Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 30 страниц)
Глава 25
През деня наблюдаваха входа на Палацо Капони през високия, закрит с щори прозорец на апартамента отсреща – Ромула, една по-възрастна циганка, която й помагаше за бебето, може би братовчедка на Ромула, и Паци, който използваше всяка възможност да излезе от службата.
Дървената ръка, която Ромула използваше в занаята си, чакаше на един стол в съседната стая. Апартаментът беше на учител от близкото училище „Данте Алигиери“, който бе позволил на Паци да го използва през деня. Ромула бе настояла в малкия хладилник да има специален рафт за нея и бебето.
Не се наложи да чакат дълго.
В девет и половина сутринта помощничката на Ромула изсъска от стола край прозореца. Едното крило на масивната врата на двореца отсреща се отвори назад и на нейно място зейна черна бездна.
Появи се човекът, когото във Флоренция наричаха доктор Фел – дребен, строен в тъмните си дрехи, лъскав като норка, докато душеше въздуха от стъпалото и оглеждаше улицата в двете посоки. Натисна няколко бутона, за да активира алармената система, после затвори вратата с голямата дръжка от ковано желязо, достатъчно проядена от ръжда, за да не може от нея да се свалят отпечатъци. Носеше пазарска чанта.
Когато видя доктор Фел за първи път през пролуките на щорите, по-възрастната циганка стисна ръката на Ромула, сякаш да я спре, после я погледна в очите и рязко тръсна глава, без полицаят да забележи.
Паци веднага разбра накъде е тръгнал.
В кофата за боклук бе намерил опаковки от изискания магазин за хранителни стоки „Вера дал 1926“ на Виа Сан Джакопо, близо до моста Санта Тринита. Докторът тръгна в същата посока, докато Ромула се шмугна в костюма си, а Паци продължаваше да гледа през прозореца.
– Ще пазарува храна – отбеляза Паци. Не можеше да се стърпи да не повтори още веднъж инструкциите за Ромула. – Проследи го, Ромула. Изчакай го от тази страна на Понте Векио. Ще го хванеш на връщане с пълната торба. Аз ще съм на половин пряка пред него, така ще видиш първо мен. Ще съм наблизо, така че ако възникне проблем, ако те арестуват, ще се намеся. Ако отиде другаде, върни се тук в апартамента. Ще ти се обадя. Сложи този пропуск на стъклото на някое такси и ще можеш да дойдеш при мен.
– Ваше сиятелство – каза Ромула, като го повиши в сан с присъщата на италианците ироничност, – ако възникне проблем и някой друг ми се притече на помощ, не го закачай. Приятелят ми няма да открадне нищо, само го остави да избяга.
Паци не изчака да дойде асансьорът, а хукна надолу по стълбите. Беше с мазен работен комбинезон и шапка с козирка. Трудно е да проследиш някого във Флоренция, защото тротоарите са тесни, а човешкият живот на улицата не струва нищо. Край бордюра го очакваше очукан мотопед, към който бяха привързани десетина метли. Запали при първото ритване на стартера и се понесе напред по неравния паваж сред облак синкав дим, като подскачаше под инспектора като тичащо в тръс магаренце.
Паци не бързаше и нервните шофьори започнаха да му бибипкат в бесния трафик; купи си цигари, за да убие време – трябваше да изчака достатъчно дълго, за да разбере със сигурност накъде е тръгнал доктор Фел. В края на Виа де Барди започваше еднопосочната Борго Сан Джакопо, по която движението беше срещу него. Паци остави мотопеда на тротоара и продължи пеша, като едва си пробиваше път през тълпите туристи в южния край на Понте Векио.
Флорентинците казват, че „Вера дал 1926“ с богатото разнообразие от сирена и трюфели мирише като краката на Господ.
Докторът определено не бързаше да излезе от магазина. Избираше си трюфели – първите бели трюфели за сезона. Паци виждаше гърба му през витрината над красиво изложените шунки и тестени изделия. После отиде до ъгъла и се върна. Наплиска лицето си на чешмичката, която плюеше вода през мустаката глава с лъвски уши.
– За да работиш при мен – каза той на главата над студения объл корем, – трябва да обръснеш това.
Докторът най-сетне излезе с няколко леки пакета в чантата. Тръгна назад по Сан Джакопо, към дома. Паци го изпревари по отсрещната страна на улицата. Тълпата го изтласка от тесния тротоар и огледалото на една полицейска кола го блъсна болезнено по часовника на ръката.
– Stronzo! Analfabeta!1414
Лайно! Неграмотник! (ит.) – Б.пр.
[Закрыть] – изкрещя шофьорът през прозореца и Паци се закани мислено да му отмъсти. Стигна до Понте Векио с четирийсет метра преднина.
Ромула стоеше в един вход, бебето беше закрепено в дървената ръка, другата беше протегната към минувачите за милостиня. Свободната й ръка беше скрита под широката й дреха, готова всеки момент да грабне поредния портфейл, за да го добави към повече от двестате други, които бе задигнала през живота си. Добре лъснатата сребърна гривна беше именно на тази ръка. Набелязаната жертва щеше да стигне моста всеки момент. Ромула щеше да го пресрещне, когато излезеше с тълпата на Виа де Барди, да свърши работата си и да се скрие сред хората, минаващи по моста. Някъде там, в тълпата, имаше приятел, на когото тя можеше да разчита. Не знаеше нищо за жертвата, не можеше да се довери и на полицая, че ще я отърве, ако нещо се случи. Жил Превер, записан в някои полицейски досиета и като Жил Думен или Роже Льо Дюк, но известен в района като Ньоко, чакаше сред тълпата до южния край на Понте Векио. Беше се смалил заради лошите си навици и черепът му започваше да прозира под кожата на лицето му, но иначе все още беше достатъчно жилав и силен, за да й помогне, ако нещо се обърка.
Беше с чиновнически дрехи и не биеше на очи, като от време на време надигаше глава над тълпата и се оглеждаше като прерийно куче. Ако набелязаната жертва хванеше Ромула, Ньоко щеше да се препъне, да падне върху него и да се заплете в двамата, извинявайки се многословно, докато Ромула се измъкне. Беше го правил и друг път.
Паци я отмина леко и застана на една опашка за плодови сокове, откъдето можеше да наблюдава улицата.
Ромула излезе от входа. Прецени с опитни очи хората между нея и слабата фигура, която приближаваше. Умееше чудесно да си пробива път през тълпата и бебето, закрепено върху умело изработената от дърво и брезент фалшива ръка, изобщо не й пречеше. Чудесно. Както правеше обикновено, щеше да целуне пръстите на ръката, която беше отвън, и да я протегне към челото му, за да остави целувката там. Със свободната си ръка щеше да започне да бърника близо портфейла, докато онзи да я улови за китката. След това щеше да се отскубне.
Паци й беше казал, че този човек не може да си позволи да я задържи, за да я предаде на полицията, че просто ще гледа да се отърве от нея. При всичките й опити да краде портфейли никой досега не беше прилагал насилие спрямо жена, която държи бебе. Жертвите често си мислеха, че някой друг отстрани се опитва да ги обере. Ромула на няколко пъти бе обвинявала невинни минувачи, за да не я хванат.
Тръгна с тълпата по тротоара, освободи скритата си ръка, приготви се. Виждаше набелязаната жертва сред поклащащото се поле от човешки глави на десетина метра разстояние. Приближаваше.
Madonna! Доктор Фел сменяше рязко посоката – измъкваше се от най-гъстата тълпа и се вливаше в потока от туристи по моста. Не се прибираше у дома. Ромула опита да се пробие път през многолюдието, но не успя да се добере до него. Зърна физиономията на Ньоко – все още беше пред доктора. Гледаше я въпросително. Тя поклати глава и Ньоко го остави да отмине. Нямаше смисъл той да пребърква джобовете му.
Паци изръмжа, сякаш вината бе нейна.
– Връщай се в апартамента! Ще ти се обадя! Нали имаш пропуск за такси за стария град? Върви!
Самият той грабна мотопеда и започна да го бута по Понте Векио над река Арно, мътна като нефрит. Мислеше, че е изпуснал доктора, но не – видя го на другия бряг под колонадата край Лунгарно. Надникна за миг над рамото на някакъв художник, после продължи забързано нататък. Паци реши, че се е отправил към църквата „Санта Кроче“, и продължи да го следва от разстояние през адския трафик.
Глава 26
Църквата „Санта Кроче“, седалище на францисканците. В огромната й вътрешност кънтят осем езика, докато ордите туристи се нижат след ярките чадъри на гидовете си и търсят в сумрака по двеста лири, за да платят осветяването – само за една безценна минута в живота си – на величествените фрески в параклисите, за да ги разгледат.
Ромула влезе през вратата и трябваше да спре край гроба на Микеланджело, докато очите й привикнат към сумрака. Когато установи, че е стъпила върху гроба на пода, прошепна: „Mi dispiace!“1515
Извинете (ит.). – Б.пр.
[Закрыть] и бързо слезе от плочата. За Ромула тълпата от мъртъвци долу беше също толкова истинска, колкото и хората горе, може би дори по-влиятелна. Беше дъщеря и внучка на гледачки и медиуми, виждаше хората на пода и хората под пода като две групи, разделени от равнината на смъртта. Онези долу, бидейки по-умни и по-стари, имаха всички преимущества според нея.
Озърна се, за да разбере дали не я е видял клисарят – човек с големи предубеждения към циганите, и се прикри край първата колона под закрилата на „Кърмещата Мадона“ на Роселино, докато бебето сучеше от гърдата й. Паци, който дебнеше край гроба на Галилей, я откри там.
Посочи й с брадичка задната част на църквата от другата страна на нефа, където прожектори и забранени фотосветкавици прорязваха като мълнии тъмнината, докато тиктакащите автомати изяждаха монетите от по двеста лири и от време на време по някой австралийски четвърт долар.
Отново и отново Христос се раждаше, предаваха го и гвоздеите се забиваха, когато великите фрески се появяваха в ярката светлина и след това отново потъваха в задушната гъста тъмнина пред бавно пристъпващите поклонници с пътеводители, които не можеха да четат в мрака, а миризмата на пот и тамян се издигаше нагоре, за да се спече в горещината на прожекторите.
Доктор Фел работеше в лявата част на нефа в параклиса Капони. Величественият параклис Капони е в църквата „Санта Феличита“. Този тук, пресъздаден през деветнайсети век, интересуваше доктор Фел, защото чрез реставрацията можеше да надзърне в миналото. Сваляше графитен отпечатък на един надпис върху камък, който беше толкова изтрит, че не се виждаше ясно дори при косо осветление.
Докато го наблюдаваше през малкия си далекоглед, Паци разбра защо докторът е излязъл само с чантата за пазар – държеше инструментите си зад олтара на параклиса. За миг се замисли дали да не освободи Ромула – може би щеше да открие отпечатък по нещата му. Не, докторът беше с памучни ръкавици, за да предпази ръцете си от въглена.
Щеше да е трудно, в най-добрия случай. Техниката на Ромула беше предназначена за улицата, на открито. Циганката биеше на очи и един закоравял престъпник никога не би се изплашил от нея. Докторът най-малко от нея би хукнал да бяга. Не. Ако я хванеше, най-вероятно щеше да я предаде на клисаря, а Паци можеше да се намеси по-късно.
Този човек беше психопат. Ами ако я убие? Ако убие бебето? Паци си зададе два въпроса: щеше ли да се сбие с доктора, ако животът на Ромула е в опасност? Да. А беше ли готов да изложи циганката и детето и на по-малка опасност, за да получи парите? Да.
Просто трябваше да почакат, докато доктор Фел свали ръкавиците си и излезе да обядва. Докато се движеха из нефа, имаха време да разговарят шепнешком. Паци забеляза едно лице сред тълпата.
– Кой те следи, Ромула? По-добре ми кажи. Виждал съм тази физиономия в затвора.
– Това е приятелят ми. Ще му препречи пътя, ако се наложи да бягам. Не знае нищо. И за теб е по-добре. Няма да има нужда да се цапаш.
За да убият времето, се молиха в няколко от параклисите. Ромула шепнеше на език, който Риналдо Паци не разбираше, а той имаше да се моли за ужасно много неща, сред които брега на залива Чесапийк и нещо друго, за което не бива да се мисли в църква.
Над шумотевицата се разнесе нежното пеене на репетиращия хор.
Звън на камбана и стана време да затворят църквата за обяд. Появиха се клисари с ключове, за да опразнят пълните с монети каси.
Доктор Фел остави работата си и излезе иззад Пиетата на Андреоти в параклиса, свали ръкавиците и си облече сакото. Голяма група японци стояха озадачено пред светилището, останали без монети, все още неразбрали, че трябва да напуснат.
Паци сбута Ромула, без да има нужда. Тя разбра, че е време. Наведе се и целуна бебето по челото, както беше подпряно на дървената ръка.
Докторът приближаваше. Тълпата щеше да го принуди да мине близо до нея и циганката направи три големи крачки, за да го пресрещне, застана пред него, протегна ръка в полезрението му, за да привлече погледа му, целуна върховете на пръстите си и се приготви да остави целувката на бузата му, готова да действа със скритата си ръка.
Светлините блеснаха, защото някой бе намерил монета от двеста лири, и в момента, в който докосна доктор Фел, Ромула погледна лицето му, почувства се засмукана от червените точки в очите му, усети как мощният леден вакуум изсмуква сърцето й и ръката й изведнъж се отдръпна от неговото лице, за да прикрие лицето на бебето, и чу собствения си глас да казва:
– Perdonami, perdonami, signore.1616
Извинете, извинете, господине (ит). – Б.пр.
[Закрыть] – Обърна се и избяга, а докторът остана загледан в нея продължително, докато светлините изгаснаха и той се превърна в силует на фона на свещите от параклиса. После излезе с бързи, леки крачки.
Паци, пребледнял от гняв, завари Ромула, опряна на купела да мие лицето на бебето със светена вода, да мие очите му, защото може би бяха видели доктор Фел. Злостните ругатни останаха неизречени, защото видя ужаса, изписан на лицето й.
В мрака очите й изглеждаха огромни.
– Това е Дяволът – рече тя. – Синът на утрото. Видях го.
– Ще те закарам обратно в затвора – каза Паци.
Ромула погледна лицето на бебето и въздъхна, въздишка толкова дълбока и примирена, че беше ужасно да я чуеш. Свали голямата сребърна гривна и я изми със светената вода.
– Още не – каза след малко.
Глава 27
Ако Риналдо Паци беше решил да изпълни дълга си на офицер от полицията, можеше да задържи доктор Фел и много бързо да установи дали това е Ханибал Лектър. Би могъл за някакъв си половин час да се сдобие със заповед да арестува доктор Фел в Палацо Капони и никаква алармена инсталация не би могла тогава да му попречи. По свое усмотрение щеше да има правото да го задържи, без да му предявява обвинение, толкова дълго, колкото е необходимо, за уточняване на самоличността му.
Снемането на отпечатъци от пръстите му в Квестурата щеше да покаже за около десет минути дали Фел и Лектър са едно и също лице. Пробите с ДНК щяха да потвърдят идентифицирането.
Паци обаче не разполагаше с всички тези средства. След като бе решил да продаде доктор Лектър, той се бе превърнал в ловец на глави, сам и извън закона. Сега не можеше да използва дори информаторите на полицията, защото те нямаше да се поколебаят нито за миг да издадат самия него.
Бавенето го изнервяше, но беше взел решението си. Трябваше да използва проклетите цигани…
– Ньоко ще го направи ли за теб, Ромула? Можеш ли да го намериш?
Бяха в гостната на апартамента на Виа де Барди срещу Палацо Капони, дванайсет часа след провала в катедралата „Санта Кроче“. Ниска настолна лампа осветяваше стаята до височината на кръста. В полумрака отгоре блестяха очите на Паци.
– Сама ще го направя, но без бебето – отвърна Ромула. – Ще трябва да ми дадеш…
– Не. Не бива да те вижда два пъти. Ньоко ще го направи ли заради теб?
Ромула седеше превита в дългата си пъстра рокля, пълните й гърди докосваха бедрата, главата й почти опираше в коленете. Дървената ръка се търкаляше на един стол. В ъгъла седеше по-възрастната циганка, която може би беше братовчедка на Ромула, и държеше бебето на ръце. Пердетата бяха спуснати. През пролуката Паци виждаше слаба светлина, на високите етажи на Палацо Капони.
– Мога да го направя. Мога да си променя външността така, че да не ме познае. Мога да…
– Не.
– Тогава Есмералда.
– Не. – Този глас долетя откъм ъгъла. Възрастната жена се обаждаше за първи път. – Готова съм да се грижа за бебето ти, докато умра, Ромула. Но никога няма да докосна Шейтан.
Паци едва разбираше италианския й.
– Ромула – каза той. – Погледни ме. Ньоко ще го направи ли заради теб? Тази вечер трябва да се върнеш в „Солициано“. Имаш да излежиш още три месеца. Не е изключено следващия път, когато извадиш парите и цигарите от пелените на бебето, да те хванат… Мога да ти издействам шест месеца отгоре за последния път, когато го направи. Няма да е никак трудно да направя така, че да те обявят за неспособна да упражняваш родителски права. Държавата ще ти отнеме бебето. Ако обаче получа отпечатъците, ще те освободят, ще получиш два милиона лири и досието ти ще изчезне, а аз ще ви помогна да получите австралийски визи. Ньоко ще го направи ли заради теб?
Ромула не отговори.
– Можеш ли да намериш Ньоко? – изпръхтя през носа си Паци. – Добре. Събери си нещата. Изкуствената ръка ще можеш да си получиш обратно от склада за лични вещи на затвора след три месеца или по някое време догодина. Това бебе ще трябва да отиде в болницата за изоставени деца. Възрастната жена ще може да го вижда там.
– Това бебе, комендаторе? Това бебе е мой син и си има име. Казва се… – Ромула поклати глава, сякаш не желаеше да каже името на сина си на такъв човек. Закри лицето си с длани, почувства как лицето и пръстите й пулсират и двата пулса се смесват. – Мога да го намеря – промърмори.
– Къде?
– Пиаца Санто Спирито, край фонтана. Палят огън, пият вино.
– Ще дойда с теб.
– По-добре недейте – възрази тя. – Това ще съсипе доброто му име. Бебето и Есмералда ще останат тук, така че ще се върна, няма защо да се тревожите.
Пиаца Санто Спирито, красив площад на левия бряг на река Арно, изглежда долнопробен след залез-слънце. Църквата е тъмна и заключена в този късен час, от „Казалинга“, популярното ресторантче, се разнася шум и всепроникващ мирис на готвено.
Край фонтана блещука малък огън, чува се циганска китара, която свири повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Оказва се, че сред присъстващите има един добър певец на португалски народни песни. След като го откриват, смазват гърлото му с вино от няколко бутилки. Той започва с някаква песен за съдбата, но го прекъсват и настояват да изпее нещо по-весело.
Роже Льо Дюк, известен като Ньоко, седи на ръба на фонтана. Пушил е нещо. Погледът му е мътен, но въпреки това веднага забелязва Ромула, застанала зад хората край огъня. Ньоко купува два портокала от уличен търговец и двамата се отдалечават от песента. Спират под улична лампа, далеч от огъня. Тук светлината е по-студена от отблясъците на огъня, прошарена от последните листа на един клен. Светлината изглежда зеленикава върху бледото лице на Ньоко, сенките на листата приличат на синини от удари. Ромула се взира в него, улавя го за ръката.
В юмрука му изведнъж се появява нож като тънък лъскав език и той започва да бели портокалите – кората увисва надолу като дълга спирала. Подава й първия и тя лапва едно парче, докато той бели втория.
Говорят кратко, на ромски. В един момент той свива рамене. Ромула му подава мобилен телефон и му показва как да си служи с него. След миг в ухото му отеква гласът на Паци. Ньоко сгъва капачето на апарата и го прибира в джоба си.
Ромула сваля малък амулет от шията си, целува го и го окача на врата на дребния опърпан мъж. Той го поглежда, прави няколко танцови стъпки, сякаш свещеният лик го е опарил, и се усмихва на Ромула. Тя сваля широката сребърна гривна и я слага на китката му. Става му. Ръката на Ньоко не е по-дебела от нейната.
– Можеш ли да останеш с мен един час? – пита той.
– Да – отговаря тя.
Глава 28
Отново е нощ и доктор Фел е в голямата каменна зала в Белведере, където е изложението на машини за изтезания. Облегнал се е спокойно на стената под клетките на прокълнатите.
Регистрира аспектите на проклятието по оживените лица на воайорите, докато обикалят между инструментите и се притискат едни в друг със замъглени, изцъклени погледи, като перверзни допирани в обществен транспорт, с настръхнали коси, с настръхнали косми по ръцете, задъхани.
Онези, които дебнат доктора, са отвън.
Минават часове. Доктор Фел, който почти не обръща внимание на експонатите, сякаш не може да се насити на тълпата посетители. Неколцина долавят вниманието му към себе си, чувстват се неловко. Жените често го гледат с особено силен интерес, преди тълпата да ги принуди да продължат. Дребна сума, платена на двамата препаратори, позволява на доктора да остане колкото си иска – недосегаем зад въжетата, неподвижен край каменната стена.
Пред входа край парапета бдеше Риналдо Паци. Ръмеше. Той бе свикнал да чака.
Паци знаеше, че докторът няма да се прибере у дома пеша. Надолу по склона зад крепостта го очаква колата му – джагуар, елегантен Марк II на трийсет години, швейцарски номера, най-добрата кола, която Паци някога е виждал. Явно доктор Фел не се нуждаеше от заплата, за да се препитава. Паци запомни номерата, но не смееше да ги провери чрез Интерпол.
Ньоко чакаше на стръмната павирана Виа Сан Леонардо, между крепостта и колата. От двете страни на уличката се издигаха високи каменни стени, които защитаваха къщите зад тях. Беше намерил удобен вход с решетки, който му позволяваше да стои извън потока туристи, спускащи се от крепостта. На всеки десет минути мобилният телефон в джоба му започваше да вибрира безшумно и той трябваше да потвърждава, че е на мястото си.
На излизане от крепостта някои от туристите бяха прикрили главите си от дъжда с карти и пътеводители. Тесният тротоар беше препълнен и хората крачеха по уличното платно, бавеха малкото таксита, които се спускаха надолу от крепостта.
В сводестата зала с инструментите за мъчение доктор Фел най-накрая се отдели от каменната стена, вдигна очи нагоре към скелета в клетката за гладна смърт, сякаш двамата криеха някаква обща тайна, и си запробива път през тълпата към изхода.
Паци го видя очертан в рамката на вратата, а после осветен от фасадните прожектори. Тръгна след него на разстояние. Когато се убеди, че докторът отива към колата си, отвори мобилния телефон и предупреди Ньоко.
Циганинът надигна глава от яката си като костенурка – хлътнали очи, с череп, който се очертаваше под кожата отново както при костенурките. Вдигна ръкава си нагоре, изплю се върху гривната и я избърса с парцал. Сега, след като бе излъскана със слюнка и светена вода, Ньоко спусна ръкава си над гривната и я мушна под дрехата си, за да я запази суха, докато се взираше нагоре към възвишението. Оттам се спускаше колона поклащащи се глави. Ньоко си запробива път през потока от хора на улицата, откъдето можеше да вижда по-добре. Нямаше помощник и щеше да се наложи да се справи и с двете части от операцията сам – и блъсването, и посягането към джоба. Това не беше проблем, защото опитът трябваше да се провали. Слабият мъж се появи – близо до бордюра, слава богу. Паци беше трийсетина метра зад доктора и също се спускаше надолу.
Ньоко направи ловка маневра, за да се измъкне от средата на улицата. Възползва се от едно минаващо такси и отскочи уж за да му направи път. После се обърна, за да изругае шофьора, и се сблъска фронтално с доктор Фел. Ръката му веднага се мушна под сакото му и затършува, почувства как онзи сграбчва китката му със страхотна сила, после удар, после се отскубна, а доктор Фел дори не спря – продължи да крачи надолу по улицата. Паци дойде при него – отново в нишата пред решетестата врата – почти веднага след това. Ньоко се присви за миг, изправи се, дишаше тежко.
– Получи се – каза той. – Хвана ме както трябва. Опита се да ме удари по топките, но не улучи.
Паци приклекна на коляно и внимателно се зае да освободи гривната. Ньоко почувства нещо топло и мокро по крака си, а когато пристъпи от крак на крак, през малък прорез отпред на панталона му шурна топъл фонтан артериална кръв, която опръска Паци по лицето и ръцете, докато се мъчеше да свали гривната, придържайки я само за страничните ръбове. Кръвта се заразлива навсякъде, дори по лицето на Ньоко, когато се наведе да види крака си. Коленете му започнаха да се огъват. Опря се на портата, вкопчи се в решетката с едната си ръка и притисна парцала върху раната, за да спре кръвоизлива от срязаната бедрена артерия.
Паци със смразеността, която му бе присъща по време на акция, обърна Ньоко с гръб към тълпата, така че кръвта да пръска през прътите на решетката, после го сложи да легне на една страна. Извади мобилния телефон и заговори забързано в него, сякаш вика линейка, но не беше включил апарата. Разкопча дрехата си и я разпери като ястреб над плячката си. Тълпата продължаваше да се движи зад гърба му, без да му обръща никакво внимание. Паци свали гривната от ръката на Ньоко и я пусна в специалната кутия, която беше приготвил. Прибра в джоба си и мобилния телефон на Ньоко.
Устните на циганина се раздвижиха.
– Мадона! Колко е студено!
С усилие на волята Паци отдръпна отслабващата ръка на Ньоко от раната, задържа я, сякаш искаше да го успокои, и го остави да кърви. Когато се убеди, че е мъртъв, го остави легнал, с ръка под главата, като че ли спи, и се вля в движещата се тълпа.
На площада се вгледа в празното място за паркиране, на което допреди малко беше колата на доктор Лектър и което дъждът вече започваше да мокри.
Доктор Лектър – в мислите си Паци вече не го наричаше доктор Фел. Това беше доктор Ханибал Лектър.
Приемливо за Мейсън доказателство за това може би се намираше в джоба на шлифера му. Приемливото за Паци доказателство се стичаше от шлифера по обувките му.
