Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 30 страниц)
Глава 6
Стаята, в която Мейсън прекарва живота си, е тиха, но притежава свой собствен тих пулс – съскането и въздишките на респиратора, който му осигурява въздух. Тъмно е, ако не се броят отблясъците на осветения аквариум, в който една змиорка непрестанно се огъва и върти на осмица, а сянката й се движи по стената като лента.
Сплетената коса на Мейсън е навита на кълбо върху гърдите му. Над него виси устройство с множество тръби и маркучи.
Дългият език на Мейсън се плъзва напред между зъбите, облизва края на тръбата. При следващото пулсиране той изпухтява в респиратора.
Веднага от високоговорител на стената отговаря глас:
– Да, сър?
– „Татлър“. – Началното „т“ се губи, но гласът му е дълбок и звучен. Глас за радио.
– На първа страница…
– Не ми го чети. Покажи ми го на екрана. – „П“, „м“ и „д“ липсват от речта му.
Големият екран на монтирания високо монитор оживява. Синкавият отблясък става розов, появява се червеното заглавие на „Татлър“.
АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА, КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ – прочита Мейсън през три бавни вдишвания с респиратора. Има възможност да увеличи изображението.
Само едната му ръка е извън завивките на леглото. Тя се движи като паяк – повече заради мърдането на пръстите, отколкото от силата на похабената китка. Тъй като Мейсън не е в състояние да върти главата си, за да погледне, показалецът и средният пръст се вдигат нагоре като пипала, а палецът, безименният пръст и кутрето придвижват дланта напред. Напипва дистанционното, с което може да увеличава образа и да прелиства страниците.
Чете бавно. Стъклената сфера над единственото му око просъсква по два пъти на минута, за да разпръсне влага върху очната ябълка без клепачи. Лещата често се замъглява. За основната статия и колоната са му нужни двайсет минути.
– Покажете ми рентгеновите снимки – каза, след като приключи.
Отне само миг. За да се вижда добре на монитора, под плаките имаше осветена отдолу маса. Видя човешка длан, видимо увредена. На втора снимка се виждаше дланта и цялата ръка. Залепена върху плаката стрелка сочеше стара фрактура на едната кост, горе-долу по средата между лакътя и раменната става.
Мейсън ги разглежда дълго, поемайки си често дъх.
– Сложете писмото – каза накрая.
На екрана се появи красив почерк, силно увеличен.
Скъпа Кларис – започна да чете Мейсън. – Следя с нестихващ интерес развитието на публичното ти опозоряване и срам… Самият ритъм на гласа събуди в него спомени, от които главата му се завъртя, завъртя се леглото му, завъртя се стаята, които отключиха неописуемите му сънища и накараха сърцето му да се разтупти. Машината долови възбудата му и започна по-бързо да пълни дробовете му с въздух.
Прочете го цялото, колкото и мъчително да беше – все едно, че четеше, докато яздеше кон. Мейсън не можеше да затвори окото си, но когато свърши, умът му се оттегли от видимия свят, за да размисли. Машината за дишане отново намали темпото. След малко той изпухтя в тръбата.
– Да, сър?
– Свържи ме с конгресмена Велмор. Донеси ми слушалките и изключи високоговорителя.
– Кларис Старлинг – каза гласно сам на себе си, когато машината за дишане му позволи да поеме въздух. В името нямаше трудни звуци и го произнесе много добре. Докато очакваше телефона, задряма за миг, а сянката на змиорката се виеше по чаршафите, по лицето му, по сплетената му коса.
Глава 7
Бъзардс Поинт66
В превод означава „Сборище на лешояди“. – Б.пр.
[Закрыть], седалището на ФБР за Вашингтон, се нарича така заради лешоядите, които са се събирали около съществувалата на това място болница по време на Гражданската война.
Днес са се събрали шефове от средните нива на Администрацията за борба с наркотрафика, Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и ФБР, за да решат съдбата на Кларис Старлинг.
Старлинг стоеше сама, върху дебелия килим в кабинета на шефа си. Усещаше как кръвта й пулсира под превръзката около главата й. Чуваше и гласовете на мъжете, приглушени от матовото стъкло на вратата на конферентната зала в съседство.
Върху вратата се вижда голяма емблема на ФБР с девиза: „Вярност, смелост, честност“, изработена от златно фолио.
Гласовете оттатък се извисяваха и снишаваха възбудено – когато не можеше да различи никакви други думи, Кларис съвсем ясно чуваше името си.
Пред прозорците, от другата страна на пристана за яхти, се разкриваше хубава гледка към Форт Макнеър, където са били обесени убийците на Линкълн.
Старлинг си спомни снимките на Мери Сърат77
Мери Сърат (1820–1865) – една от осъдените за убийството на Линкълн, обесена на 7 юли 1865 г. Държала е пансион, в който Бут, убиецът на президента, е кроял заговор за неговото отвличане. Понастоящем се знае със сигурност, че не е била сред заговорниците, и обесването й се смята за съдебна грешка. – Б.пр.
[Закрыть], които бе виждала – Мери минава покрай ковчега си и се изкачва на ешафода, застава с качулка на главата върху капака на пода, с привързана за глезените пола, за да се избегне всякакво неприличие, когато пропадне в дупката и мрака.
После чу, че в залата се разместват столове – мъжете ставаха. Започнаха да влизат в кабинета, един по един. Познаваше някои по физиономиите. Господи, дори Нунън! Заместник-директорът на целия отдел за разследвания.
И Пол Крендлър от Правосъдието с дългия му врат и заоблени уши, стърчащи високо на главата му като на хиена. Крендлър беше кариерист, сивият кардинал зад рамото на Генералния инспектор. Тъй като при нашумелия преди седем години случай бе заловила серийния убиец Бъфало Бил преди него, той бе използвал всяка възможност да залива с отрова личното й досие и да шепне в ушите на всички, които биха допринесли с нещо Старлинг да се издигне в служебната стълбица.
Никой от тези мъже не беше участвал в акция с нея, не бе връчвал заповеди за арест с нея, не се бе крил от куршуми заедно с нея. Не бяха чистили косите си от счупени стъкла.
Не я поглеждаха дълго време, после всички едновременно впериха очи в нея като глутница, която изведнъж насочва вниманието си към недъгавото животно в стадото.
– Седнете, агент Старлинг. – Шефът й, специален агент Клинт Пиърсол, разтри дебелата си китка, сякаш часовникът му причиняваше болка.
Без да я погледне в очите, посочи креслото, обърнато към прозорците. Мястото за разпити не е почетно.
Седмината мъже останаха прави. Силуетите им бяха черни на фона на светлите прозорци. Старлинг не различаваше лицата им, но виждаше краката и обувките им. Петима бяха с мокасини с дебели подметки и пискюлчета, каквито обичат провинциалните тарикати, които са се докопали до Вашингтон. И два чифта скъпи обувки, едните от магазина на Флоршайм. Миришеше на боя за обувки, нагрята от топли крака.
– В случай, че не познавате присъстващите, агент Старлинг, ще ви ги представя. Сигурен съм, че познавате директор Нунън. Това са Джон Елдридж от Администрацията за борба с наркотрафика, Боб Снийд от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, Бени Холкоум е помощник на кмета, а Ларкин Уейнрайт е следовател от нашия отдел по професионалната отговорност. Пол Крендлър, познавате Пол, е тук неофициално от името на Генералния инспектор в Правосъдието. С присъствието си Пол ни прави услуга. Той е тук и не е тук, за да ни помогне да избегнем неприятностите, ако разбирате какво имам предвид.
Старлинг знаеше какво казваха в службата – федералните следователи са хора, които пристигат на бойното поле след битката и пробождат с щикове ранените.
Главите на някои от силуетите кимнаха за поздрав. Мъжете проточиха вратове и огледаха младата жена, над която се бяха скупчили. Няколко секунди всички мълчаха.
Пръв наруши мълчанието Боб Снийд. Старлинг го помнеше – от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия го бяха пуснали да се оправя с медиите, когато трябваше да се дезодорира катастрофата със сектата „Давидов клон“ в ранчото Уейко. Беше приятел на Крендлър и също го смятаха за кариерист.
– Агент Старлинг, знаете какво писаха вестниците и какво показа телевизията. Сочат ви като убиеца на Ивелда Дръмго. За жалост, може да се каже, че ви демонизират.
Старлинг не реагира.
– Агент Старлинг?
– Нямам нищо общо с отразяването на новините, мистър Снийд.
– Жената е държала бебето си в ръце. Разбирате какъв проблем създава това.
– Не беше в ръцете й, а в бебешка носилка пред гърдите й. Ръцете й бяха отдолу, под одеялото, и държаха оръжие.
– Видяхте ли протокола от аутопсията?
– Не.
– Но не отричате, че сте стреляли?
– Мислите ли, че ще отрека, само защото не сте открили куршума? – Обърна се към шефа от Бюрото. – Мистър Пиърсол, това е приятелска среща, нали?
– Разбира се.
– Тогава защо мистър Снийд има микрофон? В инженерния отдел престанаха да правят такива системи преди години. В джоба му има касетофон, който записва. Нима вече носим микрофони, когато посещаваме кабинета на колега?
Физиономията на Пиърсол почервеня. Фактът, че Снийд носи записващо устройство, беше най-долно предателство, но никой не искаше да му каже да го изключи и гласът му да бъде записан на лентата.
– Не се нуждаем от нахалството и обвиненията ви – обади се Снийд, пребледнял от гняв. – Дошли сме тук да ви помогнем.
– Да ми помогнете? За какво? Вашата служба се обади в Бюрото и ме ангажира, за да помогна на вас при тази акция. Дадох на Ивелда Дръмго две възможности да се предаде. Под одеялото на бебето си държеше оръжие. Вече беше застреляла Джон Бригъм. Бих се радвала, ако се беше предала. Не го направи. Стреля по мен. Аз стрелях по нея. Тя е мъртва. Може би трябва да си запишете какво показва броячът на магнетофона, за да намерите мястото по-лесно, господин Снийд.
– Знаели сте предварително, че Ивелда Дръмго ще бъде там, нали? – поинтересува се Елдридж.
– Предварително? Агент Бригъм ми каза в микробуса на път за там, че Ивелда Дръмго обработва стока в лабораторията си и че я охраняват. Той ми нареди да се справя с нея.
– Не забравяйте – обади се Крендлър, – че Бригъм е мъртъв, както и Бърк. Бяха дяволски добри агенти. Вече не могат нито да потвърдят, нито да отрекат каквото и да било.
Старлинг почувства, че стомахът й се обръща, когато чу Крендлър да произнася името на Джон Бригъм.
– Едва ли някога ще забравя, че Джон Бригъм е мъртъв, господин Крендлър. Той наистина беше добър агент и добър мой приятел. Фактът е, че той поиска от мен да се справя с Ивелда.
– Бригъм ви е дал тази задача, въпреки че преди това сте имали сблъсъци с Ивелда – отбеляза Крендлър.
– Стига, Пол – обади се Клинт Пиърсол.
– Какви сблъсъци? – попита Старлинг. – Арестувала съм я мирно и тихо. Преди това бе оказвала съпротива на други, които се бяха опитвали да я приберат. С мен винаги е била сдържана. Разговаряли сме… Беше умна и не ми е създавала неприятности. Надявах се и този път да е така.
– Вие заявихте ли гласно, че ще „се справите с нея“? – попита Снийд.
– Заявих, че приемам задачата.
Холкоум от кабинета на кмета и Снийд зашушукаха помежду си.
След малко Снийд изстреля патрона си:
– Агент Старлинг, имаме информация от офицер Болтън от вашингтонската полиция, че сте отправили обидни забележки по адрес на Ивелда Дръмго по пътя към мястото. Ще коментирате ли това твърдение?
– По инструкция на агент Бригъм обясних на останалите колеги, че Ивелда Дръмго е склонна към насилие, че обикновено е въоръжена и че е серопозитивна. Казах, че трябва да й дадем шанс да се предаде мирно и тихо. Поисках, ако се наложи, да ми окажат физическа помощ. Нямаше много кандидати за това, уверявам ви.
Клинт Пиърсол също реши да опита:
– След като колата на шайката на Крип се блъсна и единият от престъпниците избяга, вие видяхте, че колата се клати и чухте плача на бебето, нали?
– Пищеше – отвърна Старлинг. – Направих знак на останалите да не стрелят и излязох от прикритието си.
– Дори само това е достатъчно сериозно нарушение на правилата – обади се Елдридж.
Старлинг не му обърна внимание.
– Приближих се до колата подготвена. Пистолетът беше в ръката ми, насочен надолу. Бях готова да го използвам. Маркес Бърк умираше на улицата между нас. Някой изтича до него и опита да му помогне. Ивелда излезе с бебето. Аз й казах да ми покаже ръцете си. Извиках й нещо от рода на „Не прави това“.
– Двете сте стреляли. Тя веднага ли падна?
Старлинг кимна.
– Краката й се огънаха и тя се свлече напред на асфалта, върху бебето. Беше мъртва.
– Вие взехте бебето и изтичахте до водата. Проявили сте загриженост – отбеляза Пиърсол.
– Не знам какво съм проявила. Бебето беше цялото в кръв. Нямах представа дали и то е серопозитивно. За майка му знаех със сигурност.
– И си мислехте, че куршумът ви може да го е улучил, нали? – попита Крендлър.
– Не. Знаех къде е попаднал куршумът ми. Мога ли да говоря свободно, господин Пиърсол?
Той избегна погледа й и тя продължи:
– Цялата акция беше грозна и зловеща. Попаднах в ситуация, при която трябваше да направя избор – или да умра, или да стрелям по жена с дете. Направих избора си и това, което сторих, не ми дава покой. Застрелях жена, която носеше дете. Подобно нещо не би направило и животно. Може би пак трябва да си запишете показанията на брояча. Сега, когато признавам всичко. Ужасно съжалявам, че се оказах в такова положение. Ужасно съжалявам, че сега съм в това положение, и се чувствам гадно. – Пред очите й се появи падналият на улицата Бригъм и тя не се сдържа: – Гади ми се, като гледам как всички вие се опитвате да си измиете ръцете.
– Старлинг! – Пиърсол, ядосан, за първи път я погледна в очите.
– Знам, че все още не сте имали възможност да напишете доклада си – обади се Ларкин Уейнрайт. – Когато го разгледаме…
– Написах го – прекъсна го Старлинг. – Изпратих екземпляр и на Службата за професионална отговорност. Ако не искате да чакате, имам екземпляр в себе си. Написала съм всичко, което направих и видях там. Господин Снийд разполагаше с доклада ми през цялото време.
Виждаше нещата твърде ясно – познаваше този знак за опасност и съзнателно сниши глас.
– Акцията се провали по няколко причини. Първо, информаторът на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия беше излъгал, че бебето на Ивелда не е там, защото е искал акцията да се проведе на всяка цена – имало е насрочено заседание на голямото жури в Илинойс, за да се реши какво да пише в обвинителния му акт. Освен това Ивелда Дръмго знаеше, че ще отидем. Излезе с парите и наркотика. На пейджъра й още беше изписан номерът на WFUL-TV. Обадили й са се пет минути преди да се появим. Хеликоптерът на телевизионната станция пристигна там едновременно с нас. Изискайте по служебен път записите на телефонните разговори от WFUL-TV и разберете откъде имат информацията. Вероятно става дума за местни интереси. Ако информацията беше изтекла от Бюрото по алкохола и тютюна, както стана при Уейко, или от Администрацията за борба с наркотрафика, щеше да попадне в националните медии, не в някаква си местна телевизионна станция.
– Няма данни някой от градската управа или от полицията да е предал информацията – обади се Бени Холкоум от името на града.
– Изискайте записите и проверете – каза Старлинг.
– При вас ли е пейджърът на Ивелда? – попита Пиърсол.
– В Куонтико. Запечатан, в стаята за лични вещи.
В този момент изпищя пейджърът на заместник-директора Нунън. Той погледна номера, намръщи се, извини се и излезе от стаята. След малко се върна и повика Пиърсол при себе си.
Уейнрайт, Елдридж и Холкоум се загледаха през прозореца към Форт Макнеър, с ръце в джобовете – все едно чакаха новини пред интензивно отделение в болница. Пол Крендлър улови погледа на Снийд и му кимна да продължава.
Снийд отиде до Старлинг, опря се с ръка на облегалката на стола й и се надвеси над нея.
– Ако по време на следствието заявиш, че твоето оръжие е убило Ивелда Дръмго по време на външна задача на ФБР, Бюрото по алкохола и тютюна е готово да се съгласи на изявление, че Бригъм е поискал от вас да обърнете… особено внимание на Ивелда, за да я арестувате без инциденти. Убита е от вашето оръжие и отговорността за това ще трябва да поеме вашата служба. Така няма да има излишни спорове между агенциите ни относно правилата за употреба на личното оръжие, а ние на свой ред няма да споменаваме никакви обидни или неприязнени забележки, които сте правила в микробуса по адрес на Ивелда.
За миг Старлинг си представи как Ивелда Дръмго излиза през вратата, после пред колата, видя гордо изправената й глава и въпреки глупавата й смърт оцени решението й да вземе детето си и да се изправи лице в лице срещу нападателите си, вместо да побегне.
Старлинг се наклони към микрофона зад вратовръзката на Снийд и каза отчетливо:
– Нямам нищо против да заявя що за човек беше Ивелда Дръмго, господин Снийд. Беше много по-свястна от вас.
Пиърсол се върна без Нунън и затвори вратата.
– Заместник-директорът Нунън се върна в кабинета си. Господа, налага се да прекратя тази среща. Ще ви потърся по-късно по телефона.
Крендлър вдигна глава. Надуши политика и изведнъж наостри уши.
– Трябва да вземем някои решения – започна Снийд.
– Не, не трябва.
– Но…
– Боб, повярвай ми, не е нужно да решаваме каквото и да било. Ще ти се обадя по телефона. И… Боб?
– Да?
Пиърсол сграбчи жицата зад вратовръзката на Снийд и я дръпна с всички сила, така че отлепи лепенката от гърдите му и скъса копчетата на ризата му.
– Ако още веднъж влезеш в кабинета ми с такова нещо, ще те сритам по задника.
Когато излизаха, никой не погледна към Старлинг освен Крендлър. Тръгна към вратата, като плъзгаше краката си по пода, така че да не се налага да гледа къде стъпва, после се възползва от голямата подвижност на дългия си врат, за да се обърне към нея, подобно на хиена, която се навърта край стадо и избира жертвата си. По лицето му се изписаха няколко вида глад – в природата му беше едновременно да оценява бедрата й и да търси канап за провесване на шунката.
Глава 8
Отделът по поведенчески науки към ФБР се занимава със серийните убийства. Въздухът в помещенията долу в сутерена на сградата е хладен и неподвижен. През последните години неколцина дизайнери бяха опитвали да освежат подземното пространство, но резултатът не беше по-добър от козметика на труп.
Кабинетът на шефа продължава да е в първоначалния светлокафяв цвят, с карирани кафяви пердета на високите прозорци. Там, заобиколен от пъклените папки, седеше Джак Крофорд и пишеше на бюрото си.
На вратата се почука и той вдигна очи, за да види нещо, което винаги му бе приятно – на прага стоеше Кларис Старлинг.
Крофорд се усмихна и стана. Двамата със Старлинг често разговаряха прави – едно от неписаните официални правила, които бяха възприели в отношенията си. Не беше нужно да се ръкуват.
– Чух, че сте идвали до болницата – започна тя. – Съжалявам, че се разминахме.
– Радвам се, че те пуснаха толкова бързо – отвърна той. – Как е ухото ти?
– Добре е… ако човек си пада по карфиола… Казаха ми, че по-голямата част ще окапе. – Ухото й беше скрито под косата. Не му предложи да го види.
Помълчаха.
– Накараха ме да опера пешкира за акцията, за смъртта на Ивелда Дръмго и всичко останало. Бяха като хиени. После изведнъж спряха и се измъкнаха. Нещо ги прогони.
– Може би имаш ангел-хранител.
– Може би. Какво ви струваше?
Крофорд поклати глава.
– Затвори, моля те, вратата. – Намери книжна салфетка в джоба си и избърса очилата си. – Щях да го направя, ако можех. Не ми стигна куражът. Ако сенатор Мартин все още беше на поста си, щеше да имаш някакъв гръб… Те убиха Джон Бригъм в онази акция – просто го изхвърлиха на боклука. Щеше да е ужасно, ако бяха унищожили и теб.
Лицето на Крофорд пламна и тя си го спомни над гроба на Джон Бригъм в силния вятър, който духаше. Крофорд никога не беше говорил с нея за собствената си война.
– Но все пак направихте нещо, нали?
Той кимна.
– Направих нещо. Не знам доколко ще се зарадваш. Става дума за работа.
Работа. „Работа“ беше хубава дума в речника, който използваха помежду си, само двамата. Това означаваше конкретна бърза задача и въздухът сякаш се проясни. Никога не говореха – ако имаше как да го избегнат – за заплетената централна бюрокрация във Федералното бюро за разследвания. Двамата бяха като лекари мисионери, които нямат нерви за теология – съсредоточаваха се изцяло върху бебето, знаеха, но не го изричаха, че Бог няма да си помръдне пръста, за да помогне. Че не би изпратил дъжд, дори и да става дума за хиляди деца на туземци.
– Косвено, Кларис, твой благодетел е авторът на писмото, което получи наскоро.
– Доктор Лектър. – Отдавна бе забелязала, че Крофорд избягва да произнася името му.
– Същият. В продължение на толкова много години ни се изплъзва, нямахме надежда да го открием, а сега изведнъж ти пише писмо. Защо?
Бяха изминали седем години, откакто доктор Ханибал Лектър, доказано отнел живота на десет души, бе избягал от охраната в Мемфис, убивайки още пет души.
Сякаш бе изчезнал от лицето на земята. Делото му във ФБР оставаше открито и щеше да е открито за вечни времена или поне докато не го заловяха. Така беше и в Тенеси, и в други юрисдикции. Вече обаче нямаше специални хора, натоварени с издирването му, при все че близките на жертвите не преставаха да ронят гневни сълзи пред властите в Тенеси и все още настояваха да се предприеме нещо.
Бяха се появили томове научни догадки за психиката му, повечето от които дело на хора, които през живота си не го бяха виждали. Имаше няколко работи на психиатри, които той бе направил за смях в научните издания и които бяха сметнали, че сега е безопасно да надигнат глава. Някои от тях твърдяха, че отклоненията в психиката му неизбежно ще го тласнат към самоубийство и че вероятността вече да е покойник е доста голяма.
Интересът към доктор Лектър, поне в киберпространството, беше до голяма степен жив. По тинестото дъно на Интернет теориите за Лектър никнеха като гъби, а твърденията, че е бил видян, изобилстваха като подобните твърдения за Елвис Пресли. Натрапници обсаждаха чат-пространствата, а в електронното блато в тъмната страна на Мрежата на колекционерите на ужасяващи мистерии се предлагаха полицейски снимки на извършените от него безумия.
След седем години от доктора имаше една-единствена следа – писмото му до Кларис Старлинг по времето, когато таблоидите я разпъваха на кръст.
По писмото нямаше отпечатъци от пръсти, но във ФБР до голяма степен бяха убедени, че не е фалшификат. Кларис беше сигурна в това.
– Защо го е направил, Кларис? – попита Крофорд, сякаш й се сърдеше. – Никога не съм претендирал, че го разбирам по-добре от онези тъпанари психиатрите. Затова ти ми кажи.
– Решил е, че случилото се с мен ще ме унищожи, ще ме разочарова до крайна степен в Бюрото, а той умира да гледа как се руши вярата, това е любимото му занимание. Подобно на рухналите черкви, които колекционираше. Най-много обичаше да гледа снимката на руините на онази църква в Италия, която се събори и затрупа възрастните жени по време на неделната молитва, а някой беше забучил най-отгоре коледно дърво. Аз го забавлявам, той си играе с мен. Докато го разпитвах, той обичаше да изтъква пропуските в образованието ми. Смята ме за простовата и наивна.
– А мислила ли си, че си пада по теб, Старлинг? – попита Крофорд, като говореше от висотата на собствената си възраст и самота.
– Мисля, че го забавлявам. Нещата или го забавляват, или не. Ако ли не…
– Не си ли чувствала, че те харесва? – настоя Крофорд на различието между мисъл и чувство както баптистът държи на пълното потапяне на младенеца при кръщаването.
– Още съвсем в началото на познанството ни той ми каза за мен самата неща, които си бяха самата истина. Смятам, че разбирането лесно може да се обърка с влизането в положението, защото толкова много ни се иска да ни влязат в положението. Може би съзряването е именно осъзнаването на това различие. Неприятно и гадно е да съзнаваш, че някой те разбира, без дори да те харесва. А най-лошо е когато си дадеш сметка, че разбирането е само оръдие на дебнещия те хищник. Нямам никаква представа какво изпитва доктор Лектър към мен.
– Кажи ми какво именно ти е казал, ако не възразяваш.
– Че съм амбициозно напористо селянче и очичките ми святкат като евтини стъкълца. Че нося евтини обувки, но имам вкус – съвсем малко.
– И това ти прозвуча като истина?
– Да. И може би още е вярно. Подобрих обаче състоянието на обувките си.
– Смяташ ли, Старлинг, че може би му е било интересно да разбере дали ще го издадеш, когато ти изпрати съчувствено писмо?
– Знаел е, че ще го издам, а ако не е знаел, е трябвало да го знае.
– Уби шест души, след като съдът го изпрати в лудницата – каза Крофорд. – Уби Мигс, задето те изпръска в лицето със сперма, после още петима, за да избяга. При сегашния политически климат, ако бъде хванат, инжекцията не му мърда.
Мисълта накара Крофорд да се усмихне. Той бе поставил основите на изследванията върху серийните убийства. Сега го очакваше задължително пенсиониране, а чудовището, което му бе създало най-много грижи, оставаше на свобода. Възможността доктор Лектър да бъде екзекутиран го изпълваше със задоволство.
Старлинг си даде сметка, че спомена Мигс само за да я накара да настръхне, да я върне към ужасните дни, когато опитваше да разпитва Ханибал Канибала в тъмницата на Балтиморската болница за психичноболни престъпници. Когато Лектър си играеше с нея, а в същото време в дупката на Джейм Гъм клечеше едно момиче и очакваше да умре. Обикновено Крофорд прибягваше до хватки за заостряне на вниманието, когато се канеше да заговори по същество – така и стана.
– Знаеш ли, Старлинг, че една от първите жертви на доктор Лектър все още живее?
– Богатият. Семейството му предложи награда.
– Да. Мейсън Върджър. Поддържат го с респиратор в Мериленд. Баща му умря тази година и му остави цялото си състояние, натрупано от месопреработващата промишленост. Старият Върджър освен това завеща на Мейсън един конгресмен и един член на Комисията за разследване на съдийски грешки към Камарата на представителите, който без благодетеля си просто не може да свързва двата края. Както и да е, Мейсън каза, че имал нещо, което може би ще ни помогне да открием доктора. Иска да говори с теб.
– С мен?
– С теб. Мейсън го поиска и изведнъж всички се съгласиха, че идеята е страхотна.
– Мейсън поиска да говори с мен по ваше внушение, нали?
– Искаха да си измият ръцете с теб, Старлинг, да те захвърлят като парцал. Щяха да те унищожат като Джон Бригъм само за да спасят кожата на неколцина бюрократи от Бюрото по алкохола и тютюна. Страх. Натиск. Вече само от това разбират. Накарах един човек да се обади на Мейсън и да му каже колко много ще се затрудни издирването на Лектър, ако те отстранят, а какво е станало после, на кого се е обадил Мейсън, не знам и не искам да знам. Най-вероятно на конгресмена Велмор.
Преди година Крофорд не би играл по този начин. Старлинг потърси с очи по лицето му признаци на лудостта, която понякога обзема хората при мисълта, че скоро трябва да се пенсионират. Усещането, че няма време. Не забеляза такива, но въпреки това й се видя уморен.
Старлинг знаеше, че още откакто бе завършила академията на ФБР, Крофорд се опитваше да я вземе при себе си в отдела по поведенчески науки. Сега, когато бе минала през толкова много задачи и беше ветеран в Бюрото, тя ясно си даваше сметка, че ранният й триумф при залавянето на серийния убиец Джейм Гъм бе част от провала й. Беше изгряваща звезда, спряна по пътя към висините. При залавянето на Гъм си бе създала поне един много силен враг и бе предизвикала завистта на немалко мъже колеги. Всичко това, заедно с известна доза несговорчивост, бяха довели до последвалите години, когато издирваше избягали затворници, преследваше бандити, ограбили банки, връчваше заповеди за арест. Общо взето, през повечето време бе гледала града над дулото на пистолета. Най-накрая бяха решили, че е твърде раздразнителна, за да работи в екип, и я бяха преместили в техническия отдел, за да монтира подслушвателни устройства на телефоните на гангстери и разпространители на детска порнография, да прекарва безкрайни самотни бдения пред специалната апаратура. Освен това винаги беше на разположение, ако някоя сродна агенция имаше нужда от надежден помощник. Беше жилава и силна, с пистолета беше прецизна и бърза.
Крофорд бе преценил, че това е шансът й. Беше убеден, че винаги е искала да преследва Лектър. Истината обаче не беше толкова проста.
Крофорд се вгледа в нея съсредоточено.
– Не си изтрила барута от бузата си – отбеляза той.
На скулата й все още се виждаха набитите под кожата частици изгорял барут от пистолета на Джейм Гъм.
– Не остава време – отвърна тя.
– Знаеш ли как наричат французите бенка на скулата като тази?
Крофорд разполагаше с огромна библиотека за татуировки, телесни символи и ритуални обезобразявания.
Старлинг поклати глава.
– Наричат я „courage“ или храброст – каза той. – Не е нужно да го махаш. На твое място не бих го направил.
