Текст книги "Мистерията „Миша“"

50

Станцията на остров Уензди

– Джон, гледай! – възкликна Ранди, сочейки. – Не са подпалили хеликоптера!

От своята позиция върху хълмчето с антената можеха да видят развалините на научната станция. И трите сглобяеми къщи горяха, но от другата страна на лагера, на площадката, „Лонг Рейнджър“ стоеше очевидно незасегнат под защитното покривало от заснежени платнища.

Смит откачи снегоходките и свали от рамото си автомата.

– Ако не са го повредили по някакъв друг начин, може още да сме в играта. Да вървим, но внимавайте да не е останал някой в засада.

С оръжия, готови за стрелба, те се спуснаха от хълма в района на станцията. Димът, който се стелеше ниско, вонеше на изгоряла пластмаса и нажежен метал. В него имаше и слаб дъх на печено свинско, който всички разпознаха, но нищо не казаха.

Отне им само няколко минути предпазливо проучване, за да се уверят, че руините на станцията са изоставени.

– Изтеглили са се – отбеляза Ранди и свали винтовката на Валентина. – С целия си багаж.

– Сигурно са отпрашили, когато чуха престрелката. Осъзнали са, че тук става нещо повече, отколкото са смятали. – Смит погледна към нея. – Как мислиш, Ранди? Какви са шансовете да прекратят акцията?

Тя поклати глава.

– Мисля, че онзи, който организира представлението, Кретек, на този етап би рискувал всичко освен антракса. Смятам, че сега е минал в режим „слон в стъкларски магазин“. Отива да прибере антракса.

– Тогава и ние отиваме. Да погледнем хеликоптера.

Трябваше да заобиколят отдалеч пламтящата лабораторна хижа. Докато вървяха, Смит едва не падна върху фигура, полузаровена в снега.

– О, по дяволите!

Беше тялото на професор Троубридж, небрежно изхвърлено встрани от пътеките на лагера и силно вкочанено в лишена от достойнство поза. Смит беше доволен, че предната нощ снегът беше покрил лицето на мъртвеца и не се налагаше сега да поглежда в пълните с укор очи на Троубридж.

– Съжалявам, Джон – тихо проговори Ранди и застана до него. – Доста оплесках нещата тук.

– Не е твоя грешката. Аз предизвиках тази ситуация. Оставих го да дойде с нас.

„Последният урок. Когато командваш, не живееш с решенията си само днес, а завинаги.“

– Той поиска да дойде, Джон – каза тя, като гледаше в неподвижната фигура. – И той трябваше да подаде сигнал. Никой от нас не знаеше какво ни чака тук.

– Вероятно е точно така. – Той вдигна очи към нея и по лицето му пробяга мрачна полуусмивка. – От това чувстваш ли се по-добре?

Тя поклати глава.

– Всъщност не.

Продължиха нататък.

Когато стигнаха до площадката, откриха следи само от един човек, които водеха до „Лонг Рейнджър“ по пресния сняг. Намериха и грозен пакет с размерите на тухла, пристегнат върху едно опорно устройство с изолационна лепенка. Смит и Смислов замръзнаха на място, щом го видяха, но Ранди се свлече на колене до понтона и съсредоточено разгледа заряда.

– Пластичен е – докладва тя след малко. – И не е свързан. Подай ми нож.

Смит й подаде байонета.

– Вероятно престрелката им е попречила.

Тя внимателно преряза лепенката, свързваща заряда с хеликоптера. Изправи се и метна експлозива колкото се може по-далеч зад насипа. – Логично е, че ако са смятали да взривят хеликоптера, не биха си правили труда да го повреждат предварително.

– Оставям на теб и майора да проверите това. – Смит погледна назад към горящия лагер. Къде, по дяволите, беше Вал? След като беше изиграла ролята си на примамка, трябваше да се върне при тях. – Колко време ще ти отнеме да вдигнеш този кораб във въздуха?

Ранди се намръщи и отметна качулката на якето си.

– Седи тук от два дни изложен на студа. Според наръчника при тези климатични условия са необходими поне два часа за затопляне, подготовка и предстартова проверка.

– На този остров наръчникът не съществува.

– Така е. Ще видя какво мога да направя. Майоре, помогни ми да сваля платнищата и покритията на двигателите.

Смит завъртя дръжката на страничния люк на „Лонг Рейнджър“. Плъзна го да се отвори и надникна вътре в кабината. Всичко изглеждаше непокътнато, включително големият алуминиев куфар с лабораторно оборудване, който бяха привързали към пода. Голяма полза имаше от него, няма що.

Той свали раницата си и я метна в кабината, като сложи модел 70 на Валентина до багажа. Като видя оръжието, отново се сети за притежателката му.

Тя беше толкова сигурна, че може да им се изплъзне и да избяга сама. Ами ако беше сгрешила? Смит усети как стомахът му се свива. Не искаше и тя да се превръща в един от онези провали, с които беше принуден да живее.

– Подполковник, гледай! – Смислов хвърли настрани едно от покривалата на двигателите и посочи. Зад горящите хижи се беше появила дребна фигурка, която заобикаляше хълма и бягаше – не, залиташе – по пътеката от плажа. Смит грабна своето оръжие и хукна да я пресрещне, а Смислов го следваше на няколко крачки отзад.

Засякоха я малко преди хижите.

– Добре ли си? – попита Смит, а Валентина почти рухна в ръцете му.

– Добре съм. – Тя едва си пое дъх с хриптене и опря ръце в коленете си. – Само съм задъхана… но имаме… усложнения, Джон… Усложнения.

– Какво става?

Тя направи усилие да се изправи и продължи да се дави от бързото бягане.

– Нашата засада проработи прекрасно… почти ударихме джакпота. Забавих се да поразчистя и ако мога да взема едно-две излишни оръжия… но ме… прекъснаха… и трябваше да се махам.

– От?

– Другата част на спецназовците. Само шест човека заминаха в престрелката с контрабандистите. Още четирима идват зад мен и подозирам, че не са доволни от последните събития.

– Забелязаха ли те? – попита Смит.

– Не съм сигурна. Може би.

– Колко време имаме?

– Спряха да проверят своите убити. Мисля, че имаме около десет минути.

– Боже! Сега пък те! – Смит спря да разтърка подпухналите си очи, като се чудеше дали някога ще се отърси от изтощението. – Добре, майоре, ти и Ранди трябва да приготвите хеликоптера за полет. Вал, твоята пушка е прибрана в „Рейнджър“. Искам да покриваш подстъпите към хеликоптера оттам. Аз ще остана тук и ще държа пътеката под обстрел.

Валентина отметна от веждата си подгизнала от пот къдрица.

– Джон, тези приятелчета, изглежда, знаят стария номер на германските пехотинци как се запазва огневата поддръжка на частта. Оцелелите ще заменят своите щурмови карабини с автоматичното оръжие на убитите. Може и да са изгубили седемдесет процента от военната сила на взвода, но още държат осемдесет процента от неговата огнева мощ.

– Затова искам хеликоптера готов, преди да стигнат дотук.

– Джон, говорим за три гадни картечници!

– Това е даденост, Вал. Тръгвай!

– Подполковник – каза бавно Смислов. – Може ли да предложа алтернатива?

– Разбира се, майоре.

– Нека отида да ги пресрещна. Нека им наредя да останат на място.

Смит присви очи.

– Мислех, че според теб нямаш власт да им даваш заповеди.

– Нямам, но мога да опитам. Може пък да успея да ги убедя. – Смислов сви рамене и се усмихна огорчено. – Или дори само да ги заблудя. Дори да се проваля, може да спечеля достатъчно време и вие с момичетата да се махнете оттук.

– Тези спецназовци може и на теб да не се зарадват в момента, майоре.

Лицето на руснака пак стана сериозно.

– Подозирам, че в момента цялото ми правителство не е особено доволно от мен, подполковник, но ние трябва да попречим на Кретек да вземе антракса. И може би по този начин няма да се наложи да загиват още руски войници.

Смит се поколеба. Сега не беше време да се съмнява в думите му.

– Вал, ти помогни на Ранди с хеликоптера. Аз ще се оттегля и ще дойда при вас, когато стартирате двигателите. Ако не съм дошъл до момента, в който сте готови да излетите, вдигайте се във въздуха при всички положения. Това е заповед! Твой абсолютен приоритет е да докладваш за ситуацията на остров Уензди. След това действай както намериш за добре. Тръгвай!

Валентина го погледна умоляващо, но премълча възражението си. И послушно хукна към площадката.

Смит се обърна пак към Смислов.

– Късмет, майоре! Надявам се, че днес си сладкодумен дявол.

– Ще се опитам да стана такъв, сър. – Той измъкна револвера на Смит от джоба си и му го върна. – А ако не стана, ти може да имаш по-голяма полза от него, отколкото аз.

Смислов отстъпи крачка назад и застана мирно, а европейският начин, по който удари пети, заглъхна в снега и ръката му прецизно се стрелна нагоре да отдаде чест. – Подполковник, искам да кажа, че за мен беше привилегия да служа под твое командване.

Вкочанените пръсти на Смит докоснаха слепоочието му в отговор.

– Във всеки момент и навсякъде, майоре. Привилегия беше и за мен.

Ранди се отърси от моментното замайване, когато се наведе да влезе в моторния отсек. Умствената затормозеност от предишната нощ заплашваше да се върне и тя се насили да остане съсредоточена, докато пристягаше главите на акумулаторните проводници.

По пътя насам тя се беше запознала с „Лонг Рейнджър“ отблизо и знаеше, че е „поляризиран“ от компанията собственик във възможно най-голяма степен. Всички уплътнения и спойки бяха от студоустойчиви пластмаси и сплави. Смазките бяха от синтетични материали с голям вискозитет, разработени за арктически условия. Горивото беше силно обогатено с антижелиращо вещество, а всички акумулатори бяха предназначени за свръхтежък режим, със заряди, дълбоко под гелообразни опаковки – най-добрите на пазара.

Но не беше достатъчно.

Трансмисията и механизмите за управление на малкия хеликоптер трябваше да се топлят под загряващо покритие няколко часа, за да се доведат отново до задоволителна работна температура, а акумулаторите да се подсилят с бързо зареждане.

Но покритието, нагревателите и зарядното горяха в складовата постройка, а и без това нямаше да има време за тях.

Тя се огледа за последен път за проверка из акумулаторния отсек, после хлопна външната врата и се насили да обърне специално внимание на всяка от сглобките на Дзус1313
  Сглобка, изобретена от Уилям Дзус през 1930 г. за закрепване на панели върху корпусите на самолети. – Бел. прев.


[Закрыть].

От другата страна на хеликоптера се приближиха леко подтичващи стъпки и се показа Валентина Метрас.

– Какво става? – попита Ранди.

– Последната партида спецназовци идва насам. Може би след пет минути ще са тук. Григорий отиде да ги увещава, но не мисля, че ще успее. Джон изцяло се жертва за нас и се готви да изпълни номера си „Хорацио на моста“. Заповяда ни да подкараме това нелепо изобретение веднага!

Гаденето, което се надигаше в Ранди, не се дължеше изцяло на скорошното й премръзване. Тя преглътна студената слюнка в устата си и се насили да проясни своя ум.

– Добре. Направи оглед. Изтегли платнищата по-надалеч и се увери, че около нас няма никакви чужди предмети, които могат да бъдат всмукани през вентилацията.

– Добре. – Нямаше време за страх или безпокойство.

Ранди се шмугна покрай пилотската врата и се вмъкна в пилотската кабина, а замръзналата кожа на седалката попари бедрата й. Тя подпря списъка за предстартова проверка на предното стъкло – не посмя да се довери на паметта си. После включи главните бутони. Зад заскрежените стъкла на таблото стрелките на приборите помръднаха и лениво се вдигнаха.

Трябваше да се преодолеят три критични момента. Първо, трябваше да има достатъчно останала мощност в акумулаторите, за да накара студените двигатели да се запалят и задвижат. Второ, в момента на запалването замръзналите, чупливи елементи на двигателното устройство или щяха да се завъртят и ускорят, или щяха да се натрошат и избухнат.

Третият и последен критичен момент щеше да настъпи след издигането, когато контролните уреди на хеликоптера или щяха да проработят, или да угаснат и да ги изхвърлят от небето.

И при всяка криза щяха да имат само по един шанс.

Лейтенант Павел Томашенко се движеше в равномерния тръс на воин зулу или боец от специалните сили, а автоматът му се крепеше пред гърдите. Очите му обследваха напред като автоматизирана радарна система за проследяване и търсеха следващата засада. Останалата част от разсъдъка му се давеше в гняв.

Дори той беше склонен да признае падението си като офицер и войник. Отново беше позволил хората му да попаднат в клопка. По-голямата част от взвода му беше изличена, а той даже не беше близо до боя. С него беше свършено. Не можеше да очаква нищо, освен разжалване и военен съд. Много по-добре беше да умре поне с челюсти, впити в гърлото на враговете, които го бяха опозорили.

Натоварени с леките картечници на отделението и преносимите им боеприпаси, двамата войници от сапьорския отряд и радистът на взвода се тътреха след него и упорито не задаваха въпроси. Те бяха спецназовци.

Отпред Томашенко видя дима от горящите постройки, който се издигаше от района на научната станция. Не знаеше какво може да се случва там. Нито пък разпознаваше самоличността на странните въоръжени мъже, които бяха помели неговата предна разузнавателна част и почти бяха пометени от нея. Нито пък имаше представа откъде бяха дошли. Но през своя бинокъл Томашенко беше видял как последният оцелял враг бяга в тази посока.

Когато заобиколиха хълма с радиомачтата, Томашенко забави техния ход до бодра крачка и разпръсна хората си с безмълвни резки движения. Хижите на научната станция бяха обгърнати в пламъци и към студеното синьо небе се стелеха мръсни, гъсти кълба пушек.

А от подножието на димните струи в тяхна посока вървеше човек с ръце, вдигнати на височината на раменете.

Томашенко вдигна ръка и спря придвижването. Като прехвърли ремъка на автомата си така, че оръжието да стои насочено на кръста му, командирът на спецназовците изчака с ръка, обвита около спусъчния механизъм на автомата. Отляво и отдясно войниците му се проснаха по очи и се прегърбиха в снега с насочени двуноги оръжия.

Мъжът с вдигнатите ръце ги пресрещна на около сто метра от горящата станция. Качулката на неговото яке беше отметната назад и се виждаше русата му коса. Томашенко го разпозна от снимките, които му бяха показали. Това беше Смислов, офицерът от военновъздушните сили, от който се очакваше да подрива действията на американската разузнавателна група отвътре. Човекът, който досега трябваше да е мъртъв. Очите на Томашенко блеснаха.

Смислов се приближи на около три метра и спусна ръце.

Аз съм майор Григорий Смислов от Военновъздушните сили на Руската федерация – хладно обяви той. – Трябва да сте уведомени за присъствието ми. А вие сте?

– Лейтенант Павел Томашенко от Специалните сили на морската пехота. Информираха ме за вас, майоре. Радвам се, че сте се спасили.

– Не е въпрос на спасение, лейтенант – отвърна офицерът от военновъздушните сили. – Параметрите на тази мисия се промениха и вашите първоначални заповеди относно американския разузнавателен екип вече не са уместни.

– Не съм получил инструкции от моите командири по този въпрос.

– Нашите командири не са наясно с истинската ситуация тук. Като по-висшия офицер от двама ни променям вашите заповеди на своя отговорност, лейтенант. Вие ще прекъснете тази операция незабавно. Ще ви придружа обратно до подводницата, където ще предам доклада си и ще уредя да променят заповедите ви спрямо последните данни.

– Майоре, моите заповеди относно американския разузнавателен екип дойдоха от възможно най-високо държавно равнище. Както би трябвало да знаете, те поставиха важни държавни тайни в опасност. Трябва да бъдат спрени на всяка цена.

– А аз казах, че тези заповеди вече не са уместни, лейтенант! – Смислов направи още една крачка напред. – Вие няма, повтарям, няма да пречите повече на американците. Вие и хората ви ще се върнете в подводницата.

Гласът на Томашенко стана дрезгав.

– Те убиха хората ми!

– Инцидентът при мястото на катастрофата беше… непростим – отвърна Смислов и продължи да се приближава. – Що се отнася до сражението, което току-що се състоя, мога спокойно да ви уверя, че вашите хора паднаха достойно в боя с враговете, с истинските врагове на Русия.

– Питам се кои са всъщност истинските ни врагове, майоре – Томашенко злобно произнесе ранга на Смислов.

– Уместен въпрос, лейтенант. – Зелените очи на Смислов се впиха в неговите. – Сега задръжте хората си и ще ви кажа.

– Не, майоре, ще спазвам постоянните заповеди и ще приключа с американците! После ще обсъдя с моите командири няколко въпроса, включително и измяна!

– Сигурен съм, че ще е много интересна дискусия, лейтенант. Но засега ще се подчинявате на моите заповеди и ще отстъпите! – Смислов протегна ръка напред, за да спре спецназа. Пръстът на Томашенко, вече свит около спусъка на неговия провесен автомат, се стегна. От „Калашников АК-74“ изтрещя само един изстрел.

Майор Григорий Смислов се преви и падна неподвижно върху снега на остров Уензди.

Офицерът от спецназ имаше не повече от секунда или две да огледа победоносно тялото на убития мъж. Тогава сковаващият удар дойде миг преди звука от втория, далечен изстрел. Томашенко сведе очи и видя голямо колкото длан яркочервено петно в средата на гърдите си. Странното беше, че последното чувство, което изпита, преди мракът да го погълне, бе огромно облекчение. Никога нямаше да се наложи да отговаря за това, че е разочаровал майката родина.

На сто метра разстояние, коленичил в браздата на пътеката до спалните помещения, Джон Смит свали димящия SR-25 и изруга с горчиво безсилие по правителства, тайни и лъжи. После се хвърли по очи, щом пороят куршуми вдигна във въздуха бразда от снежни струи до пътеката.

Втора лека картечница откри огън и още куршуми изсвистяха ниско над главата му, докато обстрелваха позицията му. Като влачеше пушката след себе си, той се изтегли на лакти няколко метра назад по пътеката и плътно се прилепи към оскъдното убежище на утъпкания сняг. Пак се надигна на колене и мярна движението на един спецназ, който пълзеше към станцията. Смит пусна два бързи изстрела, преди покриващите стрелци да открият огън по новата му позиция.

Смит разпознаваше кога сценарият е на път да се провали. Батареята от леки картечници, срещу която стоеше, можеше просто да изхвърли прекалено много олово прекалено бързо. Като използваха редуващ се огън с наблюдение на позициите, руснаците можеха да го държат приклещен, докато действаха да неутрализират позициите по своите флангове. Беше само въпрос на време.

Григорий Смислов беше изтъргувал живота си за няколко безценни минути от тази стока. Сега беше ред на Смит. Трябваше да задържа стрелбата встрани от хеликоптера. Трябваше да протака смъртта си достатъчно дълго, за да даде на Вал и Ранди техния шанс.

Двете жени чуха внезапния, непрестанен трясък на стрелба зад станцията.

– Ранди?

– Влизай!

Щом Валентина се хвърли на пода зад пилотските седалки, Ранди хвърли едно око за последно на контролните уреди. Не й харесваше това, което вижда, особено нивата на акумулаторите. Но нищо нямаше да се подобри. Тя нагласи позицията за приток на гориво и запали стартера.

Отгоре, в силовия агрегат, турбините мудно започнаха да се завъртат въпреки дърпането и инерцията на студения метал. Едно роторно витло бавно се полюшна край нея, прекалено бавно. Ранди застави стрелките на тахометъра да се вдигнат в зелената зона на запалване. Амперажът на акумулатора просветна злокобно, докато разходът нарастваше.

– Гадост! Гадост! Гадост! – Тя изключи стартера, преди последните остатъци от мощност в акумулатора да се изпарят.

Валентина подаде глава и рамене над пилотската седалка.

– Мис Ръсел, както се казва, провалът тук не е опция!

– Знам, по дяволите! Остави ме да мисля!

Трябваше да има начин. Но нямаше да е споменат в наръчника. Според написаното беше невъзможно да се вдигнат във въздуха при тези обстоятелства. Според него всички те щяха да умрат на земята. Трябваше да има някакъв друг начин. Един виц разказваше за особеностите на хеликоптерите от фамилията „Бел Рейнджър“. Какъв беше той? Какъв беше той?

– Завърти опашния ротор! – изкрещя Ранди.

– Какво?

– Завърти опашния ротор на ръка, докато аз го запалвам! Свързан е с директен карданен вал към трансмисията. Ще поеме част от натоварването на стартерния мотор!

– Какво, по дяволите, е това! – извика Валентина в отговор, докато се измъкваше от отворената странична врата.

В огледалото за странично виждане в пилотската кабина Ранди гледаше как Валентина се намества в края на опашната част на фюзелажа, с ръце, стегнати около малката, вертикално монтирана перка на опашния ротор.

– Готова съм! – извика историчката.

– Така! Сега запалвам!

Стартерът още веднъж изстена. Щом опашният ротор започна да се върти, Валентина го притисна с цялото си тегло, като го буташе да се върти. Като промени хватката си, тя повтори движението отново и отново. Щом скоростта на завъртане се увеличи, тя започна да движи перките с една ръка, като добавяше силата си към електрическия стартер.

В пилотската кабина Ранди наблюдаваше тахометрите, докато усилията на Валентина се увеличаваха от трансмисията. Стрелката се вдигна нагоре, не съвсем до степента на запалване. Не съвсем. Не съвсем. Стрелките на амперметъра започнаха да вибрират.

– Спирай! – изкрещя тя. – Спирай! – По-добре не можеше да стане.

Ранди видя как Валентина се хвърля назад и изчезва от огледалото, а тя бутна стартерния ключ в запалването. Огънят проблесна в гърлата на двигателя. Тих, засилващ се шум като от прахосмукачка заглуши воя на стартера и уредите за измерване на температурата в двигателя застанаха нащрек.

– Да! – Ранди изви ръчката за общо управление на стъпката и турбините изпищяха в отговор, главният ротор изгуби очертания в туптящия си ритъм и „Лонг Рейнджър“ се съживи.

Валентина пропълзя в кабината, смеейки се. Обви ръце около пилотската седалка и подари на Ранди ликуваща прегръдка.

– Какви бяха заповедите на Джон? – извика Ранди през рамо.

– О, каза много неща! Да идем да го измъкнем!

Смит усети разликата между топлината, която пулсираше по гърба му, и студа под корема му. Беше легнал по очи до горящия скелет на хижата със спалните помещения и използваше кълбетата дим за прикритие. Двама от оцелелите спецназовци още бяха някъде пред него и пускаха кратки откоси. Третият беше от дясната му страна, на около два часа и упорито търсеше наоколо позиция за енфилада. Скоро третият щеше да е в позиция да залегне и да приложи смазваща стрелба и тогава първите двама можеха да се придвижат по-близо.

Като се търколи на една страна, Смит безцеремонно изстреля половин дузина куршуми към третия, като изпразни пълнителя и накара руснака да залегне моментално. Смит се промъкна един-два метра, намери друга плитка вдлъбнатина в снега и презареди.

Почваше да става гадно. След още една минута щеше да му се наложи да отстъпи към хижата на лабораторията и димното покритие щеше да започне да работи в полза на спецназовците.

В екшън филм това щеше да е отличен момент над хоризонта с грохот да се появят подкрепленията. Но Смит вече не вярваше в Холивуд. Той постепенно вдигна глава и надникна наоколо, като преценяваше терена. Не, като поразмисли, нямаше да се оттегля повече. Ако руснаците стигнеха първата хижа, щяха да добият пряка видимост и да стрелят по хеликоптера. Щеше да остане тук.

Интересно, забеляза той, колко абстрактно човек можеше да избере мястото, на което да умре. Ученият и диагностикът у него казваха, че се дължи само на сковаващото въздействие на шока и емоционалното претоварване. Психологически той всъщност не схващаше идеята за собствената си смърт.

Романтикът и войникът възразиха, че в действителност животът на един човек не е чак толкова важен в по-мащабната картина на света и ако може да го отдаде за спасяването на нещата и хората, на които човек държи, жертвата не е толкова мъчителна.

Зад себе си Смит чу усилващия се металически вой на хеликоптерни двигатели. „Добро момиче си, Ранди, винаги успяваш.“ Това копеле там, на два часа, щеше да има най-добрия ъгъл за обстрел на излитащ хеликоптер, затова Смит опря буза в ледения приклад на SR-25. Като насочи мерника към буцата сняг, зад която се свиваше руснакът, той започна да събаря парченца от нея.

Воят на турбините се смеси с бръмченето на издигащите се ротори. Това беше. Хората му бяха извън обсег и непокътнати.

И тогава Смит осъзна, че бръмченето не се отдалечава; идваше по-близо. Той се извъртя и изруга нещо несвързано.

Като увисна в зоната на влияние на земята, на някакви си три метра височина, „Лонг Рейнджър“ се плъзгаше към тях над станцията, а снегът и димът се завихряха в изтласкания въздух. От отворената странична врата се подаваше тънка цев на оръжие и злъчното прещракване на уинчестъра на Валентина ехтеше, докато тя обстрелваше позициите на спецназовците.

Да беснее, да се съмнява или даже да мисли означаваше всички да умрат. Единият край на лабораторията още не беше изцяло потънал в пламъци; покривът там още не гореше. Като се повдигна на крака, Смит тръгна заднишком към хижата, но само за да задържи погледите на враговете надолу за няколко крайно важни секунди.

Затворът се затръшна в празния патронник, Смит се обърна и спринтира последните няколко метра. Той хвърли оръжието си на покрива и пак изруга, когато то се отблъсна и се смъкна долу. Нямаше време да се занимава с него. Той подскочи да се хване за ръба на покрива, и с опънати ръце се хвана за неизгорялата част. Оказа се, че тя изобщо не е толкова стабилна, колкото изглеждаше, и пламъците го докоснаха.

Ранди го беше забелязала и „Лонг Рейнджър“ се приближи, като намали покрай кулата на ветрогенератора, а десният понтон си проби път през пушека по-наблизо.

Пометена от вятъра жарава прогори лицето на Смит и надупчи дрехите му. Той пак подскочи и преметна ръце над понтона, а хеликоптерът силно се разтресе, щом пое теглото му. Куршумите на леките картечници се нахвърлиха върху пресованата пяна до него. „Тръгвай! Тръгвай! Т…“ Викът му заглъхна, щом Валентина сграбчи качулката на якето му, като ожесточено дърпаше да го изтегли вътре през вратата.

Центробежните сили провесиха краката му навън, щом Ранди завъртя „Лонг Рейнджър“ по оста около колонката на носещия винт и обърна опашката му към врага. Носът се наклони, когато тя максимално подаде гориво и с пълна мощност се отдалечи от престрелката.

Смит стъпи с крак на понтона, шмугна се в кабината на хеликоптера и се строполи на пода. Валентина се строполи до него, сияеща.

– Не започвай с това, че се върнахме за теб, Джон! – надвика тя усилващия се рев на вятъра. – Само не започвай с това!

Последните двама членове на взвода спецназовци, радистът и младшият сапьор, гледаха как малкият оранжев хеликоптер с бръмчене се вдига над централния хребет. Старшият сапьор беше загинал зрелищно в последните минути на битката. Както беше изправен да стреля срещу хеликоптера, главата му експлодира като спукан балон, ударена от куршум, полетял с някаква безбожна скорост.

Нищо не можеше да се направи за него, а и двамата оцелели не бяха сигурни какво могат да направят за себе си. В момента те бяха едни от най-безпомощните хора на света: руски войници без офицер, който да им дава заповеди. Размениха няколко тихи думи на родния си якутски език, после се затътриха обратно към мъртвото тяло на лейтенант Томашенко и непознатия, който той беше убил.

Прорязаните с каменни и снежни ивици склонове на централния хребет се виеха покрай „Лонг Рейнджър“. Ръцете на Ранди я боляха, но тя можеше да се справи с това. Много по-важно беше, че въпреки студения старт и картечната стрелба всички измервателни уреди сочеха там, където трябва.

– Как ти изглежда положението? – попита Смит и се пъхна между пилотските седалки.

– Изглежда, „Бел“ произвеждат много добри хеликоптери. Накъде искаш да се насоча, Джон?

– Към катастрофата на „Миша“, закарай ни там колкото можеш по-бързо.

– Натам пътуваме. Какво ще правим, когато отидем?

Нямаше смисъл да не й казва истината.

– Нямам представа, Ранди. Ще трябва да видим с какво ще се сблъскаме.

Валентина се издърпа нагоре зад него.

– Какво стана с Григорий?

Смит не можеше да понася звука на собствения си глас – студен и равен.

– Неговите хора го застреляха.

– Боже, а аз самата исках някога да го убия. – Валентина опря глава на гърба на пилотската седалка. Когато се изправи, нейният глас също беше изстинал. – Щом се оправим с кашата при останките на самолета, искам да се върна там и да поразчистя някои неща.

– Няма да ти се наложи. Разбрахме се по този въпрос.

„Лонг Рейнджър“ заобиколи Западното възвишение и нащърбените склонове отстъпиха място на мръсния, сивкаво-бял цвят на глетчера.

– Остани на голяма височина, Ранди. Долу може да има оръжия.

– Разбрано. Трябва да е там, в отсрещния край на седловината, нали?

– Да, трябва да минем над него всеки момент.

И тогава го видяха.

– Копелета такива! – изкрещя с безпомощна ярост Валентина и заби юмруци в пода на кабината. – Кирливи, гадни копелета!

Долу на леда лежаха разпилените парчета на „Миша 124“. Цялата предна част от фюзелажа на стария бомбардировач беше разцепена – първо чрез кумулативни експлозивни заряди, а после с огромния подемен лостов механизъм на летящия кран на Кретек. Късове от обшивката на самолета и преградните стени лежаха разхвърляни като зарязани опаковки от коледни подаръци и от хеликоптера успяха да погледнат в предния бомбен отсек на „Ту-4“.

Резервоара с биоагента го нямаше, беше вдигнат над останките като яйце от смачкано алуминиево гнездо.

Ранди остави „Лонг Рейнджър“ да увисне над мястото на катастрофата.

– О, Боже, взел го е! – възкликна отчаяно тя.

Два метрични тона антракс във вид на биологично оръжие. Смъртоносната доза за половин континент беше в ръцете на човек, за когото човешкият живот не означаваше абсолютно нищо.

Смит извърна поглед от останките към застрашения свят и в далечината мярна едва забележимия, периодичен проблясък на витлата срещу слънцето.