Текст книги "Ханибал"

Глава 12

Ако по пътя към ада има спирки, те сигурно приличат на входа за линейки на болницата Мериленд-Мизерикордия. Сред заглъхващия вой на сирени, стенанията на умиращите, дрънкането на носилките, писъците и виковете, парата, която бълват зарешетените канали, оцветена в червено от големия неонов надпис „БЪРЗА ПОМОЩ“ и която нощем се издига нагоре като огъня на Мойсей, а денем се слива с облаците.

Барни излезе от парата и разкърши силните си рамене. Беше навел подстриганата си кръгла глава и крачеше по изпочупените плочи на тротоара на изток, към сутринта. Излезе от работа с двайсет и пет минути закъснение – полицаите бяха довели някакъв дрогиран сводник с огнестрелна рана, който обичал да бие жени, та главната сестра помоли Барни да поостане. Винаги ставаше така, когато докарваха буйстващ пациент.

Кларис Старлинг се втренчи в Барни изпод голямата качулка на якето си и го остави да се отдалечи на стотина метра по отсрещния тротоар, преди да метне обемистата си чанта през рамо и да го последва. Когато той подмина автобусната спирка и паркинга, тя въздъхна облекчено – щеше да е много по-лесно да го проследи пеша. Не знаеше къде живее, а трябваше да научи, преди той да я види.

Кварталът зад болницата беше спокоен, предимно работнически и многорасов. Квартал, в които е добре да заключиш кормилото на колата си, но няма смисъл да качваш акумулатора у дома за през нощта, а децата могат спокойно да играят на улицата.

След три преки Барни изчака някакъв микробус да освободи пешеходната пътека и сви на север по улица с неголеми къщи, някои от които с мраморни стъпала отпред и спретнати градинки. Малкото витрини на магазини бяха цели. Миеха стъклата. Скоро щяха да отворят и по улицата се виждаха доста хора. Барни се загуби от погледа й за известно време заради паркираните край тротоара камиони и тя продължи напред, но след малко установи, че е спрял. Беше се изравнила с него на отсрещния тротоар. Може би и той я бе видял – не беше сигурна.

Беше застанал с ръце в джобовете, с леко наведена глава, и гледаше изпод вежди нещо шаващо в средата на улицата. На платното лежеше умрял гълъб и едното му крило потрепваше от въздушните вихри на минаващите коли. Около него обикаляше друг гълъб, надигаше учудено глава при всяка стъпка с розовите си пръстчета и гукаше нежно. Обикаляше и обикаляше в кръг и зовеше другаря си. Минаха няколко коли и микробус, но птицата почти не им обръщаше внимание – измъкваше се в последния момент с къс полет.

Старлинг все още не знаеше дали Барни я е видял. Трябваше да продължи напред или да се издаде. Когато погледна крадешком встрани, видя, че санитарят е клекнал по средата на платното и е вдигнал ръка, за да предупреди колите.

Старлинг сви зад ъгъла, свали якето с качулката, облече пуловер, сложи си бейзболна шапка, измъкна от чантата голям сак за тенис, прибра другата чанта и якето в него, после излезе иззад ъгъла заедно с група жени.

Той държеше умрелия гълъб в ръце. Другият излетя нагоре и кацна на жиците. Барни остави умрялата птица на тревата край тротоара и приглади перата й. Вдигна глава нагоре, към другия гълъб, и каза нещо. Когато се отдалечи, гълъбът се спусна надолу и пак започна да обикаля около трупа на мъртвия си другар. Барни повече не се обърна назад. След малко се изкачи по стъпалата към една от сградите, стотина метра по-нататък, и започна да търси ключ в джобовете си. Старлинг спринтира по тротоара, за да го настигне, преди да влезе.

– Барни, здравей!

Той се обърна на стъпалата, не особено бързо, и я погледна. Беше забравила, че очите му са разположени неестествено далече едно от друго. Долови интелигентността в тях обаче и почувства, че помежду им се установява контакт. Свали шапка и разпусна косата си.

– Аз съм Кларис Старлинг. Помниш ли ме? Аз бях…

– Ченгето.

– Да, още съм ченге. Барни, трябва да говоря с теб. Неофициално. Искам да те питам някои неща.

Той слезе по стъпалата. Когато застана на тротоара пред нея, тя пак трябваше да го гледа отдолу нагоре. Не се чувстваше застрашена от ръста му, както би се чувствал един мъж.

– Ще се съгласите ли за протокола, полицай Старлинг, че не са ми прочетени правата? – Гласът му беше висок и дрезгав, като на Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан.

– Разбира се. Не съм ти прочела правата. Признавам го.

– Ще го кажете ли и на чантата си?

Старлинг отвори сака, наведе се към него и каза:

– Не съм прочела правата на Барни и той не знае какви са – сякаш в сака имаше някакво джудже.

– Малко по-нататък на тази улица правят много хубаво кафе – каза Барни. – Колко шапки носиш в този сак?

– Три – отговори Старлинг.

Покрай тях мина микробус с инвалидни регистрационни номера. Старлинг усети погледите на пътниците върху себе си, но сакатите често зяпаха жадно жените и имаха пълно право за това. На следващото кръстовище я изгледаха и някакви млади мъже от една кола, но не казаха нищо заради присъствието на Барни. Ако нещо се бе показало през някой прозорец, щеше да е нащрек моментално – все още очакваше отмъщението на шайката на Крип, но с нахалните погледи трябваше да се примири.

Когато влязоха с Барни в заведението, микробусът даде на заден в една пряка и после се върна в посоката, от която бе дошъл.

Трябваше да изчакат да се освободи сепаре в препълненото заведение – беше закусвалня, келнерът крещеше на готвача на хинди, а готвачът печеше месо на скарата с дълги щипки в ръка и виновно изражение на лицето.

– Хайде да хапнем – предложи Старлинг, когато най-накрая седнаха. – Чичо Сам плаща. Как я караш, Барни?

– Работата е добра.

– Какво работиш?

– Санитар.

– Мислех, че вече си станал лицензиран фелдшер или учиш медицина.

Барни сви рамене и протегна ръка към сметаната.

– Ще ти видят ли сметката, задето застреля Ивелда?

– Не знам. Ще видим. Познаваше ли я?

– Видях я веднъж, когато докараха мъжа й Дион в болницата. Беше мъртъв. Кръвта му бе изтекла още преди да го качат в линейката. Когато стигна при нас, от раните му вече течеше бистър физиологичен разтвор от системите. Тя не искаше да се отдели от него и се нахвърли върху сестрите. Аз трябваше да я… Знаеш. Хубава жена. И много силна. Сега обаче не я докараха…

– Не. Установиха смъртта на място.

– Така си и помислих.

– Барни, след като предаде доктор Лектър на хората от Тенеси…

– Те не се държаха добре с него.

– След като ти…

– И сега всички са трупове.

– Да. Хората от охраната му останаха живи три дни. Ти беше с доктор Лектър осем години.

– Всъщност шест. Постъпих, след като го бяха затворили.

– Как успя, Барни? Ако не възразяваш, че те питам, как успя да оцелееш край него? Едва ли е само защото си се държал добре.

Барни погледна отражението си в лъжицата – най-напред във вдлъбнатата страна, после в изпъкналата – и се замисли за миг.

– Доктор Лектър имаше чудесни обноски. Поведението му не беше вдървено и изкуствено, а непринудено и изискано. Тогава карах едни задочни курсове и той често ми помагаше. Това не означава, че не би ме убил при първа възможност. Това, че имаше някои добри качества, не означава, че нямаше лоши. Доброто и лошото съществуват едно до друго. Сократ го е казал много по-добре. И в зандан като онзи не можеш да си позволиш да го забравиш дори за миг. Ако си нащрек, всичко е както трябва. Доктор Лектър може би съжалява, че ми показа Сократ.

За Барни, неизтърпял недостатъците на официалното образование, Сократ беше ново преживяване, нещо като първа среща.

– Безопасността беше съвсем отделно от разговорите, нямаше нищо общо – каза той. – Мерките за сигурност не бяха персонално насочени към него дори когато се налагаше да не му давам пощата или да го връзвам, за да не буйства.

– Често ли разговаряше с доктор Лектър?

– Понякога минаваха месеци, без да каже и дума, понякога разговаряхме надълго и нашироко, предимно нощем, когато утихнат крясъците. Всъщност карах един задочен курс, но хабер си нямах от нищо, а той ми разкри цял един нов свят, в буквалния смисъл… Светоний, Гибън и прочие.

Барни взе чашата си. Върху ръката му имаше скорошна драскотина, дезинфекцирана с йод.

– Когато избяга, не ти ли е минавало през ум, че би могъл да се върне при теб?

Барни поклати голямата си глава.

– Веднъж ми каза, че по възможност предпочита да яде „недодяланите“. Наричаше ги „дървеняци“.

Барни се засмя – нещо рядко за него. Имаше малки бебешки зъби и усмивката му беше донякъде маниакална – точно като на малко дете, което прави гримаси.

Старлинг се запита дали не е стоял прекалено дълго в подземието при смахнатите.

– Ами ти? Беше ли те страх, когато научи, че се е измъкнал? Минавало ли ти е през ум, че може да дойде при теб?

– Не.

– Защо?

– Каза ми, че не би го направил.

Този отговор им се стори и на двамата странно удовлетворителен.

Донесоха пържените им яйца. И двамата бяха гладни и в продължение на няколко минути се хранеха мълчаливо. После…

– Барни, след като доктор Лектър беше преместен в Мемфис, поисках от теб да ми донесеш рисунките му от килията и ти го направи. Какво стана с останалите му неща? Книгите, книжата? Дори медицинските му документи не са в болницата.

– Беше голяма суматоха – отвърна Барни и удари солницата в разтворената си длан. – Невероятна суматоха, нали разбираш, в болницата. Уволниха ме. Уволниха много хора и всичко се разпиля. Никой не знае къде…

– Моля? – извика Старлинг. – Извинявай, не чух какво каза заради шума. Снощи научих, че „Речник на кухнята“ от Александър Дюма с бележките и подписа на доктор Лектър се е появил преди две години на някаква частна разпродажба. Купил го е колекционер за шестнайсет хиляди долара. Клетвената декларация за собственост на продавача е била подписана от някой си Кари Флокс. Познаваш ли такъв човек, Барни? Надявам се да е така, защото клетвената декларация е написана с почерка, с който е попълнена молбата ти за постъпване на работа в болницата, само че там подписът се чете като „Барни“. Същото е и в данъчната декларация. Съжалявам, че не чух какво каза преди малко, ще повториш ли? Колко ти дадоха за книгата, Барни?

– Около десет – отговори Барни и я погледна в очите.

Старлинг кимна.

– Според разписката десет и петстотин. Колко взе за онова интервю с „Татлър“, след като доктор Лектър избяга?

– Петнайсет бона.

– Страхотно. Браво на теб. Ти ли измисли всичките дивотии, които им наговори?

– Знаех, че доктор Лектър не би имал нищо против. Дори щеше да е разочарован, ако не си бях направил гаргара с тях.

– Преди теб ли е нападнал онази сестра в Балтимор?

– Да.

– Изкълчили са рамото му.

– Да, знам.

– Направили ли са му рентгенова снимка?

– Много е вероятно.

– Тази снимка ми трябва.

– Ммммм.

– Открих, че автографите на Лектър са два вида – с химикалка, преди затварянето му, и с креда или флумастер след това. Кредата е по-скъпа, но, предполагам, това ти е известно. Барни, мисля, че всички тези неща са у теб и смяташ постепенно да ги разпродадеш на колекционерите.

Барни сви рамене, но не каза нищо.

– Струва ми се, че изчакваш отново да се заговори за него. Какво всъщност искаш, Барни?

– Искам, преди да умра, да видя всички картини на Вермеер например.

– Не е нужно да питам от кого знаеш за Вермеер, нали?

– Разговаряли сме за много неща.

– А говорил ли ти е какво би направил, ако е на свобода?

– Не. Доктор Лектър не се занимава с хипотези. Той не вярваше в никакви силогизми, синтези, абсолюти.

– В какво вярваше?

– В хаоса. Дори не е нужно да вярваш в него. Той се вижда навсякъде.

Старлинг реши да му достави удоволствие.

– Казваш го така, сякаш си вярваш, а работата ти в болницата в Балтимор беше да поддържаш реда. Беше шеф на охраната. И двамата с теб пазехме реда. Доктор Лектър не можа да избяга, докато ти го пазеше.

– Вече ти казах как беше.

– Защото ти никога не отпускаше гарда си. Макар в известен смисъл се сближи с…

– Не се сближих! – прекъсна я Барни. – Той с никого не се сближава. Просто говорехме за неща от общ интерес. Поне на мен ми беше интересно да научавам какво ли не.

– Доктор Лектър подиграваше ли те, че не знаеш едно или друго?

– Не. А на теб подиграваше ли ти се?

– Не – отговори тя, за да пощади чувствата му, защото за първи път си даде сметка каква чест са били за нея подигравките от устата на чудовището. – Можеше да ми се надсмее, ако беше пожелал. Знаеш ли къде са нещата му, Барни?

– Има ли награда за който ги намери?

Старлинг сгъна книжната си салфетка и я мушна под ръба на чинията.

– Наградата ще е това, че няма да те обвиня във възпрепятстване на правосъдието. По-рано те оставих на мира, когато постави подслушвателно устройство в бюрото ми в болницата.

– То беше на покойния доктор Чилтън.

– Покойния? Откъде знаеш, че е мъртъв, Барни?

– Ами вече седем години от него ни вест, ни кост – отвърна Барни. – Не очаквам да се появи повече. Искам да те попитам… Какво всъщност искаш, специален агент Старлинг?

– Искам да видя рентгеновата снимка. Искам рентгеновата снимка. Ако има някакви книги на доктор Лектър, искам да ги видя.

– Да кажем, че намерим тези неща… Какво ще стане с тях после?

– Правата да ти кажа, не знам. От прокуратурата могат да задържат всички материали като веществени доказателства към следствието за бягството му. В такъв случай ще мухлясват в склада за съхраняване на доказателства. Ако прегледам вещите и не открия нищо полезно в тях, ще можеш да претендираш, че доктор Лектър ти ги е подарил. Той отсъства вече седем години, така че можеш да предявиш граждански иск. Той няма близки и роднини. Аз лично ще препоръчам да ти върнат всичко, от което нямаме полза. Все пак трябва да си наясно, че моите препоръки не са от тези, в които се претрепват да се вслушват. Вероятно никога няма да ти върнат рентгеновата снимка и медицинските документи, защото те поначало не са били негови, за да ги подарява на когото и да било.

– Ами ако ти кажа, че тези неща не са у мен?

– Нещата на Лектър ще станат непродаваеми в най-скоро време, защото ще пуснем бюлетин и ще уведомим пазара, че ще изправим пред съда всеки, който купи или скрие нещо от тези неща. Ще взема и заповед за обиск на апартамента ти.

– Още повече, че разбра къде живея.

– Мога да ти кажа само, че ако предадеш материалите, няма да имаш никакви проблеми, задето си ги взел, защото по същество си ги съхранил. Кой знае какво би станало с тях в противен случай. Но що се отнася до обещания, че ще си ги получиш обратно, не мога да ти обещая нищо със сигурност. – Старлинг бръкна в чантата си за по-голяма тежест. – Обаче, Барни, имам чувството, че не си станал лекар, защото нямаш право. Може би имаш минала присъда? Виждаш ли? Не съм изисквала досието ти, не съм ровила в миналото ти.

– Така е. Само си се ровила в данъчната ми декларация и молбата за работа. Трогнат съм.

– Ако имаш предишна присъда, може би прокурорът ще успее да вметне някоя добра дума където трябва и ще изчистят досието ти.

Барни попи устните си с парченце препечен хляб.

– Свърши ли? Нека се поразходим.

– Видях Сами. Помниш ли го? Дето го сложиха в килията на Мигс. Все още живее там – каза Старлинг, когато излязоха.

– Мислех, че онова място е набелязано за събаряне.

– Така е.

– Сами включен ли е в някаква програма?

– Не. Просто живее там в тъмното.

– Мисля, че е редно да кажеш за него където трябва. Диабетик е и ще умре, ако е оставен без грижи. Знаеш ли защо доктор Лектър накара Мигс да си глътне езика?

– Мисля, че знам.

– Уби го, защото те обиди. Но не се чувствай виновна… Вероятно щеше да го направи така или иначе.

Минаха покрай входа на Барни и стигнаха до тревата, където гълъбът все още обикаляше около трупа на убития си другар. Барни плесна с ръце да го прогони.

– Махай се! Стига толкова скръб. Ей сега ще дойде някоя котка.

Птицата отлетя. Не видяха къде изчезна.

Барни взе мъртвия гълъб. Трупчето с лъскавите пера се плъзна леко в джоба му.

– Знаеш ли, че доктор Лектър веднъж те спомена. Може би последния път, когато разговарях с него, или един от последните пъти. Искаш ли да знаеш какво каза?

– Разбира се – кимна Старлинг. Храната в стомаха й сякаш се раздвижи. Напрегна волята си, за да не се намръщи.

– Говорехме за наследеното, здраво вкоренено поведение. За пример даде гълъбите, които се преобръщат във въздуха, докато летят, и падат надолу към земята. Някои се спускат съвсем ниско до земята, други не толкова. Не можеш да чифтосаш два от тези, които се спускат съвсем ниско, защото потомството им ще се удари в земята и ще умре. Лектър каза: „Агент Старлинг е от тези, които се спускат до долу, Барни. Дано поне единият от родителите й не е бил такъв.“

Старлинг трябваше да се замисли, за да смели чутото.

– Какво ще правиш с гълъба? – попита.

– Ще го оскубя и ще го изям – отговори Барни. – Ела у нас да ти дам рентгеновата снимка и книгите.

Докато се връщаше с тежкия пакет към болницата и колата си, Старлинг чу гукането на скърбящия гълъб откъм дърветата само веднъж.