355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Томас Харис » Ханибал » Текст книги (страница 19)
Ханибал
  • Текст добавлен: 24 сентября 2016, 06:45

Текст книги "Ханибал"


Автор книги: Томас Харис


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 30 страниц)

Глава 55

Изложението „Оръжия и ножове от Средноатлантическия регион“ в аудиторията на Военния мемориален комплекс. Огромна площ, покрита с маси, равнина от оръжия, предимно пистолети и бойни карабини. Червените точки на лазерните мерници проблясват по тавана.

Малцина истински любители на живота сред природата посещават подобни изложби на оръжия, защото не са по вкуса им. Сега огнестрелните оръжия са черни и изложбите на оръжия са мрачни, безцветни, безрадостни като вътрешния пейзаж на много от онези, които ги посещават.

Погледнете тълпата – навъсена, гледаща накриво, гневна, като увита в яйчена черупка, с насмолени сърца. Тези хора най-много застрашават правото на гражданина да притежава огнестрелно оръжие.

Оръжията, които им допадат, са нападателни карабини за масово производство, евтино направени от калъпи, за да осигурят огнева мощ на невежи и необучени войски.

Сред бирените шкембета, увисналите бели тлъстини на въоръжаващите се домоседи, крачи доктор Лектър, величествено слаб. Огнестрелните оръжия не го интересуват. Отива веднага при щанда на водещия производител на ножове, който присъства на изложението.

Името на търговеца е Бък и той тежи сто и петдесет килограма. Бък продава най-различни уж старинни мечове и копия от средновековието и варварските времена, но излага и най-добрите истински ножове и гумени палки, така че доктор Лектър бързо съзира повечето от нещата в списъка си – неща, които се е наложило да зареже в Италия.

– Желаете ли нещо? – Бък има дружелюбни бузи, дружелюбни устни и жлъчни очи.

– Да. Искам онази харпия, ето там, един прав „Спайдърко“ с назъбено десетсантиметрово острие и онзи сгъваем нож за дране в дъното.

Бък събра нещата.

– Искам и хубавия трион за рязане на дивеч. Не този. Хубавия. Може ли да пипна тази плоска кожена палка… черната… – Доктор Лектър оцени пружината в дръжката. – Ще я взема.

– Нещо друго?

– Да. Искам „Спайдърко Сивилиан“, но не го виждам.

– Малко хора знаят за него. Зареждам само по един.

– Аз не искам повече.

– Редовната му цена е двеста и двайсет долара. Аз ви го давам за сто и деветдесет с канията.

– Добре. Имате ли кухненски ножове от въглеродна стомана?

Бък поклати масивната си глава.

– Ще трябва да търсите на старо по вехтошарските сергии. Аз лично оттам си купувам. Могат да се точат върху дъното на чиния.

– Опаковайте ми ги и ще дойда след пет минути да ги взема.

Малцина искаха от Бък да прави опаковки и той започна пакетирането с повдигнати вежди.

Всъщност това изложение не беше изложба, а базар. Имаше няколко маси с прашни оръжия от Втората световна война, които започваха да изглеждат древни. Можеха да се купят карабини М-1, противогази с напукани стъкла, манерки. Имаше и щандове за нацистки оръжия. Човек можеше да купи дори истинска кутия с „Циклон Б“, ако е по вкуса му.

Нямаше почти нищо от Корейската и Виетнамската война и съвсем нищо от „Пустинна буря“.

Много от посетителите бяха с маскировъчни дрехи, сякаш само за малко се бяха върнали от фронтовата линия, за да посетят изложбата, маскировъчни дрехи имаше и за продан, включително пълен костюм за максимално прикриване на снайперист или ловец с лък – голяма част от изложението беше посветена на ловните лъкове и арбалети.

Докато разглеждаше маскировъчния костюм, доктор Лектър усети, че току зад гърба му има униформи. Взе ръкавица за стрелба с лък и се обърна, за да разгледа емблемата на производителя на светлината. Видя, че двамата полицаи край него са от Отдела за дивеч и риболов на щата Вирджиния, който имаше щанд, посветен на опазването на природата.

– Дони Барбър – каза по-възрастният от двамата горски и посочи с брадичка. – Ако някога успееш да го изправиш пред съда, обади ми се. Много ми се ще да извадя този кучи син от гората веднъж завинаги.

Бяха вперили погледи в мъж на около трийсет в другия край на изложението на лъкове. Беше с лице към тях, гледаше видеозапис. Облечен бе в маскировъчен костюм, завързал якето си на кръста за ръкавите. Кафявата памучна фланелка беше без ръкави, за да се виждат татуировките му, а на главата си носеше обърната наопаки бейзболна шапка.

Доктор Лектър се отдалечи бавно от двамата униформени и продължи да разглежда експонатите. Спря пред щанд с лазерни мерници в съседната редица и през окачените горе кобури видя трептящия видеозапис, който бе приковал вниманието на Дони Барбър.

Лов на елен с лък и стрела.

Явно някой извън кадър дразнеше елена покрай някаква ограда в гората, докато ловецът нагласяше лъка си. Той имаше микрофон, за да се чува. Дишането му се ускори. Прошепна в микрофона:

– По-добре от това няма да застане.

Когато стрелата го удари, еленът се сви и се блъсна в оградата два пъти, преди да прескочи жицата и да избяга.

Докато гледаше, Барбър сумтеше и клатеше глава при забиването на стрелата.

След това видеоловецът се зае да корми елена, като започна от това, което нарече анус.

Дони Барбър спря видеото и го върна отново на забиването на стрелата, после пак и пак, докато човекът зад щанда не му каза нещо.

– Майната ти, задник – изръмжа в отговор Дони Барбър. – От теб няма да купя и лайно.

От съседния щанд купи няколко жълти стрели с кръстосани режещи пера на върха. На щанда имаше кутия, от която щеше да се тегли награда, и с покупката си Дони Барбър получи фиш за попълване. Наградата беше разрешително на двудневен лов на елени.

Дони Барбър попълни фиша и го пусна през процепа на кутията, после, без да върне химикалката на продавача, се загуби с продълговатия си пакет в тълпата млади мъже с маскировъчни дрехи.


Както жабешките очи регистрират всяко движение, така и очите на търговеца реагираха при всяко спиране на движението на тълпата. Мъжът, застанал сега пред него, беше напълно неподвижен.

– Това ли е най-добрият ви арбалет? – попита доктор Лектър.

– Не. – Продавачът извади кутия изпод тезгяха. – Това е най-добрият. По-лек е за носене и е по-компактен. Тетивата се натяга с електрически мотор или ръчно. Нали знаете, че ловът с арбалети е забранен във Вирджиния, освен ако не сте инвалид? – попита продавачът.

– Брат ми загуби едната си ръка и много му се ще да убие нещо с другата – отговори доктор Лектър.

– Разбирам.

За пет минути докторът купи чудесен арбалет и две дузини специални стрели, къси и дебели.

– Опаковайте ми ги – нареди доктор Лектър.

– Попълнете този фиш и може да спечелите право на лов. Два дни на много добро място – обясни търговецът.

Доктор Лектър попълни фиша за лотарията и го мушна в процепа на кутията.

Веднага щом продавачът се зае с друг клиент, той се върна при него.

– Забравих да напиша телефонния си номер на фиша за лотарията – каза. – Може ли?

– Разбира се, няма проблем.

Доктор Лектър отвори капака на кутията и извади най-горните два фиша. Попълни своя с фалшивите данни и дълго се взира в другия. Премигна веднъж, като щракане на фотоапарат.

Глава 56

Фитнес-салонът във ферма „Мъскрат“ е целият в никел и черно, обзаведен с пълен комплект машини „Наутилус“, щанги, оборудване за аеробика и бар за сокове.

Барни беше почти привършил упражненията си и сега отпускаше на велоергометъра, когато си даде сметка, че не е сам. Марго Върджър събличаше анцуга си в ъгъла. Отдолу беше с еластични гащета, тясна фланелка и сутиен за спортуване. Добави и специален пояс за вдигане на тежести. Чу дишането й, докато изпълняваше комплекса за загряване.

Барни въртеше педалите без никакво съпротивление и бършеше главата си с кърпата, когато Марго се приближи до него между две групи упражнения.

Погледна ръцете му, погледна и своите. Бяха горе-долу еднакви.

– Колко можеш да вдигнеш от пейката? – попита го тя.

– Не знам.

– Мисля, че знаеш. И още как.

– Може би към сто и деветдесет.

– Сто и деветдесет? Съмнявам се. Съмнявам се, че можеш да вдигнеш сто и деветдесет.

– Може и да сте права.

– Имам сто долара, които твърдят, че не можеш.

– Срещу?

– Срещу сто долара, какво си мислиш? Аз ще пазя да не я изпуснеш.

Барни я погледна и сбърчи подобното си на гума чело.

– Дадено.

Започнаха да слагат тежестите. Марго преброи тези, които Барни бе поставил в неговия край на щангата, сякаш би могъл да я измами. Той отговори, като преброи нейните.

След това легна на пейката, а Марго застана над главата му с впитите си гащета. Мястото, където се срещаха коремът и бедрата й, беше изпъкнало като бароков орнамент. Торсът й сякаш стигаше до тавана.

Барни се намести, почувства пейката под гърба си. Краката на Марго миришеха на охлаждащ крем за тяло. Ръцете й бяха поставени леко върху щангата, с коралови лакирани нокти, твърде добре оформени, за да са толкова силни.

– Готов ли си?

– Да.

Вдигна щангата нагоре към лицето й, наведено над него. Не му беше трудно. Остави щангата на стойката. Марго извади парите от сака си.

– Благодаря – каза Барни.

– Аз клякам повече от теб – отвърна тя.

– Знам.

– Откъде знаеш?

– Аз пикая прав.

Масивният й врат пламна.

– И аз мога.

– Сто долара? – попита Барни.

– Направи ми един плодов коктейл.

На бара имаше фруктиера с плодове и ядки. Докато Барни правеше коктейлите в миксера, Марго взе два ореха и ги счупи в юмрука си.

– Можеш ли да счупиш само един орех, без, да има в какво да го притиснеш? – попита Барни. Счупи Две яйца в ръба на миксера и ги пусна вътре.

– Ти можеш ли? – на свой ред попита Марго и му подаде един орех. Барни го задържа в отворената си длан.

– Не знам – отвърна той и разчисти мястото на бара пред себе си и един портокал падна откъм страната на Марго. – Прощавайте.

Тя го вдигна от пода и го върна във фруктиерата.

Големият юмрук на Барни се сви. Погледът на Марго се премести от юмрука към лицето му, после обратно, докато мускулите на врата му се изпъваха от напрежението, а физиономията му почервеня. Барни започна да трепери, нещо в юмрука му се пропука. Лицето на Марго се удължи. Треперещата му ръка се премести над миксера, чу се хрущене и в съдината на миксера потекоха яйчен жълтък и белтък. Барни включи машината и облиза върховете на пръстите си. Марго не се удържа и се засмя.

Барни наля питиетата в чаши. От другия край на салона приличаха на щангисти от различни категории.

– Смяташ ли, че трябва да правиш всичко, което правят мъжете?

– Без някои от глупостите.

– Искаш ли да опиташ мъжко приятелство?

Усмивката на Марго изчезна.

– Само не си прави майтап с мен, Барни.

Той поклати голямата си глава.

– Изпробвай ме.

Глава 57

Кларис Старлинг продължаваше ден след ден да напредва пипнешком по коридорите на вкуса на доктор Лектър и събраните в „Къщата на Ханибал“ сведения ставаха все повече и повече.

Рейчъл ДюБери беше малко по-възрастна от доктор Лектър и някога била активен покровител на Балтиморския симфоничен оркестър. Освен това се оказа красавица, както се убеди Старлинг от снимките във „Воуг“ от онова време. Оттогава беше оставила зад гърба си двама богати съпрузи. В момента името й беше госпожа Франц Розенкранц, съпруга на текстилния магнат. Свърза я светският й секретар.

– Сега само изпращам пари на оркестъра, скъпа. Твърде далече сме, за да се занимавам активно – каза госпожа Розенкранц, по баща ДюБери, на Кларис Старлинг. – Ако става дума за някакъв данъчен въпрос, ще ви дам телефона на счетоводителите си.

– Госпожо Розенкранц, когато сте вземали активно участие в бордовете на филхармонията и на училището „Уестоувър“, сте познавали доктор Ханибал Лектър.

Дълга тишина.

– Госпожо Розенкранц?

– Предпочитам да запиша телефонния ви номер и да ви се обадя през централата на ФБР.

– Разбира се.

След това разговорът продължи.

– Да, имах светско познанство с доктор Ханибал Лектър преди години и заради това пресата ме дебне непрекъснато. Беше удивително очарователен мъж, много особен. Можеше да накара всяко момиче да настръхне, ако ме разбирате добре. Бяха ми нужни години, за да повярвам, че е имал и друга страна.

– Правил ли ви е някакви подаръци, госпожо Розенкранц?

– Винаги ми изпращаше писма за рождения ден, дори след като го арестуваха. Понякога и подаръци, преди това. Той прави най-прекрасните подаръци.

– И е организирал невероятна вечеря за рождения ви ден. Реколтите на вината са били специално подбрани във връзка с рождената ви дата.

– Да – отвърна госпожа Розенкранц. – Сузи я нарече „най-забележителния прием след «бала в черно и бяло» на Труман Капоти.“

– Госпожо Розенкранц, ако чуете нещо за него, ще се обадите ли във ФБР на номера, който ще ви дам? Бих искала да ви попитам и още нещо, ако не възразявате… Имате ли някакви особени годишнини, свързани с доктор Лектър? И… госпожо Розенкранц… налага се да ви попитам за рождената ви дата.

Осезаема хладина по телефонната линия.

– Мислех, че за вас не е проблем да се сдобиете с тази информация.

– Така е, госпожо, но има несъответствие в датите от социалната ви осигуровка, акта за раждане и шофьорската книжка. Датите са съвсем различни. Извинете ме, но се опитваме да свържем покупките на скъпи предмети с рождените дни на известните познати на доктор Лектър.

– „Известни познати“. Сега съм известна позната. Какъв ужасен израз. – Госпожа Розенкранц се засмя. Беше от поколението на коктейлите и цигарите, гласът й беше дълбок. – Агент Старлинг, на колко години сте?

– На трийсет и две, госпожо Розенкранц. Два дни преди Коледа ще стана на трийсет и три.

– Ще кажа само, че се надявам през живота си и вие да имате „известни познати“. Помагат да минава времето.

– Да, госпожо. А рождената ви дата?

Най-накрая госпожа Розенкранц сподели вярната информация, като уточни, че това е „датата, която е известна на доктор Лектър“.

– Ако позволите, госпожо, разбирам промяната на годината, но защо сте променили месеца и деня?

– Исках да съм Дева. Така повече си подхождахме с господин Розенкранц. Тогава ме ухажваше.

Хората, с които доктор Лектър се бе срещал след арестуването му, гледаха на него по друг начин.

Старлинг бе спасила дъщерята на сенатор Рут Мартин, Катрин, от зловещото мазе на серийния убиец Джейм Гъм и ако сенатор Мартин не беше изгубила следващите избори, сега можеше да й бъде от голяма полза. По телефона беше мила с нея, разказа й какво прави Катрин, поинтересува се какво ново има при нея.

– Никога не си искала нищо от мен, Старлинг. Ако имаш нужда от работа…

– Благодаря, сенатор Мартин.

– Що се отнася до проклетия Лектър, разбира се, че ще уведомя Бюрото, ако чуя нещо за него, и ще оставя номера ви тук, до телефона. Чарлси знае как да се оправя с пощата. Не очакваш да се свърже с мен. Последното нещо, което тази гадина ми каза тогава в Мемфис, беше „харесва ми костюмът ви“. Той постъпи крайно жестоко с мен, както никой друг. Знаете ли какво ми каза?

– Знам само, че ви е подразнил.

– Когато Катрин я нямаше, когато бяхме отчаяни и той каза, че разполага с информация за Джейм Гъм, започнах да го умолявам да помогне, а той ме погледна със змийските си очи и ме попита дали съм кърмила Катрин. Искаше да знае дали съм я кърмила с гърдите си. Отговорих му, че съм я кърмила. Тогава той каза: „Много се ожаднява от кърменето, нали?“ Изведнъж си спомних всичко – как я държах като бебе, жаждата, търпението, докато се нахрани, всичко това ме прониза както нищо дотогава, а той просто изпи болката ми.

– С какво бяхте?

– С какво… извинете, не разбрах.

– С какъв костюм бяхте. Този, който Лектър е харесал.

– Да си помисля… тъмносин „Живанши“, мъжка кройка – отговори сенатор Мартин, донякъде раздразнена от приоритетите на Старлинг. – Когато отново го тикнете зад решетките, елате да се видим, Старлинг. Ще пояздим заедно.

– Благодаря, сенаторе. Няма да забравя.


Две телефонни обаждания, по едно за всяка от двете страни на доктор Лектър. Едното показваше чара му, другото – змийските люспи. Старлинг записа:

Реколти вино, свързани с рождените дни, което вече бе включено в програмата й. Отбеляза си към списъка скъпи стоки да добави „Живанши“. След малко записа и кърмене, без да е наясно защо точно, но нямаше време да разсъждава, тъй като червеният телефон започна да звъни.

– „Поведенчески науки“ ли е? Опитвам да се свържа с Джак Крофорд. Аз съм шериф Дюмас от област Кларъндън, Вирджиния.

– Шерифе, аз съм асистентка на Джак Крофорд. Днес той е в съда. Бих могла да ви помогна. Аз съм специален агент Кларис Старлинг.

– Трябваше да говоря с Джак Крофорд. Тук в моргата имаме един човек, обработен за месо. С вашия отдел ли би трябвало да говоря?

– Да… А това ме… Да, сър, с нашия отдел. Ако ми кажете точно къде се намирате, ще тръгна незабавно и ще уведомя господин Крофорд веднага щом приключи с даването на показания.

Мустангът на Старлинг имаше достатъчно мощен двигател, за да потегли на втора със свирене на гуми и да накара морския пехотинец от охраната да се намръщи, да размаха заканително пръст и да се стърпи да не се усмихне.

Глава 58

Областната морга на Кларъндън в Северна Вирджиния е свързана със сградата на болницата с малко коридорче с вентилатор на тавана и широки, херметически затварящи се двойни врати, за да се улесни достъпът на мъртвите. Пред външната врата сега стоеше един помощник-шериф, за да не допусне вътре петимата репортери и оператори, които се тълпяха около него.

Старлинг застана зад репортерите, повдигна се на пръсти и вирна високо служебната си значка. Помощник-шерифът я забеляза, кимна й и тя си запробива път напред. Зад гърба й засвяткаха фотосветкавици, осветиха я с прожектор.

В залата за аутопсии беше тихо – чуваше се само подрънкването на метални инструменти при слагането им в подносите.

Имаше четири маси за аутопсии от неръждаема стомана, всяка с везна и мивка. Две от масите бяха покрити с чаршафи, издигнати нагоре в причудливи форми от останките, които прикриваха. Край масата до прозореца се провеждаше рутинна аутопсия, но патоанатомът и асистентката му явно вършеха нещо много деликатно, защото не вдигнаха очи, когато тя влезе.

Изведнъж запищя електрически трион и след миг патоанатомът внимателно отдели горната част на някакъв череп, вдигна в дланите си мозъка и го постави в тавичката на везната. След това прошепна теглото в микрофона на ревера си, огледа органа, побутна го с пръст, скрит под ръкавицата. Когато най-накрая забеляза Старлинг зад рамото на асистентката си, тръсна мозъка в отворения гръден кош на трупа, запрати гумените ръкавици в близкото кошче, като момче, което стреля с прашка, и заобиколи масата, за да дойде при нея.

От ръкостискането му по тялото й сякаш преминаха зловещи тръпки.

– Кларис Старлинг, специален агент от ФБР.

– Аз съм доктор Холингсуърт, съдебен лекар, болничен патоанатом. Главен готвач и мияч на посуда. – Холингсуърт имаше искрящи сини очи, лъскави като обелени яйца. Без да сваля поглед от Кларис, каза на асистентката си: – Марлийн, извикай шерифа от реанимацията в кардиологията и свали чаршафа от този труп, ако обичаш.

Доколкото Старлинг знаеше от опит, съдебните лекари обикновено бяха интелигентни, но нерядко проявяваха глупост и непредпазливост в обикновените разговори и обичаха да се фукат. Холингсуърт проследи погледа й.

– Питате се за мозъка ли?

Тя кимна и разпери ръце.

– Не е проява на небрежност, специален агент Старлинг. Просто правим услуга на погребалния агент, като не слагаме мозъка обратно в черепа. В този случай ковчегът ще е отворен и ще има дълго бдение, няма начин по възглавницата да не се разтече мозъчен материал, така че натъпкваме черепа с памперси или с каквото друго разполагаме и пак го затваряме отзад, като го зашиваме над двете уши, за да не се плъзне. Опечалените получават цял труп и всички са доволни.

– Разбирам.

– Кажете ми тогава дали разбирате това – рече той.

Асистентката му зад гърба на Старлинг беше свалила чаршафите от другите маси.

Старлинг се обърна и видя нещо, което щеше да запомни за цял живот. Един до друг върху двете съседни маси от неръждаема стомана лежаха елен и човек. От елена стърчеше жълта стрела. Стрелата и рогата бяха повдигали чаршафа като рейки на палатка.

По-къса и по-дебела жълта стрела беше забита в главата на мъжа и стърчеше над двете му уши. Все още беше с част от облеклото си – обърната с козирката назад бейзболна шапка, закована за главата му от стрелата.

Когато го видя, Кларис почувства, че я напушва смях, но го потисна толкова бързо, че би могъл да се изтълкува като израз на силен потрес. Подобното положение на двете тела, странично, а не в анатомична поза, показваше, че са били разфасовани почти по един и същи начин – бон филето и филето бяха извадени старателно и професионално, заедно с крехкото месо под гръбначния стълб.

Еленова козина върху неръждаемата стомана. Главата беше леко повдигната от рогата, опрени на металната подложка-възглавница, окото беше бяло, изцъклено, сякаш искаше да види ярката стрела, която го бе убила. Съществото, проснато върху собственото си отражение, на това място, където цареше педантичен ред, изглеждаше по-диво, по-чуждо на човека, отколкото би могъл да изглежда един елен в гората.

Очите на мъжа бяха отворени, от сълзните му канали се бе процедила кръв като капки сълзи.

– Странно изглеждат заедно – отбеляза доктор Холингсуърт. – Сърцата им имаха еднакво тегло. – Погледна Старлинг и видя, че е добре. – При мъжа има една разлика обаче. Ето тук късите ребра са отделени от гръбнака и дробовете са измъкнати през прорезите. Приличат на криле, нали?

– „Кървавият орел“ – промърмори Старлинг след миг мълчание.

– Никога не съм виждал такова нещо.

– Аз също – каза Старлинг.

– Значи има име? Как го нарекохте?

– „Кървав орел“. Описано е в литературата, която имаме в Куонтико. Това е ритуално жертвоприношение на викингите. Прави се разрез през късите ребра на гърба и дробовете се измъкват навън, после се сплескват като крила. През трийсетте години в Минесота е имало неовикинг, който е правел същото.

– Вие виждате доста неща. Нямам предвид точно това, тук, но от този род.

– Понякога е така.

– Това донякъде е извън моето амплоа. Тук се сблъскваме предимно с обикновени убийства, застреляни и прободени с ножове, но все пак искате ли да чуете мнението ми?

– Да, разбира се. Много.

– Мисля, че мъжът, името му е Дони Барбър, е убил елена незаконно, вчера, ден преди началото на сезона… Знам, че еленът е умрял тогава. Стрелата отговаря на останалото му въоръжение. Започнал е да го разфасова набързо. Все още не съм изследвал кръвта по ръцете му, но си личи, че е на елена. Тъкмо е започнал да сваля плешките, през куп за грош… ето вижте тези груби разрези тук… Точно тогава са го изненадали страховито с тази стрела през черепа. Тя е същият цвят, но е друг вид. Няма нарез в края. Можете ли да познаете каква е?

– Прилича на стрела за арбалет.

– Вторият човек, може би този с арбалета, е довършил обработката на елена, справил се е доста по-добре, след което, Боже мили, е разфасовал и човека. Вижте колко прецизно е отделена кожата, колко решителни са разрезите. Нищо не е увредено или похабено. И Майкъл ДиБейки2424
  Майкъл Елис ДиБейки (1908–1995) – известен американски сърдечен хирург, пионер в областта на сърдечните имплантации. – Б.пр.


[Закрыть]
не би могъл да го направи по-добре. Няма следи от сексуален акт и при двата трупа. Били са нарязани просто заради месото.

Старлинг опря юмрук до устните си. За момент патоанатомът си помисли, че целува някакъв амулет.

– Доктор Холингсуърт, черните дробове липсват ли?

Той отговори след миг, втренчил се в лицето й над очилата си.

– Черният дроб на елена липсва. Черният дроб на господин Барбър явно не се е оказал на висотата на изискванията. Бил е частично изрязан и огледан, има разрез точно по вената. Дробът е цирозирал и обезцветен. Все още е в тялото, искате ли да го видите?

– Не, благодаря. А панкреасът?

– Панкреасът? Да, и двата липсват. Агент Старлинг, все още никой не е споменал името, нали?

– Не – отговори Старлинг. – Още не.

Двойната врата въздъхна и влезе слаб, обрулен от вятъра мъж със сако от туид и памучни панталони.

– Как е Карлтън, шерифе? – попита Холингсуърт. – Агент Старлинг, това е шериф Дюмас. Брат му е горе в интензивното отделение на кардиологията.

– Държи се. Казват, че е стабилизиран, каквото и да означава това – отговори шерифът и извика към вратата. – Ела тук, Уилбърн.

Дюмас стисна ръката на Старлинг и й представи другия мъж.

– Това е Уилбърн Муди, лесничеят.

– Шерифе, ако искате да сте по-близо до брат си, можем да се качим горе – предложи Старлинг.

Дюмас поклати глава.

– Няма да ме пуснат да го видя най-малко още час и половина. Не се обиждайте, госпожице, но търсех Джак Крофорд. Той ще дойде ли?

– Не може да се измъкне от съда. Когато се обадихте, тъкмо даваше показания. Мисля, че ще се обади всеки момент. Оценяваме факта, че ни се обадихте толкова бързо.

– Старият Крофорд ми преподаваше в Националната полицейска академия преди сума ти години. Невероятен тип. Е, щом е изпратил вас, сигурно си знаете работата. Искате ли да започнем?

– Ако обичате, шерифе.

Дюмас извади бележник от джоба на сакото си.

– Този индивид тук със стрелата в черепа е Дони Лио Барбър, бял, от мъжки пол, на трийсет и три, живее в каравана в къмпинга за каравани край Камърън. Не можах да установя да е работел някъде. Преди четири години бил уволнен от военновъздушните сили за провинение. Има сертификати за работа по корпуса и двигателите, издадени от Федералната администрация по въздухоплаването, по едно време е бил и авиомеханик. Глобяван за произвеждане на изстрел в очертанията на града, също и за незаконно проникване в гората през миналия ловен сезон. Признал се за виновен за бракониерство на елени в област Съмит. Кога беше това, Уилбърн?

– Минаха два ловни сезона. Отнехме му разрешителното и преди няколко дни го получи отново. Известен ни е. Не си прави труда да преследва животното, след като го застреля. Ако не падне, просто чака друго и… Веднъж…

– Кажи ни какво стана днес, Уилбърн.

– Карах по шосе Четирийсет и седем и на около миля от моста към седем часа сутринта ме спря старият Пекман. Дишаше тежко и се държеше за гърдите. Само отваряше и затваряше уста, не можеше да говори, и сочеше към гората. Тръгнах натам и след не повече от сто и петдесет метра в гъсталака видях Барбър, опрян на едно дърво, със стрела в главата, както и този елен, също със забита в него стрела. Бяха вкочанени поне от предния ден.

– Вчера рано сутринта, бих казал – намеси се доктор Холингсуърт. – Като вземем предвид колко е хладно.

– Сезонът се открива тази сутрин – продължи горският. – Дони Барбър беше тръгнал с преносима пусия за дърво, но още не я беше монтирал. На пръв поглед като че ли е искал да се подготви за днес. В противен случай значи е отишъл да бракониерства. Не знам защо си е взел лъка, ако е искал само да намери място за пусията. След това се е появил този хубав елен и Дони просто не е устискал. Виждал съм и други хора да го правят. Често се случва. Когато се е заел да разфасова елена, се появил другият. Няма никакви следи, защото след това се изсипа порой, като че ли се продъни небето…

– Затова направихме снимки и прибрахме труповете – поясни шериф Дюмас. – Гората е собственост на стария Пекман. Дони е имал редовно разрешение за лов за два дни, подписано от Пекман. Днес е първият ден. Пекман винаги продаваше едно разрешително на година. Рекламираше го чрез някакви брокери. В джоба на Дони имаше писмо, в което го поздравяваха, че е спечелил правото на лов. Документите са мокри, госпожице Старлинг. Не искам да кажа нищо лошо за нашите момчета, но не знам дали няма да е по-добре да изследвате за отпечатъци от пръсти във вашата лаборатория. Когато отидохме там, всичко беше мокро, включително и стрелите. Гледахме да не ги пипаме.

– Ще вземете ли стрелите, агент Старлинг? – попита доктор Холингсуърт. – Как искате да ги извадя?

– Хванете ги с щипци и ги срежете до кожата. Останалата част избутайте от другата страна. Аз ще ги закача за дъската за веществени доказателства със специални телени бодове – отговори Старлинг.

– Не мисля, че е имало борба, но може би ще искате проби от материала под ноктите?

– Бих ги изрязала, за да направим изследване на ДНК. Не е нужно да се отделят по пръсти, достатъчно е да се знае от коя ръка са.

– Можете ли да направите PCR-STR тест?

– Да, в главната лаборатория. Ще имаме резултати след три-четири дни.

– А можете ли да изследвате кръвта на елена? – попита лесничеят Муди.

– Не. Можем само да определим, че е животинска.

– Ами ако намерите месото на елена в нечий фризер? – продължи лесничеят. – Нали ще трябва да установите дали е от това животно, или не? Дори на нас понякога ни се налага да изследваме кръвни проби на животни, за да установим дали са от един или друг екземпляр. При делата за бракониерство. Всеки елен е различен. Не бихте си го помислили, нали? Трябва да изпратим проби в Портланд, Орегон, в тамошната служба по дивеча и рибата, и ако имаме достатъчно търпение, те ще ни кажат. Ще напишат нещо от рода на „Това е елен номер едно“ или „Елен А“, заедно с дълъг идентификационен номер, защото животните нямат имена. Доколкото на нас ни е известно.

Старлинг харесваше набръчканото, обрулено от вятъра лице на Муди.

– Ще го наречем „Безименен“, господин Муди – предложи тя. – Това, за Орегон, е полезна информация, може да се наложи да работим с тях. Благодаря ви – усмихна му се тя и той се изчерви и започна да мачка фуражката си.

Когато тя се наведе, за да потърси нещо в чантата си, доктор Холингсуърт я огледа заради удоволствието, което му доставяше. Докато говореше със стария Муди, лицето й за миг се проясни. Бенката на бузата й много напомняше изгорял барут. Искаше му се да я попита, но размисли.

– В какво сложихте документите? – попита тя шерифа. – Нали не в найлонов плик?

– В дебели книжни пликове. Те не могат да увредят нещата кой знае колко. – Шерифът разтри тила си и вдигна очи към Старлинг. – Знаете ли защо се обадих на вашия отдел? Защо исках да дойде Джак Крофорд? Радвам се, че дойдохте вие, защото си спомних коя сте. Никой извън тази стая не е произнасял думата „канибал“, защото в момента, в който се чуе, репортерите ще изпотъпчат цялата гора наоколо. Засега знаят само, че вероятно става дума за инцидент по време на лов. Може би са разбрали, че трупът е обезобразен, но не знаят, че е бил разфасован за месо. Няма кой знае колко много канибали, агент Старлинг.

– Така е, шериф. Не са много.

– Работата е свършена професионално.

– Да, така е.

– Може би си мисля за него, защото непрекъснато го пишат по вестниците. Смятате ли, че може да е Ханибал Лектър?

Старлинг видя как един паяк с дълги като конци крачета и кръгло топчесто тяло се скрива в канала на празната маса за аутопсии.

– Шестата жертва на доктор Лектър е ловец с лък – рече тя.

– Изял ли го е?

– Не, него не. Оставил го провесен на закачалка, целия в рани. Искал е да прилича на една средновековна медицинска илюстрация, която се нарича „Раненият човек“. Интересува се от средновековието.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю