Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 30 страниц)
Патоанатомът погледна белите дробове, разстлани по гърба на Дони Барбър.
– Казахте, че това е някакъв ритуал.
– Така мисля – отвърна Старлинг. – Не знам дали го е направил доктор Лектър. Ако е той, знам, че за него обезобразяването не е фетиш, не е нещо, без което не може да мине.
– Какво е тогава?
– Прищявка – каза тя и вдигна очи, за да види дали не ги е отвратила с точната дума. – Това е прищявка и тази е причината да бъде заловен последния път.
Глава 59
Лабораторията за изследване на ДНК беше нова, миришеше на ново, а служителите й бяха по-млади от Старлинг. Ще трябва да свикна с това, помисли си тя с неприятно чувство под лъжичката. Много скоро щеше да остарее с още една година.
За двете стрели, които Старлинг донесе, се разписа млада жена, на чиято табелка, закачена на горното джобче на престилката, пишеше, А. БЕНИНГ.
А. Бенинг имаше известен опит в боравенето с веществени доказателства, което пролича от облекчението, което се изписа по лицето й, когато видя, че двете стрели са закрепени както трябва в куфарчето на Старлинг.
– Нямате представа какво виждам понякога, когато отварям тези неща – каза А. Бенинг. – Надявам се, разбирате, че няма да стане за пет минути.
– Разбирам – кимна Старлинг. – Не разполагаме с контролни генетични материали от доктор Лектър. Избягал е преди много време, а предметите, които пазим, са замърсени. Пипани са от твърде много хора.
– Лабораторното време струва прекалено скъпо, за да изследваме всяка проба, примерно четиринайсет косъма от хотелска стая. Ако ми донесете…
– Първо ме изслушайте – прекъсна я Старлинг. – Ще говорите после. Поисках от италианската полиция да ми изпрати четката за зъби, която според тях е принадлежала на доктор Лектър. Възможно е по нея да са се запазили епителни клетки от устната кухина. Направете RFLP и RST, кратък, двоен повтор. Стрелата от арбалет е била под дъжда, така че по нея няма да откриете кой знае какво, но погледнете тук…
– Извинете, не мислех, че сте наясно…
Старлинг успя да се усмихне.
– Не се безпокойте, А. Бенинг, ще се разберем много добре. Вижте сега, и двете стрели са жълти. Стрелата за арбалет е жълта, защото е боядисана на ръка. Не е боядисана лошо, но все пак повърхността е на ивици. На какво ви прилича това тук под боята?
– Може би е косъм от четката.
– Може би. Само че е извит и в единия край има нещо като луковица. Може да е и миша.
– Ако това е фоликул…
– Точно така.
– Мога да направя PCR-STR едновременно в три цвята, от една и съща отправна точка на гела, и да ви осигуря три участъка от ДНК. За съда са нужни дванайсет участъка, но след ден-два ще знаем с голяма сигурност дали е бил той.
– Знаех си, че ще ми помогнете, А. Бенинг.
– Вие сте Старлинг. Тоест специален агент Старлинг. Не исках да прозвучи както прозвуча, но наистина полицаите непрекъснато ни носят увредени доказателства. Това няма нищо общо с вас.
– Знам.
– Мислех, че сте по-възрастна. Всички момичета… жени… тук знаят за вас, всички знаят, но вие сте някак… – А. Бенинг погледна встрани – някак специална за нас. – Вдигна малкия си месест палец. – Желая ви късмет с Другия. Ако не възразявате, че го казвам.
Глава 60
Икономът на Мейсън Върджър, Кордел, беше едър мъж с едри черти, които биха могли да минат и за хубави, ако лицето му беше по-оживено. Беше на трийсет и седем и никога вече нямаше да има правото да работи в здравеопазването на Швейцария или на каквато и да било друга служба там, изискваща контакт с деца.
Мейсън му плащаше голяма заплата, за да ръководи неговото крило, да се грижи за храненето му и за него самия. Беше установил, че на Кордел може да се разчита и че е способен на абсолютно всичко. Кордел беше гледал на видео жестокости, докато Мейсън разговаряше с малки деца, жестокости, които биха докарали всеки друг до пристъп на бяс или сълзи.
Днес Кордел беше доста загрижен за единственото свято за него нещо – парите. Почука както обикновено два пъти на вратата и влезе в стаята на Мейсън. Беше съвсем тъмна, ако не се брои слабата светлина на аквариума. Змиорката разбра, че е влязъл, и се показа от дупката си с надежда.
– Господин Върджър?
Секунда, докато Мейсън се събуди.
– Трябва да ви кажа нещо. Тази седмица се налага да платя допълнително в Балтимор на същия човек, за когото разговаряхме преди. Не става дума за непредвидени обстоятелства, но би било благоразумно. В началото на седмицата онова негърче Франклин се нагълтало с отрова за плъхове и било в критично състояние. На мащехата си казва, че вие сте му предложили да отрови котката, за да не я измъчват в полицията. Дало котката на съседите, а самото то изгълтало отровата.
– Това е абсурд – отвърна Мейсън. – Нямам нищо общо с това.
– Разбира се, че е абсурд, господин Върджър.
– Кой се оплаква? Жената, от която вземаш хлапетата ли?
– На нея трябва да се плати веднага.
– Кордел? Да не би да си посегнал на това хлапе? В болницата не са намерили в него нищо, нали? Знаеш, че ще разбера.
– Не, сър. Във вашия дом? Никога, кълна се. Знаете, че не съм глупак. Обичам работата си.
– Къде е Франклин?
– В болницата „Мизерикордия“ в Мериленд. Когато го изпишат, ще отиде в дом за сираци. Жената, която го е гледала, била заличена от списъка на дома за осиновяване заради пушене на марихуана. Тя се оплаква от вас. Може да се наложи да се справим с нея.
– Наркоманка. Не би трябвало да е сериозен проблем.
– Тя не знае към кого да се обърне във връзка с това. Струва ми се, че трябва да пипаме внимателно, с кадифени ръкавици. Социалната служителка иска онази да си затвори устата.
– Ще помисля за това. Плати на социалната служителка.
– Хиляда долара?
– Постарай се само да разбере, че няма да получи нищо повече.
Легнала на канапето в стаята на Мейсън, с втвърдени от изсъхнали сълзи бузи, Марго Върджър чу разговора между брат си и Кордел. Беше се опитала да спори с Мейсън, но той заспа. Явно смяташе, че е излязла. Отвори уста, за да диша безшумно, като се съобразяваше със свистенето на респиратора. Когато Кордел излезе, в стаята за миг проникна сива светлина. Марго продължи да лежи на канапето. Изчака почти двайсет минути, докато помпата отново влезе в ритъма на съня на Мейсън, и едва след това излезе. Змиорката я видя, но не и Мейсън.
Глава 61
Марго Върджър и Барни прекарваха доста време заедно. Не говореха кой знае колко, но гледаха футбол в стаята за почивка, различни сериали и концерти по образователния канал, следяха „Аз, Клавдий“. Когато Барни пропусна някои епизоди заради смяната си, поръчаха видеозаписите.
Марго харесваше Барни, харесваше й това, че се отнасяше с нея както би се отнасял с някой от приятелите си. Той беше единственият й познат, който се държеше по този начин с нея. Беше много умен и у него имаше нещо неземно. Това също й харесваше.
Марго имаше добро хуманитарно образование, а беше завършила и компютърни науки. Самоукият Барни изказваше мнения, които варираха между детински наивното и задълбоченото. Тя беше в състояние да му даде контекст. Образованието на Марго беше широка открита равнина, дефинирана от разума. Тази равнина обаче почиваше върху манталитета й подобно на света върху костенурките според древните представи.
Марго Върджър накара Барни да си плати заради шегата, че клякала, за да пикае. Беше убедена, че краката й са по-силни от неговите, и времето доказа, че е права. Престори се на затруднена при по-малките натоварвания и го подлъга да се обзаложи с нея на клякания – така си върна стоте долара. В добавка се възползва от по-малкото си килограми и го победи на набирания с една ръка – можеше да заложи само на дясната си ръка, защото лявата й беше много слаба след нараняване в детството й, получено след сбиване с Мейсън.
Понякога нощем след смяната му при Мейсън двамата тренираха във фитнес-салона и се пазеха един друг при пейката за вдигане на тежести. Тренираха здравата при почти пълна тишина, ако не се брои дишането им. Понякога само си пожелаваха „лека нощ“, когато тя вземаше нещата си в спортния сак и се прибираше в семейната резиденция, в която персоналът нямаше право да ходи.
Тази вечер отиде в модерния фитнес-салон направо от стаята на Мейсън, със сълзи в очите.
– Ей! – каза Барни. – Какво ти е?
– Семейни глупости. Добре съм – отговори Марго.
След това тренира като демон – твърде големи тежести, твърде много повторения.
Барни отиде при нея, за да вземе една щанга, и поклати глава.
– Ще счупиш нещо – каза.
Марго все още се потеше на велоергометъра, когато Барни реши, че е време да прекрати. Отиде в банята, застана под душа и остави горещата вода да отмие в канала умората от дългия ден. Банята беше обща, с четири душа. Освен над главата душове имаше също на височината на кръста и бедрата. Барни обичаше да пуска два душа и да насочва струята им към едрото си тяло.
Скоро го обгърна гъста пара, която го изолира от всичко наоколо – освен шума на водата върху главата му. Обичаше да размишлява под душа. Облаци пара. Облаците. Аристофан. Доктор Лектър му разказваше за гущера и Сократ. Хрумна му, че преди да попадне под острието на подобната на чук логика на доктор Лектър, някой като Домлинг би могъл да го манипулира колкото си иска.
Почти не обърна внимание, когато чу, че някой пуска още един душ. Продължи да се трие. Другите от персонала също използваха фитнес-салона, но предимно рано сутрин и в късния следобед. Мъжко правило е да не обръщаш внимание на другите къпещи се в общата баня след упражненията, но Барни се питаше кой може да е. Надяваше се да не е Кордел, от когото го побиваха тръпки. Рядко някой използваше банята през нощта. Кой, по дяволите, беше това? Обърна се, за да остави водата да облее врата му. Облаци пара, фрагменти от човека до него се появяваха между кълбата като накъсани фрески върху измазана стена. Масивно рамо, после крак. Елегантна ръка трие мускулест врат и рамо, червени нокти, ръката на Марго. Лакирани нокти на краката, краката на Марго.
Барни наклони глава назад към пулсиращата пара на душа и пое дълбоко въздух. Фигурата в съседство продължаваше да се къпе съвсем делово. Сега миеше косата си. Това беше плоският корем на Марго, ребрата й, малките й гърди върху силните гръдни мускули, зърната, щръкнали под силната водна струя, това бяха слабините на Марго, издадени напред, а това трябва да е путката й, оградена от добре оформен рус пънкарски гребен.
Барни напълни дробовете си с въздух и го задържа доколкото можа. Усещаше как проблемът приближава. Тя блестеше като кобила, напомпана до крайност от тренировката. Когато интересът му стана очевиден, се обърна с гръб към нея. Може би щеше да се преструва, че не я забелязва, докато тя не реши да си тръгне.
Водата от съседния душ спря. Сега обаче долетя гласът й:
– Хей, Барни, какви са шансовете на „Пейтриътс“?
– Мисля, че ще победят. – Погледна я през рамо.
Стоеше съвсем близо до струята на душа му. Лицето й сега изглеждаше свежо, сълзите ги нямаше. Марго имаше чудесна кожа.
– Ще заложиш ли тогава? – попита го тя. – В офиса на Джуди са се събрали доста пари от залози.
Барни не беше в състояние да обръща повече внимание. Пънкарският й гребен, обсипан с капчици, обрамчил розовия цвят. Лицето му пламна и той получи силна ерекция. Беше объркан и смутен. Обля го ледено чувство. Никога не го бяха привличали мъже. Марго обаче въпреки всичките й мускули не беше мъж и той я харесваше.
А и що за дивотия, да влезе с него в банята? Без да се замисля, сложи голямата си длан на лицето й.
– За бога, Марго – каза пресипнало.
Тя погледна надолу.
– Дявол да го вземе, Барни! Недей…
Барни проточи врат и се наведе напред в опит да я целуне където и да било по лицето, без да я докосне с члена си, но я докосна, тя се отдръпна, погледна надолу и видя лепкавата, мътна течност, увиснала в дъга между него и корема й, и стовари върху широките му гърди юмрук, достоен за боксьор средна категория. Краката му се огънаха и Барни се стовари тежко върху пода на банята.
– Шибано копеле! – просъска тя. – Трябваше да се сетя! Педал! Вземи тази гадост и си я заври в…
Барни се изправи, излезе от стаята с душовете, облече се мокър и си тръгна. Без да каже дума.
Барни живееше в отделна сграда, някогашна конюшня, сега превърната в гараж, с полегат покрив, с апартаменти в таванските помещения. Късно през нощта седеше пред преносимия компютър и работеше по кореспондентски курс по Интернет. Почувства пода да вибрира, сякаш по стълбите се качваше някой дебелак.
Леко чукане на вратата. Когато отвори, видя Марго с дебел пуловер и скиорска шапка на главата.
– Може ли да вляза за малко?
Барни погледна към краката си за момент, после се отмести.
– Барни, слушай, съжалявам за онова там – заговори тя. – Изплаших се някак. Искам да кажа, стъписах се, после се изплаших. Харесваше ми да сме приятели.
– И на мен.
– Мислех си, че можем да сме обикновени приятели.
– Марго, престани. Казах, че ще бъдем приятели, но аз не съм шибан евнух. Ти влезе при мен в банята. Стори ми се привлекателна, какво очакваш да направя? Влезе в банята и видях накуп две неща, които наистина ми харесват.
– Мен и една путка – каза Марго.
Изненадаха се, че се разсмяха заедно.
Тя направи крачка напред и го прегърна със сила, която би смачкала по-слаб мъж.
– Слушай, ако можех да имам мъж, сигурно щеше да си ти. Аз обаче не си падам по това. Наистина. Не си падам сега, няма да си падам никога.
Барни кимна.
– Знам. Просто не можах да се овладея.
Постояха малко така, прегърнати, без да говорят.
– Искаш ли да опитаме да сме приятели? – попита Марго след малко.
Барни се замисли за момент.
– Да. Но трябва да ми помогнеш. Ето за какво става дума… Аз ще положа сериозни усилия да забравя какво видях в банята, а ти няма да ми го показваш повече. Няма да ми показваш и циците си. Какво ще кажеш?
– Мога да бъда добър приятел, Барни. Ела утре в голямата къща. Джуди готви, аз също.
– Да, но може би не готвиш по-добре от мен.
– Ще видим.
Глава 62
Доктор Лектър вдигна бутилка „Шато Петрюс“ към светлината. Беше я вдигнал и сложил във вертикално положение предния ден, в случай че имаше утайка. Погледна часовника си и реши, че е време да отвори виното.
Именно това доктор Лектър смяташе за сериозен риск, по-голям, отколкото обичаше да поема. Не желаеше да е припрян. Искаше да се наслаждава на цвета на виното в кристална гарафа. Ами ако извади тапата твърде рано и чак тогава реши, че не бива да хаби свещения дъх на виното при преливането в гарафата? Светлината разкри лека утайка.
Извади тапата много внимателно, все едно, че правеше трепанация, и сложи бутилката в устройството за наливане, което чрез винт и манивела я накланяше много бавно и плавно. Остави морския въздух да действа известно време, след това щеше да реши.
Запали няколко буци груби дървени въглища в камината и си приготви напитка – „Лиле“ с резен портокал върху лед, после се замисли за блюдото, което подготвяше вече няколко дни. В подготовката на бульона доктор Лектър следва вдъхновените насоки на Александър Дюма. Само преди три дни, когато се връщаше от гората за лов на елени, беше добавил към съставките една угоена гарга, която се тъпчеше с плодове на хвойна. Малките черни пера отплаваха в спокойните води на залива. Големите пера запази, за да направи от тях перца за клавесина.
Сега доктор Лектър смачка няколко зрънца хвойна и започна да запържва дребен лук в меден тиган. С почти хирургически възел той притегна букет подправки с памучна нишка, пусна ги в тигана и ги заля с бульон.
Бон филето, което извади от керамичния съд, беше потъмняло от маринатата и капеше. Подсуши го внимателно, после изви заострения край назад, за да може диаметърът да е еднакъв по цялата дължина на месото.
След време огънят беше готов – жаравата беше достатъчно гореща, подравнена. Филето засъска и над градината се понесе синкав дим, сякаш под ритъма на музиката, която звучеше от тонколоните на доктор Лектър. Беше пуснал вълнуващата композиция на Хенри VIII „Ако цареше истинска любов“.
Късно през нощта с обагрени от червеното „Шато Петрюс“ устни, с чаша жълтеникаво „Шато д’Иким“ на поставката за свещи, доктор Лектър свири Бах. В ума му Старлинг бяга през листата. Сърните хукват пред нея нагоре по склона, покрай него. Бягат, бягат, той е на Втора вариация от вариациите Голдберг, светлината от свещите танцува върху движещите му се длани – трепване в мелодията, проблясък от кървав сняг и мръсни зъби, този път само миг, който свършва с ясен звук, плътно чат, стрелата от арбалета пронизва черепа… И отново приятната гора, лееща се музика, Старлинг, очертана като с цветен прашец, изчезва от погледа, малката й опашка подскача като опашка на елен, и без повече прекъсвания той свири вариацията до края и томителната тишина след това е наситена като „Шато д’Иким“.
Доктор Лектър вдигна чашата си към светлината на свещта. Пламъкът проблесна отзад както слънцето проблясва във водата, а цветът на виното е цветът на зимното слънце върху кожата на Кларис Старлинг. Рожденият й ден е скоро, мисли си докторът. Замисли се дали съществува бутилка „Шато д’Иким“ от годината на раждането й. Може би трябваше да подготви подарък за Кларис Старлинг, която след три седмици щеше да е живяла колкото Христа.
Глава 63
В момента, когато доктор Лектър вдигна чашата си към свещта, А. Бенинг, останала до късно в лабораторията, вдигна последния гел към светлината и се вгледа в електрофоретичните линии, осеяни с жълти, сини и червени точки. Пробата беше от епителна клетка, получена от четката за зъби, донесена от Палацо Капони с дипломатическа пратка от Италия.
– Хъм, хъм, хъм – промърмори тя и набра номера на Старлинг в Куонтико.
Отговори Ерик Пикфорд.
– Здравейте, мога ли да говоря с Кларис Старлинг?
– Отиде си, аз съм дежурен. С какво мога да ви помогна?
– Можете ли да ми дадете някакъв номер, на който да я потърся?
– Говоря с нея по другата линия в момента. За какво става дума?
– Кажете й, че се обажда Бенинг от лабораторията за ДНК изследвания. Косъмът от стрелата и клетките от четката за зъби съвпадат. Доктор Лектър е. Кажете й да ми се обади.
– Дайте ми вътрешния си. Разбира се, ще й каже веднага. Благодаря.
Старлинг не беше на другата линия. Пикфорд се обади на Пол Крендлър у дома.
Старлинг не се обади на А. Бенинг в лабораторията и лаборантката се почувства доста разочарована. В края на краищата беше останала там дълго след края на работното време. Когато се прибра у дома, Пикфорд още не се беше обадил на Старлинг.
Мейсън научи един час преди нея.
Разговорът с Крендлър беше кратък. Не бързаше, изчакваше дишането. Умът му беше много бистър.
– Време е да отстраним Старлинг, преди да решат да действат и да я пуснат като примамка. Днес е петък, имаш на разположение двата почивни дни. Залавяй се за работа, Крендлър. Подскажи на жабарите за обявата във вестника и я разкарай от играта, време е да си върви. И… Крендлър?
– Ще ми се да можеше само да…
– Направи каквото ти казвам и когато получиш следващата картичка от Каймановите острови, под марката ще пише съвсем различна цифра.
– Добре, ще… – заговори Крендлър, но линията прекъсна.
Краткият разговор беше много уморителен за Мейсън.
Преди да се отдаде на неспокоен сън, повика Кордел и му нареди:
– Докарай прасетата.
Глава 64
Физически е по-трудно да се премести полудива свиня срещу волята й, отколкото да отвлечеш човек.
По-трудно е да уловиш прасе, а едрите са по-силни от човек и не могат да бъдат заплашени с пистолет. Ако искаш да запазиш целостта на стомаха и краката си, трябва да се съобразяваш с глигите.
Глиганите кормят инстинктивно, когато се борят с двуноги – хора и мечки. Не е в природата им да връхлитат върху краката, но могат бързо да усвоят това поведение.
Ако искаш да запазиш екземпляра жив, не можеш да го зашеметиш с електрошок, защото свинете често получават фатална коронарна фибрилация.
Карло Деограчиас, повелител на свинете, притежаваше крокодилско търпение. Беше експериментирал с упояването на животните със същия ацепромазин, който смяташе да използва върху доктор Лектър. Сега знаеше точно каква доза е нужна, за да се приспи стокилограмов глиган, и през какви интервали трябва да се повтаря, за да не се събуди в продължение на четиринайсет часа без някакви трайни последствия.
Тъй като компанията на Върджър беше едър вносител и износител на животни и дългогодишен партньор на Департамента на земеделието в различни експериментални програми за селекциониране, пътуването на свинете мина съвсем гладко. Ветеринарният служебен формуляр 17–129 беше изпратен по факс във Ветеринарно-растителната инспекция в Ривърдейл, Мериленд, според изискванията, заедно с клетвени декларации от Сардиния и 39 долара и петдесет цента такса за петдесет епруветки замразена сперма, които Карло искаше да донесе.
Разрешителните за свинете и спермата бяха върнати по факс почти веднага, заедно с документ за освобождаване от нормалната карантина на Кий Уест във Флорида за свинете и потвърждение, че бордови инспектор ще ги освободи на международното летище Балтимор-Вашингтон.
Карло и помощниците му, братята Пиеро и Томазо Фалчоне, сглобиха сандъците. Бяха чудесни, с плъзгащи се врати в двата края, с пясък на пода и мека облицовка. В последния момент си спомниха, че трябва да опаковат и огледалото от публичния дом. Рамката в стил рококо около отразените глигани необяснимо радваше Мейсън на фотографиите.
Карло много внимателно упои шестнайсет свине – пет глигана, отгледани в една и съща ясла, и единайсет женски, неразгонени, една бременна. Когато притихнаха, ги огледа отблизо. Опита с пръсти върховете на зъбите и острите им глиги. Повдигаше ужасните им муцуни с дланите си, взираше се в малките изцъклени очи, вслушваше се в дишането им, за да се убеди, че дихателните пътища са чисти, накрая завърза краката им. След това ги замъкна до сандъците върху брезент и затвори плъзгащите се врати.
Камионът заръмжа надолу по склона на планината към Калиари. На летището ги очакваше товарен самолет на Каунт Флийт Еърлайнз – специализирани превозвачи на състезателни коне. Този самолет обикновено превозваше в двете посоки американски животни за състезанията в Дубай. Сега на борда имаше само един кон, качен в Рим. Конят нямаше да е спокоен, докато надушваше миризмата на дивите свине – започна да цвили и да рита тясната ясла, докато екипажът не се видя принуден да го разтовари. Това силно увеличи разходите на Мейсън, който трябваше да превози животното до собственика му изцяло за своя сметка и да плати компенсация, за да избегне съдебен процес.
Карло и помощниците му пътуваха в херметизирания товарен отсек заедно със свинете. На всеки половин час над бушуващия океан Карло обикаляше прасетата едно по едно и слагаше длан върху четинестите им гърди, за да почувства пулса на дивите сърца.
Колкото и да са гладни, не може да се очаква шестнайсет прасета да изконсумират доктор Лектър изцяло, на едно хранене. Кинорежисьорът им беше отнел цял ден. Мейсън искаше първия ден Лектър да наблюдава как ядат краката му. През нощта щяха да го свържат на системи, за да дочака следващия сеанс.
Мейсън беше обещал на Карло един час с Лектър в промеждутъка.
При второто хранене свинете можеха да го изядат изцяло – лицето, карантията, мускулите – за около час, след като първата смяна, по-едрите екземпляри и бременната женска, се оттеглеха заситени и допуснеха останалите. Тогава обаче и бездруго вече забавната част щеше да е приключила.
