Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 30 страниц)
Глава 101
Суфле и по чаша „Шато д’Иким“ пред камината във всекидневната, готово кафе на масичката до лакътя на Старлинг.
Танцът на огъня в златистото вино, букетът му над дълбоките стонове на горящия пън.
Говореха за чаените чаши и за времето, за правилото на безпорядъка.
– И така, започнах да вярвам – говореше доктор Лектър, – че на този свят трябва да има място за Миша, много добро място, освободено за нея, и започнах да мисля, Кларис, че най-хубавото място на света е твоето.
Светлината от огъня не проникваше в дълбините на деколтето й така задоволително, както светлината от свещите, но пък играеше чудесно върху костите на лицето й.
Тя се замисли за миг.
– Искам да те попитам нещо, доктор Лектър. Ако за Миша е нужно добро място на света, не казвам, че не е, какво му е на твоето място? То е изцяло запълнено и съм сигурна, че никога не би й отказал каквото и да било. С нея бихме могли да сме като сестри. И ако, както казваш, в мен има място за баща ми, защо в теб да няма място за Миша?
Доктор Лектър изглеждаше зарадван, макар и да не можеше да се каже дали заради идеята или заради ума на Старлинг. Може би беше някак смътно разтревожен, че е изградил повече, отколкото е очаквал.
Докато Старлинг оставяше винената чаша на масата до себе си, бутна чашата с кафе и тя се разби пред камината. Не погледна към нея.
Доктор Лектър наблюдаваше парчетата. Бяха неподвижни.
– Не смятам, че трябва да вземеш решение на минутата – продължи Старлинг. Очите и обиците й блестяха. Огънят въздъхна, топлината му проникваше през тъканта на роклята й, яви й се спомен: Доктор Лектър преди много, много време бе попитал сенатор Мартин дали е кърмила дъщеря си. В неестествената неподвижност на Старлинг движение на бижута: в един миг множество прозорци в ума й се подравниха и тя прозря далеч отвъд собствения си опит.
– Ханибал Лектър, майка ти кърмила ли те е? – попита тя.
– Да.
– Чувствал ли си някога, че трябва да отстъпиш гръдта на Миша? Чувствал ли си, че от теб се иска да се откажеш заради нея?
Пауза.
– Не помня, Кларис. Ако съм се отказал, направил съм го с радост.
Кларис Старлинг бръкна дълбоко в деколтето си и извади гърдата си, която бързо щръкна от хладния въздух.
– Не се налага да се отказваш от тази – каза тя. Без да сваля поглед от очите му, взе с показалеца си капка „Шато д’Иким“ от устата си и гъстата сладка капка увисна на зърното на гърдата й като смарагд и затрептя с дишането й.
Той дойде бързо при нея, коленичи пред стола й и наведе към млечнобялата й рокля тъмната си гладка глава.
Глава 102
Буенос Айрес, Аржентина, три години по-късно:
Барни и Лилиан Хърш се разхождаха близо до Обелиска на авеню „9 юли“ в ранната вечер. Госпожица Хърш е лектор в Лондонския университет, в творчески отпуск. С Барни се запознаха в Мексико Сити. Харесват се и пътуват заедно вече две седмици – в началото ден за ден, после им става все по-забавно. Не могат да се отегчат един от друг.
Пристигнаха в Буенос Айрес твърде късно, за да отидат в Националния музей, където временно е изложена картина на Вермеер. Мисията на Барни – да види всички картини на Вермеер на света – забавляваше Лилиан Хърш и не пречеше на доброто прекарване. Вече беше видял една четвърт от картините, оставаха още много.
Търсеха някое приятно ресторантче, където да хапнат на открито.
Пред „Театро Колон“, великолепната опера на Буенос Айрес, бяха паркирани лимузини. Спряха да погледат как влизат любителите на оперното изкуство.
Представяха „Тамерлан“ с отличен състав, а оперната публика на Буенос Айрес си струва да се види.
– Барни? Ще издържиш ли една опера? Мисля, че ще ти хареса. Аз ще се кихна.
Допадаше му как използва жаргона.
– Ако ме преведеш през това, аз ще се кихна – отвърна Барни. – Мислиш ли, че ще ни пуснат?
В този момент един мерцедес майбах, тъмносин и сребрист, прошумоля край бордюра. Портиерът забърза, за да отвори вратата.
Слезе слаб елегантен мъж с бяла папийонка и в официален костюм и подаде ръка на спътничката си. Видът й накара тълпата около входа да зашушука с възхищение. Косата й – платиненорус шлем, облечена с прилепнала вечерна рокля в коралов цвят, повторена отгоре с тюл. Смарагди проблясваха в зелено на шията й. Барни я зърна само за миг над главите на хората, после тя и кавалерът й потънаха във входа.
Барни разгледа мъжа по-добре. Главата му беше пригладена като видра и имаше властно извити вежди като на Хуан Перон. Походката му го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе в действителност.
– Барни! Барни? – извика Лилиан Хърш. – Когато дойдеш на себе си, ако изобщо дойдеш, кажи ми, моля те, дали искаш да отидем на опера. Ако, разбира се, изобщо ни пуснат вътре неглиже. Ето, казах го, макар и да не е съвсем точно. Винаги съм искала да кажа, че съм неглиже.
Когато Барни не попита какво значи неглиже, тя го изгледа косо. Той винаги питаше, за всичко.
– Да – отвърна той разсеяно. – Ще се кихна.
Имаше много пари. Внимаваше как ги харчи, но не беше стиснат. Така или иначе разполагаха с билети само високо горе, сред студентите.
Барни си даде сметка за височината и във фоайето взе под наем театрален бинокъл.
Огромната зала е смесица от италиански ренесанс, френски и гръцки стилове, богато украсена с червен плюш, месинг и позлата. Сред публиката проблясваха бижута като фотосветкавици по време на бейзболен мач.
Преди да започне увертюрата, Лилиан му разказа либретото, тихо, на ухо.
Откри ги – платиненорусата дама и придружителят й, като оглеждаше залата с бинокъла малко преди осветлението да угасне. Току-що бяха минали през златните завеси на богато украсената си ложа до сцената. Дамата седна и смарагдите на шията й заблестяха.
При влизането й в операта Барни бе успял да зърне само десния й профил. Сега имаше възможност да разгледа и левия.
Студентите наоколо, ветерани на тези високи места, се бяха запасили с всевъзможни прибори за гледане. Един от тях носеше толкова дълъг телескоп, че опираше в косата на човека от предния ред. Барни размени с него бинокъла си, за да разгледа далечната ложа. Беше трудно да я открие с тесния зрителен ъгъл на телескопа, но, когато я откри, двойката се оказа удивително близо.
На скулата на жената имаше бенка, която французите наричат courage. Погледът й се плъзна по залата, по техния балкон, продължи нататък. Изглеждаше оживена и владееше до съвършенство розовите си устни. Наведе се към компаньона си, каза му нещо и двамата се засмяха. Сложи ръка върху неговата и улови палеца му.
– Старлинг – прошепна Барни под нос.
– Какво? – попита Лилиан тихо.
Беше му много трудно да изчака края на първото действие. Веднага щом запалиха осветлението в антракта, той отново вдигна бинокъла. Господинът взе висока чаша с шампанско от подноса на келнер, подаде я на дамата и взе една за себе си. Барни се вгледа в профила му, във формата на ушите.
Проследи дългите ръце на жената. Бяха открити, без никакви характерни белези и – опитното му око забеляза – с добър мускулен тонус.
Докато Барни ги наблюдаваше, главата на господина се обърна, сякаш за да долови далечен звук, в неговата посока. Вдигна към очите си театрален бинокъл. Барни можеше да се закълне, че е насочен към него. Закри лицето си с програмата и се отпусна надолу в стола, за да не изглежда прекалено висок.
– Лилиан – каза той, – искам да ми направиш една голяма услуга.
– Ммм? – отвърна тя. – Ако е като другите, предпочитам най-напред да чуя.
– Да си тръгнем, щом угасят светлините. Да отлетим заедно за Рио още тази вечер. И не ме питай защо.
Единственият Вермеер, който Барни никога не видя, беше този в Буенос Айрес.
Глава 103
Да проследим ли красивата двойка от операта? Добре, но много предпазливо…
Към края на хилядолетието Буенос Айрес е във властта на тангото и нощта има пулс. Мерцедесът със свалени стъкла, за да се чува музиката от танцовите клубове, минава с мъркане през квартал Реколета към авеню „Алвеар“ и изчезва в двора на изящна постройка в стил сецесион, недалеч от френското посолство.
Топло е и късната вечеря е сервирана на терасата на последния етаж, но прислугата си е отишла.
Моралът на прислугата в тази къща е много висок, но освен това цари и желязна дисциплина. На прислужниците е забранено да се качват на последния етаж преди обяд. Или след като сервират първото ястие за вечеря.
На масата за вечеря доктор Лектър и Кларис Старлинг често разговарят на други езици освен родния английски на Кларис. В колежа тя е учила френски и испански, които е усъвършенствала, открила е, че има и добър слух. Често говорят на италиански. Тя намира странна свобода във визуалните нюанси на този език.
Понякога танцуват. Понякога не довършват вечерята си.
Отношенията им до голяма степен са свързани с проникването в Кларис Старлинг, което тя жадно приветства и окуражава. Свързани са и със самото участие на доктор Лектър, което се простира далеч отвъд границите на собствения му опит. Възможно е Кларис Старлинг да го плаши. Сексът е величествена структура, към която добавят нови елементи всеки ден.
Дворецът на паметта на Кларис Старлинг също е в процес на изграждане. Той има някои общи зали с двореца на паметта на доктор Лектър – той я е откривал там няколко пъти, – но нейният дворец се разраства самостоятелно. Пълен е с нови неща. Там тя може да посещава баща си. Там има и пасище, където е Хана. Там е и Джак Крофорд, когато реши да го види, приведен над бюрото – след като го изписаха от болницата и стоя у дома месец, болките в гърдите му се върнаха отново една нощ. Вместо да повика линейка и да преживее всичко отначало, предпочете просто да потърси утеха в другата половина на леглото – на покойната му жена.
Старлинг научи за смъртта на Крофорд при едно от редовните посещения на доктор Лектър на Обществената страница на ФБР в Интернет, за да се полюбува на своето подобие сред снимките на десетте най-търсени престъпници. Снимката, която публикува Бюрото, е на лицето му отпреди две промени.
След като прочете съобщението за смъртта на Джак Крофорд, Старлинг през по-голямата част от деня се разхожда сама и с радост се върна у дома за вечеря.
Преди година бе накарала да инкрустират един от смарагдите й в пръстен и да гравират отвътре „АМ-КС“. Ардилия Мап го бе получила в опаковка, която не можеше да се проследи, заедно с бележка: Скъпа Ардилия, аз съм добре и повече от добре. Не ме търси. Обичам те. Съжалявам, че те изплаших. Изгори това. Старлинг.
Ардилия взе пръстена и отиде край река Шенъндоа, където някога тичаше Старлинг. Ходи дълго, стиснала гневно пръстена в ръка, ядосана, със зачервени очи, готова да го захвърли във водата, представяше си как проблясва във въздуха и цопва. Най-накрая го сложи на пръста си и мушна юмрук в джоба. Мап не плака много. Ходи дълго, докато се успокои. Когато се върна при колата, вече беше тъмно.
Трудно е да се каже какво си спомня Старлинг от някогашния си живот, какво е решила да запази. Медикаментите, които я поддържаха първите дни, отдавна не участват в живота им. Нито пък продължителните разговори в стая с един-единствен източник на светлина.
От време на време доктор Лектър целенасочено пуска на пода чаша за кафе, за да се счупи. Удовлетворен е, когато вижда, че не става отново цяла. От много месеци не е виждал Миша в сънищата си.
Някой ден може би чашата ще стане цяла. Или някъде Старлинг може да чуе тетива на арбалет и да се събуди против волята си, ако изобщо някога спи.
А сега ще се оттеглим, докато танцуват на терасата – мъдрият Барни вече е напуснал града и трябва да последваме примера му. И за двамата ще е фатално, ако ни открият.
Можем да научим само толкова и да останем живи.
Благодарности
В опитите ми да разбера структурата на двореца на паметта на доктор Лектър ми помогна забележителната книга на Франсис А. Йейтс „Изкуството на паметта“, както и „Дворецът на паметта на Матео Ричи“ от Джонатан Д. Спенс.
Използвах превода на Дантевия „Ад“ на Робърт Пински с удоволствие и възхищение. Също и бележките на Никол Пински. Фразата „празнична кожа“ е от неговия превод на Данте.
„В градината на окото на урагана“ е фраза на Джон Киарди и заглавие на едно от стихотворенията му.
Първите строфи, които Кларис си спомня в психиатрията, са на Т. С. Елиът от „Бърнт Нортън“, Четири квартета.
Благодарности на Пейс Барне за подкрепата, насърчението и съветите.
Карол Барън, издателка, редакторка и приятелка, ми помогна да направя тази книга по-добра.
Атина Варониус и Бил Трайбъл в Съединените щати и Руджеро Перуджини в Италия ми показаха най-доброто и най-умното в опазването на закона. Никой от тях не е герой на тази книга, нито пък някой друг жив човек. Порочността в нея черпих от собствените си запаси.
Николо Капони сподели с мен дълбоките си познания за Флоренция и нейното изкуство и позволи на доктор Лектър да използва семейния му дворец. Благодарен съм и на Робърт Хелд за ерудицията му и на Каролин Микахелис за прозренията относно Флоренция.
Служителите на обществената библиотека „Карнеги“ в област Коахома, щата Мисисипи, от години правят справки за мен. Благодаря ви.
Дължа много на Маргарите Шмит – с един бял трюфел и с вълшебството в сърцето си тя ни въведе в чудесата на Флоренция. Твърде късно е да се благодари на Маргарите. В този миг на завършване искам да спомена името й.
