Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 30 страниц)
Глава 14
Мейсън научи доста преди Старлинг, че рентгеновата снимка, с която разполагаме на доктор Лектър, защото източниците му в Департамента на правосъдието бяха много по-добри от нейните.
Мейсън получи съобщението по електронната поща, подписано със „Символ 287“. Това е вторият компютърен псевдоним на представителя на правителството на САЩ, помощника на Партън Велмор в Юридическата комисия на Камарата на представителите. Кабинетът на Велмор беше уведомен от „Касиус 199“, втория компютърен псевдоним на Пол Крендлър от Департамента на правосъдието.
Мейсън се развълнува. Не бе допуснал, че доктор Лектър е в Бразилия, но сега беше ясно, че на лявата му ръка има пет пръста. Информацията пристигна заедно със сведения за нова следа, този път от Европа. Мейсън предполагаше, че източникът на информация работи в италианските правозащитни служби, и миризмата на Лектър сега изглеждаше по-силна откогато и да било досега.
Нямаше намерение да дели информацията си с ФБР. Беше изпреварил значително федералната агенция в издирването на Лектър благодарение на седемгодишните си неуморни усилия, достъпа до поверителни правителствени материали, множеството разпръснати листовки и големите си финансови възможности. Споделяше информация с ФБР само когато трябваше да се възползва от ресурсите им.
За да не буди съмнения, накара секретаря си да продължи да притиска Старлинг за нови подробности – обаждаше се й се поне по три пъти всеки ден.
Мейсън веднага изпрати пет хиляди долара на информатора си в Бразилия, за да продължи да следи източника на рентгеновата снимка. В Швейцария, във фонда за спешни случаи, изпрати значително по-голяма сума и беше готов да плати още веднага щом чуе каквото трябва.
Вярваше, че източникът му в Европа е открил доктор Лектър, но го бяха заблуждавали неведнъж и се бе научил да е по-предпазлив. Доказателствата щяха да се появят скоро. Дотогава, за да облекчи агонията от чакането, се отдаде на това, което щеше да направи, след като Лектър попаднеше в ръцете му. И това подготвяше отдавна, защото Мейсън бе станал специалист по страданието…
Предпочитаните от Бог начини за причиняване на страдание не ни удовлетворяват, нито пък могат да бъдат разбрани, освен ако невинността не Го отвращава. Явно се нуждае от малко помощ в насочването на слепите стихии, с които бичува земята.
Мейсън осъзна ролята си във всичко това през дванайсетата година от парализирането си, когато тялото му започна да чезне постепенно под завивките и когато разбра, че никога вече няма да се изправи. Помещенията за него във фамилното имение бяха готови и той разполагаше със средства, но те не бяха неограничени, защото патриархът на рода Молсън все още бе на власт.
Беше Коледа на годината, когато доктор Лектър успя да избяга. Поддал се на чувствата, които обикновено ни обземат на този празник, Мейсън горчиво съжаляваше, че не беше уредил убийството на Лектър в клиниката. Знаеше, че се разхожда някъде по земята, че най-вероятно се забавлява.
А самият Мейсън лежеше под респиратора под меко одеяло, край него медицинската сестра пристъпяше от крака на крак и й се щеше да може да поседне. Бяха довели в имението някакви бедни деца, за да пеят коледни песнички. С позволение на лекаря отвориха за малко прозореца на стаята му, а долу в студената свежа вечер децата държаха свещи и пееха.
Осветлението в стаята му беше изгасено и той виждаше звездите – едри, увиснали съвсем ниско на фона на черното небе.
О, Витлеем, как неподвижен и притихнал си!
Как неподвижен ти лежиш.
Как неподвижен ти лежиш.
Подигравката, стаена в този стих, го смаза. Как неподвижен ти лежиш, Мейсън!
Коледните звезди над имението продължаваха да мълчат все така задушаващо. Звездите не му казаха нищо, когато ги погледна с умоляващото си изцъклено око, когато им махна с пръстите, които можеше да движи. Ако се задушавам в космоса, мислеше, последното нещо, което ще видя, са красивите смълчани звезди, които нямат въздух. Задушаваше се и сега, защото респираторът не можеше да работи достатъчно бързо, трябваше да го чака, за да поеме дъх, жизнените му показатели, светещи в коледно зелено на екраните като връхчета, малки, вечнозелени връхчета сред черната гора на екраните. Връхче на сърдечния удар, систолично връхче, диастолично връхче.
Сестрата се изплаши, бе готова да натисне бутона за помощ, да посегне към адреналина.
Подигравката в този стих, как неподвижен ти лежиш, Мейсън.
Богоявление посред Коледа. Преди сестрата да успее да позвъни или да вземе лекарството, първите иглички на отмъщението докоснаха бледата му търсеща ръка, ръка като рак, и започнаха да го успокояват.
На Коледа причастия навсякъде по земята, вярващите са убедени, че чрез чудото на превъплъщението наистина ядат тялото на Христос. Мейсън започна да се готви за още по-внушителна церемония без никакви превъплъщения. Започна да подготвя съдбата на доктор Лектър – да бъде изяден жив.
Глава 15
Образованието на Мейсън беше странно, но идеално отговаряше на живота, който баща му бе предвидил за него и за задачата, с която се бе заел сега.
Като малък посещаваше пансион, на който баща му отпускаше щедри дарения и който си затваряше очите за честите отсъствия на Мейсън. Понякога в продължение на седмици старият Върджър се занимаваше със същинското образование на сина си – водеше го със себе си по оборите и кланиците, които бяха истинският стълб на състоянието му.
Молсън Върджър беше пионер в много области на говедовъдството и производството на месо, особено в областта на икономиите. Ранните му експерименти с евтина храна си остават ненадминати. Той добавяше към менюто на прасетата свинска четина, млени птичи пера и тор до степен, която навремето бе смятана за дързост. През четирийсетте го бяха смятали за безразсъден фантазьор, защото вместо вода даваше на свинете да пият помия от канавките, сгъстена от ферментирали животински нечистотии – за да наддадат по-бързо на килограми. Смеховете престанаха, когато потекоха печалбите и след това конкуренцията се надпреварваше да му подражава.
Но водещите му позиции в бранша не се изчерпваха с това. Бореше се храбро и със собствени средства срещу Закона за хуманни кланици единствено от гледна точка на икономиите, и съумя да запази дамгосването на говедата по главите, макар че това му бе струвало скъпо и прескъпо. Водеше Мейсън със себе си да наблюдава мащабните експерименти с оборите, докато изследваше колко дълго животните могат да стоят без храна и вода преди клането без сериозна загуба на тегло.
Тъкмо финансираните от него генетични изследвания най-накрая успяха да постигнат двойното омускуляване на белгийската порода свине, но без загубите в сланина, които измъчваха белгийците. Молсън Върджър купуваше животни за разплод от всички краища на света и финансираше немалко програми за селекциониране на животни в чужбина.
Кланиците обаче са преди всичко работа с хора и никой не разбираше това по-добре от Молсън Върджър. Бе успял да стресне профсъюзите, когато опитаха да отхапят част от печалбата му с искания за по-високи заплати и мерки за безопасност. В тази насока връзките му с организираната престъпност, които продължаваха повече от трийсет години, му послужиха отлично.
Мейсън по онова време много приличаше на баща си – тъмни лъщящи вежди над светлосините касапски очи, перчем, който се спускаше косо над челото, от ляво на дясно. Много често Молсън Върджър улавяше с обич главата на сина си в длани, просто за да я почувства, сякаш искаше да се увери в бащинството си – по същия начин беше в състояние да опипа главата на една свиня и по костната структура да определи генетичния й произход.
Мейсън усвояваше добре и дори след като нараняванията му го приковаха към леглото, беше в състояние да взема разумни решения за бизнеса. Идея на Върджър син бе да убеди правителството на Щатите и Обединените нации да изколят всички свине от местната порода на остров Хаити под предлог, че са застрашени от африкански свински грип. След това успя да продаде на властите големите бели американски свине, с които да се замени местната порода. Тези свине в условията на острова измряха почти веднага и трябваше да бъдат заменяни отново и отново с животни от запасите на Върджър, докато хаитяните не започнаха да развъждат издръжливите дребни коренояди от Доминиканската република.
Сега, след цял живот учене и трупане на опит, Мейсън се чувстваше като Страдивариус, който пристъпва към работната си маса, докато готвеше машините на своята мъст.
А каква златна мина от информация и ресурси имаше в останалия му без лице череп! Проснат в леглото си, композиращ наум като глухия Бетховен, Мейсън си спомняше как ходеше с баща си по изложенията на свине, как оглеждаха конкуренцията, как баща му винаги беше готов да извади малкия сребърен нож от джоба на жилетката си и да го забие в гърба на някое животно, за да провери дебелината на слоя сланина, как после се отдалечаваше от гневния писък, твърде достолепен, за да му поискат сметка, отбелязал с палец мястото, до което е потънал ножът.
Ако имаше устни, Мейсън щеше да се усмихне при спомена как баща му заби ножа си в едно расово прасе, което смяташе, че всички хора са му приятели, и как детето, което се оказа собственик на прасето, се разплака. Бащата на детето се втурна побеснял, но горилите на Молсън го изхвърлиха извън шатрата. Да, беше преживял и хубави, смешни неща.
По изложенията Мейсън бе виждал екзотични свине от всички краища на света. За новата си цел събра на едно място всичко, което някога бе виждал.
Започна селекционерската си програма непосредствено след просветлението по Коледа и я организира в Сардиния край италианския бряг. Избра мястото, защото беше усамотено и същевременно близо до Европа.
Мейсън вярваше – и с право, – че първата спирка на доктор Лектър след бягството му от Щатите е била Южна Америка. Беше обаче убеден, че човек с вкуса на доктор Лектър би се установил в Европа и затова години наред беше изпращал съгледвачи да следят кой посещава музикалния фестивал в Залцбург и много друга културни събития.
Ето какво изпрати Мейсън на свинегледачите в Сардиния, за да подготвят декорите за смъртта на доктор Лектър:
Гигантската горска свиня Hylochoerus meinertzhageni с шест цицки и трийсет и осем хромозоми, лакомо животно, всеядно като човека. В планините се срещат екземпляри с дължина два метра и тегло повече от двеста и седемдесет килограма. Тази огромна горска свиня беше основната нота на приготовленията му.
Класическият европейски глиган S. scrofa scrofa с трийсет и шест хромозоми в най-чистата му разновидност, без брадавици, само четина и остри глиги, едро, бързо и свирепо животно, което може да убие пепелянка с копитата си и да я излапа както се ядат спагети. Когато е възбудено, разгонено или защитава малките си, напада всичко, изпречило се пред очите му. Женските имат дванайсет цицки и са грижовни майки. В S. scrofa scrofa Мейсън съзря темата на своята музика, а в зурлата – достойно пъклено видение за последните мигове на доктор Лектър.
Свинете от остров Осабоу закупи заради агресивността им, а черната китайска свиня заради високите й нива естроген.
Фалшив тон прозвуча, когато взе породата „бабируса“ от Източна Индонезия, известна с дългите си глиги. Размножаваше се бавно, имаше само две цицки и при тегло от сто килограма струваше прекалено скъпо за размерите си. Но не бе загубено ценно време, тъй като имаше и други породи.
Мейсън нямаше голям избор. Почти всички породи имаха подходящи за целта зъби, общо четирийсет и четири – три чифта остри резци, един чифт удължени кучешки зъби, четири чифта предкътници и три чифта кътници, горни и долни, които можеха да строшат всичко.
Всяка свиня би изяла мъртвец, но за да изяде жив човек, трябва да премине през съответното обучение. Сардинците на Мейсън можеха да се справят със задачата.
Сега, след седем години усилия и множество поколения, резултатите бяха… забележителни.
Глава 16
След като всички действащи лица освен самия доктор Лектър бяха по местата си в планината Генаргенту на остров Сардиния, Мейсън насочи вниманието си към увековечаването на смъртта на доктора за поколенията, а и за да може самият той да се наслаждава, докато я гледа. Отдавна бе уговорил всичко, но сега вече беше настъпил моментът да даде сигнал за готовност.
Деликатните си телефонни разговори провеждаше през централата на своя спортен тотализатор в Лас Вегас и обажданията му просто се губеха като тънки нишки сред огромния обем информация, който минаваше оттам.
Гласът му с качества на радиоговорител, но без преградни и фрикативни съгласни, прелетя от Националния парк край Чесапийк до пустинята, после назад през Атлантика и стигна до Рим в един апартамент на Виа Архимеде зад хотел със същото име. Телефонът зазвъня дрезгаво, двойни позвънявания, както е в Италия. В тъмнината сънливи гласове:
– Cosa? Cosa c’e99
Какво? Какво има? (ит.) – Б.пр
[Закрыть]?
– Accendi la luce, idiota!1010
Запали лампата, глупако! (ит.) – Б.пр.
[Закрыть]
Нощната лампа се запалва. В леглото има трима души. Младият мъж най-близо до апарата взема слушалката и я подава на пълен по-възрастен мъж в средата. В другия край лежи двайсет и няколко годишно русо момиче. То надига сънливо глава към лампата и я отпуска отново.
– Pronto, chi? Chi parla?1111
Ало, кой е? С кого говоря? (ит.) – Б.пр.
[Закрыть]
– Оресте, приятелю, обажда се Мейсън.
Едрият мъж се стяга, прави знак на младия мъж да му донесе чаша минерална вода.
– А, Мейсън, приятелю, извинявай, бях заспал. Колко е часът при теб?
– Късно е, Оресте. Помниш ли какво ти казах, че ще направя за теб, и какво ти трябва да направиш за мен?
– Да, разбира се.
– Дойде времето, приятелю. Знаеш какво искам. Искам да снимаш с две камери, по-качествен звук, отколкото в твоите порнофилми, и понеже ще трябва да си осигуриш електрозахранване, прави сметка генераторът да е далече от снимачната площадка. Освен това искам хубави кадри на природните красоти, за да ги използваме, когато монтираме, както и птичи песни. Искам утре да отидеш на мястото и да подготвиш всичко. Можеш да оставиш оборудването там, има кой да го пази. След това ще се върнеш в Рим и ще чакаш да те извикат, но трябва да си готов да тръгнеш най-късно два часа след като те известя. Разбираш ли? В Ситибанк в Световния изложбен център те чакат нужните средства.
– Мейсън, в момента правя…
– Искаш ли да го направиш, или не, Оресте? Каза, че ти е писнало от филми за чукане, убийства и исторически помии за РАИ. Наистина ли искаш да снимаш нещо сериозно, Оресте?
– Да, Мейсън.
– Тогава тръгни още днес. Парите са в Ситибанк. Искам да отидеш.
– Къде, Мейсън?
– В Сардиния. Със самолет до Калиари, там ще те посрещнат.
Следващият разговор беше до Порто Торес на източния бряг на остров Сардиния. Беше кратък. Нямаше много за говорене, защото машината там работеше отдавна и бе също толкова ефективна, колкото и сглобяемата гилотина на Мейсън. Беше и по-чиста в екологично отношение, макар и не толкова бърза.
II
Флоренция
Глава 17
Нощ в сърцето на Флоренция, старият град е изкусно осветен.
Палацо Векио се издига над тъмния площад, облян от светлината на прожектори, невероятно средновековен, сводестите му прозорци и бойници напомнят зъби на динен фенер, камбанарията се издига към нощното небе.
Прилепите ще гонят насекоми пред осветения циферблат на часовника до сутринта, когато ще полетят лястовичките и въздухът ще затрепти от камбанен звън.
Главен инспектор Риналдо Паци от Квестурата с черен шлифер на фона на белите статуи, застинали в пози на насилие и смърт, излезе от сенките на Лоджията и прекоси площада, а бялото му лице като слънчоглед се обърна към светлината на двореца. Стоеше на мястото, където бе изгорен реформаторът Савонарола, и гледаше нагоре към прозорците, зад които собствените му предци бяха срещнали зловещата си съдба.
Там от онзи висок прозорец е бил изхвърлен Франческо де Паци – гол, с примка около врата, за да умре в гърчове, докато се блъска в грубата стена. Архиепископът, обесен редом с Паци в златните си свети одежди, едва ли е предлагал някакъв духовен покой – с изцъклени очи, обезумял в смъртта си, той бе впил зъби в плътта на Паци.
Фамилията Паци бе унищожена в онзи съботен ден, 26 април 1478 година, заради убийството на Джулиано де Медичи и опита за убийство на Лоренцо Великолепния в катедралата по време на литургия.
Сега Риналдо Паци от рода Паци, който ненавиждаше властите не по-малко от предците си, опозорен и без късмет, бе дошъл на това място да реши как най-добре да се възползва от появилия се огромен шанс.
Главен инспектор Паци беше убеден, че е открил доктор Ханибал Лектър жив и здрав във Флоренция. Шансът бе да възвърне репутацията си и да се наслаждава на почестите в професията си, като залови злодея. Освен това имаше възможност да продаде Ханибал Лектър на Мейсън Върджър за повече пари, отколкото би могъл да си представи – ако този, когото подозираше, наистина бе Лектър. Разбира се, във втория случай Паци щеше да продаде и собствената си парцалива чест.
Не беше станал шеф на Квестурата безпричинно – навремето беше надарен и го бе тласкал вълчи глад за професионални успехи. Освен това носеше белезите от рани на човек, който, обладан от амбициите си, бе уловил дарбата си с гола ръка за острието.
Бе избрал тъкмо това място, за да хвърли жребия си, защото тук някога му се бе явило прозрението, което го бе направило известен и след това го бе провалило.
Италианското чувство за ирония бе силно развито у Паци – колко знаменателен бе фактът, че откровението го бе споходило точно под този прозорец, където може би все още витаеше гневният дух на предтечата му. На същото това място се появяваше възможността завинаги да промени съдбата на фамилията Паци.
Беше станал известен заради преследването на друг сериен убиец – Il Mostro, Чудовището. Заради него по-късно гарваните бяха започнали да кълват сърцето му. Преживяването му позволи да направи новото си откритие, но така или иначе краят на случая Il Mostro бе вгорчило вкуса в устата му и го бе направил склонен към опасни игри извън рамките на закона.
Il Mostro, Чудовището на Флоренция, бе дебнал влюбени двойки в продължение на седемнайсет години през осемдесетте и деветдесетте. Примъкваше се зад гърба им крадешком, докато се прегръщаха в някоя от многобройните алеи за влюбени, убиваше ги с малокалибрен пистолет и внимателно аранжираше труповете, като използваше цветя и разгалваше едната гръд на момичето. Правеше го по един и същи начин и човек, видял труповете, имаше чувството, че някъде вече е виждал всичко това. Дежа вю.
Освен това Чудовището си отрязваше анатомични трофеи от жертвите си, освен в един случай, когато бе убил двойка дългокоси немски хомосексуалисти, очевидно по грешка.
Общественият натиск върху Квестурата, за да залови Il Mostro, беше страхотен и бе принудил предшествениците на Риналдо Паци да напуснат заемания пост. Когато Паци стана главен инспектор, той приличаше на човек, който се бори с пчели – репортерите се тълпяха навсякъде, дори в кабинета му, когато бе възможно, а фотографите го дебнеха на Виа Дзара пред задния вход на Квестурата, откъдето излизаше с колата си.
Туристите във Флоренция от онова време си спомнят разлепените навсякъде плакати с едно-единствено втренчено око, което предупреждаваше влюбените двойки да се пазят от Чудовището.
Паци работеше като обладан от духове.
Беше се свързал с Отдела по поведенчески науки към ФБР за съдействие при изграждането на психологическия портрет на престъпника и бе изчел всички материали на Бюрото по въпроса.
Беше предприел активни мерки – в някои алеи и често посещавани места край гробищата имаше повече полицаи, отколкото влюбени. Жените в полицията се бяха оказали недостатъчно за целта. През топлите летни месеци се налагаше да пуска само мъже, единият с перука. Бяха пожертвани множество мустаци. За да даде пример, самият Паци обръсна мустаците си.
Чудовището беше предпазлив. От време на време нанасяше удар, но явно нямаше вътрешна нужда да го прави често.
Паци забеляза, че през изминалите години имаше дълги периоди, когато не се беше проявявал, а най-вече правеше впечатление една продължителна пауза от осем години. Паци се хвана за това. Мъчително, методично, с помощта на всички агенции, които успяваше да заплаши достатъчно, като конфискува компютъра на племенника си, за да го използва заедно с единствената машина на Квестурата, успя да състави списък на всички престъпници в Северна Италия, чиито престои в затвора съвпадаха с паузите на Чудовището. Бяха деветдесет и седем.
Паци взе едно бързо и удобно старо алфа ромео GTV на някакъв бандит, ограбил банка, и за месец навъртя с колата повече от пет хиляди километра. В края на краищата успя лично да разпита деветдесет и четирима от осъдените. Останалите бяха сакати или покойници.
На местопрестъпленията нямаше почти никакви следи, които да му позволят да стесни кръга на издирваните. Нямаше отпечатъци от пръсти, никакви телесни течности или други подобни.
При едно от убийствата, в Импрунета, бе открита една-единствена гилза. Беше 22-ри калибър, със страничен капсул, надраскана при изхвърлянето както при полуавтоматичен колт, вероятно модел удсман. Всички убийства бяха извършени със същото оръжие. По куршумите не личаха следи от заглушител, но все пак не беше изключено и да е имало.
Паци беше типичен представител на фамилията си, но преди всичко беше амбициозен. Освен това имаше млада и красива жена с вечно отворена човка. Усилията свалиха шест килограма от слабото му тяло. По-младите служители на Квестурата казваха, че е заприличал на койота от анимационните филмчета, дето вечно преследва онази бягаща птица.
Когато някакви млади тарикати заредиха в компютъра на Квестурата програма, която промени лицата на Тримата тенори в муцуни на магаре, свиня и козел, Паци гледа втренчено екрана толкова дълго, че неговата собствена физиономия накрая придоби магарешко изражение.
Над прозореца на лабораторията в Квестурата е окачена сплитка чесън, за да гони злите духове. След като бе постил и разпитал всички заподозрени без никакъв успех, Паци застана пред този прозорец и се загледа в прашния двор. Беше отчаян.
Мислеше за младата си жена, за елегантните й здрави глезени и за нежния пух в долния край на гърба й. Спомняше си как трептят гърдите й, когато си мие зъбите, и как се смее, когато забележи, че я гледа. Мислеше за нещата, които искаше да й даде. Представяше си как разопакова подаръците. Мислеше за жена си във визуални образи. Тя ухаеше и да я докосва беше вълшебно, но в паметта му винаги най-напред се появяваше визуално.
Замисли се за начина, по който му се искаше да изглежда в очите й и който нямаше нищо общо с настоящето – беше се превърнал в боксова круша за журналистите. На всичкото отгоре Квестурата във Флоренция се помещава в сградата на бивша психиатрична болница и карикатуристите се възползваха максимално от този факт.
Паци смяташе, че успехът идва в резултат на някакво вдъхновение. Зрителната му памет беше отлична и, както много хора, чието основно сетиво са очите, смяташе, че прозрението се явява като образ – най-напред нефокусиран, после все по-ясен. Размишляваше върху начина, по който повечето от нас търсят изгубен предмет – видът му се появява в представите ни и го сравняваме с това, което виждаме, като образът се освежава в паметта ни десетки пъти в минута и заема различни положения в пространството.
След това зад музея „Уфици“ избухна бомба – политически атентат, който за кратко привлече общественото внимание и накара Паци временно да изостави разследването около Чудовището.
Дори докато работеше по атентата, образите, създадени от Il Mostro, не го напускаха. Виждаше аранжираните трупове на Чудовището с периферното си зрение, както гледаме покрай предметите, за да ги видим в тъмното. Най-често си представяше двойката, която бяха намерили в каросерията на един пикап в Импрунета – старателно аранжираните трупове, гирляндите цветя, голата лява гръд на жената.
Един ранен следобед Паци излезе от музея „Уфици“ и тъкмо пресичаше улицата покрай Пиаца Синьория, когато пред очите му изникна образ от витрината на един продавач на пощенски картички.
Без да е сигурен от кое конкретно място се бе появил образът, той спря точно на мястото, където бе изгорен Савонарола. Спря и се огледа. Площадът бе пълен с тълпи туристи. Паци усети как по гърба му се плъзга студена вълна. Може би всичко беше само в главата му – образът, стъписването, привлякло вниманието му. Върна се откъдето беше минал и пак извървя същия път.
Ето го – малък, оплют от мухи, огънат от дъжда плакат с репродукция на „Пролет“ от Ботичели. Оригиналът на картината беше зад гърба му, в музея „Уфици“. „Пролет“. Нимфата, окичена с гирлянди отляво, с гола лява гръд, от устните й струят цветя, а бледият Зефир посяга към нея от гората.
Точно така. Труповете в каросерията на пикапа, окичени с цветя, цветя и в устата на момичето. Да. Да.
На това място, където предтечата му бе умрял, увиснал до стената, го осени идеята, образа, който търсеше и тя бе сътворена преди петстотин години от Сандро Ботичели – художникът, който срещу четирийсет флорина бе нарисувал обесения Франческо де Паци на стената на затвора „Баргело“ с примката и всичко останало. Как би могъл Паци да устои на подобно вдъхновение с толкова изтънчен произход?
Трябваше да седне някъде. Всички пейки бяха заети. Видя се принуден да падне дотам, че да покаже служебната си значка и да прогони от мястото му възрастен мъж, чиито патерици наистина не беше видял, докато старият ветеран не се изправи на единствения си крак, крещейки силно и грубо.
Паци се вълнуваше поради две причини. Фактът, че бе открил образа, който използваше Чудовището, беше сам по себе си победа, но много по-съществен бе фактът, че беше видял репродукция на „Пролет“ по време на разпитите на заподозрените престъпници.
Знаеше, че няма смисъл да изтезава паметта си. Изчакваше я, приканваше я, оставяше я да се рее свободно. Влезе в музея и застана пред оригиналната „Пролет“, но не се задържа дълго. Отиде на пазара, докосна муцуната на бронзов глиган, после се качи на колата и подкара към Ипокампо, облегна се на прашния капак на колата, вдъхна мириса на загрято масло от двигателя и се загледа в децата, които играеха футбол…
Най-напред във въображението му изникна стълбището, после площадката и горният край на плаката с репродукцията на „Пролет“, който постепенно се появява пред очите му, докато се изкачва по стълбите. Спомняше си много добре външната врата, но не и улицата, не и някакви лица.
Вещ в изкуството на разпита, заразпитва сам себе си, затършува вторичните сетива…
Когато видя плаката, какво чу?… Дрънчене на тенджери в кухнята на приземния етаж. Когато застана на площадката, пред плаката, какво чу? Телевизор. Телевизор във всекидневна. Робърт Стак в ролята на Елиът Нес от „Недосегаемите“. Усети ли мирис на готвено? Да, готвено. Някаква друга миризма? Видях плаката – НЕ. Не какво видя! Усети ли друга миризма? Все още усещах миризмата на загрятия двигател, на машинно масло… загрято от… Ракордо. Бързото каране по автострадата Ракордо… Къде? Към Сан Касиано. Чух и кучешки лай в Сан Касиано, крадец и изнасилвач на име Джироламо… не си спомням другото му име.
Точно в този момент, когато връзката се осъществява, когато финалният спазъм е загрял бушоните до червено, е най-голямото ни удоволствие. Риналдо Паци бе преживял най-прекрасния момент в живота си.
След час и половина Джироламо Тока беше арестуван. Жената на Тока замеряше с камъни малкия конвой, който отведе мъжа й.
