Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 30 страниц)
Глава 29
Когато старата алфа ромео на Паци избръмча по кея, зорницата вече избледняваше над Генуа. Над пристанището подухваше студен вятър. Някой заваряваше нещо на товарен кораб, закотвен в края на кея, и оранжевите искри се сипеха в черната вода. Ромула остана в колата на топло с бебето в скута си. Есмералда седеше, свита на задната седалка, извила коленете си встрани, за да се побере в тясното пространство. Не бе проговорила, откакто отказа да докосне Шейтан.
Пиеха гъсто кафе от пластмасови чашки.
Риналдо Паци отиде до офиса на превозвача. Върна се, когато слънцето се бе издигнало доста високо и хвърляше оранжева светлина върху ръждясалия корпус на кораба „Астра Филоген“, чието товарене привършваше. Паци кимна на жените в колата.
„Астра Филоген“, двайсет и седем хиляди тона водоизместимост, плаваща под гръцки флаг, можеше законно да качи на борда си дванайсет души без корабен лекар за рейса до Рио. Оттам, обясни Паци на Ромула, ще се прехвърлят на друг кораб за Австралия, за което ще се погрижи касиерът на „Астра“. Пътуването е предплатено изцяло и парите не подлежат на връщане. В Италия смятат Австралия за привлекателна алтернатива, където човек може лесно да си намери работа, а освен това там има голяма циганска колония.
Паци бе обещал на Ромула два милиона лири, около хиляда двеста и петдесет долара, и й ги даде, сложени в дебел плик.
Багажът на циганките беше незначителен – малка пътна чанта и дървената ръка на Ромула, прибрана в калъф от флигорна.
През по-голямата част от следващия месец двете циганки щяха да са в открито море, без връзка със света.
Ньоко ще дойде, обясни Паци на Ромула за десети път, но не днес. Ще им остави писмо до поискване в централната поща в Сидни.
– Ще изпълня обещанието си към него така, както изпълних обещанието си към вас – каза им той, когато застанаха в подножието на трапа. Телата им хвърляха дълги сенки по грапавия асфалт на кея.
Когато се разделяха – Ромула вече се изкачваше по стълбичката с бебето в ръце, – възрастната жена проговори за втори път. Очите й, черни като каламатски маслини, се впиха в неговите.
– Дал си Ньоко на Шайтан – произнесе тя тихо. – Ньоко е мъртъв.
Наведе се сковано, както би се навела, за да заколи пиле на дръвника, и заплю сянката на Паци, после забърза нагоре по мостчето подир Ромула с детето.
Глава 30
Сандъчето за доставка на колети на DHL беше добре изработено. Дактилоскопистът, седнал на една маса в осветената част на стаята на Мейсън Върджър, внимателно разви винтовете с електрическа отвертка.
Широката сребърна гривна беше върху бижутерска поставка от червено кадифе и лежеше така, че да не се допира до нищо.
– Донеси ми я – каза Мейсън.
Снемането на пръстовите отпечатъци щеше да е много по-лесно в секция „Идентифициране“ на Балтиморския полицейски участък, където дактилоскопистът работеше през деня, но Мейсън плащаше много висок хонорар в брой и настояваше работата да бъде извършена пред очите му. Или пред окото му, както язвително си помисли дактилоскопистът, когато сложи поставката с гривната върху порцелановата чиния в ръцете на санитар.
Санитарят задържа чинията пред окото на Мейсън. Не можеше да я остави на гърдите му до навитата му коса, защото респираторът непрекъснато повдигаше и спускаше гръдния му кош.
По тежката гривна се виждаха капчици кръв. Няколко засъхнали трошички от кръвта бяха паднали в бялата порцеланова чиния. Мейсън се вторачи с единственото си изцъклено око. Нямаше лицеви мускули и лицето му не изразяваше нищо, но окото му блестеше.
– Обработи я – нареди той.
Специалистът разполагаше с копие от отпечатъците на доктор Лектър, свалени от картона му във ФБР. Шестият отпечатък, от задната страна на картона, не бе репродуциран.
Намаза гривната с черния прах между капчиците кръв. „Драконова кръв“ – марката специален прах за снемане на отпечатъци, която предпочиташе, бе много близка по цвят с цвета на съсирената кръв, така че работеше много предпазливо.
– Имаме отпечатъци – отбеляза той след малко, спирайки работа, за да избърше челото си от потта под горещите лампи над къта за сядане. Осветлението беше добро за снимане и той фотографира отпечатъците на място, преди да ги свали за микроскопското сравняване.
– Среден пръст и палец на лявата ръка, съвпадат шестнайсет точки. Биха минали в съда – каза той накрая. – Няма съмнение, това е нашият човек.
Мейсън не се интересуваше от съда. Бялата му ръка вече пълзеше по завивката към телефона.
Глава 31
Слънчева сутрин, пасище, дълбоко в планината Ганергенту, централна Сардиния.
Шестима мъже – четирима сардинци и двама римляни – работят под просторен навес, построен от отсечени в околността дървета. Дълбоката тишина на планината сякаш усилва слабите звуци, които мъжете издават.
Под навеса, окачено на греди, виси голямо огледало с позлатена рамка в стил рококо. Окачено е над солидна ясла за животни с две врати, едната от които води към пасището. Другата е разделена на две по средата, така че горната и долната част могат да се отварят и затварят поотделно. Мястото под тази врата е залято с бетон, но останалата част от яслата е покрита с чиста слама като ешафод за екзекуции.
Огледалото, чиято рамка е украсена с херувими, може да се накланя напред, така че да се вижда подът на яслата – като огледало в школа по готварство, което показва на учениците печката отгоре.
Режисьорът Оресте Пини и сардинецът на Мейсън – професионален похитител на име Карло, не си допаднаха още от самото начало.
Карло Деограчиас беше едър, червендалест, с алпийска шапка с глиганска четина върху лентата. Имаше навика да гризе хрущялите на два еленови зъба, които носеше в джоба на жилетката си.
Карло беше водещ специалист в древната сардинска специалност – отвличанията, както и професионален отмъстител.
Ако трябва да ви отвлекат срещу откуп, ще ви кажат богатите италианци, най-добре е да попаднете в ръцете на сардинци. Те поне са професионалисти и няма да ви убият по грешка или ако се паникьосат по някаква причина. Ако роднините ви платят, имате шанс да ви върнат ненаранен, неизнасилен и неосакатен. Ако не платят, роднините ви могат да ви очакват по пощата на парчета.
Карло не беше във възторг от сложните приготовления на Мейсън. Имаше опит в тези неща и дори бе хвърлял човек на свинете преди двайсет години – бивш нацист и мним граф, блудствал с децата от едно село в Тоскана, без да подбира момчета или момичета. Карло бе нает да свърши работата и бе отвлякъл перверзника от градината му, след което бе нахранил с него пет големи домашни прасета в една ферма под Поджо але Корти. Макар че не бе давал на животните храна цели три дни, нацистът се дърпаше, умоляваше и потеше толкова силно, с крака в яслата, че прасетата не смееха да започнат от гърчещите се пръсти на краката му, и Карло, с чувство за вина, че се налага да наруши сключеното споразумение, натъпка нациста с любимата салата на прасетата и преряза гърлото му, за да им угоди.
Иначе беше весел и енергичен човек, но присъствието на режисьора го дразнеше – Карло беше взел огледалото от един публичен дом в Калиари, негова собственост, по нареждане на Мейсън Върджър, по искане на този производител на порнография Оресте Пини.
Огледалото беше любимо помагало на Оресте, който бе използвал огледала в порнографските си филми и в единственото криминале, което някога бе правил в Мавритания. Вдъхновен от предупреждението, отпечатано върху огледалото за обратно виждане на колата му, бе решил да използва изкривени отражения, за да могат някои обекти да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност.
Трябваше да използва две камери с много добър звук, както бе наредил Мейсън, и трябваше да се справи от първия път. Освен останалото Мейсън искаше едър план на лицето, непрекъснат кадър от началото до края.
На Карло му се струваше, че Оресте се разтакава безкрайно.
– Можеш да си останеш там и да ми каканижеш като жена – каза му Карло – или да гледаш тренировката и да ме питаш, ако нещо не разбираш.
– Искам да заснема тренировката.
– Добре. Приготви гадориите си и да започваме.
Оресте се зае с камерите, а Карло и трима мълчаливи сардинци се подготвиха за своята част.
Оресте, който много обичаше парите, винаги се изумяваше от нещата, които могат да се направят с тях.
На дълга дървена маса в единия край на навеса Матео, брат на Карло, отвори пакет стари дрехи. От тях избра чифт панталони и риза, а другите двама сардинци, братята Пиеро и Томазо Фалчоне, докараха под навеса носилка от линейка, на колела, които се въртяха трудно в тревата. Беше очукана и изпоцапана.
Матео беше подготвил няколко кофи мляно месо, няколко мъртви неоскубани пилета и гнили плодове, които вече привличаха мухи, както и кофи с говеждо шкембе и карантия.
След това Матео сложи чифт износени памучни панталони върху носилката и започна да ги пълни с месо, жълъди, пилета, месо и плодове. Взе чифт памучни ръкавици и също ги напълни с кайма и жълъди, като старателно натъпка пръстите. След това ги сложи на носилката, под крачолите на панталоните. Избра подходяща риза за ансамбъла, постла я в носилката, напълни я с шкембе и карантия, като дооформи контурите с хляб, след което я закопча и мушна долния й край в панталоните. Друг чифт ръкавици зае мястото до ръкавите. Пъпешът, който трябваше да служи за глава, беше мушнат в мрежа за коса, под която сложи кайма на мястото на лицето и две варени яйца за очи. Резултатът, когато приключи, приличаше на разплут манекен, но все пак не изглеждаше толкова зле, колкото някои самоубийци, хвърлили се от висок етаж, когато ги откарват на носилка. Като довършителен елемент Матео напръска ръцете и каймата върху пъпеша с много скъп афтършейв.
Карло кимна към кльощавия асистент на Оресте, който се бе подпрял на оградата и измерваше доколко навътре стига мачтата с микрофона.
– Кажи на гаджето си, че ако падне вътре, няма да скоча да го вадя.
Най-накрая всичко беше готово. Пиеро и Томазо сгънаха краката на носилката, така че да остане в най-ниското си положение, и я изтикаха до вратата на яслата.
Карло донесе от къщата магнетофон и отделен усилвател. Притежаваше голям брой ролки със записи, някои от които бе правил сам, докато режеше ушите на отвлечените, за да ги изпрати на близките им по пощата. Докато животните се хранеха, винаги им пускаше записите. Когато истинската жертва започнеше да пищи, нямаше да има нужда от тях.
Към колоните под навеса бяха прикрепени две очукани тонколони. Слънцето приятно огряваше поляната, която се спускаше полегато към гората. В тишината на деня се чуваше жуженето на бръмбар под тавана на навеса.
– Готови ли сте? – попита Карло.
Оресте включи едната фиксирана камера сам.
– Giramo! – извика той на оператора си.
– Pronti! – отговори той.
– Motore! – Камерите работеха.
– Partito! – Магнетофонът записваше.
– Azione!1717
Готови! Включи! Започваме! Старт! (ит.) – Б.пр.
[Закрыть] – Оресте ръгна Карло с лакът.
Сардинецът натисна бутона на своя магнетофон и се разнесоха злокобни писъци, хълцания, молби. Операторът трепна, но се овладя. Кошмарни писъци, но подходяща увертюра за муцуните, които се появиха от гората, привлечени от този сигнал, че вечерята ги очаква.
Глава 32
Еднодневно пътуване до Женева и назад, за да види парите.
Малкият самолет до Милано, свистяща турбовитлова машина на Аероспациале, се издигна над Флоренция в ранната сутрин, разклати се над лозята с раздалечени редове като недодялан архитектурен модел на Тоскана. Нещо в цветовете на пейзажа не беше наред – новите плувни басейни край вилите на богатите чужденци не бяха в очаквания син цвят. За Паци, който ги гледаше през прозореца на самолета, те бяха млечносини като око на англичанин, синьо, което никак не се връзваше с тъмните кипариси и сребристите маслинови дръвчета.
Настроението му се подобряваше с издигането на самолета – знаеше в сърцето си, че няма да остарее тук, да е зависим от прищевките на началниците си в полицията, да се опитва да се задържи на мястото си до пенсия.
Ужасно се бе притеснявал, че доктор Лектър ще изчезне, след като уби Ньоко. Когато отново видя светлината на работната му лампа в Санта Кроче, почувства нещо като избавление – докторът бе убеден, че е в безопасност.
Смъртта на циганина не предизвика никакви вълнения сред спокойствието на Квестурата. Всички вярваха, че инцидентът е свързан с наркотици. За щастие, по земята край него бяха открити захвърлени спринцовки – често срещана гледка във Флоренция, където спринцовките се раздаваха безплатно.
Отиваше да види парите. Паци бе настоял за това.
Риналдо Паци със силно развитата зрителна памет помнеше видяното изцяло – първия път, когато видя пениса си в ерекция, първия път, когато видя собствената си кръв, първата жена, която видя гола, първия юмрук, полетял към лицето му, за да го удари. Помнеше как веднъж се разхождаше безцелно и влезе в параклиса на една църква в Сиена и неочаквано погледна лицето на Света Катерина Сиенска – мумифицираната й глава с безупречно бялата забрадка, поставена в ковчеже с формата на църква.
Видът на три милиона долара имаше същото въздействие върху него. Триста пачки стодоларови банкноти с непоследователни серийни номера.
Адвокатът на Мейсън Върджър показа парите на Риналдо Паци в една строга малка стая, като параклис, в женевската банка „Креди Сюис“. Парите бяха докарани от хранилището в четири дълбоки метални касетки с месингови номера. „Креди Сюис“ освен това предостави и броячна машина, везни и служител, който да работи с уредите. Паци го освободи. Постави еднократно дланите си върху парите.
Риналдо Паци беше много добър следовател. Беше изобличавал и арестувал мошеници цели двайсет години. Докато стоеше край тези пари и слушаше условията, не долови нито една фалшива нотка – ако му дадеше Ханибал Лектър, Мейсън Върджър щеше да му даде парите.
Обля го приятна топла вълна, когато осъзна, че тези хора не се шегуват – американецът наистина щеше да му плати. Не си правеше никакви илюзии относно живота на доктор Лектър – продаваше го, за да го изтезават и убият. За негова чест, Паци признаваше пред себе си същността на това, което вършеше.
Нашата свобода струва повече от живота на чудовището. Нашето щастие е по-важно от неговото страдание, мислеше той със студения егоизъм на прокълнатите. Дали под „нашето“ разбираше обществото или само себе си и жена си? Сложен въпрос, може би с повече от един отговор.
В тази стая, излъскана, швейцарска, бяла като забрадка на монахиня, Паци положи окончателната клетва. Обърна се към парите и кимна на адвоката, господин Кони. Адвокатът отброи от първата касетка сто хиляди долара и му ги подаде.
След това господин Кони проведе кратък разговор по телефона и подаде слушалката на Паци.
– Това е наземна линия. Шифрована е – обясни той.
Американският глас, който Паци чу, имаше особен ритъм – изстрелваше няколко думи наведнъж, на един дъх, после следваше пауза, голяма част от съгласните се губеха. Звученето го объркваше, сякаш самият той се напрягаше да си поеме дъх заедно с говорещия.
– Къде е доктор Лектър? – започна гласът без никакви увертюри.
Паци, стиснал парите в едната, си ръка и телефонната слушалка в другата, не се поколеба.
– Изследва Палацо Капони във Флоренция. Той е… куратор.
– Моля ви, покажете документите си за самоличност на господин Кони и му подайте слушалката. Той няма да спомене името ви по телефона.
Господин Кони погледна някакъв лист, който извади от джоба си, и каза няколко предварително уговорени кодови думи на Мейсън, после върна слушалката на Паци.
– Ще получите остатъка от парите, когато доктор Лектър е в ръцете ни, жив – каза Мейсън. – Не е нужно вие да го заловите, но трябва да ни го покажете и да го вкарате в ръцете ни. Довечера ли се прибирате във Флоренция? Ще получите инструкции за среща край града, която ще се състои не по-късно от утре вечер. Ще се срещнете с човека, който ще залови доктор Лектър, и той ще ви каже какво да направите. Ще ви попита дали знаете къде има цветарски магазин. Ще му отговорите, че всички цветари са крадци. Разбрахте ли ме? Искам да му съдействате.
– Не искам доктор Лектър да е в моя… Не искам да е близо до Флоренция, когато…
– Разбирам какво ви безпокои. Не се бойте, няма да е близо.
Линията прекъсна.
След няколко минути оформяне на документи два милиона долара бяха поставени под условие – Мейсън Върджър нямаше право да ги тегли, но можеше да ги освободи в полза на Паци. Служител на „Креди Сюис“, извикан на срещата, обясни на Паци, че банката ще му удържи отрицателна лихва, за да открие депозитна сметка, ако конвертира парите в швейцарски франкове, и ще плаща капитализирана лихва само върху първите сто хиляди франка. Служителят връчи на Паци копие от Член 47 на Закона за банките и спестовните каси, който уреждаше въпросите на банковата тайна, и се съгласи да осъществи паричен превод до „Роял Банк“ в Канада или на Каймановите острови веднага след освобождаването на средствата, ако Паци желае това.
В присъствието на нотариус Паци даде пълномощия на жена си да се разпорежда с парите в случай, че той умре. След като приключиха, банковият служител му протегна ръка. Паци и господин Кони дори не се погледнаха, макар че адвокатът му каза „довиждане“ от вратата.
При последната отсечка от маршрута от Милано до Флоренция малкият самолет попадна на буря. Витлото откъм Паци беше като черен кръг на фона на тъмносивите облаци. Мълнии и гръмотевици раздираха небето, докато кръжаха над града, над катедралите и куполите в спускащия се здрач, тътен и огън, каквито помнеше от детските си години, когато германците взривяваха мостовете над Арно, когато пощадиха единствено Стария мост – Понте Векио. И за миг си спомни пленения снайперист, окован пред „Мадона с вериги“, за да се моли, преди да го застрелят.
Паци усещаше тътена на гръмотевиците в корпуса на самолета, докато машината се спускаше през озонирания от мълниите въздух към старинния град. Паци от древния род Паци, изпълнен с желания, стари като самия свят.
Глава 33
Риналдо Паци би предпочел да не изпуска от очи плячката си в Палацо Капони, но това беше невъзможно.
Вместо това трябваше да облече официалния си костюм и да се срещне с жена си на отдавна очакван концерт на Флорентинския камерен оркестър.
„Театро Пиколомини“ е умалено наполовина копие от деветнайсети век на величествения „Театро ла Фениче“ във Венеция, бароково бижу от позлата и плюш с херувимчета, които нарушават законите на аеродинамиката по разкошния таван.
Изяществото на залата е добре дошло, защото изпълнителите често се нуждаят от всичката подкрепа, която могат да получат.
Нечестно, но и неизбежно, музиката в града се оценява по безнадеждно високите стандарти на изобразителното изкуство в града. Флорентинците, подобно на повечето италианци, обичат качествената музика, но понякога изпитват глад за изпълнители.
Паци се настани до жена си по време на аплодисментите след увертюрата.
Тя му поднесе уханната си буза. Той почувства как сърцето му се уголемява в гърдите, докато я гледаше с вечерния й тоалет с достатъчно дълбоко деколте, за да усеща топлия аромат на гърдите й, уловила музикалната партитура в шикарната подвързия „Гучи“, която й беше подарил.
– Звучат сто процента по-добре с новия виолонист – прошепна тя в ухото на Паци. Този чудесен майстор на виола да гамба заместваше вбесяващо слабия си предшественик, братовчед на Солиато, който необяснимо изчезна преди няколко седмици.
Доктор Ханибал Лектър погледна от високата ложа, където беше сам, с безупречно вечерно облекло. Лицето и ризата му сякаш плуваха в тъмното пространство сред бароковите херувими. Паци го видя, когато запалиха за кратко осветлението след първата част. Преди да успее да извърне ще обаче, докторът завъртя глава като бухал и погледите им се срещнаха. Паци неволно стисна ръката на жена си, достатъчно силно, за да я накара да се обърне към него. След това се принуди да гледа само напред, към сцената. С опакото на ръката си, която беше в нейната, усещаше топлото бедро на жена си.
В антракта, когато, застанал на бара, се обърна, за да подаде на жена си чаша питие, доктор Фел вече беше при нея.
– Добър вечер, доктор Фел – поздрави го Паци.
– Добър вечер, комендаторе – отвърна докторът. Стоеше с леко наклонена глава и чакаше Паци да го представи.
– Лаура, позволи ми да те запозная с доктор Фел. Докторе, това е госпожа Паци, моята съпруга.
Госпожа Паци, свикнала да получава комплименти за красотата си, прие това, което последва, за очарователно, за разлика от мъжа си.
– Благодаря за привилегията, комендаторе – каза докторът. Червеният му заострен език се появи за миг, преди да се наведе към ръката на госпожа Паци, и може би приближи устните си повече, отколкото е прието във Флоренция. Във всеки случай достатъчно, за да усети тя дъха му.
Очите му се вдигнаха към нея, преди да се изправи.
– Струва ми се, че Скарлати ви допада особено, госпожо Паци.
– Да, така е.
– Приятно е да видиш някой да следи нотната партитура. Малцина го правят в наши дни. Мисля, че това ще ви заинтригува. – Той извади кожената папка, която държеше под мишница. Беше старинен нотен текст върху пергамент. – Това е от Театро Капраника в Рим, от 1688 година, когато е било написано произведението.
– Невероятно! Погледни това, Риналдо!
– Отбелязах върху паус различията от съвременната версия през първата част – обясни доктор Лектър. – Може би ще ви е интересно да проследите различията във втората. Мога да получа партитурата обратно от господин Паци. Не възразявате, нали, комендаторе?
Докато отговаряше, докторът впери в него дълбок пронизващ взор.
– Разбира се, че не, щом ще ти достави удоволствие, Лаура. – Миг размисъл. – Ще говорите ли пред Кабинета, докторе?
– Да. Още в петък вечер. Солиато просто няма търпение да ме види дискредитиран.
– В петък имам работа в стария град – кимна Паци. – Ще ви върна партитурата тогава. Лаура, доктор Фел трябва да пее пред драконите от Кабинета, за да получи вечерята си.
– Сигурна съм, че ще пеете много добре, докторе – каза тя и го погледна с големите си черни очи – в рамките на приличието, но на косъм.
Доктор Лектър се усмихна с дребните си бели зъби.
– Госпожо Паци, ако произвеждах „фльор дю сиел“, бих ви дал да носите най-хубавия диамант. До петък, комендаторе.
Паци се увери, че докторът се върна в ложата си, и не го погледна повече, докато не си махнаха за довиждане от разстояние на стъпалата на театъра.
– За рождения ден ти подарих „фльор дю сиел“ – каза Паци.
– Да, и много ми харесва, Риналдо – отвърна госпожа Паци. – Имаш безупречен вкус.
