Текст книги "Ханибал"
Автор книги: Томас Харис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 30 страниц)
Глава 65
Барни никога не беше стъпвал в обора. Влезе през една странична врата под редовете седалки на трибуните около демонстрационния ринг. Опустяла и притихнала, ако не се брои гукането на гълъбите под стрехите, малката арена все още таеше някакво очакване. Зад катедрата за водещия търговете се простираше самият обор. Големи двойни врати водеха към конюшнята и помещението за сбруята.
Барни чу гласове и се обади:
– Тук съм!
– При седлата, Барни, тук. – Дълбокият глас на Марго.
Складът имаше жизнерадостен вид – с окачени по стените юзди и хомоти, различни по форма седла. Миризма на кожа. Топлата слънчева светлина, която струеше през прашните прозорци, непосредствено под стрехите, още повече засилваше миризмата на кожа и слама. В единия край високо горе беше сеновалът.
Марго подреждаше конските гребени и юздите. Косата й беше по-светла от сламата, очите й бяха сини като ветеринарен печат върху месо.
– Здрасти – поздрави Барни от вратата. Реши, че помещението е някак театрално, специално подредено заради децата. С височината си и косите лъчи от прозорците напомняше църква.
– Здрасти, Барни. Остани при нас и ще хапнем след двайсетина минути.
Джуди Инграм се провикна от сеновала:
– Бааарнииии! Добро утро. Само почакай да видиш какво имаме за обяд! Марго, искаш ли да ядем навън?
Марко и Джуди имаха навика да решат в събота затлъстелите шотландски понита, които държаха заради децата. Винаги си вземаха кошница храна като за пикник.
– Да опитаме от южната страна на хамбара, на слънце – отвърна Марго.
Бяха в чуруликаво настроение. С дългия си болничен опит Барни знаеше, че прекаленото чуруликане не вещае добро за чуруликащия.
В помещението със сбруите биеше на очи голям конски череп, закован високо на стената, с юзда и капаци на очите, драпиран със състезателния флаг на Върджър.
– Това е Летящата сянка. Спечели в Лодгпоул през петдесет и втора. Баща ми не е имал друг шампион – обясни Марго. – Беше прекалено стиснат, за да го даде да го препарират. – Вдигна очи към черепа. – Много прилича на Мейсън, нали?
В ъгъла имаше пещ с комин и духало. Марго беше запалила вътре малък огън с дървени въглища, за да разсее хлада. Отгоре къкреше нещо, от което се носеше миризма на супа.
На тезгяха имаше пълен комплект инструменти за подковаване. Тя взе специалния чук с къса дръжка и масивна глава. Със силните си ръце и мощния гръден кош Марго спокойно би могла да подковава конете, можеше да бъде и ковач с щръкнали гръдни мускули.
– Ще ми хвърлиш ли одеялата? – извика Джуди отгоре.
Марго грабна няколко сгънати одеяла за постилане под седлото и с едно мощно движение на ръката ги запрати в дъга нагоре към сеновала.
– Добре. Ще се измия и ще донеса нещата от джипа. Ще ядем в и петнайсет, нали? – каза Джуди, докато слизаше по стълбата.
Барни усети погледа на Марго и не огледа задника на Джуди. Бяха сложили конски одеяла върху бали слама, за да седят на тях. Марго и Барни се настаниха.
– Не видя понитата – рече Марго. – Откараха ги в конюшнята в Лестър.
– Чух камионите тази сутрин. Защо?
– Мейсън така реши. – Кратка пауза. Обикновено мълчанието не ги смущаваше, но не и сега. – Е, Барни, човек стига до определен момент, когато повече не може да говори, освен ако не предприеме нещо. Там ли сме?
– Като при любовна авантюра – отвърна Барни. Тъжната аналогия увисна във въздуха.
– Авантюра – повтори Марго. – Имам за теб нещо много по-хубаво. Знаеш за какво говоря.
– До голяма степен – отвърна Барни.
– Ако обаче решиш, че не искаш нищо да правиш, а то въпреки всичко се случи, даваш ли си сметка, че никога не би могъл да се върнеш при мен, за да ме упрекваш? – Тя удари дланта си с чука, може би разсеяно, без да сваля от него сините си касапски очи.
Барни бе виждал доста изражения през живота си и бе останал жив благодарение на способността си да ги разчита правилно. Видя, че Марго не се шегува.
– Знам.
– Същото е, ако предприемем нещо. Ще бъда много щедра веднъж, само веднъж, но това ще е достатъчно. Искаш ли да знаеш колко?
– Марго, нищо няма да се случи, докато съм на смяна. Не и докато вземам парите му, за да се грижа за него.
– Защо, Барни?
Той сви рамене, седнал върху балата.
– Сделката си е сделка.
– Наричаш това сделка? Ето кое е сделка – каза Марго. – Пет милиона долара, Барни. Толкова, колкото трябва да получи Крендлър, ако предаде ФБР, ако те интересува. Става дума за това, че трябва да вземем достатъчно сперма от Мейсън, за да може Джуди да забременее. Става дума и за още нещо. Барни, знаеш, че ако вземеш спермата на Мейсън и го оставиш жив, той ще те настигне. Няма къде да се скриеш от него. Ще те хвърли на шибаните прасета.
– Ако направя какво?
– Какво има, Барни? Semper Fidelis2525
Винаги верен (лат.). – Б.пр.
[Закрыть]? Както пише на ръката ти.
– Когато приех да ми плаща, казах, че ще се грижа за него. Докато работя за него, няма да му причиня нищо лошо.
– Не е нужно да правиш каквото и да било… освен медицинските неща след смъртта му. Не мога да го пипна там. Може да се наложи да ми помогнеш за Кордел.
– Ако убиеш Мейсън, ще получиш само една доза – отбеляза Барни.
– Ще имаме пет кубика и дори при сравнително нисък брой живи сперматозоиди ще можем да направим пет опита за оплождане. Можем да го направим и ин витро. Семейството на Джуди е много плодовито.
– Не помисли си, че би могла да купиш Кордел?
– Не мога. Никога няма да спази уговорката. Думата му не струва нищо, така че рано или късно ще ме изпорти. Ще трябва да го очистим.
– Всичко си обмислила.
– Да. Ти, Барни, контролираш стаята на медицинските сестри. Апаратурата следи състоянието му и записва всичко на лента, знае се какво става всяка секунда. Има телевизионна камера, която показва стаята, но без видеозапис. Ние… аз ще мушна ръка под черупката на респиратора и ще блокирам гръдния му кош. Апаратурата ще показва, че респираторът продължава да работи. Когато кръвното налягане и пулсът му започнат да се променят, ти можеш да се втурнеш и да го съживяваш колкото си искаш. С тази малка подробност, че случайно няма да ме забележиш. Просто ще притискам гърдите му, докато умре. Правил си достатъчно аутопсии, Барни. По какво разбират, че има задушаване?
– Кръвоизливи зад клепачите.
– Мейсън няма клепачи.
Беше чела по въпроса и бе свикнала да купува всичко и всички.
Барни я погледна в очите, но с периферното си зрение следеше движенията на чука, когато отговори:
– Не, Марго.
– Ако ти бях дала да ме чукаш, щеше ли да го направиш?
– Не.
– Ако аз те бях начукала, щеше ли да го направиш?
– Не.
– Ако не работеше тук, ако не носеше отговорност за състоянието му, щеше ли да го направиш?
– Сигурно не.
– Това етичност ли е или пъзльовщина?
– Не знам.
– Хайде да се разберем. Уволнен си, Барни.
Той кимна, не особено изненадан.
– И… Барни… – Тя вдигна показалец към устните си. – Шшшшшшт. Дай ми думата си. Нужно ли е да казвам, че мога да те убия и в Калифорния? Нужно ли е?
– Няма защо да се тревожиш. Аз съм този, който трябва да се тревожи – отвърна Барни. – Нямам представа как Мейсън се освобождава от хората си. Може би просто изчезват.
– И ти няма защо да се тревожиш. Ще кажа на Мейсън, че си се разболял от хепатит. Не знаеш кой знае колко за делата му, освен че се опитва да помогне на закона… Пък и той знае, че те държим в ръцете си, така че ще те остави на мира.
Барни се зачуди кой от двамата би бил по-интересен за доктор Лектър като пациент – Мейсън Върджър или сестра му.
Глава 66
Вече се беше мръкнало, когато дългият сребрист камион спря пред обора в „Мъскрат“. Закъсняваха и всички бяха станали раздразнителни.
В началото всичко бе тръгнало добре на летището. Инспекторът подпечата документите за внос на шестнайсетте свине. Беше специалист по свинете, но никога не беше виждал такива животни.
След това Карло Деограчиас надникна в каросерията на камиона. Беше за превоз на живи животни и миришеше на такъв – в процепите между талпите имаше остатъци от множество предишни обитатели. Карло не позволи да разтоварят сандъците. Самолетът чакаше, докато ядосаният шофьор, Карло и Пиеро Фалчоне набавят друг камион за превоз на животни, по-подходящ за сандъци, след това, докато намерят автомивка с парна инсталация и почистят с пара каросерията.
След като стигнаха до портала на имението, последва още една досадна дреболия. Портиерът провери тонажа на камиона и не ги пусна да минат, защото декоративният мост нямало да издържи. Отпрати ги към служебния път през гората. Докато пълзяха последните две мили, клоните на дърветата стържеха по брезента на каросерията.
Карло хареса големия чист обор в „Мъскрат“. Хареса и малкия повдигач, с който внимателно пренесоха сандъците в яслите на понитата.
Когато шофьорът на камиона взе електрическия си остен, за говеда и понечи да изпържи един от глиганите, за да провери доколко дълбоко е упоен, Карло сграбчи инструмента от ръката му и така го изплаши, че онзи не посмя да си поиска остена.
Карло щеше да остави свинете да се съвземат от упойката в полумрака и нямаше да отвори сандъците, преди животните да станат на крака и да възвърнат бдителността си. Боеше се, че тези, които се събудят първи, могат да похапнат от дрогираните сънливци. Когато не дремеха едновременно, всяка полегнала фигура привличаше вниманието им.
Пиеро и Томазо трябваше да бъдат още по-внимателни, след като свинете изядоха режисьора Оресте и по-късно замразения му асистент. Хора не можеха да стоят при свинете в яслите или на открито. Животните не заплашваха, не чаткаха със зъби както правят глиганите, а просто наблюдаваха хората с ужасяващата решимост на дива свиня и пристъпваха напред, докато се приближат достатъчно, за да нападнат.
Карло с не по-малка решимост не се успокои, докато не проучи с помощта на електрическо фенерче оградата около горското пасище на Мейсън. С джобното си ножче разрови почвата под дърветата и я разгледа. Откри жълъди. Преди смрачаване, докато приближаваха с камиона, беше чул сойки и си бе помислил, че може да има жълъди. Наистина, наоколо растяха бели дъбове, но не бяха много. Не искаше свинете да намират храна по земята както в откритата гора.
Мейсън бе преградил отворения край на обора със солидна преграда и двойна врата като онази, която Карло имаше в Сардиния.
Защитен от преградата, сардинецът можеше да ги храни с дрехи, натъпкани с мъртви пилета, агнешки крачета и зеленчуци.
Прасетата не бяха опитомени, но не се страхуваха от хора и шумове. Дори Карло не можеше да влезе при тях. Прасетата не са като останалите животни. Притежават искричка интелигентност и ужасяваща практичност. Тези тук просто обичаха да ядат хора. Бяха бързи като африкански биволи, нападаха като овчарски кучета и докато обикаляха край пазачите си, сякаш обмисляха злокобно нападение. Пиеро за малко да пострада, когато опита да измъкне една риза с цел да я използват още веднъж.
Никога преди не беше имало такива прасета – по-големи от европейските глигани и не по-малко свирепи от тях. Карло смяташе, че ги е създал самият той. Знаеше, че това, което щяха да направят, злото, което щяха да ликвидират, ще е единствената препоръка, която ще му е нужна за отвъдното.
В полунощ всички спяха в обора. Карло, Пиеро и Томазо спяха, без да сънуват, на сеновала в помещението със седлата, свинете грухтяха в клетките си, започваха да движат елегантните си малки крака и да препускат в сънищата си, някои шаваха върху чистия брезент. Черепът на състезателния кон Летящата сянка, осветен от отблясъците на огъня в пещта, наблюдаваше всичко това.
Глава 67
Атаката срещу агент на Федералното бюро за разследвания с фалшивите доказателства на Мейсън беше голям скок за Крендлър. От всичко това леко му се виеше свят. Ако главният прокурор разбереше истината, щеше да го смачка като хлебарка.
Ако не се броеше собственият му риск, ликвидирането на Кларис Старлинг за него нямаше същата тежест, каквато би имало ликвидирането на някой мъж. Мъжете трябваше да издържат семейства – самият Крендлър издържаше семейство, колкото и алчни и неблагодарни да бяха членовете му.
Пък и Старлинг несъмнено трябваше да си отиде. Ако я оставеха да действа, тя щеше да тръгне по следата с дребнавите домакински умения на жена и щеше да открие Ханибал Лектър. Ако това станеше, Мейсън Върджър нямаше да даде на Крендлър нищо.
Колкото по-рано й отнемеха правомощията и я пуснеха като примамка, толкова по-добре.
Крендлър и друг път бе слагал край на чуждия професионален напредък по пътя си нагоре от щатски прокурор, занимаващ се с политика, и по-късно в Правосъдието. От опит знаеше, че е много по-лесно да навредиш на кариерата на жена, отколкото на мъж. Ако жена получи повишение, което не би трябвало да й се полага, най-ефикасният начин е като кажеш, че го е постигнала, легнала по гръб.
Би било невъзможно да обвини Старлинг в подобно нещо и да изглежда правдоподобно. Всъщност, помисли си той, едва ли има някоя, която повече от нея да има нужда от едно ебане насила, отзад. Понякога си мислеше за това, когато човъркаше с пръст в носа си.
Крендлър не беше в състояние да обясни неприязънта си към Старлинг. Тя беше нещо органично, част от него, в която не бе в състояние да проникне. Място с калъфи по столовете, централен полилей на тавана, дръжки на вратите и прозорците и момиче с коса като на Старлинг, но не с нейния разум, с бикини около единия глезен, което го пита какво, по дяволите, става с него, защо не го направи, да не е нещо сбъркан? Нещо сбъркан? Нещо сбъркан?
Ако не знаеш що за путка е Старлинг, разсъждаваше Крендлър, работата й, черно на бяло, бе далеч по-добра, отколкото подсказва протичането на кариерата й – трябваше да го признае. Наградите, които бе получавала, бяха удовлетворително малко и като добавяше по капка отрова от време на време, Крендлър бе съумявал да повлияе достатъчно на комисията по професионално развитие на ФБР, за да блокира няколко хубави назначения, които би трябвало да получи, а независимостта и голямата й уста бяха подпомогнали каузата му.
Мейсън не желаеше да изчака разследването за рибния пазар Фелициана. Нямаше гаранция, че след края на това разследване Старлинг би изяла лайната. Очевидно смъртта на Ивелда Дръмго и останалите беше резултат на изтекла информация. Цяло чудо, че Старлинг бе успяла да спаси малкото копеле, бебето. Още едно гърло на гърба на обществото. Нямаше да е никак трудно да откърти струпея от раната, но нямаше гаранция, че ще се справи със Старлинг.
Идеята на Мейсън беше по-добрият вариант. Щеше да я премахне от пътя за нула време. Моментът също беше подходящ.
Една от аксиомите на Вашингтон, доказвана по-често и от Питагоровата теорема, беше, че в присъствието на кислород една звучна пръдня с очевиден виновник може да прикрие множество по-малки изпускания в същата стая, стига да са почти едновременни.
Тоест скандалите около президента отвличаха вниманието на Департамента на правосъдието достатъчно, за да може Крендлър да накисне Старлинг. Мейсън искаше доктор Лектър да види новината в пресата. Крендлър обаче трябваше да нагласи нещата така, че да приличат на случайно стечение на обстоятелствата. За щастие наближаваше събитие, което щеше да му послужи добре – рожденият ден на ФБР.
Крендлър поддържаше съвестта си питомна, за да може да му дава опрощение.
Сега тя го утешаваше: ако Старлинг загуби работата си, най-много лесбийската бърлога, в която живее, да остане без голямата сателитна чиния и да не гледат спорт. В най-лошия случай освобождаваше пътя на едно откачило се бордово оръдие да падне зад борда, за да не застрашава никого повече.
Ако „откачилото се оръдие“ падне зад борда, корабът ще престане да се клати, разсъждаваше той, удовлетворен и успокоен, сякаш сборът от двете морски метафори беше равен на едно логическо уравнение. Това, че именно клатещият се кораб кара оръдието да се движи, изобщо не го безпокоеше.
Крендлър се отдаваше на най-разюзданите фантазии, които въображението му позволяваше. Сега за свое собствено удоволствие си представи Старлинг като старица – препъваше се в циците си, добре оформените й бедра – покрити със сини капиляри и на буци, влачи мръсно пране надолу по стълбите и извръща лице от петната по чаршафите, работи за храна и подслон в долнопробен хотел, собственост на две стари космати лесбийки.
Представяше си и какво ще й каже след триумфалното „елементарна путка като теб“.
Въоръжен с проникновенията на доктор Домлинг, искаше да застане близо до нея, когато я обезоръжат, и да промърмори, без да движи устни: „Твърде си стара да продължиш да се чукаш с татко си, дори за бял боклук от Юга.“ Повтори изречението наум, замисли се дали да не си го запише в бележника.
Крендлър разполагаше с инструмента, времето и отровата, нужни, за да унищожи кариерата на Старлинг, а когато се зае с това, шансът и пощата от Италия му помогнаха неимоверно.
Глава 68
Гробището „Батъл Крийк“ край Хъбард, Тексас, през декември е малка драскотина в лъвската на цвят кожа на Тексас. Вятърът там духа в момента, ще духа винаги. Не можеш да го дочакаш да спре.
Новата част от гробището има плоски обозначения, така че е лесно да се коси тревата. Днес над гроба на момиче, което има рожден ден, танцува балон с формата на сребристо сърце. В по-старата част на гробището косят тревата по пътеките редовно, а между гробовете – само когато могат. В пръстта са примесени смачкани парченца траурни ленти, стъбла от изсъхнали цветя. В самия край на гробището има купчина гниеща тор, където изхвърлят старите цветя. Между тази купчина и балона се вижда трактор с багер отзад, който боботи на празни обороти, зад волана седи млад чернокож мъж, на земята отстрани има още един, който закрива кибритена клечка с длан, за да запали цигара…
– Господин Клостър, исках да присъствате, когато правим това, за да видите за какво става дума. Сигурен съм, че ще убедите опечалените да не гледат – каза господин Грийнлий, директор на погребален дом „Хъбард“. – Ковчегът… Пак искам да ви поздравя за добрия вкус… Ковчегът ще бъде достатъчно достойна гледка, така че няма нужда да виждат повече. С радост ще ви направя отстъпка за него, като на колега. Собственият ми баща, вече покойник, почива в съвсем същия ковчег.
Кимна на багериста и кофата на машината отхапа парче от буренясалия хлътнал гроб.
– Сигурен ли сте за надгробния камък, господин Клостър?
– Да – отговори доктор Лектър. – Децата ще направят общ камък за майка си и баща си.
Продължиха да стоят мълчаливо, вятърът изпъваше крачолите на панталоните им, докато багерът не спря на около шейсет сантиметра дълбочина.
– По-добре да продължим с лопатите – предложи господин Грийнлий.
Двамата работници скочиха в изкопа и започнаха да изгребват пръстта с умели, отработени движения.
– Внимателно – предупреди господин Грийнлий. – Ковчегът не е много хубав. Няма нищо общо с този, който ще получи сега.
Евтиният ковчег от пресован картон наистина беше хлътнал над обитателя си. Грийнлий и копачите му разчистиха пръстта наоколо и подпъхнаха под дъното, все още здраво, парче брезент. Извадиха ковчега и го качиха в каросерията на един пикап.
На подпряна на „магарета“ маса в гаража на погребалния дом свалиха капака на ковчега и откриха едър скелет.
Доктор Лектър го огледа бързо. Куршум бе пробил късото ребро над черния дроб, високо в лявата част на челото имаше хлътнала пукнатина и дупка от куршум. Черепът, покрит с плесен и остатъци, се виждаше само частично. Високите хубави скули бе виждал и преди.
– Земята не оставя кой знае какво – отбеляза господин Грийнлий.
Около костите се виждаха изгнили останки от панталони и каубойска риза. Седефените копчета на ризата бяха паднали между ребрата. На гърдите беше оставена голяма каубойска шапка от Форт Уърт. В периферията имаше вдлъбната драскотина, на лентата се виждаше дупка.
– Познавахте ли покойния? – попита доктор Лектър.
– Купихме погребалния дом и това гробище като разширение на групата ни през 1989-а – отговори господин Грийнлий. – Сега живея тук, но главният офис на фирмата ни е в Сейнт Луис. Искате ли да се опитаме да запазим дрехите? Мога да осигуря и костюм, но не мисля, че…
– Не – прекъсна го доктор Лектър. – Почистете костите. Никакви дрехи освен шапката, колана и ботушите. По-дребните кости от дланите и стъпалата сложете в торбички и ги опаковайте в най-хубавата си копринена плащаница заедно с едрите кости и черепа. Не е нужно да ги подреждате, просто опаковайте всичко. Надгробният камък компенсира ли усилията ви по препогребението?
– Да. Просто подпишете тук. Ще ви дам копия от другите документи – отговори господин Грийнлий силно зарадван, че е успял да продаде ковчега. Повечето директори на погребални домове биха пренесли костите в кашон и биха продали на опечалените свой ковчег.
Доктор Лектър притежаваше безупречни документи за разкриването на гроба в пълно съответствие с Кодекса за здраве и безопасност на Тексас, раздел 711.004, и беше сигурен в това, защото ги бе изготвил сам, като бе изтеглил нужните формуляри и изисквания от Интернет страницата за бързи юридически справки на тексаската асоциация на областите.
Двамата работници, доволни от мощния товарен механизъм в каросерията на пикапа, нает от доктор Лектър, натовариха новия ковчег и го закрепиха с ремъците редом с единствения друг предмет в каросерията – изправен картонен шкаф за окачване на дрехи.
– Това е добра идея, да си носите гардероб – отбеляза господин Грийнлий. – Така церемониалният костюм не се мачка като в куфар.
В Далас докторът извади от шкафа калъф за цигулка и сложи в него копринения вързоп с кости – шапката и черепът в нея се побраха идеално в долния край.
Захвърли ковчега край гробището „Фиш Трап“ и върна взетия под наем пикап на летище „Далас-Форт Уърт“, където регистрира калъфа за цигулка в директен полет за Филаделфия.
