Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 30 страниц)
Глава 73
Крендлър не би могъл да иска по-добро отразяване в медиите. Деветнайсетата годишнина на ФБР включваше обиколка за журналисти из новия център за управление при кризисни ситуации. Телевизионните новинарски екипи се възползваха докрай от рядката възможност да влязат в щаба на ФБР. В предаване на живо C-SPAN излъчи изцяло казаното от бившия президент Джордж Буш и директора на ФБР. Си Ей Ен излъчи репортаж от речите, а телевизионните мрежи включиха събитието във вечерните новини. Мигът на Крендлър дойде, когато величията слязоха от подиума. Младият журналист с късата подстрижка, застанал наблизо, го попита:
– Господин Крендлър, истина ли е, че специален агент Кларис Старлинг е отстранена от разследването за Ханибал Лектър?
– Мисля, че би било преждевременно и несправедливо към агент Старлинг да коментираме на този етап. Ще кажа само, че със случая „Ханибал Лектър“ се заема Кабинетът на генералния инспектор. Обвинения не са предявени към никого.
Си Ен Ен също се намеси:
– Господин Крендлър, според италиански източници доктор Лектър може би е получил сигнал от правителствен източник, който го е предупредил да избяга. Това ли е причината за отстраняването на специален агент Старлинг? Това ли е причината за намесата на Кабинета на генералния инспектор вместо Вътрешната служба за професионална отговорност?
– Не мога да коментирам съобщения на чуждестранни информационни източници, Джеф. Мога да кажа само, че Кабинетът на генералния инспектор разследва твърдения, които до този момент не са доказани. Към нашите служители се отнасяме с не по-малка отговорност, отколкото към нашите приятели отвъд океана – отговори Крендлър и вдигна пръст нагоре като представител на клана Кенеди. – Случаят „Ханибал Лектър“ е в добри ръце, не просто в ръцете на Пол Крендлър. Привлечени са експерти от всички области, от ФБР и Департамента на правосъдието. Работим по проект, за който ще ви уведомим, когато му дойде времето и след като даде резултати.
Немският лобист, хазяинът на доктор Лектър, бе обзавел къщата с огромен телевизор „Грундиг“ и бе опитал да го слее с обзавеждането, като върху ултрамодерния шкаф беше поставил една от по-малките си бронзови отливки на Леда и лебедът.
Доктор Лектър гледаше филм, озаглавен „Кратка история на времето“, за великия астрофизик Стивън Хокинг и неговата работа. Беше го гледал много пъти. Любимият му момент беше падането на порцелановата чаша от масата на пода.
Хокинг, сгърчен на инвалидния си стол, говори с компютърно генерирания си глас:
Откъде идва разликата между минало и бъдеще? Законите на науката не правят разлика между минало и бъдеще. Въпреки това в ежедневието ни разликата между минало и бъдеще е много съществена.
Можете да видите как чаша чай пада от масата и се разбива на парчета на пода, но никога няма да видите чашата да става отново цяла и да скача от пода на масата.
Филмът, пуснат обратно, показва как чашата се качва, цяла, на масата. Хокинг продължава:
Увеличаването на безпорядъка или ентропията е това, което отличава миналото от бъдещето, което дава посока на времето.
Доктор Лектър се възхищаваше на трудовете на Стивън Хокинг и ги следеше, доколкото можеше, в математическите списания. Знаеше, че ученият някога бе вярвал, че вселената ще престане да се разширява и отново ще се свие и че ентропията може да реверсира. По-късно Хокинг бе признал, че е сгрешил.
Лектър имаше нелоши познания в областта на висшата математика, но Хокинг е нещо качествено различно от нас останалите. Лектър бе разсъждавал върху проблема с години, искаше му се Хокинг да е бил прав в началото, вселената да спре да се разширява, ентропията да се оправи, Миша, изядена, да бъде цяла отново.
Време. Доктор Лектър спря филма и превключи на новините.
Телевизионните предавания и събитията, свързани с ФБР, се публикуват ежедневно на публичната Интернет страница на Бюрото. Доктор Лектър преглеждаше страницата също всеки ден, за да провери дали в препратката към десетте най-търсени престъпници все още използват старата му снимка. По този начин научи за юбилея на Бюрото достатъчно рано, за да проследи събитията. Седна на голямото кресло по смокинг и вратовръзка и започна да гледа как Крендлър лъже. Гледаше го с полузатворени очи, държеше чашата си с коняк близо до носа и леко разклащаше съдържанието. Не беше виждал това бледо лице от Мемфис, когато Крендлър бе застанал пред клетката му малко преди да избяга.
По местните новини от Вашингтон видя как пътен полицай глобява Старлинг и как репортери тикат микрофоните си през отворения прозорец на мустанга й. По това време вече според новините Старлинг беше „застрашила сигурността на САЩ“ във връзка със случая „Лектър“.
При вида й кафявите му очи се отвориха широко и в дълбините на зениците му около изображението на лицето й заиграха искрички. Запази лика й непокътнат и съвършен в ума си дълго след като изчезна от екрана на телевизора и после го тласна към един друг образ, образа на Миша, докато двата не се сляха и докато от червеното плазмено ядро на сливането не полетяха искри нагоре, на изток, към нощното небе, за да се понесат със звездите над морето.
Сега, ако вселената се свиеше, ако времето се задвижеше в обратна посока и счупените чаши отново станеха цели, на света щеше да има място и за Миша. Най-стойностното място, известно на доктор Лектър – мястото на Кларис Старлинг. Миша можеше да заеме мястото на Старлинг в света. Ако се стигнеше до това, ако времето се върнеше назад, смъртта на Старлинг щеше да освободи за Миша място, чисто и искрящо като медното корито в градината.
Глава 74
Доктор Лектър паркира пикапа си на една пряка от болницата „Мериленд-Мизерикордия“ и избърса внимателно монетите, преди да ги пусне в паркинг-метъра. Беше с ватиран комбинезон, с каквито работниците се предпазват от студа, и с шапка с голяма козирка, за да се прикрие от камерите на охраната. Влезе през главния вход.
Бяха минали повече от петнайсет години, откакто доктор Лектър за последен път бе идвал в „Мериленд-Мизерикордия“, но основното разпределение в сградата изглеждаше непроменено. Това, че отново виждаше мястото, където бе започнала медицинската му кариера, за него не означаваше нищо. Местата с ограничен достъп горе бяха подновени козметично, но би трябвало да са същите, както по времето, когато практикуваше там – това поне личеше от чертежите на Департамента на строителството.
На входа се сдоби с пропуск за посетители и се качи на етажите за пациенти. Тръгна по коридора, като четеше табелите с имената на пациентите и лекарите по вратите на стаите. Това беше отделението за следоперативно възстановяване – тук попадаха от интензивното отделение след сърдечносъдови или черепни операции.
Човек би могъл да си помисли, че доктор Лектър чете много бавно, защото устните му помръдваха беззвучно и той от време на време проточваше врат като малограмотен простак. След това седна в чакалнята така, че да вижда коридора. Остана там час и половина сред възрастни жени, които споделяха семейни трагедии, и изтърпя някакъв тъп сериал по телевизията. Най-накрая съзря това, което чакаше – лекар със зелени хирургически дрехи обикаляше сам стаите. Трябва да беше… щеше да направи визитация на пациент на… доктор Силвърман. Доктор Лектър стана и се почеса. Взе разпърпан вестник от една масичка и излезе от чакалнята. Две врати по-нататък по коридора имаше друга стая с пациент на доктор Силвърман. Доктор Лектър се вмъкна вътре. Стаята беше полутъмна, пациентът спеше дълбоко, главата и половината му лице бяха превързани. Светло червейче подскачаше в постоянен ритъм на екрана на монитора.
Доктор Лектър бързо свали горните си дрехи и остана по зелени хирургически дрехи. Сложи си болнични чехли, шапка, хирургическа маска и ръкавици. От джоба си извади бял хартиен чувал за отпадъци и го разгъна.
Доктор Силвърман влезе, като говореше с някого през рамо. Щеше ли да го придружава медицинска сестра? Не.
Доктор Лектър взе кошчето за смет и започна да изсипва съдържанието му в чувала, с гръб към вратата.
– Извинете ме, докторе, ще се махна веднага – каза доктор Лектър.
– Няма нищо – отвърна доктор Силвърман и взе болничния картон от таблата на леглото. – Вършете си работата.
– Благодаря – рече доктор Лектър и стовари гумената палка върху тила на хирурга само с едно леко движение на китката и го улови през гърдите, докато се свличаше. Гледката беше удивителна, защото за теглото си беше силен пропорционално на мравката. Отнесе доктор Силвърман в тоалетната на пациента, свали му панталоните и го остави седнал върху клозетната чиния.
Хирургът остана там с увиснала над коленете глава. Доктор Лектър го надигна за момент, колкото да провери зениците му и да откачи от зелената му дреха табелката с името и няколкото титли, удостоверяваща самоличността му. Размени я с пропуска си за посетители, взе стетоскопа му и го окачи на собствения си врат по модерния начин – като преметнато шалче, после сложи на главата си специалните увеличаващи хирургически очила.
Сега беше готов да проникне в сърцето на „Мериленд-Мизерикордия“.
При боравенето с наркотични вещества болницата спазва най-строго федералните изисквания. Шкафовете за тях в стаите на сестрите на етажите с пациенти винаги са заключени. За да се отворят, са нужни два ключа, които са у дежурната сестра и първия й асистент. Води се най-строга отчетност.
В операционните блокове – най-добре охраняваният район в болниците – нужните наркотични вещества се донасят няколко минути преди да бъде докаран пациентът. Упойките за анестезиолога са недалеч от операционната маса в шкаф с хладилно отделение и друго отделение със стайна температура.
Запасите от такива медикаменти се пазят в специални хранилища в близост до стаята за миене и стерилизация. В тях има различни препарати, които не се намират долу в общото хранилище – силни успокоителни и екзотични упойки, благодарение на които е възможно да се правят сърдечни и мозъчни операции върху пациенти, които са в съзнание и реагират.
През работния ден в хранилището винаги има човек и докато фармацевтът е в стаята, шкафовете са отключени. Ако по време на сърдечна операция възникне спешна нужда от нещо, няма време за суетене с ключовете. Доктор Лектър, все още с маската на лицето, отвори люлеещата се врата на операционния блок.
В опит да се разведри атмосферата, стените бяха боядисани в няколко ярки комбинации от цветове, които биха ужасили и умиращите. Няколко лекари преди доктор Лектър се подписаха в регистрационния дневник и продължиха към стерилизационната стая. Доктор Лектър вдигна картона и раздвижи химикалката над листа, но не написа нищо.
В графика беше отбелязано, че в операционна „В“ ще се вади мозъчен тумор, начало след двайсет минути. Първата операция за деня. В стаята за стерилизация доктор Лектър свали ръкавиците си, изми си старателно ръцете до лактите, после намаза дланите си с талк и пак надяна ръкавиците. Излезе в коридора. Хранилището би трябвало да е следващата врата вдясно. Не. На вратата, боядисана в кайсиев цвят, имаше надпис АВАРИЙНИ ГЕНЕРАТОРИ, а след нея беше двойната врата на операционна „В“. Една сестра се спря до него.
– Добро утро, докторе.
Доктор Лектър се изкашля зад маската и промърмори поздрав. След това смотолеви някакво извинение, сякаш е забравил нещо, и се обърна пак към стерилизационната стая. Сестрата погледна след него за момент, после влезе в операционната. Доктор Лектър свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за боклук. Никой не му обръщаше внимание. Взе нов чифт. Тялото му беше в стаята за стерилизация, но всъщност умът му препускаше през фоайето на двореца на паметта му покрай бюста на Плиний и нагоре по стълбите към залата на архитектурата. На едно добре осветено място, където доминираше умален модел на лондонската катедрала „Сейнт Пол“, шедьовърът на сър Кристофър Рен, имаше чертожна дъска и върху нея го чакаха техническите чертежи на болницата. Чертежите на операционния блок, точно копие на чертежите от Департамента на строителството. Той се намираше ето тук. Хранилището с наркотиците беше там. Не. Чертежите не бяха точни. Явно бяха променили плановете след регистрацията на чертежите в Департамента. Генераторите бяха обозначени от другата страна огледално, в коридора към операционна „А“. Може би надписите бяха обърнати. Вероятно. Нямаше време да търси.
Доктор Лектър излезе от стерилизационната и тръгна по коридора към операционна „А“. Врата вляво. Надписът беше СКЕНЕР. Продължавай. Следващата врата беше хранилището. Бяха разделили помещението на две, за да поберат и скенера.
Тежката врата на хранилището беше отворена и подпряна с клин да не се затваря. Доктор Лектър влезе бързо в стаята и дръпна вратата зад себе си.
Подпухнал фармацевт беше клекнал и прибираше нещо на нисък рафт.
– Мога ли да ви помогна, докторе?
– Да, ако обичате.
Младият мъж понечи да стане, но така и не успя. Удар с палката, фармацевтът пръдна и се свлече на пода.
Доктор Лектър вдигна долния край на хирургическата риза и я подпъхна под градинарската престилка, с която беше отдолу.
Зачете етикетите по рафтовете със светкавична бързина: амбиен, амобарбитал, амитал, далмейн, флуразепам, халцион, загребваше десетки опаковки в джобовете си. След това се прехвърли към хладилника и пак започна да чете и прибира: мидазолам, ноктек, скополамин, пентотал, куазепам, солцидем. След по-малко от четирийсет секунди отново беше в коридора и затвори вратата на хранилището.
Отби се още веднъж в стерилизационната, за да провери в огледалата дали няма издатини по дрехите. Без да бърза, излезе през люлеещата се врата. Табелата с името умишлено беше закачена наопаки, маската беше на лицето му, очилата спуснати над очите, лещите за увеличение вдигнати, пулсът му седемдесет и две. Разменяше кратки поздрави с другите лекари. След това взе асансьора надолу, без да сваля маската, забил поглед в болничния картон, който бе грабнал напосоки.
Влизащите в болницата може би намираха за странен факта, че не свали хирургическата маска чак до долния край на стълбите, извън обсега на охранителните камери. Минувачите по улицата може би се питаха защо един лекар кара такъв раздрънкан стар пикап.
Някакъв анестезиолог почука нетърпеливо на вратата на хранилището в операционния блок и завари фармацевта все още в безсъзнание. Откриха липсите след още петнайсет минути.
Доктор Силвърман се свести, паднал до тоалетната със свалени панталони. Нямаше спомен да е влизал тук и не знаеше къде се намира. Помисли си, че може да е получил мозъчен удар, малък инсулт, може би вследствие на напъването при ходенето по голяма нужда. Не искаше да се движи, от страх да не освободи съсирек. Леко запълзя по пода, докато не стигна коридора. Изследванията показаха леко сътресение на мозъка.
Преди да се прибере у дома, доктор Лектър спря на още две места. Първото беше фалшива пощенска кутия в покрайнините на Балтимор, за да вземе пакета, поръчан по Интернет от една фирма за погребални принадлежности. Вътре имаше костюм със зашити за сакото риза и вратовръзка, като сакото и ризата бяха сцепени отзад.
Сега оставаше само виното – трябваше да е нещо наистина празнично. Затова се налагаше да отскочи до Анаполис. Щеше да е по-приятно, ако беше с джагуара.
Глава 75
Крендлър беше облечен за бягане в студа, така че, когато Ерик Пикфорд позвъни в дома му в Джорджтаун2626
Аристократичен стар жилищен квартал във Вашингтон. – Б.пр.
[Закрыть], той трябваше да разкопчае ципа на анцуга си, за да не му стане горещо.
– Ерик, отиди до кафенето и ми се обади от обществен телефон.
– Извинете, но защо, господин Крендлър?
– Направи каквото ти казвам.
Крендлър свали ръкавиците и лентата от главата си и ги метна върху пианото във всекидневната. Започна да свири някаква мелодия с един пръст, докато Пикфорд не му се обади повторно.
– Старлинг разбира от техника, Ерик. Не знаем с какво е оборудвала телефоните си. Не трябва да излагаме на опасност работата на правителството.
– Да, сър. Господин Крендлър, обади ми се Старлинг. Искаше да си вземе растението и други неща… Онова глупаво пиле, дето се накланя, за да пие вода… Освен това обаче ми подсказа нещо полезно. Каза ми да не обръщам внимание на последните цифри от пощенския код при подозрителните абонаменти за списания, ако разликата между тях е три или по-малко, защото доктор Лектър би могъл да използва няколко пощенски кутии, които обаче са близо една до друга.
– И?
– Попаднах на нещо. „Неврофизиологически журнал“ отива на един пощенски код, „Physica Scripta“ и „ICARUS“ на друг. Намират се на около десет мили разстояние. Абонаментите са на различни имена, платени са с ордери.
– Какво е „ICARUS“?
– Международно списание за изследвания на слънчевата система. Преди двайсет години е бил абониран за него. Пощенските кутии са в Балтимор. Списанията обикновено се доставят около десето число на месеца. И още нещо, преди минута ми се обадиха, че са продали бутилка „Шато Ик…“ Как беше…
– Иким. Е, какво от това?
– Скъп магазин за вина в Анаполис. Въведох продажбата в компютъра и се получи съвпадение със списъка „Важни дати“, който състави Старлинг. Рождената й дата. Виното е от годината на раждането й. Купувачът е платил триста двайсет и пет долара в брой за него и…
– Кога стана това? Преди или след като говори със Старлинг?
– След това. Преди минута.
– Значи тя не знае?
– Не. Трябва да се обадя на…
– Чакай малко. Искаш да кажеш, че са ти се обадили заради една продадена бутилка вино?
– Да, сър. Тя има записки тук. По цялото Източно крайбрежие има само три такива бутилки. Предупредила е и тримата търговци. Достойно е за възхищение.
– Кой я е купил? Как е изглеждал?
– Бял мъж, среден на ръст, с брада. Дебело облечен.
– В магазина има ли камери за наблюдение?
– Да, сър. Това беше първият ми въпрос. Казах, че ще изпратим някой да вземе касетата със записа. Още не съм го направил. Продавачът не знаел, че се интересуваме от това, но покупката му се сторила толкова необичайна, че казал на собственика. Собственикът веднага изтичал навън и успял да види купувача… поне мисли, че е купувачът… да се отдалечава със стар пикап. Сив, с менгеме в каросерията. Ако е Лектър, мислите ли, че ще се опита да го изпрати на Старлинг? Най-добре да я предупредим.
– Не – рече Крендлър. – Не й казвай.
– А да вкарам ли информацията в досието на Лектър и бюлетина на ПЗООП?
– Не – отсече Крендлър и се замисли трескаво. – Отговориха ли от Квестурата за компютъра на Лектър?
– Не, сър.
– Тогава няма да вкарваш информацията никъде, докато не сме сигурни, че самият Лектър не чете бюлетина. Може да е взел кода на Паци за достъп в програмата. Може и Старлинг да го чете и да го информира по някакъв начин, както направи във Флоренция.
– О… да, разбирам. Оперативният офис в Анаполис може да вземе касетата.
– Остави това на мен.
Пикфорд му продиктува адреса на магазина за вино.
– Продължавай да следиш абонаментите – нареди Крендлър след това. – Когато Крофорд се върне на работа, кажи му за пощенските кутии. Той ще организира наблюдение след десети.
Крендлър набра номера на Мейсън и напусна джорджтаунската си къща, като тичаше с лекота към парка „Рок Крийк“.
В спускащия се здрач се виждаше само бялата лента „Найки“ на главата му, белите маратонки „Найки“, белите ивици на анцуга му – също „Найки“. Сякаш под търговските марки изобщо нямаше човек.
Бяга само половин час. Чу чаткането на хеликоптера, когато пред очите му се появи площадката за кацане край зоопарка. Наведе се под витлото и скочи в машината, без дори да забави крачка. Издигането на машината го изпълни с вълнение, докато го носеше към висините, които заслужаваше. Отиваше до Анаполис за записа, после при Мейсън.
Глава 76
– Ще фокусираш ли това шибано нещо, Кордел? – С плътния глас на Мейсън „фокусираш“ и „шибано“ звучаха по-скоро като „хокусираш“ и „хибано“.
Крендлър стоеше до Мейсън в тъмната част на стаята, за да вижда по-добре монтирания високо монитор. В стаята беше топло и той бе завързал горнището на анцуга си около кръста. Отдолу беше по фланелка от Принстън. Лентата на главата му и маратонките отразяваха светлината от аквариума.
Според Марго Крендлър имаше пилешки рамене. Когато той влезе, двамата едва си кимнаха.
На записа от магазина не се виждаше часът или броячът за лентата, търговията по Коледа беше оживена. Кордел пренавиваше напред, от клиент на клиент, Мейсън убиваше времето, като се държеше неприятно.
– Какво каза в магазина, когато се появи по анцуг и им показа значката, Крендлър? Че си от специалните олимпийци? – Откакто Крендлър беше започнат да прибира чековете, Мейсън се държеше значително по-непочтително.
Крендлър обаче не можеше да се обиди, когато интересите му бяха поставени на карта.
– Казах, че съм под прикритие. Как следите Старлинг?
– Марго, кажи му. – Мейсън сякаш искаше да пести затрудненото си дишане, за да сее обиди.
– Докарахме дванайсет души от охраната в Чикаго. Във Вашингтон са. Три екипа, във всеки има по един помощник-шериф от Илинойс. Ако полицията ги види при залавянето на Лектър, ще кажат, че са го разпознали, че правят граждански арест и прочие. Екипът, който го хване, ще го предаде на Карло. След това всички се връщат в Чикаго. Знаят само толкова.
Записът продължаваше.
– Един момент… Кордел, върни трийсет секунди – обади се Мейсън. – Погледнете това.
Охранителната камера на магазина покриваше пространството от вратата до касовия апарат. Изображението беше лошо. Влезе мъж с шапка с голяма козирка, работнически ватиран комбинезон и ръкавици с един пръст. Имаше бакенбарди и тъмни очила. Обърна се с гръб към камерата и внимателно затвори вратата зад себе си.
Обясни бързо какво иска на продавача и го последва към рафтовете с вино извън обсега на камерата.
Минаха цели три минути. Двамата най-накрая се върнаха. Продавачът избърса бутилката от прахта, уви я в дунапрен и я сложи в торбичка. Клиентът свали дясната си ръкавица и плати в брой. Устата на продавача се раздвижи, каза „благодаря“ на гърба на клиента, който си тръгна.
След няколко секунди продавачът извика някого извън кадър. Появи се едър мъж и веднага изтича до вратата.
– Това е собственикът, който е видял пикапа – обясни Крендлър.
– Кордел, можеш ли да презапишеш тази лента и да увеличиш физиономията на клиента?
– Веднага, господин Мейсън. Но няма да се вижда ясно.
– Направи го.
– Не свали лявата ръкавица – отбеляза Мейсън. – Може и да са ме преметнали с рентгеновата снимка, която купих.
– Паци каза, че е оперирал ръката си. Че са махнали шестия пръст – обади се Крендлър.
– Паци може да си е заврял собствения пръст отзад, вече не знам на кого да вярвам. Ти си го виждала, Марго, това Лектър ли е?
– Преди осемнайсет години – отговори Марго. – Имах три сеанса и винаги седеше зад бюрото си, не се разхождаше наоколо. Седеше абсолютно неподвижно. Най-добре си спомням гласа му.
– Господин Върджър, Карло е тук – чу се гласът на Кордел по интеркома.
Карло миришеше на свине, та не се траеше. Влезе в стаята, притиснал шапката към гърдите си, и вонята на глиганска наденица, която лъхаше от главата му, накара Крендлър да издиша рязко през носа си. В знак на уважение похитителят от Сардиния лапна изцяло еленовия зъб, който дъвчеше.
– Карло, виж това. Кордел, върни записа и го пусни от влизането му.
– Това е точно онзи кучи син – обади се Карло, преди клиентът да е направил и четири крачки. – Брадата я нямаше, но походката е същата.
– Във Флоренция си видял ръцете му, нали?
– Да.
– Пет или шест пръста имаше на лявата?
– … Пет.
– Поколеба се.
– Само за да се сетя как беше cinque на английски. Пет са. Сигурен съм.
Мейсън раздалечи оголените си зъби в усмивка.
– Чудесно. Носи ръкавицата, за да запази описанието с шестте пръста – рече той.
Вероятно миризмата на Карло бе проникнала в аквариума през помпата за въздух, защото змиорката излезе от скривалището да хвърли едно око. После остана отвън да се върти в безкрайна осмица като повърхнина на Мобиус, с оголени зъби, докато дишаше.
– Карло, мисля, че ще свършим с всичко това съвсем скоро – рече Мейсън. – Ти, Пиеро и Томазо сте първият ми екип. Имам ви доверие, въпреки че Лектър ви изигра във Флоренция. Искам да наблюдавате Кларис Старлинг в деня преди рождения й ден, на рождения й ден и на другия ден. Ще ви смени друг екип, докато тя спи у дома си. Ще ви дам шофьор и микробус.
– Padrone – каза Карло.
– Да.
– Искам малко време насаме с доктора заради брат ми Матео. Обеща ми, че ще го имам.
Карло се прекръсти, когато спомена името на покойника.
– Разбирам чувствата ти много добре, Карло. Имаш най-дълбоките ми съболезнования. Карло, искам доктор Лектър да бъде изконсумиран на два сеанса. Първата вечер прасетата да изгризат краката му, докато той гледа зад преградата. За да стане това, трябва да е в добра форма. Никакви удари по главата, никакви строшени кости, никакви увреждания на очите. След това ще чака една нощ без крака, а прасетата ще го довършат на следващия ден. Аз ще поговоря с него, след това ще е твой един час преди втория сеанс. Ще те помоля да му оставиш едното око и да е в съзнание, за да вижда муцуните им, когато гризат физиономията му. Ако, примерно, решиш да го кастрираш, твоя си работа, но искам Кордел да се погрижи за кръвоизливите. И всичко да е заснето.
– Ами ако умре от загуба на кръв още първата вечер?
– Няма. Няма да умре и през нощта. През нощта ще чака с изядени крака. Кордел ще се погрижи за това и за подмяната на телесните му течности. Предполагам, че ще трябва да му се прелива кръв с една или две системи.
– Или четири, ако се наложи – чу се безтелесният глас на Кордел по високоговорителите. – Мога и да му скъся краката още повече.
– Най-накрая – каза Мейсън на Карло с най-съчувствения си глас – ще можеш да се изпикаеш в системата, преди да го изтърколиш на свинете. Или да се изпразниш, ако предпочиташ.
Лицето на Карло просветна при мисълта, после се сети за присъствието на мускулестата синьорина и й хвърли виновен кос поглед.
– Grazie mille, Padrone. Ще дойдеш ли да го гледаш как умира?
– Не знам, Карло. Прахолякът в обора ми пречи. Може би ще гледам на видео. Можеш ли да донесеш едно от прасетата при мен? Искам да го пипна с ръката си.
– В тази стая?
– Не. Ще ме свалят за малко долу, на акумулатори.
– Ще трябва да го приспя, Padrone – отвърна Карло неуверено.
– Някоя от женските. Докарай я на моравата при асансьора. Повдигачът може да мине през тревата.
– Смятате да се справите с един микробус или с микробус плюс една кола за охрана? – обади се Крендлър.
– Карло?
– Микробусът е достатъчен. Само ми дайте помощник-шерифа за шофьор.
– Имам нещо друго за теб – каза Крендлър. – Може ли малко светлина?
Марго завъртя копчето на реостата и Крендлър свали малката си раница на масата до фруктиерата. Сложи си памучни ръкавици и извади отвътре нещо като малък монитор с антена и скоба за окачване, заедно с външен твърд диск и акумулатори.
– Трудно ще следите Старлинг, защото живее в задънена улица, където няма къде да се скрие човек. Тя обаче ще трябва да излезе… Луда е по фитнеса и ще трябва да се запише в някой частен клуб, защото вече не може да използва базата на ФБР. В четвъртък беше паркирала пред някакъв такъв клуб и монтирахме на колата й излъчвател. Захранва се с никелово-кадмиев акумулатор, който се зарежда само докато работи двигателят, така че да не се усъмни, ако акумулаторът на колата й падне. Софтуерът покрива тези пет съседни щата. Кой ще работи с апарата?
– Кордел, ела тук – извика го Мейсън.
Кордел и Марго коленичиха до Крендлър, а Карло се наведе над тях. Шапката му беше на височината на ноздрите им.
– Погледнете тук. – Крендлър включи монитора. – Това е като навигационна система за кола, само че показва къде се намира колата на Старлинг. – На екрана се появи карта на центъра на Вашингтон. – Увеличава се оттук, картата се мести с тези стрелки. Така. Сега няма никакъв прием. Когато се получи сигнал от маяка в колата, това нещо тук ще светне и ще чуете писукане. След това можете да видите източника на сигнала върху картата и да увеличите изображението. Ако писукането забърза, значи приближавате. Ето това е картата на квартала, където живее. Не забелязвате сигнала от колата й, защото тук сме извън обхвата. Обаче ще го ловите навсякъде в централен Вашингтон или в Арлингтън. Засичах го и от хеликоптера, когато летях насам. Ето това е преобразувател за захранване от акумулатора на микробуса. И още нещо. Трябва да ми гарантирате, че този уред никога няма да попадне в чужди ръце. Мога да пострадам сериозно. Машинката все още не се продава в магазините за шпионска техника. Или ще ми го върнете, или ще го хвърлите в реката.
– Разбра ли, Марго? – попита Мейсън. – Ти, Кордел? Вземете Моли за шофьор и го инструктирайте.
