Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 30 страниц)
VI
Дълга лъжица
И затова виж пълната дълга лъжица, с която да хапна с приятел.
Джефри Чосър „Кентърбърийски разкази“
Глава 89
Кларис Старлинг лежи в безсъзнание на голямо легло в ленени чаршафи, покрита с юрган. Ръцете й под ръкавите на копринена пижама са върху завивките, привързани с копринени шалове дотолкова, че да не достигат до лицето й и да предпазят инфузионната игла във вената й.
В стаята има три светли точки – ниската лампа с абажур и червените точици в зениците на доктор Лектър, който я наблюдава.
Седи в кресло, пръстите му са свити под брадичката. След малко става и мери кръвното й налягане. С малко фенерче проверява зениците. Протяга ръка под завивките, напипва крака й, изважда го изпод завивката и с върха на ключ стимулира стъпалото й. Изправя се за миг, видимо потънал в размисъл, държи крака й, сякаш е малко животинче.
От производителите на упойващи стрелички е научил какво съдържат. Тъй като втората е попаднала в костта, не вярва, че е получила пълна двойна доза. Крайно внимателно й дава стимулиращи вещества.
Между манипулациите на Старлинг седи в креслото с голям бележник с груби листа и прави изчисления. Страниците са изпълнени със символите на астрофизиката и физиката на елементарните частици. Срещат се и множество опити в областта на струнната теория. Малцината математици, които могат да проследят разсъжденията му, биха казали, че уравненията му започват брилянтно, но после западат, обречени от нереални въжделения: доктор Лектър иска времето да се върне, нарастващата ентропия повече да не може да бележи посоката на времето. Иска пътят да бъде сочен от нарастващ порядък. Иска млечните зъби на Миша да излязат от тоалетната. Зад трескавите му изчисления е отчаяното желание да намери място за Миша на света, може би мястото, което сега е заето от Кларис Старлинг.
Глава 90
Сутрин стаята за игри във ферма „Мъскрат“ е обляна в жълта слънчева светлина. Големите препарирани животни с очи-копчета наблюдават тялото на Кордел, което сега е покрито.
Дори в разгара на зимата една голяма черна муха беше открила трупа и се разхождаше по чаршафа там, където се бе просмукала кръвта.
Ако Марго Върджър имаше представа на какво активно напрежение се подлагат главните действащи лица при убийствата, представляващи голям интерес за медиите, може би нямаше да натъпче змиорката в гърлото на брат си.
Решението да не опитва да разчиства боклуците в „Мъскрат“, а просто да се покрие, докато отмине бурята, се бе оказало мъдро. Никой жив човек не я беше видял на местопрестъплението, когато Мейсън и останалите бяха убити.
Нейната версия бе, че през цялото време е спала в къщата, в която живееше с Джуди, и че я е събудило кошмарното обаждане на смяната на Кордел в полунощ. На мястото се появи малко след първите служители на местния шериф.
Главният следовател от службата на шерифа, детектив Кларънс Франкс, беше доста млад мъж с близко разположени очи, но не беше толкова глупав, колкото Марго се бе надявала.
– В този асансьор не може да влезе всеки, нужен е ключ, нали? – попита я Франкс. Двамата с Марго седяха неловко на канапето в стаята на Върджър.
– Така е, ако са влезли оттук…
– Те? Госпожице Върджър, смятате ли, че не е бил само един човек?
– Нямам представа, господин Франкс.
Беше видяла трупа на брат си, все още оплетен в змиорката, покрит с чаршаф. Някой бе изключил респиратора. Криминалистите вземаха проби от водата в аквариума и капките кръв по пода. В ръката на Мейсън видя кичура на доктор Лектър. Все още не го бяха открили. Криминалистите й приличаха на Туидълдум и Туидълди3131
Луис Карол нарича така двама съвсем еднакви дебелаци в „Алиса в Страната на чудесата“, но първоначално имената са измислени от Джон Байръм (1692–1763), за да осмее две спорещи музикални школи, между които нямало съществена разлика. – Б.пр.
[Закрыть].
Детектив Франкс пишеше нещо в бележника си.
– А кои са онези, другите хора? Имат ли близки?
– Работим по въпроса – отвърна Франкс. – Можем да проследим три оръжия.
Всъщност полицаите не бяха сигурни колко души са умрели в обора, тъй като свинете бяха отмъкнали в гората част от останките за по-късна закуска.
– В хода на разследването може да се наложи да поискаме от вас и вашата постоянна компаньонка да се подложите на тест с полиграф, тоест детектор на лъжата. Ще се съгласите ли, госпожице Върджър?
– Господин Франкс, ще направя всичко, за да бъдат заловени тези хора. Що се отнася до въпроса ви, обадете ни се на мен и Джуди, когато имате нужда от нас. Трябва ли да говоря със семейния адвокат?
– Не, ако нямате какво да криете, госпожице Върджър.
– Да крия? – Марго успя да пусне сълзи.
– Моля ви, длъжен съм да върша всичко това.
Франкс стана, за да сложи ръка на масивното й рамо, но размисли.
Глава 91
Старлинг се събуди в миришещия на свежест полумрак и някак си инстинктивно усети, че е край морето. Раздвижи се леко в леглото и почувства дразнещи болки по цялото си тяло. После отново потъна в безсъзнание. Когато отново се събуди, чу глас, който й говореше тихо. Предлагаше й топла чаша. Тя отпи от нея и вкусът беше подобен на билковия чай на бабата на Мап.
Ден и отново вечер, аромат на свежи цветя в къщата, веднъж остро бодване с игла. Като пукотевица от далечни фойерверки на хоризонта трещят останките от страха й, но не приближават, изобщо не приближават. Беше в градината на окото на урагана.
– Събуждаш се. Събуждаш се спокойна. Събуждаш се в приятна стая – каза гласът. Чу тиха камерна музика.
Чувстваше се много чиста, кожата й беше ароматизирана с мента, някакъв мехлем, който създаваше усещане за дълбока приятна топлина.
Старлинг отвори широко очи.
Доктор Лектър стоеше на разстояние от нея, неподвижен, както седеше в килията, когато го видя за първи път. Вече сме свикнали да го виждаме без окови. Не се ужасяваме от това, че е свободен в присъствието на друго смъртно същество.
– Добър вечер, Кларис.
– Добър вечер, доктор Лектър – отвърна тя, без всъщност да има представа за времето.
– Ако се чувстваш неудобно, това е заради натъртванията, които получи при едно падане. Ще ти мине. Все пак искам да съм сигурен за едно нещо… Би ли погледнала към светлината, ако обичаш? – Приближи се до нея с малко фенерче. Миришеше на свежо изпрани дрехи.
Насили се да задържи очите си отворени, докато преглеждаше зениците й. След това той отново отстъпи назад.
– Благодаря. Ето там има много хубава баня. Искаш ли да изпробваш краката си? Чехлите са до леглото. Боя се, че се наложи да използвам обувките ти.
Беше будна и небудна. Банята наистина беше приятна, обзаведена с всички удобства. През следващите дни й се наслаждаваше продължително, но не си правеше труд да погледне отражението си в огледалото – толкова далеч беше от самата себе си.
Глава 92
Дни на разговори. Понякога чуваше себе си и се питаше кой говори, тъй добре запознат с мислите й. Дни на сън, силни бульони и омлети.
И един ден доктор Лектър каза:
– Кларис, сигурно ти писна от тези нощници и пижами. В гардероба има дрехи, които може би ще ти харесат… Ако искаш да ги носиш, разбира се. – И със същия тон: – Оставих личните ти вещи, чантата, пистолета, портмонето в най-горното чекмедже на скрина, ако ти потрябват.
– Благодаря, доктор Лектър.
В гардероба имаше най-различни рокли, панталони, една блещукаща дълга вечерна рокля с мъниста в горната част. Имаше панталони и пуловери от кашмир, които й харесваха. Избра кашмира и мокасини.
В чекмеджето видя колана с празния кобур, заради загубения 45 калибров пистолет, но кобурът за глезен беше до чантата й и в него все още беше мушнат по-малкият автоматик. Пълнителят беше зареден, без патрон в цевта, както го носеше на крака си. Ножът също беше в канията. Ключовете от колата бяха в чантата.
Старлинг беше себе си и не себе си. Когато се питаше за събитията, имаше чувството, че ги наблюдава отстрани, виждаше се от разстояние.
С радост видя колата си в гаража, когато доктор Лектър я заведе при нея. Погледна чистачките и реши, че трябва да ги смени.
– Кларис, как според теб ни проследиха до супермаркета хората на Мейсън?
Тя вдигна поглед към тавана и се замисли.
След по-малко от две минути откри антената, минаваща на кръст между задната седалка и задното стъкло, а после проследи жицата до скрития предавател.
Изключи го и го отнесе в къщата, уловила го за антената, сякаш носеше плъх за опашката.
– Много хубава джаджа. Нова – отбеляза тя. – И качествена инсталация. Сигурна съм, че по него ще намеря отпечатъците на господин Крендлър. Може ли един найлонов плик?
– Могат ли да го засекат от самолет?
– Вече е изключено. Не могат да го търсят със самолет, освен ако Крендлър не признае, че го е използвал. Знаете, че не го е направил. Мейсън е използвал хеликоптера си.
– Мейсън е мъртъв.
– Мммммм – извърна глава Старлинг. – Ще ми посвирите ли?
Глава 93
През първите дни след убийствата Пол Крендлър се люшкаше между отегчението и надигащия се страх. Уреди да му докладват пряко от оперативния офис на ФБР в Мериленд.
Не смяташе, че евентуална ревизия на счетоводните книги на Мейсън може да го изложи на риск, защото движението на парите от Мейсън до собствената му тайна банкова сметка беше прекъснато достатъчно сигурно на Каймановите острови. Сега без Мейсън той имаше големи планове, но не и наставник. Марго Върджър знаеше за парите и знаеше също така, че е компрометирал поверителността на тайните файлове на ФБР за Лектър. Марго трябваше да държи устата си затворена.
Безпокоеше го предавателят в колата на Старлинг. Беше го взел от техническия отдел в Куонтико без подпис, но името му фигурираше в дневника на посетителите през същия ден.
Доктор Домлинг и едрият фелдшер Барни го бяха виждали в „Мъскрат“, но само в легитимна роля – с Върджър бяха разговаряли за това как да заловят Ханибал Лектър.
Всеобщо облекчение настъпи на четвъртия ден след убийствата, когато Марго Върджър пусна на детективите на шерифа новозаписаното съобщение на телефонния си секретар.
Полицаите стояха като хипнотизирани в спалнята, втренчени в леглото, което споделяше с Джуди, заслушани в гласа на демона. Доктор Лектър злорадстваше за смъртта на Мейсън и уверяваше Марго, че е настъпила безкрайно бавно и болезнено. Марго ридаеше, закрила очи с ръка Джуди я подкрепяше. Най-накрая Франкс я изведе от стаята и каза:
– Няма нужда да го слушате още веднъж.
С намесата на Крендлър записът беше отнесен във Вашингтон, където звукова експертиза доказа, че гласът е наистина на доктор Лектър.
Най-сериозното облекчение обаче за Крендлър дойде вечерта на четвъртия ден след телефонно обаждане.
Потърси го самият конгресмен Партън Велмор от щата Илинойс.
Крендлър бе разговарял с него само няколко пъти, но гласът му беше добре познат от телевизията. Самият факт на обаждането вече вдъхваше увереност. Велмор беше член на съдебната подкомисия в Конгреса и притежаваше забележителен нюх за лайна – щеше да се отдръпне от Крендлър в мига, в който надушеше, че нещо с него не е наред.
– Господин Крендлър, знам, че сте познавали много добре господин Мейсън Върджър.
– Да, сър.
– Каква проклета трагедия. Този садистичен кучи син съсипа живота на Мейсън, осакати го, а после дойде отново и го уби. Не знам дали сте наясно, но един от избирателите ми също загуби живота си в тази трагедия. Джони Моли беше дългогодишен служител на закона в щата Илинойс и служеше на хората.
– Не, сър, не знаех това. Съжалявам.
– Работата е там, Крендлър, че трябва да продължаваме напред. Благотворителната дейност и дълбокият интерес към обществената политика на Върджър ще продължат. Това е по-важно от смъртта на един-единствен човек. Разговарях с няколко души от Двайсет и седми район и представители на фамилията. Марго Върджър ме уведоми за вашата готовност да служите на обществото. Удивителна жена. Изключително практична. Много скоро ще се срещнем, неофициално и спокойно, за да поговорим какво можем да направим през ноември. Искаме да се присъедините към нас. Ще успеете ли да дойдете на срещата?
– Да, господин конгресмен. Несъмнено.
– Марго ще ви се обади, за да ви съобщи подробностите. Ще стане през следващите няколко дни.
Колтът, 45-и калибър, регистриран на името на покойния Джон Бригъм, понастоящем собственост на Кларис Старлинг, предизвика значително публично неудобство за ФБР.
Старлинг се водеше изчезнала, а не отвлечена, защото нямаше жив свидетел на отвличане. Дори не беше агент на активна служба. Беше агент, временно отстранен от работа, с неизвестно местонахождение. Беше пуснат бюлетин за колата й, с фабричния и регистрационния номер, но без специално да се изтъква кой е собственикът.
Издирването на отвлечени изисква много по-големи усилия от органите на закона, отколкото издирването на изчезнали лица. Тази класификация толкова разядоса Ардилия Мап, че тя написа молбата си за напускане. Все пак после размисли и реши, че ще е по-добре, ако работи отвътре. Непрекъснато се улавяше, че отива в другата половина на двойното жилище, за да търси Старлинг.
Установи, че файлът за доктор Лектър в Националната програма за залавяне на особено опасни престъпници, както и файловете в Националния информационен център по престъпността, са удивително статични. Към тях добавяха само тривиални факти. Италианската полиция най-накрая бе успяла да открие компютъра на доктор Лектър. Сега карабинерите го използваха, за да играят на него в стаята за почивка. Машината автоматично беше изтрила цялата информация в момента, в който карабинерите натиснали първия клавиш.
След изчезването на Старлинг Мап додяваше на всички влиятелни хора в Бюрото, до които имаше достъп.
Никой не отговаряше на множеството й обаждания в дома на Джак Крофорд.
Обади се в „Поведенчески науки“ и й оттам й казаха, че Крофорд все още е в болницата „Джеферсън Мемориал“ с болки в гърдите.
Не го потърси там. Той беше последният ангел на Старлинг във ФБР.
Глава 94
Старлинг нямаше усещане за времето. През дните и нощите бяха разговорите. Чуваше се как говори, без да млъкне, много минути, и слушаше.
Понякога се смееше на самата себе си, защото чуваше непринудени откровения, които при нормални обстоятелства биха я ужасили. Нещата, които самата тя казваше на доктор Лектър, често я изненадваха, понякога бяха безвкусни от гледна точка на нормалната чувствителност, но винаги му казваше истината. Доктор Лектър също говореше. С нисък равен глас. Изразяваше интерес или я насърчаваше, но никога не се изненадваше и не я упрекваше.
Разказа й за детството си, за Миша.
Понякога, за да започнат разговорите си, гледаха заедно някой ярък предмет. Почти винаги в стаята имаше само един източник на светлина. Яркият предмет се променяше всеки ден.
Днес започнаха с отразеното петно светлина върху едната страна на чайника, но с напредването на разговора им доктор Лектър сякаш долови, че са достигнали неочаквана галерия в ума й. Може би чуваше борба на троли от другата страна на някаква стена. Смени чайника със сребърна тока от колан.
– Той е на баща ми – каза Старлинг и плесна с ръце като малко дете.
– Да – кимна доктор Лектър. – Кларис, искаш ли да поговориш с баща си? Баща ти е тук. Искаш ли да говориш с него?
– Баща ми е тук? Ей! Разбира се!
Доктор Лектър улови слепоочията й в дланите си, за да й даде цялото присъствие на баща й, от което тя имаше нужда. Вгледа се дълбоко, дълбоко в очите й.
– Знам, че искаш да говориш с него насаме. Аз ще изляза. Можеш да наблюдаваш токата, а след няколко минути ще го чуеш да чука на вратата. Става ли?
– Да, супер!
– Добре. Просто ще трябва да почакаш няколко минути.
Леко убождане с най-тънката игла – Старлинг дори не погледна надолу – и доктор Лектър излезе от стаята.
Тя гледа токата, докато не се почука два пъти, и баща й влезе такъв, какъвто го помнеше – висок, с шапката в ръце, с пригладена с вода коса, както идваше на масата за вечеря.
– Ей, малката, по кое време вечеряте тук?
Не беше я прегръщал цели двайсет и пет години, от смъртта си, но когато я притегли към себе си, усещаше шевовете на ризата му по същия начин, вдъхваше миризмата на силен сапун и тютюн, долавяше огромният обем на сърцето му.
– Ей, малката, да не си паднала? – Също както някога, когато се бе опитала да яхне една коза заради облог. – Много добре се справяше, докато тя не се завъртя толкова бързо. Ела в кухнята да видим какво ще намерим.
На масата в лятната кухня от нейното детство има две неща – целофанов пакет кокосови сладки и плик портокали.
Баща й отвори джобното ножче със счупения връх и обели два портокала, кората се нави върху покривката. Седнаха на кухненските столове с кожени облегалки, той раздели портокалите по на четири и започнаха да ядат – едно парче той, едно тя. Плюеше семките в ръката си и я държеше в скута си. Баща й беше висок, както седеше на стола, също като Джон Бригъм.
Дъвчеше повече на едната страна, отколкото на другата, защото един от страничните му резци имаше коронка от бял метал, каквито са правели зъболекарите в армията през четирийсетте. Блестеше, когато се смееше. Изядоха два портокала и по една сладка, разказаха си две смешки. Старлинг беше забравила приятното хрускане на кокоса. След това кухнята се стопи и заговориха като възрастни хора.
– Как я караш, малката? – Въпросът беше сериозен.
– Нагазили са ме доста сериозно в работата.
– Знам. Такава е тази кабинетна пасмина. По-големи нещастници не са се раждали. Не си застреляла никого без нужда.
– Убедена съм в това. Има и друго.
– Не си излъгала за това.
– Не съм.
– Спаси онова малко бебе.
– Размина му се.
– Много се гордеех с теб.
– Благодаря.
– Скъпа, трябва да тръгвам. Пак ще си поговорим.
– Не можеш ли да поостанеш?
Той сложи ръка на главата й.
– Не, малката. Никой не може да остане колкото му се иска.
Целуна я по челото и излезе от стаята. Тя видя дупката от куршум в шапката му, когато й махна, висок, от прага.
Глава 95
Явно Старлинг обичаше баща си толкова, колкото човек е способен да обича, и беше готова да се бие и за най-малкото петно върху паметта му. Въпреки това в разговорите с доктор Лектър и под влиянието на силно хипнотично вещество и под хипноза тя каза следното:
– Все пак съм му много сърдита. Как така се оказа зад онази проклета дрогерия посред нощ, сам срещу онези две отрепки, които го убиха? Не успял дори да зареди старата ловджийска пушка и те му видели сметката. Нищо и никакви боклуци, а го убили. Не е знаел какво прави. Така и не се научи на нищо.
Би ударила всеки, дръзнал да каже подобно нещо.
Чудовището помръдна на стола си. Аха, най-накрая стигнахме до това. Ученическите спомени вече ставаха отегчителни.
Старлинг опита да залюлее краката си от стола като малко дете, но бяха твърде дълги.
– Разбираш ли? Работеше на онова място, правеше каквото му казваха, обикаляше със скапания часовник на нощен пазач и след това умря. А мама миеше кръвта от шапката му, за да го погребе с нея. Кой дойде у дома, при нас? Никой. След това имаше много малко кокосови сладки. С мама чистехме хотелските стаи. Хората оставяха мокри презервативи върху нощните шкафчета. Убиха го и той ни изостави, защото беше прекалено глупав. Трябваше да каже на онези градски скапаняци да си натикат тази работа в задниците.
Неща, които не би казала никога, неща, прогонени от висшия й мозък.
От началото на познанството им доктор Лектър я бе дразнил с баща й, наричаше го „нощен пазач“. Сега се превърна в Лектър защитника на бащината й памет.
– Кларис, той никога не е желал друго, освен щастието и благосъстоянието ти.
– Желанията в едната ръка, лайната в другата и чакай да видиш коя ще се напълни първо – отговори Старлинг. Този лаф от сиропиталището би трябвало да прозвучи особено безвкусно от устните на привлекателно лице, но доктор Лектър изглеждаше доволен, дори насърчен.
– Кларис, ще те помоля да дойдеш с мен в една друга стая – предложи доктор Лектър. – Баща ти те посети по начина, по който ти можеше да се справиш. Видя, че въпреки желанието ти да го задържиш, той не можа да остане с теб. Той те посети. Сега е време ти да го посетиш.
Надолу по коридора в една спалня за гости. Вратата беше затворена.
– Почакай малко, Кларис.
Той влезе вътре. Тя остана в коридора с ръка върху дръжката на вратата. Чу палене на кибритена клечка. Доктор Лектър отвори вратата.
– Кларис, знаеш, че баща ти е мъртъв. Знаеш го по-добре от всеки друг.
– Да.
– Ела и го виж.
Костите на баща й бяха подредени върху двойното легло – дългите кости и ребрата, покрити с чаршаф като нисък релеф, като направена от деца фигура на снежен ангел.
Черепът, почистен от дребните мършояди в океана, изсушен и избелен, почиваше върху възглавница.
– Къде е звездата му, Старлинг?
– Селото си я взе. Казаха, че струвала седем долара.
– Ето това е той, целият. В това го е превърнало времето.
Старлинг погледна костите. Обърна се и бързо излезе от стаята. Не беше отстъпление и Лектър не я последва. Чакаше в полумрака. Не се боеше, но долови завръщането й с наострени уши като коза, край която дебне хищник. В ръката й предмет от лъскав метал. Значка. Значката на Джон Бригъм. Остави я върху чаршафа.
– Какво означава за теб значката, Кларис? В обора ти простреля една такава.
– Означаваше всичко за него. Той толкова разбираше. – Последната дума прозвуча изкривено, устните й се извиха надолу. Взе черепа на баща си и седна на другото легло, по бузите й потекоха топли сълзи.
Като малко дете хвана края на пуловера си, притисна го към лицето си и се разрида, горчиви сълзи закапаха, кап, кап, по темето на бащиния й череп, в скута й, металният му зъб блестеше.
– Обичам татко, той беше толкова добър с мен, както само той умееше. Това бе най-хубавото време, което съм преживяла.
Истина, не по-малка сега, отколкото преди да даде воля на гнева си.
Когато доктор Лектър й подаде салфетка, тя просто я стисна в юмрука си, така че той трябваше да избърше лицето й.
– Кларис, ще те оставя тук с тези останки. Останки, Кларис. Изпищи мъката си в дупките за очите, но няма да чуеш отговор. – Сложи ръце от двете страни на главата й. – Това, което ти е нужно от баща ти, е тук, в главата ти, и зависи от твоите преценки, не неговите. Сега ще те оставя. Искаш ли свещите?
– Да, ако обичаш.
– Когато излезеш, вземи само онова, което ти е наистина необходимо.
Чакаше във всекидневната пред огъня. За да минава времето, свиреше на теремина, движеше празните си ръце в електронното му поле, за да създава музиката, движеше ръцете, които бе положил върху главата на Старлинг, сякаш дирижираше музиката. Долавяше присъствието й зад себе си известно време, преди да свърши изпълнението.
Когато се обърна към нея, усмивката й беше кротка и тъжна, ръцете й бяха празни.
Доктор Лектър винаги търсеше закономерност.
Знаеше, че като всяко разумно същество Старлинг от най-ранния си жизнен опит е формирала матрици, рамки, спрямо които е оценявала по-късните възприятия.
В разговорите си с нея през решетките на килията преди толкова много години той бе установил важна за нея матрица – клането на агнетата и конете в ранчото, където бе живяла. Тя бе белязана от тяхното страдание.
Вманиаченото издирване на Джейм Гъм беше подтиквано от страданията на жертвата му.
Беше спасила самия него, Лектър, от изтезания поради същата причина.
Добре. Закономерно поведение.
Доктор Лектър винаги търсеше ситуационните паралели и вярваше, че Старлинг вижда в Джон Бригъм добрите качества на баща си – и наред с добрите качества на баща й горкият Бригъм беше получил и сексуално табу. Бригъм, а вероятно и Крофорд, притежаваха добрите качества на баща й. Къде тогава бяха лошите?
Доктор Лектър претърси останалата част от тази раздвоена матрица. Чрез хипнотични техники, значително променени, той откриваше в личността на Кларис Старлинг корави и упорити възли като чворове в дърво и стари рани, все още възпламеними като смола.
Стигна до картина с безмилостна яркост, много стара, но и добре поддържана, с много детайли, която пронизваше мозъка й с първичен гняв като мълния в центъра на буря.
По-голямата част беше свързана с Пол Крендлър. Негодуванието й от несправедливостите, които бе изтърпяла по негова вина, беше заредено с гнева към баща й, който тя никога, никога не би могла да признае. Не можеше да прости на баща си, че е умрял. Беше изоставил семейството си, беше престанал да бели портокали в кухнята. Беше обрекъл майка й на четката и парцала. Беше престанал да прегръща Старлинг с гръмко биещо сърце, като сърцето на Хана, когато я е яздела нощем.
Крендлър беше образ на провалите и негодуванието. Можеше да го вини. Но можеше ли да му се противопостави? Или Крендлър, както и всеки друг авторитет и табу, беше получил властта да натика Старлинг в кутийката, която според доктор Лектър беше нейният дребен живот с нисък таван?
Един знак на надежда за него: въпреки че значката се бе отпечатала в нея, тя все още можеше да пробие такава значка с изстрел и да убие носещия я. Защо? Защото бе отдадена на действието, защото бе идентифицирала носещия значката като престъпник и бе направила преценката предварително, като бе неутрализирала отпечатания образ на значката. Означаваше ли това, че има място за Миша в Старлинг? Или просто това беше поредното добро качество на мястото, което Старлинг трябваше да освободи?
