Текст книги "Ханибал"

Глава 58

Областната морга на Кларъндън в Северна Вирджиния е свързана със сградата на болницата с малко коридорче с вентилатор на тавана и широки, херметически затварящи се двойни врати, за да се улесни достъпът на мъртвите. Пред външната врата сега стоеше един помощник-шериф, за да не допусне вътре петимата репортери и оператори, които се тълпяха около него.

Старлинг застана зад репортерите, повдигна се на пръсти и вирна високо служебната си значка. Помощник-шерифът я забеляза, кимна й и тя си запробива път напред. Зад гърба й засвяткаха фотосветкавици, осветиха я с прожектор.

В залата за аутопсии беше тихо – чуваше се само подрънкването на метални инструменти при слагането им в подносите.

Имаше четири маси за аутопсии от неръждаема стомана, всяка с везна и мивка. Две от масите бяха покрити с чаршафи, издигнати нагоре в причудливи форми от останките, които прикриваха. Край масата до прозореца се провеждаше рутинна аутопсия, но патоанатомът и асистентката му явно вършеха нещо много деликатно, защото не вдигнаха очи, когато тя влезе.

Изведнъж запищя електрически трион и след миг патоанатомът внимателно отдели горната част на някакъв череп, вдигна в дланите си мозъка и го постави в тавичката на везната. След това прошепна теглото в микрофона на ревера си, огледа органа, побутна го с пръст, скрит под ръкавицата. Когато най-накрая забеляза Старлинг зад рамото на асистентката си, тръсна мозъка в отворения гръден кош на трупа, запрати гумените ръкавици в близкото кошче, като момче, което стреля с прашка, и заобиколи масата, за да дойде при нея.

От ръкостискането му по тялото й сякаш преминаха зловещи тръпки.

– Кларис Старлинг, специален агент от ФБР.

– Аз съм доктор Холингсуърт, съдебен лекар, болничен патоанатом. Главен готвач и мияч на посуда. – Холингсуърт имаше искрящи сини очи, лъскави като обелени яйца. Без да сваля поглед от Кларис, каза на асистентката си: – Марлийн, извикай шерифа от реанимацията в кардиологията и свали чаршафа от този труп, ако обичаш.

Доколкото Старлинг знаеше от опит, съдебните лекари обикновено бяха интелигентни, но нерядко проявяваха глупост и непредпазливост в обикновените разговори и обичаха да се фукат. Холингсуърт проследи погледа й.

– Питате се за мозъка ли?

Тя кимна и разпери ръце.

– Не е проява на небрежност, специален агент Старлинг. Просто правим услуга на погребалния агент, като не слагаме мозъка обратно в черепа. В този случай ковчегът ще е отворен и ще има дълго бдение, няма начин по възглавницата да не се разтече мозъчен материал, така че натъпкваме черепа с памперси или с каквото друго разполагаме и пак го затваряме отзад, като го зашиваме над двете уши, за да не се плъзне. Опечалените получават цял труп и всички са доволни.

– Разбирам.

– Кажете ми тогава дали разбирате това – рече той.

Асистентката му зад гърба на Старлинг беше свалила чаршафите от другите маси.

Старлинг се обърна и видя нещо, което щеше да запомни за цял живот. Един до друг върху двете съседни маси от неръждаема стомана лежаха елен и човек. От елена стърчеше жълта стрела. Стрелата и рогата бяха повдигали чаршафа като рейки на палатка.

По-къса и по-дебела жълта стрела беше забита в главата на мъжа и стърчеше над двете му уши. Все още беше с част от облеклото си – обърната с козирката назад бейзболна шапка, закована за главата му от стрелата.

Когато го видя, Кларис почувства, че я напушва смях, но го потисна толкова бързо, че би могъл да се изтълкува като израз на силен потрес. Подобното положение на двете тела, странично, а не в анатомична поза, показваше, че са били разфасовани почти по един и същи начин – бон филето и филето бяха извадени старателно и професионално, заедно с крехкото месо под гръбначния стълб.

Еленова козина върху неръждаемата стомана. Главата беше леко повдигната от рогата, опрени на металната подложка-възглавница, окото беше бяло, изцъклено, сякаш искаше да види ярката стрела, която го бе убила. Съществото, проснато върху собственото си отражение, на това място, където цареше педантичен ред, изглеждаше по-диво, по-чуждо на човека, отколкото би могъл да изглежда един елен в гората.

Очите на мъжа бяха отворени, от сълзните му канали се бе процедила кръв като капки сълзи.

– Странно изглеждат заедно – отбеляза доктор Холингсуърт. – Сърцата им имаха еднакво тегло. – Погледна Старлинг и видя, че е добре. – При мъжа има една разлика обаче. Ето тук късите ребра са отделени от гръбнака и дробовете са измъкнати през прорезите. Приличат на криле, нали?

– „Кървавият орел“ – промърмори Старлинг след миг мълчание.

– Никога не съм виждал такова нещо.

– Аз също – каза Старлинг.

– Значи има име? Как го нарекохте?

– „Кървав орел“. Описано е в литературата, която имаме в Куонтико. Това е ритуално жертвоприношение на викингите. Прави се разрез през късите ребра на гърба и дробовете се измъкват навън, после се сплескват като крила. През трийсетте години в Минесота е имало неовикинг, който е правел същото.

– Вие виждате доста неща. Нямам предвид точно това, тук, но от този род.

– Понякога е така.

– Това донякъде е извън моето амплоа. Тук се сблъскваме предимно с обикновени убийства, застреляни и прободени с ножове, но все пак искате ли да чуете мнението ми?

– Да, разбира се. Много.

– Мисля, че мъжът, името му е Дони Барбър, е убил елена незаконно, вчера, ден преди началото на сезона… Знам, че еленът е умрял тогава. Стрелата отговаря на останалото му въоръжение. Започнал е да го разфасова набързо. Все още не съм изследвал кръвта по ръцете му, но си личи, че е на елена. Тъкмо е започнал да сваля плешките, през куп за грош… ето вижте тези груби разрези тук… Точно тогава са го изненадали страховито с тази стрела през черепа. Тя е същият цвят, но е друг вид. Няма нарез в края. Можете ли да познаете каква е?

– Прилича на стрела за арбалет.

– Вторият човек, може би този с арбалета, е довършил обработката на елена, справил се е доста по-добре, след което, Боже мили, е разфасовал и човека. Вижте колко прецизно е отделена кожата, колко решителни са разрезите. Нищо не е увредено или похабено. И Майкъл ДиБейки2424
  Майкъл Елис ДиБейки (1908–1995) – известен американски сърдечен хирург, пионер в областта на сърдечните имплантации. – Б.пр.


[Закрыть] не би могъл да го направи по-добре. Няма следи от сексуален акт и при двата трупа. Били са нарязани просто заради месото.

Старлинг опря юмрук до устните си. За момент патоанатомът си помисли, че целува някакъв амулет.

– Доктор Холингсуърт, черните дробове липсват ли?

Той отговори след миг, втренчил се в лицето й над очилата си.

– Черният дроб на елена липсва. Черният дроб на господин Барбър явно не се е оказал на висотата на изискванията. Бил е частично изрязан и огледан, има разрез точно по вената. Дробът е цирозирал и обезцветен. Все още е в тялото, искате ли да го видите?

– Не, благодаря. А панкреасът?

– Панкреасът? Да, и двата липсват. Агент Старлинг, все още никой не е споменал името, нали?

– Не – отговори Старлинг. – Още не.

Двойната врата въздъхна и влезе слаб, обрулен от вятъра мъж със сако от туид и памучни панталони.

– Как е Карлтън, шерифе? – попита Холингсуърт. – Агент Старлинг, това е шериф Дюмас. Брат му е горе в интензивното отделение на кардиологията.

– Държи се. Казват, че е стабилизиран, каквото и да означава това – отговори шерифът и извика към вратата. – Ела тук, Уилбърн.

Дюмас стисна ръката на Старлинг и й представи другия мъж.

– Това е Уилбърн Муди, лесничеят.

– Шерифе, ако искате да сте по-близо до брат си, можем да се качим горе – предложи Старлинг.

Дюмас поклати глава.

– Няма да ме пуснат да го видя най-малко още час и половина. Не се обиждайте, госпожице, но търсех Джак Крофорд. Той ще дойде ли?

– Не може да се измъкне от съда. Когато се обадихте, тъкмо даваше показания. Мисля, че ще се обади всеки момент. Оценяваме факта, че ни се обадихте толкова бързо.

– Старият Крофорд ми преподаваше в Националната полицейска академия преди сума ти години. Невероятен тип. Е, щом е изпратил вас, сигурно си знаете работата. Искате ли да започнем?

– Ако обичате, шерифе.

Дюмас извади бележник от джоба на сакото си.

– Този индивид тук със стрелата в черепа е Дони Лио Барбър, бял, от мъжки пол, на трийсет и три, живее в каравана в къмпинга за каравани край Камърън. Не можах да установя да е работел някъде. Преди четири години бил уволнен от военновъздушните сили за провинение. Има сертификати за работа по корпуса и двигателите, издадени от Федералната администрация по въздухоплаването, по едно време е бил и авиомеханик. Глобяван за произвеждане на изстрел в очертанията на града, също и за незаконно проникване в гората през миналия ловен сезон. Признал се за виновен за бракониерство на елени в област Съмит. Кога беше това, Уилбърн?

– Минаха два ловни сезона. Отнехме му разрешителното и преди няколко дни го получи отново. Известен ни е. Не си прави труда да преследва животното, след като го застреля. Ако не падне, просто чака друго и… Веднъж…

– Кажи ни какво стана днес, Уилбърн.

– Карах по шосе Четирийсет и седем и на около миля от моста към седем часа сутринта ме спря старият Пекман. Дишаше тежко и се държеше за гърдите. Само отваряше и затваряше уста, не можеше да говори, и сочеше към гората. Тръгнах натам и след не повече от сто и петдесет метра в гъсталака видях Барбър, опрян на едно дърво, със стрела в главата, както и този елен, също със забита в него стрела. Бяха вкочанени поне от предния ден.

– Вчера рано сутринта, бих казал – намеси се доктор Холингсуърт. – Като вземем предвид колко е хладно.

– Сезонът се открива тази сутрин – продължи горският. – Дони Барбър беше тръгнал с преносима пусия за дърво, но още не я беше монтирал. На пръв поглед като че ли е искал да се подготви за днес. В противен случай значи е отишъл да бракониерства. Не знам защо си е взел лъка, ако е искал само да намери място за пусията. След това се е появил този хубав елен и Дони просто не е устискал. Виждал съм и други хора да го правят. Често се случва. Когато се е заел да разфасова елена, се появил другият. Няма никакви следи, защото след това се изсипа порой, като че ли се продъни небето…

– Затова направихме снимки и прибрахме труповете – поясни шериф Дюмас. – Гората е собственост на стария Пекман. Дони е имал редовно разрешение за лов за два дни, подписано от Пекман. Днес е първият ден. Пекман винаги продаваше едно разрешително на година. Рекламираше го чрез някакви брокери. В джоба на Дони имаше писмо, в което го поздравяваха, че е спечелил правото на лов. Документите са мокри, госпожице Старлинг. Не искам да кажа нищо лошо за нашите момчета, но не знам дали няма да е по-добре да изследвате за отпечатъци от пръсти във вашата лаборатория. Когато отидохме там, всичко беше мокро, включително и стрелите. Гледахме да не ги пипаме.

– Ще вземете ли стрелите, агент Старлинг? – попита доктор Холингсуърт. – Как искате да ги извадя?

– Хванете ги с щипци и ги срежете до кожата. Останалата част избутайте от другата страна. Аз ще ги закача за дъската за веществени доказателства със специални телени бодове – отговори Старлинг.

– Не мисля, че е имало борба, но може би ще искате проби от материала под ноктите?

– Бих ги изрязала, за да направим изследване на ДНК. Не е нужно да се отделят по пръсти, достатъчно е да се знае от коя ръка са.

– Можете ли да направите PCR-STR тест?

– Да, в главната лаборатория. Ще имаме резултати след три-четири дни.

– А можете ли да изследвате кръвта на елена? – попита лесничеят Муди.

– Не. Можем само да определим, че е животинска.

– Ами ако намерите месото на елена в нечий фризер? – продължи лесничеят. – Нали ще трябва да установите дали е от това животно, или не? Дори на нас понякога ни се налага да изследваме кръвни проби на животни, за да установим дали са от един или друг екземпляр. При делата за бракониерство. Всеки елен е различен. Не бихте си го помислили, нали? Трябва да изпратим проби в Портланд, Орегон, в тамошната служба по дивеча и рибата, и ако имаме достатъчно търпение, те ще ни кажат. Ще напишат нещо от рода на „Това е елен номер едно“ или „Елен А“, заедно с дълъг идентификационен номер, защото животните нямат имена. Доколкото на нас ни е известно.

Старлинг харесваше набръчканото, обрулено от вятъра лице на Муди.

– Ще го наречем „Безименен“, господин Муди – предложи тя. – Това, за Орегон, е полезна информация, може да се наложи да работим с тях. Благодаря ви – усмихна му се тя и той се изчерви и започна да мачка фуражката си.

Когато тя се наведе, за да потърси нещо в чантата си, доктор Холингсуърт я огледа заради удоволствието, което му доставяше. Докато говореше със стария Муди, лицето й за миг се проясни. Бенката на бузата й много напомняше изгорял барут. Искаше му се да я попита, но размисли.

– В какво сложихте документите? – попита тя шерифа. – Нали не в найлонов плик?

– В дебели книжни пликове. Те не могат да увредят нещата кой знае колко. – Шерифът разтри тила си и вдигна очи към Старлинг. – Знаете ли защо се обадих на вашия отдел? Защо исках да дойде Джак Крофорд? Радвам се, че дойдохте вие, защото си спомних коя сте. Никой извън тази стая не е произнасял думата „канибал“, защото в момента, в който се чуе, репортерите ще изпотъпчат цялата гора наоколо. Засега знаят само, че вероятно става дума за инцидент по време на лов. Може би са разбрали, че трупът е обезобразен, но не знаят, че е бил разфасован за месо. Няма кой знае колко много канибали, агент Старлинг.

– Така е, шериф. Не са много.

– Работата е свършена професионално.

– Да, така е.

– Може би си мисля за него, защото непрекъснато го пишат по вестниците. Смятате ли, че може да е Ханибал Лектър?

Старлинг видя как един паяк с дълги като конци крачета и кръгло топчесто тяло се скрива в канала на празната маса за аутопсии.

– Шестата жертва на доктор Лектър е ловец с лък – рече тя.

– Изял ли го е?

– Не, него не. Оставил го провесен на закачалка, целия в рани. Искал е да прилича на една средновековна медицинска илюстрация, която се нарича „Раненият човек“. Интересува се от средновековието.