тъй като не е възможно да променяш силата на получаваните с помощта на перце звуци, музиката идва като преживяване, внезапно и цялостно.

Доктор Лектър гледа инструмента, отваря и затваря длани. Пристъпва към новопридобития клавесин като към привлекателна непозната, с лека остроумна забележка – свири „Зелена расте зелениката“, мелодия, написана от Хенри VIII.

Окуражен, опитва „Соната в си бемол мажор“ от Моцарт. Все още не са се сближили с клавесина, но начинът, по който клавишите реагират на пръстите му, подсказва, че скоро ще са заедно. Вятърът се усилва и пламъкът на свещите започва да трепти, но очите на доктор Лектър са затворени за светлината, лицето му е леко повдигнато, докато свири. Сапунени мехури се разхвърчават от ръчичките на Миша, подобни на звезди, когато ги размахва в коритото, и след като се впуска в третата част, Кларис Старлинг бяга, бяга, чува се шумолене в краката й и в оредяващите корони на дърветата и животните се подплашват пред нея, елен и две сърни, и подскачат по пътеката, както сърцето подскача. Изведнъж земята става студена и парцаливите мъже довеждат малкото еленче от гората, в тялото му е забита стрела, животното се дърпа на омотаното около врата му въже, мъжете го теглят, за да не го носят до брадвата, музиката млъква над окървавения сняг, доктор Лектър стиска ръбовете на стола пред клавесина. Диша дълбоко, душа дълбоко, вдига ръце над клавишите, насилва се да изсвири една фраза, после втора, която издрънчава до стихване.

Чуваме от гърлото му да се изтръгва тънък усилващ се крясък, който притихва внезапно като музиката. Седи дълго с наведена над клавишите глава. Става безшумно и излиза от стаята. Не е възможно да разберем къде е в тъмната къща. Вятърът отвън набира сила, гаси свещите с порив, после свири в струните на клавесина в мрака – ту случаен тон, ту писък от далечни времена.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю